Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (12)

Пак съм при Беатриче. Бях почнал да се тревожа, но майка й ми прати есемес. Заварвам я заспала, измършавяла, помръкнала. Венозна система отмерва капка по капка отлитащите секунди. Отваря очи и усмивката й сякаш идва от много далече. Така се усмихват старците — с тъга.

— Ужасно съм уморена, но се радвам, че дойде. Исках да напиша нещо в дневника, но вече не мога да държа писалката. Чувствам се толкова глупава.

Вадя от джоба си лист хартия и тайно го пъхвам зад страницата на дневника — листът с черните редове, за да не кривя думите върху белия лист. Ето — когато искам, мога да се старая! Пиша каквото ми диктува Беатриче, понякога тя замлъква, гласът й пресеква, диша с усилие. После задрямва. Аз чакам и я гледам как се отдалечава като лодка без платно, гребла и мотор, отнесена по течението. Отново отваря очи.

— Много съм уморена… разкажи ми нещо, Лео.

Не знам за какво да говоря. Не искам да я уморявам с моите глупости. Разказвам й за училище, за трудностите с уроците, за случките от тази година, за Мечтателя, за Гандалф, за Нико и футболния турнир, който непременно ще спечелим… разказвам й за Силвия, колко пъти ме е спасявала от неприятности, как избяга с мен от училище и ме насърчи да дойда при нея… Изведнъж Беатриче ме прекъсва:

— Когато говориш за Силвия, очите ти греят като звезди.

Беатриче умее да казва невероятни неща с наивността на дете, просещо поредния бонбон. Мълча като невинна жертва на правосъдието, но няма как да се защитя. Не мога да обичам Силвия, мога и искам да обичам единствено Беатриче — а точно от нея да чуя, че очите ми греят като звезди, когато говоря за Силвия.

— Била ли си влюбена, Беатриче?

Тя потвърждава с немощен шепот и млъква. Давам си сметка, че не е редно да разпитвам, но само тя знае верните отговори.

— И как беше?

— Като дом, където да се завръщам, когато поискам. Като гмуркане под водата. Там долу всичко е спокойно и неподвижно. Цари абсолютна тишина. И покой. А когато изплуваш, морето се вълнува.

Слушам я мълчаливо и подозирам, че думите, които съм използвал в живота си, имат някаква връзка с файла „любов“, но ако сега потърся тази дума, ще открия само указанието: „потърси във файл Беатриче“. Докато се лутам из тия безполезни мисли, Беатриче сякаш внезапно изгасва и потъва в дълбок сън. Или може би само затваря очи, но разбирам, че трябва да си вървя.

Силвия не е червена, а синя. И все пак в очите ми блести синева.

 

 

Когато не знаеш отговора на някой въпрос, има само едно решение — „Уикипедия“. В „Уикипедия“ обаче не пише дали е възможно Силвия да бъде за мен нещо повече от приятелка; въпросът ме тормози като песента на летни цикади и не мога да го пропъдя. Опитвам се да го разделя на две. Обича ли ме Силвия? Аз обичам ли Силвия? Намирам във „Фейсбук“ единайсет теста дали някой те обича и ги попълвам всичките. Резултатът е недвусмислен: Силвия отговаря на всички показатели за момиче, което е влюбено, но не смее да си признае. Сега е мой ред. Но не искам да го разбера чрез тест. Прекалено е важно. Трябва да проверя лично.

— Силвия, искаш ли да учим заедно? Трябва ми помощ за гръцките поети.

Поезията определено не върши никаква работа, освен като повод да се влюбиш.

 

 

Докато Силвия повтаря превода на най-трудните стихове на Сафо: „Афродита безсмъртна с трон пъстър…“, аз я гледам и нищо не чувам, само следя движението на устните й.

 

„… а ти, блажена,

ме питаш какво пак изпитвам и защо

още веднъж те зова

и какво копнея да стане

в лудата ми душа…“

 

Следя извивките по черните й коси, потрепващи с всяка изречена дума. Като криле на чайка, която без усилие се носи по вятъра.

 

„… Ела още сега, отърви ме

от тревоги и мъки и каквото сърцето желае,

изпълни го…“

 

Гледам очите й, пълни с живот и грижа за мен. За втори път ми се случва да виждам не самите очи, а отвъд тях. Сини морски дълбини, спокойни и чисти.

— Какво ти е, Лео?

Изтръгвам се от дрямката, в която съм потънал, без да усетя, а не искам да се събуждам.

— Виждаш ми се разсеян. Очите ти блестят. За Беатриче ли мислиш?… Да си починем?…

Събуждам се окончателно.

— Не, не, продължавай. Слушам те.

Силвия се усмихва с разбиране.

— Добре, сега идва любимият ми откъс, онзи за червената ябълка. Слушай внимателно:

 

„… както сладката ябълка се червенее

горе на най-високия клон, тъй я забравят берачите,

ала всъщност не я забравят,

а не могат да я достигнат.“

 

Докато Силвия повтаря и следи с пръст гръцките думи, за пръв път изпитвам чувството, че разбирам този мъртъв език.

 

 

Научих наизуст тези стихове и си ги повтарях, докато непознатата още зора ме завари влюбен и трескав. Но как да изменя на Беатриче? Как да се издигна до съвършената Силвия? И все пак именно Беатриче ми отвори очите, именно тя ме накара да погледна онова, което не виждах. Силвия е дом. Силвия е покой. Силвия е тих пристан. Ще стигна ли някога до теб, Силвия?

 

 

Най-лошото в този живот е, че няма наръчник за употреба. Следваш инструкциите и ако телефонът ти не работи, има гаранция. Връщаш го и ти дават нов. С живота не е така. Ако не е наред, не ти дават нов, трябва да си използваш стария — износен, мръсен и развален. А когато ти се развали животът, губиш апетит.

— Лео, защо не ядеш, болен ли си? — пита мама, от която нищо не можеш да скриеш.

— Не знам, не съм гладен — рязко отвръщам аз.

— Значи си влюбен.

— Не знам.

— Как така „не знам“? Или си влюбен, или не си…

— Объркан съм, като че имам пъзел с милион късчета, без картина, по която да се водя. Трябва всичко да правя сам.

— Лео, животът е точно такъв. Изграждаш го в движение с всеки свой избор.

— Ами ако не умея да избирам?

— Опитай се да разбереш истината и тогава избирай.

— А каква е истината за любовта?

Мама мълчи. Знаех си, няма отговор, няма инструкции.

— Трябва сам да я потърсиш в сърцето си. Най-важните истини са скрити, но това не значи, че не съществуват. Просто са по-трудни за намиране.

— А ти какво откри през годините, мамо?

— Че любовта не иска да притежава, любовта иска само да обича…

Не отговарям. Започвам да ям, а мама мълчаливо мие чиниите.

 

 

Мобилният телефон е на масата до чашата ми. Вземам го и пращам на Силвия есемес:

„Утре, тоест днес в пет на пейката. Искам да поговорим! Въпрос на живот и смърт.“

Пристигам половин час по-рано, за да си преповторя наум какво искам да й кажа. Един клошар идва да проси, а аз се чувствам тъй щедър към света, защото днес ще призная любовта си на Силвия, че му давам цяло евро, дори две. Той казва:

— Бог да те благослови.

Щом я виждам да се задава, разбирам колко съм бил сляп. Тя заявява, че мястото е чудесно и че всеки трябва да има такова местенце, където да обмисля мечти и да споделя тайни. Настанявам я на пейката с кралски почести и докато кърша ръце, търсейки откъде да започна, тя ме прекъсва сериозно:

— Първо искам аз да ти кажа нещо, Лео.

От сърце се надявам да е същото, та да прескочим формалностите и да се целунем.

— Не искам вече да пазя тази тайна, от която ми се къса сърцето.

Ето! И този път Силвия ме спасява, преди да помоля.

— Беатриче не отговаряше на твоите есемеси, защото не ти дадох нейния номер.

Гледам Силвия като пришълец от Марс, който за пръв път вижда човешко същество. Изведнъж цялата прелест на лицето й ми се струва груба, картонена, като празна маска.

— Знам, Лео, съжалявам. Вината е моя.

Не разбирам.

— Онзи път, когато поиска да ти намеря нейния номер, аз само се престорих, че съм го намерила.

Спомням си: когато Беатриче ми продиктува номера си, забелязах, че не съвпада с онзи, който имах. Грижливо подготвените любовни думи са изчезвали като написани върху морския пясък.

— Защо го направи?

Силвия мълчи.

— Защо го направи, Силвия?

Тя отговаря, смесвайки сълзи и думи.

— Ревнувах. Исках да пращаш на мен тези думи. Но нямах смелост да ти го кажа. Месеци наред пазих писмото ти до Беатриче и си представях, че е за мен. Ужасявах се от мисълта да те загубя. Прости ми.

 

 

Потъвам в бяла тишина като онази на Луната. Тя гледа реката и не смее да вдигне очи. Ставам и си тръгвам, сякаш не се познаваме. Силвия вече не съществува за мен. Любовта не може да се роди от предателство.

— Искам да те забравя час по-скоро.

Повтарям го през сълзи. А онова, което в някоя отминала вечер се е сгушило в най-тайното кътче на сърцето ми, изведнъж пресъхва, превръща се в зрънце сол и излиза навън, смесено със сълзите, разтваря се, изчезва завинаги.

Уморен съм от предателства.

 

 

В гърдите ми напира толкова много болка, че мога да опожаря света. Затварям се у дома, но това само разпалва пожара и не издържам. Отивам в кабинета на татко и му казвам в очите:

— Тате, край. Разбрах. Майната му на всичко! Стига толкова!

Той ме гледа и нищо не казва. Мълчи. Предизвиках го, изругах, а той не отговаря. Дявол да го вземе, може ли така?

Затръшвам вратата и се връщам в моята стая. Пускам музиката до дупка, прозорците се тресат. Искам всички да ме чуват, а аз да не чувам никого. Искам да се затворя в къща от шум, защото днес това тук не е моят дом. Естествено, Терминатор започва да скимти. Винаги скимти, когато надуя с пълна сила музиката на „Линкин Парк“ или когато майка ми готви пиле с чушки. Изглежда, че тия неща разбуждат първичните му инстинкти или лоши спомени от кучешкото детство. Странно куче е Терминатор. Ако трябва да се преродя, искрено се надявам да не е в нещо като него. Кой знае какъв е бил в предишния си живот.

Засилвам още повече и думите на „Нъмб“ са готови да избият прозорците, та целият квартал да ме чуе. По някое време майка ми надава рев:

— Лео, намали музиката, не мога да говоря по телефона!

Точно това искам, но ти не разбираш. Мислиш си, че ми е много приятно да слушам на макс тая смотана музика. Майната й на музиката! Искам само да запълня с шум този свят, дето си е запушил ушите.

После в стаята влиза баща ми. Не казва нищо. Намалявам звука.

— Ела да се разходим.

Чул ме е. Баща ми е чул. Наистина е чул какво казвам в действителност.

 

 

Не разговаряме. Но когато татко е до мен, се чувствам почти спокоен. Стихват съмненията ми във всичко и всички. Раните не парят толкова. Татко, тате. Как се става баща? Трябва да изчетеш цял вагон книги, да имаш поне един син и да бъдеш силен като Господ.

Аз никога не бих могъл.

 

 

Лежим един до друг със затворени очи след пет минути пълно мълчание. Беатриче ме научи на тази игра. Игра на мълчание: няколко минути мълчим със затворени очи и гледаме цветовете, които изникват върху клепачите ни. Понякога хитрувам и я поглеждам на броени сантиметри от себе си, но винаги затаявам дъх, за да не усети, че съм извърнал глава.

— Не отваряй очи — казва тя, сякаш ме подозира.

— Не ги отварям.

— Какво видя?

— Нищо.

— Постарай се.

— Ти какво видя? — питам заинтригуван.

— Всичко, което имам.

— Какво е на цвят?

— Червено.

— И какво е?

— Обичта, която получавам. Обичта винаги е подарък, затова е червена.

Не разбирам. Не съм на нейната висота. Никога.

— А ти какво видя, Лео?

— Бяло.

— Със затворени очи?

— Със затворени очи.

— И какво е?

Мълча.

— Е?

— Всичко, което нямам. Обичта винаги е заем, който няма да бъде върнат…

— Я стига… — казва Беатриче със смях и ме целува по бузата.

Вече няма да си мия лицето.

 

 

Става въпрос за няколко гола. Дошъл е моментът да си разчистим сметките — последният сблъсък с Вандала. Мачът, който ще донесе победа в турнира. Ние сме с една точка под тях. Можем само да победим. Трябва само да победим. А на карта е заложено нещо повече от победата — и отмъщение за разбития нос на Нико, и класацията за голмайстори, и гордостта на „Пиратите“. Изпълва ме праведен гняв. Гняв, избухващ в свирепи шутове, които изгарят кожата на противника, или в жестоки секири по пищялките на Вандала.

Залагаме всичко. Цяла година труд. Ако спечелиш турнира, всички момичета те познават, ставаш пич. „Пирата.“ Ето го, това е Пирата. Капитанът на „Пиратите.“ Вече ги чувам… Как искам Беатриче да ме гледа от трибуната. Искам да й посветя този мач, победата, головете, триумфа над Вандала. Сега трябва само да се съсредоточа. Остава още половин час, но съм готов отдавна. Нико ще мине да ме вземе с мотора.

Телефонът писука. Съобщение. Сигурно Нико се обажда, че чака долу. „Страх ме е… уморена съм, нямам сили. Сама съм… Беатриче.“

Набирам номера.

— Какво става, Беатриче, какво става?

Гласът й пресеква. Плаче тъй, както никога не съм я чувал.

— Идвам!

Слизам и когато пристига Нико, не му давам време да отвори уста.

— Тръгвай сам. Аз ще се включа по-късно, надявам се да успея…

Нико онемява. Потегля и ме оставя сам. Виждам го как се отдалечава и мотопедът му издава шума на приятел, който си отива завинаги.

А от такъв шум адски боли.