Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (2)

У нас не ми се върши нищо. Искам да остана сам, но не издържам на белотата. Пускам музиката и влизам в интернет. Чатим с Нико за погребението.

Кой знае къде е съпругът на Аржентиери.

Дали се е преродил?

Дали е станал на прах?

Или страда?

Надявам се да не страда вече — и досегашното му е много. Нико не знае. Мисли, че отвъд трябва да има нещо. Но не искал да се прероди като муха. Откъде пък му хрумна тая муха? Той обяснява — защото у тях всички му казвали, че е досаден като муха.

Между другото, или всъщност не чак толкова между другото, не бива да забравям рождения ден на Беатриче. Веднага й пращам есемес: „Здрасти, Беатриче, аз съм Лео, онзи от десети Д с рошавата коса. Скоро имаш рожден ден. Готвиш ли нещо хубаво? До скоро, Лео §:-)“.

Не отговаря. Вкисвам се. Осигурих си всекидневната излагация. Кой знае какво си мисли сега Беатриче. Сигурно, че поредният смотаняк се опитва да я свали с есемес. Тишината нахлува в сърцето ми като бояджия, който иска да измаже стените му в бяло и да скрие под дебелия слой боя името на Беатриче. Безмълвният мобилен телефон се превръща в клещи от болка, страх и самота, посягащи да изтръгнат вътрешностите ми.

Първо погребението, после мълчанието на Беатриче. Две бели метални ролетки падат надолу и върху тяхната бронирана белота е изписано: „Паркирането забранено“. Затварят се и трябва да отстъпиш назад. Да не мислиш за тях. Но как?

Обаждам се на Силвия. Два часа висим на телефона. Тя разбира, че просто искам някой да е до мен, и ми го казва. Умее да ме разбира от воле дори когато говоря за нещо друго. Трябва да е била ангел в предишния си живот. Схваща всичко от първата дума, мисълта й лети като стрела, а ангелите сигурно са такива, иначе нямаше да имат криле. Поне така казва Сестрата (Ани, най-набожната в нашия клас): „До всекиго има ангел пазител. Достатъчно е да кажеш на ангелите какво става с теб, и те мигновено разбират причината.“ Не вярвам в това. Но вярвам, че Силвия е моят ангел пазител. Чувствам се облекчен. Тя повдигна двете ролетки. Пожелаваме си „лека нощ“ и аз заспивам спокоен, че винаги мога пак да си поговоря с нея. Дано винаги да е до мен, дори когато пораснем. Но обичам Беатриче.

Преди да заспя, поглеждам мобилния си. Имам известие! Сигурно е отговорът на Беатриче — спасен съм.

„Ако не можеш да заспиш, аз съм насреща. С.“

Как бих искал да беше подписано с Б.

 

 

Дайте ми мотоциклет или поне мотопед и ще преобърна света. Да, защото няма нищо по-хубаво от това да мина пред училище, когато Беатриче е там с приятелките си. Нямам куража да спра — може да каже пред всички, че не иска да получава смотаните ми есемеси. Затова си позволявам само да мина с развени коси, които се подават изпод каската, и да й хвърля поглед като стрела на Купидон, предназначена единствено за нея. Стига ми, за да се почувствам зареден до козирката. Без този заряд сигурно щях да се заровя из порносайтовете или компютърните игри. Но след тях ми става още по-тъпо и пак трябва да се обаждам на Силвия, а понеже не мога да й кажа истината, се налага да говоря за друго. Всъщност може ли изобщо да се говори с някого за тия неща?

Добре че звездата с червени лъчи се обърна да ме погледне. Знае, че аз съм авторът на онзи есемес, и с погледа си потвърждава, че все още има смисъл да съществувам. Спасен съм!

Сега летя с мотопеда по улиците, задръстени с милиони коли, без да ги забелязвам. Всичкият въздух на света гали лицето ми и аз го пия, както се пие свободата. Пея: „Ти си ми първата мисъл, щом се събудя от сън“, а когато наистина се събуждам, вече е тъмно.

Хвърчал съм на автопилот с летящото си килимче, без да усетя как минава времето. Когато си влюбен, времето не бива да съществува. Но майка ми съществува, не е влюбена в Беатриче и ме посреща бясна, защото не знае къде съм се запилял. Добре де, какво да правя? Любов. Такива са червените моменти в живота — без часовник. Възрастните не помнят какво е да си влюбен. Каква полза да обясняваш нещо на някого, щом отдавна го е забравил? Каква полза да описваш червеното на слепец? Мама не разбира, а отгоре на всичко иска всеки ден да извеждам Терминатор да пикае навън.

Терминатор е нашият пенсиониран басет. Яде, лази по корем (дълъг към метър и половина) и пикае един милион литра. Аз го извеждам само когато не ми се пишат домашни и тогава му позволявам да пикае по два часа, но използвам случая да зяпам витрините и момичетата. Защо ли хората си купуват кучета? Може би, за да осигурят работа на филипинките, които ги разхождат. Паркът е пълен с филипинки и кучета. А тъй като ние нямаме филипинка, прецаканият съм аз. Но животните са само за фасон. Терминатор умее да пикае и от него не се изисква друго — кучешки живот.

 

 

Не мога да заспя. Влюбен съм, а когато си влюбен, безсъницата е най-малкото, което може да те сполети. Дори най-мрачната нощ става червена. Из главата ти бушуват толкова много неща, че искаш да мислиш за всичките едновременно, а сърцето не ще да кротува. И кой знае защо, всичко ти се струва красиво. Животът е същият както преди, със същите неща и същата скука. Но влюбен ли си, става огромен и съвсем друг. Знаеш, че живееш в един свят с Беатриче, тъй че какво значение има поредната двойка, спуканата гума на мотопеда, скимтенето на Терминатор пред прага или внезапният дъжд, когато си без чадър? Пет пари не даваш, защото знаеш, че тия неща отминават. А любовта — не. Червената ти звезда ще гори вечно. Беатриче е тук, любовта в сърцето ти е огромна, кара те да мечтаеш и никой не може да я изтръгне, защото няма как да стигне дотам. Не знам как да ви го опиша — надявам се никога да не свърши.

Така заспивам, благодарение на тази надежда в сърцето ми. Стига само Беатриче да съществува, и всяка сутрин животът започва отново. Любовта прави живота нов. Колко вярно го казах — трябва да го запомня. Забравям куп важни неща веднага след като ги открия. Тоест давам си сметка, че в бъдеще могат да ми потрябват, но ги забравям също като възрастните. И оттам идват поне половината беди на света. По мое време тези проблеми изобщо не съществуваха. Точно така. По твое време!

Може би ако записвам някъде всичко, което откривам, няма да го забравям и да допускам същите грешки. Имам отвратителна памет. Нашите са виновни — дефектна ДНК. Само едно нещо помня твърдо: утре имаме мач за турнира.

 

 

Излъгах. Помня и още нещо — Беатриче не ми отговори. Изгубил съм всяка надежда. Обвийте ме в бяло като мумия.

 

 

Гандалф сякаш е изтъкан от вятър. Имаш чувството, че всеки момент ще литне като балонче, и се питаш как успява да устои на варварските орди в гимназията. Той обаче винаги се усмихва. Засял е с усмивките си целия мраморен под на училището. Когато го срещнеш, се усмихва, когато влиза в училище — също за разлика от другите даскали. Тази усмивка сякаш живее отделно от него.

Влиза в класната стая, усмихва се и мълчи. После изписва на черната дъска изречение и всички очакваме този момент. Днес влезе и написа: „Защото където е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти.“

Започва обичайната игра.

— Песен на Джованоти!

— Студено.

— На Макс Пецали?

— Студено.

— Близа?

— Не. По-назад.

— Батисти?

— Студено.

Крясък откъм дъното на класната стая; просташки размахани ръце и победоносен завършек:

— Доналд Дък!

Целият клас избухва в смях.

Дори Гандалф се усмихва. Мълчи, оглежда ни, после казва:

— Исус Христос.

— Пак ни будалкате — намесвам се аз. — Просто не можете да дишате без Христос.

Той се усмихва.

— Мислиш ли, че щях да ходя облечен така, ако можех без него?

— Но какво означава онова изречение?

Пак се усмихва.

— А според вас?

— Като Ам-гъл, дето все повтаря: „Безценното ми.“ Не мисли за друго, сърцето му е там — обажда се Сестрата. Обикновено си трае, но когато заговори, изрича само мъдрости.

— Не знам кой е този Ам-гъл, но щом го казваш, вярвам ти.

Невероятно, но факт — Гандалф не знае кой е Ам-гъл. Той продължава:

— Означава, че когато имаме чувството, че не мислим за нищо, всъщност мислим за онова, което ни е на сърцето. Любовта е нещо като силата на привличането — невидима и вездесъща като гравитацията. Без да усетим, сърцето, очите, думите ни неминуемо се стремят към онова, което обичаме, също като ябълката, привлечена от земята.

— А ако не обичаме нищо?

— Невъзможно е. Представяш ли си Земята без гравитация? Или Космосът без гравитация? Би се превърнал в една безконечна катастрофа. Дори онзи, който си мисли, че не обича, всъщност обича нещо. И мислите му отиват натам, без да си дава сметка. Въпросът не е дали обичаме, или не, а какво обичаме. Хората винаги обожават нещо: красотата, ума, парите, здравето, Бог…

— Как да обичаме Бог, щом не можем да го докоснем?

— Можем да го докоснем.

— Как?

— Чрез тялото му — светото причастие.

— Но, господине, това е само на думи… празни приказки…

— И смятате, че бих си заложил живота заради някакви празни приказки? Ами ти, Лео? Какво обичаш, за какво мислиш, когато не мислиш за нищо?

Мълча, защото ме е срам да отговоря на глас. Силвия ме гледа така, сякаш очаква верния отговор или се кани да ми го подскаже. Знам отговора, искам да го извикам пред целия свят: Беатриче, моята гравитация, моята кръв, червеното в моя живот.

— Мисля за червеното.

Някой се разсмива и театрално заляга на чина, като че съм посегнал да го ударя.

Гандалф разбира, че не се шегувам.

— И какво е червеното?

— Като нейните коси…

Другите ме зяпат така, сякаш съм се надрусал преди училище. Само в погледа на Силвия срещам разбиране.

Гандалф се взира в очите ми — не, взира се отвъд тях. Усмихва се.

— И аз за червеното…

— Какво е то?

— Като кръвта му.

 

 

Този път ние гледаме него, сякаш се е напушил.

Той пристъпва към дъската и мълчаливо изписва: „Моят Възлюбен е бял и червен“.

И играта започва отново.

Такива са уроците при Гандалф — изграждат се в движение и той сякаш винаги е готов да измъкне от вълшебната книга най-подходящата фраза…

Никой не е чувал днешното изречение и когато той ни разкрива, че е от Библията, не му вярваме. Така си спечелваме домашното по вероучение — да прочетем „Песен на песните“.

Все едно, никой няма да си направи труда.

В живота е важно само това, за което ти пишат оценки.

 

 

Няма нищо по-хубаво от следната програма с Нико:

Лека закуска в „Макдоналдс“ и състезание по оригване в стил „моторетка“.

Отморяващо забавление с плейстейшъна у Нико — два часа играем „Автомобилни кражби“, при което накълцваме с електрическия трион поне петнайсетина полицаи. От подобно нещо те връхлита такъв прилив на адреналин, че после задължително трябва да го изразходваш на футболното игрище — противникът няма никакъв шанс.

Подготовка за мача с домашно произведен допинг: бананов шейк, чиято тайна знае само майката на Нико. Тя е сред най-върлите ни запалянковци, затова полага усилия да ни поддържа във форма.

И най-сетне самата футболна среща. Днес играем срещу „Фантастичните“. Труден противник — те са от дванайсети клас. Миналата година ги бихме, но точно затова са нахъсани, искат отмъщение. Виждам го в погледа на техния капитан по прякор Вандала. Само мен зяпа. Няма представа какво му се пише.

Днес никой не вика за нас. Сигурно защото утре имаме класно по биология. Но сега няма да мисля за класното.

Загряваме ръждясалите лапи на Гъбата с убийствени удари ниско по тревата. Кечето днес не изглежда във форма. Но ние с Нико сме напомпани с бананов шейк, а компютърната игра ни е заредила с адреналин. Тревата чака нетърпеливо да я погалим с обувките си.

През цялото първо полувреме резултатът е нула на нула. Вандала непрестанно тормози Нико. Взел го е на мерник и не го оставя да диша. Трябва да променим нещо, но не знам какво. Знам само, че когато онзи пак се лепва за Нико с тъпото упорство на неаполитанско псе, без да му остави време за размишление или стрелба, компютърният адреналин надделява и Нико тегли изотзад една секира по глезена на Вандала, който е успял да му отнеме топката. Вандала се просва с отчаян вопъл. Ако няма нещо счупено, ще е истинско чудо. Свива се около ударения крак и се гърчи като Ам-гъл. Всички се струпват наоколо. Преди да изтичам натам, Нико получава юмрук в носа, прегъва се и шепите му се пълнят с кръв. Без да мисля, изскачам срещу онзи, който го е ударил.

— Какви ги дробиш бе, малоумник?

В очите му не срещам поглед, а някакъв демоничен блясък, който изхвръква насреща ми като освободена пружина. Блъска ме така, че отхвръквам два метра назад, падам по задник и дъхът ми спира.

— Как ме нарече?

Усещам как смрадливият му дъх нахлува в носа ми. Не смея да отговоря. Ще ме претрепе. За щастие в този момент реферът се намесва и изгонва както Нико, така и онзи главорез.

Без Нико играта изгасва. Вандала се възстановява и с неудържима ярост бележи гол.

Един на нула за „Фантастичните“.

Когато се връщаме в съблекалните, Нико си е тръгнал.

Вандала ме чака на изхода заедно с варварското си племе. Не е на добро.

— Днес на твоя приятел му се размина. Другия път няма да излезе жив от игрището… върви да го утешаваш… мекотело!

Цялата ни пиратска команда потъва в мрачно мълчание след унижението да бъдем разбити от шайка скапани варвари.