Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (14)

Църквата е препълнена — цялото училище е дошло. Всички са се стълпили около един сандък от лъскаво черно дърво, който крие нейното тяло, угасналите й очи.

Беатриче от моите спомени вече не съществува, а в дървения сандък лежи някаква друга Беатриче. Ето тайната на онова нещо, наречено смърт. Но онова, което обичах в нея, не е отлетяло. Не е отминало като бърза въздишка. Стискам здраво нейния дневник, той е моята втора кожа.

С литургията се заема Гандалф. Отново. Говори за тайнството на смъртта и разказва за някой си Йов, на когото Господ отнел всичко, но Йов му останал верен, макар че имал куража да го упрекне за жестокостта.

— И докато Йов крещи през сълзи, Бог му отвръща: „Къде беше ти, когато полагах основите на земята? Кой затвори морето с врата? Давал ли си някога през живота си заповед на утринта и посочвал ли си на зората мястото й? Дъждът има ли баща? И кой ражда капките на росата? Кой вложи мъдрост в сърцето, кой даде смисъл на разума? Кой приготвя на враната храната й? Чрез твоята ли мъдрост хвърчи ястребът, по твоя ли дума се издига орелът? Кажи го, щом си толкова умен!“

За момент настава мълчание.

— Днес и ние като Йов крещим мъката си към Бога — не можем да понесем онова, което е решил да стори, не го приемаме и това е човешко. Но Бог иска да му се доверим. Това е единственото решение за тайната на болката и смъртта: вярата в неговата любов. И то е божествено, дар от Господа. И не бива да се боим, ако сега не успеем. Напротив, трябва да му кажем откровено: не ни е по силите!

Празни приказки! Мразя Господ, няма да му се доверя.

Гандалф продължава невъзмутимо:

— Но за разлика от Йов ние имаме решението. Знаете ли какво прави пеликанът, когато малките му са гладни, а не може да им намери храна? Наранява гърдите си с клюн и оттам бликва кръв, за да нахрани малките, а те пият от раната му като от извор. Както стори Исус за нас и затова понякога го изобразяват символично като пеликан. Той победи нашата смърт на невръстни рожби, зажаднели за живот, като дари за нас кръвта си, дари нетленната си любов. И неговият дар е по-силен от смъртта. Без тази кръв щяхме да умираме два пъти…

В мен се възцарява безмълвие. Аз съм камък от болка, увиснал в пустотата на любовта. Напълно непроницаем.

— Само тази любов превъзмогва смъртта. Който я получава и дава, не умира, а се ражда два пъти. Като Беатриче!

Тишина.

Тишина.

Тишина.

— Сега ви приканвам да си я спомним.

Следва дълго, притеснено мълчание. После ставам пред очите на всички. Гандалф ме гледа с лека тревога. Бои се да не изтърся някоя глупост.

— Искам само да прочета последните думи от дневника на Беатриче — думи, които ми каза и аз ги записах. Убеден съм, че тя би желала да ги чуете всички.

Гласът ми гасне и преглъщам неудържимите сълзи, но все пак чета.

— „Мили Боже, днес ти пише Лео, защото аз вече не мога. Но макар да се чувствам толкова слаба, искам да ти кажа, че не се страхувам, защото знам, че ще ме вземеш в прегръдката си и ще ме люлееш като новородено момиченце. Лекарствата не ми помогнаха, но съм щастлива. Щастлива съм, защото споделям с теб една тайна — тайната, че те виждам, тайната, че те докосвам. Мили Боже, ако ме прегърнеш, вече не се боя от смъртта.“

 

 

Вдигам очи и в църквата сякаш нахлува Мъртвото море на сълзите ми, а аз отплавам по него с лодката, която ми построи Беатриче. Срещам очите на Силвия, която се взира в мен и се мъчи да ме утеши с един-единствен поглед. Навеждам глава. Избягвам от микрофона, защото ще се удавя в сълзите и никаква лодка няма да ме спаси. Последните думи, които си спомням, са на Гандалф:

— Вземете и пийте всички. Това е моята кръв, пролята за вас…

И Бог пролива кръвта си — безкраен дъжд от кървавочервена любов облива света всеки ден в опит да ни съживи, но ние си оставаме по-мъртви от мъртвите. Винаги съм се питал защо любовта и кръвта имат еднакъв цвят — вече знам. Бог е виновен.

Този дъжд не ме докосва. Непроницаем съм. Оставам мъртъв.

 

 

Последен училищен ден. Последен час. Последна минута.

Бие звънец — последният.

През дрънченето гръмва волен вик на затворници, внезапно пуснати от тъмницата по незнайно чие благоволение.

Оставам сам в класната стая — прилича на гробище. Столовете и чиновете бяха живи цяла година, давахме им живот с нашите страхове и лудории, наранявахме ги с писалки и моливи, а сега стоят безжизнени като камъни. Мъртва тишина обгръща всичко. На дъската Мечтателя е изписал по своему пожелания за приятна ваканция.

„Който чака, случва му се каквото чака, но който се надява, случва му се онуй, на което не се е надявал.“

Хераклит го е казал.

За мен си е чиста глупост — изгубих всичко, на което се надявах.

И тъй, учебната година гасне като фойерверк. Сякаш не беше година, а цял живот. Родих се в първия учебен ден, израснах и остарях само за двеста дни. Сега ме чака страшният съд на годишните оценки, а после, надявам се, идва раят на ваканцията… Ще мина в горен клас с доста добър успех.

Но поне едно разбрах благодарение на Беатриче: не бива да пропилявам нито ден от живота си. Мислех, че имам всичко, а нямах нищо, за разлика от Беатриче, която нямаше нищо, но имаше всичко.

С Нико и другите вече не си говоря. Загубихме турнира по моя вина. Не им обясних какво стана. Не ме интересуват. Силвия ми даде писмо, но няма да го отворя. Не искам да го чета. Нямам смелост за още страдания.

 

 

Чистачът Барба влиза и ме заварва да седя неподвижно, загледан в далечината.

— От три години не съм те виждал да излизаш последен. Какво става? Ще те бият ли?

— Не, просто си мислех…

— Е, имало още чудеса на тоя свят!

Разсмиваме се и един дружески удар по рамото ме връща към живота.

Стигнал съм до средата на коридора, но изтичвам обратно и се провиквам:

— Недей да я бършеш!

Училището е опак свят — вместо да пишат черно на бяло, правят точно обратното. В училище всичко се създава, за да бъде забравено, като мъничко тебеширен прах по дъската.

Барба не ме чува и гъбата, участвала в безброй ученически сражения, изтрива безмилостно надеждите на един мечтател.

След лятото

„Ридая подире, самичък в скръбта си,

зова Беатриче: «Без теб тъй съм клет»,

а тя ми изпраща утеха в ответ.“

„Нов живот“

Данте Алигиери

Лятото е солта на живота, но този път беше различно. Не беше време за викове, а време за тишина. През цялото лято не видях и чух никого. Бях почти три месеца на планина, в хижата, където ходим винаги. За пръв път поисках да бъда там. Нуждаех се от тишина. Нуждаех се от самотни разходки. Нуждаех се да не срещам нови приятели. Нуждаех се да не търся момиче на всяка цена само за да има какво да разправям на Нико след ваканцията. Нуждаех се от родителите си. Нуждаех се от дневника на Беатриче, защото в него се криеше спирала от щастие. Нуждаех се от най-главното, а в планината то се намира по-лесно.

Вечер в планината звездите се виждат както никъде другаде. Татко често ми разказва за тях. Мама слуша и гледа повече нас, отколкото звездите. Една вечер татко ми разказва за звездата, която подарих на Беатриче, и нейната все още топла светлина озарява онова кътче в сърцето ми, което заключих с хиляда катинара.

Не успях да отворя писмото на Силвия, дори не го взех със себе си. Продължавам да й пиша есемеси, но не успявам да ги изпратя. Но ги пазя всичките — в папка.

Пазя и тези, които тя ми изпрати преди. Не мога да ги изтрия. Сигурно имам в телефона повече от стотина и от време на време, когато не знам какво да правя, когато не мисля за нищо, когато скучая, когато изпитам потребност, препрочитам ги напосоки. Отварям списъка и избирам номера, който ме вдъхновява в момента. Трийсет и три: „Ти си най-глупавото момче, което познавам, но поне не си скучен…“ Дванайсет: „Да не си забравиш учебника по история, глупчо!“ Петдесет и шест: „Стига глупости. Излизаме и ще ми разкажеш всичко.“ Двайсет и едно: „Кой номер обувки носиш? Кой е любимият ти цвят?“ Сто: „И аз.“

Най-хубавото съобщение — изпълвах го, с каквото си искам, а то неизменно ми отговаряше: „И аз.“ И никога не оставах сам. Стотицата носеше щастие. Бих могъл да напиша цял роман само от есемеси. Героите засега са малко: Силвия, Нико, Беатриче, майка й, Мечтателя и аз. Да, Мечтателя — имах неговия номер и това лято му пратих съобщение. Поздравих го и попитах дали неговият приятел, дето имал проблеми с баща си, вече е по-добре. А той отговори, че благодарение на думите на Беатриче, които прочетох на погребението, раната почнала да заздравява. Тогава попитах откъде неговият приятел знае за Беатриче. Да не го е поканил на погребението?

„В известен смисъл… Благодаря, Лео, щастлив съм, че те срещнах.“

Отговарям: „За какво?“

Може ли да се разговаря с есемеси? Да, убеден съм.

„Задето имаше смелостта да прочетеш онези думи. Пак ще срещнем онези, които обичаме, и разполагаме с цял живот, за да подирим прошка.“

Отговорът беше толкова философски, че го прочетох сто двайсет и седем пъти. И на сто двайсет и осмия път разбрах три неща:

1) Наричам философски всички онези „неща“, които са наистина важни, а философията е точно за тази цел.

2) Трябва да отговоря на Мечтателя: „Заслугата е на Беатриче, до нови срещи!“

3) Нямам търпение да се прибера у дома, за да прочета писмото на Силвия.

 

 

Цяла вечер гледам звездите, после мама сяда до мен в нощта, изпълнена с дъх на ели, и лунното сияние огрява спокойното й лице.

 

 

— Мамо, как може човек да обикне, ако обичта си е отишла?

Мама продължава да гледа небето. Облегнала се е до мен, а аз гледам Бялата Джуджина, наричана още Червена Гигантея и Силвия.

— Лео, обичта не е нещо установено веднъж завинаги. Развива се, расте, потъва като някои реки в земните бездни, но не спира да тече към морето. Понякога горе земята остава суха, но долу, в мрачните пещери, реките текат и от време на време избликват нагоре, за да напоят всичко.

Небето сякаш кънти от тези нежни думи, които изглеждат естествени само в такава нощ.

— Тогава какво да правя?

Мама мълчи почти две минути, после думите й извират от тишината като река, която след дълъг и труден път най-сетне достига морето:

— Да обичаш въпреки всичко. Винаги можеш да го направиш — обичта е действие.

— Дори ако трябва да обичаш човек, който те е наранил?

— Та това е нормално… Два вида хора ни нараняват, Лео — тези, които ни мразят, и тези, които ни обичат…

— Не разбирам. Защо да ни нараняват тези, които ни обичат?

— Защото, когато има обич, хората понякога се държат глупаво. Може да сбъркат пътя, но все пак се стараят… Страшното е, когато онзи, който те обича, вече не те наранява, защото това означава, че е престанал да се старае, или пък ти повече не държиш на него…

— А ако все пак не можеш да го обичаш?

— Не си се старал достатъчно. Често се заблуждаваме, Лео. Мислим си, че обичта е в криза, а всъщност тя самата иска от нас да пораснем… като луната — виждаш само един тънък сърп, но луната е винаги цяла с нейните океани и планини, трябва само да изчакаш, докато порасне, докато малко по малко светлината огрее цялата скрита повърхност… а за това трябва време.

— Мамо, защо се омъжи за татко?

— Ти как мислиш?

— Защото ти е подарил звезда?

Мама се усмихва и луната огрява два реда равни зъби сред едно лице, способно да усмири всяка моя буря.

— Защото исках да го обичам.

Мама разрошва косата ми, за да пропъди скритите там мрачни мисли — също както когато бях плашливо дете и се укривах в прегръдките й.

После остана само тишината. Тишина на човек, който гледа луната и небето и говори, с когото желае отвъд звездите.

 

 

Къде съм го сложил? Не го намирам, никъде не го намирам. Космическа катастрофа. Вдругиден започвам училище, а не намирам писмото на Силвия. Боже, помогни ми поне този път! И тогава ми светна: учебникът по история. Добре че не го продадох като другите само за да не опровергая Мечтателя, че в този учебник има много повече, отколкото е написано…

Ето къде съм пъхнал писмото, но още не искам да го чета. Моите мечти се сбъдват на една пейка. Там искам да го прочета и да помисля на спокойствие.

— Мамо, извеждам Терминатор навън.

Тичам, тичам, тичам. Тичам както никога през живота си. Терминатор влачи език по земята, обира всичкия прах на вселената и не може да ме догони. Сякаш той е извел мен на разходка и се мъчи да ме удържи.

Ето я моята пейка — празна, самотна, червена, чака мечтите ми. Оставям Терминатор да се щура както си иска, та и той да бъде щастлив и да кротува.

Отварям писмото и виждам изящния почерк на Силвия, какъвто винаги съм искал да имам, но никога няма да ме огрее.

„Скъпи Лео,

Искам да ти разкажа една случка, която ми напомни за теб и просто трябва да ти я опиша. Знам, че си бесен и не искаш да ми говориш. Приеми това писмо като отдушник, до който можеш да стигнеш единствено ти.

Онзи ден излязохме на разходка с приятелско семейство. По някое време останах насаме със сина. Казва се Андреа и е хлътнал по мен. Когато останахме сами, той се приближи и се опита да ме целуне. Отблъснах го, той се обиди, обърна ми гръб и си тръгна също като теб. Но докато гледах гърба на Андреа, не откривах в себе си и капка огорчение. Андреа не значи нищо за мен. А докато гледах от твоята пейка как си отиваш, нещо се скъса в душата ми. Разбрах, че мога да виждам света само чрез теб.

Гърците разказват, че отначало човекът бил кръгъл и за да го накаже за провиненията му, Зевс го разкъсал на две. Двете половини скитат по света и се търсят. Носталгията ги кара да търсят отново и отново и когато се срещнат, кръгът се затваря. Има истина в тази приказка, но само тя не стига. Когато двете половинки се срещат отново, те са изживели своя живот до този момент. Не са еднакви както при раздялата. Краищата им вече не съвпадат. Имат недостатъци, слабости, рани. Не стига само да се срещнат и разпознаят. Сега трябва и да се изберат, защото двете половини вече не съвпадат идеално, само любовта може да приеме неравните краища и само прегръдката ги премахва, макар да боли. Онзи ден, Лео, открих, че нашите краища не съвпадат идеално и само прегръдката може да ни събере. Без теб светът опустя. Липсва ми всичко твое — смехът, погледът, сбърканите наклонения, есемесите, глупавите ни приказки… Всички онези дребни неща, които значат тъй много за мен, защото са твои.

Ето — само това исках да ти кажа. Вече ничий гръб няма да бъде за мен като твоя. Когато ти ме загърбваш, самият живот ми обръща гръб. Прости ми. И ако можеш, приеми ме с моите недостатъци. Прегърни ме така. Както аз ще те прегърна. Нашите прегръдки ще ни променят. Обичам те такъв, какъвто си, обикни ме и ти, макар че не съм съвършена като Беатриче. Бих искала твоята пейка да стане наша — две сърца и една пейка. Както виждаш, стига ми съвсем малко…“

Вдигам очи. Реката тече и нехае за световните промени — тази река, която от векове носи сълзи на радост и болка натам, където им е мястото — към морето и затова то е солено. Стискам талисмана си, който пръска син блясък в синьото утро и усещам Беатриче наблизо, тъй близо, сякаш имам две сърца — моето и нейното, четири очи — моите и нейните, два живота — моят и нейният.

 

 

А животът никога не греши, ако ти, сърце, имаш смелост да го приемеш…

 

 

Сега е вечер. Една от онези септемврийски вечери, когато аромати, цветове, звуци сякаш се сливат в дъга, способна да обедини Небе и Земя. Беатриче ме гледа от своята звезда. Китарата е в ръцете ми, басетът пенсионер до краката ми — Терминатор беше необходимият претекст да изляза по това време, без да разбудя излишни подозрения. Звъня по домофона и я моля да се покаже на прозореца.

— Кой е?

Когато се навежда от втория етаж на своя приказен замък, едва успява да ме различи на полумрачната улица. Но чува гласа ми.

— Когато написа онова писмо вместо мен, обещах да ти попея…

Тишина. Докато настройвам китарата, потъвам в тъмната синева на небето. После започвам:

„Знай, тъй се ражда

всеки блян

в сън мечтан

и ще ти го разкажа,

за да отлитнеш към рай,

който нямам.

Не е лесно да нямаш

вече приказни феи,

не е лесно да върнеш игрите,

ако вече ги няма…“

В мрака си представям лицето на Силвия, представям си как слуша моя глас и вече не се срамувам от нищо, защото, ако имам хубав глас, той е създаден за нея.

„Отнеси ме със себе си

сред тайнствени ангели

и усмихнати демони.

Аз ще ги преобразя

в плетеница от нежни лъчи.

И вечно ще тичам

след нови и нови багри.“

Влизам във всички приказки на света, преоткривам ги с музика, за да станат реални. По прозорците на омагьосания дворец изникват нови лица, заинтригувани от серенадата. Но аз не давам пет пари за тях, аз съм най-свободният човек, не се боя да застана срещу целия свят заради онова, което си заслужава.

„Въздух, вдъхни тишината,

не ми казвай сбогом,

а повдигни света…“

Чувам гласа си, волен и тежък в същото време. Тежестта му са миналите събития, превърнати в криле и пера, за да лети лек и сериозен. Научих се да летя едва сега, когато придобих тежест.

„Въздух, прегърни ме.

Ще летя, ще летя, ще летя,

ще летя…“

Тишина. Когато вдигам очи, Силвия е изчезнала. Някой подсвирква. Друг се смее, може би ми завижда. Трети ръкопляска.