Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (16)

Благодарности

Някога един ученик, отчаян от поредното разкритикувано съчинение, ме попита направо: „Господине, а вие защо пишете?“ Отговорих му инстинктивно: „За да разбера как ще свърши.“ А в писането, както и в живота краят винаги идва еднакво — с благодарност.

Някой е казал, че лошите писатели копират, добрите направо крадат. Не знам към коя категория ще ме причисли читателят, но и двете се раждат от дълга към живота и хората, от които копираме, крадем или — не толкова тайно — получаваме. Животът винаги има най-доброто авторско право — той е неизчерпаем сценарист, който прави от нас герои, все по-способни да обичаме и да бъдем обичани.

И какво трябва да кажеш сега? — тормозеха ни като деца нашите, учейки ни да бъдем любезни. Отговаряхме Бблагодаряаа с напевно удължено „а“, без изобщо да си вярваме. Но когато пораснах, благодарността стана за мен не само проява на любезност, но и най-щастливият начин да живееш на този свят.

И тъй, благодаря на:

Семейството ми, от което научих, че любовта винаги е възможна; на родителите ми Джузепе и Рита, които наскоро ще празнуват четирийсет и петата годишнина на брака си; на невероятните ми братя и сестри, които със своите гледни точки внесоха безброй оттенъци в цветовете на света; на философа Марко; на историка Фабрицио (заедно с Марина и Джулио); на психоложката Елизабета; на специалистката по история на културата Паола; и на Марта — архитект и автор на снимката ми на корицата. Към тях добавям Марина Меркаданте Джордано и нейното семейство.

Благодаря на всички, които повярваха в тази книга и ми помогнаха да я осъществя — сред тях несравнимата Валентина Поцоли, без която тази творба нямаше да види бял свят; Антонио Франкини, който реагира със същия ентусиазъм, с който реагираха неговите деца, когато ме слушаха да им разказвам приказки; Марилена Роси, която познава и обича героите повече от мен; Джулия Икино и Алесандро Ривали — внимателни, деликатни и искрени приятели и критици.

Признателен съм на всички, които в различно време и по различен начин имаха роля „зад кулисите“ на тази история — учениците от дванайсети А и Б на гимназията „Сан Карло“ в Милано; всички ученици от Рим, особено тези от лицеите „Данте“ и „Висконти“; театралната група „Евфемия“ от „Рипагранде“. А също и на Марио Франкини, незабравим преподавател, на отец Пино Пулизи, който ми преподаваше вероучение, на Сузана Тамаро, Роберта Мацони, Джанлука и Теса де Санктис, Федерико и Ванеса Ганци, Роберто и Моника Понте, Анджело и Лаура Коста, заедно с техните семейства, на приятелите от „Ливинг Рум“ и „Делта“. На Алдо Виола, Паоло Пелегрино, Роси от книжарница „Ил Тритико“, Рафаеле Киарули, Свева Спалети, Гуидо Маркони, Филипо Табако, Алесандра Галерано, Паоло Вироне, Антоан де Брабант, Микеле Долц, Валентина Провера, Сирио Леграманти, Паоло Дилиберто, Джузепе Корилиано, Среджо Морини, Мауро Леонарди, Армандо Фумагали, Марко Фабри, Паола Флорио, Маурицио Бетини и колегите от настоящата ми докторантска програма Емануела Канонико, Джузепе Бригина, Лоренцо Фарси, Карло Мацола, Марчело Бертоли, Кристиан Чардели… и кучето на съседите.

На теб, читателю, който на дивана, под завивката, на пътя, в автобуса, на някоя червена пейка (или където предпочиташ) си стигнал до тази страница и следователно си посветил безценното си време на моите герои БЛАГОДАРЯ!

PS. В Италия правилата за кръводаряване от малолетни са по-строги и сложни, отколкото изглежда в романа. В случая литературните съображения надделяха над строгото придържане към реалността.