Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (10)

Озовавам се лице в лице с усмивката на Беатриче. Усмивката е уморена, но истинска. Майката излиза и затваря вратата. Силвия сяда на ръба на леглото, аз на стола до него. Със съвсем късичката си червена коса Беатриче е придобила военен вид, но си остава идеална комбинация между Никол Кидман и Лив Тайлър. Зелените й ириси са наистина зелени. Умореното, но изящно лице е спокойно, с меки издатини на слепоочията и елфически очертания на очите. Цялата й фигура е изпълнена с обещание за щастие.

— Здравей, Силвия, здравей, Лео.

Знае името ми! Сигурно го е чула от майка си или е разпознала в мен автора на онези съобщения по телефона. Сега ще реши, че я преследвам, че съм от онези смотаняци, дето се мъчат да свалят мацки с есемеси. Така или иначе, Беатриче изрече моето име и това „Лео“, излетяло от устните й, сякаш изведнъж придобива плът и кръв. Силвия я хваща за ръката и мълчи. После казва:

— Лео е мой приятел, искаше да се запознае с теб.

Готов съм да се разплача от радост. Устните ми се раздвижват сами, без да знам какво да кажа.

— Здравей, Беатриче, как си?

Ама че идиотски въпрос! Според теб как е, тъпако?

— Добре. Само съм малко уморена. Нали знаеш, лечението е тежко и изтощително, но съм добре. Исках да ти благодаря, че си дал кръв за мен. Мама ми каза всичко.

Значи е вярно, че кръвта ми подхранва червените коси на Беатриче. Щастлив съм. Безкрайно щастлив. Тази рядка, едва набола червена косица е дело на моята кръв. На моята кървавочервена любов. Толкова съм развълнуван от тази мисъл, че изтърсвам поредната глупост:

— Щастлив съм, че кръвта ми тече в твоите вени.

Беатриче отвръща с усмивка, способна да размрази само за миг милион фунийки сладолед, и сърцето ми удвоява броя на ударите си, а ушите ми пламват и сигурно стават червени като цвекло. Веднага се извинявам. Държах се абсурдно и нетактично. Какъв съм глупак! Искам да изчезна в полумрака на тази стая, която още не съм успял да разгледам, защото виждам единствено лицето на Беатриче — центъра на моя живот.

— Не се притеснявай. Аз се радвам, че в сърцето ми има от твоята кръв. Значи днес сте избягали от училище, за да дойдете при мен… благодаря. Отдавна не съм ходила на училище… струва ми се толкова далечно…

Има право. В сравнение с онова, което преживява, училището е детска игра. Възможно ли е на шестнайсет години да вярваш, че животът е училище и училището е живот? Че учението е ад, а ваканцията — рай. Че изпитването е равносилно на страшния съд. Възможно ли е на шестнайсет години светът да се ограничава в рамките на училищния двор?

Зелените очи трептят върху перленото лице като пламъчета в нощта, издавайки бликащия в нея живот като планински извор — тих, потаен и безметежен.

— Толкова много неща искам да правя, но не мога. Много съм слаба, бързо се изморявам. Мечтаех да уча езици, да пътешествам, да свиря на инструмент… Нищо не стана. Всичко рухна. А косата ми… срамувам се да я гледам такава. Мама едва ме убеди да ви пусна тук. Загубих дори косата си, най-хубавото, което имах. А заедно с нея загубих и всичките си мечти.

Гледам я и не знам какво да кажа, пред нея съм като капка вода, която се изпарява под августовското слънце, а думите ми са просто дъх, отлитащ по вятъра. Но все пак изричам педантично и изненадващо като училищен звънец:

— Пак ще порасне. И мечтите ти също. Една по една.

Тя се усмихва уморено, но устните й треперят.

— Надявам се. От все сърце се надявам, но кръвта ми сякаш не иска да оздравее. Нищо не помага.

От дясното око на Беатриче се търкулва перла с формата на сълза. Силвия я погалва по лицето като по-голяма сестра и изтрива сълзата. След миг излиза от стаята. Оставам сам с Беатриче, която е притворила очи, уморена и притеснена от реакцията на Силвия.

— Съжалявам. Понякога не си меря приказките.

Хубава работа! Уж ние трябваше да се тревожим за Беатриче, а излиза, че тя се тревожи за нас. Сега сме сами и трябва да й разкрия тайната на нейното оздравяване. Аз съм твоето оздравяване, Беатриче, а ти моето. Когато го разберем и двамата, когато се убедим в това, всичко ще стане възможно, завинаги. Събирам сили да й кажа, че я обичам. Отстъпвам и се засилвам, сякаш тялото ми е атлетическа писта, но чувствам, че съм опрял гръб в стената. Обичам те, обичам те, обичам те. Само шест букви плюс още две, мога да се справя. Беатриче забелязва, че се колебая.

— Не бива да се страхуваш от думите. Това научих, откакто се разболях. Трябва да наричаш всяко нещо с истинското му име, без да се боиш.

Затова искам да ти кажа, затова ще ти кажа… затова ще изкрещя, че те обичам.

— Дори когато думата е „смърт“. Вече не се страхувам от думите, защото истината не ме плаши. Когато залогът е твоят живот, игрите на думи стават излишни.

И затова трябва да кажа цялата истина. Истината, която ще й даде сили да оздравее.

— Искам да ти кажа нещо.

Чувам как думите излитат от устата ми и не знам откъде съм измъкнал тази фраза, нито пък кой е намерил кураж да я изрече. Не знам колко Леовци има в мен, но рано или късно трябва да избера един от тях. Или може би да оставя на Беатриче да реши кого харесва най-много.

— Кажи ми.

Дълго мълча. Онзи Лео, който намери храброст за първото изречение, изведнъж се е скрил някъде. Сега трябва да каже „обичам те“. Намирам го сгушен в едно тъмно ъгълче с ръце пред лицето, сякаш чака да го нападне нещо чудовищно. Увещавам го да проговори. Давай, Лео, излез навън като лъв от джунглата. Изреви!

Мълчание.

Беатриче чака. Усмихва се насърчително и слага ръка върху моята.

— Какво става?

Докосването й се превръща в поток от кръв и думи.

— Беатриче… аз… Беатриче… обичам те.

 

 

Изражението ми е също като пред дъската в час по математика, когато налучкваш напосоки и се надяваш учителят да ти подскаже със знак дали си на прав път, или трябва да се престориш, че не си казал нищо такова. Ръката на Беатриче, крехка и млечнобяла, е кацнала върху моята като пеперуда. Очите й остават затворени, после тя въздъхва дълбоко, отваря ги и казва:

— Хубаво е, че ми го каза, Лео, но не знам дали си разбрал — аз умирам.

Тия кратки думи се стоварват върху мен като ураган от мечове и ме оставят разголен пред Беатриче — гол, наранен и беззащитен.

— Не е справедливо.

Изричам го като човек, който се събужда след дълга нощ и все още е в плен на съня, все още не може да различи реалността от виденията. Изричам го шепнешком, едва доловимо, но тя ме чува.

— Не става дума за справедливост, Лео. Просто факт — и фактът се случи с мен. Въпросът е дали съм готова, или не. По-рано не бях готова. Сега може би…

Вече не я слушам, не схващам думите й, вътре в мен нещо се бунтува и не иска да чува. Моята мечта ме отблъсква към реалността. Светът се е преобърнал с главата надолу. Откога мечтите те карат да гледаш реалността? Чувствам как по мен се сипят невидими удари, а аз съм беззащитен.

— Цялата обич, която усетих около себе си през тези месеци, ме промени, тласна ме по-близо до Бог. Малко по малко преставам да се боя, да плача, защото вярвам, че ще затворя очи и ще се събудя до него. И вече няма да страдам.

Не я разбирам. Направо ме подлудява. Аз се катеря по планини, прегазвам морета, затъвам до шия в бялото, а тя ме отблъсква така. Направих всичко, за да я имам, а когато съм на една ръка разстояние, виждам, че е безкрайно далече. Пръстите ми се свиват в юмрук, гърлото ми се стяга да изкрещи.

Беатриче се приближава, хваща ме за ръцете и юмруците се разтварят, гърлото се отпуска. Тя има топли ръце и усещам как животът изтича от пръстите ми, когато погалват нейните, сякаш през ръцете можем да си разменим душите, или пък за душите ни вече няма достатъчно място в телата. После тя деликатно отдръпва ръце, оставяйки на душата време да се завърне в обвивката си. Отново усещам как вдига котва и се отправя на далечно плаване към незнайно за мен пристанище.

— Благодаря, че дойде, Лео. Сега трябва да си вървиш. Извинявай, много съм уморена. Но ще се радвам да дойдеш пак. Ще ти дам номера си. Обаждай се, когато решиш. Благодаря.

Толкова съм объркан и вледенен, че действам, без да мисля. Правя се на невъзмутим, макар че всъщност отдавна имам нейния номер, но когато ми го диктува, забелязвам, че не е същият, който ми даде Силвия. Не мога да я попитам, но вече си обяснявам защо всички есемеси останаха без отговор. Значи Беатриче не ме смята за смотаняк и не е мълчала нарочно! Все още има надежда. Може би Силвия е сгрешила, или самата тя е имала грешен номер, или аз съм го записал неправилно. С паметта съм по-зле от деветдесетгодишна баба. Навеждам се и я целувам по челото. Тънката й кожа излъчва аромат на обикновен сапун, без разните му там долчегабанщини и калвинклайнщини. Просто нейният аромат. Просто Беатриче. Без хитрини и лицемерие.

— Благодаря ти.

Тя с усмивка пуска ръката ми и когато се обръщам към вратата, усещам зад гърба си някаква зашеметяваща белота, която иска да ме погълне.

 

 

Майката на Беатриче ми благодари и казва, че Силвия ме чака долу. Правя усилие да изглеждам безгрижен.

— Благодаря, госпожо. Ако разрешите, бих искал пак да дойда при Беатриче. А ако ви трябва нещо, аз съм насреща, само се обадете… дори и сутрин.

Тя се разсмива.

— Умно момче си, Лео. Добре, обещавам.

Когато излизам пред входа, Силвия ме чака облегната на един стълб, сякаш иска да се слее с него. Гледа ме право в очите, а аз едва я виждам през сълзите. Хваща ме за ръка и двамата тръгваме, крехки като листа, крачим в мълчание през всичките останали часове на деня. Вървим ръка за ръка и всеки от нас е силен не със своята сила, а с тази, която е дал на другия.

 

 

Когато се прибирам, майка ми ме чака в хола. Баща ми седи срещу нея. Приличат на статуи.

— Сядай.

Слагам чантата в скута си, за да се предпазя от яростта, която ще връхлети след миг. Майка ми взема думата.

— Обадиха се от училището. Рискуваш да загубиш годината. От днес до края на срока няма да излизаш от къщи.

Поглеждам баща си, за да разбера дали става дума за една от обичайните атаки на мама, която постепенно ще омекне до намаляване на джобните или забрана за излизане в събота. Но той е абсолютно сериозен. Край на разговора. Не казвам нищо. Вземам чантата и си влизам в стаята. Какво ме интересуват техните наказания? Ако трябва, ще избягам — да видим как ще ме удържат. И как изобщо ще ме накажат, ако избягам — с една година тъмничен затвор ли? Пак ще избягам, докато не ми лепнат доживотна присъда, а това е безсмислено, защото самият живот е наказание и няма нужда от друго. Просвам се на леглото. Впивам поглед в тавана, където лицето на Беатриче се появява като фреска.

„Не знам дали си разбрал — аз умирам.“

Думите й пронизват вените ми като хиляди игли. Нищо не знам за живота, за болката, за смъртта, за любовта. Мислех си, че любовта побеждава всичко. Заблуда. Излъган съм като всички — повтаряме едни и същи думи в комедията и накрая ни убиват. Не, не е комедия, а филм на ужасите. Докато лежа вкаменен на леглото, забелязвам, че баща ми е влязъл в стаята. Гледа навън през прозореца.

— Слушай, Лео, и аз веднъж избягах от училище. На брата на един мой приятел му бяха подарили кабриолет „Ферари Спайдър“ и решихме да отидем до морето, за да го пробваме. Още помня как си крещяхме през воя на вятъра и как предницата прорязваше въздуха като торпедо. А после морето. И цялата свобода на морето изглеждаше наша. Другите бяха затворени зад четирите стени на училището, а ние там — свободни и бързи. Още помня онзи безкраен хоризонт, където единственият ориентир беше слънцето. Тогава разбрах, че когато се изправиш пред свободата на морето, не е важно да имаш кораб, а място, където да отидеш, пристанище, мечта, заради която си струва да прекосиш простора.

Баща ми млъква, като че е видял през прозореца онзи хоризонт и далечните светлини на едно мечтано пристанище.

— Ако през онзи ден бях отишъл на училище, нямаше да стана това, което съм днес. Отговорите, от които се нуждаех — открих ги в деня, когато избягах от училище. В деня, когато потърсих сам каквото желаех, с риск да бъда наказан…

Не знам дали баща ми се е превърнал в Албус Дъмбълдор или доктор Хаус, но няма съмнение, че отлично разбира как се чувствам. Просто да не повярваш. Веднъж вече ме смая, когато ми разказа за срещата си с мама, но това днешното наистина не го очаквах. Всъщност го познавам горе-долу от шестнайсет години, а не знам много за него — почти нищо от онова, което наистина има значение. Искам да кажа нещо, но ще е толкова глупаво, че изтръпвам. За щастие татко продължава:

— Не знам защо днес не си отишъл на училище и затова заслужаваш наказание. Това е част от играта — да поемаш собствената си отговорност. Не знам и не искам да знам. Вярвам в теб.

Светът се променя. Очаквам го всеки момент да се завърти в обратна посока, Хоумър Симпсън да стане образцов съпруг, а „Интер“ да спечели Шампионската лига. Баща ми говори невероятни неща. Като на кино. Точно думите, които ми трябват. Питам се защо не ги е казвал преди. И ето че отговорът идва, преди да съм задал въпроса.

— Сега разбирам, че си готов да рискуваш цяла година заради онова, на което държиш. И съм сигурен, че не е било някаква глупост.

Мълча и се питам как е възможно само един ден да не отидеш на училище и целият черно-бял живот изведнъж да стане цветен. Първо Беатриче, сега татко. Едва успявам да изрека:

— Какво наказание ми измислихте този път?

Баща ми се обръща към мен с иронична усмивка.

— Ще поговорим и за това. Знам някои номера и мога да те науча как да избягваш поне елементарните грешки.

Усмихвам му се и аз. И тази усмивка между нас двамата е усмивка между мъже. Той излиза и вратата вече се затваря зад него, когато събирам смелост.

— Татко.

Той подава глава като охлюв.

— Искам само да мога да посещавам Беатриче. Днес бях при нея.

За момент татко остава сериозен и аз се приготвям да чуя неговото — дума да не става. Поглежда към пода, после пак вдига очи.

— Разрешено. Но никъде другаде няма да ходиш. Иначе…

Прекъсвам го:

— Знам, знам, и сянката ми ще стриеш на прах…

Усмихвам се.

— А мама?

— Аз ще говоря с нея.

Вратата се затваря и чак тогава изричам:

— Благодаря, татко.

Повтарям го още веднъж. Думите се търкулват по пода, а аз пак си лягам и гледам как белият таван се преобразява в звездно небе. Кръвта бушува във вените ми като пожар. За пръв път след наказание не мразя нито нашите, нито себе си. А прахът от сянката ми е звезден прах.

 

 

Няма да излизам до края на срока, тъй че ме чакат два месеца строг тъмничен затвор, ако не броим посещенията при Беатриче, които мама одобри в знак на примирие. Щастлив съм въпреки наказанието, защото ми признаха единствената истински важна причина да излизам. За футболния турнир ще измисля нещо… А и всяко зло за добро — с това наказание имам шанс да завърша успешно годината. Без възможности за разсейване и излизане сега се занимавам със следното: учене (най-често със Силвия, която се старае, а аз не); висене на компютъра (но и там часовете са ограничени според мирния договор от двайсет и първи март, тоест деня на посещението при Беатриче и последвалото наказание); четене на книги, или по-точно четене на поредната книга, която ми даде Силвия, заглавието е „Някой, с когото да тичаш“ и звучи доста добре, макар че става дума за разходки с куче (това си е жив тормоз!); свирене на китара (от време на време Нико идва да ударим по струните. Той обаче е зарязал Аличе, или Аличе го е зарязала заради някой друг); и най-невероятното — гледане на звездите.

Да, гледам звездите, защото татко ме зарази със своето увлечение по астрономията. Знае имената на всички съзвездия и може да разпознава звездите, очертавайки с пръст невидими сребърни паяжини, които ги съединяват като в забавните картинки от детските списания.

Някой ден това може да ми свърши работа с Беатриче. Искам да й покажа всички звезди и да измисля съзвездие с нейното име. Каква форма ще има? А каква форма има мечтата?