Джоана Кингсли
Силата на съдбата (6)

Шеста глава

През първата седмица на март над града се изви виелица. В събота, когато Вал отиде на редовната си консултация, улиците бяха засипани с преспи, а тротоарите — заледени и хлъзгави. Тя не знаеше дали е разумно да излиза, но искаше да покаже на доктор Уолтър Кендал, че мисли за състоянието си.

Беше го почувствала близък. Сърдечността и загрижеността му я караха да му вярва безрезервно и да бъде откровена с него. Разказа му за смъртта на Тед и призна, че е „допуснала да се случат разни неща“. С болка изповяда, че бременността й е резултат от изнасилване, но е предпочела да напусне Бъфало, вместо да бъде принудена да се омъжи за бащата на бебето.

— Всичко е наред. Ела пак след три седмици — каза доктор Кендал, след като я прегледа. Когато тя тръгна към вратата, добави: — Вал, мисля, че заради бебето вероятно ще трябва да се върнеш в…

— Не мога!

— Ще ти е необходима помощ да се грижиш за детето! — настоя той. — Не трябва да правиш всичко сама, щом има начин да…

— С каквото и да се наложи да се справям тук, няма да е по-лошо, отколкото, ако се върна.

Но въпреки категоричния си отказ Вал се запита как наистина ще се оправя с бебето, откъде ще намери пари и какво ще стане с работата й.

Излезе от кабинета и видя Джоси Макморан, прегърбила рамене и свела глава.

Вал се настани на свободния стол до нея и тихо каза:

— Здравей.

Джоси се обърна към нея и Вал ахна. Устната на Джоси беше разцепена и изцапана със съсирена кръв, а около дясното око и на скулата й имаше още една ужасна синина. В окото й плаваше огромно петно кръв.

— Господи, какво се е случило?

— Пак проклетият велосипед — опита да се усмихне Джоси.

Нещо в гласа й подсказа на Вал, че велосипедът няма нищо общо със синините. Но Вал реши да не я разпитва.

— Надявах се да те видя — каза усмихната. — Ти беше много мила и ме насърчи за бебето, затова ми се ще да поговорим още.

Джоси разбра, че Вал й предлага приятелството си.

— Аз също бих искала. На консултация ли си?

— Вече приключих, но ще те изчакам.

— Може да се забавя. Вероятно ще ми правят рентгенови снимки. Имам чувството, че челюстта ми е счупена. Но ако си сигурна, че нямаш нищо против да чакаш…

— Сигурна съм. Но може би трябва да се прибереш вкъщи и да си легнеш.

— Не. Добре съм.

— Макморан! — викна в този момент лекарят.

* * *

Седнаха в кафенето до болницата. Разбраха, че ги свързват много неща. Вероятно защото и двете имаха проблеми, които твърде дълго бяха пазили в тайна. След кафето ядоха сандвичи с пуешко месо и пай с череши и пиха мляко. Споделиха най-съкровените си чувства. Въпреки нараняванията си Джоси беше в добро настроение, може би защото рентгеновите снимки бяха показали, че челюстта й не е счупена.

Вал й разказа всичко за себе си — как е отишла да живее в Бъфало през войната, за любовта й към Тед, за смъртта му и дори как е било заченато бебето. На свой ред Джоси сподели историята си.

Тя беше родена в Бруклин, край Ийст Ривър, в квартала, където живееха предимно докери. Том Дъфи, баща й, и двамата й братя били докери, после, два дни след като японците бомбардирали Пърл Харбър, били мобилизирани във флотата.

Докато служели в армията, братята Дъфи се сприятелили с човек, който също имал ирландски произход, и по време на първия си отпуск го довели вкъщи. Той нямал дом, защото родителите му починали при пожар, когато бил малък, и бил израснал в католическо сиропиталище. Казвал се Шон Макморан и веднага станало ясно, че двамата братя са го избрали за сестра си.

— Аз бях най-голямата — разказваше Джоси, — на двайсет и четири години, още неомъжена, затова те се тревожеха, че ще остана стара мома.

Тя не възразила срещу избора на братята си, защото Шон бил висок и строен, със сини очи, черни коси и мила усмивка. Пък и не искала да изложи братята си, които я били хвалили пред него. Джоси била една година по-голяма от Шон, но това нямало значение за тях. Шон заминал да изпълнява дълга си, мислейки я за „неговото момиче“. Той получил заповед да служи на военен кораб, извършващ курсове между Англия и Щатите, и Джоси го виждала всеки два месеца. Братята Дъфи се отличили като добри стрелци и били изпратени на самолетоносача „Йорктаун“.

Единайсет месеца по-късно „Йорктаун“ бил потопен и двамата Дъфи загинали заедно със стотици други. Бащата на Джоси не могъл да понесе смъртта им и се пропил. Неутешимата скръб покрусила и майка й, която починала от сърдечен удар малко след войната. Загубата затвърдила решението на Джоси да се омъжи за човека, когото братята й били избрали, като израз на уважение към паметта им.

— Оженихме се два месеца след смъртта им, през един четиридневен отпуск на Шон. После се качихме на автобуса и отидохме в малък мотел на два часа път от града, където много моряци водят невестите си на нещо като меден месец. Дотогава не бях спала с мъж. Бях възпитана да вярвам, че сливането на плътта преди брака ще ми осигури място в ада. И през следващите три дни не станахме от леглото.

Някои съпруги може би разказват с носталгия за неизчерпаемата страст на мъжете си през медения месец, но случаят с Джоси не беше такъв. От смарагдовозелените й очи бликнаха сълзи, докато си спомняше странните му желания. Ако откажела да се подчини, той се ядосвал и тя се принуждавала да отстъпи.

— На третия ден от „медения месец“ бях изтощена и всичко ме болеше. Сетне Шон поиска нещо, което… ми се стори неестествено. Казах му, че няма да го направя, каквото и да стане. Той побесня, сграбчи ме и ме обърна по корем. Отскубнах се от него, избягах и се заключих в банята. Но той разби вратата…

И тогава Шон я ударил за пръв път. Забил юмрук в стомаха й и докато тя се превивала от болка, я обърнал с гръб към себе си и проникнал в нея.

Вал слушаше потресена — не само защото звучеше невероятно един съпруг, който сигурно се бе оженил по любов, да се държи така брутално със съпругата си, но и защото Джоси все още беше омъжена за този човек.

Минаваше два, когато Джоси осъзна колко много време са прекарали заедно, и заяви, че трябва да си тръгва.

— Шон ще се чуди какво ми се е случило. Той се тревожи, когато закъснявам.

— Тревожи се? — изумена повтори Вал.

Шон обаче явно не се безпокоеше за раните, които бе нанесъл на Джоси.

— Да, знам, че в това няма логика — рече Джоси. — Но въпросът е там, че той ме обича. След като побеснее и ми стори нещо, Шон с часове плаче като бебе. Кълне се, че ще се самоубие, ако го напусна. И мисля, че говори сериозно.

— И затова стоиш с него?

— Всеки път, когато ме удари, той много съжалява и аз съм убедена, че това няма да се повтори. Но после пак става същото. — Джоси извади пари от чантата си и уморено добави: — Господи, вече не знам какво да мисля. Може би, в края на краищата, харесвам онова, което той прави с мен.

Тя стана и тръгна към изхода на кафенето.

Вал я последва. Единственото, което й хрумна да каже на Джоси, беше, че не трябва повече да търпи насилието. Но това щеше да бъде глупаво и банално. Джоси явно си бе повтаряла същото хиляди пъти, но не предприемаше нищо.

Навън отново валеше сняг и духаше студен вятър.

— Това, че ти разказах всичко, ми помогна много — рече Вал. — Надявам се и ти да имаш същото чувство.

— Разбира се, Вал. Нямаше на кого да го кажа. Искам скоро пак да те видя.

— И аз. — Вал извади молив и лист и написа номера на служебния и на домашния си телефон. — Как мога да се свържа с теб?

— Аз ще ти се обадя. Обещавам.

Вероятно се страхуваше да каже на съпруга си за приятелката си. Прегърнаха се и Джоси се отдалечи.

Вал извика след нея:

— Пази се, Джоси.

Но Джоси, изглежда, не я чу, защото вятърът духаше силно и снежната завеса беше плътна.

* * *

Срещаха се всяка събота сутрин или на някоя пейка в Проспект Парк, когато времето беше слънчево, или в обществената пералня близо до жилището на Джоси. Тя открадваше час-два, когато Шон можеше да остане вкъщи с дъщеря им, като му казваше, че трябва да пазарува или да посети баща си.

Тя разказа на Вал още подробности за брака си. През първите години, докато войната още продължавала, Джоси рядко виждала Шон и мислела, че неутолимият му сексуален апетит се дължи на дългите периоди на въздържание и на напрежението от сраженията.

След медения месец той бил включен в частите, които атакували завладените от японците острови. Когато отново го пуснали в отпуск в Сан Диего, Шон бил видял най-лошото от войната. Джоси взела влак до Западното крайбрежие, за да се срещне с него. Не се били виждали от година.

Шон предложил да отидат в Мексико. Първо минали през граничния град Тихуана. Джоси знаела, че моряците ходят там, за да се напиват и да спят с проститутки, но когато Шон настоял да останат, не възразила. Регистрирали се в един от по-свестните хотели и излезли да вечерят. Шон я замъкнал да гледа шоу, в което мъже и жени правели секс на живо. Отвратена, Джоси избягала и се прибрала в хотела. Шон отишъл да пие текила.

Върнал се в малките часове. Бил пиян и водел една от мексиканките — „изпълнителки“ в клуба. Събудил Джоси и настоял тримата да правят секс. Когато тя отказала, той я заудрял, докато се подчинила.

В приятния, топъл ден в средата на април, когато Джоси й разказваше тази история, седяха на пейка в Проспект парк и Вал се разплака. Искаше й се да каже на Джоси да млъкне, но знаеше, че приятелката й е чакала през всичките тези години да каже на някого и изповедта може да е стъпка към промяна в живота й.

На сутринта след сексуалната оргия, докато Шон още спял, Джоси отпътувала за Ню Йорк и обяснила на родителите си, че съпругът й е получил заповед веднага да се върне на кораба.

После започнали да пристигат писмата му. В тях той молел за разбиране, тъй като войната правела страни неща с хората, твърдял, че не заслужава Джоси, искал да му даде още една възможност. И тя решила да му я даде. После разбрала, че е бременна.

Шон се заклел тържествено, че ще я обича и уважава и никога вече няма да й посегне. Обожавал дъщеричката им, детето също го обичало.

— Двамата са толкова мили, когато са заедно, Вал. Гледам ги и виждам в него такава доброта, че вярвам в думите на отец Кериган: „Каквато и борба да води с дявола, Шон ще победи, ако се молиш за него“. И тогава всичко ще бъде така, както съм се надявала.

— Но докато чакаш молитвите ти да бъдат чути, може да предприемеш нещо. Шон е ветеран от войната. Стресът от сраженията сигурно още му влияе. Той трябва да се посъветва с лекарите от болницата на ветераните…

— Казах му, но Шон не смята, че му има нещо. Според него всичко се дължало на лошия характер — типична черта в семейството му. Вероятно го бил наследил от баща си.

Единственото, което Вал можеше да направи, беше също да се моли на Бога за чудодейното преобразяване на съпруга на Джоси.

* * *

Вал продължаваше да крие състоянието си от колегите си в печатницата. През зимата това не беше трудно, защото обличаше широки вълнени поли и пуловери. От време на време Ози или някой друг от печатарите се шегуваше, че е изяла твърде много понички през почивката и тя се смееше. Но времето се затопли и колегите й почнаха да й правят забележки, че се облича твърде дебело.

Вал осъзна, че ще бъде невъзможно да запази тайната. Трябваше или да каже на господин Дюрер за бебето, или да напусне без обяснение. Положението се усложняваше от факта, че той бе проявил разбиране, след като се върна от Германия и научи за инцидента с Брадли Смайт.

— Няма да ви обвиня, ако ме уволните, господин Дюрер — каза Вал.

— Глупости, Susskind. Положил съм твърде много усилия да те науча на занаята, за да ти позволя да напуснеш.

След като една седмица обмисля как да му каже, в понеделник сутринта Вал дръпна настрана Дюрер и прошепна, че иска да му признае нещо сериозно.

— Е, тогава да отидем в изповедалнята — рече той, заведе я в кабинета си и я покани да седне. — Сега пък какво има? Пак ли изгони някой клиент? Не го взимай присърце. Сигурно си е заслужавал.

Веселият му тон и искрящите му очи съвсем я обезсърчиха.

— Не. Това няма нищо общо с работата, господин Дюрер… Трябваше да ви го кажа, преди да ме вземете в печатницата. Не постъпих правилно, но… аз…

Вал се разплака.

Той се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Успокой се, Susskind. Ако е за бебето ти, знам.

— Знаете? — изуми се тя.

— Да.

— И нямате нищо против?

— Никой от нас няма нищо против. Всички много се радваме.

— Всички? — Никой в печатницата с нищо не бе показал, че знае тайната й! — Но нали не сте казали на Ози или…

— Мило момиче, беше очевидно, че ти не искаш да говорим за това. Ето защо всички имаха строга заповед от мен да мълчат, освен ако ти не споменеш нещо.

Вал се почувства неудобно, защото разбра, че се е държала глупаво. Но в същото време се и зарадва, че колегите й я обичат.

— Ако искаш, детето ти може да има десетина кръстници.

— Знаете ли — колебливо каза тя, — няма да мога да работя… поне известно време.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето — следа кратък размисъл отговори Дюрер.

* * *

Първата събота на май Джоси и Вал се срещнаха в парка. Джоси беше много развълнувана и по-щастлива отвсякога. Сигурно бе станало чудо.

— Шон купи къща! Другата седмица ще се преместим. Намира се на няколко километра от града. Има голям двор, където дъщеря ни ще може да играе. Шон каза, че точно това ни трябва — място, далеч от шума и мръсотията! Кълне се, че всичко ще бъде различно.

— Но как… Искам да кажа, не е ли скъпа?

Вал знаеше, че съпругът на Джоси се опитва да намери работа като докер, но профсъюзът налага ограничение на бройките, и междувременно работи като автомонтьор на половин ден.

— Това е най-изумителното — отговори Джоси. — За ветераните от войната първоначалната вноска е само сто долара! Остава ни да изплатим пет хиляди. Шон има приятел от флотата, който е бояджия и ще го вземе на работа. Не е ли чудесно, Вал? Собствен двор! Манди ще има люлка, а аз ще засадя цветя.

— Много ще ми липсваш, Джоси.

Не каза нищо повече, за да не развали настроението й.

— Това няма да ни попречи да бъдем приятелки. Лонг Айланд е наблизо. Ще ни дойдеш на гости веднага щом се настаним.

Вал не знаеше какво да отговори. Посещението в новия дом на Джоси означаваше да се срещне със съпруга й, а в нейните очи Шон беше такъв престъпник, че Вал се страхуваше да застане пред него, за да не го разобличи.

Джоси разбра колебанието й.

— Не се притеснявай за Шон. Той ще те хареса. Обзалагам се, че и ти ще го харесаш.

— Няма да мога, Джоси. Не и докато не съм сигурна, че никога повече няма да ти причини болка.

— О, Вал, това ще бъде начало на нов живот във всяко отношение. Убедена съм. Ще дойдеш, нали?

Вал кимна и се усмихна. Най-голямото й желание беше мечтите на Джоси да се сбъднат.

След седмина Джоси й се обади и я покани на гости. Вал с нетърпение очакваше да види приятелката си отново, а и един ден извън града щеше да й се отрази добре.

В неделя сутрин се качи на влака за Лонг Айланд. Беше купила кафемелачка като подарък за новата къща и плюшена играчка за момиченцето на Джоси. След по-малко от час кондукторът съобщи, че спират на Хъксвил, където Джоси й бе казала да слезе. През прозореца Вал видя дървета, спретнати бели къщи с дворове и безкрайно синьо небе.

Джоси чакаше на перона на малката гара. Момиченцето й беше до нея. Детето имаше ангелско лице и големи сини очи и руси коси. Бе ходило на църква с майка си и беше облечено с най-хубавите си дрехи — синьо палтенце, гарнирано с кадифе, и бяла рокличка на волани.

Джоси прегърна Вал и рече:

— Манди, това е приятелката на мама, за която ти разказах.

Манди кимна, но не каза нищо.

Вал се наведе към детето.

— Донесла съм и на теб ново приятелче — каза тя и извади плюшеното мече панда.

— Черно и бяло — рече Манди. — Има ли черно-бели мечета?

— Това мече живее в далечните джунгли и се нарича панда.

— Панда — повтори момиченцето. — Прилича на моето име.

— Манди, запознай се с Панди — усмихна се Вал.

— Панди.

Лицето на детето засия. Момиченцето притисна до се бе си играчката.

— Кажи благодаря, Манди — рече Джоси.

— Благодаря, лельо Вал — каза детето и я прегърна.

Джоси тръгна към паркинга и спря пред тъмносив „Хъдсън“.

— Имате кола! — учудено възкликна Вал.

— Шон я купи почти без пари и я ремонтира — отвърна с гордост Джоси.

— Изглеждаш добре, Джоси. Как вървят нещата?

— Чудесно! Точно това ни трябваше.

След няколко километра пред Вал се разкри прекрасна гледка — равнина, осеяна със стотици еднакви къщи, досущ гъби, поникнали след дъжд.

Джоси зави по странична улица и весело каза:

— Ето, това е Левиттаун. Знам, че отначало изглежда малко странно и еднообразно. Но затова пък хора като нас могат да си позволят да купят такива къщи. Господин Левит, човекът, който ги е построил, е смятал, че като са еднакви, ще му излезе по-евтино. Прозорците, вратите и стените са направени във фабрика, а после са докарани тук и са сглобени.

Колата се движеше в лабиринт от улици. Вал забеляза, че собствениците са положили усилия да придадат индивидуалност на къщите си, като бяха засадили цветя и храсти.

— Ако живеех тук, сигурно щях да сбъркам къщата си — каза.

Джоси се засмя.

— Е, понякога и това се случва. Уморени хора се връщат късно през нощта и влизат в чужда къща. Казаха ми, че един мъж дори целунал друга жена, преди да осъзнае, че не е в дома си. Но къщите са удобни. Шон и аз никога нямаше да можем да си позволим собствена къща, ако не ги продаваха толкова евтино.

— Провървя ти, Джоси. Няма нищо по-хубаво от собствен дом. Там се чувстваш в безопасност. Надявам се, че ще намеря такава къща за мен и за бебето.

Джоси се усмихна, но не каза нищо.

Спряха пред къщата. Вратата се отвори и Шон излезе да ги посрещне. Манди се втурна към него. Той я прегърна и я вдигна.

— Здравей, кукличке! Хей, какво имаш?

— Панди! Леля Вал ми я подари.

— Много мило от нейна страна. Здравей, Вал. Радвам се, че най-сетне се запознахме.

Шон целуна Манди, пусна я на земята и протегна ръка на Вал.

От разказите на Джоси Вал си бе съставила представа за човек, когото нямаше да хареса. Не очакваше Шон Макморан да е толкова дружелюбен и привлекателен мъж. Усмивката му беше сърдечна, а държанието му с Манди — обезоръжаващо. Вал мигновено забрави онова, което знаеше за него, стисна ръката му и се усмихна широко.

— Здравей, Шон. Тук е много хубаво.

Джоси бе щастлива, че между най-добрата й приятелка и съпруга й няма и сянка от недоверие.

Шон отиде в задния двор, за да подготви скарата. Манди тръгна с него, а Джоси гордо показа на Вал къщата. Макар и с минимални разходи, Джоси бе превърнала всяко помещение в уникално кътче. Стените в стаята на Манди бяха украсени с балони, въртележки и клоуни, нарисувани от Джоси. Спалнята на втория етаж беше боядисана в розово, изпъстрено с цветчета. Всекидневната беше обзаведена със стари мебели, подарени от родителите на Джоси, но освежени с нова боя. Електроуредите в кухнята бяха осигурени от строителя.

— Имаш прекрасен дом! — искрено възкликна Вал.

Джоси я прегърна.

— Щастлива съм, Вал! Шон харесва работата си и всички обичаме къщата. Имаме добри съседи. Повечето са младоженци.

Шон викна, че е готов да сложи на скарата хамбургерите, и двете жени излязоха. Дворът бе покрит със свежа трева, а Джоси бе засадила цъфтящи храсти покрай оградата. В ъгъла имаше пързалка и люлка за Манди. До стената на къщата беше сложена масичка за пикник.

Вал завърза разговор с Манди. Харесва ли й новият дом? Тръгнала ли е на училище? Радваше се на присъствието на детето, защото се чувстваше неловко само с Джоси и съпруга й. Шон Макморан беше приятен човек, но й беше трудно да се отпусне, защото вече го бе възприела като чудовище.

Сетне Манди попита дали може да отиде да си играе на люлката и Джоси й разреши да стане от масата. Настъпи неловко мълчание.

Джоси наруши тишината.

— Изглеждаш много добре, Вал. Цялата цъфтиш. Нали, Шон?

— Да. Има нещо прелестно у жената, която ще има бебе. — Той прегърна съпругата си. — И ти беше прекрасна по време на бременността. Нямам търпение да дочакам следващия път.

Лицето на Джоси се озари.

— Колко ти остава, Вал? — попита.

— Доктор Кендал каза, че трябва да родя в началото на идния месец.

Джоси погледна Шон, сякаш искаше разрешение за нещо. Той кимна и тя започна:

— Мислила ли си как ще се оправяш, когато бебето се роди?

Вал не искаше да обсъжда проблемите си в присъствието на Шон.

— Ще измисля нещо, когато му дойде времето. Може ли да говорим за друго?

— Още не — намеси се Шон. — Джоси ми обясни всичко, Вал, и защо не можеш да се върнеш вкъщи. Знаем, че няма къде да отидеш, и настояваме да дойдеш тук с бебето.

Вал го погледна учудено, сякаш не разбираше какво й говори.

— Ще се нуждаеш от грижи, поне известно време. Знаем какво е положението ти и смятаме, че постъпваме правилно, по християнски.

Вал се почувства като просякиня. Намръщи се и отвори уста да откаже, но Джоси я изпревари:

— Ние сме ти приятели, Вал. Искаме да ти помогнем.

Вал не можеше да си представи как ще живее с тях.

— Джоси ми каза, че знаеш за неприятностите ни — добави Шон. — Но не трябва да се страхуваш от мен, Вал. Аз… Чувствам се по-добре. Всичко ще е наред.

Вал погледна Джоси.

— Шон се съгласи веднага щом го попитах — каза тя. — Моля те, приеми, Вал.

Молбата й беше толкова пламенна, че това явно бе важно за нея. Вероятно щеше да бъде доказателство, че може да вярва на съпруга си и че той заслужава любовта й.

— Много мило — рече Вал. — Ще помисля.

— Разбира се — каза Шон. — Ще те чакаме.

— Ами… Имам ягодов сладолед — рече Джоси, за да разведри атмосферата. Скочи да разтребва масата, а когато Вал стана да й помогне, възрази: — Не ставай. Шон ще ми помогне.

Той се надигна и Вал изпита облекчение, че няма да останат насаме. Бе разбрала, че Шон не е чудовище, но още не знаеше какво да мисли за него и се запита как ще живеят в една къща.

Тази мисъл я разтревожи. Но макар да бе поискала време да помисли, Вал вече знаеше, че ще приеме предложението им. Нямаше друг избор.