Джоана Кингсли
Силата на съдбата (2)

Втора глава

Бъфало

Декември, 1946 г.

Никога нямаше да забрави как в онова утро се събуди от леденостудено докосване по лицето. Беше сънувала, че над нея се навежда принцът от страната на кристалните замъци и хладните му устни премахват магията.

Щом отвори очи, Валентина Куменичи видя, че клоните на дърветата навън са отрупани със сняг. Прозорецът беше открехнат и вятърът навяваше снежинки в стаята. Тя докосна лицето си и усети влагата на разтопената снежинка, която я бе събудила.

Валентина беше на осемнайсет години и имаше гарвановочерни коси, тъмносини очи, бяла като порцелан кожа, овално лице с високи скули и малък, правилен нос. Никой принц не можеше да бъде обвинен, ако я помислете за Спящата красавица.

Тя отметна завивките и хукна към прозореца. Снегът бе засипал всичко и блестеше под лъчите на изгряващото слънце. Обикновено гледката навън съвсем не беше вълшебна. Но днес природата сякаш се бе постарала да разкраси грозния двор на къщата на чичо й в очакване на най-прекрасния ден.

Както правеше всяка сутрин през последните няколко седмици, след като се събудеше, Вал се приближи по дрешника, за да погледа булчинската рокля, която бе закачена там. Не беше сън. С Тед щяха да се оженят след месец.

Вал непрекъснато мислеше за сватбата.

Колко дълбоко грешаха всички — чичо й, братовчедите, момичетата във фабриката и дори Тед и семейството му. Смятаха я за разглезена, защото Валентина бе настояла за венчавка в църква, ушита по поръчка булчинска рокля на стойност стотина долара, цветя и тържество в ресторант „Молвина“. Упрекваха я, че прахосва средства за сватбени тоалети и пищни празненства. Парите трябвало да се използват за началото на новия живот със съпруга й и за създаването на приличен дом. Разбира се, в Америка жената не била длъжна да носи зестра, но това не означавало, че момиче като Валентина трябва да изхарчи всичките си спестявания за суетни прищевки.

На всички възражения Валентина отговаряше, че парите са нейни и ще прави с тях каквото иска. Но близките й продължиха да натякват, че щом иска да бъде като богатите момичета, трябва да се омъжи през юни, каквато е традицията. Тогава Валентина отиде в библиотеката и прочете, че за някои народи предпочитаният месец за сватби е януари. Древните гърци го наричали „сватбения месец“ и го смятали за свещен и посветен на Хера, покровителката на брака.

Ето защо Тед щеше да се прибере на Коледа, щяха да прекарат заедно празниците и после, на Нова година, да се оженят.

Валентина не можеше да чака повече. През последните няколко години, докато Тед беше на хиляди километри от нея, тя изпитваше отчаяно желание да му принадлежи. Нетърпението й се засилваше от факта, че той не беше освободен от военната служба като мнозина други, когато войната свърши. Тед беше син на емигранти от Германия и беше особено ценен за американската армия, защото знаеше немски. След капитулацията на германците Тед бе изпратен в специален отдел, където взимаха показания от нацистките лидери, котиха да бъдат съдени в Нюрнберг за военни престъпления. Допълнителната служба в армията беше доброволна. Тед писа на Вал, че е виждал с очите си неописуемите злини на нацистите и се гордее с приноса си да бъдат осъдени. Идеализмът му я накара да го обикне още по-силно.

Вал непрекъснато мислеше за онази нощ през август, когато Тед се бе върнал в отпуск. Споменът беше прекрасен, но и жесток.

* * *

— Може ли вече да отворя очи?

— Само още минутка. Внимавай. Не бързай.

Тя бе затворила очи и вървеше предпазливо. Тед бе сложил едната си ръка на рамото й, за да я насочва, а в другата държеше газена лампа. Бе взел Вал след работа и й бе казал, че има изненада за нея.

Тед бе спечелил сърцето и душата й в деня, в който видя как съучениците й я закачат, и се намеси, за да я спаси от тях. Валентина беше в Америка отскоро. Тя бе сред щастливците, успели да напуснат опустошената от войната Европа, защото имаше роднини, готови да я приемат. А Тед беше първият непознат, който я накара да се почувства добре дошла. Той беше високо, хубаво момче, със сини очи и златисторуси коси, изявен спортист в училище. Беше пет години по-голям от нея. Вал имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от вълнение, когато Тед я заговори.

В онази вечер през август двамата вървяха по пътеката край канала Ери. Валентина усещаше мириса на водата и на гниещите дъски, плаващи край брега.

— Пристигнахме — каза Тед.

Тя отвори очи. Намираха се пред стар шлеп, явно отдавна неизползван. Зелената боя беше олющена, а металните части — ръждясали.

— Мой е — усмихна се Тед. — Мой и на Уили.

Уили, или Вилхелм, беше брат му. Бе се измъкнал от военна служба, защото Тед вече беше в армията и нямаше кой да се грижи за майка ми.

Вал се опитваше да намери думи, с които да прикрие изненадата си. Щом Тед имаше намерение да се залавя за общ бизнес с брат си, тогава Уили винаги щеше да бъде и част от живота им. А Вал смяташе, че ще се чувстват и по-независими, ако се оправят сами и дори ако напуснат Бъфало. Но преди да успее да каже нещо, Тед скочи на шлепа и протегна ръка.

— Ела на борда. Ще ти покажа всичко.

Поведе я край навити на кълбо въжета и стари бъчви, пълни със зловонна дъждовна вода. Стигнаха до каюта. Тед извади ключ и отвори вратата.

Месинговите рамки на люковете блеснаха на светлината на газената лампа. Стените бяха облицовани в черно дърво. В ъглите имаше две легла, покрити с вълнени одеяла на червени и сини карета. Валентина видя малък коридор и чиста, подредена кухня. Усмихна се на Тед, когато забеляза ваза със свежи рози, чаши и бутилка шампанско, сложени на масата.

— Какво ще кажеш? — попита той.

— Много е уютно.

— Харесва ли ти?

— Разбира се!

Тед наля шампанско и вдигна чаша.

— За нас и за новия ни живот.

Седнаха до масата и той развълнувано обясни плановете си за бъдещето. Войната бе свършила и бизнесът се утежняваше. Фабриките спираха военното производство и започваха да правят коли, хладилници и косачки за трева. Бъфало, един от големите индустриални центрове в страната, се нуждаеше от транспорт, за да предлага стоките си на пазара. По канала Ери отново щяха да плават и шлепове. Тед се похвали, че двамата с Уили купили евтино шлепа. Там щели да работят и живеят. Щели да спестят пари и да си купят още един, а след няколко години щели да имат цяла флотилия и да станат „царете на канала“.

Валентина харесваше оптимизма и амбициите на Тед, харесваше й, че е част от мечтите му. Отпусната от виното, не скри желанието си, засилвало се с всеки изминал ден, докато Тед бе далеч от нея. Плъзна ръце по тялото му и жадно притисна устни до неговите.

— Вал… мила…

— Какво има? Не го ли правя както трябва?

— Не. Съвсем не… Но…

— Теди… Скъпи… Не искам да чакам повече! Прекарах толкова самотни нощи! Непрекъснато мисля за теб и те желая. И ти ме желаеш, нали?

Той я притисна до себе си.

— Господи, разбира се, повече от всичко друго на света. И аз прекарах много самотни нощи. Мислех за теб и си представях как ще бъде.

Вал бе слушала разговорите на другите момичета във фабриката и предполагаше, че Тед е спал с жени, които с готовност се отдават в опустошените от войната страни на Европа. И това само засилваше нетърпението й да удовлетвори тази негова потребност. Тогава Тед може би никога вече нямаше да пожелае друга.

— Не се ли наситихме на мечтите? — попита тя. — Хайде да ги осъществим…

Но той се колебаеше.

Вал се бе заклела пред себе си, че ще му се отдаде през първата брачна нощ. В края на краищата, когато се бяха запознали, тя беше едва дванайсетгодишна, а Тед — ученик в единайсети клас. Едва по време на един от отпуските си преди две години той забеляза колко е пораснала. Но дори тогава не я покани на среща, а само я взе след училище и я изпрати до фабриката. После няколко пъти чака след работа и я изпрати до вкъщи, като по пътя я черпи сладолед. След две седмици я целуна за довиждане и отново замина. Но си пишеха и през следващия му отпуск бяха непрекъснато заедно. Строгият й настойник чичо й Йован — забеляза, че тя прекарва много време Тед, и не остана доволен.

— Не може една девойка да прекарва толкова много време с млад мъж, освен ако не са сгодени! Той направи ли ти предложение?

— Още не е, но ме обича и един ден ще се ожени за мен — отговори Вал.

— Един ден! — недоверчиво повтори чичо й. — Ако остане жив след сраженията, ако поиска ръката ти и ако не намери някоя повлекана германка, която да му подхожда повече. Затова, докато всички тези условия не отпаднат, по-добре стой настрана от Тед Грюнинг… и много внимавай да не ти смъкне гащите! Знам какви са войниците. Ще ти навлече някоя болест…

След този разговор писмата и срещите им по време на отпуските му бяха тайни. И двамата смятаха, че ще улеснят положението си, ако Тед отиде при Йован и поиска разрешение да се ожени за Вал. Но и този момент трябваше да бъде планиран внимателно. Първо Вал трябваше да навърши осемнайсет години, а Тед — да се прибере вкъщи.

Вал бе навършила осемнайсет през май, а Тед щеше да се уволни от армията на Коледа и да поиска ръката й, но дотогава оставаха няколко месеца…

Страстта ги завладя, ала Тед се колебаеше.

Вал започна да разкопчава роклята си.

Тед видя закръглените й гърди и колебанието му се изпари. Изстена от нетърпение. Вече не можеше да се сдържа, протегна ръце и я притисна до себе си. Започнаха трескаво да се събличат, като се целуваха и си шепнеха гальовни думи.

Неочаквано Вал се стресна от някакъв шум. Стори й се, че някой се качи на борда на шлепа.

— Чу ли това? — попита тя.

Тед се заслуша, но не долови нищо и се усмихна.

— Твърде много шум ли вдигам?

— Не. Но ми се стори… — Не искаше да пропуснат мига. — Няма значение.

— Валентина — прошепна Тед, — ти си най-красивото момиче, което съм виждал и някога ще видя…

— Ще съм твоя до края на живота си!

Вал изпита желание да го целува навсякъде. Устните й се плъзнаха по гърдите му, по мускулестия корем…

В същия миг отново я стресна шум от изскърцване на дъски.

— Това е от вълните — успокои я Тед. Погали гърдите й, сетне плъзна ръка по тялото й. Вал изпита още по-силно желание да му достави удоволствие. Продължи да го целува…

Изведнъж вратата се отвори, блъсна се в стената и каютата се разтресе.

Тед скочи, а Вал се вцепени от ужас.

На прага стоеше чичо й. Той се вторачи гневно в двете голи тела, блестящи от пот в жегата на августовската нощ. Черните му мустаци потрепваха като пипалата на огромно отровно насекомо. Тялото му се тресеше от ярост. После Йован хукна към Вал, сграбчи я за дългите гарвановочерни коси и я събори на пода. Тя изпищя от болка. После чичо й я вдигна и я блъсна към масата. Чашите паднаха и се строшиха.

— Пачавра! — изрева той. — Мръсница! Приех те в дома си, а ти опозори името ми!

И посегна да я удари.

Тед хвана ръката му.

— Пусни ме! — извика Йован. — Ще те убия!

— Не я докосвай! — избухна Тед.

— Кой си ти, че да ми заповядваш!? Мъжът, който изнасили племенницата ми!

— Нищо не ми е сторил! Аз го исках! — викна Вал.

— Млъкни!

— Няма да докосваш Вал! — повтори Тед.

Йован млъкна, погледна племенницата си, после възмутено отмести очи.

— Покрий се, за бога! — каза тихо.

Тя се приближи до леглото и започна да се облича.

— Е? — попита Тед.

— Няма да й посегна — измънка Йован. — Тя си причини достатъчно болка.

Тед го пусна.

— И ти се облечи, по дяволите — изръмжа Йован. — Не искам да гледам повече голия ти задник.

Тед отстъпи назад и започна да се облича, без да откъсва очи от по-възрастния мъж.

— Сега можеш да направиш само едно — заяви Йован. — И ако не го сториш, войнико, кълна се, че ще те убия!

— Да, искам да се оженя за нея — каза Тед. — Обичам Вал. Щях да поискам ръката й, когато…

— Ти посрами и нея, и себе си.

— Аз го исках, чичо — намеси се Вал. — И не се срамувам. Ние се обичаме.

— Ако те обичаше, нямаше да ти отнеме честта! — гневно каза Йован.

— Не ми е отнел нищо, чичо. Съжалявам, че ни намери, преди да съм му се отдала.

Йован се вторачи в нея, после в Тед.

— Е, тогава са ме изпратили навреме.

„Изпратили“. Двамата влюбени се спогледаха и се запитаха кой ги е предал. Вероятно някой любопитен съсед, който ги бе видял да се разхождат по пътеката, известна като „алеята на влюбените“.

— Ела, Вал — намусено каза Йован. — Ще те прибера вкъщи. Ще се изкъпеш с гореща вода, ще се молиш и ще се надяваш Господ да ти прости, че се държа като курва.

Тед стисна юмруци и се хвърли към него.

— Дръж се с уважение с нея, по дяволите! Не сме направили нищо лошо.

— С уважение ли? Добре. Но тогава и ти ще я уважаваш и повече няма да се срещаш с нея.

— Но нали ще се женим? Ти каза…

— Да. Но ако уважаваш моите желания като настойник на Вал, няма да се срещате, докато си в отпуск. Ще чакаш, докато се върнеш завинаги.

— Ще ме уволнят на Коледа.

Йован се приближи до вратата.

— До Коледа няма да видиш Вал. После ще се ожените — каза той и направи знак на племенницата си да го последва.

Тя целуна Тед за довиждане. Отпускът му свършваше след няколко дни и двамата се надяваха, че ще намерят начин да се срещнат тайно.

— Довиждане, моя любов — каза Вал.

— Довиждане, Вал. Обичам те.

Разплакана, тя забърза към вратата.

Чичо й тръгна след нея, сетне се обърна към Тед:

— Не забравяй, Грюнинг! От тази вечер си официална сгоден.

* * *

Вал тъгуваше, че годежът й не беше романтичен, но се утешаваше с мечти за предстоящия брак с Тед, когато най-после щяха да могат да се обичат, без да се крият. Докато четеше за брачните традиции, тя научи, че жените в древна Гърция са започвали да броят годините си не от раждането си, а от деня на сватбата. Това било истинското начало на живота на жената. Вал имаше същото чувство и с нетърпение очакваше животът й да започне.

Звънът на телефона я стресна и я върна в реалността. Тя затвори вратата на дрешника, погледна часовника и видя, че още няма осем. Телефонът рядко звънеше толкова рано. Сигурно някоя от приятелките й във фабриката се обаждаше да я пита дали да ходят на работа, след като е натрупал толкова много сняг. Вал излезе от стаята си и забърза към телефона, но чичо й вдигна слушалката. Гласът му беше тих и неясен. Йован каза няколко думи и затвори.

— Кой беше? — попита Вал.

Но неизвестно защо, той не отговори.

— Чичо?

Вал чу стъпките му — бавни, тежки и злокобни. Тя стигна до площадката и погледна надолу. Йован я видя и спря на стъпалата.

— Кой се обади? — попита Вал.

Изражението на обикновено намръщеното му лице беше странно. През тялото на Вал преминаха ледени тръпки.

— Господин Грюнинг — отговори той.

— Тед?

— Не. Баща му. Току-що им съобщили…

— Какво?

— Годеникът ти… е убит.

— Не, не може да бъде!

Войната бе свършила и вече нямаше сражения.

— Рано сутринта получили телеграма… Съжалявам, Вал… — добави чичо й.

Тя не можеше да повярва, че това е истина. След месец щяха да се оженят и животът й щеше да започне. С Тед.

Вал се обърна, бавно тръгна по коридора, прибра се в стаята си и отвори дрешника. Булчинската рокля бе окачена там и чакаше.

„Разбира се, че не е истина — повтаряше си тя, докато гледаше роклята. — Войната свърши.“