Джоана Кингсли
Силата на съдбата (5)

Пета глава

В понеделник тя отиде на работа точно в осем и получи указания за задълженията си — секретарка и помощничка в печатницата. Трябваше да отговаря на телефонните обаждания, да издава фактури, да опакова готовата продукция, да плаща сметките и да показва мостри на клиентите. А по време на почивките щеше да учи гравиране.

Тя положи усилия да подходи с ентусиазъм към всяка задача и да се представи добре, така че дори когато бременността й стане очевидна, да запази работата си. Другият мотив за старанието й, разбира се, беше задължението да изплати поканите за сватбата на Уинстън. След две години Вал щеше да върне цялата сума.

Поканите бяха готови в понеделник следобед, както господин Дюрер бе обещал. Андрю Уинстън телефонира, че ще дойде да ги вземе в четири.

Щом наближи уговореният час, Вал помоли работодателя си да й позволи да стои в кабинета му. Тя обясни, че ще се почувства неудобно, ако Андрю Уинстън разбере, че е била принудена да постъпи на работа, за да изпълни обещанието.

— Не е необходимо да се криеш от него, Susskind — рече Дюрер. — Няма да му кажа, че работиш тук. Може да се престориш, че си дошла, за да платиш поканите.

— Не, моля ви. Мисля, че е най-добре да не го виждам отново.

Нежеланието й да се срещне с Андрю Уинстън озадачи печатаря.

— Мило момиче, защо се държиш като schuchtern kaninchen^[1]? Мислиш ли, че такъв мъж се среща всеки ден?

Вал знаеше, че господин Дюрер й желае доброто. Не съзнаваше и че тази връзка е невъзможна.

— Господин Уинстън може да ви се струва чудесен, но… чух, че действал твърде бързо с порядъчните момичета.

— Е, да. Вероятно цялото му семейство не струва. Знаеш ли защо поръчаха при мен поканите за сватбата? Хора от висшето общество като тях обикновено отиват при „Картие“ или „Тифани“. Но никоя от тези две фирми не би направила поканите за такъв кратък срок, а бъдещата булка много бързала. Може би около този брак има нещо, а? Нали се сещаш?

Той намигна и се потупа по корема.

По-късно Дюрер каза на Вал, че когато дошъл да вземе поканите, Андрю Уинстън отново попитал за нея. Интересувал се кога тя ще дойде да плати и бил готов да чака. Изпълнявайки желанието й, Дюрер отговорил, че сметката вече е уредена и Вал си е тръгнала.

Тя не съжаляваше за постъпката си. На този етап беше най-добре да не се ангажира с никой мъж.

* * *

Имаше моменти, когато й беше трудно да понася самотата. Болката беше най-силна в Деня на благодарността.

Вал бе напуснала Бъфало внезапно, без да дава обяснение на никого, освен на чичо си. Остави му бележка, в която му благодареше, че я е приел, и обясняваше, че ако продължи да живее в дома, където са угаснали мечтите й, скръбта ще става все по-непоносима. Искала да започне отначало.

Писа му, за да му съобщи, че е в Ню Йорк и е добре, но не бе дала адреса си. Йован можеше да покаже писмото на Уили, който вероятно щеше да тръгне да я търси. А тя искаше да забрави Уили и всичко, свързано с него. Всъщност Вал не мислеше за бременността си.

Но една вечер, когато се връщаше от работа, видя две бременни жени, които бъбреха на улицата и споделяха какво са ги посъветвали на консултациите. Уплашена до смърт от мисълта да признае пред някого, че не е омъжена, Вал не бе ходила на лекар. Но сега осъзна, че трябва да го направи.

Сутринта отиде в безплатната клиника в близката бруклинска самарянска болница. Медицинската сестра на рецепцията й даде да попълни формуляр и й каза да чака в пълния с пациенти коридор.

От време на време от кабинетите излизаха млади лекари и извикваха нечие име. Вниманието на Вал бе привлечено от млада жена с дълги руси коси, бледа, почти прозрачна кожа и слабо тяло, с тънки ръце, крехка и уязвима. Лицето й беше хубаво — големи зелени очи, високи скули и правилен нос. Но изражението й беше тъжно, а красивите й очи бяха загрозени от тъмни кръгове. Над лакътя й имаше синини.

Непознатата се усмихна.

— Дълго се чака… — започна Вал.

— В събота трябва да идвате рано.

— Вече сте били тук, така ли?

— Няколко пъти. Живея наблизо.

— Какво се е случило с ръката ви?

— Паднах от велосипеда.

Вал интуитивно усети, че е срещнала приятелка. Младата жена изглеждаше тъжна и уязвима като нея.

— А аз съм тук, защото ще имам бебе — добави Вал. — Вие имате ли деца?

Русокосата жена се развълнува от интимната изповед на Вал и предпазливостта й изчезна.

— Да. Момиченце на шест години. И тя е светлината в живота ми!

— Надявам се, че един ден и аз ще кажа същото. Но сега се страхувам.

Непознатата се премести на свободния стол до Вал.

— Казвам се Джоси Макморан. А вие?

— Вал Къмингс.

— Не се бой, Вал. Чудесно е да бъдеш майка. Това е най-хубавото нещо в живота ми. А що се отнася до раждането, ако си здрава и изпълняваш съветите на лекарите…

— Като например да падна от велосипед ли?

Джоси се засмя.

— Да. Болката е горе-долу същата. Но ако правиш гимнастика и се научиш да дишаш правилно, ще си помогнеш. Съпругът ти вълнува ли се?

— Да. Много — изрече Вал.

Една врата се отвори и лекарят извика:

— Макморан!

Вал се бе почувствала неудобно от лъжата и изпита облекчение, но в същото време и разочарование, че се разделят.

Джоси стана.

— Радвам се, че се запознахме, Вал. Желая ти успех с бебето.

— Благодаря. И на мен ми беше приятно, че се запознахме.

Искаше й се да добави още нещо, което би ги сближило, но лекарят нетърпеливо извика:

— Хайде, госпожо Макморан.

Джоси влезе в кабинета и докато затваряше вратата, Вал чу лекаря да казва:

— Е, виждам, че пак си паднала от велосипеда.

В гласа му прозвуча ирония.

След малко дойде ред и на Вал. Лекарят се представи като доктор Кендал и започна да й задава въпроси, за да попълни картона й.

Доктор Кендал беше приятен, нисък и възпълен, с усмихнато лице и къдрави светлокестеняви коси. Но прегледът беше изпитание за Вал.

— Съпругът ви страда ли от някакви заболявания?

— Не.

— Има ли в семействата ви патологична бременност?

Вал поклати глава.

— Написали сте, че това е първият ви преглед. Вече долавям тоновете на плода. Усетихте ли движение?

— Не.

— Това скоро ще стане. Мисля, че вече сте в края на третия месец, госпожо Къмингс, може би дори в началото на четвъртия. Защо идвате чак сега?

— Аз… Чувствах се добре, затова…

— Знаехте ли за състоянието си?

Вал наведе глава и измънка:

— Да.

— Нежелана ли е бременността? — тихо попита лекарят.

— Не! Искам бебето! — заяви Вал с такава категоричност, че изненада и себе си, и Кендал. И едва тогава осъзна, че за нея бебето означава всичко — надеждата, че е потребна и живее заради някого.

— А съпругът ви? Нали не се опитвате да запазите това в тайна от него?

Вал го погледна в очите, които бяха изпълнени с доброта, и разбра, че е невъзможно да излъже.

— Нямам съпруг.

— Разбирам. А бащата как приема…

— Той не знае. И не заслужава да знае.

Младият лекар се вторачи в нея.

— Госпожице Къмингс, по всичко личи, че вие и бебето сте добре. Разбира се, ще видя и резултатите от кръвните проби, но предполагам, че няма да има причина за тревога. Освен една. Струва ми се, че детето ще разчита единствено на вас, затова трябва да се грижите за себе си, да се храните правилно и… да мислите как ще се оправяте, когато бебето се роди.

— Знам — засрамено каза Вал. Очите й се напълниха със сълзи.

Лекарят сложи ръка на рамото й.

— Убеден съм, че всичко ще бъде наред. — Той се приближи до шкафа и извади няколко брошури. — Вземете да прочетете някои неща за храненето и грижите по време на бременността. Ако желаете, ще продължа да ви бъда лекар и ще ме посещавате, когато съм дежурен. В противен случай идвайте в клиниката винаги когато…

— Бих искала да идвам при вас — побърза да каже Вал, защото нямаше желание да се изповядва пред друг лекар, пък и Кендал беше симпатичен.

— Добре. Облечете се. Това е всичко за днес. Освен ако не искате да ми кажете още нещо.

— Не.

Вал излезе и видя, че в чакалнята няма никого. После забеляза лекаря, който бе повикал Джоси, и го попита за нея.

— Не. Тръгна си. Приятелки ли сте?

— Донякъде. Защо?

— Мисля, че някой трябва да й поговори за… велосипеда, който непрекъснато я насинява.

В гласа му отново прозвуча онази странна нотка. На Вал й хрумна да тръгне след него и да го попита какво има предвид. Но, в края на краищата, тя всъщност не беше приятелка на Джоси Макморан и това не беше нейна работа.

* * *

На Коледа Вал получи премия от господин Дюрер, възлизаща на едноседмична заплата. На картичката, която бе добавил, пишеше колко се радва, че тя работи за него и й опрощава остатъка от дълга за поканите на семейство Уинстън.

Андрю Уинстън още не знаеше, че Вал работи за Дюрер. Беше се обаждал, за да го пита дали има представа къде може да я намери.

— Извинявайте за безпокойството, но не мога да престана да мисля за онова момиче.

— Да, тя е много хубава — каза Дюрер, проявявайки разбиране към искрения интерес на младия мъж.

— И не става дума само за това. Чувствам се неудобно, че й позволих да плати поканите. Инцидентът стана неволно. За нея сигурно е било трудно да намери парите, докато за мен… Както и да е. Надявах се, че ако е платила с чек и вие помните името на банката, може да им се обадя…

— Тя не плати с чек. Съжалявам, но се опасявам, че не мога да ви кажа нищо повече.

Дюрер бе обещал на Вал, че ако Андрю Уинстън се обади, няма да му помогне, нито ще го насърчи по някакъв начин.

Дюрер й съобщи за обаждането и изказа предположение, че Вал ще размисли и ще се срещне с Андрю Уинстън.

— Няма смисъл — отговори тя толкова категорично, че възрастният печатар реши повече да не се намесва в личния й живот.

* * *

В началото на новата година Райнхарт Дюрер най-после предприе пътуването, което бе отлагал, откакто преди четиринайсет години бе напуснал нацистка Германия. Имаше брат и сестра в Мюнхен и искаше да ги види и да се опита да ги убеди да заминат за Америка. Макар че Вал работеше за него само от два месеца, печатарят бе забелязал старанието и уменията й. Прецени, че тя може да го замества по време на триседмичното му отсъствие. За продукцията щеше да се грижи главният му помощник Оскар Самстейн или Ози — як и набит емигрант от Белгия, с рошава прошарена брада.

През първата седмица всичко вървеше гладко. После, в петък, в кабинета й се появи мъж с дебела черна папка. Вал не го познаваше, но разбра, че е идвал и преди в печатницата — докато вървеше към бюрото й, мъжът размени поздрави с печатарите.

— Здравейте, красавице — каза той и я огледа одобрително.

Беше около четирийсетгодишен. Бе облечен в добре ушит тъмнокафяв костюм. Черната му коса беше намазана с брилянтин, а мустаците — грижливо подстригани.

— Какво мога да направя за вас, господин Смайт?

— Всъщност нищо. Приятно ми е да ви гледам, но съм дошъл да говоря с шефа ви.

— Господин Дюрер отсъства.

— Вижте какво, хубавице, трябва ми одобрението му за нещо сериозно. Може би не биваше да го оставям за последната минута, но Дюрер винаги е тук, затова не очаквах, че ще имам неприятности.

Вал се вцепени.

— Нямате никакви неприятности. Ако ми обясните за какво става дума, убедена съм, че ще мога да ви помогна. Господин Дюрер е в чужбина и аз го замествам.

— В чужбина, а? — подигравателно се усмихна Смайт, заобиколи бюрото, разтвори папката и я сложи пред Вал. — Това е каталогът за тази година. Предполагам, че Дюрер ще иска отново същото място. Трябва ми съгласието му, защото ще печатаме идната седмина.

Страниците бяха разграфени на четири или на осем квадрата, в които бяха написани имена на печатари и гравьори. Следваха производителите на други необходими за сватбата неща — рокли, воали, букети. На корицата имаше хубава цветна снимка на булчински букет, а отгоре със златисти букви бе написано „Годишник за булки“. Каталогът рекламираше стоки и услуги за сватбения ден. Бе предвидено да излезе няколко месеца преди юни — традиционния месец за женитби.

— Искам да знам дали да ви включвам — продължи Смайт. — Мога да използвам миналогодишния екземпляр или да ми кажете дали има нещо ново. Но цените се вдигнаха, затова ще трябва да платите два пъти повече, отколкото миналата година. Разбира се, тъй като след войната броят на сватбите стремително нарасна, тиражът е по-голям.

— И колко искате за рекламата ни?

— Две хиляди долара — усмихна се той.

Вал не можеше да вземе решение за такава голяма сума. Та дори една кола струваше по-малко!

— Седнете за миг, господин Смайт — каза тя и забърза да се посъветва с Ози.

— Смайт е влечуго — рече Ози. — Но си е извоювал такова положение, че е трудно да му откажеш. Райнхарт не го харесва, но мисля, че ще иска същото място за рекламата ни като миналата година. Това носи много пари.

Вал се върна при Смайт и му каза, че Дюрер би приел предложението му.

— Трябва да платите хиляда долара сега, а остатъкът — когато каталогът е готов. Напишете чека на мое име.

Вал погледна чековата книжка и отново потрепери. Печатницата не разполагаше с много пари. След като платяха на Смайт и раздадяха седмичните заплати, в касата щяха да останат само четиристотин долара.

— Колко екземпляра ще отпечатате? — попита тя.

— Десет хиляди. Ще ги изпратим в цялата страна.

Това означаваше десет цента за всяка реклама на Дюрер. Вал реши, че сумата е разумна, и започна да пише чека.

— Откога работите тук, хубавице?

— От два месеца.

— Трябва да идвам тук повече от веднъж годишно. Вие наистина сте много красива, госпожице…

Вал откъсна чека от кочана и без да каже нищо, му го подаде.

— Мога да уредя отстъпка, ако желаете… да го обсъдим.

Това вбеси Вал. Как се осмеляваше този мазен тип да се държи с нея, сякаш може да я купи? Протегнатата й ръка застина във въздуха. Смайт посегна да вземе чека, но не можа да го изтръгне от стиснатите й пръсти и го скъса.

— Искате отново да преговаряме, така ли? — ухили се той.

Погрешното тълкуване на действията й я вбеси още повече.

— Съвсем не, господин Смайт. Всъщност току-що промених решението си. Печатницата ни няма да рекламира в каталога ви.

— Това не е разумно, скъпа. Ще си върнете разходите само с две-три поръчки за луксозни покани. Затова ще ви дам възможност да напишете отново чека. Но този път за цялата сума.

— Печатницата ни ще оцелее и без вас, господин Смайт. Сбогом.

— Да, много сте хубава — каза той, взе папката си, тръгна към асансьора и извика през рамо: — Красива, но глупава!

Веднага щом Смайт си тръгна, Вал изпадна в паника. Колко ли поръчки щеше да изпусне господин Дюрер заради своеволието и гнева й? Той се държеше така добре с нея, а ето как тя му се отплащаше…

— Какво става? — попита Ози.

— Ядосах се и отказах рекламата.

Гравьорът придърпа стол и седна.

— Няма значение, Вал. Сигурно си имала основателна причина. Никой не харесва Смайт. Всички биха му казали да върви по дяволите, ако можеха. Но каталогът му е уникален.

Тя поклати глава.

— Човек като него може да създаде лошо име на бизнеса. Как е успял да стане толкова влиятелен?

Ози й разказа за Брадли Смайт. Преди шестнайсет години той бил обикновен продавач на щанда за сребърни изделия в „Тифани“. Наблюдавайки бъдещите булки, когато идвали не само да купят пръстени, но и да търсят скъпи китайски сервизи и сребърни прибори, Смайт осъзнал какъв огромен потенциал има този пазар. В разгара на депресията само богатите можели да си позволят пищни сватби. Онези млади жени и мъже били каймакът на обществото и харчели много пари за чеиз и подаръци. Смайт решил да пробие на този специализиран пазар.

Дотогава булчинските рокли били рекламирани от време на време наред с другите изящни облекла и луксозни стоки на страниците на списанията за жени „Вог“ и „Лейдис Хоум Джърнъл“. Смайт започнал да използва служебното си положение, за да прави предложения на онези, които произвеждали или продавали всеки продукт, предназначен за сватби, с идеята да им осигури реклама срещу заплащане в годишен каталог, разпространяван безплатно. Обяснявал на клиентите, че получателите ще бъдат най-богатите кандидати за женитба. Щял да подбере имената им от обявите за годежи във вестниците.

Идеята мигновено пожънала успех, особено като се има предвид, че Смайт искал минимални суми за рекламата.

— Забогатя едва през последните две години. По време на войната никой не вдигаше голяма сватба. Сега обаче е съвсем различно. Ето защо каталогът му е много популярен. Рекламодателите знаят това и с готовност плащат.

— Доколкото разбирам, заради мен печатницата ни ще загуби много пари.

— Ние не зависим изцяло от сватбите, Вал.

Ози явно се опитваше да прояви разбиране към чувствата й, макар да не можеше да не признае факта, че гордостта й е струвала скъпо на печатницата.

До края на деня Вал мисли за онова, което й бе разказал Ози.

Спомни си как бе планирала сватбата си. Никога вече нямаше да го прави. Кой би се оженил за нея, след като имаше извънбрачно дете от мъж, чието име не искаше да каже?

Завладя я носталгия по онези мигове, изпълнени с трепетно очакване на неповторимия ден. Реши, че би било хубаво да помага на булките да планират сватбите си. Но, разбира се, не можеше да повтаря онова, което правеше Смайт. Пък и как би могла да се надява да започне собствен бизнес? Грижите за бебето и намирането на начин да оцелеят щяха да бъдат достатъчно трудни.