Джоана Кингсли
Силата на съдбата (32)

Трийсет и втора глава

Ню Йорк

Юни, 1997 г.

Теди не разбираше нищо. Защо се срещаха точно тук, в тази неугледна административна сграда в странична уличка на Пето Авеню? Това не беше място за обсъждане на сделки за милиони долари. Но парите бяха на Глен, затова тя нямаше друг избор, освен да се съгласи с желанието му.

Теди слезе от таксито и застана пред сградата. Разбра, че Глен още не е дошъл, защото инак щеше да види лимузината му. Защо се бавеше? Теди бе пристигнала в Ню Йорк с частния му самолет, но на летището Глен й каза, че има работа, и я помоли да бъде на уговореното място в уречения час.

Теди погледна часовника си. До три часа оставаха само две минути. Дали не бе сбъркала адреса? Тя погледна листчето, което Мейджър й бе дал, после номера на вратата. Не, не грешеше.

Теди реши да влезе, фоайето беше оскъдно осветено, а стените — издраскани с графити. Тя знаеше, че човекът, който ги чака, има финансови затруднения, но сигурно още беше заможен, защото инак нямаше да прави бизнес с тях. Но защо работеше в такава дупка?

Тя се качи с асансьора на дванайсетия стаж, тръгна по коридора и спря пред вратата с посочения в бележката номер. На стъклото пишеше: „БАЙТ — ПОПРАВКИ НА КОМПЮТРИ“. Сделката започна да й се струва странна.

Теди предпазливо отвори вратата. В малката чакалня имаше бюро и шкафове. Двете затворени врати явно водеха към вътрешни кабинети. Безпокойството й нарасна. Тя изпита странното чувство, че вече е била тук.

— Има ли някой? — попита Теди.

Едната от вратите се отвори и от стаята излезе мъж. Тя се досети, че това е човекът, с когото трябва да се срещне.

— Аз съм Теди Дариан. Вие ли сте…

— Да, Теди. Аз съм Андрю Уинстън.

Той стисна ръката й и я задържа.

— Какво е това място? — нервно попита тя, отдръпвайки ръката си.

— С течение на годините е служило за много неща. Но някога оттук започна всичко.

— Кое?

— Списанието — онова, за което сме дошли да разговаряме.

— Защо искахте да се срещнем тук?

— За късмет — загадъчно отговори той. — Е, да започваме ли?

— Трябва да чакаме господин Мейджър. В края на краищата, парите са негови.

— Той няма да дойде, Теди. Господин Мейджър иска да уредим въпроса без него.

Учудването й прерасна в тревога. Глен никога не действаше така. В тази история имаше нещо много странно. Теди знаеше, че не трябва да се страхува от Андрю Уинстън, но ситуацията беше изключително загадъчна.

— Той трябва да дойде, ако ще постигаме споразумение. Парите са негови — разпалено повтори тя.

— Няма да се нуждаеш от тях.

Теди направи няколко крачки назад.

— Господин Уинстън, Глен ми каза, че сте съгласен да продадете дела си. Затова ме доведе в Ню Йорк. Разбирате, че искаме процента ви от собствеността, за да имаме база за предизвикателство към… сегашното ръководство на списанието. Но без парите му аз не мога да…

— Да, наистина казах на господин Мейджър, че съм готов да ти дам дела си — прекъсна я Уинстън. — Но не съм споменавал, че ще го продам.

— Но това сте искали да кажете, нали? Не мога да си представя, че ще ми го подарите — нервно се засмя тя.

— Точно това ще направя, Теди — ще ти подаря дела си. При определени условия.

Теди беше сигурна, че Уинстън е откачен. Да й даде ей така вложение, възлизащо на десетки милиони? Но тя бе чувала, че той е ексцентричен и парите вече не означават нищо за него, затова с удоволствие прекарва времето си на далечни острови.

— Добре. Да чуя условията ви.

Преди Уинстън да отговори, вратата на втората стая се отвори.

— Условията всъщност не са негови, Теди, а мои.

Вцепенена, Теди се вторачи в майка си.

* * *

Бяха минали две години, откакто Вал и Андрю отново се бяха намерили. През това време те се увериха, че винаги са се обичали, макар съдбата десетилетия наред да бе заговорничила срещу тях.

Докато танцуваха на юбилея на списанието, и двамата признаха, че не са престанали да мислят един за друг и да желаят отново да се срещнат…

Андрю бе възпрепятстван от свои проблеми. Смъртта на дъщеря му, разтрогването на брака му и неудовлетворяващата кариера бяха довели до злоупотреба с алкохола. Всъщност, докато „отсъстваше за неопределено време“, той беше в клиника за лечение на алкохолизъм в Минесота, където най-сетне бе успял да преодолее пристрастяването. Вдъхновявала го мисълта да се възстанови достатъчно, за да отиде при Вал и да се надява, че ще заслужи уважението и интереса й. А сетне тя му казала, че е бременна от Глен Мейджър.

Но всичко това беше минало и те започнаха да правят планове за съвместен живот. Обмисляха нещата разумно и предпазливо, за да не изложат на риск връзката си. Всеки имаше задължения, от които не можеше лесно да се освободи. Но нито един от двамата не очакваше и не искаше другият да се откаже от работата си.

Андрю най-после бе намерил занимание, отговарящо на интелекта и духа му за приключения, и смяташе да не прекратява участието си в археологическата експедиция. Вал също не искаше да зареже кариерата си. Тя още не беше готова да се оттегли от поста, който бе заемала почти петдесет години, и не беше сигурна дали ще може да живее без това вълнение.

В продължение на две години Вал и Андрю се виждаха от време на време. Тя ходеше в Турция, за да прекара една-две седмици с него, или се срещаха в Париж, Рим, на Карибските острови, в Ню Йорк. През цялото време Вал не се похвали на никого, дори на Джес и Даяна, че е влюбена.

Потайността й се дължеше и на страха, че момичетата може да я укорят, защото не се държи „както подобава на възрастта й“. Но по-важната причина беше, че тайната правеше връзката с Андрю още по-вълнуваща.

Разбира се, пътуванията й в чужбина предизвикаха подозрения. Джес няколко пъти я пита за това.

— Пак ли ще ходиш в Европа? Мамо, не си спомням да си пътувала толкова много.

— Даяна ми липсва — отговаряше Вал, защото обикновено се отбиваше в Рим, за да се срещне с дъщеря си. — Пък и кога ще видя света, миличка? Няма да ставам по-млада.

Андрю й бе казал същото, когато бе предложил да съобщят официално за връзката си.

— Трябва да живеем заедно, Вал, и да се радваме един на друг денонощно. Защо да се крием?

Тогава двамата лежаха на плаж в Турция. Гледайки синьото море. Вал изпита желание най-после да свърже живота си с Андрю. Но имаше само една пречка.

— Готова съм да определя датата за сватбата, но…

— Какво?

— Искам този ден да бъде най-щастливият в живота ми. И всеки път, когато се замисля за това… — Гласът й заглъхна и тя отмести поглед.

Андрю разбра какво я безпокои.

— Предлагам да опиташ отново.

— Тя няма да дойде. Няма да иска дори да говори с мен. За нея аз отдавна съм мъртва.

Вал винаги се вълнуваше, когато говореше за Теди пред Андрю. В края на краищата, той беше мъжът, с когото отдавна щеше да бъде, ако не съществуваше Теди.

— Да не би да искаш да кажеш, че няма да се омъжиш за мен, ако Теди не присъства на сватбата?

— Не, не… Но си мечтая всичко да се оправи едновременно.

— Вероятно не може, Вал. Може би ще трябва да се примириш да имаш само мен.

— Ще го преживея — усмихна се тя.

И оттогава започнаха да говорят за сватбата и къде и как да устроят живота си.

— Ти знаеш по-добре от всеки друг, че животът ми е свързан със списанието — каза Вал, когато веднъж разговаряха по телефона. — Не знам дали, ако се откажа от него, няма да ти стана скучна.

— Ако това те притеснява, не продавай „За булката“. Дай го на някой да го ръководи вместо теб. Човек, който да ти позволява да помагаш, когато искаш. Джес би била идеална за тази работа.

— Не, няма да стане. Има много причини. Джес е добра в професията си и твърде щастлива и преуспяваща, за да се откаже от работата си. Нещо повече, тя няма амбицията да ръководи и не иска да бъде натоварена с организационни въпроси. Затова е на свободна практика. Пък и се е установила във Вашингтон, където работи и съпругът й.

— Даяна също не е подходяща. Жалко. Щеше да е хубаво да дадеш списанието на някое от децата си.

В същия миг на Вал й хрумна, че ако даде „За булката“ на някого, този човек несъмнено ще е Теди. Тя притежаваше всичко, което се изискваше за тази работа — енергия, амбиция и знания в бизнеса със сватбите. Проблемът, разбира се, беше там, че Теди нямаше да приеме нищо от Вал.

— Само ако се съгласи… Ще й го дам ей така — тъжно каза Вал. — Но дори да искам да й направя такова предложение, тя няма да ме изслуша. Виж, ако има чувството, че ми го отмъква…

— Тогава й позволи да го направи — след минута мълчание предложи Андрю.

— Какво?

— Внуши й чувството, което тя иска. Позволи й да измъкне нещо от теб. Или поне да мисли така, докато ти даде възможност да разговаряш с нея.

Вал се замисли върху думите му.

* * *

Докато гледаше как майка й се приближава до нея, Теди изпита противоречиви чувства. Разбра, че са я подмамили да отиде там. Дори Мейджър участваше в заговора. Това я раздразни. Искаше й се да осуети коварния им план, като се обърне и си тръгне.

Но не помръдна. Имаше причини от егоистично и прагматично естество, които не й позволяваха да отстъпи.

Андрю Уинстън бе казал, че ще й подари дела си от списанието. А той имаше вид на сериозен човек.

Освен това, колкото и да се опитваше да събере възмущение и гняв, тя не можеше да намери сили да продължи войната с майка си. Теди вече не изпитваше яростта, която я бе накарала да избяга от нея. Времето, през което бяха живели разделени, изведнъж й се стори пропиляно.

Но тя отхвърли тези мисли, защото можеше да се разчувства, положи усилия да се съсредоточи и каза:

— Слушам.

* * *

Три седмици по-късно Вал и Андрю се ожениха в къщата в Саутхамптън. Даяна уши роклята. Присъстваха само най-близките.

През последните седмици Вал и Теди се помириха. Теди получи всичко, което Вал бе създала, и това премахна съмненията й в обичта на майка й. Тя разбра защо поканата за сватбата бе толкова загадъчна и не разкриваше нищо. Ако знаеше, че Андрю Уинстън е младоженецът, нямаше да се съгласи на сделка с него. Пък и Вал не можеше да посочи ден и час за сватбата, докато не разбереше кога Теди ще реши, че бракът е удобна възможност да „открадне“ списанието. А „раят“, споменат в поканата, беше всяко място, където Вал и Андрю положеха клетва за вярност.

Но оставаше още една загадка, която измъчваше Теди.

Накрая не издържа.

— Откъде беше сигурна, че като узная за сватбата, ще започна да мисля как да взема списанието? — попита.

— Съвсем не го бях планирала така, миличка — отговори Вал. — Бях намислила нещо друго. Вече бях помолила Глен да ми помогне. Той се съгласи. Решихме няколко дни след като получиш поканата, Глен да ти се обади и да ти каже, че е чул слухове за бъдещата ми сватба. А сетне да подхвърли, че това ще отслаби контрола ми върху списанието, и да те помоли да го поемеш, ако той го купи. И накрая да те докара в Ню Йорк, за да се срещнеш с Андрю. Но ти изпревари Глен и му се обади първа.

Теди се засмя през сълзи и се хвърли в прегръдките й.

Гостите се наредиха за снимка, после джаз триото засвири. Андрю поведе Вал към дансинга.

Докато танцуваха, Вал се загледа в трите си красиви дъщери, застанали една до друга, сети се, че за пръв път ги вижда заедно, и си помисли колко много й е провървяло.

Но сетне по лицето й пробегна сянка на безпокойство. Андрю забеляза това и попита:

— Сега пък за какво се притесняваш?

— За Даяна…

— Господи! Светът е в краката й! Беше супермодел, сега ще стане известен дизайнер. Твоята булчинска рокля на корицата й донесе поръчки от цялата страна!

— Да, кариерата й е гарантирана. Но Даяна е толкова хубава и въпреки това… още не се е омъжила.

Андрю се засмя и я завъртя толкова грациозно, че предизвика аплодисментите на гостите и забележки колко млади изглеждат и двамата.

— Скъпа, би трябвало вече да си разбрала, че за да откриеш мъжа на мечтите си, се изисква време.