Джоана Кингсли
Силата на съдбата (31)

Трийсет и първа глава

Ню Йорк

Април, 1997 г.

Предизвиквайки страхопочитание и завист сред секретарките, Даяна Мейджър забързано мина по коридорите на редакцията на „За булката“ и се насочи към кабинета на Вал. Идваше направо от летището, за да е сигурна, че ще бъде в редакцията в десет сутринта — час, в който майка й винаги беше в кабинета си.

Вал седеше зад бюрото и работеше върху статия за възможностите за планиране на сватби по Интернет. Отскоро списанието предлагаше такива услуги в световната мрежа.

Вратата се отвори и тя вдигна глава.

— Миличка! — възкликна Вал и стана да прегърне Даяна.

— Помислих, че една приятна изненада заслужава отговор.

— Получила си поканата.

Даяна отстъпи назад и скръсти ръце.

— Знаеш ли къде и кога пристигна поканата?

— Трябваше да участваш в голямото ревю на Анджелини в Колизея и поръчах на куриера да…

— И знаеше, че това ще бъде последната ми поява на ревю, нали?

— Каза ми го преди няколко седмици.

— И аз така си помислих. Било е нарочно.

Вал се изуми от обвинителния тон на дъщеря си.

— Ами, да… Мислех, че моментът ще бъде символичен…

— Не съм предполагала, че може да бъдеш толкова… нетактична към чувствата ми. Тъкмо излизах на сцената, при това облечена в булчинска рокля, когато научих новината. Знаеш ли, че пролях няколко литра сълзи? Разбира се, на всички това много им хареса, но аз наистина се разстроих.

Вал протегна ръце към нея.

— Но защо, миличка? И през ум не ми е минавало, че няма да си щастлива за мен.

— Разбира се, че съм щастлива за теб. Но не и за себе си. Ти обви всичко в такава загадъчност… Предположих, че се срамуваш да ми кажеш. И ми хрумна, че причината може да е само една.

— Каква? — учуди се Вал.

— Защото се омъжваш за него!

— За баща ти? Как можа да си го помислиш? Вярно, изгладихме някои от различията между нас и напоследък можем да седим в една стая, без да се хванем за гушите. Но да се омъжа за него? За мен бракът е избор за цял живот, знаеш го.

Даяна омекна, но не се успокои.

— Има и още нещо — тихо каза тя.

— Какво, миличка? Моля те, кажи ми.

Дъщеря й наведе глава, криейки лицето си.

— Знаеш с какво искам да се занимавам. Започнах да мечтая за това, откакто те чух да разказваш за майка си и за онази красива булчинска рокля, която си искала да носиш на сватбата си. — Даяна вдигна глава и погледна Вал в очите. — Винаги съм мислила, че когато се омъжиш, ще ми дадеш възможност да те облека. И ето, дойдох…

— Разбира се, че искам да ушиеш роклята ми. Не мога да си представя, че някой друг ще я направи.

— Но не е ли вече всичко уредено?

Вал се усмихна.

— Е, не съм написала датата, нали? Ще я определя, когато всичко бъде готово. Ето защо ще чакам, докато завършиш роклята, която искаш да ми ушиеш.

— Значи наистина се омъжваш?

— О, да, любов моя. Ще имам онова, което чакам цял живот.

Даяна присви очи.

— Ще ми кажеш ли какво става? Защо е цялата тази загадъчност?

Вал се усмихна лукаво.

— И аз като всички булки искам сватбата ми да бъде идеална — отговор на всичките ми молитви. Но в моя случай е необходима малко допълнителна работа. И ми се струва, че една-две тайни ще улеснят нещата. Но скоро ще разбереш всичко, мила моя. А сега… ще ми вземеш ли мерките?

Даяна я погледна със смесица от озадаченост, възхищение и обич.

— Много бих искала да знам какво си намислила, стара лисицо.

Даяна взе мерките й и двете седнаха да пият чай и да обсъждат булчинската рокля. После Даяна си тръгна, защото изгаряше от нетърпение да започне да рисува модела и да търси плат — всъщност да сложи началото на кариерата си като дизайнер.

Щом вратата се затвори, Вал грабна слушалката.

— Аз съм — каза тя. — Даяна току-що беше при мен. Познай какво искаше.

От другия край на линията се чу само смях.

— Е, какви са новините при теб? — попита Вал.

— Изглежда, се движим точно по разписание — отговори Глен Мейджър. — Дори може би сме малко напред…