Джоана Кингсли
Силата на съдбата (11)

Единайсета глава

— Това е една от най-красивите картини, които с виждала — каза Вал и жените около нея се засмяха заръкопляскаха.

Четирите стояха в неугледния коридор и наблюдаваха как художникът изписва на вратата на редакцията думите: Списание „За булката“.

Скоро щеше да бъде отпечатан първият брой. След три седмици списанието, на чиято лъскава корица имаше снимка на булка с дълъг копринен воал, щеше да бъде по павилионите.

Вал бе внесла в банка трийсетте хиляди долара. Животът й бе посветен на списанието. Четеше в библиотеката, пишеше статии и търсеше рекламодатели.

Господин Дюрер се разочарова, когато му каза, че напуска печатницата, защото иска да осъществи мечтата си да издава списание. Но в същото време прояви разбиране и й даде щедра премия. Вал се опита да откаже, но Дюрер настоя.

— Ти си умна и красива, мило дете, но си млада. И си жена. Ще имаш работа с мъже, които са безмилостни, когато става дума за бизнес. Не забравяй, че винаги можеш да се върнеш при мен.

Вал му благодари и с парите от премията откри спестовен влог на Теди.

Намери помещение с нисък наем за редакция в сградата срещу печатницата на Дюрер и нае две служителки. Едната беше четирийсетгодишна жена на име Мадж Трусдейл, която девет години бе работила в рекламния отдел на „Сатърдей Ивнинг Пост“, а после бе напуснала, защото се бе омъжила. Дванайсетгодишният й брак бе приключил с развод. Мадж нямаше деца и отново търсеше работа. Беше висока и приятно закръглена, с боядисани в червено коси, и от няколко месеца безуспешно се опитваше да намери място в някоя от редакциите на популярните списания. Но там рядко приемаха разведени жени.

— Държат се с нас като с прокажени — обясни Мадж. — Шефовете предпочитат да назначат млади жени с нищожни заплати, отколкото да плащат повече на човек с богат опит като мен. Освен това смятат, че е трудно да се работи с разведени жени. Предполагат, че те са огорчени от всички мъже или жадуват за секс и ще създават неприятности.

Вал реши, че Мадж е енергична и изгаря от нетърпение да отстоява независимостта си.

— Не мога да ти предложа голяма заплата, но обещавам, че ще печелиш повече, ако списанието върви добре — каза Вал.

Рекламата беше от съдбовно значение за успеха на списанието и способностите на Мадж можеха да се окажат решаващи.

Тя обаче изненада Вал, като прояви колебание дали да приеме предложението за работа.

— Миличка, едва сега разбирам, че списанието ти ще бъде за булки. Не бих искала да провалям шансовете ти още от самото начало. Една разведена жена не е подходяща да рекламира златните мечти на новобрачните двойки.

Възражението й беше уместно. Най-подходящият човек за реклама би била някоя свенлива младоженка, която въздиша, че когато е планирала сватбата си, не е съществувало списание като „За булката“. Но и Вал също не беше подходяща за издател на списание за булки. Тя настоя Мадж да приеме работата.

Не след дълго Мадж запълни страниците с реклами на шивашки ателиета за булчински рокли, производители на венчални пръстени, на кедрови сандъци за чеиз, на порцеланови съдове, мебели, кухненски уреди и други неща необходими за новия дом. Искреността и прямотата, които Мадж смяташе за свои недостатъци, я направиха страхотен рекламен агент.

Другата служителка на Вал беше Кони Маркантонио, слаба двайсет и три годишна млада жена от Бруклин с дълги черни коси. Кони бе завършила Сити Колидж, а после бе ходила на курсове по счетоводство, надявайки се да спечели пари с тази професия, докато се опитва да осъществи мечтата си да стане писателка. Работата на счетоводител се оказала скучна, а всички разкази, които написала, били отхвърлени без нито една окуражителна дума. Тогава Кони решила да си намери работа, в която да използва умението си да пише. За петдесет долара седмично тя стана заместник-редактор на Вал, водеше счетоводството, отговаряше на телефонните обаждания и с удоволствие запълни рубриката „Въпроси и отговори“ под десетина измислени имена за първия брой на „За булката“.

Освен това Кони познаваше мислите и чувствата на младите жени, за които бе предназначено списанието. От две години беше сгодена за италианец, с когото бяха израснали заедно. Той работеше в ресторанта за морска храна на баща си в Шийисхед Бей и двамата чакаха да спестят достатъчно пари, за да се оженят. Мечтите й дадоха на Вал идеи за някои теми, за които можеше да пише в следващите броеве.

Третата служителка, която обаче не получаваше заплата, беше високата и слаба русокоса сестра на Франклин Стороу, единия от инвеститорите. Вал я взе по негова молба, за да й помогне да се откъсне от безделния живот, изпълнен с обеди с приятелки и пазаруване на тоалети. Вал не можеше да откаже, особено когато й казаха, че Катрин ще работи без заплата.

Макар че Вал очакваше разглезена млада жена, която ще идва на работа късно и ще си тръгва рано, Катрин Стороу се оказа умна и изпълнителна доброволка с полезни връзки във висшето общество. Мнението й за най-новите тенденции в модата допринасяше за подобряването на качеството на списанието. Катрин предложи идеята меденият месец да бъде прекарван на кораб.

Вал смяташе, че екипът е добър.

Художникът изписа името на списанието на вратата и прибра нещата си, а четирите жени останаха да се възхитят на надписа.

— Изглежда страхотно — каза Кони.

— Нарисуван е с вкус — отбеляза Катрин.

— Само че художникът е забравил нещо — рече Мадж.

Тук трябва да пише: „Валентина Къмингс, главен редактор“.

Вал поклати глава.

— Ние сме екип. Имената на всички ни ще бъдат написани на вратите, когато можем да си позволим повече помещения.

— Не трябва да бъдеш толкова скромна, Вал — каза Кони. — Ти си създателят на списанието.

— Това не е скромност — рече Катрин, която не се притесняваше да прави язвителни забележки. — Вал не иска данъчните инспектори да знаят името й от самото начало.

Влязоха в малкия апартамент, състоящ се от приемна и две стаи. Кабинетът на Вал се бе превърнал в помещение за конференции, а другите служителки работеха там, където намереха свободно бюро.

Телефонът иззвъня. Търсеха Мадж.

— Още е рано, но имаш ли нещо против, ако си тръгна? — попита Кони.

— Съвсем не — отговори Вал, защото знаеше, че понякога Кони отива да помага на годеника си в ресторанта на баща му. — И ти може да тръгваш, Катрин. За днес приключихме.

— А ти ще останеш ли? — попита Катрин.

— Ще заключа след Мадж.

— Тогава и аз ще остана.

— Не е необходимо.

— Винаги оставаш последна! Поканена съм на гости. Не искаш ли да дойдеш? Приятелите ми са много забавни. Ще ги харесаш.

— С удоволствие бих се запознала с тях, но някой друг път.

Катрин кимна примирено. Поканата за тази вечер не беше първата, която трите жени отправяха към Вал. Но тя винаги отклоняваше предложенията им да отидат на вечеря в ресторант, на кино или на гости, като се извиняваше, че има работа или предварително уговорени ангажименти. Вече бе станало ясно, че Вал иска да запази част от живота си строго неприкосновена.

Разбира се, причината беше Теди, за която Вал не искаше никой в редакцията да знае. Опазването на тайната изискваше усилия и тя съзнаваше, че след като я бе скрила от Андрю и от приятелите му, сега ще бъде по-лошо, ако си признаеше. Катрин несъмнено щеше да каже на брат си, Вал я бе чула да изразява снобско презрение към жените, които „загазвали“. Докато клюкарстваше в редакцията Катрин бе разказала историята на сестрата на Андрю, която била принудена набързо да се омъжи, защото „глътнала глобуса“. Начинът, по който описваше как слуховете се разпространяват в обществото, и смехът на другите две жени затвърдиха убеждението на Вал, че ако знаят за положението й, Андрю и приятелите му ще прекъснат връзките си с нея.

Мадж излезе от кабинета.

— Ново предложение — електрически легла, които да затоплят брачното ложе.

— Ти вършиш невероятна работа, Мадж. Извадих голям късмет с теб.

— Добре че съпругът ми не ме искаше. Най-странното е, че тук всеки ден рекламирам голямата американска мечта, а самата аз не я постигнах.

— Още не е късно.

— Като гледам първия брой на списанието, пак ми се иска да бъда булка. Този ден беше най-щастливият в живота ми, макар и само един. — Мадж въздъхна, пожела й лека нощ, тръгна към вратата, после спря: — Между другото, в бюджета предвидена ли е сума за пътувания? Обади ми се един човек, който има хотел в Пенсилвания. По време на войната там ходели много войници за бърз меден месец. Той и местните бизнесмени смятат, че мястото може да се разработи и да стане популярно. Чули са за нас и искат да отидем там, да разгледаме района и после да напишем статия.

— Как се нарича?

— Планината Поконо.

— Можем да си позволим пътуване до Пенсилвания.

— Защо не отидеш, Вал? Ден-два сред природата ще ти се отразят добре. Ще ни дадат безплатно стаи срещу реклама.

Отначало на Вал й хрумна, че може да заведе Теди. Но после осъзна, че е рисковано да показва бебето, защото хотелиерите може да кажат на Мадж.

— Не. Ти ще отидеш.

— Добре — радостно се съгласи Мадж.

Тя си тръгна, а Вал подписа писмата до рекламодателите, които Кони бе напечатала. Сваляше палтото си от закачалката, когато на вратата се потропа.

— Отворено е — извика Вал.

В приемната влезе Андрю. Беше в кожено яке и сиво-кафяв панталон. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила, а кестенявите коси — разрошени от мартенския вятър. Вал го виждаше за пръв път от уикенда в Ойстър Бей. Филип Лонгуърт и Франклин Стороу често се отбиваха в редакцията. Филип проверяваше счетоводните книги и съветваше Вал как да пести пари, а Франк й помагаше да преговаря с печатарите и разпространителите. Но Андрю стоеше настрана. Вал предполагаше, че го е отблъснала с хладното си държане. Пък и Катрин бе казала, че последните няколко месеца той затвърждава репутацията си на един от най-желаните ергени, като се среща с млада жена, определена за красавица на годината от списание „Лайф“, и с друга, актриса, която играеше ролята на красиво наивно момиче в „Саут Пасифик“. Тази информация увери Вал, че никога няма да бъде нещо повече от поредното му завоевание.

Но въпреки това, когато го видя, сърцето й подскочи. Непредизвестеното му посещение я изпълни с безпокойство и любопитство и с предчувствието, че ще се случи нещо.

Поздрави го сдържано.

— В неподходящ момент ли идвам? — попита той, долавяйки настроението й.

— Не. За днес приключих с работата. Само… съм изненадана, че те виждам.

— В последния миг ми хрумна да дойда. Дадох поръчка на Дюрер и тъй като печатницата му е отсреща…

— Е, ако проверяваш инвестициите си, мога да ти покажа всичко.

— Всъщност съм дошъл… да видя теб, Вал.

— Защо?

— Щом си свършила работата за днес, може да отидем…

— Андрю, много съжалявам, но не мога.

— Добре. Тогава ще го кажа сега. Вече по различни начини ти ми даде да разбера, че ще бъдеш по-доволна, ако стоя настрана от теб, и аз уважавам това желание. Но после започнах да чувам, че не страниш само от мен. Катрин е казала на Франк, че се изолираш от всички, освен през работно време. И това ме притеснява.

— Аз съм… Обичам да съм сама, Андрю. Не трябва да се безпокоиш.

— Казах, че уважавам желанието ти. Но за красиво момиче с блестящи перспективи като теб това не ми се струва…

Той не можа да намери подходящата дума.

— Какво?

— Нормално. Всеки се нуждае от приятели. Освен ако нямаш някакви неприятности. Тогава би имало логика в държането ти. Затова дойдох да ти кажа, че ако мога да помогна с нещо…

Вал беше трогната, но си напомни да бъде предпазлива.

— Много мило от твоя страна, Андрю. Но искам да те уверя, че полицията не ме издирва, не се страхувам от отмъщение и не се крия от данъчните власти. Накратко, не смятам, че имам неприятности.

— Самотният живот, пълен със спомени, може да е неприятен.

— Не съм сама — инстинктивно каза Вал.

Андрю беше изключително мил и постепенно сломяваше съпротивата й до точката, когато тя можеше да се пречупи и да му разкаже всичко.

Той я погледна недоверчиво, после сви рамене.

— Добре. Опитах. А сега ще си тръгна. Но щом съм дошъл, поне ми позволи да те закарам вкъщи.

Предложението беше примамливо.

— Добре. Благодаря.

Реши да го помоли да спре на ъгъла на улицата, където живееше. Облече палтото си и понечи да угаси лампата, когато телефонът иззвъня.

— Остави го — рече Андрю. — Утре пак ще се обадят.

Но Вал смяташе, че щом е в редакцията, трябва да се грижи за бизнеса.

Вдигна слушалката и чу пронизително стенание, после трясък, последван от неразбираем говор.

— Кой се обажда? — попита Вал.

— Джоси… Вал!

— Какво става?

— Шон… се опита… да ме удуши… — Джоси ридаеше истерично.

— Махни се оттам!

— Не мога… Той е пред вратата.

Джоси сигурно се бе заключила в спалнята, където имаше телефон, а Шон се опитваше да разбие вратата.

— Обади се на полицията, Джоси.

— Не… Ще му причинят… болка.

Ще му причинят болка? Вал попадаше на същата налудничава логика всеки път, когато се опиташе да вразуми приятелката си. Дори сега необяснимата лоялност не позволяваше на Джоси да се обади в полицията, за да не наранят човека, който я заплашваше.

— Тогава аз ще им се обадя, Джоси.

— Не… Ела!

— Няма да стигна до теб достатъчно бързо. Извикай през прозореца някой съсед. Манди добре ли е?

— Той не й посяга… Ох… Вал…

— Тръгвам. Само стой далеч от него. — Вал затвори и осъзна, че Андрю е там и слуша. — Приятелката ми има неприятности.

— Ще помогна.

— Не можеш да направиш нищо.

Вал се обади на полицията в Левиттаун, каза им, че една жена е в опасност и им даде адреса.

— В опасност ли? Крадец ли е влязъл в дома й? — попита дежурният полицай.

— Не. Съпругът й се опитва да разбие вратата на спалнята.

— Заключила се е в спалнята? Да разбирам ли, че той може…

— Нищо не разбирате! Той е луд и може да я убие.

— Коя сте вие, госпожо?

— Най-добрата й приятелка.

— Разбирам. Ами, щом е семеен скандал, не можем…

— Идете на адреса, който ви казах, за бога! Ще спасите живота й.

— Добре. Ще проверя какво можем да направим, госпожо. Благодаря за обаждането.

Полицаят щеше да провери в правилника, за да види какво е позволено. Вал се съмняваше, че той ще направи нещо повече от обичайното. А стандартната процедура беше полицаите да не се намесват в семейни скандали. Отчаяна, Вал затвори и реши да действа.

— Трябва веднага да взема влака — каза тя и тръгна към вратата. — Ще ме закараш ли до гарата?

— Разбира се, но не е необходимо да взимаш влака — отговори Андрю. — Ще те закарам до къщата й.

— Не е нужно.

— Струва ми се, че случаят е спешен. Ще стигнеш по-бързо…

Вал се замисли. Ако я закараше до Джоси, Андрю вероятно щеше да научи и останалите й тайни. Пък и колата едва ли щеше да пристигне много по-бързо от влака. Ако полицията не реагираше веднага на обаждането й, разликата от двайсет минути нямаше да спаси Джоси.

— Закарай ме само до гара Пенсилвания, Андрю. Полицията ще направи каквото е необходимо за приятелката ми, преди да съм стигнала дотам.

Той не каза нищо и двамата излязоха на улицата и се качиха в колата.

— Още не е късно да промениш решението си — рече Андрю, докато пътуваха към гарата. — Ще завия тук и…

— Не искам да се замесваш в тази история.

— Разбирам, че се е случило нещо много неприятно, за бога. Защо ме отблъскваш? Искам да помогна!

— Ти вече помогна, Андрю. За тази вечер направи повече от достатъчно, повярвай.

— А утре вечер? Или вдругиден? Не мислиш ли, че все някога може да ти потрябва помощ?

Вал не отговори. Андрю спря пред гарата и тя изскочи от колата.

* * *

Пътуването с влака й се стори безкрайно. През цялото време се молеше полицаите да са се намесили и Джоси да е добре.

Упрекна се, че през последните няколко месеца не бе поддържала постоянна връзка с Джоси. След като я изгони от къщата, Шон бе забранил на съпругата си да отговаря на телефонните обаждания на Вал. Разговаряха, когато Шон не беше вкъщи. Джоси се кълнеше, че всичко е наред и Шон се държи добре с нея.

Последния път я бе помолила да не се обажда повече. Това само щяло да влоши нещата. Когато Вал възрази, Джоси гневно се развика и я обвини, че се бърка там, където не й е работа.

Ето защо Вал се бе отказала да я търси. И сега разбра, че е сгрешила.

Пред къщата на семейство Макморан бе паркирана полицейска кола. Дали бяха дошли навреме?

Външната врата беше отворена и Вал се втурна вътре.

Във всекидневната стояха двама полицаи. Шон и Джоси седяха на дивана срещу тях. Джоси гледаше мрачно пред себе си и бе допряла до лицето си торбичка с лед.

Вал се приближи до нея и коленичи.

— Съжалявам, че не можах да дойда по-бързо…

— Изобщо не трябваше да идваш — изръмжа Шон.

— Вие ли се обадихте? — попита по-възрастният полицай.

Вал кимна, без да откъсва очи от Джоси.

— Манди добре ли е?

— Нищо й няма — троснато каза Шон. — Не ни трябваш, Вал.

Джоси махна торбичката с лед. На лицето й имаше огромна синина, а устните й бяха подути и окървавени.

— Събуди се… но я приспах — каза тя.

Вал погледна през рамо полицаите и попита:

— Какво ще правите сега?

— Вече приключихме — отговори по-младият. — Господин Макморан се извини на съпругата си, а тя ни каза, че няма да подаде оплакване…

Вал погледна приятелката си с широко отворени очи.

— Наистина ли? Но само преди час мислеше, че той те убие!

— Ядосах се, но никога не съм… — рече Шон.

Ще взема теб и Манди, Джоси — каза, без да му обръща внимание, Вал. — Трябва!

Джоси не отговори, само допря до устата си торбичката с лед.

— Тя няма да ходи никъде — измърмори Шон.

— Тогава я остави да го каже! Джоси, сега е шансът ти, докато полицаите са тук. Ела с мен за ден-два. Ще заведеш Манди в зоопарка и в Емпайър Стейт Билдинг.

Джоси продължаваше да мълчи.

— Моля те… — обърна се Вал към Шон. — Дай й възможност. Кажи й, че може да дойде с мен.

— Мястото й е тук — отговори той.

— Какво е вашето желание, госпожо? — обади се по-възрастният полицай. — Кажете.

— Да… заведа Манди в зоопарка — промълви Джоси.

Вал въздъхна с облекчение.

— Хайде, вземи си нещата.

Джоси стана. Шон скочи и извика:

— Не можеш да ме оставиш!

— Тя е поканена в града за почивните дни и иска да заведе детето в зоопарка — намеси се по-младият полицай. Мисля, че трябва да я пуснете.

Шон се обърна гневно към него, но после сякаш изведнъж желанието да спори го напусна и той сведе глава примирено.

След малко Джоси слезе, носейки две пътни чанти. Манди вървеше до нея. Тя се усмихна на Вал, после отиде да прегърне баща си.

— Довиждане, татко. Скоро ще се видим.

Шон я притисна до себе си и се обърна към Джоси. В очите му блестяха сълзи.

— Знаеш, че съжалявам. Не оставай дълго.

— Няма — обеща тя.

Вал пое дълбоко въздух. Би направила всичко, за да даде на Джоси шанс да се измъкне от тази клетка.

* * *

Вал превърна почивните дни в празник, както бе обещала. Джоси и Манди се настаниха в свободната спалня на госпожа Фалкони, но всички се хранеха в апартамента на Вал. През деня те се разхождаха из града и отидоха не само в зоопарка и в Емпайър Стейт Билдинг, но и в Китайския квартал и на представление в музикален театър.

Късно в неделя следобед, след като бяха ходили с ферибота на Стейтън Айланд, отидоха да вечерят на Таймс Скуеър. Джоси позволи на Манди сама да си купи паста и млечен шейк.

— От години не се бях забавлявала така — каза Джоси.

— Иска ми се да останем още.

— И защо не? През тези два дни имаше възможност да помислиш дали изобщо да се върнеш вкъщи. Ако искаш да останеш, ще те назнача на работа и ще си намерим по-голям апартамент…

— Не съм достатъчно смела и силна, за да живея като теб, Вал. Чувствам необходимост някой да се грижи за мен.

— Шон?

— Той иска да го прави.

— Каквото и да иска, той е…

— Ще се върна, Вал. Опитай се да разбереш. Нямам друг избор. И виж какво, обичам те, но не очаквам да те видя отново.

— Не!

— Изслушай ме. Единствената ми надежда е Шон да се научи да бъде… по-мил. Но ти видя полицаите и знаеш на чия страна е законът. Ако го напусна, ще платя за това — по един или друг начин. Той дори може да ми отнеме Манди.

— Няма да му позволя!

— Ти? Скъпа Вал, знам, че ми желаеш доброто, но, моля те, чуй ме! Искам да те помоля за нещо. Важно е. Ако се случи нещо… ако Манди се нуждае от помощ, искам ти да се грижиш за нея. Ще го направиш ли?

— Разбира се.

— Тази мисъл не ми дава покой. Манди не трябва да страда. Искам да се закълнеш, че ще се грижиш за нея, ако се наложи.

— Можеш да разчиташ на мен.

— Обещай, Вал!

— Обещавам.

— Добре. Сега се чувствам много по-добре.

Манди се приближи до масата и Джоси се усмихна.

Вал разбра, че е късно да промени решението на приятелката си.