Джоана Кингсли
Силата на съдбата (30)

Трийсета глава

Ню Йорк

Пролетта на 1995 г.

За отбелязването на четирийсет и петгодишнината на списание „За булката“ бе планирано голямо тържество.

Няколко месеца преди юбилея редакцията обяви два конкурса. В единия бяха поканени да участват всички жени, които са били булки през петдесетте години, когато бе стартирало списанието. Те трябваше да напишат разкази за сватбите си и как „За булката“ бе повлияло на плановете им. Вторият конкурс предлагаше тържествена сватба за сто хиляди долара на жената, която напише най-вълнуващо писмо защо би желала церемония за толкова много пари, но не може да си я позволи. Десетте победителки в първия конкурс щяха да бъдат поканени в Ню Йорк на разноски на редакцията, за да присъстват на сватбата и бала по случай годишнината на списанието.

Вал още се чудеше къде да бъде приемът. В Ню Йорк имаше десетки заведения, които биха се възползвали от възможността за реклама.

Реши, че няма по-подходящо място от къщата на плажа в Саутхамптън, която бе кръстила „Сребърни пясъци“.

Екипът й бе изумен от идеята.

— Ще има много хора. Вал. По-добре го направи в някой хотел, където ще се погрижат за всичко.

— Защо ще каниш всички онези непознати да обикалят около къщата ти и да тъпчат тревата ти?

— Да правиш семейна сватба в къщата си, е едно, но това е съвсем друго…

— Наистина ще бъде нещо като семейна сватба — обясни Вал. — Читателите са моето семейство. Та нали съм участвала в планирането на сватбите им?

Привързаността на Вал към читателите й се бе засилила, след като собственото й семейство се разпръсна, Вал нямаше много близки приятели. Тя още беше енергична и красива и през последните десет години я бяха ухажвали мнозина преуспяващи и привлекателни мъже, но нито един не спечели сърцето й. Вал не смяташе, че е остаряла, и продължаваше да вярва в романтиката, но изпитваше потребност да се влюби безнадеждно, така както беше с Андрю. И ако това станеше, тя смяташе, че още е възможно да се омъжи.

Но само ако срещнеше подходящия човек!

Разпратиха покани на стотици хора, свързани с историята на списанието — служители и роднините им, внучетата на Кони Маркантонио, Мадж Трусдейл, която наближаваше деветдесетте и живееше в Аризона, рекламодатели, собственици на хотели за медени месеци и величия от издателския бизнес.

Докато изготвяше списъка на гостите, Вал се сблъска с няколко трудни избора. Например Алън Уелстрьом? Той бе станал важен рекламодател и трябваше да бъде поканен. Вал знаеше, че Алън отдавна е женен и живее щастливо с втората си съпруга. Сигурно щеше да дойде. Срещата щеше да е приятна.

По-трудното решение беше дали да покани Глен Мейджър и как Даяна щеше да реагира на присъствието му. От осем години Даяна беше супермодел и непрекъснато пътуваше по света, но бе обещала да дойде на годишнината на списанието. Нещо повече, тя каза на Вал, че ще позира с булчинската рокля в празничния брой. Вал реши, че ако покани Мейджър, ще покаже готовност да обяви примирие и отново да сближи Даяна с баща й. Но не можеше да го направи без разрешението на дъщеря си.

— Мисля, че не съм готова за това, мамо. Струва ми се, че празненството ще бъде страхотно и не искам да го разваля.

След седмица обаче Даяна пак се обади.

— Ако не е късно, промених решението си. Най-сетне проумях онова, което ми беше казала — да не мразя баща си, ако искам да харесвам себе си. Напоследък съм много горда от себе си, затова мисля, че моментът е подходящ да забравим миналото и да си простим. Искам баща ми също да се гордее с мен. Така успехът ми ще бъде пълен.

— Може би друг път, ако предпочиташ… — каза Вал.

— Както решиш, мамо. Но на мен този повод ми се струва идеален. Ще изглеждам великолепно, ще вдигнем наздравица с шампанско, ще изиграя един танц с баща си и после всички ще се приберем вкъщи.

И Вал изпрати покана на Мейджър.

Остана Теди. Нито един от опитите на Вал да установи контакт с нея не се увенча с успех. Теди не отговори на писмото, в което Вал обясняваше, че я разбира и й прощава за гнева, подтикнал я да се съюзи с Мейджър в битката за Даяна. Нито на поздравителната телеграма по случай четвъртия й брак с Джеймс Дариан, преуспяващ кинопродуцент. Нито на бележката, изразяваща загриженост и съчувствие заради поредния й развод. Напоследък Вал й изпращаше само картички и подаръци за рождения ден и по няколко думи на обич, които надраскваше вечер, когато се чувстваше самотна. Понякога Вал ги изпращаше с надеждата, че ще получи отговор, друг път ги скъсваше и ги хвърляше в кошчето за боклук, защото беше твърде болезнено да чака напразно.

Накрая тя се замисли за Андрю Уинстън, който, разбира се, трябваше да бъде поканен. Андрю още притежаваше дела си от списанието.

Но той оставаше загадка. Вал не бе разговаряла с него от деня, в който бе решил да я подкрепи срещу опитите на Мейджър да купи „За булката“. Той й бе дал ясно да разбере, че няма желание да разговаря с нея и на Вал й беше неудобно да се натрапва.

Но въздържаността й бе подложена на изпитание, когато се стигна до планирането на годишнината. Седмица след като Вал изпрати поканата на домашния му адрес и Ню Йорк, пликът се върна с бележка от пощата, че получателят се е преместил, без да съобщи новия си адрес.

Вал помоли секретарката си да се обади на Андрю и офиса. След петнайсет минути Пат й каза, че не може да го намери.

— Но нали имаш номера на „Атлас Еър“ — възрази Вал.

— Компанията вече не съществува.

Вероятно имаше някаква грешка. Или „Атлас Еър“ се бяха преместили в друг град. Вал се обади на „Справки“, но оттам й отговориха, че няма телефон, вписан на името на такава компания.

Вал намери номера на адвокатската кантора „Лейн, Комптън и Джефрис“.

— Съжалявам — отговори секретарката. — Господин Джефрис почина. Господин Гилки пое клиентите му. Ще ви свържа…

Вал му разказа за деловите си взаимоотношения с господин Джефрис и изказа съболезнованията си. Господин Гилки й каза, че Джефрис е бил на деветдесет и четири, не е отсъствал нито един ден от работа, починал е преди два месеца и през шейсет и осемте си години адвокатска практика се е занимавал със сделките на Андрю, баща му и чичо му.

— И сега вие сте поели делата му? — попита Вал.

— Не. Откакто господин Джефрис почина, господин Уинстън не поддържа връзка с кантората.

— А бихте ли ми казали как да се свържа с него? Не можах да открия дори номера на „Атлас Еър“.

Последва мълчание, сетне адвокатът попита:

— Откога не сте се чували с господин Уинстън?

— От години.

— Свободна ли сте утре или вдругиден, госпожице Къмингс? Щом желаете да се свържете с господин Уинстън, чувствам се задължен да ви информирам за… някои неща.

— Може ли да се срещнем след половин час? — попита тя.

* * *

Лаянъл Гилки беше строен мъж с късо подстригана черна коса, продълговато лице и проницателни очи, един от младите адвокати в кантората, която сега заемаше пет етажа на Уолстрийт. Отначало й се стори студен и сдържан. Но когато се усмихна, тя промени мнението си.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Къмингс. Когато кажа на съпругата ми…

— Откога сте женен?

— От осем месеца. Дебора планира сватбата ни точно по книгата ви.

Вал се усмихна и той я покани да седне.

— Откровено казано, малко ще наруша правилата, като разговарям с вас за бивш клиент. Но съм запознат с делата на господин Уинстън и… като споменахте „Атлас Еър“, ми стана ясно, че трябва да ви информирам за случилото се.

— Добре ли е господин Уинстън? — промълви сковано Вал.

— Доколкото знам, е добре. Но не и компанията. „Атлас Еър“ фалира… преди шест години.

Вал онемя. „Атлас Еър“ бе голям международен превозвач!

— В този бизнес конкуренцията е изключителна — продължи адвокатът. — Когато в началото на осемдесетте цените на горивата се повишиха, „Атлас Еър“ взе огромен кредит, който така и не можа да изплати. Това се случи и с други авиокомпании.

— С какво се занимава господин Уинстън след фалита? Не можах да го намеря на нито един от старите му адреси.

— Може да се е наложило да продаде някои от къщите си, за да изплати дълговете.

— Но сигурно първо би продал дела си от списанието ми, защото цената му много се повиши.

— Не знам как и защо взима решенията си.

— Тогава ще го попитам лично. Можете ли да ми кажете как да се свържа с него?

Гилки кимна и взе лист хартия от бюрото си.

— От време на време тук пристигат документи във връзка с предишния му бизнес. Сега господин Уинстън сам се грижи за деловите си въпроси и това е адресът, който е изпратил.

Той даде листа на Вал.

— Проект „Триера“, Доганбей, Турция? — учуди се тя.

— Какво прави там?

— Нямам представа. Вероятно се крие от кредиторите.

Това звучеше невероятно. Андрю имаше милиони, инвестирани в „За булката“!

Гилки й бе казал всичко, което знаеше. Вал му благодари и си тръгна.

Джими я чакаше зад волана на лимузината, за да я закара обратно в редакцията. Той слезе и отвори вратата, но Вал спря на тротоара, потънала в мисли.

— Госпожице Къмингс? Всичко наред ли е? — попита Джими.

— Не всичко. Но може би не е късно да се направи нещо по въпроса — отговори тя и се качи в колата.

* * *

Вал вечеря сама. Беше си приготвила салата и аспержи на пара. Наля си и чаша бяло вино.

После излезе на голямата тераса на мансардата си и като зарея поглед над Сентрал Парк, се замисли какво бе постигнала от времето, когато — преди цяла вечност — срещна Андрю Уинстън. Дълго стоя там, загледана в трепкащите светлини на града, сетне опита да съчини писмото, което искаше да напише, и изпи още няколко чаши вино, за да събере смелост. Спомни си колко пъти бе мислила да се свърже с него и да му каже, че той заема особено място в сърцето й. Бе минало много време и онова, което ги бе разделило в онзи съдбовен момент, вече нямаше значение. Дали тайната, която Вал криеше? Или колебанието й да приеме предложението му за брак? А може би чувството за вина и гнева му заради смъртта на Нейтън? Вал се надяваше, че и за Андрю причината е избледняла с годините.

Но се съмняваше дали поканата да присъства на приема по случай годишнината на списанието ще бъде достатъчно значима за него, за да го накара да измине огромното разстояние от Турция до Щатите.

В полунощ Вал най-после завърши писмото и запечата плика.

* * *

Минаха две седмици, но отговор нямаше. Вал проверяваше пощата в дома си и в редакцията с безпокойство, което я изненада. Мисълта, че Андрю може да не отговори, беше непоносима.

В началото на третата седмица Вал получи плик с чуждестранна марка. Нетърпеливо го разкъса. Заедно с листовете извади снимка на мъж във водолазен костюм, застанал на палубата на кораб. Макар че гъстите му коси бяха побелели, а лицето — осеяно с бръчки, Вал го позна веднага. Андрю наближаваше седемдесетте, по тялото му бе слабо и атлетично. Онова, което я порази, беше, че той изглежда щастлив и спокоен.

Писмото се състоеше от две страници, напечатани на машина. В началото Андрю пишеше колко се е зарадвал на вестта от нея, а после описваше къде е и с какво се занимава. Доганбей се намираше на брега на Егейско море и беше база на подводен археологически проект, финансиран от известен университет в Близкия изток и неколцина частни спомоществователи. Целта на експедицията беше да издири древногръцки военни кораби, потънали по време на Пелопонеските войни. След фалита на авиолинията Андрю бил принуден да се откаже от бизнеса си и посещавал курсове по археология, които довели до сегашното му занимание.

„Работата е интересна, вълнуваща и забавна. Не съжалявам за случилото се с «Атлас Еър». Единственото ми желание е да бях последвал по-рано предопределения ми от звездите път, вместо да живея толкова дълго по общоприетите правила. Това би променило нещата и за двама ни, Валентина. Спомняш ли си? Загубих те, защото мислех, че семейството ми няма да те приеме, заех се с бизнес, за да спечеля пари, защото в това те виждаха смисъла на живота. Ожених се за жена от подобно семейство, защото така ми се струваше редно. Но нито бизнесът, нито бракът ми бяха успешни и разбрах, че щях да бъда по-щастлив, ако не бях предприел нито едното, нито другото.“

Вал спря да чете. Замисли се за трагичните събития в живота му. Изпита съжаление и топлота.

После отново се съсредоточи върху писмото.

„Много бих желал отново да те видя, Вал. През годините често исках да подновя приятелството си с теб, но все възникваше някоя нова пречка…“

Какви пречки имаше предвид? Но сега това вече бе без значение…

„Много бих искал да приема поканата ти… но не съм сигурен дали ще мога да се освободя. Тук съм член на екип и останалите разчитат на мен. Ако не мога да дойда на годишнината, мислите и най-добрите ми пожелания ще бъдат с теб. Надявам се, че си запазвам правото да те посетя в бъдеще. А може би ти ще ми дойдеш на гости.

Както винаги, твой Андрю.“

„Да му отида на гости?“ Обзе я желание да потегли веднага. Може би им се предоставяше втора възможност… Обузда въображението си. Спомените са приятно нещо, но сега, в есента на живота си, би било глупаво да смята, че това е предзнаменование за нова любов.

През третата неделя на юни небето беше безоблачно и синьо, цветята в двора на къщата бяха разцъфтели, повяваше ветрец.

От всички сватбени сцени, които Вал бе виждала или описвала, тази беше най-красивата. Някога Вал мислеше, че церемониите на открито са изобретение на хипитата, граничещо със светотатство, но с течение на годините промени мнението си. Природата можеше да бъде внушителна катедрала, а скалата над океана — прекрасен олтар.

Вал вървеше към мястото си на първите редове, зад роднините на младоженците, и мислеше за детайлите, които бе планирала няколко седмици. Победителката в конкурса за сватбата на мечтите беше двайсет и шест годишната Шийла Доналдсън, компютърен оператор от Кълъмбъс, Охайо. На двайсет и три години тя се бе сгодила за пожарникаря Денис Лейн от същия град и сватбата им била насрочена за по-късно през годината. После при пожар годеникът й получил тежки изгаряния. Последвали месеци на интензивно лечение, рехабилитация и пластични операции. Спестяванията свършили. Шийла Доналдсън бе написала, че не иска официална сватба, за да осъществи мечтата си, и ще бъде щастливо омъжена за човека, когото обича, макар той да е на легло, „стига да е в съзнание да изрече брачната клетва“. Но Денис искал сватба, каквато тя желаела преди нещастието му, и бил готов да чака, докато могат да си я позволят.

И Вал с радост осъществи мечтата на младата двойка.

Сред стотиците гости тя видя лицата на почти всички хора, които бяха споделяли постиженията и успехите, провалите и несполуките й. Присъстваха Мадж Трусдейл, Кони, Катрин, доктор Кендал със съпругата си, Алън Уелстрьом, дори Глен Мейджър.

Само отсъствието на Теди помрачи празника. Андрю също не бе успял да дойде.

Органът засвири. Гълчавата стихна. Шаферките поеха по пътеката, последвани от пожарникари в униформи. След тях вървяха кумът и младоженецът. В края на процесията, под ръка с баща си, пристъпвате булката — хубава млада жена с дълги кестеняви коси и зелени очи, изящна в бялата рокля от коприна и дантели, с букет бели рози. Тя видя Вал и й се усмихна с благодарност.

Вал не можа да сдържи сълзите си. Плачеше за любимия си, когото бе загубила толкова отдавна. Но повечето сълзи бяха радостни, за всички щастливи булки, които бяха осъществили мечтата си.

Процесията стигна до олтара и свещеникът започна бракосъчетанието. Вал се съсредоточи върху този най-романтичен и вълшебен миг в живота.

Изведнъж вниманието й бе отклонено от церемонията. Сякаш чу някакъв глас да я вика и се обърна.

Той беше там. Стоеше до портала към градината. Очите му бяха приковани в нея, сякаш я зовеше с поглед.

Дъхът й секна. Притисна ръка към гърдите си, за да успокои ударите на сърцето си. Колко хубав беше! Косите му бяха посребрени, но очите му бяха ясни. Дори бе намерил смокинг.

Устните й промълвиха името му и той се усмихна. Изведнъж Вал разбра колко различен можеше да бъде животът им.

* * *

Церемонията свърши и Вал бе заобиколена от гостите, които искаха да изкажат благопожеланията си.

Накрая тя не издържа и тръгна да го търси сред хората, изпълнили двора, където се лееше шампанско и свиреше оркестър. Но не можа да го намери.

Дали не беше плод на въображението й?

Тя хукна към къщата. Той вероятно бе влязъл да се освежи след дългото пътуване.

Къщата бе тиха и пуста. Вал спря в подножието на стълбището. Щяха да се намерят, когато му дойдеше времето. Обърна се и тръгна към вратата.

— Валентина!

Сърцето й се разтуптя.

Той стоеше на стълбите. Приближи до нея. Тя не можеше да проговори.

— Много си хубава. Каквато те помня — каза тихо.

— Приятно ми е да го чуя.

Той пое дъх, сякаш за да добави още нещо, сетне се поколеба, очевидно завладян от чувства.

Оркестърът засвири „Тези глупави неща“ — песен от отдавна отминали времена.

— Мислиш ли, че е късно…

— За какво? — попита Вал.

— За онзи танц, който така и не можахме да изиграем.

— Не. Никога не е късно.

Той разтвори ръце и тя потъна в обятията му.