Ендрю Лоурънс
Нероденото (9)

Глава осма

Пол й направи знак с пръст на устата да не издава нито звук.

Тя седна, без да каже нищо.

Той беше по пижама, бос, усмихнат, развеселен от ситуацията. Селина се сети, че не е облечена и инстинктивно придърпа завивката нагоре да прикрие гърдите си.

Той се приближи на пръсти до нея, подаде й сгънато парче хартия, извърна се и й направи знак да изгаси лампата.

Тя я изгаси. Чу отварянето на вратата, но само защото бе напрегнала слух и след секунда чу как тя се затваря. Изчака, напрягайки се да чуе някакъв звук, после отново светна и разгъна бележката.

Всяка стая, всеки розов храст се подслушва.

Никога не говори с мен за Мелани.

Тя се свърза с мен и аз съм подготвил бягство за тебе, децата и себе си.

Но не още.

Твърде рано е.

Трябва да докажеш верността си към К. и д-р Б. Не крий способностите си.

Колкото по-значима се окажеш за тях, толкова по-малко ще обръщат внимание на децата.

Ти си единствената надежда децата да оцелеят.

К. е завладян от манията, че си втора Мелани, която може да роди свръхдете. Ще се опита да ни събере, за да родиш потомък на Нострадамус, още по-съвършен от Емма и Адам.

Той се страхува от бъдещото дете на Мелани, което, както знаеш, е и мое.

Аз ти вярвам. Вярвай ми и ти!

Единственото ни оръжие срещу тях е измамата.

Прочете бележката няколко пъти. Ясно й беше колко е опасно тя да попадне в ръцете на Капуела. Стана, откри запалката си, отиде в банята, запали съобщението над тоалетната чиния и пусна водата. Не всички парчета изчезнаха, така че тя ги събра и отново пусна водата.

На следващия ден Селина направи усилие да покаже по-голям интерес и да бъде по-отзивчива, което не беше трудно, тъй като сега научните изследвания на д-р Беркжик бяха много увлекателни.

— И Майкъл Дартсон, и дъщеря му Сара, и Пол възпроизведоха пълно някои преживявания на техните прадеди — каза д-р Беркжик. — Най-ясното беше една църква по време на обсадата на Париж през 1594 година, когато хората били толкова изгладнели, че започнали да се изяждат един друг. Сънувала ли си такова преживяване?

— Не — искрено отвърна Селина.

— А сънувала ли си някога, че си на война?

— Да. Имах повтарящ се сън от участие в битка, в която съм затисната от едно оръдие.

— Можеш ли да ми разкажеш нещо повече?

— Аз съм млад мъж, облечен в зелена униформа. Намирам се в нещо като окоп, когато става експлозия. Голяма маса пръст ме затрупва, задушавам се и с последни усилия си пробивам път към повърхността, само за да открия, че съм затиснат от оръдието.

Д-р Беркжик седна зад бюрото си много доволна.

— Най-после направихме пробив. Чуй това! — Тя пъхна една касета в магнетофона и продължи: — Този запис е направен от Мелани Форбс преди три години. Гласът е на Майкъл Дартсон.

Гласът беше плътен, бавен, с американски акцент, на моменти доста колеблив, притеснен от това, което разказва.

Ще започна с момента на уплаха и може би назад страхът… после краят, следва не оглушителна, а тъпа експлозия, като бомба, избухнала в земята, и огромна, смазваща мантия от кал се издига и ме затрупва. Тя е тежка и влажна за момент се боря, усещайки вкуса на пръст в устата си… Вдишвам през устата, съзнавайки, че дишам собствения си въздух. Издишвам отново, усещам, че ръцете ми се движат, с усилие, сякаш са приковани отстрани на тялото… давя се, дробовете ме болят, но мога да дишам. Много е болезнено. Да живееш, е болезнено, дъхът на живота е болезнен…

Нататък продължи с оръдието, как излиза изпод него и разбира, че кракът му е премазан. Беше точно както Селина го беше сънувала няколко пъти.

— Какво доказва това? — попита тя.

— Това доказва, че ужасът, преживян от един мъж на име Жом Ланот, който е живял между 1782 и 1813 година, е бил предаден на теб. Доказва, че си от неговата родова линия, както и Майкъл Дартсон. От Жом Ланот нататък можем да приемем, че участвате в едни и същи преживявания.

— Тогава наистина съм свързана с Емма и Адам?

— Да. Но по-важното е, че със сигурност си ясновидка или най-малкото имаш ясновидски ген. — Д-р Беркжик се усмихна. — Трябва веднага да съобщя на синьор Капуела, Селина. Напредваме чудесно.

 

 

Намираше се във вилата от пет седмици без никакъв знак от Мелани и започна да се отчайва. От един агент по недвижими имоти в Торнтън пристигна неочаквано писмо, в което той обясняваше, че в съответствие с указанията дал къщата под наем за една година на препоръчани наематели, от което тя разбра, че Мелани вече не живее там. Писмото, дадено й по време на обяда, можеше да е било отваряно и четено, нямаше представа. Мелани очевидно беше дала на агентите адреса на вилата.

После, една сутрин, тя се събуди от нечие присъствие в стаята. Капуела стоеше до вратата и гледаше едно петно на стената срещу леглото й. Вечерта тя беше пила хапче за сън и спа дълбоко и без сънища.

— Ще останеш в стаята си, докато не ни кажеш истината — каза той, обръщайки се към нея, внезапно разгневен.

— Не разбирам — искрено каза тя.

На стената с големи кафяви букви пишеше:

B’ABY EMM’E DARTS’ON

— Това не ми говори нищо — каза Селина.

— Какво е тогава? Как се е появило тук?

— Някой трябва да е идвал докато съм спала и го е написал.

— Не е боя — каза Капуела, сдържайки се с усилие. — Прогорено е в стената. Това е само работа на Мелани! Работа на Мелани Форбс! Това е съобщение за нейния шпионин. За теб!

По коридора се чу шум и Капуела отвори широко вратата. Влезе д-р Беркжик, бутайки количката с Пол.

Той погледна написаното, не показа нито учудване, нито интерес.

— Какво означава това? — Капуела се вторачи в новодошлите. После се обърна към Селина: — Какво се опитваш да правиш? Да помагаш на тази дяволска жена да се добере до децата?

— Тази дяволска жена ще бъде майка на детето ми — тихо каза Пол.

Капуела се завъртя и заразглежда стената.

— Това ли означава? Бебе? Като Емма Дартсон? Да не е родила дъщеря? Още едно Бебе Емма Дартсон?

— Не зная. Може би? — каза Пол.

— Но си съгласен, че съобщението е нейно?

— Възможно е.

Капуела изгледа продължително Селина. Много дълго.

Тя бе потънала в леглото си, закривайки голотата си с чаршафа. Чувстваше се уязвима, не беше уплашена, може би мъничко. Местеше поглед от Пол към д-р Беркжик и ядосания Капуела, който внезапно погледна часовника си.

— Смятам, че ще е най-добре да се успокоим и да изпием чаша чай по английския обичай. Остани тук — каза той на Пол, а на д-р Беркжик: — Трябва да поговорим двамата.

Когато вратата се затвори зад тях, Пол сложи пръст на устните си, напомняйки й, че стаята се подслушва и Капуела ги е оставил нарочно сами, за да говорят.

Селина не каза нищо, сви рамене, погледна въпросително към Пол.

— Сигурно е била тук нощеска — високо каза Пол.

— Кой?

— Мелани.

Той говореше, за да го чуе Капуела. Беше част от някакъв план, който тя не разбираше.

— Каква е тази Мелани? — попита Селина.

Този въпрос се хареса на Пол, той вдигна палец нагоре в знак да продължи.

— Много е странна — каза той. — Понякога ме плаши.

— Но как е дошла, без никой да разбере?

— Проекция. Тя е най-силно развитото психически човешко същество. Но аз й нямам доверие.

— Какво означават тези думи?

— Наистина не зная.

— А как е разбрал Капуела?

— Подушил е миризмата на изгоряло.

Селина подуши въздуха — имаше миризма на изгоряло, но не много силна.

— Той се разхожда из къщата нощно време, разбираш ли, и двамата го правят. Непрекъснато проверяват. Сигурно постоянно идват тук, докато спиш.

— Е добре, какво ще стане сега?

— Ще изчакаме развитието на събитията.

Вратата се отвори и Капуела влезе с малък поднос, на който имаше три чаши чай и чиния бисквити. Сложи таблата на скрина, подаде една чаша на Селина, една на Пол, взе третата и седна на стола до леглото.

— Чувствам се изцеден, Пол — каза той. Изглеждаше изтощен и уморен. — Съсипан…

Селина не каза нищо, пиеше чая си, прие една бисквита от Пол, който й поднесе чинията.

— Изглежда отново сме на дъното, трябва пак да започнем да се изкачваме. Много е уморително — въздъхна Капуела.

Селина почувства сънливост. Мина й през ум, че трябва да е от чая, но реши, че не е от него и го изпи да се разсъни. Погледна към Капуела, който не помръдваше, но тайно я наблюдаваше.

Вратата се отвори и влезе д-р Беркжик, виждаше я замъглено. Главата на Селина натежа твърде много за шията й и тя легна на удобната възглавница. Очите й се затваряха. Разбираше, че са я упоили, сигурно с чая, но беше безсилна.

Отпусна се и затвори очи.

 

 

Събуди се в два момента, съществуващи като че извън времето.

Беше гола, загърната в чаршафа си, д-р Беркжик я носеше. Бяха в асансьора.

След това беше в топъл халат и лежеше на канапето в кабинета на д-р Беркжик. Иглата, която бодна нейната ръка, й издаде, че пак я упояваха и отново заспа. В съня си тя излезе от тялото си и с голяма скорост се понесе в пространството — пъстроцветно пространство като Дисниленд, каквото съзнаваше, че в действителност няма. Сънуваше и все пак съзнаваше, че трябва да се наслаждава на преживяването, защото то няма да продължи дълго.

Около нея бе мораво, розово и червено, топли приветливи цветове, докато долу бе студено, бяло студено.

Тя започна да се спуска.

Падаше отвесно няколко ужасни секунди, после забави полета си и увисна над някакво замръзнало море. Виждаше се един полукръг от земя, сребристочерна, покрита със сняг, а сиво-зелената вода блестеше от плуващите късове лед.

Тя се рееше във въздуха, гледаше надолу и забеляза под повърхността на тази отблъскваща вода фигурата на огромен кръст.

Някакъв символ?

До нея стигна гласът на д-р Беркжик.

— Къде си? — питаше гласът непрекъснато и настойчиво. — Къде си, Селина? Къде?

— Над морето и един кръст — чу тя гласа си. Думите звъняха глухо, като в зала с ехо. Нямаше представа какво казва, беше в унес, халюцинираше.

След това д-р Беркжик държеше чаша чай до устните, топъл чай да й помогне да се разсъни… или да я упои отново?

Беше отново в леглото си, чувстваше се невероятно отпочинала. Беше с топлия халат, в който я бяха облекли. Значи не е било сън, спомни си всичко.

— Какво ми дадохте? — попита тя.

— Наркотик на истината, скъпа — каза д-р Беркжик. — Времето е наш враг и не можем да го пропиляваме в дипломация. Трябваше да стигна бързо до подсъзнанието ти, заради последните събития…

— Какви събития?

Доктор Беркжик посочи белязаната стена.

— Каквато и сила да прави това, трябва да го разберем.

Селина не отговори.

Беше ли издала нещо под въздействието на наркотика?

— Винаги си знаела, че Мари Тейт е Мелани Форбс — каза д-р Беркжик, — макар и да не си разбирала нито това, че тя е зла, нито пълния размер на силата й. — Твърдение ли беше това или въпрос?

— Освен това изглежда си видяла кръст под повърхността на замръзнало море, значението, на което не ни е ясно. — Д-р Беркжик се усмихна. — За нещастие сеансът не продължи дълго, за да ни кажеш какво означава.

Селина остана безмълвна. Изглежда от нея не се очакваше нищо.

Изпи чая си, пъхна се по-дълбоко в леглото.

Наистина ли беше говорила или те се опитваха да я измамят, за да признае, че е в съюз с Мелани? Загледа се и съобщението на стената.

B’ABY EMM’E DARTS’ON

Това беше анаграма, чуваше как гласът на Мелани й го казва.

„Това е анаграма и трябва да им го кажеш. Остави задръжките. Не мисли, че трябва да ме защитаваш…“

— Това е анаграма — високо изрече тя.

— Така ли? — каза д-р Беркжик, проследявайки погледа й. — На какво?

— Не зная. Не мога да разбера без молив и хартия.

— Можеш ли да станеш?

— Да…?

— Тогава да отидем горе. Пол е гений по кодовете и анаграмите.

Качиха се в стаята със схемите, Капуела седеше там и разговаряше с Пол. Д-р Беркжик подаде на Пол бележник и молив. Селина стоеше зад него и го наблюдаваше. Той написа:

B’ABY EMM’E DARTS’ON

Yab eme notrad

Notrademe bay

NOTRE DAME BAY!

— Notre Dame Bay? — Капуела бе смаян. — Има един залив Нотр Дам в Канада — каза той.

Отиде право при шкафовете, в които имаше наредени известен брой справочници. Взе един атлас, бързо го отвори на азбучния указател, после на страницата.

— Залив Нотр Дам, Нюфаундленд, Географска ширина 55, географска дължина 55… Заливът Нотр Дам! Разбира се, това е място за контакт. Веднага ще се свържа с Лондон.

— Защо? — попита доктор Беркжик, малко раздразнена от ентусиазма му.

— Трябва да отидем там! Очевидно това е убежище. Мелани иска Селина да заведе децата в убежището. Добре, тя ще ги заведе. С нас. Всички ще отидем. ЕСКА искаше резултати, ние ги имаме. Първостепенен пробив! Моето тълкувание е, че Мелани има неприятности. Сигурно е загубила силата си и призовава или Пол, или Селина. Значи отиваме.

И надул се като генерал, спечелил голяма победа Капуела излезе от стаята и тръгна надолу по мраморните стълби към лабораторията на д-р Беркжик. Отвори вратата с размах и пропусна пред себе си Селина и доктора.

Седна на бюрото и вдигна слушалката. Набра тринадесет числа, изчака, поизправи се, когато от другата страна отговориха.

— Анаграма е, Джек. Заливът Нотр Дам. Очевидно душите на децата са там. Сега, предлагам…

Бяха го прекъснали, трябваше да слуша, изрази разочарование, опита се да възрази, но разбра, че е по-добре да не го прави. Висшето командване се намираше от другата страна на линията.

Накрая Капуела затвори телефона и се обърна към д-р Беркжик:

— Не е необходимо да ходим. Той смята, че сме по-необходими тук. Децата остават, докато теорията ми се потвърди от събитията, ако има такива. Ти ще придружиш Селина до Париж и ще я качиш на канадски самолет. Тя ще замине, а в Монреал ще я посрещне лично Джек Лидман.

 

 

Дванадесет трескави часа по-късно Селина слезе от един реактивен самолет на Еър Канада на летище Мирабел в Монреал, загърната в тежкото палто от визон, с което д-р Беркжик — с необичайна щедрост — й беше услужила в Париж. Когато минаваше през митницата, служителят я изгледа продължително, после леко кимна зад гърба й. Тя погледна назад и видя двама мъже. Единият беше бизнесмен в черно палто с астраганена яка — висок, сивокос, изискан. Другият беше по-нисък, с кожух и ръкавици.

Докато следваше тълпата към мястото за получаване на багажите, този с кожуха пристъпи напред.

— Госпожица Селина Бел?

— Да…?

— Ще взема багажа ви.

— Имам само един куфар в кафяво и черно.

Високият пристъпи към нея, свали ръкавицата си и протегна сърдечно ръка.

— Джек Лидман, Електроник Саунд Корпорейшън. Отвън ни чака кола.

В колата бе топло — голям Кадилак, сив и внушителен.

Докато шофьорът слагаше куфара в багажника, Джек Лидман седна до нея, свали ръкавиците си и се поинтересува как е Джакомо Капуела. После каза:

— Решихме да направим оглед.

— Оглед? — Селина нямаше представа за какво говори.

— Капуела не ти ли каза за откритието ни в залива?

— Не…?

— Един самолет с руски отличителни знаци на сто и двадесет метра под водата. Обявен е за изчезнал преди три години над Бермудския триъгълник. На борда се намирал Григори Григориев, един от предишните колеги на Мелани Форбс.