Ендрю Лоурънс
Нероденото (6)

Глава пета

Селина се загледа в кожата на Мелани — имаше драскотини и нещо подобно на изгаряния. Докосна натъртените места, ала Мелани не реагира. Изглежда не чувстваше болка.

— Наистина ли летиш през въздуха? — попита тя.

— Не толкова през въздуха, колкото през времето, но усещането е като че се движиш с много голяма скорост през пространството. Не може да се обясни, разбира се.

— Какво става, когато се връщаш?

— В буквален смисъл ставаш отново едно цяло. Същото е, когато замахнеш бързо с ръка пред очите си. Ако движението е отляво надясно, можеш да видиш трептенето на образа на ръката си до крайната й позиция. Умът върви напред, астралното тяло го следва на част от секундата. За онези, които могат да видят пристигането ти, ти се появяваш като дух.

— Може ли някой да те види?

— О, да. Ако смеят да погледнат. Повечето хора са толкова уплашени от гол призрак, че побягват или се правят, че не са те видели.

— А децата добре ли са?

— Живи са. Лежат на втория етаж във вилата като мъртви, но са живи.

— Като мъртви?

— В кома са. Синьор Капуела сигурно смята, че техните астрални тела са някъде в „убежище“, както го нарича той, но в действителност и двете са в дълбока кома.

— Какво е „убежище“?

Беше доволна да лежи в топлото легло, държейки ръката на Мелани и задавайки й всички тези въпроси. За пръв път усещаше, че принадлежи към нещо съвсем различно, нещо изключително, че изучава тайните на един нов непонятен за другите.

— Плод на неговото въображение. Той си има теория, че хората, които могат да се проектират астрално, отиват на места, където могат да отпочинат и да се заредят. Той смята, че аз прекарвам повечето време там, оставяйки физическото си тяло в лед, така да се каже.

— А няма ли „убежище“?

— Доколкото зная, не. Той е стигнал до това заключение тълкувайки погрешно някои попаднали му документи. Вярва, че Бермудският триъгълник е „убежище“, затова там изчезвали хора. Теорията, за която се е хванал, е добра дотолкова, че го държи настрана от мен.

— Искаш ли нещо за пиене или ядене? — попита Селина, сещайки се, че трябваше да попита по-рано.

— Бих закусила.

Селина стана бързо, доволна да бъде полезна с нещо. Отиде в стаята си, облече халата си и слезе в кухнята да приготви нещо.

Да правиш закуска в четири сутринта! Разчупването на установените норми я забавляваше. Да живееш по-различно, но с цел.

Изпържи две яйца, бекон, две наденички и усети силен глад. Сложи всичко в поднос заедно с две чаши портокалов сок. Радваше се на домашния уют — да се грижи за Мелани, да живее заедно с нея.

След като приготви и кафето, занесе подноса горе, остави го върху коленете на Мелани и сама легна отново в леглото до нея.

— Сега какво? — попита тя, оставяйки чашата си с кафе на нощното шкафче. — Ще отидем във Венеция. Какво?

— Твоят прародител, Мишел дьо Ностредам, е живял там около 1538, 1540 година. За този период от живота му не се знае почти нищо, но моите проучвания показват, че с докато е бил там, е написал важни предсказания, които след това унищожил.

Селина наблюдаваше как Мелани маже масло на препечената си филийка, реже бекона и наденичката. Хранеше се педантично, държейки ножа и вилицата както хирург скалпела.

— Ако успееш да се върнеш назад в миналото, както направихме днес в Пърс Моникорум, може да успееш да влезеш в самия него.

Селина пиеше кафето си.

Животът й не само се промени, но взе нереалистичен обрат към невероятното. Лежеше в леглото и закусваше в четири сутринта с любовница, която съвсем сериозно говореше как тя ще се върне в живота на възрастен мъж, починал в шестнадесетото столетие.

— Виждаш ли — продължи Мелани, — ако той е предвиждал важни събития, трябва да е предсказал и какво ще се случи с потомците му, трябва да го е записал. Нужно е да разбера какво е предрекъл за децата, преди да се опитам да ги спася и искам дори още повече да разбера защо е унищожил тези записки.

Мелани сложи настрана празната чиния и взе чашата с кафе.

— Трябва да е видял нещо толкова ужасяващо, че е решил да не ни остави узнатото. Дали не е било унищожението на човешкия род?

 

 

Мелани настояваше, че е необходимо да пътуват с влак, за да навлязат в по-спокойно настроение. След като се съгласи с удоволствие да финансира пътуването, Селина остави Мелани да организира всичко. Трябваха им към хиляда лири стерлинги и банкерът на родителите й им ги даде след разговор със семейния адвокат, който му обясни какво е наследството.

Тръгнаха за Лондон през една ранна утрин. Отидоха от гара Падингтън право до Виктория, откъдето взеха влака за Париж и вечерта бяха в спалния вагон за Милано.

Цял живот беше мечтала да пътува към екзотични страни с човек, който е повече от приятел. Мелани бе чудесна компания — не само знаеше всичко за всичко и искаше да й предаде знанията си, но с нея можеше да раздели и възбудата от новите преживявания.

На следващата сутрин, отпочинала, макар и малко пораздрусана от пътуването, Селина слезе от своето легло на разсъмване, отиде в коридора и се загледа през прозореца. Влакът бе спирал в Марсилия, после в Тулон. Уханието на кафе и пресни кроасани лъхаше през прозореца. След Сен Рафаел и Кан тя събуди Мелани, която искаше да види Кан-сюр-мер, когато минат през него. Спряха на Антиб и отидоха на прозорците, които гледаха на север.

— Вилата се намира ей там, вляво от замъка на хълма — възбудено каза Мелани. — Там са Емма, Адам и Пол. Толкова близо и все пак толкова далече!

После Венеция. Мелани се оправяше добре в лабиринта от тесни улички и безбройни мостове. Движеха се бавно, спирайки понякога да погледат към някой неочакван дворец, живописна арка или базилика. Мелани бе настояла да пътуват с малко багаж — само с по една ръчна чанта с най-необходимото и сега Селина разбра причината. Във Венеция се ходи.

Нямаше неприятни миризми от каналите, както очакваше, докато не приближиха рибния пазар близо до моста Риалто, където Мелани зави в един пасаж, спря пред едно общежитие и позвъни.

Една от двойните врати се отвори и елегантна руса жена в панталони ги пусна вътре.

Попаднаха в огромно каменно предверие със стълби. Беше разкошно и мрачно. Стаята бе резервирана и те последваха жената до първия етаж.

— Настаних ви в стаята, която поискахте в писмото си, синьорина. Надявам се да намерите спокойствието, което ви е нужно да завършите книгата си. Имате ли още много?

— Не, почти е завършена. Това е моята асистентка по проучването, синьорина Селина Бел — представи я Мелани.

— Това е стаята, в която се смята, че е живял Нострадамус във Венеция — каза жената. — Надявам се да не се сблъскате с призрака му.

— О, надявам се да е така! — засмя се Мелани.

Стаята бе голяма, с каменен под и малки прозорци, гледащи към рибния пазар. По средата имаше широко легло, до една от стените — голям шкаф, до него леген за миене, в ъгъла — тоалетка.

— Банята е в края на коридора, след като завиете надясно. Ако се нуждаете от нещо, не се притеснявайте да попитате. — Като каза това, жената си отиде.

Мелани седна тежко на леглото, съвсем изтощена.

— Добре ли си? — попита Селина.

— Започва да ми прилошава. Страхувам се, че Венеция не е идеалното място за бременна жена. Трябва твърде много да се ходи, така че ще те оставя днес да се разхождаш сама.

Твърде възбудена, за да си почива заедно с Мелани, която заспа моментално, Селина започна да разопакова чантите и да подрежда нещата в шкафа.

Беше ли тя съпругата в този съюз?

Тя се поразходи из Венеция сама. Купи си карта и се отправи към площад Сан Марко, постоя пред Двореца на Дожите. От другата страна на канала се виждаше църквата Сан Джорджо Маджоре и други прекрасни здания — толкова познати от творбите на Каналето, че не можеше да повярва на щастието си.

Като се върна в хотела, вече уморена, намери Мелани в леглото, заобиколена от купища документи, които бе донесла със себе си.

— Проблемът е дали ще можем да установим контакт, дали е преживял нещо тревожно. Според моите изследвания, той дошъл във Венеция, след като живял дълго в Страсбург, пътувал из Швейцария и спрял тук, преди да прекоси Италия чак до Сицилия.

— Собственичката на хотела изглеждаше сигурна, че е отсядал тук.

— О, няма съмнения, че е така, но може би не е бил разтревожен.

— Това има ли значение?

— Ние по всяка вероятност можем да улавяме само следи на страха. Ако е бил щастлив, не е оставил никакъв отпечатък.

— Кога ще опитаме? — попита Селина, като легна по корем до документите и затвори очи.

— Няма определено време. Толкова съм гладна в този момент. Предлагам да отидем в някое от онези прекрасни ресторантчета и да се позабавляваме. След това може да пийнем кафе и ликьор на площад Сан Марко. Там вечерно време винаги свирят един-два струнни оркестри.

Първата им вечер бе романтична. Маса със свещи на паважа недалеч от неспокойната вода на канала, пеещи гондолиери, врявата на италианските гласове.

Взеха вкусни макарони, вино в керамична кана и топящ се в устата сладолед. Пиха кафе във Флориан на Сан Марко и към полунощ тръгнаха към хотела, приятно уморени.

Селина легна до Мелани, която изгаси осветлението и се хванаха за ръце. Чувстваше се леко замаяна от виното и си въобразяваше, че като Офелия се носи по течението, заобиколена от гирлянди. Дишането на Мелани стана равномерно, беше заспала. Селина не можеше да заспи от кафето и от това, че е във Венеция. Тогава внезапно Мелани стегна прегръдката си и дишането й се ускори. Селина отвори очи и приятно се изненада, че вече се е съмнало. Значи е била заспала, спала е дълбоко, но не се чувстваше отпочинала. Може би бе от промяната на климата. Видя яркосиньото небе навън, много по-ярко, отколкото очакваше, сякаш отсрещната сграда бе изчезнала.

Любопитна, тя стана и се огледа.

Обстановката бе доста по-различна от предишната вечер. Рибният пазар беше пълен, много шумен и оживен. Рибари изпразваха мрежите си направо от лодките на кея, а дрехите им бяха прекрасни. Носеха пъстроцветни ризи и кърпи на главите, широкополи шапки и панталони до прасците. Имаше дори един стражар с метален шлем и броня, който държеше алебарда и се оглеждаше наоколо. Беше толкова красиво, че й се прииска да го сподели с Мелани, която сигурно също щеше да се зарадва, ако я събуди.

Тя се обърна и ахна. Нямаше легло.

Стаята бе абсолютно променена. Имаше слама по целия под, голям дървен нар в единия ъгъл, дълга маса по средата на стаята, покрита с килим и отрупана със стари книги и ръкописи, перо на стойка до мастилницата, леген за миене, дървено ведро с вода на пода. На стената върху закачалка висеше красива кадифена черна пелерина и подхождаща й шапка със зелено щраусово перо. До нара имаше зелени ботуши от най-мека кожа, а на него, за нейно учудване, спеше някакъв мъж. Беше с брада, към края на тридесетте, тъмнокос, дребен, с добро телосложение. Носеше риза, трико, жакет. Сякаш цяла Венеция бе пременена за някакъв средновековен фестивал, като шествието, което беше видяла в Пърс Моникорум.

Вцепени се.

Погледна през прозореца и видя облаците да се гонят в небето като в забързан кадър. Обърна се и видя как мъжът става, реши дългата си тъмна коса с опънати, обсипани със скъпоценни камъни пръсти и отива към ведрото с вода, намокря очите си и се изтръсква от водата. После отива до масата, сяда тежко, взема перото и започва да драска думи върху парче пергамент.

Не усещаше ли той присъствието й? Дали тя не се намираше в друго измерение на времето, преживявайки някаква следа от страх?

Тя се доближи, изкашля се учтиво, но не излезе никакъв звук. Погледна към ръцете си — бяха мъжки, със същите пръстени, които носеше спящият мъж. Погледна нагоре и той беше изчезнал, сведе отново поглед и видя, че носи същите ботуши, неговия жакет. Тя беше този мъж и веднага седна на масата и погледна написаното от него, погледна написаното от нея.

Le fort Nicene ne sera combatu

Vaincu sera par rutilant metal

Son faict sera un long temps debatu,

Aux citadins estrange espouvantal.

Не го разбираше. Беше изумена, смътно усещаше, че е в тялото на мъжа, че е извършена метаморфоза, че тя е мъжът и че мъжът е Мишел дьо Ностредам.

Посегна към инкрустираната с камъни кутия на масата, потърси ключето из джобовете на жакета, намери го, отключи кутията и се втренчи в разните шишенца с медикаменти и малки кутийки с прахове.

Аптекарят, когото бе посетила вчера, й бе дал нов корен от Изтока — халюциногенно упоително средство, което бе взела миналата нощ. Сега си припомни преживяното, сънищата си, предсказанията.

Това беше записала.

Сега искаше да опита друго вещество — това в малката кесийка, еликсира — мека топяща се субстанция, нещо като желето от дюли, което бе правила във Франция и което стана толкова популярно.

Гребна с върха на ножа, опита го, притисна субстанцията към небцето си с език, облегна се назад в креслото.

Вкусът беше приятен, на билки. На копър? Или на мента? Почувства се успокоена, с избистрен ум. Затвори очи и видя две деца, които й бяха познати. Виждала ги бе и преди в сънищата си — момиче и момче, елегантно облечени като кралски особи. Бяха пораснали, доста високи, четиринадесет, може би петнадесетгодишни, момичето малко по-ниско от момчето, прегърнати като любовници. Всъщност бяха любовници. Знаеше го. Тайни любовници, на които светът им бе в краката. Видя с тях едно дете — обожаваха го и го закриляха, но детето беше уродливо, грозно. Това странно трио бяха децата на бъдещето. Знаеше го, трябваше да го повярва. Цветовете наоколо бяха много красиви и Селина разбра, че се е пренесла отново в бъдещето, бъдещето на Нострадамус, но и на нейния живот. Тя беше той, а той преживяваше една от своите пророчески траектории.

Видя отново децата, по-дребни, по-млади, лежащи на сребристобели легла, безпомощни. Тя направи съзнателно усилие да се придвижи напред във времето, да ускори предчувствието.

В ъгъла на стаята сега нещо светеше. Блестенето идваше от детското креватче. Тя се приближи крадешком, надникна вътре. Имаше дете, толкова бледо и малко, че изобщо не приличаше на дете. Беше свито на кълбо, имаше очи, уста, слят с тялото врат, ембрион от неизвестно вещество, комбинация от пари, мъгла. Очертанието му пулсираше безкрайно. Искаше да сложи ръка в леглото и да го докосне, но я достраша. Това ципесто тяло притежаваше странна, опасна сила. То отвори очи и под клепачите зениците му бяха бели. Те също се разтвориха, като че имаше два чифта очи. Тя се вгледа в безкрайните дълбини, усети вледеняващ страх, безпокойство за себе си, но също и за тези, които са близки с него. Очите казваха какво предстои, предупреждаваха я за неминуемото. Видя как хора тичат по улиците, тичат и пищят. Сега имаше коли, виеха сирени, небето грееше в червено, гръмотевични звуци, силни проблясъци на светлина, облаци мъгла, снижаващи се към улиците с невероятна скорост, тъмночервени и черни, догонваха хората и ги превръщаха в пепел. Бомба ли беше това? Хората продължаваха да тичат, въпреки че бяха обгорели, овъглени фигури, горящи скелети, падащи в своя бяг. Дали това не беше краят на света?

Само за някои. Само за онези, които си го представяха така.

За други щеше да свърши с удавяне, в прииждащи води. Виждаше бавно надигащите се води, черни и плътни, разпростиращи се докъдето стига погледът, покривите на къщите, църквите, препълнени с хора, претъпкани кораби. Водите безпощадно се надигаха и хората се давеха. Това щеше да е краят за други.

Тя продължи съзнателно да се придвижва напред и усети страшна болка в стомаха — голяма бучка изпомпваше болка към цялото й тяло. Мъже с бели маски гледаха към нея под ярка светлина, проблясваха инструменти от стъкло и метал, една ръка в гумена ръкавица се отдръпна от вътрешностите й с гъба като израстък и тя се видя мъртва на хирургическата маса, заобиколена от хора, които покриваха лицето й със саван… и внезапен ужас от някакво превозно средство, огромен ръмжащ двигател, с фарове като очи, който идва към нея с голяма скорост. Тя попада между колелата, усеща болки в главата, твърдия асфалт на улицата. Тя преживяваше смъртта на хората, техните най-лоши фантазии. Така щеше да действа съществото, щеше да заразява фантазиите на хората и те щяха да умират от страх, да умират от собствените си тревоги. Взираше се в тъмните дълбочини на бъдещето и разбра всичко… разбра всичко… и преди картината да изчезне, тя се напрегна да се завърне в света на Нострадамус. Отново седеше на масата с перо в ръката и написа чрез него четиристишието…

Enfants vivant mais semblant mort

Attendent la fille d’une autre branche.

Paulus le jeune redevien fort

Ils s’echappent tous a la maison blanche.

Перото продължи.

Тя не виждаше никакъв смисъл, но импулсивно продължи да пише.

Le dernier fils sujet d’incest

Soldat de peur epouvantable

L’image de feu, inondation et peste

Turra le monde qui soit instable.

Пишеше бавно, старателно. Половината свят щеше да се самоунищожи под влиянието на този свръхмладенец. Роден от племенница и чичо, той щеше да причини смъртта на милиони чрез изпитвания от тях самите страх. Щяха да си представят собствената смърт от огън и сяра, ако от това най-много се страхуваха. Щяха да загинат от удавяне, ако това ги плашеше. Смъртта съществуваше само в умовете им.

Загледа се в редовете, които бе написала, после през стаята към прозореца. Там стоеше и гледаше навън фигурата на младо момиче със светла къдрава коса, което нежно люлееше едно вързопче в ръцете си. Момичето бе самата тя — Селина Бел, а вързопчето бе уродливото дете.

Тя се огледа и видя как стаята постепенно се променя, видя сега Мелани, лежаща на леглото, видя как собственото й отражение изчезва и видя собствените си ръце, босите си крака. Изведнъж почувства студ от седенето в мрака.

Какво правеше извън леглото?

И как така виждаше на тъмно, когато беше нощ?

Уплашена, прекоси стаята и светна лампата. Загледа се в голата крушка високо на тавана. Беше ли сънувала? Насън ли ходеше?

Мелани се разшава, събуди се, седна в леглото и я загледа.

— Добре ли си?

— Сънувах най-любопитния сън…

— Ела, легни да се стоплиш, цялата трепериш. Не си сънувала, имала си видение. Разправи ми го бързо, преди да си го забравила.

— Писах, записвах.

— Какво написа? Какво, кажи ми!

Селина затвори очи, легна на възглавницата и върна мислите си назад. Ясно си припомни написаното.

Не отвори очи, но продължи да говори, описвайки всичко преживяно, всичко, през което бе преминала, усещайки, че Мелани ходи из стаята, насърчава я да говори, настоява да каже всяка подробност, записва всяка дума.

Когато Селина свърши, тя се плъзна отново назад в миналото, видя Нострадамус да се разхожда в постланата със слама стая. Държеше пергамента, който бе изписал, предсказващото четиристишие, крачеше тревожно напред-назад, гледаше в редовете, после спираше загрижено. След малко седна тежко до масата, посегна към малка кутийка с огниво, изкара искри от кремъка и запали газената лампа. Сложи пергамента над пламъка.

Гореше предсказанието си за края на света. Нямаше да позволи следващите поколения да разберат за ужаса, който ги очаква.

Селина замълча, спря да пресъздава видяното и изпадна в дълбок, дълбок сън.

 

 

Събуди се по обяд на другия ден. Чувстваше се много освежена и отпочинала — едно ново вътрешно усещане, което не можеше да обясни, но което съществуваше. Сигурно беше свързано с постижението й, с това, че доказа на себе си и Мелани способностите си да предизвика психично преживяване, ценно за самата нея.

Мелани седеше до тоалетката и записваше нещо в бележника си.

— До какво заключение стигна? — попита Селина. Мелани вдигна поглед.

— Спа доста дълго, как си сега?

— Прекрасно.

— Какво си спомняш от миналата нощ?

— Всичко. Дори миризмата, която изчезна. На застоял тамян.

Мелани стана, приближи се до леглото и седна.

— Интересното е, че ти се върна назад без моя помощ. Фактът, че бях в стаята, може да е улеснил прехода, но виденията ти са невероятно ясни за начинаеща.

— Караш ме да се чувствам като монахиня.

— Това, което не мога да си изясня, е дали последните сцени на заключителното унищожение за давещите се, за умиращите в пламъци, на операционната маса, са били негови или твои.

— Мисля, че бяха мои.

— Но все пак наследствена памет?

Мелани изглеждаше замислена, разтревожена от проблема.

— Искаш ли да закусим? Мога да сляза и да ти донеса кафе и кейк.

— Не! Ставам. Искам ми се да видя Венеция!

Изричайки това, Селина стана от леглото и отиде до легена да се измие.

— Какво ще кажеш за четиристишието, които написах, разбираш ли нещо? — попита тя.

— Да. Първото е това, което очаквах. Второто е една неочаквана и някак потискаща премия. Беше много лесно, за да е истина.

Тя й подаде бележника, в който пишеше и Селина го пое, след като изтри лицето си.

Беше гола, безсрамна, вече не се стесняваше. Легна до Мелани и разгледа превода.

Enfants vivant mais semblant mort

Живи деца, на вид като умрели (Емма и Адам)

Attendent la fille d’une autre branche.

Чакат дъщерята от друг семеен клон (Селина, от друга родова линия)

Paulus le jeune redevien fort

Пол младият възвръща силата си.

Ils s’echappent tous a la maison blanche.

Всички се измъкват до белия дом.

 

 

Le dernier fils sujet d’incest

Последният син, роден от кръвосмешение (моето дете?)

Soldat de peur epouvantable

Войник на страшен ужас

L’image de feu, inondation et peste

Видения на огън, наводнения и епидемии

Turra le monde qui soit instable.

Ще унищожат неустойчивия свят.

Беше записано и преведено и едно трето четиристишие, за което тя не си спомняше.

La fille d’une autre branche

Дъщерята от друг семеен клон (отново Селина?)

Nourice du petit roi

Бавачка на малкия крал

Apres voir la plus horrible revanche

След като види най-ужасната мъст

Sauvera les meilleurs trois.

Ще спаси най-добрите трима.

— Какво е това последното? — попита Селина.

— Четиристишие от Нострадамовата „Книга на вековете“. Преведох го, защото се споменава „дъщерята на друг семеен клон“.

— Предполагаш, че съм аз?

— Дъщеря от друг клон на семейството. Възможно е, въпреки че смисълът на четиристишието не е много ясен. Най-първото четиристишие, което написа, също е от „Книгата на вековете“. Деветнадесетото четиристишие от глава седма:

Укреплението в Ница няма да се сражава

Превзето ще бъде с блестящ метал

Това дело ще се обсъжда дълго време

За гражданите странно и страховито.

— Което означава?

— Укреплението в Ница може да означава вилата?

— Какво ще кажеш за белия дом от първото четиристишие. Това не означава ли Вашингтон, Америка?

— Възможно е. От друга страна, може да се изтълкува като Казабланка… в Мароко.

— Но защо?

— Просто чувство.

— Интуиция? — наблегна Селина, усещайки, че Мелани крие нещо.

— Да.

— Значи според теб трябва да е Казабланка, но защо?

Мелани сви рамене и стана.

— И без това май ще играеш важна роля в отглеждането на това дете — каза Мелани, потупвайки корема си. — „Nourice du petit Roi!“ Въпреки че не бих имала нищо против да разбера каква ще е тази ужасна мъст. Може би, че ще си отмъстя на Капуела.

Селина започна да се облича.

— Може ли да попътуваме днес по каналите с някоя от онези моторници или до Лидо с гондола?

— След онова, което свърши не мога да ти откажа нищо.

 

 

Обядваха в живописен ресторант на Кампо Сан Фантин до театъра Феничи, после отидоха на екскурзия с корабче до островчето Сан Джорджо, после до Мурано да погледат изделията от стъкло и оттам до Лидо.

Вечерта се разходиха с гондола. Селина се питаше дали Мелани бе права, дали тя е част от необикновеното бъдеще, предсказано от Нострадамус. Мелани бе на същата вълна.

— Ти ще си отговорна това супердете да се роди. То ще ни разкрие всичко, но трябва да изчакаме и да се убедим, че Емма и Адам ще оцелеят — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на Селина. — Може тълкуванието да е грешно, може супердетето да не се роди от Пол и мен, а от теб и Пол. Когато прочетох тези четиристишия усетих, че сме на прав път. Мишел дьо Ностредам е бил ясновидец, но не за лична изгода в материалния смисъл, а за лична изгода в мистичния смисъл. Капуела стигна до правилното решение да основе клуб от ясновидци, от които чрез размножаване да се появи по-високоразвит човешки вид. Във всеки случай така е по-добре, отколкото да се събира сперма от Нобелови лауреати и да се създават бебета в епруветка от тях, както прави онзи луд американец! Аз съм на половината път, но трябва да си върна Емма и Адам и изглежда ще го направя или ти ще го направиш.

Разходката с гондола свърши там, откъдето бяха тръгнали. Гондолиерът им помогна да слязат, Мелани плати и тръгнаха обратно към хотела.

— Ти имаш щастието да бъдеш от рода на Нострадамус. Можеш да станеш невероятно богата, ако развиеш наследственото си ясновидство. Всичко, което трябва да направиш, е да предугадиш бъдещето на пазара със злато, енергийната криза и си готова!

Позвъниха на вратата, жената им отвори и те се заизкачваха по широкото стълбище.

Следвайки Мелани в тази обстановка, Селина си я представи като втора Лукреция Борджия, подбуждаща всеки около себе си, оправдаваща средствата за осъществяване на решението си да създаде суперсъществото.

Тя дори загатна да я чифтоса с Пол, когото Селина дори не познаваше!

Тя не искаше деца.

— Къде ще отидем оттук? — попита тя, когато влязоха в стаята.

— Аз за няколко месеца ще се уединя в твоята тиха къща, докато родя. Ти отиваш на Ривиерата през Лондон и Париж.

— Лондон?

— Ще си намериш работа в една международна корпорация.

— Каква корпорация?

— Националната фармацевтична група. НФГ.

— Защо? — учуди се тя.

— Те са английският филиал на ЕСКА, Електроник Саунд Корпорейшън от Америка.

— Е? — Селина бе искрено озадачена.

— Те пръскат пари за психични изследвания, много пари. Бих искала да проникнеш в тяхната организация.

— За да шпионирам?

— Не, за да спасим в края на краищата децата.