Ендрю Лоурънс
Нероденото (3)

Глава втора

Жената бе пресметнала запознаването им да съвпадне с идването на сервитьора.

Селина поръча голяма водка с портокалов сок, Мелани Форбс — минерална вода Перие. Всяка избра по нещо от менюто.

Когато човекът си отиде, Мелани Форбс се наклони напред, протегна ръце през масата и ги показа на Селина — първо дланите, после отгоре.

— Ако искаш, можеш да ме докоснеш, за да се увериш, че съм човек. Ти се държа неочаквано добре. Това, което преживя, можеше да разстрои напълно други хора.

Селина замълча.

— Аз не съм призрак, просто съм много напреднало психически същество.

Селина само я наблюдаваше. Бе много красива и излъчваше мекота.

— Миналата нощ ти контактува с астралното ми тяло. — Селина премести поглед към другите хора във вагон-ресторанта, загрижена някой да не чуе разговора им. — Наложи се, защото се нуждаех от помощ, на това се дължи появата ми — продължи жената. — В противен случай нямаше да ми повярваш. Щеше да си помислиш, че съм луда.

Сервитьорът се върна с питиетата и ордьоврите. Когато си отиде, Селина попита напрегнато:

— Как бих могла да ти помогна. Защо точно аз?

— Имаш психически потенциал.

Селина не беше сигурна дали това, което става, е реално или е някакъв необикновен фарс.

— Какво знаеш за произхода си? За прародителите си? — попита жената.

— Нищо особено…

— Баща ти е Робърт Бел?

— Да.

— Негов баща е Джордж Бел?

— Да.

— А неговата баба, твоята прабаба, е била актриса, наричана Сума Дартсон.

— Да, но откъде знаеш?

Мелани Форбс не обърна внимание на въпроса и попита:

— Какво знаеш за прабаба си?

Селина вдигна рамене. Баща й разправяше понякога за нея. Казваше, че актьорските му способности са наследство от нея, но способностите му не бяха големи, само си мислеше, че може да стане актьор. Името й бе станало обект на подигравки в семейството.

— Не много, всъщност почти нищо. Веднъж видях един афиш, тя е била по-скоро артистка в мюзикхол, а не театрална актриса. Изпълнявала е магически номера, обличала се е по ориенталски. Мисля, че майка й е била индонезийка, но може и да е било заради името?

Мелани я изучаваше внимателно — косата, лицето, ръцете.

— Не разбрах какво стана миналата нощ — каза Селина. — И не разбирам защо си тук, защо говориш с мен, откъде знаеш толкова много. Коя си ти?

— Моите пралели са били медиуми, знаменитите сестри Форбс от Клифтън Фордж в щата Вирджиния, знаменитите при положение, че четеш книги по окултизъм. Преди няколко години един друг човек с психически възможности, богат италиански джентълмен на име Джакомо Капуела, събра заедно всички потомци на исторически семейства с доказани психически възможности и сформира клуб. Самият той е потомък на Макиавели. Имаше един незаконен внук на Распутин, наследници на Калиостро, Коперник и мадам Блаватска. Аз бях единствената жена с реална психическа сила и той предположи, че ако се съберат мъж и жена от тези исторически наследници с доказани възможности, тяхното дете ще стане мощен ясновидец — супер дете!

Тя престана да пие минералната вода Перие и леко се усмихна.

— Не харесах никой от онези мъже, но самата идея ми допадна, така че сама поех риска и открих един много приятен джентълмен, Майкъл Дартсон, родственик на прабаба ти.

Значи оттук са тръгнали нещата.

Селина започна да се въодушевява от тази Мелани Форбс. Загатването, че не изпитва уважение към мъжете, че знае как да използва хората, я заинтригува. Инстинктивно усети, че може да й се довери и да научи нещо от нея.

— Ако се замислиш върху това, което току-що ти мина през ума, ще разбереш какви са намеренията ми — каза Мелани.

— Какво искаш да кажеш? — попита Селина.

— Точно в този момент ти си помисли, че инстинктивно можеш да ми се довериш, да научиш много неща от мен, че зная как да се справям с мъжете. Това е един вид инстинкт, който всички притежаваме, естествена интуиция. Развих моята до такава степен, че мога да чета мислите на хората. Както твоите сега.

Това беше разстройващо.

Появи се сервитьорът.

— Какво ще кажеш за малко вино? — предложи Селина.

— Разполагам с много малко пари — каза Мелани.

На Селина й мина през ум, че тя иска да я използва, но после се сети, че Мелани може да прочете мислите й и се опита да ги заличи.

— Няма значение, аз имам. Бяло или червено? — бързо попита тя.

— Червено.

Сервитьорът си отиде.

Селина погледна към Мелани и почувства, че се изчервява.

— Ще трябва да ме изтърпиш известно време — каза Мелани. — Трябва да ти разкажа всичко, за да ми повярваш. Имаш право да ме подозираш в момента. Може да съм смахната или шарлатанка, която измъква пари по заобиколен начин. Но преди да прецениш, нека ти разкажа цялата история.

— Извинявай — каза Селина. — Мислите ми са малко объркани.

— Предимството е на страната на онези, които могат да четат мисли и ти можеш да се научиш за няколко седмици, ако желаеш.

Сервитьорът се върна с бутилка червено вино и го отвори пред тях, погледна към едната, после към другата. Бяха най-привлекателните във вагон-ресторанта, което не беше кой знае какво, защото останалите бяха хора на средна възраст, делови мъже и дами в старомодни вълнени сака.

— Майкъл Дартсон беше далечен братовчед на баща ти.

— Беше? — попита Селина.

— Той умря. Аз го убих при самозащита — скромно каза Мелани.

Селина бе удивена.

— Бях бременна с неговото дете, а той заплашваше да ме убие.

Селина плъзна поглед към корема на Мелани.

— Това е друго, от един младеж, казва се Пол Саралин. Също твой родственик. Сега е в Южна Франция, под грижите на Джакомо Капуела. Нужна ми е помощта ти, за да се свържа с него, и по-късно да се погрижиш за мен и бебето, ако нещата се влошат.

Тя започна да се обърква, но любезно запита:

— В какъв смисъл да се влошат?

— Имам врагове.

Селина опита виното. Беше студеничко, но тя имаше нужда да успокои нервите си. Изглежда водката нямаше такъв ефект.

Пристигна второто ястие. Подгрято печено, брюкселско зеле, печени картофи. Наблюдаваше как се храни Мелани, беше много изгладняла.

— Не съм яла нищо от вчера на обяд — каза тя. — Имам нужда от помощ, Селина. Мога да си помогна донякъде сама, но всичко е въпрос на енергия. Снощното усилие ме изтощи.

— Кога се очаква да родиш?

— През юни.

Замълчаха, Селина се замисли как се чувства човек с бебе в себе си.

— Можеш ли да кажеш нещо повече за миналата нощ? — попита тогава тя.

— Ще ти разкажа всичко — рече Мелани. — Какво те интересува?

— Като за начало, как влезе в апартамента?

— Оформих астралното си тяло в спалнята.

— Но как?

— Въпрос на енергия, отхвърлям всички негативни мисли и се концентрирам. Ще те науча. Нужни са време и тренировки.

Влакът навлезе в Ридинг.

— За къде пътуваш, между другото? — попита Селина.

— Шейл, твоето село.

— Къде ще отседнеш?

— Не зная.

Селина се замисли.

— Не е много лесно човек да се спогоди с родителите ми…

— Тогава ще отседна в близкия хотел.

— Мога да уредя да отседнеш у нас, обаче…

— Можеш ли да ме закараш до селото?

— Да, разбира се. Искам да кажа, че може да дойдеш и у нас… само дето майка ми е ужасна организаторка — мрази всичко неочаквано.

— Разбирам. Не се притеснявай.

Мелани протегна ръка и стисна китката й. Селина стана неспокойна. Виното не й помогна. Пиеше прекалено. Почувства се неловко и някак потисната. Напоследък й се струпаха много неща и все пак й се искаше да вярва, че живее активен живот. Дразнеше се от самата себе си, че няма да се справи с положението, а и нямаше представа с какво точно трябва да се справи. Трябваше й време да размисли. Не, не беше точно това. Искаше й се да размисли сама.

Погледна към Мелани, усмихна се и каза:

— Трябва да отида до тоалетната, ще ме извиниш ли?

Стана и тръгна между масите към тоалетната в края на вагона. Щом влезе вътре, погледна отражението си в огледалото. Изглеждаше същата, поразрошена, поуморена. Изплези език. Господи, на всичко отгоре беше и пияна! Но да си заедно с някой, който знае какво мислиш… и да говориш за астрални проекции и психически феномени като за нещо нормално… това си беше чиста лудост. Дали мислите й можеха да се четат от такова разстояние?

Изми си ръцете, избърса ги в малка хартиена салфетка и въздъхна дълбоко.

Къде можеше да отседне Мелани? В Крос Кийс? Сигурно нямаше да имат свободни стаи по време на почивните дни. Особено ако в Северен Госет има крос. По-добре щеше да бъде да се върнат в Лондон. Така щяха да останат сами.

Но какво я подтикваше да иска да остане насаме с Мелани? Господи… Да не би да я привличаше физически? Дали не беше се случило нещо, докато бе припаднала на пода? Беше ли под хипноза?

Нея я привличаха мъжете.

Наистина ли? Или Мелани знаеше повече от самата нея?

Можеше да спят заедно в стаята й у дома, където имаше две легла, едното за нейни приятелки.

Беше учудена как тази идея я завладя — да разговарят през нощта, да прекосят тихичко стаята и да легнат заедно в топлото легло.

Да имаше само собствена къща, двете щяха да живеят самостоятелно, да живеят провинциален живот. Ако наследеше къщата и тя станеше нейна, можеха да се настанят там. Усмихна се при тази мисъл. Две стари моми, които отглеждат цветя. Това бе онова силно желание да намериш някой, който те разбира, а Мелани я беше спечелила. Какво бе това — увлечение, заслепение? Нямаше да стане никога, освен ако нещо не се случеше с двамата й родители едновременно.

И фантазията отново изплува в паметта й. Фантазията, на която най-често си даваше воля — мисленото убийство на майка си и баща си. Представяше си как баща й губи контрол над старото зелено комби Остин Кеймбридж, превозвайки тежък товар — един махагонов бюфет върху багажника на покрива, не преценява правилно силния вятър по Бишъп Лайдиърд роуд и се блъска в камион с ремарке. Двамата загиват на място.

Това повтарящо се видение често бе следвано от извратената радост да планира едно ново-новеничко бъдеще, наследявайки антикварния магазин, парите в банката, акциите и можейки да прави каквото си иска с къщата. Пътувания, пътешествия в чужбина. Ако родителите й починеха, бъдещето щеше да се открие пред нея. Тя нацупи устни и се вгледа в изражението си. Не че не ги обичаше, не че искаше да умрат, ала просто… ако… щеше да отговаря само пред себе си и пред никой друг, нямаше да преценява хората по правилата на майка си, по стойностната система на майка си.

Тръгна обратно към вагон-ресторанта, видя Мелани отдалече с изправен гръб и огрята от слънцето червена коса.

— Миналата нощ — каза тя сядайки, — когато ме посети, какво стана, след като загубих съзнание, какво стана след това?

— Почти нищо. Използвах енергията ти да се върна във физическото си тяло, а това понякога причинява буйни движения. На пода ли се събуди или в леглото?

— На пода.

Мелани явно не отдаваше значение на това.

— Намерих малко от косата ти. Беше като захарен памук, но се разпадна на пепел, когато я докоснах — каза Селина.

— Вид ектоплазма, предполагам. Материя, създадена по време на преместването, нещо неразбираемо за физиците.

За десерт им сервираха праскови от консерва със съмнителен крем, после кафе.

— Искам да направя един малък експеримент с теб — каза Мелани, порови в чантата си и извади малко парче ленено платно. Подаде го на Селина.

— Хвани го здраво с две ръце, затвори очи и кажи какво виждаш.

Селина взе парчето плат, смачка го в дланите си, затвори очи и чу шума на влака. Преди не го бе забелязала, тракането на колелата, непрекъснатото бумтене на машината отпред.

Несъзнателно вдигна парчето плат до носа си и го помириса. Миришеше на чисто. Неочаквано се появи картината на две деца, малко момиченце държеше за ръка още по-мъничко момченце. Момиченцето бе на седем години, момчето малко по-младо. Бяха сладки, момичето с дълга коса, момчето с къдрава. И братчето, и сестричето имаха странни очи. Тя нямаше представа за появата на тази ясна картина. Децата нямаха никаква връзка с живота й — нито сега, нито преди. Престана да мисли за тях и се концентрира отново върху парчето плат, опита се да види друга картина, но чуваше само шумовете около себе си. Усещаше, че много от хората, които обядваха, си тръгваха, че влакът намалява скоростта. Приближаваха Торнтън.

Отвори очи.

— Почувствах само, че приближаваме Торнтън, това е всичко.

Мелани я погледна, вдигна вежди.

— Нищо друго?

— Шумът наоколо.

— Не се ли появи някой, когото не си виждала преди?

— Не — каза Селина, — освен… — Реши да не споменава нищо, защото Мелани едва ли го очакваше.

— Освен какво?

— Помислих за две деца…

— Опиши ми ги.

— Една мимолетна картина. Бяха малки, на шест-седем години… момичето с дълга коса, момчето с къса къдрава, странни очи…

Мелани отново бръкна в чантата си и извади едно портмоне. Все от него някаква снимка и я подаде на Селина.

Снимката бе на двете деца, които бе видяла току-що.

По-ясни, облечени в тениски и джинси. Беше ги видяла голи, припомни си тя, което бе странно. Момчето на снимката държеше одеяло.

— Някаква прилика?

— Да — потвърди Селина.

— Парчето плат, което държиш, е от това одеяло. Двете деца спяха под него години наред. Тя се казва Емма, той — Адам. Емма е внучка на Майкъл Дартсон, дъщеря на покойната му дъщеря. Адам е негов и мой син.

— Много са красиви — каза Селина.

Нямаше представа за чувствата си, за това какво представляват за нея.

— Къде са сега? — попита тя.

— В същата вила в Южна Франция, където е Пол Саралин. Бих искала да отидеш там. И тримата се нуждаят от твоята помощ.

Влакът спря на гарата и те слязоха забързано.

— Искаш да отида в Южна Франция? — попита Селина.

— Ако можеш. Но ще ти обясня подробностите по-късно. Такси ли ще вземем или автобус?

— Татко трябва да ме чака. Може би и двамата ми родители. Те винаги правят голямо представление от моето посрещане на гарата. „Такава рядкост“, казват те.

Селина огледа перона да ги зърне, после извън гарата. Нямаше го зеленото комби, никаква следа от тях. Много странно.

— Може би са отишли на някой търг или разпродажба. Ако не се появят до двадесет минути, обикновено вземам такси. Може да са пукнали гума или колата да се е развалила. Не е съвсем нова.

Тръгнаха нагоре, после надолу и излязоха от гарата, която вече бе опустяла. От едната страна на улицата бяха паркирали две таксита, шофьорите пиеха кафе в малка канцелария.

— Всъщност не разбирам какво се случи във влака. Защо трябваше да видя изображението на тези деца, докато държах парчето плат?

— Имаш определени психометрични способности. Всички ги имаме, но въпреки общото мнение, че сме цивилизовани човешки същества, ние сме забележително недоразвити. Всички ние имаме способности да гледаме в бъдещето и миналото, но от поколения сме забравили как да ги използваме. Кучетата обикновено разбират кога господарите им умират, независимо че може да се намират на хиляди километри разстояние. Ние също. Но ние сами възпираме реакциите си. Станали сме специалисти по отблъскване на мисли, в които няма логика, обаче в ЕСВ никога няма логика. Екстрасензорно възприятие.

Селина погледна часовника си, разхождаха се нагоре-надолу вече петнадесет минути и краката й започнаха да измръзват.

— Мисля да звънна по телефона. Може да са решили, че пристигам с по-късен влак.

Пресякоха паркинга и отидоха до една телефонна кабина. Вмъкнаха се и двете, Селина набра номера, а Мелани приготви монета от пет пенса.

Никакъв отговор.

— Трябваше да са тук досега, ако не са се отбили някъде. Или пазаруват, или са на разпродажба. Татко винаги купува много неща от разпродажби.

Отидоха до канцеларията на таксиметровата служба и един мъж, когото Селина познаваше, им услужи с радост. Отвори вратите на Кортината и изчака да се настанят, преди да тръгне.

Поеха извън Торнтън към Куонтък Хилс, после по един тесен път между високи огради, които закриваха гледката към полето.

— Никога не съм била в Съмърсет. Много е красиво — каза Мелани.

— За нещастие е хубаво, защото през повечето време вали.

Шофьорът се съгласи с това. Той имаше статистически сведения за годишните валежи, но каза, че е по-сухо отколкото в Уелс.

Стигнаха до главната улица и завиха надясно по една двупосочна улица. Продължиха още малко и спряха, защото пред тях имаше задръстване. Проблясваха сини и жълти полицейски светлини. Един полицай с жилетка в сигнален цвят пренасочваше движението.

— Има някаква катастрофа — каза шофьорът, спирайки на опашката от спрели коли.

— Може това да ги е забавило — каза Селина. Отпред се виждаше голям камион с ремарке, който бе препречил пътя — яркочервен, от което на Селина й полазиха тръпки по гърба и тя потрепери.

Не каза нищо и се опита види по-добре. Един полицай бавно се разхождаше покрай редицата спрели коли и разговаряше с шофьорите. Приближи до таксито.

— Страхувам се, че ще трябва да изчакате… Един голям камион е блокирал пътя.

Шофьорът се обърна и се извини, обеща да не им взима пари за престоя, а само за километрите.

Отдалеч се чуха сирени на линейка. Звукът се засилваше все повече и повече и ставаше все по-злокобен. Прелетя покрай тях и спря на стотина метра по-нататък, където се бе извил камионът с ремаркето.

— Някой е пострадал — каза таксиметровият шофьор и любопитен излезе и тръгна отстрани на пътя заедно с други шофьори. След малко Селина каза със свито сърце на Мелани, че също иска да хвърли поглед. Двете излязоха от колата.

Сега отстрани на пътя ясно можеше да се види какво е станало.

На пресечката едно зелено комби Остин Кеймбридж се бе ударило челно с големия камион и сега се бе заклещило под него между предните и задните колела. Беше смачкано от удара и товарът, който е носило отгоре на багажника — махагонова мебел, се бе разлетял на трески по целия път.