Ендрю Лоурънс
Нероденото (15)

Глава четиринадесета

Това, което занимаваше най-вече Селина по отношение на събитието, бяха собствените й чувства. Вътрешно тя се бе вцепенила. Не можеше дори да трепне. Изглежда колкото повече срещаш смъртта, толкова по-малко те засяга тя. Може би това се дължеше и на факта, че преди известно време тя бе приела, че няма да живее много дълго. Как можеше да се играе така с огъня?

Тя инстинктивно искаше да защити Емма от ужаса на случилото се, обаче изглежда детето нямаше нищо против, защото детето разбира се не бе дете, а възрастен човек, не по-малко смъртоносен от Мелани.

Хипнотизирала ли я беше Мелани? Тя седна на балкона и се загледа в притъмняващото небе. Мелани се стремеше да общува с необятното и за да постигне това бе готова да пожертва всеки без изключение.

Всеки.

Тя се обърна и видя как Мелани влезе и легна изтощена на леглото. Енергията, внезапното използване на силата за защита на Адам я бе изчерпило.

Пол мъртъв, убит, малкият Мики убит от заварения си брат — това приличаше на древногръцка трагедия.

И какво щеше да стане сега? Само четирима ли останаха?

Селина проми грозното ожулено място на Адам, а той страдаше от главоболие, което не можеше да бъде облекчено, защото нямаха аспирин. Тя го сложи в леглото му, уви главата му с влажна кърпа и най-накрая той заспа, без да каже нищо. Беше унищожил бебето, когато се проектира. Беше виновен, ала и тя имаше вина, макар и да не можеше да знае какво е имал на ум.

 

 

Вторият хеликоптер дойде в девет часа на следваща сутрин. Кръжа няколко минути около казбата, предизвиквайки малка пясъчна буря, после се премести над двореца и спусна още една кутия точно на същото място.

Кутията бе по-дълга и по-тясна и изглежда в нея не можеше да има човешко тяло.

— Този път ще отида аз — каза Мелани. — В случай на неотложна нужда ти сега имаш повече енергия, която да дадеш на децата.

Мелани се приближи предпазливо до кутията, преслуша я, разгледа резето, отвори го бавно, после се обърна извика:

— Всичко е наред. Безопасна е, можете да дойдете горе. Това е още един подарък от Капуела — телескоп.

И Адам, и Емма се възбудиха силно. Телескопът беше прелестен — в черно, бяло и хром и с триножник.

— Има и един компас — каза Адам, като погледна тапицираната със зелено сукно кутия. — И още едно писмо.

Мелани прочете на глас новото послание.

Насочете телескопа на 70 градуса северна ширина и 1,8 градуса източна дължина. Ще видите един дълъг предмет, боядисан на червени и бели ивици. Това е ракета с ядрена глава, насочена срещу казбата. Аз вече не контролирам нещата, Мелани, и ми заповядаха да ви предам този ултиматум. Предайте се или всички ще загинете.

Ракетата ще бъде изстреляна в 18:00 тази вечер, освен ако не получим от вас ясен знак, че ще се подчините на нашите искания.

Ако сте съгласни да се предадете, поставете бял флаг или чаршаф на покрива до 16:00.

Хеликоптерът ще мине отгоре да провери.

Няколко военни ще дойдат после да ви приберат.

Точно в пет ще напуснете казбата през южната порта, един по един на петнадесетминутни интервали, в следния ред: Адам, Емма, Селина, Пол, Мелани.

Не мислете, че ще се спасите, ако се скриете в някакво убежище. Става дума за ядрена бойна глава, която ще изравни всичко в радиус от петдесет мили. Благодарим ви, че се оттеглихте в такова изолирано място. Може би това е единствената ви грешка.

— Какво ще правим? — попита Адам.

— Ще се предадем, предполагам — каза Мелани.

— Няма ли надежда под земята?

— Не. Изборът е между оцеляване в затворнически, но не и неудобни условия или унищожение.

— Може би това е само една бутафорна ракета? — предположи Адам.

Щом насочиха телескопа в указаното положение, всеки на свой ред погледна през него. Ракетата на бели и червени ивици бе монтирана върху подвижно устройство, настанено в сенките на едно сечище в планините. Беше определено грозна.

— Не мисля, че трябва да поемаме такъв риск — каза Мелани с усмивка. — Мисля, че наистина им е писнало от мен.

Тя въздъхна, нацупи устни и сви рамене.

— Колкото и да не ми харесва, те са прави. Не трябваше да избирам изолирано място. Трябваше да намерим убежище в центъра на Ню Йорк, Париж или Лондон. Следващият път…

— Какво ще правят с нас? — попита Емма.

— Ще наблюдават как растете, ще наблюдават как остарявам. Могат да ви използват като секретно оръжие и ще се отнасят с вас изключително добре. Всъщност, няма нищо за обсъждане, решението е очевидно. Докато сме живи, можем да се развиваме, а щом се развиваме, имаме по-голям шанс да избягаме. Считайте това за незначителен временен неуспех.

— Не мислиш ли, че ще ни убият?

— Не.

— Тогава да вдигнем белия флаг?

— Няма да е зле.

— А Пол? Те не знаят, че е мъртъв — изтъкна Селина.

— Значи ще трябва да го изложим на покрива, за да покажем, че е мъртъв.

— Много смело от тяхна страна да летят с хеликоптер нашия обсег — каза Емма.

— Съвсем не са смели. Не са им казали какво можем, това е. Няма да видиш Капуела или Лидман в някой хеликоптерите наблизо. Освен това те знаят, че няма да направим глупостта да свалим някоя от тези машини, защото тогава ще имат извинение да се защищават и да ни унищожат.

— Виж! — каза Адам, сочейки към армейския лагер. — Стягат си багажа!

Останаха на покрива въпреки жегата, за да наблюдават организираното изтегляне на войсковите части, камионите, полевите оръдия, палатките, които ги бяха заобикаляли през последните няколко седмици. Последни си тръгнаха танковете.

— Какво ще кажеш да се качим в колата на Пол и да отпътуваме? — предложи Емма.

— Няма бензин — каза Адам, — ето защо те оставиха камиона, с който дойде мама. Не са чак толкова глупави.

Когато колите се отдалечиха в облаци прах, върху казбата и заобикалящата я пустиня падна дълбоко усещане на изолация и самота. Селина осъзна, че ако изобщо нещо можеше да й внуши страх, то беше точно това. Да притежаваш сила беше едно, да си самотен — съвсем друго.

Те изрисуваха с бяла боя един правоъгълник върху покрива на двореца и като развиха тялото на Пол от чаршафа, в който Мелани и Емма го бяха увили, поставих го с лицето нагоре в центъра на бялото пространство с протегната ръка и оставиха до него кутията с Мики.

После Мелани написа с големи сини букви:

ПОЛ Е МЪРТЪВ — ПРЕДАВАМЕ СЕ!

— Драматично, нали? — каза тя, отстъпвайки назад да види впечатлението. — Напускам това място със съжаление. Спокойствието ми харесваше.

Селина не можеше да приеме хладнокръвието на тримата. Те изглеждаха съвсем равнодушни. Те виждаха живота си безкраен, докато тя продължаваше да чувства, че времето й бе ограничено.

— Не мислиш ли, че скоро ще умра? — попита тя Мелани.

Към два часа след обяд един хеликоптер покръжи над казбата, после изчезна. Половин час по-късно пак се появи и път увисна за няколко минути точно над покрива на двореца. Те видяха как някакъв мъж се навежда и снима с фотоапарат.

След още един час машината се върна и спусна един човек, който постави тялото на Пол в брезентов чувал, след което го издигнаха. Двама войници от хеликоптера го прикриваха с автомати. Тялото на Мили остана.

— Ще правят аутопсия — каза Мелани. — Искат да разберат как е умрял.

В четири часа очакваният конвой се появи на хоризонта: пет бронирани коли, на които отне доста време да се доближат.

Когато стигнаха южния вход, те се разгърнаха ветрилообразно в полукръг, с лице към портата.

В пет без пет Мелани ги поведе надолу към главния вход.

Точно в пет тя целуна Адам по челото, пожела му късмет и го изпрати.

Наблюдаваха напрегнато от сенките. Адам — сега малко момче с блещукаща на слънцето златиста коса, слезе по тесния път, спря се да погледне останките на Абделазис и продължи право към първата бронирана кола, а петте тежки картечници следяха приближаването му.

Щом достигна първата кола, вратата се отвори, една ръка се подаде и му помогна да се качи. Вратата се затвори, колата се обърна и замина.

Емма чакаше да минат петнадесетте минути.

На Селина й прилоша, съзнанието й се замъгли, само искаше всичко да свърши. Мелани даде сигнал на Емма.

— Не поемат никакви рискове — каза Селина.

— Джек Лидман е бил полковник във Виетнам.

Мелани погледна часовника си.

— Добре. Твой ред е — каза тя, сграбчи здраво Селина в продължителна прегръдка и дълга-дълга целувка.

— Няма да се видим повече, Селина, но ти трябва да бъдеш смела, защото аз го искам. Не забравяй коя си, кой е твоят прародител. Трябва да се грижиш за децата или всичко, за което работих, ще бъде загубено…

— Какво имаш предвид, че няма да се видим…

— Тръгвай! Хайде! — И Мелани буквално я избута през вратата.

Солени сълзи замъглиха зрението й. Остана на открито заслепявана от слънцето.

Издигащата се от земята топлина бе непоносима. Мина покрай Абделазис, не искаше да го погледне, ала трябваше. Нямаше миризма, но тялото на стареца бе свито като ембрион, голите бели кости се крепяха само от тъканта на кафтана му. Кожата бе изгнила, мускулите — изсъхнали. Памукът траеше по-дълго от човешката тъкан.

Тя продължи през пространството между укрепените стени на казбата и бронираните коли. Стигна до третата кола, вратата се отвори. Вътре се намираше марокански войник с голям пистолет в ръка, насочен право в нея. Човекът бе огромен, не млад, а закален войник. За него да убива не значеше много. Тя осъзна, че е изплашена.

Той я хвана за ръката, помогна й да се качи, настани я на една твърда седалка, държейки се на разстояние. Хлопна вратата и затвори с крак преградата между себе си и шофьора.

Бронираната кола запали.

В бронята имаше тясно прозорче. Тя не можеше да види какво става отзад — само пустинния пейзаж отстрани.

Пое дълбоко въздух, седна по-напред, за да не си удря гърба в твърдия метал и тогава усети странна болка. Сякаш редица юмручни удари я поразиха диагонално надолу през гърдите, от дясното рамо до лявото бедро, пет или шест точки на силна болка, като ужилвания от пчели, като проникващи куршуми.

И тя затвори очи. Телепатия ли беше това?

Тя се обърна в безнадежден опит да погледне навън, но войникът стисна ръката й, давайки й да разбере, че трябва да стои мирно.

Бяха ли застреляли Мелани?

 

 

Най-после колата намали скорост и се появиха палми, растителност и сенки. Бяха започнали да се изкачват нагоре в планината по един гудрониран път.

Цивилизация.

Бронираната кола спря, вратата се отвори, трима войници насочиха автоматичното си оръжие към нея. Гледаха застрашително и й заповядаха да излезе. Беше пред някаква казарма, бяла, ниска, двуетажна, армейска база. Поведоха я през една арка и наляво, по някакви каменни стълби, забеляза другите две бронирани коли — на Адам и Емма. Мелани още не бе пристигнала.

Продължиха нагоре до втория етаж и по един къс коридор в бяла стая с войнишко легло и решетки на прозореца. Килия.

Вратата бе метална и със здрава брава. Блъснаха я вътре безцеремонно, вратата се затръшна зад нея и я заключиха. Отиде направо до прозореца и погледна навън. Долу се виждаше плодородна долина, намираха се на едно плато с на пръв поглед нещо като плантация с палми, отглеждаха фурми или банани. Виждаше къщи, здания, кръстопътища.

След около десет минути навън в коридора настъпи раздвижване, подрънкване на ключове, отключиха бравата. Вратата се отвори.

— Voulez vous me suivre?

Един бял офицер поведе Селина, зад тях вървеше пазач с автомат. Слязоха по стълбите, излязоха навън. Сега и петте бронирани коли бяха тук.

Значи Мелани бе пристигнала.

Минаха под един свод, през някакъв вътрешен двор и през едни двойни врати, боядисани в зелено, влязоха в една много студена стая. Прозорците бяха с щори, подът бе покрит с плочки, а на една маса в средата лежеше тяло, покрито с бял чаршаф.

Селина погледна към пазача, но той гледаше право напред. Не му харесваше да е тук с нея, не му харесваше да е тук с тялото.

Тя тръгна към масата. Знаеше кой лежи там.

Отиде до масата, погледна надолу към крехката фигура, толкова дребна сега, толкова къса. Чаршафът омекотяваше формите й — гърдите, краката, тя отметна чаршафа от лицето.

Мелани. Дръпна го още надолу. Блузата бе окървавена! Бяха я простреляли, неведнъж, няколко пъти. Лицето й бе пепелявобяло, устните синкави. Тя сложи ръка на челото, беше студено.

Вратата се отвори. Тя се извърна.

Беше Капуела, облечен в бяло, с жълта вратовръзка бели платнени обувки. Изглеждаше толкова богат, толкова състоятелен, толкова уверен.

Усмихна й се тъжно, приятелски. Тя не можеше да го приеме като личен враг.

— Искам да разбера едно нещо? — каза тя. — Защо?

— На Мелани не можеше да се вярва. Думата й не означаваше нищо. Беше опасна. Официално армията беше в правото си. Към вас се отнасяха като към бунтовници.

— А децата?

— Децата са горе в една килия.

— Заедно?

— Да.

— Знаят ли?

— Официално не, но изглежда са разбрали.

Той дръпна чаршафа и покри лицето на Мелани.

— Сега какво ще става?

— Изцяло зависи от това дали ще искаш да си помогне сама, като помагаш на нас. Сега аз съм под прякото командване на Съвета за сигурност на Обединените нации. Към теб се отнасят като към заплаха за световния мир. Джек Лидман е моят шеф. Аз докладвам на него, а той на Обединените нации.

— Какви са моите възможности?

— Да те застрелят при опит за бягство, Селина, или да сътрудничиш.

— Имам ли някакви права?

— Освен мен нямаш никакви приятели. Властите са уплашени от непознатите ви способности и особено от тези на децата. Не искат да поемат рискове и доколкото разбирам ще ни изпратят всичките на „безопасно“ място…

— Това включва ли и теб?

— О да. Аз съм отговорен за вас. Аз допуснах децата да избягат. Онзи банков обир подплаши света. Наистина го подплаши.

— Какво ще бъде това „безопасно“ място?

— Вероятно в Западна Австралия. Идеята е децата да бъдат отглеждани във възможно най-естествена среда. Ще ги държат под надзор една година в един дом, в къща с възможно най-семейна атмосфера, където отиваш и ти. Ще ходят на училище с другите деца. Те се надяват да изтрият случилото се от съзнанието им.

— Но те не… Джек не разбира ли, че те са със зрели умове, че не са малки деца?

— Няма да приемат това. Не могат, защото е нелогично, а в момента не можем да поемем риска да бъдат изследвани от никого. Оттук идва и ограничението за една година.

Капуела я погледна, взря се в нея с усмивка в очите. Все още имаше амбиции — той беше първият, който искаше да създаде свръхдете. Емма и Адам бяха за него толкова важни, колкото и за Мелани. Работата му не беше приключила още. Неговата макиавелска жилка все още му служеше.

— Хората на власт са склонни да се захаросат щом достигнат целта си и после се ограничават със собственото си душевно спокойствие. Ако искат да вярват, че децата са деца, смятам, че трябва да ги оставим, Селина.

Погрешно ли беше разбирала Мелани Капуела през цялото време?

— Ще те оставя тук с приятелката ти — каза Капуела след малко. — Този следобед ще я кремират.

Останала сама, Селина откри лицето на Мелани. Беше красиво, по-красиво от всякога.

Тя хвърли поглед към войника, който умишлено гледаше пред себе си и притисна страна към студеното чело на Мелани.

Ако имаше каквато и да е телепатично послание след смъртта, сега бе моментът да го приеме.

Нямаше нищо. Съвсем нищо. За Мелани всичко бе свършило. Селина целуна нежно втвърдените устни и върна чаршафа върху лицето й.

 

 

Когато се качиха на борда на Боинга, един прям и екзалтиран мъж се представи като Джон, личен помощник на Джек Лидман, сега техен.

Целият самолет беше на тяхно разположение. ЕСКА отново бе поела контрола върху нещата. Бяха собственост на ЕСКА.

Джон бе жизнен, четиридесетгодишен човек с прошарена коса и светлозелени очи, светещи от амбиция. Беше весел и Селина предположи, че може би затова са го избрали, така че да не възникват проблеми между тях двамата. Той им каза, че е тук да им помага и че могат да му задават всякакви въпроси.

— Къде точно отиваме? — попита накрая Адам.

Джон отвори куфарчето си и им показа фотографии на двуетажна къща с грациозни веранди от дантели от ковано желязо. Изглеждаше като претенциозна западаща резиденция на плантатор от Луизиана — градини до речен бряг, заобиколени от богата тропическа растителност.

— Тоубил Хаус — обясни Джон. — Пет километра нагоре от Мъруилумба по река Туид, на осемдесет километра южно от Бризбън, където ще се приземим. Къщата е построена през деветнадесети век от ирландски емигрант, който натрупал състояние от изсичането на кедрите наоколо. Много е красиво и мисля, че ще ви хареса.

— На кого принадлежи къщата сега? — попита Емма.

— На корпорацията. Те притежават земята на километри наоколо. Кедровите гори са до голяма степен изсечени, за да се направи място на захарни и царевични плантации, но сега ги залесяват отново, в рамките на една петдесетгодишна екологична програма на ЕСКА.

Той бе от край до край човек на корпорацията.

Пътуването с кола до Мъруилумба надолу по източното крайбрежие бе вълнуващо — цветовете бяха така нови за тях, както и растителността и пейзажът. Въобще не беше това, което Селина очакваше, но Джон й напомни, че Австралия е огромен континент, който има много разнообразна природна среда.

До Тоубил хаус се стигаше по обрасла алея, която извиваше като змия през гъстата гора от буйна тропическа зеленина. Пъстроцветни птици кряскаха и пляскаха с криле в заплашителен полет, когато колата шумно преминаваше покрай тях.

Изведнъж излязоха на открито пространство и стигнаха къщата — бяла с избелели сини капаци, по-малка от Вила де Палмие, но с подобно разположение, с обширно пространство пред главния вход и сочна морава отзад, спускаща се до реката.

Адам и Емма бяха много възбудени.

Вътре бе много уютно, викторианско — старинна мебел, маслени и акварелни картини, дантели и кретон.

Селина излезе в градината с Емма и Адам. Поляната бе прелестно мека. Реката бе бърза, но имаше едно заблатено място с плачеща върба и малко мостче към див остров с пъстри патици.

— Божествено е! — извика Емма, възхитена. — Какво сме направили да го заслужим?

— Обрахме една банка и убихме няколко души — весело каза Адам. — И това не е дори и половината!

— Какво искаш да кажеш? — попита Селина.

— Още не можем да ти кажем — рече Емма.

— Аз няма да ти кажа, поне до вечерта.

Селина изведнъж наостри уши. Това бе първият знак след смъртта на Мелани, че децата планират отмъщение. Но тя нямаше да допусне любопитството й да развали всичко.

И тя зачака, докато „Джон от ЕСКА“, както го нарекоха си отиде, докато Шърли и Дейв — готвачката и градинарят заключат и си легнат, докато Емма и Адам си измият зъбите и си сложат новите пижами.

— След колко време ще дойде Капуела, как мислиш? — попитаха те.

— Защо? — заинтересува се Селина. Всички седяха леглото й. — Джон каза няколко дни. Три, може би четири?

— Искам да ти покажа нещо — каза Емма, — но ти трябва да ми помогнеш да се проектирам, само за малко.

След случилото се в близкото минало, Селина не бе склонна да го прави. Обаче бе решила да споделя напълно тайните на децата, така че се съгласи.

Тя легна, Емма легна до нея и те се прегърнаха, а Адам обиколи наоколо и изгаси всички лампи, освен една и дръпна пердетата.

След кратко време Селина усети, че тялото на Емма става все по-горещо, почти изгарящо, после неочаквано започва да изстива.

През ума й мина, че може би Мелани не е умряла, че може да се е проектирала преди физическото й тяло да бъде направено на решето от куршумите й някак си съществува в някакво далечно място. Обаче не беше това.

Когато астралната Емма напусна и остави студеното и отпуснато физическо тяло в ръцете на Селина, тя бързо се появи отново в ъгъла на стаята с бели коси, приличаща на желе, полупрозрачна. И Селина видя тайната.

Един малък зародиш, пулсиращ, свит вътре под ципата на матката. Един ембрион.