Ендрю Лоурънс
Нероденото (14)

Глава тринадесета

Измина още една седмица без никакви новини от външния свят.

Първият признак, че нещата не се развиват както трябва, беше неочакваната поява на един хеликоптер, който кръжа известно време над казбата, след което се приземи в пустинната долина, която се виждаше от дворцовия апартамент.

Скрити зад зарешетените с арабески сводове, Селина и децата гледаха как трима униформени мъже излизат от машината и се отправят нагоре по тесния стръмен път към главния вход.

Час по-късно видяха мъжете да се връщат, хеликоптерът се издигна като бръмчаща птица в яркосиньото небе. След това Абделазис им каза, че посетителите били от мароканската полиция и разпитвали за тях.

Значи сега мрежата на международното преследване бе хвърлена, намираха се в официалните списъци за издирване.

Тази вечер отново бяха обезпокоени от шума на двигател и отдалече видяха прашната следа на приближаваща се кола. Когато колата дойде по-близо, различиха някакъв Ленд Ровър, каран от един човек. След половин час той стигна пътя, които водеше към входа и щом шофьора излезе, разпознаха Пол.

Сърцето на Селина подскочи.

Какво се бе случило с Мелани?

Срещнаха се с Пол в апартамента на двореца. Беше мръсен и изтощен, новините бяха лоши. В Маракеш научил, че малкото представление на Адам в Джема станало новината на града, някой свързал тази случка с обира на банката и започнали разследване.

Селина му разказа за хеликоптера и мароканските полицаи и той разбра, че е имал късмет да стигне изобщо до тях. Междувременно Мелани и бебето били в безопасност. Напуснали Малага и сега се криели в малък крайбрежен град, където тя се присъединила към една комуна на американски хипита. Щяла да остане там, докато се подготвят по-безопасни условия да дойде при тях. След като си почина и смени дрехите си, Пол им показа репортажи за обира в банката, появили се в американски, японски, германски, английски и южноамерикански вестници. Най-разпространената версия бе, че семейство маскирало децата си като призраци, за да уплашат банковите служители. Това означаваше, че Капуела и ЕСКА очевидно бяха по следите им, щяха да преследват Мелани, която е бременна или с бебе, а освен това Интерпол също щеше да издирва един мъж, една жена и две деца. С помощта на двама бербери и Абделазис укриха Ленд Ровъра в сенките на стените на казбата и поставиха постоянен пост на покрива на дворцовата кула.

Пол бързо свикна с режима в Бени Уарзалиф, благодарен на спокойствието и свободата.

Към шест часа вечерта на третия ден от неговото пристигане идилията рухна.

Горещината на деня тъкмо започваше да намалява. Пол спеше, децата бяха погълнати от игра на шах, Селина се чувстваше неспокойна, съзнавайки, че има нужда от Мелани да повдигне духа й, че има нужда от някой, който да я обича.

Пол се бе изтегнал на нейното легло и тя се чудеше дали той няма да прекара нощта там.

— Шах! — каза Адам.

— Не става! — възрази Емма. — Като местиш офицера, ти ставаш шах.

— О, да, извинявай.

Адам да сгреши? Много странно.

Сега те поне бяха мили един към друг. След онази странна нощ царуваше мир.

Влезе Абделазис, изражението му беше сериозно.

— Наблюдават ни — обяви той.

— Мароканската армия — каза Адам, без да отклони вниманието си от играта. — Голяма сила идва насам да ни изплаши.

— Затова ли правиш толкова грешни ходове? — предположи Емма. — Улавяш разни лоши вибрации?

Адам стана, беше замислен, през малкото му личице пробяга изражение на възрастен.

— Най-добре ще е да отидем и видим — каза той. Абделазис кимна в знак на съгласие, обърна се и всички го последваха.

Горещината, която идваше от плоския покрив, беше по-силна от тази около тях. Един от берберите-наблюдатели подаде бинокъла си на Абделазис, а той — на Пол.

— О, Господи! — възкликна той и го предаде на Селина.

Тя погледна през него и видя смаяна конвой от десет военни коли, едната, от които теглеше полево оръдие.

— Какво смятате да правим? — попита тя.

— Кой знае?

Тя подаде бинокъла на Адам, който търпеливо чакаше.

— Водещият камион е с марокански и испански знаменца.

Пол взе бинокъла от него и бързо погледна. Докато конвоят стигнеше до казбата, щеше да мине доста време и това им даваше възможност всички да се скрият и да не оставят следи от живот.

Стъмваше се бързо и нито Абделазис, нито неговите хора смятаха, че нашествениците ще могат да направят нещо до сутринта, ала все пак провериха дали не се виждат лампи и свещи, преместиха Пол и децата в спалнята на Селина, след което заеха наблюдателни позиции в централната кула.

Селина си легна. Пол седна на пода, а децата подновиха играта на шах в залата на слабата вечерна светлина.

— Трябва да планираме бягство, нали? — попита Селина.

Пол я погледна.

— Къде и как?

— Астрална проекция?

— Ще открият физическите ни тела.

Селина стана и отиде много предпазливо до балкона. В равнината се виждаха лагерните огньове на войниците. Един камион внезапно включи фаровете си и се премести в друга посока, после светлините изчезнаха. Щеше да има движение цяла нощ, което не беше тревожно, по-скоро някак си успокояващо — да усещаш наблизо представители на цивилизацията. Утре, естествено, тя щеше да ги мрази и да се страхува от тях.

 

 

Веднага след шест часа сутринта, когато небето стана белезникавосиньо и слънцето се бе издигнало достатъчно високо и лъчите му започнаха да напичат, един джип се отдели от военния лагер и се насочи право нагоре по пътя за главната порта.

Абделазис дойде с хората с биноклите и пълзейки по корем, те легнаха на балкона и се загледаха надолу през декоративните решетки към посетителите.

В джипа имаше четирима униформени мъже, един от тях бе офицер.

— Същите, които идваха миналия път — каза Абделазис.

Мъжете излязоха от машината и бавно тръгнаха нагоре по пътя, потропаха на портала, почакаха и отново потропаха.

Казбата бе безмълвна. Единият от войниците подаде мегафон на офицера и той извика нещо на берберски.

— Какво казва той? — попита Пол.

— Ще взривят вратите, ако не отворим.

— Какво да правим?

— Остави ги да си вършат тяхната работа. Дори да разбият портите, ще им бъде много трудно да влязат в самия дворец.

Четиримата тръгнаха надолу по наклона, влязоха в джипа и потеглиха обратно към лагера.

Всички ги наблюдаваха. Слънцето напече.

След десетина минути джипът се върна, последван от камиона, който влачеше оръдието. Колите спряха колкото можеха по-близо. От камиона скочиха войници, освободиха оръдието и се прицелиха. Някой изкрещя заповед се облак дим, глухо изгърмяване, последвано от силно разпръсване на парчета дърво. След това един взвод въоръжени с автомати, се затича бързо към входа и изчезнаха в крепостта.

За няколко минути беше съвсем тихо. Селина се сви за арката, Пол и Абделазис лежаха по лице.

Внезапно звуци от усилена стрелба разтърсиха тишината. Стрелбата не преставаше. Гърмеж след гърмеж проехтяваха и отекваха от вътрешните стени на казбата. Чуваха се писъци, викове, заповеди. Тогава Пол забеляза нещо долу.

— Какво става? — попита Селина.

— Отвеждат хората от казбата като пленници.

Малката група бербери излязоха през портала като бежанци — жените носеха децата си, един от младите бербери отпред носеше бяло знаме. Въоръжените войници ги съпроводиха до джипа и им заповядаха да се наредят в редица. После ги подкараха в жегата към лагера, един след друг като мравки, смалени от необятността на декорите около тях.

— Всички ли отведоха? — попита Пол.

— Ще отида да проверя — каза Абделазис.

Старецът отвори много предпазливо масивната врата на вътрешния дворец, изчака, ослуша се и се измъкна. Даде знак на Пол да залости след него.

Селина му помогна да спуснат тежките железни резета и двамата останаха там, ослушвайки се и чакайки.

Миг след това неочаквано проехтя стрелба, последван от звуци на тичане. После, съвсем наблизо, още няколко изстрела и едно ужасяващо ра-та-та, когато куршумите се забиха от другата страна на вратата.

— Опитват се да влязат.

Отново затишие.

Тогава Адам им даде знак да дойдат и видят какво става. Селина се смъкна на пода, залази към балкона и предпазливо погледна от него.

По склона се движеше един офицер, а зад него двама от хората му носеха тялото на Абделазис.

Той ги спря, заповяда им да оставят мъртвеца там, където можеше да се види от цялата казба и ги поведе към джипа.

— Те са го убили! — ужаси се Адам. — Убиха приятеля ми!

— Това означава ли, че искат да убият и нас? — попита Емма.

— Едва ли. Могат да убиват бербери и мароканци, без да се страхуват от международно разследване. Ако започнат да избиват американски граждани и британски поданици без съд и присъда, могат да си имат неприятности.

— Тогава какво ще стане?

— Започва обсадата на Бени Уарзалиф — каза Пол.

 

 

До стъмване не се случи нищо. В лагера оставиха един символичен въоръжен отряд — два камиона и десет души. Другите отпътуваха в мрака заедно с берберите — техните пленници.

Преди да се стъмни напълно, Пол забеляза един офицер да гледа с бинокъл към него, но не можеше да знае със сигурност дали човекът знаеше точното им местоположение. Сигурно бе обаче, че хората от казбата бяха казали, че те се намират в двореца. Иначе нямаше да продължат наблюдението.

Към три сутринта Селина забеляза в далечината движение на светлини — фарове, един след друг в конвой и с лекия бриз идващ от запад чу равномерното бучене на моторите. Преброи най-малко двадесет чифта фарове, но изглежда бяха повече.

Отиде и събуди Пол.

Конвоят вече бе приближил, шумът на моторите беше по-ясен, а колите се разгръщаха ветрилообразно.

— Обграждат ни — каза Пол.

На светлината на фаровете се виждаха няколко полеви оръдия и тогава Адам се развълнува.

— Виж! Танкове!

— Цял батальон. Цялата проклета мароканска армия.

— Впечатляващо и много учудващо — каза Селина. — Всичко това, за да се бият срещу две деца и двама възрастни.

— Знаят с какво могат да се сблъскат — каза Пол. — Мелани веднъж изгаси електричеството на Ню Йорк, нали знаеш, да не споменавам за катастрофата на самолета ЯК и няколкото други случаи на насилствена смърт.

— Но кой ръководи всичко това, мароканското правителство?

— Най-вече ЕСКА.

В шест часа армията бе заела позиции. Селина отвори консерви с плодов сок и направи кафе. Четиримата седнаха на възглавниците зад решетките на балкона да наблюдават.

В седем на хоризонта се появи хеликоптер. Известно време кръжа над казбата, после се приземи до армейския лагер, където бе настанен щабът.

Наблюдаваха действията с бинокъла и Пол погледна към Селина.

— Това са Капуела и Лидман с някакъв човек, когото не съм виждал преди.

Селина взе бинокъла и го фокусира върху хората до хеликоптера.

Капуела и Лидман носеха бели костюми, с тях бе един марокански генерал. Тримата и един шофьор се качиха в джипа и се насочиха към казбата, развяваха бяло знаме. Джипът спря на сто и петдесет метра от тесния път. Лидман се изправи, подадоха му мегафон.

— Знаем, че сте там, Пол, Селина, Емма, Адам. Не искаме да ви навредим, предлагаме ви да ви изведа безопасно обратно в цивилизацията. Не можете да останете тук завинаги, обаче ние можем, знаете го. Можете да покажете силата на волята си като се криете месец-два, но накрая ще изгладнеете.

Тишина.

— Освен това държим Мелани и новороденото. Испанската полиция ги откри в градчето Моака, източно от Малага.

Той вдигна малко юрганче от разноцветни парчета плат.

— Какво е това? — попита Селина.

— Купих го за бебето от пазара! — каза Пол. Беше пребледнял от яд. — Отивам да говоря с тях.

— Точно това се стараят да постигнат — каза Адам. — Не им вярвай. Виж какво направиха с Абделазис.

Тялото на стареца още лежеше на слънце, напомняйки за случилото се.

— Тогава какво предлагаш? — Беше необичайно да чуеш възрастен човек да иска съвет от дете.

— Мисля, че трябва да направим това, което очакват от нас, да се отбраняваме.

— Колко дълго?

— Докато мама изпрати вести.

— Те държат бебето.

— Няма да му навредят. То е единственият им ценен заложник. Единственият им коз срещу нас.

— Няма да е толкова лесно.

— Избирай сам — отвърна Адам. — Но ако им съдействаш и те отстранят, какво ще стане с малкия Мики или както го наричате?

За пръв път Селина чу Адам да казва язвителни думи за някого. Ревнуваше ли новороденото бебе?

Пол трябваше да внимава.

 

 

Селина се разхождаше из оградената със стени градина на казбата, сега пуста, с надупчени палми, обгорели храсти, няколко кактуса, съвсем оголели лимонови и портокалови дървета, камъни на мястото на поляната. Заобикалящите я стени бяха прашно сиви и въпреки това още й напомняха за картините на Алхамбра в Гранада.

Бяха издържали още три седмици, през което време войските се смениха три пъти. Имаха достатъчно продукти, достатъчно енергия и решителност да издържат колкото е необходимо.

През ума й мина странна мисъл — много силна, много ясна, една картина на армейски лагер, бодлива тел, тухлени постройки, знаме, пустинна местност, ала близо до морето и с изглед към мини, кобалтови мини и фабрики.

Защо мислеше за кобалт? Отново армейската база, този път знамето бе друго, не испанските червена и жълта ивици, а мароканско. Като през обектив на камера приближи и видя двуетажна сграда, марокански войник стоеше на пост до зелена врата. Премина през вратата. Мелани лежеше на войнишка койка, облечена в семпла бяла рокля, сега беше по-слаба, много красива, очите й здраво стиснати. Продължи по коридора до друга стая с бебе в малко кошче, малко бебе, Мики. Надолу по стълбите и навън по плаца вървяха марокански войници, маршируваха въоръжени. Една голяма американска кола се плъзна през вратата, от нея излязоха двама души — Капуела, Лидман.

Тя отвори очи, слънцето напичаше тила й.

Колко време бе стояла тук?

Побягна към първия етаж в главната зала, където децата играеха в басейна. Тя пристъпи във водата при тях и легна вътре.

— Какво правите? — Беше Пол, идваше от балкона. Преди десет дни се бяха отказали да се крият, знаеха, че са наблюдавани.

— Мисля, че осъществих контакт с Мелани.

Легнала в чистата вода, тя описа подробностите на онова, което бе видяла.

— Ифни — каза Пол. — Аюн в Ифни, старата испанска база. Сигурно е там. Изолирали са я. Държат я като затворник.

— Може ли да избяга? — попита Адам. — Ако не се отнасяше за Мики?

— Предполагам — каза Селина. Тя имаше впечатление, че Мелани е обвързана от съществуването на бебето.

— Значи то я задържа? — попита Адам.

— Видя ли го? — попита Пол, без да обръща внимание на репликата на Адам.

— Да.

— Как е то?

— Малко, розово. Две детегледачки се грижат за него, не трябва да се безпокоиш.

— Знаеш ли, Селина — каза Пол, потапяйки краката във водата. — Доста неща преживях, търсейки нещо значимо и накрая го намерих… Мики. Никога не съм го разбирал, но много съм искал да бъда баща и всичко, за което мога да мечтая, е детето ми да е с мен. Мисля, че съм готов на всичко, за да го спася.

— Дори да пожертваш нас и Мелани? — попита Адам.

— Във вашия случаи няма да е кои знае каква жертва — каза шеговито Пол.

— Много истини се изричат на шега — отвърна момчето.

— Тя предаде ли ти нещо? — попита Пол, без да обръща внимание на последната забележка на Адам.

— Аз в действителност не се срещам с нея, Пол. Само пътувам в ума си.

— Това е телепатия. Какво усети от нея?

— Усетих, че трябва да изчакаме развитието на нещата, че тя събира сили, че ще дойде при нас, когато може.

 

 

Селина лежеше на леглото си, беше й ужасно скучно, представяше си спящия Пол, съблечен. Щеше ли той да я отблъсне, ако отидеше в стаята му? Нямаше да понесе това — един отказ от единствения мъж.

Реши, че може би й е много горещо, съблече кафтана, разходи се на лунната светлина до басейна и бавно влезе вътре във водата.

Легна в плитката вода, почувства се по-добре, чу шум, погледна нагоре и видя Адам по нощна риза да стои до басейна и да я наблюдава.

— Защо си станал?

Той я гледаше, с пръст на устата, самата невинност, доста привлекателен.

— Искам да отида при Мама. Току-що получих съобщение от нея. Тя иска да ме види. Ще ми помогнеш ли?

Да помогне на Адам да се проектира, може би това искаше. През ума й дори мина мисълта, че Мелани е почувствала това и му го е предложила. Извинението да е възбудена от една дете. Беше покварена.

— А Пол?

— Предпочитам с теб.

Съвсем естествено.

— Добре…

Излезе от басейна, все още мокра, хвана ръката на Адам и го остави да я поведе към нейната стая.

Той свали нощната си риза, вече в състояние на прекалена възбуда за толкова малко момче, покатери се върху нея, сгуши се във врата й и започна да се движи надолу по начин, който щеше да стане съвсем разочароващ, защото той щеше да изчезне преди дори да е помислила нещо чувствено.

Беше много малък, като гъсеница, прилепил се за нея като безумец. Краката му започнаха да я изгарят, малките му гърди излъчваха силна топлина, тялото му се отпусна, изстина и тя отвори очи да погледне това, което се бе закрепило за нея.

Плътта му беше като светещо желе, млечнобяло над розовите му мускули и сиво-зеленикавите кости. Главата му лежеше на гърдите й и приличаше на триизмерна рентгенова снимка. Не се изплаши, нито й прилоша. Затвори очи, разбирайки, че вече нищо не може да я шокира.

 

 

Няколко дни по-късно Селина беше в склада с провизии и проверяваше все още изобилните продукти, когато Емма погледна през прозореца на кухнята и я извика да дойде. На изток от високите Атласки планини се издигаше облак прах.

Беше някакъв камион — военен камион, само един, без ескорт, без оръжие, носеше се направо към тях от североизток.

Селина грабна бинокъла. Камионът сега се виждаше ясно, цветовете вътре можеха да се различат, жълтото на една позната риза.

— Мисля, че е Мелани!

Пол се развълнува, взе бинокъла и дълго гледа през него.

— Да. Да, мисля, че е тя. Жена е във всеки случай, шофьорът е войник. Питам се дали и Мики е с нея?

Селина случайно погледна към Емма и Адам, видя разменените погледи при споменаването на бебето. Имаха някаква тайна и не беше сигурна, че не е лоша.

Една от колите от левия фланг тръгна към идващия камион.

Камионът от левия фланг спря новодошлия, един войник излезе, да разпита шофьора, после пусна камиона да продължи.

— Отправят се към лагера — каза Пол.

Наблюдаваха развитието на нещата.

Внезапно камионът се отклони от лагера, моторът заръмжа от рязкото форсиране и се насочи към южния вход на казбата. Спря рязко в края на тесния път.

Когато Мелани и войникът слязоха от камиона, в щаба настъпи оживление. Войници тичаха за автоматите си, катереха се в камионите, прозвуча сигнал за тревога. Мелани затича по наклона, спря само за секунда до разлагащото се тяло на Абделазис. Войникът, разстроен от ужасната гледка, я следваше.

Селина, Пол и децата се затичаха надолу да отворят портала на двореца. Пол взе единствената пушка, която Абделазис бе оставил и застана в прикриваща позиция, а Селина се подготви да дръпне резетата.

Изчакаха, по-дълго от очакваното, после на вратата тихо се почука. Отвориха. Мелани и войникът влязоха. Селина си помисли, че тя изглежда прекрасно — слаба, почерняла от слънцето, с блеснали очи, толкова различна от последния път в болницата.

Мелани сърдечно я поздрави. Над рамото й видя усмихващите се Адам и Емма, а Пол се опитваше да не се мръщи. Войникът стоеше и гледаше, сякаш чакаше бакшиш.

— Пушката заредена ли е? — попита Мелани Пол, след като леко го целуна.

— Да.

— Добре, заведи този млад идиот на подходящо място и го очисти. — Тя кимна към войника.

Това бе изречено по съвсем естествен начин и тя тръгна към балкона.

— Какво искаш да кажеш?

Мелани беше уморена, на прага да се ядоса. Не можеше да търпи глупаци.

— Той ме докара при условие, че ще му се отдавам всяка нощ в продължение на една седмица. Не мога да го понасям. Не искам да го виждам повече.

Пол я гледаше слисано.

— Искаш да го убия?

— Да, Пол. Ние сме във война и той е наш враг.

— Но как?

— Застреляй го докато не гледа.

— Аз ще направя това — каза Адам и посегна към пушката.

— Не ставай глупав. — Пол измести оръжието далеч от него.

— Защо да не му позволим? — предложи Мелани.

— Не можем — възрази Пол. — Не можем да позволим на едно дете да застреля хладнокръвно човек.

Войникът все още стоеше до вратата, малко учуден, явно не разбираше за какво говорят.

— Дете? — повтори Мелани. — Адам не е дете, той е по-възрастен от всички нас заедно. Щом иска да го направи, нека го оставим.

Мелани се обърна с гръб към Пол, прегърна Селина през раменете и я поведе към балкона.

— Къде е Мики? Какво стана с него? — извика Пол.

— Повит е в малкото си кошче, две детегледачки се грижат денонощно за него. Той е единственото нещо, с което ни държат.

Селина отново забеляза размяната на погледи между Адам и Емма.

— Как избяга?

— Невероятно лесно. Прочетох мислите на пазача, силното му желание да ме има, така че направихме сделка, казах му какво да направи. Той се сдоби с ключа, освободи ме и ме изведе от базата. Аз се скрих отзад в колата, без да предизвикам подозрения. Единственият опасен момент беше, когато офицерът от патрула ни спря. Казах, че съм журналистка и отивам при командира. Имаш ли бинокъл?

Пол свали бинокъла от врата си и й го подаде. Мелани заразглежда пустинната арена.

— Половината мароканска армия — каза тя, развеселена. — Капуела и Лидман там ли са?

— Мислим, че не са там. Известно време живяха в онази палатка в левия край, обаче вече десет дни няма следа от тях.

— Ще се върнат щом чуят, че съм избягала.

Селина забеляза Адам и Емма да разговарят с войника. Изглежда му предлагаха да го разведат наоколо. Пет минути по-късно между стените на квадратния вътрешен двор проехтя изстрел.

В пет часа се появи един хеликоптер. Увисна на три метра над покрива и Селина, която наблюдаваше, видя да спускат с въже някаква кутия. Беше продълговата, от иглолистно дърво, дълга към един метър, приличаше на кутия за инструменти. Приземи се меко, въжето падна след нея, а хеликоптерът се издигна и изчезна в далечината.

— Бомба? — предположи Пол.

— Да ни унищожат? — подигра се Адам.

— Смятам, че е послание — каза Мелани. И тя тръгна към стълбите за покрива.

— Вие стойте тук, не е необходимо всички да бъдат убити, ако е клопка.

— Мелани — каза Селина. — Това е глупаво. Ако е бомба, аз съм единствената, която трябва да рискува живота си. Нямам способностите, които вие притежавате.

И преди другите да възразят, тя тръгна нагоре по стъпалата, после по перваза до следващата постройка и спря на три метра от кутията.

Предпазливо се приближи до нея. Кутията беше с бели метални панти и нямаше ключалка, а обикновено резе. Може би беше кутия за амуниции. Нямаше надпис. Селина коленичи, сложи ухо до нея, никакъв звук. Изглеждаше безопасна.

Нямаше чувство на страх, всъщност не вярваше това да е експлозивно устройство, защото нямаше смисъл да убиват някой от тях случайно, освен разбира се ако то не беше толкова мощно, че да разруши цялата казба. Но това не беше така просто.

Тя дръпна резето и капакът се отвори. Тя изчака и внимателно го надигна.

Имаше сладникава миризма, ухаеше на пудра и имаше нещо увито в плат.

Тя го разгърна, усети нещо меко, неприятно, после и отстъпи назад, видяла едно бебешко лице.

— О, Боже! — изпищя тя. — О, Боже!

Прилоша й. Плътно затворените очички, болезнено жълтеникавата кожа, стиснатите ръчички, миризмата на етер, сковаността, вкочанясването, й показваха, че е мъртво.

— Какво е това? — извика Мелани, качи се горе и по перваза, следвана от Пол и децата.

Селина се обърна с лице към тях.

— Малкият Мики… мъртъв — каза тя.

— Животни!

Другите стояха отзад, а Пол се приближи до отворената кутия. На Селина пак й прилоша. В изражението на малкото личице, в набръчканото чело над малките очи бе изписа на цялата човешка мъка.

Пол надникна в кутията, падна на колене, взе бебето, прегърна го, намествайки малкото телце под брадичка си. После посегна към нещо вътре в кутията.

Беше запечатан плик.

Той остави бебето, отвори плика и извади от него някакво писмо, бързо го прочете и се извърна бавно към Мелани. Очите му бяха тъжни, ала в тях се надигаше гняв.

Мелани пристъпи, взе писмото, прочете го и го връчи Селина.

Скъпи Пол,

Нужни ли са повече доказателства, за да разбереш, че Мелани не само е зла, но и е напълно лишена от чувства. Намерихме Мики в кошчето му, малкият му стомах бе поразен като стомасите на Кети и д-р Беркжик. Защо не се събудиш за ужасяващата истина и не ни помогнеш?

Джакомо Капуела

— Не съм аз, Пол — каза Мелани. — Защо да убивам собствения си син? Това е Капуела в най-добрия си макиавеловски вид, използва смъртта на момченцето, за да те обърне срещу мен.

— Как ще докажеш, че не си ти? — попита Пол.

Селина трябваше да си признае, че се съмнява. Без Мики нямаха с какво да ги шантажират, те бяха свободни.

— Не мога. Трябва да ми повярваш. Трябва да решиш кой ти казва истината — Капуела или аз.

Пол затвори очи, отиде встрани, облегна се тежко на укреплението и се загледа в безкрайната пустиня. Мелани коленичи и взе бебето, зави го стегнато и го положи в кутията.

Пол, разбирайки какво прави тя, се обърна.

— Не го докосвай! Не го пипай! Искам да го погреба по християнски.

— Изведнъж се обръщаме към християнството?

— Остави ме, Мелани. Не искам да пипаш сина ми.

— Той е и мой син.

— Не мисля, че те е грижа.

— Мисли каквото си искаш, Пол, обаче Капуела използва чувствата ти като основно оръжие.

— Знаеш какво мисля… мисля, че вие всичките стоите зад това, ти, Селина, Емма, Адам… Вие сте го планирали. Не зная как, чрез телепатия… мисля, че просто сте ме използвали!

— Май ще е по-добре да не седиш на слънце — предложи язвително Мелани.

— Оставете ме на мира двадесет и четири часа. Искам да съм сам с… Мики… Просто ме оставете.

Селина си тръгна, Мелани и Емма също, обаче Адам остана, загледал се в наведения над кутията и съсипан Пол.

— Аз направих това — каза Адам с чужд, безучастен глас.

Всички замряха.

— Аз го убих, за да може Мама да бъде свободна и да дойде при нас. Той не беше важен за делото.

За момент никой не продума. После Пол избухна. Нахвърли се върху Адам, събори детето на покрива, метна върху него и го удари безпощадно с юмрук по лицето. Преди да успее да удари повторно, главата му изведнъж се извърна към Мелани, изпъшка и се сви от силна болка.

Селина погледна към Мелани. Тя стоеше съвсем изправена, разкрачена, с лице към Пол, но със здраво стиснати очи и свити юмруци. Тя потрепваше, после внезапно отвори очи, зяпна безизразно Пол, който се свлече на напред в повърнатата кръв, която избликна от устата му. Тя бързо издърпа свития Адам изпод него.

— Селина, заведи Адам долу и измий лицето му. От този удар ще получи чудно насинено око. Емма, помогни ми за тези двамата.

— Мъртъв ли е? — попита Селина.

— Да, Селина, мъртъв е. Съжалявам, че трябваше свърши така, но Адам е свещен. Няма какво повече кажа, освен че Капуела води изкусно играта.

Тя избута с крак Пол от собствената му кръв.

— Оставаме съединени — въздъхна тя. — Разделени…

И извърна глава.