Ендрю Лоурънс
Нероденото (7)

Глава шеста

Сградата на Националната фармацевтична група бе впечатляваща. Извънредно удобно беше и да се стигне до нея от апартамента в Айлингтън, ако получеше мястото, което Мелани смяташе за необходимо.

Премина през въртящата се врата в голямо просторно фоайе и отиде до бюрото на дежурния служител по охраната.

— Казвам се Селина Бел и имам среща с господин Тобиан в десет и тридесет.

Обикновено Селина не се тревожеше дали ще получи дадена работа или не, но в случая бе изнервена. Трябваше да получи тази работа, иначе нямаше да може да помогне на Мелани.

Предишната вечер се бе оказала отвратителна. Трябваше да е мила с Джени, Лаура и Сюзън, с които делеше апартамента. Беше забравила за окаяното състояние, в което очакваха да се намира след смъртта на родителите й, от която бяха изминали три дълги, дълги седмици. Искаше й се да им говори за Мелани и Венеция, но не можеше да си позволи това.

Момичетата бяха много мили, бяха отложили срещите си с приятели и бяха останали вкъщи, за да не е сама след завръщането си още от първия ден. Зададоха й безброй въпроси, за погребението, колкото можеха по-внимателно, за предписаната й от доктора почивка в провинцията. Сюзън бе сготвила един от отвратителните си гулаши и през цялото време Селина мислеше за Мелани и искаше да е при нея. Увлечение или силна любов беше това? Нямаше представа, но седеше тук в такъв тип канцелария, в какъвто се бе заклела, че никога няма да стъпи заради самата себе си.

— Искам да си намеря постоянна работа — каза тя на момичетата. — Дължа го на татко. Толкова искаше да съм достойна за уважение. — Те не знаеха какво да й кажат. Винаги й бяха завиждали малко за нешаблонния начин на мислене. Те бяха секретарки. Заковани всеки ден зад пишещите машини, хамбургер Макдоналдс за обяд и няколко питиета в бара след работа за облекчаване на монотонния живот.

Господин Тобиан бе дребен мъж с мустаци. Лицето му показваше, че е напълно лишен от чувство за хумор. Преминаха през стандартните въпроси. Когато той вдигна вежди при вида на високата й диплома, тя разбра, че е спечелила.

— Защо не постъпихте в университета?

— Родителите ми загинаха при автомобилна катастрофа.

Вече не можеше да й откаже.

Длъжността представляваше помощник-изследовател в рекламния отдел — работа, за която Мелани я беше инструктирала подробно. Щеше да съставя книга, престижно издание на корпорацията със заглавие „Историята на сярата“.

Той сърдечно й стисна ръката и й предложи да започне работа на следващия ден. Нямаше смисъл да се губи време.

Селина телефонира на Мелани и й съобщи, че са я приели на работа. Мелани беше продала една викторианска чаша за бръснене в антикварния магазин, беше уредила идването на двама лондонски търговци, които да предложат цена за всичката стока. Щяха да пристигнат по-късно през седмицата.

— Ти спомена ли името Дартсон по време на събеседването?

— Да — каза Селина. — Във въпросника се питаше за работата на баща ми. Казах, че е бил актьор, не много известен — Боби Дартсон, взел името на баба си Сума Дартсон. После дошла войната и той я завършил като майор от инженерните войски, след което бил на държавна служба до пенсионирането си.

— Значи името Дартсон вече е записано в досието ти?

— О, да, така смятам. Споменах, че под името Боби Дартсон татко е работил с Ноел Кауърт. Това изглежда им направи впечатление и си го записаха.

— Добре, радвай се на живота, който водят хиляди хора. Мисля, че скоро ще те повишат.

— Ще дойдеш ли в Лондон да видиш службата ми? — попита Селина.

— Искаш ли?

— Разбира се.

— Защо?

— Знаеш защо.

— Аз ще съм ти най-добра приятелка за цял живот, Селина, не се обвързвай с мен. Не ме обичай както би обичала съпруг. Не е необходимо. Аз имам нужда от теб.

— В момента — каза Селина.

— Завинаги. Нямаш понятие колко далече ще стигнем заедно и колко вълнения ще преживеем. Между другото, ще те видя през почивните дни.

 

 

Ежедневната практика на пътуване от Айлингтън до Холбъри и обратно започна от следващата сутрин. Селина лесно навлезе в новата си роля, ядеше сандвичи с младите служители от НФГ в обедната почивка и се срещаше със старите си приятели вечерно време в Червения дракон. Хю беше там, несръчен както винаги, готов да се извини за всичко и всички. Той не спомена нищо за нощта, която прекараха заедно, тя също.

Да се работи не беше толкова лошо, колкото бе очаквала. Главният изследовател, за когото работеше, бе една жена, която някак си успяваше да изчита огромно количество книги всеки час и да извлича нужните пасажи за нейните резюмета.

Селина звънеше всеки ден на Мелани и в петък вечерта отиде до Торнтън, където бе посрещната с новата кола, която бяха решили да купят с парите от застраховката. Едно Мини втора ръка — бяло с черен покрив, което изглеждаше много шик.

През седмицата Мелани бе преобразила къщата, продала съдържанието на антикварния магазин, изчистила, организирала всичко.

Тя каза на Селина, че ако нещата потръгнат в желаната от нея посока, двете сигурно ще поживеят известно време в чужбина, може би в Южна Франция и тогава ще дадат под наем къщата за една-две години, като приберат и заключат всички ценни мебели и лични вещи в гостната.

В неделя вечерта Селина се върна в Лондон, с което затвърди новия си стил на живот. Ала в четвъртък през третата й седмица в НФГ, главната изследователка й спомена по време на сутрешното кафе, че много съжалява дето ще я загуби.

— Какво говориш? — попита Селина.

— О, избързах ли? Извинявай. Местят те в друг отдел. Мислех, че са ти казали. Решиха го на съвета във вторник.

— Кой отдел?

— Нещо свързано с Франция. Говориш ли френски?

— Малко.

Разговорът с господин Тобиан същия този следобед беше мил и кратък. Някой си мосю Жулиен имал нужда от английска асистентка, която да говори и пише на френски, а заедно с това й предлагаха и значително повишение на заплатата.

— Ще работиш в нашия парижки клон и ти плащаме жилището. Някакви възражения?

— Не — каза Селина.

— Имаш ли приятел или планове за женитба?

— Нищо такова — каза тя.

— Добре, мосю Жулиен ще бъде новия ти шеф. Той е много приятен човек. Няма да има проблеми, освен ако наистина не го харесаш, но аз считам, че това е възможност, за която мечтаят всички момичета.

 

 

Когато зае мястото си в самолета на Ер Франс на летище Хийтроу, тя разбра, че ще преживее раздялата с Мелани. Бе преодоляла ученическото си увлечение и сега бе спокойна. Трите дни, които прекара в Съмърсет, довършвайки каквото имаше за довършване, я бяха направили по-зряла. Първо, Мелани бе малко отегчителна и по-недостъпна за физическа близост, защото бебето бе пораснало значително. А и възторгът от мисълта за Париж бе възбуждащ.

— Нямам представа колко време ще работиш там, но предполагам, че ще бъде около две седмици — каза Мелани. — После ще те преместят под един или друг предлог на Лазурния бряг. Интересно ще бъде да се види какво ще измислят, за да те предадат в ръцете на синьор Капуела. Що се отнася до другите неща, забавлявай се, Селина, използвай всяка възможност и никога не ми се обаждай от техните телефони. Ако открият, че се познаваме, с теб е свършено. Не се съмнявай в това, Селина.

Въпреки предупрежденията, чувството, че е във ваканция завладя Селина, което я накара да разбере, че последните три дни, прекарани с Мелани, не са били никаква почивка, а ударен курс по развитие на психичните способности. Материалът е в нея, беше казала Мелани. Въпросът е да го разкрие, да го разбере, да се научи как да го използва и, ей Богу, беше научила някои неща! Всъщност толкова много, че се бе преситила от цялата работа. Научи всичко за аурата, успя накрая да види своята, като държа ръката си в тъмното пред огледалото. Почти неуловимата светлина, която излизаше от върха на пръстите, бе бледозеленикава и много по-слаба от тази на Мелани, която бе ярковиолетова.

Беше се научила как да отблъсква негативните мисли, да различава телепатичните послания и да схваща смисъла им. Основното беше да забрави всичко, на което я бяха научили. Маниерите, подчертаваше Мелани, са враг на психичното, не външните, а тези, които са вътре в главата, собствените задръжки, внушени от доброто възпитание. За да бъдеш психически развит и активен, трябва да си напълно откровен със себе си и да действаш инстинктивно. Интуицията и инстинктът бяха ключовите думи.

— Пътуването до Париж ще ти даде прекрасна възможност да използваш всичко, на което те научих — бяха прощалните думи на Мелани на гарата в Торнтън. — Във влака, в самолета, гледай на всички непознати хора като на опитни мишки — презирай ги, но само вътрешно. Ти си по-висша. Използвай другите, но не допускай те да разберат това и ако направиш грешка, веднага ме осведоми.

— Какво ще направиш ти?

— Зависи от ситуацията. Но ме уведоми, не се плаши никога от мен.

Селина седеше до прозореца и гледаше към сребристите крила, докато изтегляха назад самолета от неговото място за спиране. Тя не разгледа пряко мъжа, който седна до нея, но и един бърз поглед й бе достатъчен да добие впечатление. Ръководен служител в компания, около средата на четиридесетте, важен, но не предвзет, приятен. Тя го погледна и се усмихна, той също отвърна с усмивка. Беше добре тренирана усмивка — премина бързо през лицето му и изчезна също така бързо. Беше едър и изглеждаше здрав. Здрав и забавен, почувства тя, което й се стори интересно. Веднага започна да изпитва към него топли чувства.

Климатичната инсталация засъска през малките дупчици над креслата, самолетът се насочи към пистата за излитане. Селина се загледа във френското издание на „Вог“.

Съседът бе отворил вестника си на борсовата страница и следеше акциите на конкурентите си. Какво ли работи? Тя затвори очи и се съсредоточи върху него. Искаше да разбере с какво се занимава той, искаше да изяви психичните си способности. Получи само картината как той вади голям портфейл, пълен с кредитни карти. Може би бе плейбой или комарджия. Професионален комарджия? Или джебчия, който колекционира кредитните карти на другите?

Самолетът зае позиция за излитане.

Забуча. Налягането в гърба, силата, внезапното издигане я залепи за креслото. Летището и Уиндзорският дворец изведнъж се смалиха. Мъгла от облаци, после мъглата изчезна, появи се яркосиньо небе и слънце. Съседът сгъна вестника си и го сложи в торбичката за рекламни материали пред себе си. Всички се отпуснаха. Появиха се стюардесите с професионалните си усмивки.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита той.

— Смятах да взема чаша шампанско — каза тя.

Той даже не трепна.

— Ще се присъедините ли към моята бутилка?

— Да — каза тя.

Той и без това не плащаше от джоба си, всичко щеше да бъде отнесено към разходите.

— На почивка ли? — попита той.

— Не, започвам нова работа. — Искаше да бъде любезна. Щеше да отговори на всичките му въпроси, които нямаше да бъдат малко.

— О, в коя област?

— Научноизследователска работа, назначиха ме във фирмата „Бардино и сие“, дъщерна фирма на НФГ. Химикали.

— Зная ги добре — каза той. — Само преди месец бях в кантората им. За кого ще работите?

— Трябва да се представя на някой си мосю Жулиен. Вие в коя област работите? — попита тя.

— Сигурността.

Тогава едва ли е плейбой, помисли си тя.

— Занимавам се с ключалки, алармени системи и обща сигурност. Моята фирма бе наета да направи новата система за сигурност на Бардино.

— Често ли пътувате до Париж?

— Два пъти месечно. Зависи. Сега работим върху ново и революционно устройство за заключване, което ще елиминира обикновените ключове. То действа на кварцово-дигитален принцип. Вече няма да имате нужда от ключове, а само от пластмасова карта, подобна на кредитните.

Той бръкна в джоба си и извади малък кожен портфейл за кредитни карти, отвори го и изпаднаха десетина карти.

— Това не са кредитни карти — каза той. — Това са ключове.

Попадение! Интуицията, предчувствието, инстинктът й се бяха оказали прави.

Шампанското пристигна, чашите бяха напълнени и росата по бутилката и мехурчетата възбуждаха жаждата.

— Наздраве — каза той.

— Наздраве.

Разговаряха за живота в Лондон, живота в провинцията. Когато дойде ред за кафето, той й предложи цигара, въпреки че самият не пушеше и я запали със златна запалка, която остави небрежно на подноса пред себе си.

Тя привлече погледа й. Ако я вземеше, щеше да разбере повече за него. Запалката плачеше да бъде взета. Акт на интуиция, инстинкт, забрави маниерите, те убиват развитието на психичното. Тя протегна ръка.

— Много е красива.

Той малко се обезпокои. Дали не се страхуваше, че тя ще го помоли да й я подари срещу бъдещи услуги?

Тя стисна здраво запалката, затвори очи и получи толкова нелепа картина, че веднага върна запалката на неговата табличката… един мъж, печатащ на електрическа пишеща машина във ваната!

— На брат ми е — каза той, прибирайки я в джоба си.

Да му каже ли? Да му издрънка ли това, което бе усетила? След две чаши шампанско не се страхуваше от нищо.

— Умрял е в банята си — каза внезапно тя. Смъртта не се беше показала във видението й, думите просто сами изскочиха от устата й.

Той се извърна и се вторачи в нея. Устните му пребледняха.

— За Бога, как разбра?

— Занимавала съм се с психометрия — скромно каза тя. — Запалката е принадлежала на брат ти. Той имал навика да пише докладите си на машина в банята. Един ден по невнимание използвал електрическа машина, станало късо съединение и той умрял.

Той продължаваше да я наблюдава удивено.

— Извинявай. Не трябваше да ти казвам.

— Не… не. Просто невероятно.

— Не биваше да го казвам, защото смъртта му е била умишлена.

Откъде знаеше? Как можа да му го каже, без да има доказателства?

— Ти си почувствала това, докато държеше запалката му?

— Да — каза тя с виновен глас. — Извинявай, наистина не е моя работа.

— Как го правиш? Улавяш вибрации от предметите?

— Невинаги. Отскоро започнах да се уча, така че понякога и сама се изненадвам.

— Какво ще кажеш за това? — каза той и извади връзка ключове.

— Вероятно нищо — отвърна тя и ги пое. — Защото това се получава, когато има следа от страх.

Знаеше, че говори като Мелани и този магически акт й доставяше върховно удоволствие. Този психичен акт можеше да ги вади от равновесие!

Тя претегли връзката ключове в ръката си, стисна ги, попипа ги един по един с пръсти като броеница и получи невероятна картина, когато докосна един малък ключ.

Видя вратата на гараж, широко отворена и зад нея ниска спортна кола — Порше, Ферари или Лотус, нещо скъпо и модерно, тъмносин металик.

— Този ключ има нещо общо със синя спортна кола — каза тя. — Сигурно си я наследил от брат си и чувстваш вина, че я имаш. Той се е занимавал с коли.

— Беше индустриален дизайнер. Картата за ключалки беше негова идея. Бяхме започнали бизнеса заедно. Беше неизлечимо болен и се самоуби. Написа бележката за собственото си самоубийство на електрическата пишеща машина, която го уби.

— Съжалявам.

Той явно се разстрои. Беше симпатичен мъж. Изгаряше от любопитство да разбере какъв е цветът на аурата му. Бяла, реши тя, но нямаше начин да разбере.

„Ако искаш да провериш интуицията си, вкарвай ги в леглото си“, бе казала Мелани. Селина не беше имала интимни отношения с мъже над двадесет и две години. Щеше да е ново преживяване.

Мъжът погледна часовника си.

— Време е за още една чаша, ще ми направиш ли компания?

И бидейки добър търговец и дипломат, измести разговора от темата за нейните психични способности и починалия си брат и те се приземиха на летище Шарл де Гол доволни един от друг и много весели.

Очакваше го кола и той й предложи да я закара до центъра на Париж.

Тя прие, а също така и предложението му за вечеря.

Остави я на адреса, който и бяха дали, на булевард Распел. Шести район.

— Между другото, името ми е Бил Мичъм.

— Моето е Селина Бел.

Улицата бе възхитителна — дървета, модни магазини, един стар, ала типичен парижки блок с балкони.

Апартаментът изобщо не се оказа това, което бе очаквала. Беше прелестно старомоден, със скърцащ дървен под, две стаи с двойни стъклени врати към балкон с изглед към булеварда, тъмен поради дантелените пердета и тежките завеси, със старомодни френски мебели, кръгла маса с дантелена покривка, тежък махагонов бюфет, вази стил арт деко, нищо пластмасово или недодялано.

Беше много по-голям, отколкото бе очаквала и десет пъти по-стар и тъмен, но това беше Франция. Беше Париж, истинският Париж. Без телефон, разбира се, но бе забелязала един автомат по средата на стълбището.

Излезе на балкона и погледна надолу към оживената улица. После излезе навън и прекара деня в опознаване на района, поемайки уханието на френски хляб, на кафе, на чистата вода, течаща по каменните канавки. Не можеше да повярва на късмета си.

Върна се в апартамента, изкъпа се в дълбоката вана, легна в топлата вода и се захвана да размишлява как точно да размести мебелите, за да стане по-приветливо. Оживяването на мястото щеше да й отнеме известно време, но може би Бил щеше да я посъветва къде да напазарува. Ако изиграеше картите си правилно, той можеше дори да плати за някои от нещата. В края на краищата, ако той идваше в Париж два пъти месечно, можеше да му стане любовница. Мязаше на този вид мъже, които биха се зарадвали на една такава тайна връзка. Беше ли това предположение или бе прочела мислите му? Нейната психика ли й казваше нещо?

Не беше сигурна, че го харесва.

Излезе от ваната, изсуши се, облече дрехите си от Мис Селфридж, които бе купила и слезе по стълбите да се обади на Мелани.

Набра номера три пъти, докато се свърже, но гласът на Мелани звучеше като от съседното помещение.

Опита се да не издава възбудата си, но Мелани я почувства. Това й хареса, а когато спомена за Бил, Мелани много небрежно каза:

— Да, той трябва да е един от шпионите на ЕСКА.

— Какво?

— О, хайде Селина, кой резервира билета ти?

— Те.

— Значи те са поставили един от шпионите си до теб, за да разберат всичко за тебе. Дори и за миг не си въобразявай, че не са започнали да те проверяват.

— Какво да правя?

— Закарай го в леглото и виж аурата му. Спомняш ли си какво ти казах за неискрените, непочтените хора, хората с раздвоена вярност. Ако е шпионин, аурата му ще е двуцветна. Кажи ми, аз ще те посъветвам какво да правиш, но не говори прекалено много.

Двуцветната аура, както я наричаше Мелани, по принцип се виждала много ясно. Била свързана с двете полукълба на мозъка. „До кое ухо слагаш слушалката, когато говориш по телефона? — беше попитала тя. — Винаги до дясното, защото ти е по-удобно? Нали не си левачка? Половината от нашия мозък работи по инстинкт, другата част механично. Има съвсем точна разграничителна линия между двете, въпреки че не са разделени точно наполовина по средата. Но аурата го показва. Програмираният механичен център и инстинктът са различават, когато човекът е неискрен. Такива хора имат двуцветна аура. Два различни цвята.“

Звънецът на вратата се обади точно в седем. Тя отиде до прозореца и видя черната кола, паркирана до бордюра.

Шофьорът бе дребен и с тънки като молив мустачки. Отправи й бърз преценяващ поглед, любезно се усмихна и непреднамерено облиза устни. Дребен чувствен мръсник, който нямаше да има удоволствието да бъде с нея, но на нея й бе приятно да се почувства оценена, да усети, че може да възбужда.

Пресякоха Сена, поеха по Елисейските полета към Триумфалната арка, завиха наляво и спряха пред луксозен ресторант с униформен портиер.

Бил я очакваше на бара близо до входа, очите му светеха, тренираната му усмивка просветна, когато я забеляза. Ръкува се сърдечно, притисна я към себе си за приятелска целувка по двете страни. Ухаеше приятно на дискретен афтършейв, на чист, добре поддържан мъж. Тя осъзна, че неочакваните наслади от по-възрастните и богати мъже започват да я изкушават.

Изложената храна събуди апетита й, а редиците от чисти бутилки я накараха да ожаднее.

— Опитай специалитета на бармана — шампанско с портокалов сок и коантро!

Беше приятно да не избираш, всичко да се поръчва за теб. Вечеряха охолно. Той избра менюто, предложи блюдата. Управителят го познаваше. Всичко беше както трябва.

Пиха ликьор, мъничко. Той не беше настоятелен, не се опитваше да я напие, държеше се с нея като с голяма, макар и на моменти да беше очевидно, че тя е неопитно момиче. Той насочи разговора към секса, отново небрежно, така че тя не усети как стана по-интимен. Каза доста нахално:

— Париж е мястото да започнеш авантюра с по-възрастен мъж.

И тя съвсем лесно се съгласи с него и пактът бе подписан.

В колата, която ги откара до неговия хотел, той хвана ръката й и я попита защо трепери.

— Може би съм малко уплашена — каза тя.

— От мен?

— Е, разбира се мъжете не мислят за такива неща, но когато лягаш със съвсем непознат, а ти си почти такъв, никога не можеш да си сигурен, че той няма да се окаже друг.

— Имаш пред вид Джекил и Хайд? — засмя се той.

— Мъжете се променят в момента, в който оставят колата си зад себе си. И в леглото е същото. Обикновено агресивните стават безпомощни, срамежливите — агресивни.

— Толкова ли голям опит имаш?

— Не. Недостатъчен, за да преценя какъв ще си ти. Затова съм изнервена.

— Аз съм и агресивен, и срамежлив — каза той. Колата спря пред още един внушителен вход и вратата се отвори от още един униформен портиер. Бързо преминаха през ярко осветеното фоайе до асансьора, после по един застлан с килим коридор и влязоха в красива стая стил Луи XV с огромно двойно легло, готово да бъде заето.

Бил изгаси разните светлини, съблече сакото си, хвана я за ръцете, целуна я и веднага започна да я съблича.

Тя го отблъсна леко и започна да се съблича сама. Никога не беше правила така преди, но с него го направи, знаеше, че ще му хареса. Болерото, ботушите, тясната пола. Застана пред него в дългата си блуза, нищо друго, после се обърна с гръб и го помоли да разкопчее копчетата на гърба й.

От този момент нататък беше забавно.

Той не бе прелъстител, нито голям любовник, а си беше лудетина. Сексът за него бе игра. Той се веселеше, смееше се и предлагаше невъзможни пози, извади отнякъде бутилка студено сухо бяло вино и се любиха дълго преди да достигне задъхан до кулминационната точка и за нейно учудване тя също, не върху удобното широко легло, а на крачка от него, върху скъпия персийския килим. Той я вдигна и я тръсна безцеремонно на леглото, изчезна в банята за минута, върна се, легна до нея и заспа дълбоко.

Селина лежеше доволна, загрята, слушаше тежкото му дишане и си мислеше за Мелани. Спомни си как двете бяха на пода и онзи момент на пълен екстаз. Пресегна се, загаси лампата, после много внимателно и тихо седна в леглото и се вгледа в очертанията на мъжа до себе си.

Бил лежеше от своята страна на леглото, свит като бебе, със сгънати колене и прибрани под брадичката ръце. След като се взираше дълго време в тъмнината, лека светлина започна да се промъква през пердетата и тя различи почти неуловимо сияние. То представляваше лента от пара, не по-широка от три-четири милиметра, но я имаше. Беше по-скоро бяла, може би леко жълтееше. Тя стана, тихо заобиколи от другата страна на леглото и коленичи до него, за да вижда лицето му. Дясната му ръка, леко свита, сега почиваше върху възглавницата близо до носа му и покрай извивката на носа му се излъчваше леко жълтеникав цвят, обаче надолу по носа и около ръката имаше различима червена, почти кървавочервена мъгла, която блещукаше.

Значи Мелани беше права.

Двуцветна аура.

Той се протегна, неочаквано отвори очи и я погледна, което я стресна.

— Какво правиш тук? — попита той.

Гледам те.

Той седна, погледна светещия си часовник.

— Три и половина е. Лягай!

— Отивах в банята — каза Селина. — Спрях да те погледам. Обичам да гледам мъжете, когато спят. Приличат на пухкави невинни бебета.

— Не чак толкова пухкави!

Тя отиде в банята с ярка светлина, цялата в мрамор, добре затоплена. Тя седна, забеляза позлатения телефон върху стъклената лавица зад ваната. Помисли да звънне на Мелани, но щеше да бъде глупаво и опасно.

Вмъкна се обратно в леглото. Били се сви до нея и заспа.

Селина лежеше до него с отворени очи, разтревожена.

Когато той захъркаше дълбоко и тя се убедеше, че няма отново да се събуди, щеше да позвъни на Мелани, но първо трябваше да измисли какво да каже ако я чуе, че говори по телефона.

Когато вече с мъка се удържаше да изчака търпеливо, Били започна да хърка. Тя полека се освободи от него, изчака той да свикне, че не е до него, стана от леглото и тихо отиде до банята. Светна само лампата над огледалото, като първо затвори вратата зад себе си.

Нямаше пряка връзка и трябваше да се обади на телефонистката на хотела, което значеше, че номерът ще бъде записан в сметката. Обаче сутринта можеше да слезе и да я плати. Изчака няколко дълги минути и я свързаха.

— Събудих ли те?

— Не — каза Мелани. — Очаквах да се обадиш.

— Защото мислех за теб?

— Предполагам.

Селина й каза веднага за аурата.

Мелани замълча за момент, после рече много спокойно:

— Опитай се да го събудиш между четири и половина и пет, възбуди го, без да разбере, кажи му, че го желаещ, подтикни го, поеми инициативата. С други думи, вземи връх над него, бъди без задръжки в реакциите си, каквото и да се случи. Освен това, не се опитвай да се свържеш с мен известно време след това. Остави нещата да се развиват от само себе си. Ще ти се обадя, когато отново е безопасно. Но това може да стане и след няколко дни. Успех!

— Какво ще направиш? — попита Селина, не й се искаше да затвори телефона.

— Просто го събуди към пет часа.

Линията прекъсна.

Селина се върна в топлото легло и легна до Бил неспокойна, неуверена. Не й харесваше тона в гласа на Мелани. Тя бе безчувствено веща и направо й беше дала заповед.

Чувстваше се отхвърлена. Беше ядосана на себе си, защото се беше забъркала. Колкото и добър да бе планът, не беше осъществила успешно първата си мисия и нямаше представа какво означава това „Ще ти се обадя, когато отново стане безопасно… успех.“

Сега се оправяй сама — това означаваше посланието. Протегна се и погледна светещия часовник на Бил. Беше четири часа, след половин час трябваше да почне да действа.

Това хич не й харесваше. Беше уморена, спеше й се и все пак умът й бе твърде активен и изплашен. Искаше да зарадва Мелани и да поправи грешката си.

Какво щеше да направи Мелани от такова разстояние? Да позвъни? Да изпрати телепатична ударна вълна и да замъгли съзнанието му?

Без да усети задряма, но се събуди навреме за началото — беше пет без десет.

Протегна ръка под завивките към Бил и я плъзна по бедрата му, по затлъстялата му талия, погали го. Той не помръдна още няколко минути, но после изпъшка и ръката му се стегна около нея. В съня си той се обърна тежко, търсейки я в интимността на леглото, сложи ръка на врата й и я придърпа към себе си.

Наложи й се да маневрира, за да го накара да легне по гръб, започна да го гали по-енергично и той се размърда.

— Какво правиш? — попита той.

— Какво мислиш, че правя?

— Колко е часът?

Тя не отговори, а го възседна, той й позволи с готовност.

— Нямам сили — промърмори той.

— Аз имам…

Тя започна да се движи върху него и когато той се възбуди, тя разбра, че самата тя не се възбужда. Беше загубила интереса си към него, усещаше само закръгления му корем. Опита се да си внуши, че е с някой друг и се усмихна в тъмното на смешните хора, които се появиха в ума й. Безполезният Хю, мъжът от рецепцията долу, за когото до този момент не беше осъзнала, че е доста привлекателен — подобно на куче, животно с дълъг език… Бил започна да я гали и както я докосваше нежно, същият чувствен копнеж по Мелани я връхлетя. Тя затвори очи, застена тихо и загуби представа за времето, обаче внезапно той се напрегна, освободи се от нея, седна и се втрещи.

— Какво има?

Той посегна към нощната лампа и я включи. Устата му беше отворена, очите разширени от ужас. Зад нея имаше нещо.

Тя понечи да погледне назад, той я хвана за брадичката и обърна лицето й към себе си.

— Не гледай!

Чертите му се сгърчиха от внезапна силна болка. Бореше се за въздух и се хвърли назад върху възглавниците. Кожата му побеля, очите му се затвориха, устните изтъняха, от носа му потече струйка кръв.

Когато видя как ръцете му заиграха и после увиснаха, тя не можеше да повярва.

Сложи ръка на сърцето му, на челото. Беше леденостуден, нямаше никакви признаци на живот.

Много бавно и предпазливо тя се обърна. Зад нея имаше някаква сянка, някаква форма, по-тъмна от останалия мрак в стаята. Намираше се в края на леглото. Беше заплашителна, защото това бе едно присъствие, което в действителност не можеше да се види.

После сянката изчезна, оставяйки след себе си много слаба миризма на горяща плът.