Ендрю Лоурънс
Нероденото (11)

Глава десета

Капуела бе телеграфирал, че се връща със Селина. На летището в Ница, в пет часа следобед, никой не дойде да ги посрещне и Капуела явно се безпокоеше. Звънна във вилата, но линията не беше наред, също както когато беше звънял от залива.

Взеха такси и потеглиха. Капуела мълчеше и хапеше долната си устна.

Когато таксито спря пред портите, Капуела излезе, бутна едната и тя се отвори без усилие. Системата за електрическо заключване не работеше.

Той бързешком плати на шофьора и го помоли да остави багажа от вътрешната страна на портите. Хвана Селина за ръка и докато вървяха по алеята тихо й рече:

— Трябва да ти кажа, че съм уплашен, Селина.

Всички капаци на прозорците бяха затворени. Външната врата беше залостена отвътре. Мястото беше пусто. Капуела заобиколи терасата и отиде отзад. Всички прозорци бяха затворени, пердетата спуснати, сякаш персоналът бе заминал в отпуска.

Поеха покрай терасата до източната страна, през малката портичка, която я отделяше от зеленчуковата градина и около пристройките, и през павирания двор до входа за персонала. Беше заключено.

Отново се върнаха пред къщата. Капуела забеляза следи от гуми по чакъла на алеята, но те не говореха нищо.

Селина не знаеше какво да мисли. Дълбоко в себе си тя се надяваше, че това е дело на Мелани, че е било планирано, че те са били прилъгани да заминат надалеч, за да освободят брега за спасяването на децата. Но какво бе станало с персонала, д-р Беркжик и Пол?

— Не можем да влезем!

Капуела бе отчаян. Опитваше се да се успокои, съзнателно си припомняше всичко, което знаеше за овладяването на подобни ситуации, но не му беше лесно.

— Да не мога да вляза в собствената си къща! Трябва да счупим някой прозорец.

Отново отидоха към онази част, в която живеещ персоналът. Два от прозорците на задното стълбище бяха без капаци. Единият — на първия етаж, бе голям и без решетки.

— Ако успеем да се покатерим, ще счупим стъклото. В гаража трябва да има стълба.

Вратите на гаража бяха затворени, но отключени. На една от стените висеше стълба.

— Тази ще стане. Ще можеш ли да се качиш по това нещо?

— Ще опитам — каза Селина.

— Тежка е.

Капуела не беше як мъж, но двамата успяха да я свалят и донесат до къщата. Да я изправят до стената под прозореца беше много по-трудно от очакванията им, но Селина знаеше какво да прави. Беше помагала на баща си да се изкачи на покрива след една буря, за да закрепи телевизионната антена. Тя предложи на Капуела да служи за опора и използвайки тежестта му като противовес, намести стълбата. Да издърпа продължението нагоре беше сравнително лесно и тя свали жакета си и започна да се изкачва. Но той я спря.

— По-добре да счупим стъклото оттук, ако успеем да хвърлим толкова нависоко. — Изричайки това, той взе един от малките декоративни камъни, които очертаваха краищата на цветните лехи — една покрита с мъх половин тухла — и й го подаде. Не искаше да рискува да се изложи.

Тя премери с ръка камъка и го хвърли. Уцели стълбата по средата и камъкът падна и се разби на паважа.

— Извинявай — каза тя.

Капуела не се усмихна.

Те двамата й се струваха смешни. Една така странна двойка да хвърля тухли по прозорците като деца.

Той взе друг камък и опита сам.

Хвърлянето бе по-добро. Камъкът удари прозореца, ала отскочи.

— По-добре да се качиш, но покрий ръцете си с нещо.

— Ще опитам още веднъж — каза тя, радвайки се на предизвикателството.

Намери тежък камък, отстъпи назад и замахна нагоре. Камъкът полетя във въздуха, премина през стъклото и остри парчета от него се разпиляха навсякъде.

— Ще държиш ли стълбата здраво, докато се изкача? — попита тя и започна да се изкачва.

Никак не беше лесно. Стълбата се клатеше, всеки момент можеше да се плъзне надолу по стената. Като стигна горе, трябваше да разчисти старателно стъклата и да ги избута навътре в къщата. После внимателно отвори резето и бутна прозореца.

Сега можеше да влезе.

Скочи вътре, обърна се и погледна надолу към Капуела.

— Отвори входа на прислугата — посочи той към вратата точно под нея.

Тя остави прозореца и тръгна надолу по стълбите, но спря. Сега бе моментът сама да провери дали децата са още тук. Обърна се и тръгна нагоре до втория етаж и после по коридора, като броеше вратите.

Четвъртата врата бе отворена. Влезе. Миришеше на етер, на болница и хирургичен спирт. Поиска да светне лампите, но те не работеха, електричеството беше прекъснато. Отиде до прозореца и отвори капаците, знаейки вече, че в стаята няма никой. Следователно, по някакъв начин бяха отвели децата.

Тя отвори капаците, обърна се и видя двете празни легла, изключените системи, чиито тръбички висяха свободно.

Нямаше никой.

Как ли щеше да реагира Капуела?

Влезе в съседната стаята — голяма баня с хирургичен шкаф, после излезе в коридора и се изкачи по мраморните стъпала до стаята със схемите. Нито следа от Пол. Като че ураган беше преминал през стаята.

Тогава чу удари. Капуела беше на вратата на прислугата и чукаше разтревожено. Като слизаше по задното стълбище, обзе я внезапен страх. Усещаше чуждо присъствие в къщата, някаква сила, някаква зла сила се таеше в тъмните ъгли. Тя се забърза, не смееше да спре. Мина през кухнята и коридора към вратата на прислугата, издърпа тежкото резе и отвори.

— Къде се забави толкова време?

— Отидох горе да проверя добре ли са децата.

— И…?

— Изчезнали са. Също и Пол. Мисля…

— Д-р Беркжик?

— Къщата изглежда пуста.

Капуела беше загрижен за колежката си повече отколкото за децата. Може би го беше страх за безопасността й.

Той се опита да светне, отиде до един шкаф в кухнята, където бяха бушоните. Селина надничаше иззад рамото му, докато той ги разглеждаше. Бяха изгорели, белият порцелан бе почернял. Извади ги един по един — всичките бяха изгорели.

— Мелани — каза той. Лицето му пребледня.

Отиде до друг шкаф, където бяха подредени необходимите инструменти за ремонт. Имаше голямо фенерче. Той го включи, за да провери дали работи, после излезе от кухнята.

— Ще отворим всички стаи, ще отворим капаците, но не и външните врати. Ако тук има някой, искам да остане в къщата.

Той се върна в кухнята и затвори вратата, залости с двете резета и й кимна да го последва.

Прекосиха бързо приземния етаж — нищо не беше разместено.

— Да опитаме на горния етаж.

Първата стая беше на д-р Беркжик, личният й апартамент. Селина никога не беше влизала тук. Бе почти празно, имаше голямо легло, книги, баня, монтирани шкафове, малко дрехи. Тя отвори един шкаф и с изненада откри, че в него има записващо устройство. Дали това не беше подслушвателният център в къщата?

Нямаше следа от никого. Капуела излезе. Следващата стая бе лабораторията. Капуела отвори вратата, светна с фенерчето в тъмнината. Кръгът светлина затанцува по стените, по бюрото и пода.

Капуела отиде до прозореца, отвори капаците. Вечерната светлина нахлу вътре. Отново нищо не беше разхвърляно.

Той премина в следващата стая — едно хранилище за папки. Също нищо. Не провери собствената си стая, смятайки, че там не се е случило нищо, а отиде на втория етаж, право в стаята на децата. Селина се движеше на няколко крачки зад него.

Той се взря невярващо в празните легла, измачканите чаршафи, шишетата на системите, кабелите, които висяха свободно от контролиращите апарати. Нямаше следи от насилие. Децата просто бяха взети и отнесени нанякъде.

Отиде в стаята на Пол, в която Селина никога не бе влизала — бели стени, зелени пердета, книги и болнично легло. Капуела отвори гардероба. Селина предположи по броя на празните закачалки, че някои от дрехите липсваха. Нямаше и куфар, ако изобщо е имало. В банята липсваха тоалетните принадлежности.

— Очевидно е отишъл с Мелани.

— Откъде си сигурен, че Мелани е била тук? — попита Селина.

Погледът, който Капуела й отправи, подсказваше, че не трябва да се преструва на толкова наивна.

Тя го последва нагоре по стълбата до третия етаж — жилищата на прислугата. Имаше шест стаи — всекидневна с телевизор, килер и стая за бельо, останалите бяха спални. В една от стаите на леглото лежеше Франческа. Беше бледа и в безсъзнание, по-скоро в кома. Капуела провери пулса и повдигна клепачите й.

— Упоена е — каза той, без да се учуди особено.

Отидоха до следващата врата. София се намираше върху леглото си абсолютно в същото положение, съпругът й Марио лежеше до нея като мъртъв, но беше жив.

Тонино се намираше в следващата стая, в същото състояние като останалите.

Селина излезе след Капуела в коридора, където той се замисли.

— Къде ли е д-р Беркжик? — запита се той.

В нейната стая, помисли си Селина, крайната? Страхуваше се да не намери нещо там, но той пое в обратната посока и бързо слезе в своята стая.

Тя представляваше хол и спалня в съседство, почти цялата заета от легло с балдахин с прекрасни червени завеси — глупава прищявка на военачалник-завоевател.

Д-р Беркжик лежеше на леглото му, свита като ембрион. Малка следа засъхнала кръв бе изтекла от едната страна на устата й. Очите й бяха широко отворени, гледаха ужасено, кожата й бе пепелява.

Беше облечена в нощница, както във видението на Селина. Или предчувствие?

Д-р Беркжик бе мъртва.

 

 

Бяха в кухнята. Капуела, приведен над масата, пиеше чая, който Селина му бе приготвила.

— Разстройващо е, мила, трябва да си призная. Чувството, че са я сложили в леглото ми, за да ме ужасят или по-скоро да ме разколебаят. И наистина е така. Смъртта й е достатъчна, не беше нужно да я подчертават. Мелани ми напомня, че сме непримирими врагове и войната между нас ще бъде грозна.

Селина го съжаляваше. В действителност никога не го беше мразила, той беше твърде умен, за да допусне някой да го мрази и сега тя изпитваше състрадание. Той беше напълно победен, съсипан.

— Очевидно Пол й е помогнал — промърмори той на себе си. — Бих казал, че Пол вероятно е можел да ходи през цялото време. Един-два пъти го заподозрях, че се преструва, но той продължи да го прави толкова дълго, че накрая му повярвах.

— Ще повикаме ли полиция? — попита Селина, опитвайки се да е полезна.

— Не, скъпа, това е вътрешен проблем. ЕСКА се оправя сама с проблемите си — сами погребват мъртъвците си и сами перат мръсните си ризи.

Селина не отвърна, пиеше чая си мълчаливо.

— Това е убийство, хладнокръвно убийство — продължи той. — Но се съмнявам да успеем да докажем това, вътрешен кръвоизлив като при Бил Мичъм.

Той стана, излезе от кухнята и бавно се заизкачва нагоре. Селина го последва.

Капуела отвори вратата на стаята със схемите, където тя вече бе влизала. Погледна празната инвалидна количка, не каза нищо и се върна обратно надолу към нейната стая. Отвори вратата, без да иска разрешение от нея. Тя усети, че никой не беше идвал тук, откакто беше заминала за Канада.

Той огледа помещението, огледалото, стените, надникна зад вратата на банята. Дали не очакваше да открие някъде написано съобщение, на което се надяваше и тя?

— Искам да претърсим всичко, всичките ти дрехи, чекмеджетата, скрина и под леглото. Искам да разбера дали ти е оставила бележка, моля… моля те.

Естествено, тя можеше да се възпротиви и да излезе от къщата. Сега той нямаше власт, но и нямаше такива претенции. Беше съсипан, а освен това тя бе любопитна.

Тя систематично прерови нещата си, изпразваше джобовете, чекмеджетата, кутиите, развали леглото и изтърси чаршафите, дори погледна под него. Нямаше нищо.

— Не вярвам някой да е бил тук — каза тя.

— Вероятно не. Тогава тя изглежда те е изоставила? Използвала те е, мила моя, като примамка, за да могат те двамата с Пол да избягат с голямата награда.

Капуела тръгна да излиза, когато забеляза нещо.

— А тази кутийка на полицата на камината?

Тя се обърна да види. Не беше я забелязала, едва успя да прикрие изненадата си, че изобщо е тук. Беше старата викторианска любовна кутийка, която показа на Мелани в антикварния магазин на баща си.

— О — каза тя. — Това е викторианска любовна кутийка, моят баща ми я подари… — Тя я отвори, беше празна, вътре нямаше нищо. Предположи, че може би има нещо в тайното отделение.

— А, зная ги — каза Капуела, посягайки към ръчката за въпроси и отговори. — Обикновено имат секретно отделение, така че любовниците да могат да си обменят тайно съобщения.

Тя усети, че се изчервява. Ако Мелани бе оставила кутията в нейната стая, значи в нея наистина имаше нещо.

— Не знаех — каза Селина, придавайки си вид на изненадана.

Капуела разгледа кутията, разтърси я, нещо вътре изтропа.

— Трябва да има малко копче, или нещо да се дръпне близо до ключалката.

Той натисна и тайното чекмедже изскочи. Вътре имаше пощенска картичка.

— Господи — каза Селина. Дали прозвуча учудено?

Той извади картичката. Беше стар изглед от Мадрид и с готически букви, които можеха да са стари колкото и картичката, бе написан един адрес.

Кампо Амор. 19.

— Чудно дали е адрес или любовно съобщение от някой испански благородник? — каза Капуела.

— Знаеш ли, имам тази кутия от години, а не подозирах за тайника — успешно излъга Селина.

Капуела я остави обратно на полицата на камината.

— Е, скъпа моя, изглежда са те оставили на мен. Страхувам се, че си била използвана като примамка. Сега трябва да действаме бързо, да докладваме за смъртта на д-р Беркжик и освен това да оправим бушоните и видим Марио и останалите.

Като изрече това, чуха шум в коридора. Двамата се напрегнаха в истински страх, после Капуела се успокои.

— Един от тях вече се е събудил.

Беше Франческа, залитаща на прага на своята стая, държаща се за главата, объркана.

— Как си, Франческа, ние сме.

— Non molto bene…

— Certamente — каза Капуела, хвана я за ръката и я заведе обратно в стаята й. — Би ли й направила чаша чай или по-добре настойка от билки?

— Разбира се.

Селина слезе тичешком по стълбите. В този момент се радваше да помогне с нещо. Внезапно осъзна, че от дълго време не чувстваше някой да има нужда от нея и това никак не й се нравеше. Ала след като напълни чайника с вода и пусна газта, тя се огледа наоколо и видя отворения шкаф с бушоните. Докато нямаше ток и портите бяха отворени, имаше възможност да избяга. Можеше да замине веднага, да побегне през задната врата и по алеята. Но нямаше пари и паспортът й не беше у нея. Къде ли ги пазеха? В куфарчето на Капуела, което стоеше пред нея на кухненската маса. Вътрешно се беше възпротивила, когато той се погрижи за билетите и паспорта й, дори беше споменала това, но той само се бе усмихнал обезоръжаващо.

Отвори ципа на куфара.

Паспортът й беше най-отгоре.

Взе го, затвори ципа и го пъхна в джинсите под пуловера си. Не си личеше, Капуела можеше да го забележи само ако случайно я докоснеше, което бе малко вероятно.

Намери торбичката с лайка, направи запарка, после направи още, в случай че другите също се събудят, нареди подноса и тръгна с него нагоре по стълбите.

Защо правеше това? Защо не си тръгнеше оттук сега?

Защото съжаляваше за Франческа? Защото искаше да внуши на Капуела чувство за сигурност? Щом прислугата се съвземеше, щеше да е невъзможно да избяга, но й беше мъчно за всички тях, не искаше да ги напусне, без да е сигурна, че са добре.

Все пак Капуела й се беше доверил. Може би искаше да затвърди точно това.

Намери го да седи в края на леглото на Франческа, потупвайки ръката й. Тя бе уплашена и не можеше още да говори.

Селина й подаде напитката.

— Ще се оправят, просто е нужно малко време. Сипали са им упоително в кафето, а после са им били инжекции. Нея са я пропуснали. Мисля, че след един-два часа всички ще дойдат в съзнание.

Селина отпи от течността да провери дали не е гореща и поднесе чашата до устните на Франческа.

— Ще останеш ли при нея, докато се обадя на Лидман?

— Разбира се.

Франческа пийна мъничко, успокои се, затвори очи. Беше твърде замаяна и в добро състояние, така че можеше да остане да си поспи сама.

Селина излезе в коридора. Чу Капуела да слиза надолу по мраморните стъпала.

Последва го.

Той стигна долу, когато тя беше на площадката на първия етаж. Мраморна къща, нямаше опасност от скърцащи дървени подове.

Той се намираше в кабинета си и набираше телефонен номер. Тя се втурна по коридора на първия етаж към задното стълбище и се отправи към отворената врата. Ако тръгнеше по тясната пътека в подножието на заобикалящата вилата стена, която използваха градинарите, щеше да бъде прикривана от храстите, докато стигнеше до портала.

Пробяга цялото разстояние, спря само веднъж да провери дали не я виждат от къщата и забеляза, че капаците на стаята на Капуела не са напълно отворени, така че рискът да я зърне бе минимален.

Отново се затича, стигна до отворената врата и спря, съзирайки багажа си, оставен там от таксиметровия шофьор. Изкуши се да го вземе, но беше тежък и щеше да я забави. Побягна и спря отново на пътя.

Една възрастна двойка премина покрай нея, мъж с барета и жена с боядисана коса. Отиваха на следобедна разходка, надолу по хълма към селото.

Селина не искаше да я видят, че тича, нито да тръгне в същата посока, така че се отправи нагоре по хълма към музея на Реноар. Като зави и се намери извън погледа на двойката, затича отново. Нямаше представа накъде води този път, искаше само да изчезне колкото е възможно по-бързо.

Спря отново и се огледа. Пътят водеше към открита местност, оградена от оранжерии, където отглеждаха карамфили. Тази част на пътя се виждаше от най-горния етаж на вилата. Тя сви наляво по алеята за музея и когато видя колите на посетителите, разбра, че музеят е безопасно място за известно време — място, където можеше да срещне някой, който да й помогне. Най-малкото можеше да остане тук и да се преструва, че разглежда картините, докато затворят.

Дали се плащаше за влизането? Тя бръкна в джоба си. Имаше една банкнота от петдесет франка: със сигурност достатъчно.

Продължи покрай редицата коли под сянката на маслиновите дървета пред музея.

Предверието беше пусто, изглежда никой нямаше да възрази, ако влезе.

Намери се в нещо, което трябва да е било трапезария: маса, гол дъсчен под, по стените картини на Реноар, стъклена витрина с документи, писма.

В следващата стая имаше двама посетители, които разглеждаха картините отблизо. Тя влезе в студиото на Реноар, което имаше голям северен прозорец. Там бе неговият инвалиден стол, неговият статив, още една стъклена витрина с документи, широки рафтове до стените, където художникът е складирал платната си. Беше много голо, доста хладно.

Имаше още пет посетители. Не беше тълпа, в която можеше да се скрие. Ако Капуела се появеше, трябваше тихо да се измъкне или да изпищи.

Качи се на горния етаж в някаква спалня. Вътре имаше двама студенти, трима френски провинциалисти, един тъмен и красив италианец, по-нисък от нея, но елегантен. Беше забелязала едно Алфа Ромео с римски регистрационен номер на паркинга. Предположи, че е негово.

Сигурно го бе изгледала по-продължително от нормалното, защото той внезапно се обърна и се усмихна.

— Харесват ли ви картините му?

Беше заобиколена от италианци. Може би трябваше да бъде предпазлива с него, може би той беше приятел на Капуела, един от хората на ЕСКА.

— Много — каза тя.

— Но вие гледате повече хората, отколкото картините.

— Много сте наблюдателен.

— Името ми е Карло Нардини. — Той протегна ръка, тя трябваше да я поеме. Защо пък не? Нали се нуждаеше от компания? От някой, който да й помогне да избяга.

— Казвам се… Луиз… — излъга тя. Замисли се за част от секундата. — Луиз Браун.

Едва ли би прозвучало убедително за някой англичанин, но него не го интересуваше името. Очите му се разшириха, после се свиха, разглеждаше я внимателно от горе до долу, опитвайки се да прецени формата на бедрата й под джинсите. Искаше да я очарова, искаше да я прибави към списъка на победите си. Беше женен, имаше семейни проблеми, беше дошъл в музея, за да се спаси от семейна сцена. Тя нямаше представа откъде узна всичко, но го знаеше. Той беше дошъл тук, защото музеят бе идеално място за случайно запознанство.

— Видяхте ли „Двете къпещи се“ в съседната стая?

— Не — каза тя.

— Репродукция е, разбира се, но е била нарисувана тук, в градината. На едно местно момиче, Мадлен Брюно, което често му позирало.

Той не я хвана за ръката, но стоеше близо до нея и говореше достатъчно интимно, за да остане впечатление у другите, че я познава от години.

Следващата стая бе съвсем празна. Тя се престори на заинтересувана от картината, която той спомена — една доста пълничка, яка брюнетка с малки гърди.

— Наблизо ли сте отседнали? — попита той.

— В Кан — излъга тя.

— В хотел?

— В пансион.

— На почивка?

— Да.

— От Англия?

— Да.

— И аз съм на почивка — каза той. — Също съм отседнал в Кан. В Карлтън.

Тя се обърна и го погледна. Името на хотела трябваше да направи впечатление и тя се впечатли. Един луксозен хотел бе удобно място да се крие двадесет и четири часа, заблуди преследвачите, ако има такива и най-малкото да се измъкне от Кан-сюр-мер.

Той бе доволен от реакцията й.

— Където отсядат всички филмови звезди по време на фестивала? — попита тя.

— Да. Аз също съм във филмовия бизнес.

Лъжеше. Сигурно трябваше да лъже, за да я спечели.

— Тъй като не съм актриса — каза тя, — това не може да ме извади от равновесие.

— Какво може да те „извади от равновесие“?

— Една хубава вечеря? — каза тя, гледайки го право в очите.

— На лунна светлина?

— Може и на свещи.

Сега той я хвана за ръката, пренебрегвайки останалите картини и културата, която и без друго не бе дошъл да гледа, изведе я от музея на горещото слънце и отидоха до Алфа Ромеото.

— Каква кухня предпочиташ? — попита той.

— Френска.

Той й отвори вратата, тя влезе, забравяйки за миг защо бе дошла тук, осъзнавайки внезапно, че се радва на компанията на този мъж, на неговото разбиране на нейните чувства.

— Искаш ли да се преоблечеш, преди да излезем. Искам да кажа, искаш ли да отидеш до твоя пансион?

— Къде ме водиш?

— На едно малко място извън Кан. Лесно мога да спра по пътя.

— Не съм ли подходящо облечена?

— Разбира се!

Той я погали много нежно, много приятелски по коляното, запали двигателя, мина на скорост и подкара рязко по Ле Колет и надолу по хълма. Когато минаваха покрай портите на вилата, намали.

— Знаеш ли какво става тук? — попита той.

Тя се изпъна, Капуела се отдалечаваше от вратите към къщата с багажа.

— Не… — Вече бяха отминали, а с това и опасността.

— Това е психическа лаборатория. Тук има разни луди, които претендират, че четат мисли от разстояние, общуват телепатично и дори изминават огромни разстояния без превозни средства.

— Астрална проекция? — предположи Селина.

— Разбираш ли нещо от тези неща?

— Четох за тях в една чудата книга.

— Разкажи ми нещо за себе си.

Беше смешен. Той наистина си въобразяваше, че е велик романтичен герой. Беше отдал целия си живот на тази роля.

— Студентка съм по история в Съмърсетския университет — започна отново с лъжите тя. — На почивка съм да се попека малко на слънце.

— Само слънце?

— Слънце и добра храна… и някоя необичайна авантюра, ако обещава да бъде обещаваща. — Тя също се включи в играта.

Сега бяха на крайбрежната магистрала, префучаха с опасна скорост през Кан. Той шофираше като италианец — поемаше пресметнати рискове в непресметнати моменти.

Говориха за Лазурния бряг, за Венеция, за Лондон, той ги познаваше всичките. Каза, че не е женен, но тя знаеше, че лъже. Току-що се беше разделил с жена си, а тя имаше по-млад любовник. Беше човек, който губи…

Селина най-много се радваше на увереността, с която регистрираше тези мисли. Развиваше се усилено, можеше да се уповава на своите познания за хората, за ситуациите. Беше сигурна, че трябва да отиде на адреса в Мадрид. Кампо Амор 19, където ще намери Мелани, с Пол и децата.

Докато минаваха през Кан, настъпи вечерта. Той знаеше един ресторант със свещи на Ла Напул, доста приятен. Караше с голяма скорост по тесния път, вече не за да й направи впечатление, а за да направи впечатление на пешеходците, който едва успяваха да отдръпнат от пътя му.

В ресторанта го познаваха. Приеха го по начин, по който можеше да се разбере, че всеки път идва на вечеря с различно момиче, но се преструваха, че не знаят.

Той се опиваше от ласкателствата. Хареса му, когато сервитьорът я разгледа и му намигна одобрително, като много добре разбираше, че тя го вижда.

Всички те бяха италианци.

Той поръча и за нея, не я попита какво желае. Отвориха виното и напълниха чашите.

Тя изпи бързо няколко глътки, надявайки се да отложи очакваната реакцията. Рано или късно щеше да се почувства ужасно. Тази сутрин бе долетяла от Канада, преди пет часа видя мъртвата д-р Беркжик.

— Познаваш ли Мадрид? — попита тя.

— Мадрид? Разбира се. Познавам всички столици.

— Никога не съм ходила там.

— Има своите добри страни. Била ли си в Рим?

— Никога.

— Тогава първо трябва да посетиш Рим.

— Трябва да отида в Мадрид — каза тя. — Имам среща с една приятелка там.

— Тя колкото теб ли е красива?

— Много повече и е по-опитна.

— Не зная дали е възможно.

Усмивката му започваше да я дразни. Той посегна през масата към ръцете й и Селина забеляза, че е доста поизцапана. Извини се и веднага се отправи към тоалетната.

Бе учудена да види в огледалото какъв ужасен вид има. Нуждаеше се от сресване и червило, изглеждаше бледа и размъкната. Той трябваше доста да е изпаднал, за да мисли, че тя си заслужава вечерята. Но как да го убеди да я закара на запад по крайбрежието?

Връщайки се на масата, тя се извини за вида си, но той бе решил, че е попаднал на нещо хубаво и отново протегна ръка към нейната.

Навън се бе стъмнило, само свещите осветяваха техния ъгъл. Беше псевдоромантично, а сервитьорите се правеха, че се колебаят, преди да поднесат първото ястие.

Тя хвана здраво ръката му и затвори очи.

Той номерираше момичетата си. Наистина ги номерираше. В момента, в който ги вкарваше в леглото, те получаваха номер. Тя щеше да е номер деветдесет и три и той си мислеше, че след още седем щяха да станат сто.

— Аз те излъгах — каза тя и го погледна тъжно. — Не съм студентка по изкуствата, а имам неприятности.

Това го обезпокои и той стисна ръката й. Не желаеше проблеми и ако тя беше бременна, той нямаше намерение да плаща вечерята й.

— Прелетях тази сутрин от Канада — каза тя.

— От Канада? — Той не й повярва.

— Аз съм от бизнеса с модни аксесоари. Продавам чанти и бижута…

Нямаше представа защо казва това. От виното, може би, или от внезапен срив на умора. Беше някаква безсмислица.

— Днес трябваше да се срещна тук с няколко клиенти, но ми откраднаха колата с всичките мостри и пари. Прекарах целия ден в полицията. Едва държа очите си отворени…

Изразът на лицето му я накара да забрави умората си. Беше пребледнял, издърпа ръката си и зяпаше в нея с отворени уста.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Какво да зная?

— Откъде знаеш, че продавам чанти и аксесоари и че колата ми е била открадната?

Сега беше неин ред да се смае и обърка. Нямаше представа за какво говори той, после до нея бавно стигна какво ставаше. Интуитивно бе прочела мислите му. Беше уловила неговите страхове.

— Преди три месеца точно в този град откраднаха колата ми с мострите и над двеста хиляди лири. Прекарах ужасен ден и самотна нощ… Да не си вещица?

Това ли било? Вещица. Картината от Пърс Моникорум изникна в съзнанието й. Камъните, с които я замеряха, ритниците, драскането, обесването.

— Аз съм ясновидка, Карло — каза тя и сама протегна ръка към него.

Той се отдръпна и се прекръсти.

— Господи!

— Не се страхуваш, нали?

— Разбира се, че се страхувам.

— Но защо?

— Ти работиш за дявола.

— Не ставай глупав.

— Колко искаш?

Тя се смая.

— Ще ти платя колкото искаш… Ще ти платя, за да ме оставиш на мира.

Той беше отдръпнал стола си от масата и търсеше през рамо келнера. Извадил бе портфейла си и проверяваше колко пари има.

— Ще платя вечерята с кредитна карта и ще ти дам колкото имам… шестстотин франка… достатъчно ли са?

В очите му се четеше ужас. Тя никога не бе виждала толкова уплашен човек.

— Карло, за Бога. Не съм зла сила.

— Ти си мислиш, че не си, но аз съм суеверен. Не ти вярвам. Ти ще ме омагьосаш, ако вече не си го сторила… моля те… нямаше да ти сторя зло… не ти мислех злото.

Започна да става смешно. Мъжът изпадаше в истерия.

— Аз бях номер деветдесет и три — каза на шега Селина, за да го развесели.

— Боже мой!

Карло остави всичките си пари на масата и отиде при оберкелнера, подписа сметката, сложи кредитната си карта в джоба и изскочи от ресторанта, стараейки се да не гледа към Селина.

Хората започнаха да я наблюдават, тя им отвърна със същото.

Събра банкнотите, сгъна ги, без да ги брои и ги пъхна в задния джоб на джинсите, допи виното в чашата и стана.

Оберкелнерът тръгна забързано към нея да й каже довиждане и да й отвори вратата. Дали беше разбрал, че е вещица или не, за него тя беше клиент, който може да говори. Репутацията на ресторанта зависеше от такива малки жестове на любезност.

— Не ядохте нищо… Сигурна ли сте…?

— Не съм гладна. Наистина. Благодаря — каза тя на френски и излезе тържествено.

Като зави надясно по тротоара и още веднъж надясно тя се намери в тясна уличка, на края на която светеше и изгасваше реклама на хотел. Тръгна бързо, изцедена от всякаква енергия, без дори да може да мисли за лудостта на този епизод.

Спря пред малкото бюро на регистрацията. Имаха свободни стаи. Плати, не изчака рестото, а се изкачи право по стълбата до малката стая с мивка, успя само да изрита обувките си, да свали джинсите и топлия пуловер и падна в леглото.

Сви се до възглавницата и заспа дълбоко. Утре сутринта щеше да хване първия експрес в западна посока.