Ендрю Лоурънс
Нероденото (17)

Глава шестнадесета

Селина лежеше на койката си в дълбока депресия.

Стаята й не беше стая, а килия с климатична инсталация и единичното й легло бе тясно, твърдо и неудобно. Затворът, усещаше тя, щеше да е доста подобен на това.

Само след два дни тя разбра, че нямаше да издържи. Децата се чувстваха по същия начин, както и Капуела, въпреки че той не можеше да изкаже гласно мнението си.

В допълнение към несигурността й, никой от тях не знаеше кой ще смени Лидман.

Това я тревожеше, защото вече не можеше да се преструва на уверена пред Емма и Адам, Тя бе загубила оптимизма си, беше уплашена.

Някой почука на вратата и тя стана да отвори.

Влезе Капуела, с разкопчана яка на ризата. Не носеше сако и беше по чехли. Никога не го бе виждала толкова небрежен, очевидно той също се бе предал.

— Къде са децата? — попита той.

— В басейна. Там са целия ден.

— Как са те?

— Все още всичко е ново за тях.

— А… Ембриона?

— Жив е, спи.

— Ти си много смела, Селина — каза той, сядайки на твърдия стол от изкуствена кожа.

— Защо?

— Ти можеш да си отидеш. Можеш да откажеш да вършиш тази работа.

— Не мисля, че Ембрионът ще ми позволи.

— Не? Предполагам, че няма.

Той се замисли за момент, после погледна към нея, като че търсеше утеха в лицето й.

— Мразя всичко в това място, няма нищо естетически приятно.

— Ти можеш да си отидеш.

— Това е моето наказание, дето не прецених правилно решимостта на Мелани да вземе децата.

— Как ще се развият нещата?

— Да се развият или да свършат? Ти очевидно не знаеш най-лошото.

— Че не можем да избягаме? — предположи Селина.

— Ние седим върху мегатонова бомба, програмирана да експлодира в момента, в който Емма, Адам, ти или Ембрионът покажете признаци на застрашителен бунт.

— Но Адам може да спре детонационната система.

— Един погрешен ход ще бъде фатален. Помислили са за всичко.

— Тогава докога сме тук? Докато умрем?

— Докато Ембрионът умре… или бъде унищожен.

Адски неприятно чувство заля Селина, когато той каза това — едно смразяващо усещане. Искаше й се никога да не бе помислял за това, камо ли да го й казва.

И тогава осъзна, че може би Ембрионът функционира чрез нея, че тя е ухото на Ембриона. Дали той узнаваше нещата, които не преминаваха през нея. Тя не бе харесала натрапването на двете сестри, на лекарите, с изключение на Вайсблат, дори бе разбрала за идването на допълнителната охрана.

Тя мразеше Лидман, който говореше отвисоко с децата, сега инстинктивно се страхуваше, че Капуела ще направи нещо лошо и че в страха си тя можеше да предаде информацията на Ембриона. Беше много объркана.

Дъщерята от друг семеен клон

Бавачка на малкия крал

След като види най-ужасната мъст

Ще спаси най-добрите трима…

Кои бяха най-добрите трима?

Тя не каза нищо за четиристишието. Беше твърде рисковано. Капуела губеше контрол над себе си, над положението.

— Знаеш ли от какво се страхувам най-много — неочаквано каза той. — Страхувам се да не попадна в огнен капан тук долу. Винаги съм се страхувал от огън и в тази клаустрофобична атмосфера нямам подобрение.

После той подуши въздуха няколко пъти, седна и я погледна измъчено.

— Не ти ли мирише на дим или това е само моето въображение?

Тя подуши. Нямаше нищо необичайно.

— Тук има противопожарна система, детектори за дим, всичко — каза тя, за да го успокои.

— Те невинаги работят.

Той стана, подуши отново, изтри челото си, което силно се потеше, отвори вратата и залитна назад, сякаш в коридора имаше страшни пламъци.

— Какво има? — извика Селина.

— Задействай алармата — каза той през сподавен вик, треперейки. — Помогни ми, Селина, помогни ми!

— Какво ти става? — извика Селина, хвана го здраво и го разтресе.

И докато го тресеше, той изкрещя от силна болка, лицето му се изкриви и той се сви долу, задъхвайки се за въздух няколко пъти, после падна мъртъв на пода.

— Синьор Капуела? — каза тя, докосвайки го.

Той бе изгарящо горещ, толкова горещ, че ризата му се разпадна при докосването й.

Тя отстъпи назад. Той си беше представил пожар и бе загинал в него.

Когато се обърна, Емма и Адам стояха на прага на вратата.

— Мъртъв ли е? — попита Емма.

— Така мисля.

— Чухме виковете — каза Адам. — От какво умря?

— От въображението си — чу се Селина да обяснява. — Това е оръжието на Ембриона. Умираш от най-лошите си страхове.

Тя коленичи до Капуела, мускулите му бяха толкова стегнати, че тя не можеше да го положи изпънат на под лицето му бе изкривено в израз на пълен ужас.

— Трябва да се махнем оттук — каза тя.

— Е, сега като е мъртъв, можем. Кой ще ни спре? Кой ще ни държи като затворници? — попита Адам.

— Нека разгледаме наоколо.

Първо отидоха в стаята на Ембриона да проверят дали е наред.

„Клиниката“, както я наричаше Селина, бе тиха, плексигласовата кутия, стоеше на малка количка в средата на стаята, светлините бяха намалени, всичко спокойно, всичко мирно.

Тя затвори вратата и последва децата по коридора към главния вход на Жилищния блок. Никой от тях не носеше обувки, бяха само по мокри джинси и тениски, защото ги бяха навлекли набързо на излизане от басейна. Вратите бяха заключени.

— Какъв друг изход има тук? Входът за персонала в кухнята?

Те преминаха през стаята за забавления и трапезарията до вратите на кухнята. Бяха заключени.

— Отворът — каза Емма.

И Адам скочи върху перваза, ритна отвора и той се отвори. Адам се промъкна през него и след няколко секунди отлости кухненските врати отвътре.

Когато влязоха, някаква жена в далечния край до мивката ги изгледа удивено. Кухнята бе огромна, оборудвана по преценката на Селина за сервиране на петстотин ястия на ден.

— Не можете да влизате тук — извика жената. — Прекрачили сте определените ви граници!

— Искаме да излезем навън — каза Селина.

— Трябва да излезете през главния вход. Къде ще отидете и без това?

— Искаме да се махнем! Навън от това място!

— Не можете! — И жената погледна нагоре към ъгъла на тавана. Проследявайки погледа й, Селина видя една камера, която следеше движенията им.

Внезапно прозвуча алармена сирена. Жената се изправи, изненадана, после разтревожена бързо изтри ръцете си в престилката и се отправи към една врата, която те не бяха забелязали.

Селина задържа за няколко секунди Емма и Адам, после тръгнаха.

Вратата водеше в широк коридор, който се издигаше нагоре. От едната страна имаше колички за боклук, но всичко бе толкова чисто и ново, че тя се запита дали това място е било използвано.

Когато стигнаха върха на наклона, това се оказа Т-образен разклон, като и двата пътя водеха към двойни врати. Веднага чуха серия щраквания на метални ключалки и всичко се заключи автоматично. Опитаха всяка от вратите, ала те бяха непоклатими. Побягнаха обратно надолу по наклонения коридор към кухнята и откриха, че и тези врати са заключени сега.

— Можеш ли да направиш нещо, Адам? — попита Селина. — Както направи с вратите в банката?

Адам застана пред вратата, концентрира се в ключалката.

— Мога да задвижа механизма само чрез компютъра. Те не се заключват индивидуално, а аз не зная къде е компютърът.

Следователно бяха хванати в капан в Т-образния коридор.

— Какво става със Сума? — попита загрижено Емма.

Селина погледна часовника си.

— Ще бъде добре около час, но не повече.

— Мисля, че тя трябва да ни помогне.

— Как? — попита Адам.

— Не зная. — Тя започна да става раздразнителна.

— Е, какво да правим сега?

— Компютърът очевидно знае, че сме тук. Съвсем скоро ще последват някакви действия — каза спокойно Селина.

И наистина последваха действия, които никой от тях не очакваше. Вратите на кухнята се отвориха и двадесетина въоръжени мъже с шлемове и насочени автомати изскочиха в пет редици от по четирима души един зад друг и се разгърнаха така, че само един залп щеше да направи на дантела всяка мишена.

— Върнете се в покоите си, Селина, Емма и Адам. Моля върнете се по стаите си.

Това беше глас на робот, бръмчащ спокойно от радиоуредбата.

Пазачите се отдръпнаха да им направят място да минат, по десет мъже от всяка страна с готови за стрелба автомати.

Селина водеше, униформите и шлемовете правеха мъжете да изглеждат нечовешки, тиранични, напомняха й, че тя наистина е затворник. Беше невъзможно да види очите или израженията им.

Минаха обратно през кухнята, през трапезарията, на всеки ъгъл стоеше униформен мъж от охраната. Бяха цяла армия. Значи Лидман бе лъгал. Обслужваната от шест души компютърна система бе лъжа. Те се намираха в най-охранявания затвор в света.

Щом се върнаха в малките си стаи, без връзка с никой от тъмничарите, Селина почувства, че в нея бавно се надига гняв. Мразеше това място, мразеше това, което им бе сторил Лидман, мразеше Капуела, защото явно е знаел какво е това място в действителност. И наум й дойде една ужасяваща мисъл.

— Сега, когато Лидман и Капуела са мъртви, вероятно ще ни унищожат. Никой не знае за нас. Кой ще разбере какви сме? Мелани, д-р Беркжик, Пол… ние сме единствените оцелели. Не сме нужни на никого, а те нямат власт над нас.

Адам се втурна в стаята на Селина и изскочи отново.

— Отнесли са тялото на Капуела. Предполагам, че ще направят аутопсия и после ще дойдат да ни разпитват как е умрял.

— Тогава нека изчакаме развитието на събитията — каза Селина, а Емма обяви, че отива да поплува.

— И аз! — извика Адам, приемайки с готовност това предложение.

Способността на децата да помитат мигновено тревогите и проблемите си при мисълта за нещо по-приятно е за завиждане, помисли си Селина.

Но когато Адам бутна вратата, за да отиде на мястото за развлечения, той откри, че тя е заключена.

— Заключени сме вътре.

Опитаха другите врати и разбраха, че са затворени в техните ограничени жилищни помещения. Имаха достъп до три стаи, баните и „клиниката“. Никъде другаде.

— Значи не се шегуват.

— Смяташ ли, че ще натиснат бутона? — попита Емма.

— Кой бутон? — попита Селина. Децата не би трябвало да знаят.

— Бутонът за бомбата. Ние седим на бомба, ти не знаеше ли…?

Адам легна на земята, прилепи ухо да чуе някакви издайнически шумове или вибрации.

— Чуваш ли нещо?

— Нищичко.

— Сума може ли да помогне? — предложи Емма.

Селина сви рамене, но ги поведе към „клиниката“ и включи осветлението.

Сума спеше кротко, нейната приличаща на топка глава светеше в бяло, мекото й телце бе свито върху марлята, сърчицето й биеше спокойно. Не бе отваряла очи вече цяла седмица.

— Сума, нужна ни е помощта ти — каза Емма, галейки мраморната повърхност на малкия череп. Като че галеше животинче.

Селина седна, чувствайки отчаяние.

Така ли щеше да свърши това — затворени в някакво дълбоко убежище под една пустиня в Централна Австралия? Някой отдалечен на километри ще натисне копчето и експлозивният механизъм ще ги погълне в адски пламъци.

— Можем да се проектираме — предложи Адам на Емма.

— А Селина?

Адам сви рамене. Той мислеше за себе си.

— Къде ще отидете? — попита Селина.

— Това бе само една идея — каза той. — Забрави я.

— Какво ще кажеш за прехвърляне на мисли? — предложи Емма. — Взимаме решение за някакво действие и го концентрираме върху Сума?

— Добре.

Селина намали осветлението толкова, колкото да могат да ходят в тъмнината и се наведе над Ембриона гледайки малката обла главичка. В мозъка си тя излезе през мястото за забава, кухнята и вратите до Т-образния коридор и всичко беше отворено, нищо не ги спря.

— Просто си мислете, че всички врати са отворени — каза тя и наблюдаваше как Емма и Адам гледат в плексигласовата кутия.

След няколко минути Адам отиде да пробва вратите. Бяха все още заключени.

— Няма и нищо за ядене. Може би искат да умрем от глад.

— Те изпразват станцията от всичкия персонал — каза Селина. — Всички се качват на камиони и автобуси и когато бъдат на безопасно разстояние, компютърът ще се самоунищожи.

— Само го казваш или знаеш?

— Предполагам, че го казвам, защото го знам.

И двамата разбраха какво искаше да каже.

Тогава внезапно лампите угаснаха, всичките, освен малките зелени спомагателни лампички на стените, за които Адам бързо се досети, че са индикатори за пътя за евакуиране.

— Стана! — извика Емма. — Хайде!

— Трябва да вземем Сума — каза Селина. — И някаква храна за нея.

Емма сложи шест метални кутии от специалното мляко в плексигласовото легло и бутайки количката потегли в тъмното по коридора, следвайки зелените индикатори.

Вратите, които водеха към главния изход, сега бяха отворени, зелените лампички светеха на интервали по дългия коридор до асансьора. Портите бяха затворени, но светлините светваха и угасваха нагоре по едни стълби, за които те не знаеха, че съществуват. Въпреки че индикаторите бяха много слаби, те им даваха достатъчно светлина да виждат и Селина вдигна сравнително леката плексигласова кутия, докато Емма и Адам понесоха кутиите с мляко. Заизкачваха се.

Изкачваха се, спираха, отново се изкачваха, зелените лампички продължаваха да проблясват, подтиквайки ги напред и нагоре.

Нямаше площадки, само стъпала. Понеже скоро въздухът започна да не им достига, Селина предложи да изкачват по сто стъпала, после да сядат и броят до сто и така нататък.

Тъй и направиха — шест пъти се изкачваха, шест пъти спираха, докато накрая, изтощени, усетиха промяна във въздуха, ставаше по-топло, още по-топло, после стана истински горещо, докато накрая стигнаха до дневната светлина, процеждаща се изпод вратата на изхода.

Бутнаха я, яркото слънце ги ослепи.

Бяха стигнали до външния свят.

— Къде да отидем сега? — попита Адам.

Голият пейзаж бе ужасяващ. Една редица планини далече-далече пред тях, усещане от огромното пустинно пространство около тях, пустош, горещина, прах, напукана камениста земя, нищо, освен хангарите и сградата на фабриката на около триста метра, които бяха видели от въздуха и които както изглежда бяха напуснати.

— Да опитаме там.

Тръгнаха бързо. Селина носеше кутията, слънцето напичаше тиловете им. Тя си помисли за слънчеви шапки или лосион срещу изгаряне, внимаваше Ембриона да е винаги в нейната сянка.

Зданието бе тихо. Влязоха през вратата, намериха се в огромно помещение, пълно с машините на климатичната инсталация. Приличаше на електростанция, съвършено чиста, но необитавана. Тук нямаше да намерят помощ.

— Нужна ни е кола, някакво превозно средство да се махнем оттук — каза Адам.

— Нека опитаме в хангарите.

Те излязоха и заобиколиха, държейки се по възможност под сенките, където беше малко по-хладно.

До една стена видяха първия мъртвец. Униформен, той лежеше по гръб, лицето му изкривено в агония. Вторият бе на няколко крачки по-нататък, после с наближаването на хангара те станаха толкова много, че не можеха да ги преброят.

— Какво е станало? — попита Емма.

— Нямам представа — каза Селина.

В хангара имаше не само едно превозно средство. Имаше цял конвой от лъскави сини камиони, бензинови помпи, оборудване за поддръжка. Приличаше на автобусно депо, а в центъра бе паркиран голям автобус за дълги разстояния.

На кормилото седеше мъж с бял работнически комбинезон и плачеше. Селина подаде кутията с Ембриона на децата и се качи вътре, потупа го по рамото и го попита какво става.

Той вдигна поглед, в очите му се четеше ужас.

— Заведете ме в болница — изхлипа той. — Заведете ме в болница.

— Какво има?

— Главата ми. Имам тумор в мозъка. Ще умра, имам тумор в мозъка.

— Не, няма — каза твърдо Селина, — но сигурно си преживял шок, така че ако знаеш някоя болница, закарай ни там, ти си единственият, който може.

Мъжът се окуражи от нея, наблюдаваше как Емма и Адам вдигат плексигласовата кутия към Селина, която я сложи на една от седалките.

— Можеш ли да шофираш? — попита тя.

— Да, разбира се, мадам.

— Добре, тогава да тръгваме. Колко далече е?

— Кокълбиди е най-близкият град. Триста мили, ще ни отнеме остатъка от деня.

— Какво се е случило с тях? — попита Емма, гледайки мъртвите мъже.

— Не знам. Някакъв газ или наркотично средство! Всички бягаха насам, като че целият район е взривен. Някои викаха „издига се“. Не съм сигурен, че тук изобщо има бомба.

Мъжът помоли Адам да му помогне.

— Добре ще е да вземем още гориво, човек никога не знае. — И те всички помогнаха да се натоварят десетина бидона с бензин в отделението за багаж.

Мъжът, наближаващ петдесетте и с уморени очи, беше напълно вглъбен в себе си. Не се интересуваше кои са те, какво правят децата в станцията, коя е Селина или какво беше това, за което толкова се грижеха в плексигласовата кутия. Той просто искаше да стигне до болницата.

Гудроновият път, водещ от станцията на запад, беше прав — една черна линия, нанесена върху пустинята километър след километър. Мъжът се надвеси над кормилото и натисна педала.

— Ще ви кажа нещо странно — каза той след около един час слушане на бученето на мотора, воя на гумите по горещия бетон на пътя, случайното удряне на камъче по-долната страна на автобуса. — В онова място, Кокълбиди, няма да намеря помощ. Никаква помощ. Вече усещам тупкане между ушите, туморът расте.

— Мисли за нещо друго — предложи Селина.

— Имаш предвид да говоря? Да говоря, за да не се безпокоя?

— Помага.

— Искате ли да разберете за Кокълбиди? — попита той. — Построен е от един човек на име Кърк. Мошеникът дошъл в Аделейд, после тук и започнал да прави дупки за вода в ранчото си, всяка от които струвала пет хиляди долара. После заобиколил триста мили от земята си с ограда против кучета динго, която струвала още триста хиляди долара. Представи си, само за да се пази от проклетите динго. После довел семейството си тук и превърнал мястото в град, после проклетото правителство построи ядрения военен завод до него, така че той пръв да загине, ако нещо се случи. По дяволите! — каза той и падна върху кормилото. Автобусът продължи, излезе от пътя и спря; двигателят угасна.

— Какво стана? — попита Адам и се надигна в седалката, беше задрямал отзад.

— Мисля, че е мъртъв — каза Селина. — От въображаем мозъчен тумор.

— Защото вече нямаме нужда от него? — предположи Емма.

Те го издърпаха от кормилото, после извън автобуса и го положиха на земята, поставяйки ръцете му на гърдите.

Селина седна зад кормилото, разгледа скоростите, педалите.

— Трябва да я върнеш в неутрално положение, преди да включиш двигателя — каза Адам. — Блокирал е, защото беше на скорост.

Селина запали мотора, завъртя кормилото — беше със сервомеханизъм, нямаше затруднения. Беше не само по-лесно отколкото мислеше, но и забавно.

Щом се озова отново на пътя, тя натисна педала, усещайки, че Адам наблюдава всяко нейно движение.

— Може ли да опитам?

— Не можем да поемем риска на една катастрофа, Адам, а и краката ти сигурно няма да стигнат до педалите.

— Искам да опитам! — настояваше той.

— Отиди си на мястото и си почивай.

— Сега си много силна, нали, Селина? Ти си тази, от която глупавото същество получава команди, нали?

Той се държеше за гърба на нейната седалка. Тя можеше да види лицето му в страничното огледало и бе смаяна от изписаната му в очите ревност и омраза.

Момчето можеше да бъде опасно, ако не постигнеше своето, трябваше да пази Ембриона от него, да го наблюдава внимателно. Тя не искаше да се повтори онова, което той стори на Мики.

— Спри! — изкрещя внезапно Адам.

Тя погледна в огледалото — момчето бе пребледняло. Изразът му се бе променил, очите му бяха широко отворени от ужас. Тя намали скоростта.

— Спри! Ще ги удариш! — изпищя той.

— Да ударя какво, Адам? Няма нищо, освен един абсолютно чист път пред нас докъдето може да се види.

— Съществата! — изплака той.

Тя спря автобуса, Адам се беше свил зад седалката и се тресеше от страх.

— Какви същества? — каза тя, разтърсвайки го в опит да измъкне нещо смислено от него.

Емма се присъедини към нея, опита се да хване Адам за ръката, но когато той вдигна поглед, беше очевидно, че вижда нещо ужасно на прозорците. Той се подлуди, изскочи от автобуса и се затича по пътя с все сили. Селина и Емма скочиха и се затичаха след него.

— Адам! Върни се! Адам!

Той тичаше, тичаше, тичаше, нито веднъж не погледна зад себе си, после се спъна и падна неудържимо на пътя, сви се, изпищя и изведнъж остана неподвижен.

Селина тичаше в горещината на пустинята. Наоколо нямаше нищо, абсолютно нищо. Стигнаха до Адам. Той лежеше по корем, ръцете му бяха нарязани при падането, челото натъртено, лицето бяло. Селина го изправи да седне, разтърси го, преслуша сърцето му.

— Мъртъв е. — Тя не можеше да го повярва.

— Какво?

— Трябва да е видял нещо, като Капуела, Лидман и шофьора. От какво се страхуваше той, Емма? Какво го плашеше най-много?

— Чудовища, предполагам.

— От това ли те е страх и теб, от чудовища?

— Не зная.

Селина вдигна малкото телце — сега малко момченце, безжизнено, Адам, от когото се беше страхувала за фаталния момент. Сълзи започнаха да изпълват очите й. Нейна ли беше вината? Или на някой, който я заплашваше с опасност от Ембриона? Разбираше ли Емма това, като вървеше на няколко крачки зад нея?

— Трябва да се махнем от тази горещина, Емма, ще получиш ужасно главоболие.

— Ти го уби — каза Емма. — Ти го уби чрез Сума, защото мислеше, че той може да стане опасен.

— Не, не съм. Заклевам се, че не съм.

— Ти го уби — повтори Емма, взирайки се в нея с присвити очи.

— Не ме заплашвай, Емма. Ако ме заплашваш ти заплашваш Сума, която по независещи от мен причини действа чрез мен. Аз не мога да я контролирам.

Емма я изгледа продължително, просто стоеше по средата на пътя и я гледаше.

— Знаеш ли от какво се страхувам най-много? — прошепна Емма.

— Не.

— Страх ме е да се срещна лице в лице със смъртта. Веднъж видях такава картина в една книга. Смъртта беше висок, черен скелет, омотан в ефирни воали, носещ коса на рамо и сочещ с кокалест пръст към един гроб с втренчени очни орбити.

— Наистина мисля, че трябва да се махнем от слънцето — каза Селина и отново тръгна към автобуса.

— На такава ми приличаш и ти сега, Селина. Изглеждаш като смъртта — каза Емма, гледайки я втренчено. — Зная, че когато се срещнем, ти ще ме повикаш и аз ще дойда тихо. Но се страхувам. Много ме е страх.

И Емма направи крачка напред, като в транс, посегна да докосне Селина, затвори очи, отвори уста да изкрещи, издаде задавен звук и падна.

— Емма! Емма, за Бога!

Селина сложи Адам на земята, грабна Емма през кръста, заопипва главата, гърдите й. Нямаше дишане, сърцето не биеше. Нищо.

Тя беше мъртва.

Както и Адам, тя беше мъртва.

Селина се изправи, обърна се и се затича към автобуса. Не знаеше какво прави, просто побягна назад към автобуса.

Задъхана се изкачи вътре и отиде да погледне Ембриона.

Той беше там, увит в марлята си върху постланото с марля легло в плексигласовата кутия, но се бе обърнал по гръб, с лице нагоре й белите му очи бяха отворени.

Тя го гледаше.

Неин ред ли беше сега?

От какво се страхуваше най-много? Каква ужасяваща смърт я плашеше най-много?

Белите очи не издаваха нищо.

После тя чу самолета. Летеше ниско и бързо — двумоторен витлов самолет с военни отличителни знаци, спусна се право надолу към пътя и нея, после се издигна рязко нагоре и изчезна.

Тя погледна отново Ембриона.

Самолетът щеше да се върне и да атакува автобуса, да я убие, да убие Ембриона. Тя се спусна напред, седна на шофьорското място, включи двигателя.

Какво щеше да прави? Да излезе от пътя и подкара из пустинята, за да го избегне? Тя беше идеална мишена, където и да отидеше.

Самолетът отново се снижи, скоростта му цепеше въздуха наоколо, тя се ужаси. Селина завъртя волана и автобусът излезе от пътя, заподскача по неравната земя. Секунди по-късно стана невероятна експлозия. Като погледна наляво, тя видя рухналата маса светъл метал, цялата в пламъци.

Тя спря автобуса, отиде отзад да погледне Ембриона. Очите му сега бяха затворени, той нямаше какво да предаде.

От какво ли се е страхувал пилотът? Да не би самолетът да загуби управление?

Върна се на шофьорското място, завъртя волана и се върна на пътя.

Ако пилотът бе известил за местоположението й, те щяха да изпратят по-големи сили, няколко самолети с ракети. Тя бе обречена.

Ако можеше да стигне до това място Кокълбиди, те нямаше да атакуват града.

Върна се по пътя до лежащите деца. Нямаше да ги остави тук, може би не бяха мъртви. Тя не беше лекар. Може би Ембрионът само им беше внушил, че са в кома, като предупреждение.

Тя вдигна Емма и я положи напряко на две седалки, после се върна за Адам и го положи на срещуположните две седалки.

Трябваше да намери помощ, да стигне до тази болница.

Тя кара половин час, един час, тогава далеч отпред видя линията на хоризонта да се променя, оформиха се ниски здания, върхът на катедрала.

Кокълбиди?

Ако успееше да стигне градчето преди някой друг самолет да се добере до нея, щеше да е в безопасност. Нямаше да я обстрелват в населено място. Натисна газта, моторът изръмжа, пътят бягаше под нея. Тя хвърли поглед нагоре към небето.

Нищо.

Зданията пред нея сега се уголемиха, беше учудена от размера на мястото. Една голяма табела гласеше „Добре дошли в Кокълбиди“ и точно когато намали скоростта, пет огромни черни реактивни самолети префучаха ниско над главата й.

Успя точно навреме.

Кокълбиди приличаше на западен град, с главна улица с хотели, барове, банки и магазини, имаше къщи, триетажни постройки, паркирани една до друга коли, свидетелства за ред и законност, ала наоколо нямаше жива душа.

Никой.

Тя спря автобуса до най-голямото здание и се изкачи по стъпалата до главния вход.

Когато отвори стъклената врата, видя вътре хора, които се разбягаха като плъхове, администраторката се скри под бюрото си.

Бяха предупредени.

— Искам да отида в болницата! — извика тя.

— Право надолу по пътя, който виждате, последната пресечка вляво.

Ембрионът не беше повече тайна или пък властите бяха пуснали слух за жертва на чума, както бяха направили в Мъруилумба.

Селина се върна в автобуса, включи на скорост, отпусна амбреажа, сръчно като начинаеща, и потегли.

В огледалото видя, че отзад я следва едно комби. Не успя да види инициалите, изписани над предното стъкло и се обърна да погледне през задното стъкло.

ЗАТВ.

Телевизия? Някой австралийски телевизионен канал?

Тя зави по пресечката, видя едно голямо бяло здание, болницата, влезе в предния двор и направи първата си грешка, като се удари в стълба на портала и одраска автобуса отстрани.

Всички врати на зданието бяха затворени, всички прозорци. Тя се извърна и видя идващото комби на телевизията. Една ръка отзад държеше насочена в нейната посока камера.

— Нуждая се от помощ — каза тя. — Болницата затворена ли е?

— От две години, госпожо — извика глас от комбито.

От задната част излязоха трима мъже, единият държеше камера на рамото си, вторият зад него работеше с нея, а третият държеше микрофон. Зад тях се влачеха кабели.

— Извинете, госпожице… — каза репортьорът. — Вие ли сте госпожица Селина Бел?

— Да…?

— Ние сме от Западноавстралийската телевизия. Предполагам, че току-що идвате от станцията Нъларбър.

— Да…?

Той се изсмя нервно.

— Вие сте доста привлекателна жена. Казаха ни да очакваме чудовище.

— Чудовището е в автобуса — каза тя.

— Може ли да отидем и надзърнем?

— Заповядайте — каза тя.

Двамата оператори тръгнаха напред към автобуса и предпазливо се изкачиха и влязоха.

— Джим! Тук има две мъртви деца! — извика единият от тях. — И нещо като жив зародиш!

Коментаторът се втурна и влезе в автобуса, Селина изчака малко и го последва.

Тримата стояха около кутията, операторите се опитваха да снимат под най-добър ъгъл за близък план отгоре.

Докато наблюдаваше как тези мъже снимат Ембриона, Селина бе завладяна от чувството на силно облекчение, като че отговорността, която бе носила на плещите си, вече не беше нейна, като че бе направила всичко, което се очакваше от нея.

Тя излезе от автобуса и отиде до комбито. Страничната врата беше отворена, тя влезе и погледна над рамото на инженера към монитора.

Показваше Ембриона отблизо с неговите широко отворени бели очи, малките черни дупчици, които бяха неговия нос, рибешката му уста, която потрепваше при дишането.

Камерата се измести към седалката, където лежеше Адам, едно мъртво дете.

Измести се отново, към Емма.

— Не знаем какво означава това — каза коментаторът, — но може би едно обяснение ще бъде дадено от… — И камерата се обърна натам, където бе стояла Селина, но вместо нея, вместо редици от празни седалки, там стоеше една отвратителна фигура, един мъж, обгорял до черно, страшното му лице бе мокро от масата изгоряла плът, очите втренчени, ръцете с оголени кости протегнати напред.

— Господи! Какво е това? — каза инженерът, надигайки се да погледне от колата към автобуса.

Вътре се виждаха тримата мъже, никакъв признак за видението.

— Можете ли да обясните това?

Можеше, но нямаше намерение. Ембрионът по някакъв начин използваше телевизионната камера, телевизионните вълни да предаде какво виждаше коментаторът. После в бърза последователност се появиха невероятни картини.

Горящ град, всички сгради в пламъци, паважът зачервен от горещина, небето черно от падаща пепел, изпаднали в паника хора пищяха, бягаха лудо във всички посоки, някои обхванати в пламъци, други давещи се до смърт от облаци плътен дим, изригващ от врати, прозорци, водосточни тръби.

После картини на приливна вълна, помитаща всичко по главната улица на друг град, здания, къщи, коли, хора, толкова много хора, давещи се, хващащи се с ръце за плаващи парчета дърво; черна вода, кафява вода, тиня, петрол, мръсотия и отломки, въртящи се неспирно с неудържимото течение.

После друга картина, сравнително по-спокойна, но също толкова ужасяваща — изтощени фигури, държащи се за главата, за гърдите, за крайниците, усти отворени за въздух, кожи подпухнали от тумори, с циреи, с мехури и подутини, някои падат на земята, за да бъдат стъпкани от другите, очите им втренчени в диво отчаяние от безнадеждността на тяхното състояние.

Images de feu, d’inondation et peste

Tura le monde qui soit instable.

Ако това не ставаше сега, щеше да се случи скоро. Ембрионът бе се добрал до света чрез звуковите вълни, телевизионните вълни. Енергията, която притежаваше, поразяваше умовете на всички, които гледаха телевизия — една повсеместна, заключителна хипноза на целия свят.

Tura le monde qui soit instable.

Тя трябва да го унищожи.

Тя трябва да го убие преди то да я убие.

Тя се втурна към автобуса и влезе вътре. Тримата от телевизионния екип бяха мъртви, операторът се бе закрепил някак си върху облегалката на седалката над Ембриона. Тя го издърпа встрани, изхвърли апаратурата от автобуса.

Седна зад волана, включи двигателя. Сега знаеше какво трябва да направи. Беше видяла предостатъчно смърт, предостатъчно ужас. Върна автобуса на пътя, завъртя волана, натисна педала и избръмча по главната улица.

Караше бързо и яростно. Видя някакъв мъж, държащ се за корема си на прага на една врата, някаква жена, скубеща косата си и тичаща обезумяла, деца, плачещи и ужасени от някакво видение, което ги преследваше.

Видя пред себе си отклонение. Пътят, по който се движеше, отиваше на запад, наляво трябваше да е юг. Ако подкараше на юг, щеше в края на краищата да стигне до морето, Големия Австралийски залив, онези масивни скали. Трябваше да иде до морето, не можеше да се върне в станцията Нъларбър.

Пътят бе неравен, но тя продължи — един час, два часа, три часа, когато започна да се свечерява. Ембрионът в плексигласовата кутия, малкият мъртъв Адам, малката мъртва Емма, тримата мъртви мъже от телевизионния екип. Тя се държеше нелогично, караше подвижна костница, може би полудяваше, ала трябваше да продължи. Тогава моторът спря. Беше свършила бензина.

В нощната тишина тя чу сега плача на Ембриона. Можеше да го остави да умре от глад, от жажда. Имаше сила за това, ако то не атакува мозъка й.

Тя вдигна плексигласовата кутия, изнесе я от автобуса, тръгна в нощта и я сложи на горещата прашна земя.

Тя не го погледна, не знаеше дали е будно, дали гледаше в нея.

Остави го по средата на пустинята, по средата на нощта, да умре.

Върна се при автобуса, издърпа навън телата на мъжете, остави ги безцеремонно близо до автобуса, после отвори едно от канчетата с храната на Ембриона и изпи млякото сама.

Ембрионът щеше да е слаб, твърде слаб да атакува мозъка й. Ембрионът щеше да е изтощен. Тя трябваше да възвърне силата си. Пийна още от млякото, после изгаси светлините в автобуса и легна на задната седалка да почине. Когато се почувстваше по-силна, щеше да напълни резервоара с бензин и да замине, сама.

Събуди се на зазоряване. Зората бе огненочервена, с жълти облаци, мелодраматична като нейното положение.

От задния прозорец можеше да види плексигласовата кутия, на двеста метра. Нямаше да се доближава до нея. Слезе от автобуса, прекрачи мъртвите мъже. Пейзажът бе ужасяващ — нямаше нищо, нищо, освен пустош и напукана земя.

Отиде отзад, отключи багажното отделение и изтегли един от тежките бидони с бензин. Развъртя капачката, после и тази на резервоара и започна да налива бензин. Поне имаше достатъчно гориво да стигне до края на света.

Щеше да кара по слънцето, през пустинята, щеше да кара, докато стигне до морето, после щеше да отиде на изток до Аделейд.

Подуши бензина и изтръпна. Спря да налива и поднесе капачката до носа си. Това не беше бензин. Беше перилен препарат. Тя беше наливала перилен препарат в резервоара за бензин.

В паника се върна до багажника и провери другите бидони. Всичките съдържаха перилен препарат.

Онзи ненормален механик бе натоварил перилен препарат.

Беше загазила.

В центъра на пустинята, с храна, която може би щеше да й стигне за двадесет и четири часа, беше загазила.

Трябваше да се върне пеш до Кокълбиди.

Тя махна за сбогом на Емма и Адам. Те бяха твърди, беше настъпило вкочанясване.

Слезе от автобуса, в откритото пространство. Не чувстваше нищо, съзнаваше, че не може да мисли.

Тръгна към плексигласовата кутия.

Искаше да хвърли последен поглед.

То беше там, увито в марлята си, лежеше на марлената постелка, но беше спряло да диша.

Тя го взе с една ръка, вдигна го.

Беше отпуснато, мокро, мъртво.

Ембрионът бе мъртъв.

Съществото, което бе карало хората да си скубят косите, да умират от мозъчни тумори, рак, в ад и наводнения, бе мъртво.

Тя беше свободна.

Върна го в кутията, покри го с една кърпа и го остави, където беше. После започна завръщането си към цивилизацията, за да каже на света, че опасността е свършила.

Тя следваше следите, направени от автобуса предишната нощ. Беше много просто, не можеше да се обърка.

Беше свободна, в центъра на пустинята, без храна и вода, но не се страхуваше.

Тя си беше мислила за такъв край доста често. От това ли се страхуваше най-много? Да не умре от жажда?

Пресъхналото гърло, лазенето, съзнанието, че няма помощ на километри наоколо, бавната мъчителна смърт от изгарящото слънце?

Дойде й наум, че може би това изобщо не се случваше, че тя си го въобразяваше.

Това беше въображаемата смърт, втълпена й от Ембриона.

Може би то не бе умряло, може би бе още живо. Кога започна да си въобразява, кога се бе уловила в мисли за самоубийство?

Когато то бе достигнало до милиони хора чрез телевизията? Кога тя бе решила да го убие? Тя тръгна обратно към автобуса.

Щом трябваше да умре, щеше да умре с Емма и Адам, нямаше да умре сама. И тогава всичко, от което се страхуваше я връхлетя — заболяха я краката, устата й пресъхна, глезените й отекоха, горещината, страхотната горещина… и в далечината се появи мираж. Емма и Адам във вид на проекция, с бели коси, полупрозрачни, призрачни, те носеха плексигласовата кутия и се отдалечаваха от нея.

Тя извика, но не излезе никакъв звук. Децата не бяха умрели, Ембрионът ги беше снабдил с достатъчно енергия да се проектират и да се преструват на умрели, а в замяна те му бяха помогнали да се проектира. Ембрионът не беше мъртъв.

Бяха я измамили, защото вече нямаха нужда от нея.

La fille d’autre branche

Nourice du petit roi

Apres voir la plus horrible revenche

Sauvera les meilleurs trois.

Тя гледаше към тях в далечината. Бяха израсли. Децата, бяха доста високи, четиринадесет-петнадесет годишни, момичето малко по-ниско от момчето и се прегръщаха като любовници. Сега можеше да види, че с тях имаше дете — дете, което те обичаха, закриляха, но детето беше уродливо, детето беше грозно. Това странно трио бяха децата на бъдещето, тя го знаеше, трябваше да го приеме. Цветовете наоколо бяха много красиви и тя разбра, че се намираше в бъдещето, че се намираше в бъдещето на Нострадамус.

Дъщерята от друг семеен клон

Бавачка на малкия крал

След като види най-ужасната мъст

Ще спаси най-добрите трима.

Най-добрите трима…

Те щяха да я оставят да умре и щяха да продължат да живеят.

Тогава какво щяха да направят със света?