Метаданни
Данни
- Серия
- Кръвта на Нострадамус (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Unborn, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Ракъджиева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara (2014 г.)
Издание:
Ендрю Лоурънс. Нероденото
Английска. Първо издание
ИК „Плеяда“, София, 1993
Коректор: Мирослава Стамболджиева
Художник: Димитър Стоянов — Димо
ISBN: 954–526–025–4
История
- — Добавяне
Глава петнадесета
Капуела пристигна, той организира дневния ред на цялото домакинство. Уроци за Емма и Адам, часове за упражнения и почивка, образователни игри, време за четене.
Към Шърли и Дейв бяха добавени още двама служители, всъщност телохранители, които пазеха района. Селина подразбра, че наоколо бе плъзнал слух за тяхното пристигане в Австралия и несъмнено няколко дръзки журналисти вече преследваха историята на века.
Къщата и околностите напомняха на Селина за книгата, която бе чела за заточението на Наполеон на Света Елена — затворнически живот без затвор, свобода до определени граници.
Имаше време да чете, да забрави Мелани, да забрави Пол, но вместо това тя ги помнеше, живееше със спомените за тях, преживяваше отново часовете, прекарани в казбата. За да заспи взимаше приспивателно, за да влезе в ново по-равно темпо на живот трябваше да пие, не прекалено, но австралийските вина сервирани с храната й харесваха и тя изпиваше по няколко чаши, съзнавайки, че ще причинят апатията, която желаеше.
Имаше телевизия, излъчваха някои сериали на ББС, които й напомняха за дома. За него точно й беше мъчно сега. Имаше надежда, ако се държеше добре, ако докажеше, че има само умерени психични способности без лоши мотиви и децата са се променили от техния антагонистичен като на Мелани начин на мислене към този на нормални, добре приспособени деца. Тя не можеше да бъде гувернантка завинаги.
И все пак, две седмици след като тайната на Емма бе разкрита, Селина забеляза промяна в своята собствена психическа нагласа. Усещаше, че това е свързано по някакъв начин с ембриона. Не можеше да го обясни, не можеше да разговаря с никого за това, но една сутрин, когато се събуди, беше притеглена към стаята на Емма просто за да я погледне и да се увери, че всичко е наред. В нея се развиваше някаква нежност към Емма, някаква нежност към мъничкото същество, което растеше вътре в нея, като че беше нейно собствено. За момент й мина мисълта, че може би това бебе е преродената Мелани, но я отхвърли като фантазия.
Това, което не отхвърли като фантазия бе, че ембрионът вече имаше собствен ум, който можеше да влияе на хората наоколо, особено на нея. Беше почти като че получаваше заповеди от него, знаеше инстинктивно какво да направи и когато Капуела й каза, че някой си доктор Хемлир пристига от Щатите да се грижи за Емма, тя разбра отведнъж, че той ще е безполезен и тя ще трябва да действа самостоятелно.
Емма се бе оплакала от болки в корема, съвсем естествени, и след като обсъдиха проблема с Адам, решиха, че Селина трябва да каже на Капуела за предстоящото събитие.
Капуела едва повдигна вежда. Нищо не можеше да го учуди вече. Бе загрижен за здравето на Емма, въпреки че напълно отхвърляше възможността бебето да се роди живо. Беше загадка как е успяла да забременее от Адам, ала загадките сега бяха част от ежедневието им и напълно допустими.
Докторът пристигна един следобед и още преди да излезе от колата Селина можеше да го опише. Висок, едър, с разсеян поглед и мустаци, тялото му бе с някак нарушено равновесие, като на човек, който работеше за пари, за да задоволи скритата си зависимост от наркотиците. Можеше да говори безкрайни безсмислици и изобщо не го бе грижа за децата.
Той се оказа точно това, което очакваше Селина и единственото нещо, което не беше предвидила, бе военната му шапка и бойната униформа, която той носеше с маниера на полковник.
Той трябва да си отиде, помисли тя и си го помисли с лошо чувство, което я учуди. Беше придобила инстинкт за собствена територия, беше започнала да мисли, че тази къща, цялото място може да бъде нейно и щеше да се отърве от всички и щеше да го поддържа с няколко внимателно подбрани прислужници, на които може да се довери, и изведнъж осъзна, че това не са нейни мисли. Тази вътрешна нужда да защищава, да бъде сама, бе някакво чувство, което се излъчваше от нещото вътре в Емма.
Д-р Хемлир подаде отпусната ръка за здрависване, огледа се наоколо, каза, че е виждал и по-лошо и започна да й разправя за пълния си с преживявания живот във Виетнам и Далечния Изток и своя интерес към окултното, поради което бил избран за тази задача от Джек Лидман.
Когато го представиха на Адам, той не му обърна внимание. Момчето бе само едно дете, а когато Селина му разказа за Емма, той бързо изрази със свиване на рамене отношението си към цялата работа с раждането. Той не можеше да разбере защо всички вдигат такава врява. Беше израждал бебето на едно виетнамско момиче на осем години и друго на десет с близнаци. Бебетата не оживели, естествено, нито пък децата-майки, не можело да се очаква толкова от природата.
Неговото дразнещо присъствие сближи Селина с Капуела. Тя започна да се отнася към него със същото уважение, което изпитваше по-рано към собствения си баща. Той можеше да види, че се задава провал. Смъртта на Мелани беше тежък удар, той бе отдал толкова много от живота си на нещо, което обещаваше все по-малко и по-малко. Освен това беше разтревожен от нещо ново и тя бе единственият човек, на когото той можеше да се довери.
— Когато станах тази сутрин — разказа й той, — усетих, че получавам съобщение в мозъка си. Не зная откъде, но беше много ясно, че Шърли, готвачката, е в играта на Лидман да ни шпионира и че ще открия доказателство за това в писмо в кожен портфейл в чекмеджето на тоалетката в нейната спалня. Докато тя беше навън за продукти с Дейв, аз се промъкнах там и намерих писмото, потвърждаващо срещите й с него. Откъде предполагаш, е дошло това послание?
— Детето на Емма — лаконично отвърна Селина.
— Ти ме учудваш. Значи и ти си имала подобни преживявания?
— Да, понякога чувствам, че онова същество ме управлява. Преди два дена инстинктивно помислих, че Емма би трябвало да пие сок от моркови. Говорих с д-р Хемлир за това и той каза, че мога да й давам каквото си поискам, за него нямаше значение. Но чувството, заповедта, дойде от него… от онова…
— Заповедта, командата. Има нещо отблъскващо, могъщо вътре в това дете.
— Освен това получих послание, че докторът трябва да си отиде — каза Селина.
— Аз също го получих — призна Капуела. — Но честно казано сметнах, че ми се иска да е така.
В този момент влезе д-р Хемлир, носеше две костенурки, кръстени от децата Ромул и Рем. Бяха мъртви, черупките им бяха прогорени по средата.
— Какво мислите е причинило това, нагорещен до червено ръжен?
И Капуела, и Селина знаеха какво може да бъде. Размениха погледи, но не казаха нищо.
— Онова малко момче, предполагам. Но как по дяволите е успяло да получи толкова топлина, за да направи такъв отвратителен номер, просто не зная.
Капуела предложи да наблюдават Адам и Селина го наблюдаваше тайно, без да му се натрапва и докладваше, че всъщност Адам се държи много добре. Той четеше много, играеше шах с д-р Хемлир, когото биеше всеки път, рядко скучаеше, беше много мил с Емма, с която прекарваше продължително време.
Една сутрин д-р Хемлир закъсня необичайно много за закуска. Селина се качи горе в стаята му и откри, че не си беше лягал.
Старателното издирване в къщата и околностите не разкри нищо, въпреки че Селина и Капуела забелязаха, че Шърли и Дейв очевидно бяха много разтревожени. Капуела задигна камиона на къщата и излезе със Селина и Адам извън портите.
Скоро след като се отдалечиха от къщата и възможните подслушвателни апаратури, Капуела спря камиона, слезе и направи знак на спътниците си да го последват и в уединението на една гънка на релефа, изгледа Селина и Адам и каза:
— Нека не се преструваме, не знаем ли всички къде е той?
— Да — каза Адам.
— Добре, нека напишем къде смятаме, че се намира.
Той извади от джоба си един плик и го накъса на три.
Селина написа: „На острова, вляво от моста.“
Капуела и Адам бяха написали същото, с абсолютно същите думи.
— Повече от случайност — въздъхна Капуела. — Освен ако не практикуваме телепатия, без да знаем за това или пък някой направлява мозъците ни.
Върнаха се право на острова и откриха, че Емма с Шърли, Дейв и телохранителите вече бяха пристигнали там и режеха въжето, на което висеше Хемлир.
Той бе пристрастен към наркотиците, сам си бе отнел живота. Докладът щеше да отиде при Лидман, това бе лош избор на персонал. Никой нямаше да помисли нищо лошо, освен Селина, Капуела и децата, които знаеха, че тепърва ще се случват разни неща.
Събитията започнаха да се умножават, странни събития, които не изглеждаха необикновени за непосветените, но които за Селина бяха ясни проявления на психическа мощ.
Пристигна нов лекар, Хенрих Вайсблат, възрастен пенсиониран германец, който неотдавна бе овдовял и сега живееше в Бризбън. Не бяха го викали, обаче той се изкачи алеята един ден след смъртта на Хемлир и се представи на Капуела като „човека, от когото имате нужда“.
Не бе общителен и се зае със задълженията си, без да се учудва на нищо. На въпросите за възможно психическо минало той скромно отговори, че смъртта на жена му го променила, постигнал вътрешен мир и почувствал, че е направляван към Тоубил хаус.
Селина забеляза, че Емма вече се държи като бременна жена, зряла бременна жена — когато ходеше се държеше за кръста, често почиваше, ядеше странни комбинации храни, лицето й пълнееше, кожата й изсветляваше, настроенията й ставаха все по-капризни, а беше бременна само от осем седмици.
Караше се с всички, освен с Адам, който се грижеше нея като съпруг, бъдещ баща. Тогава една нощ писъците от нейната стая обиколиха къщата и прозвучаха като начало на нещо непредвидено.
Д-р Вайсблат даде заповеди, щеше да е толкова преждевременно раждане, че ембрионът вероятно нямаше да оцелее, но понеже Емма бе толкова малка, животът й бе опасност.
Извикаха една местна сестра, бързо превърнаха свободната стая до тази на доктора в родилна стая и помолиха Селина да помага.
Нищо не се случи в следващите двадесет и четири часа, освен дето Емма имаше постоянни болки и я поддържаха с обезболяващи средства. Докараха с една кола-фургон контролиращи апарати от някаква клиника в Бризбън.
Дишането на Емма, ударите на сърцето й, сърцето и дишането на ембриона и всички контракции се регистрираха. В два часа следобед раждането започна.
Капуела беше там, наблюдаваше, ужасен какво чудовище би могло да се роди от тази връзка.
Стана много бързо. Докторът и сестрата работеха като обезумели. Селина държеше здраво ръката на Емма, слагаше кърпи върху тялото й, възглавници под разтворените й крака. После имаше кръв, появи се бял като мрамор глобус, не по-голям от топка за тенис, който докторът хвана с гумените ръкавици и издърпа един лепкав мърдащ ембрион с неоформени крайници и все пак жив и пулсиращ.
— Живо е! За Бога, живо е! — извика той и го уви в огромна хавлиена кърпа.
— Диша! Диша!
Погледна бялата като топка глава с червени вени, тънката като ципа кожа. То имаше уста, приличаща на рибешка, малки дупчици за нос и малки сини процепи за очи.
Тогава очите се отвориха.
Бели.
Някак втренчени.
В тях имаше ужасяващи глъбини.
Зениците бяха бели, ирисите бяха бели, яйцеподобни и все пак с интелект, някакъв бездънен интелект се излъчваше от тях и ужасяваше.
Това същество знаеше всичко, знаеше всичко за нея, за света, за миналото и бъдещето. Взря се в нея, задържа я в погледа си, после затвори очи.
Не погледна никой друг, не отвори очите си за никой друг.
Докторът го прегледа, Капуела наблюдаваше.
— Момче ли е или момиче? — попита сестрата. Направиха й място, за да види сама. Детето бе съвсем дребно и между краката му нямаше нищо, а само една изпъкналост, не съвсем пенис и все пак не и вагина.
— Още не е оформено — каза д-р Вайсблат.
Премери главата, дължината.
— Няма да оживее, не е възможно да оживее.
И ембрионът се сви сам и се преобърна.
— Това е невероятно. Не съм виждал такова нещо преди.
— Има много неща, които не си виждал преди — каза Капуела и се обърна. Той отвори вратата на Адам, който чакаше отвън, чакаше да види детето си.
— Какво е, момче или момиче? — попита той.
— Момче — бързо каза Селина. Нямаше смисъл да усложнява нещата.
Адам погледна съществото и за втори път то отвори очи. Адам бързо извърна поглед, грабна ръката на Селина и я стисна силно.
— Какво има? — попита тя.
— То не ме харесва.
Което не беше чувството, което бе изпитала тя. Беше се почувствала объркана, но в никакъв случай отхвърлена.
— Защо казваш това?
— То няма нужда от мен. Аз съм излишен. Нуждае се теб, защото ти ще се грижиш за неговите физически нужди, от мен няма нужда.
Сестрата, следвайки реда, на който бе научена, загърна ембриона и го подаде на Емма, която го хвана като малка кукла, усмихвайки се надолу към него, като че играеха на майки и бащи. То отвори отново очи и Селина видя Емма да се усмихва. Бебето й вдъхна увереност, но защо не отвори очи да погледне към доктора, сестрата или Капуела. Защото скоро те вече нямаше да бъдат част от живота му?
Тя осъзна, че знае това, както знаеше и че ще се случи наистина. Тя щеше да бъде жизнено необходима на това същество, докато то не станеше способно само да се грижи за себе си. Заедно с Емма, тя щеше да го храни, с каквото хранят бебетата, щеше да е неговата втора майка.
— Ще го нарека Сума — каза неочаквано Емма.
— Защо? — попита Капуела с интерес.
— Сума Дартсон прочетено отзад напред е Нострадамус.
— Това има ли значение?
— Да — каза Емма. — Но не ме питай защо. Всичко, което знам, е, че за нас е важно да се помни от кого произхожда.
— Това е било сценичното име на баба — каза Селина, малко объркана.
— Зная…
Селина излезе от стаята и слезе по стълбите в градината. Сега имаше усещането, че е преследвана. Не вярваше в призраци, но призракът сега съществуваше. Няколко крачки зад нея, пред нея, до нея, тук се въртеше това същество, въображаемо и все пак съвсем реално, по-високо от самата нея, безполово, безцветно, една ципа, една сила, която казваше какво да прави. Дори сега то й казваше, че трябва да бъде много силна, за да преживее всеобщото унищожение, което ще последва скоро, защото тези, които създанието искаше да унищожи, щяха да се самоунищожат.
Откъде идваше то?
— Откъде идваш и защо? — попита тя на глас.
Получи само една картина на вечността. Не можеше да се сравни с никое от другите нейни усещания — това беше понятието за една безкрайна празнота, извън времето, непозната; това беше бъдещето, това беше смъртта.
Ембрионът пищеше, писъците не спираха — един вопъл за внимание.
Те всичките бяха във всекидневната и слушаха музика, четяха, играеха на шах — Селина, Емма, Адам и Капуела.
Първата седмица от живота на Ембриона не се оказа толкова страшна, колкото Селина бе очаквала. Изпълнил задълженията си, д-р Вайсблат си отиде. Сестра Макфар остана с явното намерение да накара тези душевноболни обитатели да мислят по християнски преди неизбежната кончина на бебето. Уважиха желанието на Емма да я нарече Сума и понеже Сума звучеше като женско име, започнаха да гледат на създанието като на момиче.
Воплите продължиха и Селина реши да отиде и види как се справя сестра Макфар.
В детската стая светеше. Сума бе сама и виеше и потрепваше със здраво затворени очи. Селина влезе в съседната баня.
Сестра Макфар седеше на пода с разтворени крака, облегната на облицованата с плочки стена, с разперени ръце, с оголени китки, разрязани, не напряко, а по дължината на вените, от които се процеждаше кръв. Още беше жива, очите й широко разтворени в изумление от гледката на собствената й кръв, устата й отворена, задъхана за въздух.
— Не го направих аз… — прошепна тя, — … не го направих и все пак го направих…
И тя внезапно падна напред, безжизнена.
В този момент Сума спря да пищи.
Селина се обърна и видя, че Капуела и децата стоят на прага на вратата.
— Втората жертва — каза тихичко Капуела.
— Очакваш ли още?
— А ти?
Селина нахрани Сума. Приличаше на хранене на птиче — рибешката уста се отваряше широко и тя пускаше в нея бебешкото мляко капка по капка с капкомер. Нямаше начин да го вдигне, да го прегърне, нямаше какво да хване, освен едно пулсиращо ядро от ципеста тъкан. Можеше да го вдигне в една ръка, да го премести и почисти с влажен памук, но нищо повече, беше поставено върху марлена постелка в плексигласов контейнер с размера на кутия за обувки.
— Отново започват да стават разни неща, нали? — каза Адам, наблюдавайки я. — Ние всички ще загинем заради това създание.
— Това създание е твоя дъщеря — напомни му Емма.
— Това създание не е ничия дъщеря, не е на никого.
Капуела нареди на телохранителите да преместят тялото на сестра Макфар, после проведе телефонен разговор с Лидман в Щатите.
На следващия ден една отракана новозеландка пристигна като заместничка на сестра Макфар.
— Наричайте ме Джилиан — каза тя и когато се ръкуваха Селина разбра, че няма да издържи дълго. Видението, което получи, бе на злополука с подкожна инжекция. Тя или бе наркоманка като д-р Хемлир, или щеше сама да отнеме живота си.
Селина се опита да я предупреди, но сестра Джилиан се изсмя.
— Едва ли ще направя нещо толкова глупаво, но мога да кажа, че това е едно грозно малко изчадие. Изненадана съм, че е още живо.
Селина не можеше да се отпусне тази вечер. Гледаше как другите играят шах, Капуела бе изнервен, децата усещаха напрежението, но преднамерено не му обръщаха внимание.
Воят започна към десет и този път Селина не изчака.
Дори и сега бе твърде закъсняла.
Джилиан стоеше горе на стълбата, хванала се здраво за перилата, за да не падне.
— Не зная какво ме накара да го направя…
— Сума? Ти си направила нещо на Сума?
— Не… на себе си… — И вдигна голата си ръка да покаже нещо и се свлече.
Беше предречено.
— Посланието е, че аз трябва да се грижа за зверчето и никой друг — каза Селина на Капуела на следващата сутрин.
Той беше в кабинета си, правеше ежедневния си доклад по телефона.
— Те настояват детето да се гледа от медицински обучено лице. Изпращат със самолет един болногледач от Сидни, който освен това е и квалифициран ветеринар.
Дан Рупъртс бе точно това, което можеше да си представи, че ще дойде от Бонди Бийч. Пристигна със собствения си камион, натоварен с каси бира и собствения му лекарски сандък и се вгледа в нея по начин, който й казваше, че няма да може да му устои. Тя намрази така силно недодяланите му маниери, че почти се зарадва, когато усети, че той е обречен като останалите.
Капуела му разказа за Ембриона, медицинската му история, какво се бе случило със сестрите, а той се присмя на идеята за някаква психическа сила в създанието, която поразява човешките същества.
Той издържа една седмица.
На сутринта след първата му свободна вечер пазачите го намериха в изгорелия му камион на пътя за Мъруилумба. Беше невъзможно да се разбере какво е причинило инцидента и нито Селина, нито Капуела имаха нужда да го обсъждат. Те знаеха.
А Селина знаеше дори повече.
Знаеше, че когато още десет мъже бъдат изпратени от Лидман да засилят охраната, те също щяха да загинат. Когато Селина слезе за закуска на следващия ден, Капуела седеше сам в трапезарията пред празната маса. Тя се бе успала малко, след като храни Сума в два часа сутринта.
— Какво се е случило? — попита тя. — Къде е закуската?
— Шърли и Дейв напуснаха. Опаковаха си нещата миналата нощ и заминаха със самолет.
— А пазачите?
— Няма следа от тях все още.
— Къде са Емма и Адам?
— В кухнята, варят яйца.
— Какво ще правим?
— За кое? Да се справяме без прислуга или да оцелеем?
— Мисля, че ще се справим без прислуга.
— Значи мислиш, че сме в опасност? — каза Капуела.
Селина седна и се загледа през прозорците към градината, поляната и реката зад нея.
— Аз ходих във Венеция с Мелани — тихо каза тя. — Отидохме да видим дали можем да извикаме някои от спомените на Нострадамус. Уловихме една следа на изпитан страх и едно четиристишие, което написал и след това унищожил.
— Имаш ли го?
— Помня го.
Le dernier fils, sujet d’inceste
Soldat de peur epouvantablle
Image de feu, inodation et peste
Turra le monde qui soit instable.
— И твоето тълкувание?
— Последният роден от кръвосмешение… Ембрионът роден от Адам и Емма. Войник на страшен ужас, има видения на огън, наводнения и епидемии, ще унищожи неустойчивия свят.
Капуела се замисли.
— Повтори отново последното изречение на френски.
— Turra le monde qui soit instable.
— Ще унищожи света, който е неустойчив или онази част от него, която може да е неустойчива? А третият ред?
— L’image de feu…
— Ти каза „видението“. Видението… въображаемото. Виждаш ли… — каза той, стана на крака и отиде до прозореца, — чувствам, че това създание засяга умовете на хората. Двете сестри се самоубиха, Рупъртс навярно е катастрофирал нарочно с камиона си. Доктор Хемлир се обеси. Силата на съществото не е пряка, то кара хората да се самоунищожават.
— Но защо?
— За да унищожи „monde qui soit instable“… Не мислиш ли, че това е прочистване на всичко гнило?
— За чия сметка?
— Не можем да разберем. Зависи в какво вярваш. Християните биха казали, че е Исус Христос.
— Значи Ембрионът е спасителят, завърнал се на земята?
Капуела сви рамене.
— Не можем да знаем.
— Ако сме в опасност, защо не го убием? — Гласът дойде от вратата. Беше Адам. И Селина, и Капуела се обърнаха кръгом, изненадани.
— Не си представям и за миг, че можем, а ако опитаме или дори ако приемем идеята на сериозно, тази мисъл ще убие първо нас.
— Тогава аз съм в опасност, нали? — каза момчето, подреждайки масата за закуска.
Телефонът иззвъня.
Капуела напусна бързо стаята.
— Не предполагам да ми навреди — каза Адам, малко неспокойно. — Все пак аз съм му баща. Това ще е отцеубийство.
Селина реши да отиде и види какво прави Емма в кухнята.
Докато приготвят закуската, Капуела се върна.
— Беше Лидман, от Ню Йорк. Шърли и Дейв са му съобщили за смъртта на Рупъртс и за тяхното решение да напуснат, така че той изпратил допълнителни пазачи тази сутрин от Бризбън — петима души с един Ленд Ровър. Шофьорът умишлено завил в еднопосочна улица и се сблъскали с голям камион. Всички загинали. И най-лошото — и той спря да си поеме въздух, пресата научила за нас тук, имало изтичане на информация в едно немско списание за „Психичните деца“, укривани в Австралия.
Селина счупи яйцето си. Беше малко недоварено, белтъкът й напомни за Ембриона и студена тръпка полази надолу по гърба й.
— Тогава какво ще правим? — попита Емма.
— Разказах на Лидман нашата теория, основаваща се на четиристишието — рече Капуела, обръщайки се към Селина. — Той е готов да приеме всяко наше предложение. Просто му казах, че на всяка цена Ембриона… Сума, трябва да бъде предпазен, защото ако не бъде, всеки, който се опита да го унищожи, ще бъде унищожен от самия себе си. То е разбрало за идването на онези мъже и е решило, че те представляват заплаха.
Селина знаеше какво иска то. Просто го знаеше.
— То трябва да порасне. Ние трябва да му помогнем да израсне в безопасност.
— Точно това казах на Лидман. Струва ми се, че зная и отговора. Всички го знаем. То ни подава цялата информация, която иска да знаем.
— Какво каза накрая Лидман?
— Каза, че трябва да помисли и ще ни се обади. Междувременно няма да изпраща никого повече в къщата.
Останалата част от сутринта измина бавно. Селина реши да свали Ембриона долу на верандата. Сложи го на сянка в болничното му плексигласово кошче върху марлената постелка и седна до него, наблюдавайки как малкото телце пулсира под предпазващите го тюлени завеси. Не беше отваряло очи от два дни и никакви чужди мисли не идваха в ума й. Може би щеше да е бездейно за известно време.
Тя чу телефона да звъни отново и се разтревожи от това какво щеше да каже Лидман, но изчака търпеливо, наблюдавайки как Емма и Адам играят голи на тревата, вече, без да се дразнят от сестра Макфар или от разпуснатите погледи на Дан Рупъртс.
Капуела излезе на верандата, седна на един тръстиков стол с лице към нея. Децата дотичаха да чуят.
— Ще ни местят.
— Оттук? Тук ми харесва! — каза раздразнено Емма.
— Ще ни преместят на по-безопасно място, по-безопасно за нас, по-безопасно за Сума.
— Къде?
— В пустинята Нъларбър.
Той й го изрече с такова изражение, че бе очевидно, че мястото няма да е приятно.
— Къде е това? — попита Адам.
— Точно в центъра на Австралия. Лидман в края на краищата убеди Обединените нации в потенциалната опасност. Нашите досиета са стигнали до всички държавни глави, събрали са средства и предоставят на наше разположение един секретен ядрен институт.
Ембрионът се протегна и издаде хленчещ звук. Всички се обърнаха, но нищо друго не се случи.
— Лошото е, че те наистина са страшно уплашени от това нещо — каза Капуела.
— Аз не съм — възрази Адам. — Смятам, че ще порасне и ще се превърне в много интелигентно същество, не по-различно от мен, но вероятно по-добро.
— Това няма да е трудно — каза Емма и Адам й се изплези. Тя побягна към градината, а Адам започна да я гони.
— Докато децата са така безгрижни, няма да си позволя никакви тревоги — отбеляза Капуела. — Времето да действаме ще настъпи тогава, когато тези двамата получат вибрации от тяхното отроче.
Новите планове не се забавиха. В два следобед, когато привършваха обяда, Адам обяви, че приближават хора.
Беше конвой от четири лимузини и една линейка с охрана от полицаи на мотоциклети.
Джон, асистентът на Лидман, любезно дипломатичен и малко по-нервен, представи три униформени сестри и трима пазачи, които стояха предпазливо на заден план, сякаш готови да застанат лице в лице с потресаващ феномен.
След кратка консултация бе решено Селина и Емма да пътуват с Ембриона в линейката, а Капуела да ги следва в една от колите заедно с Адам.
Автоколоната напусна Тоубил Хаус и се насочи към Мъруилумба, после по крайбрежието до Бризбънското летище, където спряха.
На летището бяха засилили предпазните мерки. Линейката отиде до очакващия ги Боинг и плексигласовата кутия бе качена веднага на борда.
Селина и Емма, сега заедно с Капуела и Адам, се настаниха за хиляда и шестстотин километровия полет като Селина нахрани Сума и смени марлята на Ембриона, преди да излетят.
Нищо не се случи докато бяха във въздуха. Стюардесата, която им поднасяше питиета и храна, бе необикновено любезна и странеше от салона на първа класа, където поставиха плексигласовата кутия. Беше й казано, както и на другите, че има съмнения, че бебето вътре е болно от някаква много опасна, но незаразна болест.
Равнината Нъларбър в голямата пустиня Виктория изглеждаше от въздуха като името си — огромна, без дървета, безводна и безлюдна. Когато започнаха да се спускат и да описват кръгове за кацане, всичко, което можеше да се види през прозорците бе една малка бетонна писта, няколко хангара и нещо подобно на фабрична сграда.
Щом се приземиха, видяха доказателство за вероятна подземна конструкция — една масивна вентилационна система, което беше фабриката и още няколко добре прикрити входове.
На пистата, в сив костюм и панамена шапка, ги чакаше Джек Лидман.
Тъй като горещината бе прекомерна, много по-силна от преживяната от Селина в Мароко, бързо ги отведоха до един от входовете за подземието и скоро се озоваха в съвсем различен свят.
Безкрайни коридори от цимент и армиран бетон, преминаващи през множество охраняеми врати, ги отведоха накрая до едно голямо, тихо, охлаждано с климатична инсталация и застлано с килими оградено място, наричано Жилищния сектор, което напомняше на Селина на кръстоска между чакалня в летище и фоайе на хотел Хилтън.
Един асансьор ги отведе до личните им покои — спалня и малка всекидневна за всеки и обща стая за забавления. Беше очевидно, че персоналът на ядрената станция бе евакуиран, за да им отстъпят мястото.
— Станцията — обясни Лидман, развеждайки ги наоколо — се управлява от главен компютър, който от своя страна е програмиран за персонал от шест души. Тези мъже и техните съпруги ще живеят на друго място, на километър и половина оттук и вероятно никога няма да ги видите.
— Значи ще бъдем затворници? — попита Адам.
— Да — отвърна неблагоразумно Лидман. — Спомнете си как обрахте банката.
— Мисля, че би трябвало да има честен процес, преди да бъдем съдени и осъдени — каза Емма.
Лидман й се усмихна прекалено снизходително и Селина видя застрашителен поглед в очите й.
Беше им казано, че храната ще се приготвя от персонала и ще се сервира през различни отвори. Могат свободно да използват плувния басейн, гимнастическия салон, сауната, кортовете за скуош и тенис, освен това имаше телевизори и кино. Филмите щели да пристигат всяка седмица, а самите те щели да имат постоянна връзка с външния свят чрез телефона.
— Ще бъде истински ад — каза Адам, — да не ни се позволява да излизаме. Не може ли да ходим навън?
— Можете, но тук навън няма много за гледане.
— Отивам при Сума — внезапно каза Емма. — Мисля, че тя ме вика.
Селина видя как Капуела се опитваше да привлече погледа на Лидман. Той разбираше, че децата са се раздразнили и не му харесваше мисълта да бъде затворен, страхуваше се, че те може да се разбунтуват. Но Лидман очевидно не го бе грижа за това. Той бе лансирал този план за държане на психическите деца под контрол и днес очевидно бе денят на неговото тържество.
Точно им показваха библиотеката, когато Селина почувства, че на Лидман му прилошава. Той започна да се поти, очите му почервеняха и разхлаби вратовръзката си, за да диша по-леко.
— Мисля… че ще получа удар — каза той и седна тежко, в очите му се появи ужас. — Не мога да дишам и сърцето ми подскача…
За секунди лицевите му мускули се парализираха, очите му се обърнаха и той падна на пода, държейки се за гърдите.
Нямаше кръв. Нямаше прилика със смъртта на Бил Мичъм или Пол. Това бе истинска сърдечна атака, удар. И това го уби.
Емма и Адам застанаха над него, разглеждайки неговото изумено лице.
— Представил си е, че е получил инфаркт, естествено — каза Емма. — Не беше истински инфаркт, неговите вътрешни страхове го довършиха.
— Най-лошите му страхове се сбъднаха, подбудени от добрата стара Сума — каза Адам, усмихвайки се. — Май започвам да харесвам детето си в края на краищата.