Ендрю Лоурънс
Нероденото (8)

Глава седма

— Мелани? — прошепна Селина в мрака.

Нищо, нито звук, никаква следа, никакъв признак за каквото и да било.

Стана от леглото, отиде до мястото, където беше видяла призрака, ала там нямаше нищо, дори миризма.

Тогава погледна към неподвижното тяло на Бил. От устата му бе изтекла струйка кръв, тя не можеше да понесе гледката.

Отиде в банята, намери халата му закачен зад вратата и го облече, огледа се в огледалото. Нямаше представа какво очакваше да види, но трябваше да си признае, колкото и самонадеяно да беше, че всеки път, когато се погледнеше, напълно невинното изражение й вдъхваше увереност. С такова лице можеше да завладее сърцата на повечето противници, а следващите двадесет и четири часа от живота й щяха да й докарат доста неприятели като се имаше пред вид, че френската полиция непременно ще се намеси.

Тя поразроши още малко косата си, облиза устните си, за да станат по-бледи и дълбоко пое въздух. Посегна към телефона и позвъни на рецепцията.

— J’aimerais voir le directeur de Photel, s’il vous plait.

— Mais Madame, il n’est que cinque heures du matin!

— C’est urgent. Une question de mort.

— Oui Madame, un instant. Je vous rapelle.^[1]

Върна се в спалнята и запали всички лампи, покри лицето на Бил с чаршафа. Размисли дали да прибере своите и неговите дрехи, но реши, че е по-благоразумно да не мести нищо, докато властите не поемат случая.

Точно смяташе да седне в далечния ъгъл на стаята, когато на вратата се почука дискретно. Тя се затича и отвори. Управителят на хотела, мъж към петдесетте, стоеше на прага с разгърдена риза, облечена набързо. С него беше нощният портиер.

— Мадмоазел? Какво се е случило?

Тя ги покани вътре, затвори вратата след тях и посочи към леглото.

— Господин Бил Мичъм. Мисля, че е мъртъв.

Управителят бавно се приближи до леглото, дръпна чаршафа и погледна тялото. Сложи ръка на челото му, на сърцето, попипа за пулс, после отново дръпна чаршафа върху лицето му.

— Appelez le docteur, Grimaldi, immediatement, et revelliez Louise et dites lui de venir ici^[2] — каза той на портиера, после се обърна към Селина: — Мадмоазел, предлагам да ви преместим в друга стая, докато мине разследването. Камериерката ще ви помогне с дрехите.

И преди в хотела бе имало смъртни случаи, управителят знаеше какво точно да прави. Изчака появата на сънената камериерка Луиз и даде нужните наставления. Тя работеше тук от дълги години, знаеше всички подробности за смъртта по стаите. Докторът щеше да пристигне, щяха да преместят тялото колкото е възможно по-бързо и по-дискретно, щяха да проветрят и дезинфекцират стаята и ако се наложеше да извикат полицията. Разследването щеше да бъде извършено не в хотела, а в полицейското управление. Другите гости в никакъв случай не трябваше да видят тази неприятна страна на живота.

Мъжът в обикновени дрехи бе млад, но не и наивен и тя отговаряше на въпросите му така, както би сторила в такова положение всяка млада и неопитна жена.

Не се опитваше да се измъкне, а изложи подробно фактите. Запознала се с мосю Мичъм в самолета, той я поканил на вечеря и после отишли в хотелската му стая. Умрял вероятно от вътрешен кръвоизлив, докато се любили. Много неприятно преживяване. Младият офицер я увери, че ще запазят името й в тайна при този инцидент, след като се уверят, че няма нищо нередно и съпругата на Бил и семейството му никога няма да научат истинските обстоятелства.

Ако тя има неприятности в бъдеще, той с удоволствие ще й помогне.

Доволна, че поне не загуби самообладание при този неприятен случай, тя излезе от хотела на свежия утринен въздух, прекоси улицата и взе такси, което я закара в апартамента й и тя зачака реакцията.

Това бе третата смърт, която преживяваше за последните два месеца и през ума й мина, че Мелани може да има нещо общо със смъртта на родителите й.

Не й се искаше да приеме тази мисъл, но тя се въртеше в главата й — по интуиция.

 

 

Следващата седмица Селина изживя дни на дълбока самота и страх. Установила се в напълно нова среда без приятели и преследвана от неотдавнашното минало, тя бродеше след работа из улиците на Париж, опитвайки се да разграничи действителността от фантазията, чудейки се понякога дали не полудява, дали Мелани изобщо съществува, дали шокът от смъртта на родителите й не я е потопил в някакъв вид шизофрения, която я кара да си мисли, че е медиум и да си въобразява съществуването на Бил и Мелани.

Звънеше на Мелани у дома по няколко пъти на ден, ала никой не отговаряше. „Ти ще си съвсем сама, ще ти се обадя, когато стане безопасно.“

Безопасно за кого?

Не знаеше на кого да вярва?

Въпреки че имаше свой кабинет до този на шефа си, който бе не само мил и внимателен, но и привлекателен, смъртта на Бил и фактът, че той е бил подставено лице я преследваха. Работата й, неуточнена досега, беше в отдела, който се занимаваше с имиджа на компанията. Не й бяха възложили нищо за проучване или писане, но беше превела от френски на английски една брошура за международния бюлетин на ЕСКА. Отнасяше се, странно защо, за високочестотни апарати за електротерапия и се споменаваше за някой си Семьон Кирлиян, който изобретил метод за фотографиране на луминесцентното лъчение, излизащо от човешките пръстите, яркостта, на което зависела от настроението и състоянието на здравето. Той беше фотографирал човешки аури! Това съвпадение ли беше или техен хитър начин да видят как тя ще реагира на този въпрос?

Тя предпазливо не каза нищо и предаде работата си, заедно с превода на едно делово писмо за НФГ в Лондон, без да покаже никакъв интерес към сюжета.

На втората сряда мосю Жулиен, нейният шеф, й позвъни и я помоли да отиде в кабинета му. На черното кожено канапе под гравюрата на Раул Дъфи срещу бюрото на мосю Жулиен седеше възрастен мъж, солиден, с оредяваща бяла коса в светлосив костюм. Имаше добродушно, умно лице, беше почернял от слънцето и ухаеше на скъп лосион за след бръснене.

— Селина, бих искал да те запозная със синьор Капуела.

Мъжът тежко се надигна, настоя да го направи и пое ръката й с две ръце. Добре поддържани ръце, меки, но силни. Сивите му очи не пропускаха нищо, а усмивката му някак се губеше около устните.

— Синьор Капуела ръководи един институт в Южна Франция между Кан и Ница. Французите го наричат Фондация Дартсон за психични изследвания. Той има нужда от преводач с редакторски способности — обясни мосю Жулиен.

Тя седна на предложения й стол и се престори на заинтересувана, но нищо повече.

Значи това бе известният враг на Мелани.

— Името Дартсон нищо ли не означава за теб, скъпа — Капуела имаше италиански акцент, който изтъкваше прецизността, с която говореше.

— Моята прабаба се наричала Дартсон, но не мисля, че има някаква връзка.

Той се усмихна, изглеждаше доволен.

Разпита я за работата й, родителите, приятелите, които е оставила.

Не можа да измъкне нищо от нея. Тя беше нащрек и Мелани все още беше в безопасност.

Изходът от разговора стана ясен преди тя да напусне кабинета. „Бардино и сие“ щяха да я отстъпят на Капуела, за да му помогне да напише английския вариант на една книга, с която се бил заловил. В хода на работата тя трябваше да редактира и превежда от френски, да предлага по-добри обрати на речта и да провери накрая ръкописа. Това означаваше известно време да живее във Фондацията. Имало плувен басейн, изтъкна той, и било близо до Ривиерата, която през април не е най-лошото място в света.

 

 

Когато се върна в апартамента си, тя отново направи опит да се обади по телефона в къщи, но никой не отговори. Беше сигурна, че по някакъв начин Мелани ще разбере къде отива. Междувременно нещата се развиваха в правилната посока, дори по-бързо от очакваното.

Вилата представляваше огромна, квадратна четириетажна сграда, построена на върха на един хълм с лице към морето, заобиколена с палми, кипариси и джунгла от цъфтящи храсти. Имаше орнаменти стил рококо, балкони, пергола на покрива на терасата, капаци на големите прозорци. Една стъпаловидна градина водеше надолу до басейн, украсен с каменни статуи на делфини и русалки.

Беше прекалено хубаво, за да се опише с думи.

Вътре беше светло и просторно — бели стени и жълти мебели. Имаше входно антре с арка и мраморни стълби, всекидневна с двойни стъклени врати към една тераса, която излизаше в градината. Навсякъде красиви старинни мебели контрастираха с добре подбрани модернистични картини.

Една камериерка-италианка я качи с малък асансьор до втория етаж и й показа стаята в дъното на коридора. Прозорците й гледаха на изток над върховете на дърветата към вътрешността на страната и Алпите отзад.

— Онази къща там, на която се вижда само покривът, е музеят на Реноар — гордо каза камериерката. Намираше се в страната на импресионистите.

Стаята бе практично обзаведена — бледосини тапети с бели фигурки, легло с изящни месингови табли. На масата имаше букет цветя — сини и бели, за да подхождат на обстановката.

Камериерката й предложи да дойде при другите на терасата. Синьор Капуела имаше навик да пият аперитив преди обяда.

— Как се казваш? — попита Селина.

— Франческа — отвърна камериерката. — Тук ли живееш?

— О, да. Аз и моят съпруг, който те докара, Марио, който сервира на масата и съпругата му Софи, която е икономка и готвачка. Марио се грижи за всичко.

— Благодаря — каза Селина и Франческа си отиде. Преоблече се, слънцето го налагаше. Облече бяла плисирана пола и бяла блуза, сложи си кафяв колан, който да подхожда на обувките й. Щеше да е добре да има златна гривна или часовник, но имаше само една викторианска гривна, взета от антикварния магазин.

Значи Мелани беше живяла тук! Това е било неин дом, по-точно на Майкъл Дартсон, нейния съпруг. Какво великолепие.

Вече не беше на съвсем чужда територия.

Отправи се по коридора към асансьора, после реши да слезе по стълбите. На първата площадка спря и огледа коридорите от двете страни — целите в мрамор. Всички врати бяха затворени, освен една. Тръгна към нея, но чу шум и се върна назад.

Лъхна я миризма на хирургичен спирт, напомни й болниците, които не обичаше.

Дали не беше стаята на децата?

Продължи надолу и влезе във всекидневната. Мелани й беше разказала какво да очаква, беше й описала всичко, но в действителност беше по-хубаво, далеч по-луксозно. Излезе на светлата тераса и се сети, че е забравила слънчевите си очила. Е, просто ще трябва да мижи.

На една маса под чадър седеше Капуела, който стана, когато я видя. До него се намираше една възрастна руса жена с тежки очила, бежова рокля и никакви бижута.

— Мадмоазел Бел — каза той, после се обърна да я представи. — Доктор Беркжик, това е госпожица Селина Бел, новата ми асистентка.

Доктор Беркжик не стана, но я огледа. Усмивката, която и отправи, бе мъжка — на одобрение не с какво е облечена, а как би изглеждала съблечена.

По време на обяда, сервиран в разкошна трапезария, Селина научи всичко за фондацията Дартсон и работата, която осъществяваха Капуела и доктор Беркжик. Интересуваха се главно от парапсихология. Руснаците били много по-напреднали от Запада в тази област и Фондацията била една от водещите изследователски организации в свободния свят, който се опивали да възстановят равновесието.

Колкото може по-естествено, Селина разпита за другите хора в къщата, има ли например инвалид на първия етаж?

— Защо да има? — попита Капуела.

— Просто усетих миризмата на етер по стълбите — каза тя.

— Това е от моята лаборатория — каза доктор Беркжик. — Не трябва да прибързваш със заключенията.

Беше враждебно настроена. Селина съзнаваше, че тук няма приятели. Първото впечатление. С Капуела можеше да се справи, но доктор Беркжик щеше да представлява проблем.

— Но имаш право — каза Капуела. — Имаме един пациент — млад мъж, който се възстановява от психическо разстройство. Понякога ни изпращат такива пациенти от различни части на света и се опитваме да им помогнем.

Пиха кафе на терасата в сянката на палмите и доктор Беркжик предложи да я разведе наоколо. Селина се съгласи малко нервно.

— Избий си от главата, скъпа — започна тя, докато влизаха в хола, — че искам да спя с теб. Ти си много привлекателна, но аз не съм малоумна!

Селина почувства, че се изчервява. Дали тези хора не четяха мислите й?

Доктор Беркжик я хвана за ръка и я завъртя към себе си, така че застанаха лице в лице.

— Синьор Капуела и аз се занимаваме с психология цял живот. Не четем вътрешните мисли, но можем да разбираме изражението на лицата на другите. Познаваме се сами и знаем какво впечатление правим на другите. Повечето хора ме смятат за мъжествена. Мога да те уверя, че не съм. В действителност имам добър любовник, но не искам да говоря за него, защото това не засяга никого. Така че се успокой, няма да идвам в стаята ти през нощта, можеш да не заключваш вратата. Много по-интересен за теб е младият Пол, който има голяма нужда от компания. Ще го намериш много приемлив.

И тя въведе Селина в асансьора. Качиха се на най-горния етаж, който също бе светъл и просторен. През едни стъклени врати се излизаше на терасата на покрива, закривана от перголата, която се виждаше отдолу зелена от насадените в саксии растения.

Докторът я изведе на терасата, после я вкара през някаква двойна врата в голям кабинет, препълнен с книги, класьори и безброй висящи по стените схеми. Това бяха диаграми с рождени дати, родословни дървета, а по средата на стаята пред една маса, изпълнена с купища документи, един младеж седеше в инвалидна количка. Беше блед, с уморени кафяви очи, черна коса и чувствени устни. Беше много слаб и очевидно не можеше да движи краката си.

— Ето я, Пол — каза доктор Беркжик. — Селина Бел, от Лондон, през Париж.

Младежът завъртя инвалидната количка по плочките на пода и бързо се приближи, протегна й ръка.

— Здравей. Радвам се да се запознаем. — Имаше приятен американски акцент. Сякаш търсеше в очите й някакъв знак и когато взе ръката й, той я стисна силно няколко пъти, като че се опитваше да й съобщи нещо. След това нервно погледна към доктор Беркжик, усмихна се, завъртя количката и се върна при масата.

В стаята имаше няколко плетени стола. Доктор Беркжик предложи да седнат.

— Току-що завърших родословното ти дърво. Ние с тебе сме далечни братовчеди — каза Пол, взе куп документи, сложи ги в скута си и бързо тръгна с количката към нея, но внезапно спря.

На терасата се появи Капуела, пушейки пура. Влезе и седна. Селина моментално почувства, че всеки от тях има определен стол, на който сяда, когато се срещат всеки ден за дискусия, обикновено след обяд.

— Пол е завършил нейната схема — каза доктор Беркжик. Тонът й беше поздравителен, като че хвалеше дете със забавено развитие за завършена рисунка, по която психиатрите ще разгадаят психическия му напредък.

— Част от нашата работа тук е да изследваме прародителите на определени хора — каза Капуела на Селина — и ти изглежда си братовчедка на Пол Саралин, далечна и следователно, както и той, си роднина на Майкъл Дартсон от фондацията.

На вратата се почука, което учуди Капуела. Очевидно той не бе свикнал да го безпокоят тук. Беше Марио с писмо на сребърен поднос.

Докато четеше писмото, Капуела повдигна вежди. Погледна над очилата си за четене към Селина, после към Пол и подаде писмото на доктор Беркжик. По едно време тя също повдигна вежди, после изсумтя и го върна на Капуела, който го протегна към Пол. Той трябваше да приближи креслото си, за да го достигне.

— Най-после доказателство, не смяташ ли? — попита Капуела. Когато го прочете, Пол зяпна от учудване.

— Покажи го на гостенката ни, Пол — каза Капуела. Пол се подчини.

Писмото беше от някой си Джек Лидман от ЕСКА, Ню Йорк.

Скъпи Джакомо,

В доклада от аутопсията на Бил Мичъм, получен тази сутрин от нашия агент в Париж, се предполага, че е починал от вътрешни поражения, причинени от необясним удар в стомаха, който предизвикал кръвоизлив. Няма никакви натъртвания и следователно не може да се подозира умишлено убийство.

Въпреки че в официалния доклад патологът заключава, че Мичъм е починал от естествена смърт, той устно съобщава, че счита причината за много неестествена.

С най-добри пожелания,

Джек

Селина почувства, че изстива. Те знаеха.

Тези хора знаеха всичко за нея. Бил, когото мислеше, че ще забрави като лош сън, все още витаеше около нея. Не се оказа тук по случайност, дори нямаха нужда от работата й, а са разбрали за Бил и са го свързали с Мелани.

Тя не каза нищо, само отправи поглед към Пол, към доктор Беркжик и Капуела.

— Името Мелани означава ли нещо за теб? — попита Капуела, гледайки я право в очите.

— Не…? — успя да излъже тя, достатъчно убедително.

Капуела вдигна вежди и погледна към доктор Беркжик, която сви рамене. Тогава той погледна към Пол, който изглеждаше зашеметен.

— Нашият Пол — каза Капуела — беше близък с една жена на име Мелани, която чрез различни психически сили, с които разполага, унищожи в негово присъствие двама души — един стюард на кораба на име Ларс, с който Пол прекоси Атлантическия океан, после приятелката на Пол, Кейт тук, в тази вила. Сега по всичко изглежда, че твой интимен приятел е загинал с помощта на същите странни средства. Ще бъдеш ли така добра да опишеш как умря господин Мичъм?

Нямаше желание да им казва, нито бе сигурна, че трябва. Да опише смъртта означаваше може би да поеме отговорност.

Искаше й се да си тръгне.

— Ти не си тук случайно, скъпа Селина — обясни Капуела. — Наши агенти провериха миналото, образованието, родителите ти, къщата им в Съмърсет, антикварния магазин на баща ти, всичко. Бил Мичъм беше един от агентите. Ето защо смятаме, че е бил убит. Това, което не знаем и искаме да разберем, надявам се по нормален начин, е дали ти си го убила със сила, подобна на тази, която използва Мелани или тя го е убила без твое знание. Би ли ни обяснила как умря той?

Не беше молба, а заповед.

Можеше да стане, да протестира и заяви, че не могат да се държат така с нея и да я разпитват като престъпник, но разбираше, че са я хванали, че е затворник в тази странна къща.

— Бъди откровена с нас — продължи Капуела. — Разбираме, че за теб е малко рано да бъдеш откровена с нас, но поради това писмо трябва да действаме по-бързо, отколкото предвиждахме. Например знаем, че сте били заедно с господин Мичъм в хотелското легло.

Селина погледна към Пол. Той все още гледаше в празно пространство. Приятел ли бе или враг? Инстинктът й подсказваше, че е приятел, а Капуела и доктор Беркжик — не. Можеше да разчита на Пол за помощ, но такава не дойде.

— Беше към четири и половина сутринта — каза тя с тих глас. — Не можех да заспя… Преди това Бил ме заведе на вечеря…

— В „Павилион“…

— Не си спомням името. След като не можех да заспя, нито пък той, започнахме да се любим. — Тя спря, първата й лъжа, че е бил буден, беше приета. — Аз бях… върху него, когато неочаквано той се преви от болка, от ужасна болка. Кръв потече от носа, от устата му и след миг беше мъртъв. Повиках управителя на хотела.

— Имаше ли някой друг в стаята?

— Не, разбира се, че не.

— Коя беше жената, която остана в дома на родителите ти в Шейл с теб от деня на катастрофата до заминаването ти?

Тя бе слисана. Те знаеха всичко.

Погледна към Пол, но той бе свел поглед. Ясно беше, че не може да й помогне.

— Една приятелка, Мари Тейт.

— Стара приятелка?

— Не, всъщност позната. Срещнах я във влака, когато се връщах у дома за почивните дни, точно преди родителите ми да загинат. Тя беше с мен, когато чух новината. Беше много мила и много ми помогна.

— Американка ли беше?

— Да — призна Селина. Знаеше, че не трябва да се замисля. Всеки отговор бе по-добър от колебание.

— Това е била Мелани Форбс, Селина, Мелани под името Мари Тейт! Ние знаем почти всичко за действията ти от последния месец. Това, което не знаем, е дали ти си знаела коя е тя.

Чувстваше се като давещ се, увиснал на спасително въже. Все още имаше шанс да ги накара да повярват, че е невинна.

— Не зная нищо. Дори не съм сигурна коя е тази Мелани. Тя ми каза, че името й е Мари Тейт.

— Не ти ли се стори странно, че родителите ти катастрофираха?

Той подбуждаше най-лошите й страхове.

— Защо? Катастрофата си е катастрофа, непреднамерена. Не разбирам какво искате да кажете.

— Мелани Форбс е дяволска сила. Подозираме, че е убила родителите ти, за да добие власт над теб и да спечели доверието ти.

— Но защо?

— Защото си потомка на Дартсон и тя се нуждае от теб. Можеш ли да я опишеш?

— Дълга коса, кестенява, светла кожа, сини очи, висока колкото мен, бременна.

Пол най-после реагира. Погледна нагоре с явен копнеж в очите да научи повече. После, усещайки, ме издава чувствата си, той погледна към Капуела и доктор Беркжик, за да провери дали са забелязали. Не бяха забелязали.

— Разказа ли ти за бременността си? Каза ли кой е бащата? — попита доктор Беркжик.

— Млад мъж, с когото имала бурна връзка, така каза.

— Защо я покани в твоята къща?

— Беше много мила с мен. Нямам много приятели. Не харесвам много местните хора. Тя ми помогна да се справя.

— Тя ли ти предложи да кандидатстваш за работа в НФГ?

— Не. — Поредното удовлетворително отричане. — В действителност тя беше против това.

Капуела погледна д-р Беркжик.

— Скарахме се за това и аз я помолих да си отиде… — добави Селина.

— И тя отиде ли си?

— Да, разбира се.

— Къде отиде?

— Нямам представа. — Тя оцеляваше. Лъжите ставаха по-естествени, измамата по-лесна.

— Не почувства ли по някое време, че си я настроила срещу себе си?

— Не. Всъщност не бяхме близки. Чувствах се благодарна и задължена, че ми помогна, това е всичко.

— На мене ми се струва, че Мелани е елиминирала родителите ти, за да се сближи с тебе — каза Капуела.

Неоснователното обвинение я подразни, но тя остана външно спокойна. Съвсем спокойна.

— Би трябвало да има причина?

— Може би е по-добре да й покажем — предложи Капуела и стана. Държеше се като картоиграч, който ще свали поразяващи карти.

Той я поведе по коридора и надолу по стълбите. Оставиха Пол самичък в инвалидната количка. Селина му се усмихна на излизане, но той не й отвърна. Беше един болен младеж, живеещ в собствения си малък свят. В момента, в който Селина се отдалечи от непосредственото му обкръжение, тя почувства, че е престанала да съществува за него.

Слязоха по стълбите, прекосиха почти целия коридор на втория етаж и спряха пред една врата. Капуела я отвори и покани Селина да влезе.

Приличаше на малко болнично отделение. Дълга бяла проветрена стая, венециански жалузи, разсейващи светлината от трите прозореца. По средата имаше две легла, заобиколени от различни наблюдаващи апаратури и системи.

На леглата, покрити с бели чаршафи, лежаха две деца — момиче с дълга светла коса и момче с къдрава коса, същата като на Селина. Спяха дълбоко, по гръб, ръцете им бяха опънати встрани като на разпънати на кръст. Дишаха бавно, равномерно. Изглеждаха спокойни, дори здрави.

— Емма и Адам — каза доктор Беркжик.

Селина ги гледаше с интерес. Знаменитите деца на Мелани.

В тях нямаше нищо необичайно, приличаха й на съвсем нормални деца. Премести погледа си към доктор Беркжик и Капуела, които я наблюдаваха. Бяха я довели за някаква проверка. Щяха да я подложат на много подобни изпитания, за да видят как ще реагира, дали ще се издаде, че знае повече, отколкото се преструваше.

— Кои са те и какво им има? — невинно попита тя.

— Да не би да не знаеш?

— Не. Откъде бих могла?

Трябваше ли да отговори с въпрос? Това защитна реакция ли беше, не се ли издаде?

Трябваше много да внимава с тези хора.

— Те са деца с психични възможности, преминали са през ужасни преживявания и сега се възстановяват, бавно — обясни д-р Беркжик.

— Тези системи — попита Селина — означават ли, че те не могат да се хранят?

— Те са в безсъзнание от два месеца — каза Капуела. — Ако ти кажа, че техните умове в действителност не са в телата им, би ли ми повярвала?

— Не съм сигурна, че разбирам — отвърна Селина.

— Е, поне така смятаме. Ние изучаваме астралната проекция, способността на хората да напускат физическото си тяло и да пропътуват огромни разстояния в „астралната“ си форма и изглежда съзнанието на тези деца е някъде другаде. Докато не открием къде, не можем да им помогнем, освен да ги поддържаме живи.

Селина изглеждаше подобаващо учудена, което не бе много трудно. Тя гледаше нещо реално — две живи малки деца, а от нея искаха да повярва в чудеса.

— Нямаме доказателства за това, разбира се — продължи Капуела, извеждайки я от помещението. — Но вярваме, че когато човек напусне тялото си чрез астрална проекция, той или отива директно в определено местоназначение, или спира в това, което аз наричам „убежище“, някъде по пътя към целта. Тези деца може да са спрели в такова място и да не могат да се върнат, защото не знаят как.

— Да не искате да кажете, че могат да останат вечно в предверието?

— Предверие е много уместна дума за описване на това, да.

— И вие не знаете къде са тези убежища?

— Не всички са съгласни с мен, но аз имам една теория, че прочути мистериозни места като Бермудския триъгълник или Мачу Пикчу в Перу може би са такива „убежища“. Досега не можахме да се заемем с изследването на тази тема.

Капуела я разведе след това из къщата, продължи с обясненията по нейната история.

— Построена е в началото на века от богат индустриалец за неговата любовница — някаква актриса. По време на Първата световна война е използвана като болница, след което, между двете войни, е превърната в частна клиника. Известно време остава празна и по време на Втората световна война е използвана като санаториум. След това я купува Майкъл Дартсон.

— Сам ли е живял?

— След като се настанил тук, той загубил съпругата си и дъщеря си. Дъщеря му, Сара Дартсон, починала при раждане и той поел грижата за бебето — Емма, едното от децата горе. Мелани Форбс дошла тук като детегледачка на Емма, после се оженват и се ражда Адам. Така че Емма и Адам в действителност са племенница и чичо!

Селина не зададе никакви въпроси за Мелани. Не трябваше ли да се покаже по-любопитна?

— Как е умрял господин Дартсон?

— Не съм казвал, че е умрял — изтъкна Капуела, малко остро.

Трябваше да стъпва много предпазливо.

— Помислих си, че е умрял — каза тя.

— Права си, така е. Умрял е доста загадъчно на най-горния… и на най-долния етаж. Паднал в асансьорната шахта.

От начина, по който той каза това я полазиха тръпки по гърба.

 

 

Със синьото небе отгоре и греещото слънце вилата не изглеждаше обитавана от духове, въпреки че имаше основателни причини във всеки ъгъл да се крие призрак. Тя трябваше да е щастлива, да се радва на времето, на всичко, което предлагаше Южна Франция, но не беше сигурна, че ще може. Изобщо не беше сигурна.

За нея установиха строг ред за приспособяване към останалите дейности в къщата. Те имаха работно време от девет до шест с два часа обедна почивка, от понеделник до петък. Сутрините Селина прекарваше с доктор Беркжик, преминавайки през многобройни тестове, за да разбере естеството на работата, следобедите превеждаше в кабинета на Капуела неговата книга от френски на английски. Въпреки че бе италианец, той предпочиташе да пише на френски, неговия втори език.

Обедът се сервираше в трапезарията от Марио. Понякога Пол идваше, понякога не. Винаги когато той оставаше на горния етаж, Капуела и доктор Беркжик отиваха при него за кафето. Всеки път щом Селина срещнеше Пол, той винаги се държеше на разстояние, сякаш въобще не я познаваше и тя трябваше да си повтаря непрестанно какво й бе казала Мелани за него: „Никога не си помисляй, каквото и да правиш, че Пол не е на наша страна. Нямам представа как ще се държи с теб, нито какво ще направи, но винаги помни, че той е твой приятел и знае методите на враговете.“

След първите няколко дни, когато й стана ясно, че Капуела изобщо не се интересува от нейния превод на книгата му, тя го попита направо дали това не е само извинение, което са измислили за довеждането й тук.

— Да — призна той. — Не искахме да те плашим, но ти си достатъчно умна да разбереш с какво се занимаваме. Ти си родственица на Майкъл Дартсон и ние просто искаме да открием дали си наследила неговите ясновидски способности. Пол ги е наследил, но сега ги е загубил, така че имаме нужда от теб.

— Какво е станало с Пол? — попита Селина. За пръв път разпитваше за него.

— Той претърпя злополука при извършване на един експеримент по астрална проекция. Честно казано, нито ние, нито той знае какво се случи. Той започна прехвърлянето, загуби съзнание и когато се върна в съзнание, остана парализиран.

Следващия ден тя не работи върху превода, а бе подложена на още тестове от д-р Беркжик.

Те бяха неопределени, не доказваха нищо и от време на време тя се питаше дали не са измислени като капани, за да издаде Мелани. Тя си спомняше случки, разговори и усещания от детството. Съзнанието й обаче никога не се връщаше по-назад от собственото й детство и макар тя да знаеше, че е способна, с Мелани като катализатор, да проникне в миналото, тестовете с д-р Беркжик бяха отрицателни.

При първия случай, когато постигна нещо — при помирисването на някаква билка получи видение на викторианска жена в обстановка от деветнадесети век. Тя не каза нищо, отказвайки умишлено да сътрудничи. Не харесваше д-р Беркжик, а Капуела беше враг на Мелани. Не искаше да им помага.

Когато си легна същата вечер и се опита да чете някакъв криминален роман, тя осъзна, че тестовете и всичките парапсихични разговори най-малкото бяха унищожили страховете й от свръхестественото. Вече не се плашеше от тъмнината, от призраците, от непознатото, всъщност всеки ден й казваха, че тя е непознатото. Ала когато изгаси нощната лампа и се вмъкна под завивките на леглото, спря да диша, защото усети, че в стаята й има някой. Ужасена, съзнаваща, че това, което бе мислила току-що е абсурд и че напротив, сега сигурно е плячка на дяволски сили, които дори не познава, тя протегна ръка в тъмнината, напипа лампата и я запали, изпълнена със страх от това, което предстоеше да види.

Вътре в стаята, точно до вратата, стоеше Пол.

Сакатият Пол, който не можеше да ходи.