Ендрю Лоурънс
Нероденото (13)

Глава дванадесета

Мелани очевидно нямаше да може да се движи още няколко дни и Пол и Селина решиха, че трябва да се разделят. На сутринта Пол закара Селина и децата с фургона до Алхесирас и ги качи на ферибота за Сеута. Първо Селина щеше да спре в Тетуан, където, ако всичко вървеше добре, щяха да се срещнат. Пол й беше дал карта на Мароко с подробни описания на пътищата и железопътните линии заедно с един код, който той беше изработил за непредвидени обстоятелства. Съобщенията щяха да бъдат оставяни в най-добрите хотели на името Браун.

В случай на засечка, Селина трябваше да се промъкне до хотел дьо ла Либерте в Маракеш и да остане там, докато той се свърже с нея. Прикривайки нервността си, Селина махна на Пол за довиждане. След обира в Мадрид очакваха извънредни митнически проверки, ала изглежда никой не търсеше малко момче с чанта с Мики Маус или майка му. Пол бе купил трите най-популярни ежедневници — Ел Паис, ABC и Ла Вангуардия, но там не се споменаваше нищо за тях. Дотук бяха чисти.

Пресичането на Средиземно море траеше около два часа, които Селина прекара на палубата заедно с Емма и Адам. Гледаха как испанският бряг изчезва и как пред тях постепенно се показват Мароко и африканският континент. Щом се озова в морето, тя се поуспокои и страховете й бързо се смениха с възбуда.

Пристанището на Сеута беше като всяко друго пристанище.

След като взеха малкия си багаж от бараката на митницата, изведнъж бяха заобиколени то дузина малки момчета, протягащи ръце към тях, молещи ги, дърпащи джинсите на Селина, предлагайки помощта си.

За момент тя се уплаши, че Емма или Адам могат да се раздразнят, което можеше да причини неприятности, после реши да наеме едно момче. След като се представяше за туристка и имаше пари, тя трябваше да се държи като такава.

— Тетуан — каза тя.

— Тетуан? — Едно от момчетата се вгледа учудено в нея. — Искате да отидете в Тетуан?

— Да.

— Искате кола с шофьор?

— Да.

— Ще ви струва скъпо, но аз ще се спазаря.

Каза им да го почакат, обърна се към останалите, каза им нещо, което ги накара да изчезнат. Беше се утвърдил като техен единствен екскурзовод. Отсега нататък никой нямаше да им досажда.

Момчето побягна към редицата таксита, след кратък спор с един от шофьорите, който чакаше до колата си, то се върна тичешком. Шофьорът на таксито влезе в колата и тръгна покрай редицата от коли към тях.

— Четиристотин дирхама — каза й момчето.

Селина бързо пресметна, че това прави около петдесет лири стерлинги, което й се стори скъпо.

— Двеста — запазари се тя.

— Триста — отвърна той.

— Добре, как се казваш?

— Хасан, като краля.

Всички влязоха в стария дизелов Мерцедес, момчето се качи отпред до шофьора.

— Ти също ли ще дойдеш? — попита Селина.

— Имате нужда от екскурзовод.

— Колко да ти платя?

— Колкото желаете.

Напуснаха Сеута и навлязоха в местност, доста приличаща на Андалусия — растителността беше същата, палмите, слънцето, цветът на земята. После видяха първите истински бербери — седем души, които вървяха в пъстроцветни костюми отстрани на пътя, а в една долина от едната страна на пътя стотици хора с мулета и овце обикаляха около големи цветни шатри.

— Сук — каза момчето. — Пазар. Днес е Четвъртък сук, защото сме четвъртък.

След малко започнаха да се изкачват по лъкатушещ път и тя забеляза отпред множество малки бели и сини къщи, накацали на склона на планината.

— Тетуан — каза момчето.

— Искам да отидем в хотел Махзен — каза тя на Хасан, който го преведе на шофьора.

Хотелът беше съвсем модерен, малко извън старата градска крепостна стена. Построен бе от червени тухли и стъкло с яркосини тенти и керамични урни, препълнени с цветя. Имаше плувен басейн с барче под тръстиков навес. Беше съвсем цивилизовано.

След разопаковането на багажа отидоха да разгледат медината — старата част на града. Имаше площад, който бе като излязъл от Хиляда и една нощ, приличаше на картонен филмов декор. Имаше малка джамия с минаре за мюезина, завършващо със зеленясал меден купол и назъбени стени, имаше арки с арабески, палми, пазар, пълен с аромати, възглавници, меки кожени обувки и памук. Хората бяха облечени в нови дрехи, дланите на жените бяха оцветени с червена къна, лицата им забулени, мъжете бяха в свободно развяващи се наметала с качулки.

На следващата сутрин получиха изненадващо телефонно съобщение. Беше по кода, уговорен с Пол. Капуела и ЕСКА бяха направили своя ход. Трябваше да продължат нататък.

Хотел дьо ла Либерте в Маракеш не беше модерен и стаята им представляваше спалня с пет дивана. Банята представляваше една мивка в стая в дъното на коридора и от време на време имаше студена вода.

Децата обаче намериха, че е чудесно и започнаха да скачат от легло на легло в нова уморителна игра, която Селина наблюдаваше доволно от мекия диван, който беше обявила за свой.

Селина започваше да ги опознава.

На следващия ден отидоха до Джема, знаменития площад със стотици импровизирани сергии, на които се продаваха всевъзможни стоки. Имаше и разказвач на приказки, който използваше предмети на слушателите, за да илюстрира своите чудни, комични или ужасни истории. Помпа за колело се превръщаше в принцеса, тирбушон — в джудже, бутилка — в ядосан баща, бастун със сребърна дръжка — в принц, а самият разказвач — в кон или дракон. Децата бяха приковани на място.

Имаше писари на любовни писма, които влюбените не можеха да напишат сами, премятащи се акробати, старци, високи колкото своите пъргави внучета, облечени в раздрана и избеляла зелена и червена коприна и крещящи и удрящи барабани, докато някой от семейството им обикаляше в кръг на ръце. Имаше танцьори-мъже, преоблечени като жени, укротители на змии, нежно галещи змиите си, черни морски свинчета, скачащи през огън, размахваха се щраусови пера и дрънчащи метални кастанети. Гледаха как изпълнява номера си един магьосник, представящ се за четец на мисли и Селина си помисли, че може да се окаже на опасна почва, ако магьосникът е истински, ала остана, защото децата бяха очаровани.

Номерата му бяха простички, използваше карти със силуети на животни — магарета, прасета, пилета, камили и числа. Той помолваше човек от публиката да извади някоя карта от колодата и да я запомни, после се взираше в челото на човека и казваше коя карта държи.

Неочаквано Адам смело пристъпи напред от насъбралата се в кръг тълпа. Мъжът се развесели, беше любезен, доброжелателен, доволен, че момчето не се бои, подаде му колодата. Адам я взе, повъртя я в ръцете си, погледна две-три карти и я върна мъжа, сочейки го с пръст.

— Ти — каза той.

— Аз? — попита мъжът на френски със силен марокански акцент. — Искаш да мисля?

— Да! — каза Адам. Хората избухнаха в смях. Това примами тълпата и още хора се събраха наоколо. Гадателят видя това, бизнесът вървеше. Той разбърка колодата, избра една карта и я показа на хората зад гърба на Адам с претенциозен жест, после скри картата в диплите на кафтана си и погледна начумерено надолу към Адам.

Селина хвърли поглед към Емма. Тя наблюдаваше Адам с любопитство, възхищение и страх, че може да се провали.

Адам се изпъчи, пое дълбоко въздух и извика:

— Камила!

Картата наистина бе камила.

Старецът се смая. Лицето му почти не го показваше, ала той местеше поглед от Адам към Селина, към Емма и пак към Адам. В тълпата имаше известно страхопочитание, но никой, освен тях четиримата не разбираше, че то е истинско.

— Още веднъж? — попита старецът Адам.

— Да, да! — съгласи се Адам.

Мъжът взе една карта, по-сериозен този път, вдигна я да я види тълпата: пиле. Сложи я зад гърба си и погледна към Адам, без да се навежда този път, за да не му помогне някак си.

— Пиле! — извика Адам. Тълпата вече бе станала голяма. Селина не знаеше какво да направи. Мъжът даде колодата на Адам и махна с ръка към тълпата да се отдръпне до Селина. Адам го погледна, разбирайки че е останал сам. Усмихнат, той обиколи оформилия се кръг, гледайки към хората, които се бях втренчили в него. После се върна в средата и вдигна колодата, приканвайки всички да подложат на изпитани неговите способности.

Една жена пристъпи напред — американска туристка носеща бял ловен костюм, тъмни очила и прекалено много грим.

— Добре, сладурче, готова съм — каза тя.

Тя взе колодата, извади една карта, криейки я от Адам и я показа на част от тълпата. Беше осмица.

— Осмица. Huit. Ocho! — извика Адам преди тя да успее да я пъхне обратно.

— Леле! Това дете е невероятно. Можеш ли да направиш със завързани очи? И колко езика говориш?

Селина стоеше като прикована. Адам привличаше вниманието върху себе си, по града щеше да плъзне слух за детето-чудо.

Американката даде на Адам шала си.

— Завържи ме, Емма — извика той.

Вече ставаше опасно, той използваше името й пред всички.

Емма пристъпи напред, завърза шала около очите на Адам. По тълпата премина ропот. Тя сигурно беше подставено лице. Старецът пристъпи напред, напрегнат от любопитство. Извади от кафтана си лента черен плат и завърза очите на Емма. Сега двете деца стояха в средата на кръга със завързани очи. Мъжът сложи пръст на устните си, отиде до един друг турист, някакъв японец, и взе от него книгата, която държеше. Тя представляваше пътеводител на Мароко. Прелисти страниците, намери една цветна илюстрация с някаква кула и я показа на тълпата.

— Кулата на крал Хасан в Рабат! — извика Адам.

Тълпата бе учудена, мъжът — смаян. Селина пристъпи напред, а през това време към краката на децата заваля дъжд от монети. Тя отвърза шала от Адам и го върна на жената, свали черната лента от очите на Емма и я подаде на мъжа, после отведе двете деца-чудо.

Веднага разбра, че гадателят ще я последва и то не сам, а с двама-трима от своите приятели.

Селина се забърза към пазара. Беше невъзможно да се измъкне от тях, разбира се, те бяха на своя земя. Зави наляво към хотела, мина през двора и вратата, бързо взе ключовете от рецепцията, изкачи широките стълби и влезе през коридора в сигурната атмосфера на тяхната стая. Емма и Адам се хвърлиха на леглото.

Внезапно Адам скочи и коленичи, сложи ръце на ушите си, затвори очи и се съсредоточи.

— Какво прави той? — попита Селина.

— О, предполагам, че приема съобщение от Мама. Той го прави понякога. Аз го намирам за твърде отегчително.

— Може би малко ревнуваш?

— Да — призна си чистосърдечно Емма. — Адам е наследил всички хубави неща. А аз изглежда нищо.

— Един приятел идва да ни види — каза Адам. — Ние го познаваме.

Той можеше да се преструва. Можеше да си играе с нея и тя никога не беше сигурна. Да си с такива деца беше толкова объркващо.

— Ще бъде тук много скоро — каза безучастно Адам, ровейки в пътната си чанта и изваждайки любимата с количка. — С новини от Пол, не се безпокой.

— Какво те кара да мислиш, че се безпокоя — попита Селина.

— Искаш да дойде по-скоро, защото не можеш да се справяш с нас, нали? — добави той.

Това беше повече от обезоръжаващо, беше плашещо.

— Намирам го за доста трудно. Вие имате умове на възрастни и тела на деца.

— Просто ни приеми каквито сме, ние не те заплашваме.

— Той не разбира — каза раздразнено Емма.

— Какво не разбирам — сопна се Адам.

— Не разбираш, че за нормалните хора е много трудно да ни приемат.

— Селина не е нормална. Тя като нас има психически способности… ако си даде труд. Тя просто не се грижи за себе си.

— Тя не знае как да го прави, защото никой не я научил — защити я Емма.

— Тогава ние ще я научим — рече Адам и в този момент на вратата се почука.

Беше едно мароканче в униформа на пиколо, с някаква бележка върху напукана порцеланова чиния.

Селина взе листчето. Беше в предварително уговорения код. Тя помоли момчето да покани посетителя горе.

Адам, сияещ, разроши ласкаво косата на Емма.

— Не съм виновен, че съм толкова надарен — каза той.

— О, не ме ядосвай — нацупи се Емма.

— В случай, че е номер — каза Селина, — бихте ли се скрили под леглата?

Не би ги спечелила с по-добра идея, дори и да беше опитала. Всички вражди бяха забравени, те се пъхнаха всеки под различно легло, играта на криеница много им хареса.

Някой почука на вратата.

Селина отвори. В коридора стоеше сам старецът от Джема.

— Беше малко опасно… но какъв гений!

Той влезе в стаята като персонаж от Хиляда и една нощ, може би беше малко оръфан. Миришеше силно на мента, носеше черен тюрбан около главата си, кафяв памучен кафтан до обути в сандали крака и оредяла бяла брада, подхождаща на рошавите му дълги вежди.

Застана за момент в средата на излинелия килим, после посочи с пръст дивана, под който се криеше Адам, след това и към този, под който беше Емма.

— Можете да излизате. Не съм враг, а приятел на майка ви.

Децата изпълзяха изпод леглата и се изправиха, изтупаха прахта и се усмихнаха.

— Казвам се Абделазис Теба, наследник на Суфи Сен Сиди Абделазис Теба и Фатима Улед Хариз.

— Тя е една от нашите прабаби — каза Емма.

Селина си спомни за родословното дърво, което бе видяла във вилата — тези деца познаваха историята на своя род.

— Дойдох да ви заведа на безопасно място — каза Абделазис. — Навън чака кола.

Адам веднага сложи количката си обратно в чантата, Емма взе парцалената си кукла, а Селина, следвайки примера им, напъха другия си чифт дънки и памучния си халат в още неразопакования си куфар.

— Пътуването ще трае десет часа — обясни Абделазис, — ала ще бъде приятно в превозното средство, което сме подготвили за вас.

Беше нов джип Чероки Куадра Трак, екипиран както изглежда за всякакви непредвидени случаи, които можеха да възникнат при продължително пътуване.

Шофьорът беше млад бербер. Абделазис седна до него отпред, а Селина с децата отзад.

Когато напуснаха Маракеш по пътя за Телует на югоизток, Селина попита сега ще й каже ли къде отиват.

— В казбата Бени Уарзалиф.

Това не й говореше нищо. Тя размени поглед с децата. И те не знаеха нищо.

— Казба значи дворец на местен владетел. Бени Уарзалиф принадлежал на вожда на племе със същото име много време преди да се разпръсне. Стои празен от повече от петдесет години и е идеално скривалище за хора като нас.

Той се обърна и се усмихна с беззъбата си уста.

— Светът на магията няма граници, но ще бъдем по-силни и по-могъщи, когато имаме място за събирания.

До здрач стигнаха ниските хълмове, зад които беше построена казбата Бени Уарзалиф.

Крепостта бе изградена от червен пясъчник, с масивни укрепления и назъбени бойници, кули от всички страни и една по-голяма в средата. Един насипен път, твърде тесен, за каквото и да е превозно средство, извиваше стъпаловидно нагоре до подвижния мост пред вратата.

Шофьорът спря джипа колкото можеше по-близо и всички слязоха.

Джинсите на Селина лепнеха по краката й, тя си каза, че е трябвало да си сложи памучна рокля и може би тропически шлем.

Абделазис ги поведе бавно, не защото беше стар, а защото познаваше горещината и беше верен на мароканската поговорка: „Никога не тичай, когато можеш да ходиш, никога не ходи, когато можеш да стоиш.“

Портите в края на пътя бяха масивни, подсилени с железни нитове греди, висящи на гигантски панти и все пак така балансирани, че Абделазис можа да ги отвори с побутване с пръст.

Вътре бе прохладно като в катедрала и също толкова мрачно.

Те повървяха по един лабиринт от коридори, излязоха в един квадратен вътрешен двор, навлязоха в стъпаловиден коридор, слязоха в друг, минаха през мрачни и светли сухи тунели. Понякога ги връхлитаха отвратителни миризми, понякога силни парфюми и аромати на подправки — беше невероятна смес за обонянието.

Накрая стигнаха до друг огромен портал, който Абделазис отвори. Вътре беше дворецът. Мозаечни подове, зала, висока три етажа с мозаечен таван, басейн с чиста вода и фонтан по средата. Би било приказно за всеки посетител, но след пътуването Селина сякаш беше попаднала в самия рай.

— Няма електричество — каза Абделазис. — Само свещи и газени лампи.

Емма и Адам тръгнаха покрай стените, докосвайки мозаечните квадратчета, които блестяха на светлината на залеза, процеждаща се от сводовете с арабески на няколкото балкона. Отидоха до басейна, потопиха ръце в чистата вода, после изпробваха възглавниците и няколкото стола, наредени около големи кръгли медни маси.

Старецът плесна с ръце и се появиха две жени. Те помолиха Селина да ги последва.

Скоро се изкачиха нависоко, на около шестдесет метра над вероломно спускащите се отвесно скали, а в далечината се простираше пустинята и едно пресъхнало речно корито лъкатушеше през групи от палми. Всичко това бе смайващо.

— Това беше дворецът на пашата на Талует, докато не беше детрониран през 1955 година от французите — обясни Абделазис.

Преминаха в друга стая. В нея имаше вани със златни кранове, ала водата не течеше. Жените дадоха да се разбере, че ако Селина иска да се измие, просто трябва да плесне с ръце и да поиска това.

По-нататък имаше три спални с великолепни ниски легла, покрити с копринени възглавници.

— Вашите покои и тези на децата.

Тя кимна в знак на благодарност.

— Можете свободно да се движите из целия дворец, но не излизайте от границите му без придружител — каза Абделазис на децата. — Тази казба е стара и в лошо състояние, има дълбоки дупки, стари кладенци, слаби основи, змии и скорпиони. Може да изчезнете и никой няма да знае къде да ви търси.

— Колко души живеят тук? — попита Селина.

— Около двадесет, три семейства от рода на Бени Уарзалиф, на които аз съм вожд. Те знаят, че децата са потомци на Фатима Улед Хариз и поради това считат за чест да им служат.

— Откъде се снабдявате с храна и провизии?

— Пресните зеленчуци и плодове се отглеждат вътре градините. Другото е в складове, достатъчно да изкараш три месеца. Има кладенец с вода. За него се знае, че е пресъхвал само два пъти.

 

 

Така за Селина, Емма и Адам започна един напълно нов начин на живот. Селина се облече в лек памучен кафтан, не носеше нищо на краката си, децата повечето време ходеха полуголи. Намериха няколко книги, които Мелани беше подбрала внимателно — повечето класически, но и една сбирка от заслужаващи си криминални романи, които помагаха дните да минават по-бързо. Слънцето печеше силно, прекарваха дните в по-хладните зали, а децата се къпеха в басейна.

Разбирайки, че децата, макар и умни, не можеха да знаят всичко, Селина организира училищна програма, а в същото време Абделазис се нае да стане техен учител, разправяйки чудесни приказки, които очароваха както Селина, така и децата.

По средата на втората седмица, в една особено мека нощ, когато Селина свърши с четенето на старо френско списание на свещ и се протегна под копринената си завивка, чувствайки, че й липсва компания, тя чу странни звуци откъм детската стая. Шушукане, хихикане, тежко дишане. Тя стана, крадешком се приближи до завесата, която разделяше стаите, коленичи и се ослуша внимателно.

От другата стая идваше странно синкаво сияние. Сдържайки дъха си, Селина легна на пода и мина под завесите, после се изправи до стената, гледайки и не можейки да повярва.

И Емма, и Адам бяха в първоначален етап на проекция, все още плътни, възбели и светещи в млечни отблясъци.

Тя се приближи, а в това време двете малки телца се клатеха като при пародия на двубой по борба. Като се придвижи още повече, тя разбра, че е била забележително наивна. Това не беше борба. Двете деца се любеха — Адам върху Емма, като възрастни. Емма държеше здраво Адам за кръста, Адам бе потънал в любовната й прегръдка. Първата реакция на Селина бе да ги раздели, но инстинктът я спря. Защо трябваше да ги спира? Поради фалшив морал? Какво право имаше тя? И тя остана да наблюдава, от нежния начин, по който те се милваха един друг, начина, по който Адам ровеше с муцуната си в бялата коса на Емма, начина, по който светеха техните гъвкави млади тела. Беше страшно трогателно, възбуждащо, и тогава Адам сякаш обезумя, а Емма започна да се смее, да пъшка, да вика. Блясъкът се засили и те двамата внезапно изстенаха като възрастни и сиянието избледня.

Юношеска психична любов. Селина се обърна да се върне в стаята си.

— Какво правиш тук, Селина? — Беше Адам, с по-дълбок глас от обикновено, по-скоро строг, отколкото заплашителен.

Тя се поколеба и се обърна.

— Чух пъшкането ви и дойдох да видя дали сте добре.

— Ние се чукахме, Селина — каза Емма, също с по-дълбок глас.

Това я смрази.

Цялата й чувствителност се сви вътре в нея.

— Иска ли ти се и на теб? — попита Емма.

— Да, иска ли ти се и на теб? — повтори Адам. И преди тя да може да помръдне, двете деца скочиха от леглото пищейки и се хвърлиха върху нея. Емма я хвана за краката, Адам се метна на гърба й и я повали на килима.

Тя започна да се бори, не смеейки да удря, за да не ги нарани, обаче скоро разбра, че те не си играят. Емма се плъзна върху краката й под кафтана, притискайки главата си към стомаха й, а Адам лижеше ушите й, като малкото му езиче се премести надолу, намери устата й и проникна в нея.

— Спрете и двамата… спрете!

Адам захвана главата й между краката си, притискайки раменете й с ръце и накланяйки се да наблюдава Емма, която сега лежеше върху нея под широкия кафтан, показа главата си отгоре и залепила чувствено голото си тяло между гърдите й.

Би трябвало да може лесно да ги отхвърли, ала те бяха неимоверно силни и Емма бе като пиявица.

— Възбуди я, Емма, хайде, възбуди я.

Селина усети как Емма се плъзна пак надолу и в същото време Адам се завъртя кръгом и възседна врата й.

Беше тъмно, тя едва виждаше. Сега те изобщо не светеха, в тях нямаше нищо астрално, те бяха две противни покварени дяволски деца и играеха една напълно плътска игра.

Сега Адам притискаше ръцете й надолу като в менгеме и тя почувства топлината на малкия му член по брадичката си, докато той го движеше към устата й.

Ако посмееше, тя щеше да отхапе това гадно малко нещо!

— Да не си посмяла! — каза той и като пусна ръцете й, хвана я за косата и дръпна силно.

Тя изпищя и тогава усети как зъбките на Емма хапят краката й от вътрешната страна.

— Емма, спри!

— Ти харесваше това, когато го правеше Мелани.

— Спри, моля ти се…

Адам отново притисна ръцете й надолу, издърпа коляното си върху гърлото й, вмъкна пръстите на краката си в деколтето на кафтана и я ритна така силно, че я заболя. Тя се напрегна.

Адам разкъса робата надолу, легна между гърдите й, както бе направила Емма, и притисна устата си върху нейната, движейки се развратно отгоре й.

Страшната смес от усещания, която я заля сега, не можеше да бъде разделена. Тя се бунтуваше срещу това, което правеха и все пак те успяваха да я увлекат. Тези две дяволски деца я съблазняваха, изнасилваха я, и между гърдите си тя чувстваше как този малък и горещ до червено член се движеше нагоре-надолу. Неспособна да се бори, неспособна да направи нищо с екстаза, който я обхвана, когато Адам се плъзна надолу и вътре в нея, тя се отпусна и усети невероятна топлина, наслада, любов към тези две чудовища, някаква близост, в която не можеше да повярва. Както с Мелани, съблазънта я беше спечелила на своя страна и макар и да знаеше, че ще изпитва угризения, че самоотвращението ще я завладее, пламенното чувство, изпълваше сега, бе прекалено сладко, за да не му се наслаждава, и съвсем внезапно достигнаха едновременно до оргазъм, един хармоничен изблик от спазми от техните три тела. Тези зловещи и ужасни същества спряха да се движат и лежаха върху нея, гушеха се в нея, и тя притисна Адам към себе си, усещайки колко е малко крехкото тяло на този млад мъж, на това момче.

Неочаквано той слезе от нея, изправи се и се разкърши.

— Отивам да спя — каза той с нормалния си висок глас. — Изморих се.

Малкото момче признаваше, че е изтощено. И Емма се повдигна бавно, целуна я горещо по бузата, обхвана я с ръка и те постояха така известно време на пода, жени-любовници, жена и дете.

И Селина загуби съзнание, за да се събуди, когато зората нахлу в стаята с червената си светлина.

Тя се изправи на крака, бавно взе Емма, занесе голото дете до леглото му и го остави до неговия по-малък чичо. Зави ги с копринения чаршаф и се промъкна през завесите към собственото си легло.

Легна в леглото, усещайки безмерно физическо блаженство. Правейки любов сякаш за пръв път, тя просто бе изследвала нови области. Гласът на Мелани звънна в ушите й: „Трябва да се научиш да се държиш както ти се иска, да се водиш по инстинктите си като животните. Отпусни се, бъди това, което другите наричат покварена. Покварата е само едно изтъркано клише, лепнато на хората без задръжки от онези, които са осакатени от деспотичните обичаи.“

Когато стаята се заля от вече златистата светлина на издигащото се слънце, Селина заспа, доволна, че е установила с децата една връзка, която някой трудно би могъл да разбие.

Тя вече щеше да може да живее щастливо с Емма и Адам. Двете с Мелани бяха едно цяло.