Елизабет Сайферт
Докторът си избира съпруга (9)

Глава девета

Вече повече от десетина пъти резкостта й, гордото й и студено държане бяха накарали Фил да се закълне, че веднъж завинаги е приключил с Пейдж Арнинг и отсега нататък ще я избягва винаги, когато е възможно!

Повече от десетина пъти красотата й, контрастираща със студената й резервираност, го бе принуждавала да опита още веднъж да пробие черупката на това момиче и да види защо една толкова хубава и умна млада жена е избрала подобен начин на държане.

От време на време лек проблясък на успех го насърчаваше да се опита още веднъж, въпреки че успехите му никога не бяха по-големи от това.

Срещаше го на тротоара, влизаше в хотела заедно с него, като се смееше върху някоя клюка от Грууп, качваше се в асансьора, продължавайки да се смее и изведнъж ледено отклоняваше предложението му да се отбият в стаята му да пийнат по едно.

— Ще оставя вратата отворена… — обещаваше той, с ироничен тон.

— Благодаря — отвръщаше тя и не излизаше от асансьора на неговия етаж.

Той въздъхваше и отново си казваше, че е крайно време нещата да спрат дотук.

Но една седмица, съвсем импулсивно, я помоли да отиде на опера заедно с него и тя прие, като изглеждаше доволна от поканата.

Бе се облякла красиво, изглеждаше, че се наслаждава на музиката под открито небе, както и на хората около тях, но в таксито на път за хотела, й стана неприятно, когато я хвана за ръка. Не бе преструвка. Докосването му не й беше приятно, стана й неприятно от този мъжки допир и израз на одобрение.

Фил не знаеше какво да прави с подобно момиче.

След десет дни установи какво не трябва да прави.

Чрез семейство Макнеър се бе добре опознал с група симпатични млади хора, като повечето от тях бяха женени, но един приятен млад ерген бе винаги посрещан с добре дошъл, Фил бе по-скоро интелигент, отколкото интелектуалец. Четеше повече, отколкото болшинството мъже на неговата възраст и при професията, която имаше, знаеше много неща за изкуството и по-специално за театъра, което лесно му намери място в кръга на семейство Макнеър.

Няколко от тези хора рисуваха за хоби, като не изявяваха претенции да притежават талант и способности на художници, но им бе приятно, ако някой хареса произведенията им. Градът си имаше своя гилдия на художниците, разположена в самостоятелна сграда, където често се правеха забавни партита и събирания.

Точно в тази събота вечер, един бивш член на гилдията, мъж, който си бе създал име и докарал пари като рисуваше портрети на деца в Калифорния и Ню Йорк, се бе върнал в града и в негова чест се организира събиране.

Фил бе поканен, и ако не беше тази история в таксито, щеше да покани Пейдж да го придружи.

Обаче, когато отиде там, я завари, като тя бе единствената жена без придружител, макар че при всички положения не губеше първенството по красота. Арнинг приятелски го поздрави, въпреки че поздравът й бе същевременно и доста церемониален, а той не спря да я наблюдава част от вечерта, като се опитваше да установи дали се държи по-сърдечно с някой друг мъж, отколкото с него. Не беше така.

Тя разцъфтяваше и светваше сред група хора, които водеха научни разговори. Но нито за миг не допусна да я въвлекат в разговорите по двойки, на които обикновено хората се разделяха на този вид събирания. Действаше сръчно и грациозно при опитите си да избегне подобни ситуации, но същевременно и твърдо, когато се налагаше, Фил се усмихна при вида на озадаченото недоумение върху лицето на една местна знаменитост, когато Пейдж с равен глас му отказа да се разходи с него и да проучат какви ужасии бяха окачени в галерията.

Не бе съвсем сигурен дали му харесва факта, че алергията й се разпростира върху всички мъже. Очевидно имаше нещо, което не беше в ред с подобна дама, която се разхождаше наоколо с вид на милион долари в красив костюм от естествена коприна, носеше сапфирени обици на фона на светлата си коса, и не искаше нито един мъж да я омърси като я докосне с ръце или дори с очи.

По дяволите! Към единайсет часа, с трета чаша двойно уиски в ръка, вече бе спрял да размишлява по въпроса за д-р Арнинг. Дванайсет часа и още едно питие вече успяха да го направят напълно безразличен кого ще изпрати до вкъщи. Валеше силно, а бе дошъл с колата си. Когато Джийн Милър го попита дали ще бъде така любезен да изпрати Пейдж…

— Доколкото разбрах, живеете заедно.

Фил отвърна:

— Естествено — като имаше предвид, че ще я закара до вкъщи, но подобен отговор се считаше за проява на голямо остроумие на подобен вид събирания.

Пейдж сковано се обади, че ще си повика такси.

— Не бъдете глупава! — извика Фил, като същевременно не искаше да вдига шум. Взе палтото й от гардероба и го постави на раменете й. Хвана я под ръка и я поведе по улицата към колата си. Тя нямаше друг изход — или трябваше да тръгне с него, или да направи сцена пред хората.

Реши да тръгне с него, въпреки че не промълви нито дума през целия път до вкъщи, който по това време на нощта не отне повече от десетина минути, Фил закара колата в подземния гараж, съгласи се с момчето от гаража, че навън вали и последва Пейдж до асансьора. Натисна копчето за нейния етаж, въпреки че стаята му се намираше два етажа по-долу…

Видя в огледалото, че косата му е разрошена и я приглади с ръка, като не преставаше да гледа гладката сресана глава на Пейдж.

— Не пиете ли? — с любопитство запита той.

— Не… не пия много — красивите й устни се свиха.

Бяха стигнали до нейния етаж и вратата се плъзна да се отвори. Пейдж излезе и се обърна да благодари на д-р Скоулс. Но той също бе излязъл, затвори вратата на асансьора изключително внимателно и я последва по покрития с мек килим, тих коридор.

Свещници осветяваха изпълнените с врати стени. Не се чуваше нито звук, с изключение на лекото шумолене, вдигнато от Пейдж, когато извади ключовете от малката си синя чанта, Фил й ги взе и тя бързо вдигна поглед към него. Той отключи вратата, отвори я широко и я прегърна, както би прегърнал всяко друго момиче на нейно място, точно както бе правил със стотици други момичета досега! Наведе глава и сърдечно я целуна.

Бе целувка за лека нощ — нищо повече от това — но Пейдж Арнинг се втрещи, като че ли бе ударена от гръм. Ръката й замахна и с всичка сила зашлеви Фил напряко през устата. Не можеше да има никакво съмнение относно естеството на шамара.

— Хей! — сърдито реагира той, но го каза на светлозелената врата, която тя тресна пред него. Фил опипа устните си с ръка, след което бръкна в джоба, за да си извади носната кърпа. — Да ги вземат мътните всички високомерни и умни мадами! — си промърмори той, като попиваше кръвта от устните си. Асансьорът си стоеше там, където го бе оставил. Влезе и яростно блъсна вътрешната врата. Разхвърля доста неща из стаята, преди най-накрая да се добере до леглото. — Глупава жена — изрече той, дори, когато очите му вече се затваряха.

Всичко това се случи в събота вечерта, или по-скоро рано в неделя сутрин. За първи път момиче му удряше шамар, а той не изпитваше никакво желание да го изживее повторно. Спа до късно, отиде на църква, както обикновено и отново си дремна след обяд. Продължаваше да вали. Отиде да вечеря в Едмъндс, но се прибра в около девет часа и започна да пише писма — вече бе написал едно до мен, когато телефонът звънна. Вдигна го, като наблюдаваше отраженията на лампата по мократа от дъжда рамка на прозореца.

Възбуден женски глас го уведоми, че се обажда Пейдж Арнинг.

Фил смръщи вежди.

— Да? — предпазливо запита той. Наистина щеше да бъде живо нахалство от нейна страна, ако започнеше сега да му се извинява.

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно, докторе — изрече тя, като думите й гърмяха в ушите му.

— Няма нищо. Едва минава десет.

— Да, знам. Виждате ли, работя тук от…

— Къде е това „тук“?

— В лабораторията. Имам навика да се занимавам с това в неделя, въпреки че обикновено свършвам доста по-рано. Но ми стана интересно и, ами, как да ви кажа, проблемът е, че май са ме заключили!

— Това вече е лошо — възкликна Фил, като очите му светнаха.

— Да, не само защото не съм вечеряла, но и защото ще ми е доста неудобно да спя на този твърд под.

— Никой друг ли няма в сградата?

— Не знам…

— Права сте. Не можете да ги чуете.

— Да — гласът й бе детински и уплашен. — Опитах да се свържа с портиера, но никой не вдига телефона. Трябва да е излязъл на обиколка из алеите или да е отишъл някъде с някое момиче.

— О, дума да не става, не може да го е направил! — На устните му разцъфна усмивка. Ситуацията му доставяше огромно удоволствие.

— Ами… — произнесе тя с висок, изнервен глас.

— Навън вали, д-р Арнинг. Вали като из ведро, ако трябва да бъда точен.

— Така ли? — чу се плах стреснат звук и той изведнъж, се почувства като куче.

— Какво смятате, че трябва да направя? Може да се окаже опасно, ако се опитам да намеря портиера, а той е с момиче, но съм готов да го сторя заради вас.

— Не — този път гласът й отново приличаше на нейния. — Евентуалното ми предложение е… От един час опитвам всички други начини, за които съм чувала, но вие живеете в същия хотел и имам чувството, че ви познавам достатъчно добре… — Бих могла да помоля пиколото, но в края на краищата, ключалките тук са доста сложни, а вие вече сте минавали през тях…

— И…

— Ще се обадя на администратора и ще го помоля да ви позволи да влезете в стаята ми. Там ще намерите ключа към лабораторията на ключодържателя в синята ми чанта. Мисля, че е на бюрото ми. Не ми е в стила да си забравям чантата… и ключовете… — Да, май наистина бе чул хлипане.

— Успокойте се — бързо и сърдечно отвърна Фил. Ситуацията вече не му се струваше забавна. Сигурно не е никак приятно да се озовеш затворен в този мавзолей. — Ще дойда моментално, щом успея.

Обу си обувките и грабна шлифера. Взе ключовете от чантичката й — същата, която бе носила предната вечер — и запраши към Кингс хайуей. Щеше да спечели време като върви. Иначе трябваше да се забави и загуби време, докато си измъкне колата и маневрира през натовареното движение.

Портиерът все още не се виждаше никъде, бюрото му във входното фоайе на централната сграда бе празно, а часовникът му лежеше до телефона.

— Ето един човек, който не си гледа работата — изрече високо Фил, като гласът му отекна от облицованите с плочки стени.

Използва ключа, за да влезе в асансьора и натисна копчето за етажа, на който мислеше, че е тя. Войнствено премина през първото помещение, без да се преоблича в работни дрехи — рентгеновите лъчи този път можеха да поработят малко и в извънработно време и премина през второто. Намери Пейдж от другата страна на вратата, с работно кепе в ръка, очи големи като летящи чинии и треперещи устни.

Протегна ръце и тя се хвърли в прегръдките му. Целуна я както би целунал уплашено дете, и тя му позволи.

— Горкото момиче — утеши я той и Пейдж заплака на рамото му.

— Не си спомням някога да съм се страхувала толкова — призна си тя. — Глупаво е, но…

— Изобщо не е глупаво. Мястото е направо призрачно, дори и през деня, когато наоколо гъмжи от хора. — И отново я целуна, този път както би целунал голямо, но все още изплашено момиче.

И тя още веднъж му позволи, въпреки че се отдръпна почти веднага.

Погледна го с крайчетата на очите си и се изчерви.

— Ще трябва да се преоблека — срамежливо произнесе Пейдж.

— Разбира се, ще изчакам.

Облегна се на студената стена, като си подсвиркваше, докато тя се появи, облечена в сив шлифер и малко квакерско боне с панделки, завързани под брадичката. Стеснително го погледна и започна да си слага зелени ръкавици, светло жълто-зелени, по-точно с цвета, наречен бледозелен.

Фил я изгледа с такова любопитство, както бе изгледал всичко в тази сграда.

— Кажете ми — започна той, като й направи път да влезе в асансьора преди него, — каква беше темата на докторската ви дисертация?

И тя му отвърна с обичайния си глас:

— Мозъкът на морската котка.

Смехът му силно отекна в празната сграда, облицована със стомана и плочки. Все още се подхилкваше, когато стигнаха на партера.

Пейдж го погледна, като една къдрица провокиращо надничаше под сивия ръб на шапчицата й.

— Не мисля — престорено скромно запита тя, — че бихте искали резюме от дисертацията ми? — Чу се хихикане.

Той избърса очите си и й отвори външната врата.

— Може да ви заинтересува, но се съмнявам. Все пак тя ми спечели докторската титла — напомни му Пейдж.

— Бас ловя, че никой не я е прочел. Виждате ли, дойдох без кола…

— Шлиферът и шапката ми са непромокаеми.

Толкова много лед се бе стопил с топлината на смеха им, че Пейдж го остави да я хване за ръка и те се отправиха по блестящия от дъжда тротоар. Тя се движеше нормално бързо, а ръбът на шапчицата й стигаше точно малко над дясното му рамо.

— Какво ще кажете да хапнем по един сандвич и да пийнем по един горещ течен шоколад в стаята ми? — запита той, когато влязоха във фоайето на хотела. — Бих могъл да хапна и сам.

— Ами… — бузите й бяха червени.

— Хайде, елате, ще ни е забавно. Имате нужда от леко отпускане, преди да се опитате да заспите… а освен това споменахте, че не сте вечеряли.

— Наистина съм гладна — призна тя.

Устните му се извиха, докато даваше поръчката си на едно пиколо, след което я поведе към асансьора. Тя не каза нищо, когато той натисна копчето на своя етаж.

Спокойно влезе в стаята му — този път маниерите й коренно се различаваха от обичайната й високомерна поза и му позволи да й вземе шапката и палтото. Погледна косата си в огледалото и разгледа натрупаните на бюрото му книги. Само половината бяха медицински и взе една, за да я погледне, въпреки че очите й изучаваха снимката на млада жена, която листата му за писане на писма бяха избутали до далечния край на бюрото.

Фил се приближи, взе дебелата книга от ръцете й и оправи сребърната рамка на снимката.

— Сестра ми — обясни той. — Живее в Германия с мъжа си, който е офицер. Елате да седнете в креслото и си вдигнете краката си да починат.

Тя се подчини, докато той се занимаваше със сервитьора и поръчката. Когато човекът си тръгна, Фил подпря вратата с дебелата книга, за да не може да се затвори.

— Знам, че съм глупачка — неохотно произнесе тя.

Подаде й салфетка и се обърна, за да разлее шоколада.

— Да се знае това, не е достатъчно — тихо изрече Фил — Но да се знае, че имате основания за това… — Приближи се към нея, като повдигна вежди.

Тя погледна нагоре към него, след това сведе очи към чашата, която той й подаваше.

— Има причина — меко произнесе Пейдж.

Фил докара малката масичка на колелца по-близо до коляното й и приближи един стол. Дъждът продължаваше да вали по алеите на парка тук-там проблясваха светлини на коли. Навън уютно продължаваха да се дочуват обичайните вечерни шумове, някой бе пуснал радио. В една стая на другия край на коридора, двама мъже и една жена разговаряха и се смееха. От време на време вратата на асансьора се затваряше и той слизаше надолу в шахтата…

Пейдж опита шоколада си, избърса остатъка от горната си устна, усмихна се на Фил и си взе един сандвич.

— Умирам от глад — сподели тя. — Не съм хапнала нито залък от закуска…

Той си погледна часовника. Беше единайсет и половина.

— Приятно ми е да чуя, че сте закусили — промърмори в отговор.

— Невинаги го правя… — Тя го погледна. — И не ми изнасяйте лекция, защото никога не се разболявам. Но тази сутрин закусих добре, в десет часа. Успах се. По-точно, обърках си съня.

Кафявите му очи премитаха. Онази целувка — и плесницата — и дори тази сутрин бе все още достатъчно разстроена, за да излезе без ключове и без чанта. Започна да схваща, че нещата с д-р Арнинг не са изпаднали в задънена улица, както смяташе.

Тя продължаваше да бърбори за голямата закуска, която изяла, тъй като решила, че няма да й се наложи да обядва, а имала някои неща, които трябвало да дообработи в лабораторията…

Фил постави ръка на челото й — беше облечена в проста рокля от тъмнозелено жарсе с огърлица от дребни ярки зелени мъниста на шията. Бузите й пребледняха при докосването му и той кимна.

— Щяхте да ми разкажете защо се боите от мъжете — започна той с плътния си глас.

— О-о!

— Причината — подкани я той, — поради която не искате да ви целуна или да ви докосна, или да остана насаме с вас. Казахте, че има причина.

— Да — тихо отговори тя, — има причина…

Той й подаде втори сандвич и зачака. Не много жени изглеждаха толкова красиви, докато ядяха сандвич с шунка…

— Трябва да знаете — бавно изрече тя, — че жената не се затваря по свой избор в продължение на дълги и самотни часове в облицована с плочки лаборатория. — Пейдж премести поглед от съсредоточеното му лице към рамката на прозореца, облечена в черен сатен. — Или в продължение на толкова много дълги и самотни часове нощем… — сега почти шепнеше.

Фил потърси цигарите си и запали.

— Но вие сте красиво момиче, Пейдж. Умна сте, бихте могли да имате приятели, много и всякакви приятели.

— Приятели — замислено повтори тя. — Но човек не се чувства в безопасност с приятели. Човек не може да им има доверие. Отиваш на парти, срещаш и харесваш някой мъж… и… — гласът й заглъхна.

След това погледна Фил и заговори напрегнато.

— Чувствам се в безопасност в малката си хотелска стая! Мога да имам доверие единствено на предметните стъкла и епруветките си, д-р Скоулс!

— Безопасността ли е това, което искате?

— Тя е това, което изпитвам нужда да чувствам. — Пейдж внезапно заговори със силна страст. — Не мога да живея без нея — трябва да остана, обградена със сигурност от всички страни.

— Устойчива на бацили също така — замислено произнесе Фил.

— Надявам се повечето хора да мислят, че чисто и просто демонстрирам съвсем научна незаинтересованост. Не бих искала никой да узнае, че ме гони страхът и, как да кажа, нуждата от самозащита.

Той я изгледа.

— Какъв вид страх?

— Типичният за всеки страхливец — с готовност отвърна тя. — Малодушието, може би, но бях дълбоко наранена, Филип, много дълбоко!

Той постави ръка върху нейната.

— Искате ли да ми разкажете?

Тя пое дълбоко дъх.

— Да… мисля, че да. Вие, ами, с две думи, се задържахте около мен. Продължавате да разговаряте с мен и да си правите труда да си губите времето с мен. Зная, че не ме харесахте…

— Но аз ви харесвам, Пейдж!

— … Нито пък ме одобрихте като жена. Но го казахте и…

— Споменах също и какво точно одобрявам — напомни й той.

— Да. — Лицето й се озари от стеснителна, приятна усмивка. — С всички ли се държите толкова любезно, д-р Скоулс? — запита тя, като се завърна към обичайните си маниери на искрен интерес, само че сега в тях се появи срамежливостта на младо момиче.

— Не си паднах много по обръщението ви „Филип“, въпреки че ми хареса повече от „д-р Скоулс“ — измърмори той. Какво толкова притежаваше това момиче, че предизвикваше всички каубойски реакции в него! — Що се отнася до любезността, та вие сте красива жена, Пейдж.

Цветът се отдръпна внезапно от лицето й, подобно на пясък при пясъчна буря, а големите й очи станаха почти черни.

— Хей! — бързо възкликна той, като се приближи към нея.

Но тя се отдръпна, възстановила до известна степен самообладанието си и захапа долната си устна.

— Виждате ли — колебливо започна тя, — веднъж един друг мъж се държа много любезно с мен. Той също каза, че съм красива. И… аз му повярвах.

Тя се облегна в стола и полузатвори очи. Фил продължи да си седи, без да говори, като пушеше и слушаше. Присъствието му бе толкова незабележимо, че момичето говореше като че ли разговаряше със себе си.

— Учехме заедно в Медицинската академия. Аз подготвях изпита си по биология, а той се подготвяше за държавния си изпит. Беше висок, рус, не бе красив. Носеше очила, имаше светли вежди и мигли, в жилите му течеше шведска кръв. Нито един от нас нямаше много пари. Семейството ми не одобряваше работата, която бях избрала и с която се занимавах. Получавах стипендия, а на Карл се налагаше да върши странични работи, за да можем да свързваме двата края. Той… той казваше, че съм красива и аз го харесвах. Исках да му помогна да завърши. Помагах му да се справи с част от лабораторните си изследвания, разни други неща от този род — нямахме достатъчно време или пари да ходим като хората на разни театрални и други представления или пък да вечеряме в ресторант заедно. Но се харесвахме и изглеждаше по-разумно, от гледна точка на парите, да заживеем заедно в една стая, отколкото да плащаме за две. Така че се събрахме…

Тя спря, а Фил изтърси в пепелника пепелта от цигарата си, но не издаде никакъв друг звук и не направи никакво друго движение.

— Знаехме, че нямаме достатъчно пари, за да се оженим или пък да създадем семейство, но мислехме, че имаме право да поживеем, докато сме млади. Бях израсла в семейство със строг морал — този вид, които ходят на църква три пъти всяка неделя — така че добре знаех, че това, което върша, е грешно, но ми изглеждаше напълно оправдано. Карл бе доста добър като лекар. Е, не беше кой знае какво, но бях твърдо решена да го направя добър специалист! Мислех, че бих могла да служа като вдъхновение за един лекар, който наистина ще извърши големи неща и ще допринесе до голяма степен за човечеството. По тази причина перях и гладех ризите му и се стараех парите да ни стигат, колкото се може по-дълго. Исках да споделя с него тази част от медицинското му образование, за да можем и двамата да се насладим на плода им по-късно. Сега разбирам, че съм живяла с един идеал, а така също и с човек, който все още не ми беше съпруг, макар съвестта да ми казваше, че ще ми стане такъв веднага, щом се дипломира и получи назначение. Предложиха ми няколко пъти работа, дори преди да се дипломирам, но реших да изчакам, за да видя накъде ще се ориентира Карл. Исках да си намеря работа близо до него, за да можем да бъдем заедно и да си създадем собствен дом, дори бях готова да поема риска да не получа достатъчно добра длъжност, която да ме удовлетворява. Не му и споменах за предложенията, които бях получила. Не знаех дали е получил отговор на някои от молбите за работа, които бях написала и изпратила вместо него. Той нищо не каза по въпроса и денят, преди да се дипломираме, го попитах за това. Знаех, че други медици са били назначени и няма начин да не е получил поне един отговор…

Изглеждаше ядосан от въпроса ми, нарече го вмешателство в личния му живот. Напомни ми, че не ме е молил да пиша всичките тези писма и каза, че няма никакво намерение да работи в болница. Беше решил да се върне у дома, бе от един малък град в Небраска. Аз, семейството ми, живееше в Илинойс. — Сведе поглед надолу, а цялото й тяло като че ли се сви. — Възнамеряваше да работи като помощник на лекаря, който му беше помогнал да завърши медицина и бе платил разходите му, като се канеше да се ожени за дъщерята на същия този лекар. Мислеше, че знам това. Бил сгоден за нея, откакто завършил колежа. Чакала го през цялото това време да завърши медицина. — Пое дълбоко дъх, като се разтрепери. — Аз само продължих да си седя там, на една табуретка на щанда на една закусвалня, където си вечеряхме с доматена супа и сандвичи с фъстъчено масло. Седях на това високо столче и изведнъж светът някак си продължи своя ход без мен. Не чувствах никаква стабилност около себе си. Хванах се с две ръце за ръба на бара, за да не падна в зеещата му бездна. Изглежда съм запитала Карл какво представлява тя, защото той ми разказа. Били връстници и съученици от гимназията. Когато се записал в държавния колеж за подготвителен курс за следване на медицина, тя останала в града, за да помага на майка си. Нямаше много за разказване. Не била много умна, доколкото аз разбирам смисъла на тази дума и изобщо и не мислела да прави кариера. Не, била просто едно момиче, създадено да гледа семейство, сладко, добро, високо морално… Тази дума ми полази по нервите. Морално. Защото, естествено, в смисъла, който той влагаше в тази дума, аз не бях морална. Обърнах се и го изгледах, като го запитах защо не ми е разказвал за това момиче преди или пък за задълженията си спрямо нея. И, ако я обича, защо изобщо си беше направил труда да се занимава с мен?

Пейдж млъкна и дълго седя мълчаливо, Фил наблюдаваше лицето й — дори и съжалението, което изпитваше към нея, да го караше да я спре и да не му разказва завършека на историята, знаеше, че тя така и така ще го направи. Възможно бе за пръв път да предаваше цялата история с думи. Мислеше си, че тя дълго й бе тежала на мисълта, подобно на стар килим. Тази вечер се бе осмелила да пререже въжетата, които обвързваха спомените й и ги пускаше на воля във въздуха.

Когато отново заговори, изглеждаше като че ли всяка дума й причинява болка.

— Той ми каза защо си е направил труда да се занимава с мен. Имала съм остър и буден ум, обясни ми той. Разсъждавала съм бързо и разумно, схващала съм научните проблеми далеч по-добре от него. Умът ми много му помогнал в работата, въпреки че обикновено мъжете презират умните жени. Но за щастие съм се оказала достатъчно хубава, и невинна, добави той, което привличало мъжете…

Фил преглътна.

— Но, каза той, най-важното в мен, бил умът ми, а не това било, което мъжете търсят в жената, за която искат да се оженят…

— Този тип е бил пълен идиот! — остро възкликна Фил.

— Да, естествено, и аз веднага му го казах. Радвам се, че го направих. Както си бях напълно шокирана, много се радвам, че не му се молих. Той… той започна да спори, че е като всички останали мъже, имал предвид нормалният обикновен мъж. Тялото му имало нужда от жена, която да задоволява физическите му потребности. Бях ги задоволявала по времето, когато не можеше да си позволи, във финансово отношение, да издържа съпруга… Повечето мъже искали от жената само едно, предполагал, че съм знаела това.

— А-ха…

Тя погледна Фил с големите си и влажни сиви очи.

— Всичко това се случи преди пет години, Филип. И през цялото това време мислих и дойдох до извода, че той е прав. Мъжете изобщо нямат нужда от ума на жената, поне не в смисъла на брака. Те искат красотата й по една-единствена, напълно егоистична причина…

— О, Господи! — простена Фил. — Горкото момиче…

Тя погрешно го разбра.

— Карл също ме съжаляваше. Поне така каза. И не мога да го обвиня, като взема под внимание какво момиче бях тогава, изгарящо от желание да го измамят…

Студеното й безлично отношение, с което някога напълно се беше обградила, бе изчезнало и сега му говореше точно, както всяко едно хубаво младо момиче би говорило на мъж, който й съчувства. Много й съчувства. Историята й бе напълно банална, естествено, но…

— Не бих се замислял повече за това момиче, ако бях на ваше място — посъветва я той. — Или пък за този човек. Всичко отдавна е приключило. Имате голям късмет, че не сте се обвързали с него.

Очите й го изгледаха проучвателно.

— Обвързала ли?

— Да. По този начин, всичко е приключило. Ще си намерите някой приличен мъж…

Тя решително поклати глава, като светлата й коса се сливаше със сивия цвят на облегалката на стола.

— Не и за мен, благодаря. Никакви мъже вече. Никога.

— Глупости! Ще видите. Когато се появи истинският, ще се омъжите за него и…

— Естествено — студено отвърна тя, — думата „брак“ дори не фигурира в речника ми.

Той сърдито я изгледа и след това запита от чисто любопитство:

— На колко сте години?

— На двайсет и осем.

— И какви са плановете ви за живота оттук нататък, ако…?

Тя сви рамене.

— Поставила съм си една-единствена цел — да докажа, че Карл греши. Да му покажа, че не е имал никакво основание да ме съжалява. — Изглеждаше, че отново е възстановила самообладанието си. — Възнамерявам да докажа на всеки, който прояви интерес, че умът може да се окаже достатъчен за една жена.

— Предполагам, че е така. Но така ли е било наистина, досега?

— Справяла съм се достатъчно добре…

— Исках да кажа, достатъчно ли бе той за вас?

Брадичката й решително се вирна нагоре.

— Да. И ще продължи да бъде достатъчен.

— Харесва ли ви перспективата на подобно бъдеще?

Сивите й очи, като че ли танцуваха.

— Разбира се. Обичам работата си…

— Но животът трябва да има някаква цел, Пейдж. Има ли цел вашият живот? Имам предвид като жена.

— Вече ви разказах за тази цел. Да докажа…

— Но вие сте красива жена! Обличате се като жена, която напълно съзнава красотата си.

— Правя го от гордост. И за да успея още по-твърдо да аргументирам поставената си цел.

— Да — съгласи се той. — Умът наистина трябва да е достатъчен за един по-ограничен човек. Но вие все пак сте представителка на страхотната женска половина от човечеството. Мозък без тяло. Като сърцето на Карл. Със същия успех бихте могла да бъдете едно от онези подопитни безмозъчни вещества в анатомичната ви лаборатория. Мозък с етикет „Пейдж Арнинг“, маринован точно в момента, когато тъпият ви приятел ви е изоставил, съхранен в лабораторен съд, без да е в състояние да научи нещо ново, в това число дори и урока, получен от собствения му жизнен опит. И освен това бих искал да ви запитам, за какво ви е този мозък? Какъв смисъл има от подобна жена?

Внезапно той се почувства много ядосан на това младо същество от женски пол. Може да му се струваше по момичешки млада, можеше да се държи толкова сърдечно, колкото й позволяваше красотата й, дори и сега го демонстрираше, но също така бе в състояние преднамерено да унищожи и прахоса собствената си младост, като се опитва да докаже, че умът… О, за Бога! Той скочи на крака и се заразхожда из стаята.

— Не ви разбирам, Пейдж! Гордеете се с факта, че сте умна! Да, умна сте! И то умна като биолог. И все пак си поставяте за цел да докажете, че една жена може да живее без биологична любов. Наистина има известен брой създания, които живеят по този начин. Момичета преди пубертета — жени, които минават през естествените процеси на остаряването и похабяването… естествените, бих повторил аз! Не насилствено остаряване. Но, Пейдж, погледнете се! Имате мека и копринена коса, но тя не е докосвана от пръстите на никой мъж. Пълните ви розови устни не означават нищо за никого, защото говорят единствено за вируси и ядра. Ръцете ви никога не обгръщат никой мъж, за да го придърпат близо до сърцето ви, така че те само на външен вид изглеждат меки, бели и закръглени. Тялото ви, до степента, до която го уважавате, със същия успех би могло да си лежи някъде на тъмно и покрито с кожи в някоя анатомична колба. Вие сте живели твърде кратко в биологичния смисъл на думата, д-р Арнинг! А по този начин съществуването ви е лишено от смисъл, както за вас, така и за хората около вас. Книгата на живота се състои от много страници. Вие сте си поставили за цел да научите наизуст само една от тях. Какво значение има, че сте избрали страница, изпълнена с научни данни? Въпреки всичко, това е само една-единствена страница, а животът, който водите, е толкова малка частица от самия живот, колкото един от комарите ви за цялата вселена! Вие сте живо същество, но не живеете, така че сте безполезно създание, Пейдж Арнинг. Живели сте в продължение на двайсет и три години и след това сте спрели да живеете! А когато едно тяло спре да живее, то се разпада. Знаете това! Човек може да го балсамира, може да го съхрани като мумия и да му боядиса бузите, да обвие крайниците му в ярка коприна, но независимо от всичко то си остава едно мъртво тяло. Що се отнася до мен самия, или до който и да е от всички онези нормални мъже, които вие демонстрационно презирате, за нас вие не ставате нито по-сърдечна, нито по-желана по този начин. Вие…

Вратата тихо се затвори след гостенката му. Бе излязла и го бе оставила да говори. Фил се приближи и взе медицинската книга, като внимателно я постави сред книгите на бюрото си.

Не трябваше да е толкова рязък и конкретен, но и той от своя страна бе преживял шок. Тази вечер, когато я беше спасил от лабораторията и бе установил, че и тя може да се изплаши и стресне като всички останали момичета, си бе помислил… Е, беше сгрешил.

Възможно е да не е толкова мъртва, колкото я бе описал, но със сигурност бе зле наранена млада жена. Естествено, не беше хубаво, че нейният Карл се бе оказал пълен идиот, но и тя от своя страна трябва да е била глупачка, без да притежава и капчица женски инстинкт, прикачен към грамотния й дипломиран мозък. А истински жалкият аспект от историята й, която, в края на краищата повтаряше историята на стотици други подобни момичета, по същия начин, както стотици други мъже са повярвали не на тези жени, на които е трябвало! — най-жалкото бе момичето, което се бе разкрило пред него.

Мислеше си, че дава урок на този тъпанар Карл, а всъщност не му показваше абсолютно нищичко, което той вече да не знае! Той добре знаеше, че тя е умна и я бе напуснал точно поради тази причина.

А Пейдж бе продължила да бъде умна. Защото за нея вече не бе останало нищо. Нищо? Нито минало, нито настояще, нито бъдеще?

Сто процента всяка жена, която притежава поне малко силен характер, щеше да преживее подобен случай, щеше да си извлече от него поука и да продължи да оценява всеки следващ мъж в живота си, независимо от останалите, като се отнася към него според заслуженото. Щеше да е пораснала от подобно преживяване…

Като си повтаряше, че не иска да стане част от тъпаците и дървеняците на този свят, не се държа особено приятелски с Пейдж, когато продължи да я среща във фоайето на хотела или по време на многото си разходки в големия медицински център.

Беше си намерил други приятели и сега им посвещаваше времето и интересите си. Почувства, с известна тъга, че Пейдж не осъзна отдръпването му, след което строго си каза, че високомерното й безразличие само потвърждава мъдростта на взетото от него решение и линията му на поведение спрямо нея.

Една неделя през септември той отиде с колата до Флорисант, за да види д-р Лоури и очарователната му съпруга. Д-р Макнеър му бе споменал предния ден, че старият лекар се чудел какво се е случило с Фил, та толкова дълго не му се обажда…

— Но аз често го виждам — изненадано възкликна Фил.

— Това не е достатъчно за стария тиранин, той очаква да го посетите у дома му, нали знаете…

Фил се бе подсмихнал и каза, че ще отиде да го види. Така и направи, като за щастие, не намери там други гости. Старият доктор го заведе в розовата си градина. Сервираха им студени напитки във високи и красиви чаши, и докато г-жа Лоури се занимаваше с един албум и куп снимки; двамата лекари можаха да се порадват на едночасов служебен разговор.

Фил с чувство за хумор му разказа за работата си пред телевизионните камери.

— Правя всичко възможно да нарека това научноизследователска дейност… — повдигна вежди той.

— Ами точно така си е. Не точно такава, с каквато възнамерявахте да се занимавате, когато дойдохте тук, но пък от друга страна…

— Да — съгласи се Фил, — тогава имах предвид работа с микроскопи, епруветки и колби, с които да съм заобиколен от всички страни…

Старият доктор изсумтя.

— Гледах някои от предаванията ви или както ги наричате там. Имате добра, чиста ръка…

— Благодаря, господине. Баща ми от малък ми втълпи в главата, че пациентът на масата е купчина страдащи болезнени нерви, че икономията на тъкан и нервна травма е от жизненоважно значение.

Старият доктор се изправи в стола си и поклати юмрук към стреснатата си съпруга.

— Виждаш ли това? — Запита той. — Чуваш ли го? Казах ти аз, че този човек е роден за опериращ хирург, а не за разни изследователски проучвания. Слушайте ме сега внимателно, Фил Скоулс! Върнете се веднага в болницата си и се залавяйте здраво за работа!

— Сам… — промърмори г-жа Лоури.

— Това са два вида напълно различни хора — изригна като вулкан старият доктор. — Изследователите възприемат човечеството като едно цяло, а единственият интерес на практикуващите хирурзи е насочен към пациента на масата или на стола до бюрото му! Това момче направо прахосва таланта и сърцето си, които Господ му е дал, за да се занимава напразно с работа, предназначена за други хора. Ето защо казвам…

— Тук също се занимавам до голяма степен с хирургическа работа, д-р Лоури — напомни му Фил.

— Знам това. До известна степен. Това означава само нещата, които акушерите и гинеколозите ви прехвърлят или ви помолят да направите. Нямате никаква възможност да поставите диагноза и вие самият да определите и назначите нужното лечение, нали?

— Директорът на акушеро-гинекологичната клиника ми възложи няколко случаи, които да лекувам, както и да следя оздравяването им след това. Имам един случай с Rh. И чета лекции по оплождане на завършващите студенти.

— От какъв аспект?

— Изцяло. По отношение на закона, моралните рискове и опасности. Наричам лекциите си „Правила и отражението им“. — Кафявите му очи грейнаха и г-жа Лоури се усмихна насърчително.

Старият доктор изсумтя отново.

— И сигурно всички жени въздишат и решават, че вие трябва да сте бащата…

— Ами да. Съпрузите им също. Изтъквал съм и този риск пред групата.

— Насърчавате ли тази практика, д-р Скоулс? — запита г-жа Лоури. Усмихна се извинително, като видя бързо стрелнатия му към нея поглед и се поправи: — Филип.

— Едновременно съм и за, и против нея — отвърна той с дълбокото си, типично за него привлекателно провлачване на гласа. — Тоест със сигурност не мисля, че ще е възможно за всички, които поискат да се възползват от него. Смятам, че е от изключителна важност докторът добре да познава донора, а същевременно и реципиента, физически, в морално и физическо отношение…

— Често ли се прилага?

— О, не. Досега съм имал само един случай — и то не в Грууп, защото не съм бил тук достатъчно дълго, за да опозная подобни пациенти. Бих казал, че един специалист може да попадне на не повече от петдесет случая в продължение на десет години. Имам предвид доста заангажиран известен специалист.

— И те винаги ли са успешни?

Фил бавно поклати глава.

— Малко повече от петдесет процента.

Д-р Лоури хвърли свиреп синеок поглед на жена си.

— Виждаш ли, скъпа? Той добре си познава занаята.

— Това е задължително условие за един преподавател, Сам.

Старият доктор се поуспокои и потъна, като си мърмореше, в дълбините на тръстиковия си стол.

Г-жа Лоури продължи да разпитва Фил, въпросите й бяха интелигентни, а отговорите на Фил ставаха все по-подробни и по-задълбочени. Не, пациентът и донорът, чувстваше той, не трябва да се познават един друг. Помисли си, че никога предложението за изкуствено оплождане не бива да произлиза от лекаря. (Толкова често съм чувал Фил да говори по този въпрос, че лесно бих могъл да възпроизведа тази част от разговора.) Имаше чувството, че и съпругът, и съпругата трябва да дойдат до споразумение, без да бъдат убеждавани, ли в най-добрия случай, без да им бъде правено предложение. В никакъв случай не трябваше да се действа с насила или принуда.

— Това ли е решението на богатите хора за проблема с безплодието? — запита г-жа Лоури. — Знам, че наследяването на имот или титла доста често са важен подтик към подобни действия.

— Таксите не би следвало да са високи, в нито един от случаите — й отвърна Фил. — Нито тази, плащана на донора, нито тази, плащана от реципиента. Доколкото това е възможно, нивото на идеалите трябва да е висок. Искам да кажа, че не бива да съществуват меркантилни подбуди, въпреки че за един гладен медик, дори и десет долара могат да се явят като меркантилен мотив за дадено действие.

Д-р Лоури изсумтя.

— Приятно ми е да чуя млад лекар да говори за идеали.

— Има още един важен момент — сподели Фил с г-жа Лоури. — Подчертавам необходимостта от минимално подписване на документи.

— Изобщо няма нужда от такива — отсече старият доктор.

— И аз мисля като вас, господине. Тъй като на акта за раждане фигурира името на законния баща. Но съществува един документиран случай, а е възможно да има и други, когато съпругата по-късно решава да напусне съпруга си и търси издръжка за детето си. Би било от полза за бащата в такъв случай да притежава документ, който да удостоверява, че детето е било изкуствено оплодено в майката с пълното съгласие на двамата брачни партньори.

— Като се добави, че това дете оттук нататък трябва да се счита като биологично естественото дете на дадения брак — заключи д-р Лоури. След това се обърна, за да погледне Фил:

— Млади човече, да не би да се опитвате да смените темата? Продължавам да мисля, че трябва да се върнете в болницата си и да се заловите за работа! — почти извика той.

Фил се засмя и започна да събира снимките на г-жа Лоури, разпилени от вятъра точно навреме. В този момент пристигнаха гостите и повече не се заговори на тази тема.