Елизабет Сайферт
Докторът си избира съпруга (11)

Глава единайсета

С появяването на първите светли сиви лъчи, сигнализиращи приближаването на утрото, Фил проучи шосето, водещо надолу към моста и реши, че могат да тръгват. Въздухът сега беше доста по-студен и по земята имаше следи от сняг. Белотата се усили, като се придвижиха на север. Спряха в първия град да закусят и да се поизмият. Фил се избръсна.

— Чудя се дали и на Ной първите му кафе и бекон са му се сторили толкова сладки — пошегува се Пейдж.

— Ще трябва да хвърля едно око на съпругата му, преди да ти отговоря — отвърна в тон Фил.

Бузите на Пейдж порозовяха, а очите й загледаха стеснително, но изглеждаше напълно готова да продължи събитията от миналата вечер и смело да се изправи пред бъдещето заедно с Фил. Стигнаха до града преди залез. Сградата на Грууп се издигаше величествено иззад пожълтелите листа на дърветата и синият полукръг на ограденото със сняг езеро.

— Мисля, че ще отида направо в лабораторията — реши Пейдж. — Трябва незабавно да се погрижа за пробите си.

Фил я закара дотам, като внесе куфарите й в сградата. Куфарът с личните й вещи можеше да остане в колата. Щеше да го изпрати в стаята й, а след това щяха да вечерят заедно в хотела.

Очите им се срещнаха за секунда, Фил излезе от колата, като Пейдж го наблюдаваше и забеляза светлата му коса, силният му врат, широките му рамене и плосък ханш — голям, хубав мъж, на когото човек можеше да има доверие.

Фил работи този ден в предродилното отделение и се отби на посещение в отделението по урология. Един възрастен човек, когото лекуваше, си отиваше у дома, вече можеше да ходи, а язвите по краката му се бяха излекували. Искаше да го демонстрира в присъствието на Фил.

— Мислех, че шефовете трябва да знаят колко добър лекар сте — сприхаво изрече той.

Лекарят — резидент се усмихна, персоналът кимна в знак на пълно съгласие.

— Постъпихте точно, както трябва — увери той пациентът. — Дори и д-р Скоулс има нужда от време на време някой да му казва колко е добър.

Фил от неудобство се премести от крак на крак и провеси стетоскопа пред бялата си престилка.

— Къде бяхте напоследък? — настоя пациентът. — Не съм ви виждал наоколо…

— Специалността ми е акушеро-гинекология. Не мислех, че може да съм ви от голяма полза тук.

Често си мислеше, че без да са въоръжени със запас от хубави старомодни вицове лекарите не биха стигнали далеч. Възрастният човек продължи да си бърбори като се подсмихваше и нареждаше. Фил поговори с персонала за известно време и се върна в клиниката си. Реши, че е изморен. Единственото, от което имаше нужда, бе топла вана и чисти дрехи. И малко да подремне, ако е възможно. Възнамеряваше да си легне при първа възможност.

Но стана чак четири часът, когато успя да се добере до хотела. Остави колата и куфарите при пазача на подземния гараж и отиде до фоайето да провери дали има някакви съобщения или писма за него. И там, седнала в един кожен стол, с лице към асансьора, видя Мин Брейди.

— Мин, какво…

Тя го погледна с хлътнали очи, разкръстоса крака и се изправи. Не изглеждаше добре, имаше вид на болна, помисли си той.

— Къде, по дяволите, беше досега? — запита строго тя. — От три дни те чакам в това скапано фоайе! — Не носеше шапка, късата й тъмна коса беше разрошена, а гримът й се бе разцапал.

— Ами… попътувах малко. Съжалявам…

— Знам. Зарежи. Но трябва да говоря с теб, Червенокоско. На всяка цена!

Той се огледа из фоайето. Следяха ги около десетина чифта заинтересовани очи.

— Не се притеснявай — успокои я той. — Сега ще си прибера пощата и ще се качим в стаята ми. Влез в асансьора и ме чакай.

Когато се върна, тя се бе облегнала на емайлираната стена на асансьорната кабина и имаше крайно изтощен вид. Той не каза нито дума, преди да отключи вратата на стаята си.

— Влизай — покани я той, като й посочи едно кресло, но преди да стигне до него, стройните й рамена се разтресоха от сълзи, които потекоха по бузите й като порой.

— Хей! — паникьоса се Фил. — Какво ти е, Мин? — След това му хрумна една мисъл. — Да не се е случило нещо с Уит? — рязко запита той.

Тя го погледна изпод черните си разцапани мигли.

— О, Червенокоско… — простена Мин.

Естествено, единственото, което му оставаше, бе да я притисне до мъжката си гръд, да потупа рамото й и да измърмори нещо успокояващо в косата й…

И, също така напълно естествено, Съдбата, главният сценарист на живота, накара Пейдж Арнинг да влезе в стаята точно в тази минута и да види точно тази сцена.

Бе се прибрала в хотела преди Фил. Когато й донесоха куфара, разбра, че и той се е прибрал. Бе се спуснала надолу по стълбите съвсем импулсивно, да го види само за миг…

— О! — извика тя остро и веднага се обърна на високите си токове, за да излезе бързо оттам.

Фил, горкият човек, просто си стоеше, без да мърда.

Мин бе тази, която видя какво се случи. Тя беше тази, която извика дрезгаво:

— Чакайте! — и се втурна да гони момичето.

Наложи й се да използва известна сила, за да върне Пейдж обратно в стаята. Този път здраво затвори вратата.

— Налага се да задържим останалата част от дамите навън за известно време — изрече тя по обичайния си маниер.

Фил стоеше там, с нещастен вид, като мачкаше кореспонденцията си в ръце. Едно писмо, препратено от Берило, сметка за прането, две рекламни съобщения…

— По-добре е още сега да оправим тази каша, преди да се е забъркала още повече — започна Мин.

Пейдж направи опит да се отдръпне.

— Не виждам какво има за оправяне — намусено рече тя. — Всичко ми изглежда ясно като бял ден.

— Точно там грешите, сестро — обърна се към нея Мин.

Някои хора описват маниерите на Мин като нагли и безсрамни, други пък я намират за остроумна и духовита. Винаги съм бил на мнение, че държанието й отразява искреното мнение на едно напълно честно и смело момиче.

— В качеството си на опитна стара репортерка — продължи тя да говори на Пейдж, която стоеше пребледняла, без дори да погледне към Фил, — мога да ви кажа и да ви посъветвам да си подредите фактите, преди да си измислите някоя история. Човек невинаги може да вярва на очите си.

— Така ли? — студено запита Пейдж. Ръката й бе вече свободна, но не се запъти към вратата.

— Точно така! — отвърна Мин, като прокара ръка по кестенявата си коса. — Естествено, ясно ми е как всичко трябва да е изглеждало през ключалката на вратата…

Бузите на Пейдж направо пламнаха и Фил изръмжа нещо в знак на протест.

— Е, добре де, взимам си обратно думите за ключалката — бързо изрече Мин. — Но тя си влезе… точно, както може би е имала право да влезе. И ме намери как плача на рамото на приятеля й. Предполагам, че ти си приятелят й, Червенокоско?

Фил въздъхна и се приближи към двете момичета.

— Пейдж — малко ненужно високо започна той, — това е старата приятелка, за която често съм ти разказвал — Мин Брейди. Мин, мога ли да ти представя д-р Пейдж Арнинг?

Мин премигна и отново погледна слабото русо момиче, облечено в светлозелено.

— Доктор? — изписука тя.

— Не по медицина — нацупено отвърна Пейдж, — по биология.

— О — възкликна Мин, — разбирам.

Фил се изсмя и добре направи. Смехът му накара всички да се отпуснат.

— Не разбираш абсолютно нищо — увери той Мин. — Последвай собствения си съвет! Увери се първо, че нещата, които приемаш за факти, са верни, преди да ги използваш. Пейдж имаше пълното право да влезе в стаята ми, след като вратата беше полуотворена, но те уверявам, че за първи път ми оказва подобна чест. А що се отнася до теб — имаш пълното право да плачеш на рамото ми, независимо по каква причина или мъка са предизвикани сълзите ти. Сега вижте какво, момичета…

— Чакай, Фил — произнесе с достойнство Пейдж, — все пак си мисля, че е по-добре да се върна в стаята си и да ви оставя да довършите с Мин Брейди това, което прекъснах. Ако тя е в беда и иска да я сподели с теб… Можеш да ми се обадиш, като се освободиш.

— Виж какво, изчакай малко, Пейдж — започна да протестира Фил.

— Слушай, миличка… — направи опит да се намеси Мин.

Пейдж им се усмихна.

— Напълно тактично излизам от положението — обясни тя, — не съм нито шокирана, нито ядосана. Но си тръгвам. — И наистина си тръгна, с вдигната нагоре руса глава, изправен строен гръб и бавни крачки.

Като хвърли поглед към Мин, Фил се втурна след Пейдж, настигна я в коридора и я хвана за ръка.

— Пейдж…

Тя спря и го погледна.

— Няма нищо. Всичко е наред…

— Тя е в беда. Каза, че ме е чакала три дни във фоайето на хотела. Стара приятелка ми е и има право да се обърне към мен в случай на нужда.

— Естествено. Ясно се вижда, че е изпаднала в беда. Върни се при нея, Фил. Както ти казах, ще те изчакам горе.

Беше бледа, а очите й — тъмни, Фил загрижено я изгледа.

— Сигурна ли си, че правилно ме разбираш?

— Да-а. Но проблемът е, че… — тя се опита насила да се усмихне, — че ти ме върна към живота доста рязко, ако си спомняш… А напоследък започвам да научавам с такива бурни темпове все повече и повече неща за хората, та чак ми е трудно да възприемам вече.

Той се засмя, потупа я по ръката и за малко щеше да я целуне, ако не бе една камериерка, която работеше в коридора.

— Отиди си в стаята и си почини — посъветва я той. — Скоро ще ти се обадя.

Бавно се върна при Мин, като напълно съзнаваше, че не му бе особено приятно, че се е обърнала към него за помощ тук в хотела и то точно в този момент! Все още нищо не бе напълно влязло в релси с Пейдж, само бяха положени основите. Освен това се чувстваше смъртно уморен. Дрехите му бяха до болка смачкани, отпусна се на канапето и започна да слуша с половин ухо това, което му говореше Мин, потънал далеч по-дълбоко в собственото си неудобство и злощастния аспект на развитието на събитията. Освен ако нямаше някаква особено уважителна причина…

Пусна двата си крака на пода и седна изправен, като я загледа. Тя седеше в сивия стол, с облегната на възглавничките глава, напрегнатите й пръсти се разхождаха по облегалката и говореше за…

Беше като че ли ставаше дума за друго момиче, като че ли разказваше нечия чужда история за пътувания по реката през уикендите, весели партита и купони, използвани благоприятни възможности и след това катастрофата…

Не и Мин! Чиста, спретната, пряма и красива млада жена, ако изобщо съществуваха на този свят подобни създания!

Мин никога не би направила подобно нещо, да се влюби в някакъв си тип — пилот-изпитател в Макдоналдс! Наистина познаваше един такъв, по едно време бе запознала и Фил с него — строен мургав мъж с коса, подстригана отпред като гребен на петел. Човек, някак извън този свят, и все пак, не беше хич приятно, че е починал, че е бил убит…

Трябва да се бе случило, докато Фил беше в Озаркс. Не бе виждал вестник, нито пък бе слушал новините твърде внимателно. И сега, каза нещо от този род на Мин, като добави, че трябва да е било много мъчително за нея, особено, ако го е обичала. Мислеше си, че няма начин да не е било така, не можеше да си представи по каква друга причина би дотичала при него, потънала в подобно отчаяние.

— Не бях влюбена в него — монотонно го поправи Мин.

— Но…

— С него се забавлявахме — продължи тя с дървено аналитичен тон. Бе си свалила голямото вълнено палто, а ярките й вълнени блуза и пола имаха вид на измачкани, въпреки че в действителност не се виждаха много гънки. Шалът на врата й беше леко износен, в дрехите й не личеше характерната за нея строга елегантност. — Бе приятен… — устата й лукаво се изкриви. — Притежаваше всички неща, които си мислех, че биха могли да ми заменят любовта, Червенокоско…

Той продължи да изчаква, но сега вече й обърна повече внимание. Сигурен бе, че имаше още много неща за разказване. Погледна го право в очите и леко се позасмя.

— Знам, че съм се променила! — съгласи се тя с неизречения коментар. — Но защо пък не? Доникъде не стигах, докато бях предишното момиче. Мислех си, че ако започна да се държа различно… ще има резултат. — Поседя мълчаливо в продължение на един дълъг миг, като гледаше невиждащо пред себе си. — И има! — горчиво добави тя. — Наистина има!

— Мин… — грубичко изрече той.

— Не ми бе чак толкова трудно да се променя, колкото може да си мислиш, Червенокоско — вдървено продължи тя. Той рязко я изгледа. Възможно ли беше да е пияна или да е взела някакви наркотици? Не, отчаянието й бе истинско, говореше от дълбините на сърцето си на единственото си познато близко същество… — Започнах с дрехите си. Спомням си как ме изгледа онази вечер миналата пролет, когато влезе в бара в центъра на града. Очите ти направо говореха, че не вярваш това да съм аз! Но бях аз! Миналата пролет все още бях аз, Червенокоско, това все още беше същата стара Мин, която познаваш. Но Мин вече не съществува. Вече не.

Той се изправи и им приготви по една напитка. Тя седеше, като въртеше чашата в ръце, без да пие от нея. Той хапна малко бисквити и продължи да я гледа.

— Имаш ли още нещо да ми казваш? — подкани я той. Тя го изгледа почти спокойно.

— Само, че съм бременна в третия месец.

— Какво?

— Знаеш какво — бременна съм, Червенокоско, с дете. Намирам се в особена ситуация. Очаквам бебе. Аз… — Гласът й истерично се издигна и този тон въздейства на лекаря в него. Приближи се към нея, вдигна чашата до устните й.

— Пийни си — помоли я. — Или лъжеш, или…

Тя пийна малко от високата чаша, след което я бутна настрана.

— Не лъжа — тихо каза тя.

— Но просто не мога да повярвам!

— Истина е.

— Не мога да го повярвам за теб, Мин.

— Та това е най-лесното нещо на този свят… — опита се да продължи тя, но избухна в сълзи, Фил я погали по главата, даде й носната си кърпичка и стоеше до нея, докато тя си бършеше очите.

— Никога не съм била и толкова плачлива — му рече тя.

Наистина така си беше! Опита се да си представи момичето, което бе Мин сред чистия въздух в Берило, ясно и прямо като самите планини, честно като хладния вятър. На него самият му се приплака като си помисли до каква степен ги бе променила тази изминала година. Старата Мин никога нямаше да…

— Мин — отчаяно запита той, — ако… когато дойдох за пръв път тук в Сейнт Луис, ако бях поддържал връзка с теб, ако бях ходел нагоре-надолу с теб…

— Какъв смисъл има от този разговор сега, Червенокоско? Ти не го направи!

— Бих могъл, обаче. Просто… ами как да ти кажа. Аз също бягах от Берило. Смъртта на Меринел и всичко останало. По свой начин и аз самият гонех същата промяна, като теб. Но ако това е по моя вина…

— О, Червенокоско, за Бога! Не забравяй, че и аз самата можех да се залепя за теб.

Това беше истина. Той винаги бе харесвал Мин, но я бе избягвал заради Уит, тъй като се страхуваше, че може прекалено да се привърже към нея.

И все пак, погледнато от друга страна, ако бе проявил повече интерес към нея, всичко това нямаше да се случи и до известна степен и той се чувстваше виновен. Така че трябваше да й помогне. Изрече го на глас.

— Не се безпокой, скъпа. Ще ти помогна да се оправиш.

— Как?

— Не знам. Още съм твърде объркан, за да мисля трезво, а и твърде уморен. — Разказа й за дългото пътуване от Озаркс, след това я покани да се освежи в банята му. Щеше да я заведе у дома. До утре все щеше да измисли нещо. Тази вечер мозъкът му направо отказваше да функционира.

Като се поотпусна и самоувереността й лека-полека започваше да се възвръща, Мин изпълни всичките му инструкции, и изглеждаше почти ободрена, когато Фил я заведе до колата си. Закара я до апартамента, където живееше с още една репортерка от вестника, която за щастие не беше там в момента. Сградата преди това бе служела за магазин с жилищна част над него, а сега беше „реставрирана“ в десетина малки компактни апартаментчета. Вратата от улицата бе боядисана в яркосиньо. Входните стени бяха боядисани с цвят, напомнящ ковано желязо и по тях бяха изрисувани всякакви невъзможни цветя.

Апартаментът на Мин на втория етаж беше малък, с тъмно кафяви стени, бледозелени тапицирани мебели и мигащи светлини, които танцуваха от една жица, окачена на тавана. Фил се огледа наоколо и поклати глава. Целуна я по бузата, заръча й да си легне и си отбеляза на едно листче телефонния й номер. Щеше да й се обади сутринта или да се отбие да я види. Заедно все щяха да измислят някакъв изход.

Клепачите му се затваряха, когато се върна в хотела. Мразеше колата си. Твърде много време му се бе наложило да прекарва в нея напоследък. Беше гладен и му се спеше, мускулите адски го боляха, но трябваше да говори с Пейдж.

Отби се в стаята си за точно толкова време, колкото да си вземе, набързо един душ и да се преоблече. Като се почувства по-добре, поне физически, се качи на горния етаж и почука на вратата на Пейдж, като каза: „Аз съм, Фил“, след което натисна топката на вратата и влезе.

Тя се надигна от кушетката, като вестникът, който четеше, падна на пода, той бързо прекоси стаята, приближи се до нея, прегърна я и я целуна, което, разбира се, бе равностойно на стотици хиляди думи, които иначе би изрекъл. Тя леко въздъхна в прегръдките му и той тъжно я погледна.

— Аз и жените ми — сухо каза Фил. — Искаш ли да чуеш цялата история?

Тя го изгледа почти сърдито.

— Естествено, че искам!

— Да — прибързано започна той, — така си и мислех. — Седна до нея на канапето и запали цигара. — В известен смисъл няма никаква история — това са твърде обичайни неща, но когато нещо се случи с теб самия или с някой, когото обичаш… — и той набързо й разказа тъжната кратка история, като се опита да изтъкне промяната в Мин. Спомена също и за мен, като призна собственото си чувствана вина. — Трябваше да я наблюдавам, заради Уит, но не го направих. Така че сега…

— Този човек там в Берило…

Той стреснато я погледна.

— Уит? Да, естествено, той искаше да се ожени за нея. Проблемът е, че Мин бе готова по-скоро да скочи от моста, отколкото да се съгласи. Виждаш ли, Пейдж, зад всичко това стои въпросът за личностите — тази на Уит, на Мин, в това число и моята — те са тези, които правят различна тази банална краткотрайна история. Не мога чисто и просто да я подмина като още едно пропаднало момиче, което е на път да роди незаконно дете. Става въпрос за Мин и до известна степен аз съм този, който носи вина за положението, в което се намира, така че ще трябва да направя нещо…

Тя се отдалечи от него, за да може да види по-добре лицето му.

— Фил — твърдо изрече тя, — не можеш, просто не трябва да й помагаш да направи аборт.

Той изруга, когато пепелта от цигарата му падна на килима.

— Говориш прекалено много за личностите — напомни му Пейдж. — Виж какво, аз от своя страна извърших проучване на твоята…

Той се усмихна и тя кимна.

— И съм напълно сигурна в едно нещо. Ако извършиш нещо подобно, това сто процента ще разруши бъдещата ти кариера като лекар. Самосъзнанието, че си сторил нещо подобно, би намалило себеуважението ти. И нямам никакво намерение да стоя и да наблюдавам подобно преднамерено унищожение. Персоналът тук мисли, че си надарен с рядък талант и съм сигурна, че са прави.

Маниерите й, също както и думите й, спряха дъха на Фил. Той се отдръпна и се сви в ъгъла на канапето, като пусна крака на килима.

— Но, Пейдж, скъпа — няма толкова важни за мен идеали на този свят, които биха ме принудили да обърна гръб на един приятел. Мин…

— Естествено, че трябва да й помогнеш — бързо се съгласи Пейдж. — Ти… — Извърна поглед от него, застана мирно и каза: — Би могъл да се ожениш за нея, Фил.

— Моля? — запита той.

— Разбира се. — Тя сърдечно започна да го моли да помогне на Мин. — Спомняш ли си, Фил — и аз съм горяла на същия огън. Напълно съм наясно какво преживява тя…

— Но, виж какво, момиче…

— Знам. Не ти си бащата.

— Е, радвам се, че поне това успя да си спомниш! — кисело изрече той.

— Но тя се обърна за помощ към теб, като очакваше, че ще й помогнеш.

Фил скочи на крака.

— Не ме интересува какво е очаквала! — изрева той. — Нямам никакво намерение да се женя за нея!

— Това е единственият начин, по който можеш да й помогнеш!

— Но аз обичам теб!

Устните й затрепериха. Тя се втренчи в сърдития мъж срещу нея, а очите й се изпълниха със сълзи на щастие и обърканост.

Той я изгледа продължително, като очите му докосваха нежните вълни на светлата й коса, гънките на златистата коприна в деколтето на откритото й сако, малките карфици на реверите, големите й невинни очи, меките й устни. Седна до нея и взе ръката й в своята.

— Означава ли това нещо за теб или не? — тихо запита той.

Бузите й се изчервиха от топлите приливи, обливащи всяка жена, която знае, че е желана и предпочитана пред всички други.

— Да — отвърна тихо тя; — означава…

И естествено, тогава Фил я целуна…

Доста по-късно, за да отпразнува триумфалното си постижение, в края на краищата бе работил усилено по въпроса в продължение на шест месеца, Фил помоли Пейдж да си среше косата и да си сложи ново червило — щеше да я заведе на вечеря.

— На вечеря? — унесено и замечтано запита тя.

— Крайно време е. Вече стана девет часа.

— Не може да бъде!

— Тръгвай! — подкани я той, — че има опасност да стане десет.

След това отидоха в ресторанта на Гаравели, като Пейдж притеснена си припомни, че бяха ходили там на първата си среща.

— Ти тогава говореше за коефициента на интелигентност — обвини я Фил.

— Да-а. Но направих това, защото усещах, че съществува вероятност да те харесам, ако се отпусна и се притеснявах.

— Точно тази вечер реших, че те презирам.

— О…

Той се засмя.

— Решенията ми не са от кой знае колко голямо значение. С.Б.

Наложи му се да й обясни, че той така си съкращава думите „Слава Богу“. Оказа се, че ще му е забавно да събуди това момиче и да му покаже приятните страни на съвременния живот…

— Все още не сме решили какво ще правим с Мин — практично се обърна към него тя. — Естествено, бедното момиче е влюбено в теб…

— Значи, една жена е бедна, ако…

Тя се изчерви от опита му да я подразни.

— Мисля, че имам план — нерешително подхвърли тя.

Фил навиваше спагетите на вилицата, но това не му попречи да я погледне с най-привлекателната си усмивка. Красивата му уста се разтегна в открит триъгълник, бузите му се изпънаха, малки бръчици от смях се оформиха около ъгълчетата на кафявите му очи, а лявата му вежда се повдигна…

Пейдж проучи лицето му и леко въздъхна.

— Това пък сега за какво беше? — поиска да знае той.

— Ами, ти си… толкова чист.

Той изсумтя в отговор.

— Е, надявам се да е така.

Тя отново се изчерви и продължи да се бори със спагетите си.

— Имах предвид нещо повече от сапуна и водата — тихо поясни тя.

— Планът — рече Фил. — Нека да поговорим за него.

— О, да — отвърна Пейдж. — Идеята не е от най-новите.

— Моя грешка. Мислех си, че става въпрос за Мин.

— Точно така е. Искам да кажа, че може да се използва в неин интерес.

— Как?

— Ако ми позволиш да ти кажа, ще разбереш.

— Извини ме. Целият съм в слух.

— Нямаш вид на такъв човек. — В отговор на смеха му тя леко наклони красивата си глава. — Но слушай сега. Виждаш ли, от известно време знам, че трябва да се завърнеш в клиниката и болницата си. Започнах да си мисля по този, въпрос в деня, когато те разведох из лабораторията ни и ти заговори за онзи дърводелец с многостранната склероза. Продължих да се замислям, особено, след като чух мнението на всички жени за предаванията ти по телевизията…

Фил се ухили.

— Е, поревнувах — призна си тя, — но това ме накара да се замисля за теб и за работата, с която може би се занимаваш. И тогава, като бяхме в планината, това, което Джени каза за ръцете ти — тя каза самата истина, Фил! — Наведе се към него, като големите й кадифени очи светеха от искреност. — Ти наистина притежаваш чудесни, способни, животворни ръце и трябва да ги използваш! Някои от нас могат да са мозъци, потопени в лабораторна колба, но…

— Хей! — извика Фил. — Не си права да хвърляш моите камъни по моята глава. — Звучеше почти сърдит.

— Не — хрисимо отвърна тя. — Прав си. Но не умея много и не зная как точно да доставям удоволствие на мъжете.

— Съжалявам, мила — рече Фил. — Нямах точно това предвид. Става въпрос, че човек понякога казва някои работи, които при други обстоятелства и през ум не биха му минали и дори нито за миг не би и повярвал…

— Разбирам какво имаш предвид — сериозно каза Пейдж. — И все пак идеята ми, че трябва да се върнеш и да се заемеш с по-активна работа ми изглежда напълно подходяща. Все повече и повече започвам да се убеждавам в това. И на всичкото отгоре, съм доста сигурна, че и ти си на същото мнение.

— Ами… — Фил се огледа из големия, ярко осветен ресторант. Бе пълен с обичайните за този час на деня посетители, повечето от тях студенти от университета и приятелките им, ядяха сандвичи и пиеха бира. Разговаряха на висок глас, за да впечатлят света с познанията си или с това, което тепърва им предстоеше да научат.

Фил отново погледна Пейдж.

— Да — потвърди той, — въпреки че това означава да призная, че не съм успял да постигна онова, което си бях поставил за цел, почти съм убеден; че идването ми тук е грешка.

— Ако наистина си изпитвал желание да се занимаваш с научноизследователска работа, изобщо не си сбъркал да изпробваш дали ще се осъществи то на практика.

— Добре де, взимам си думата „грешка“ обратно. Нямаше да те познавам, ако бях останал на старата си длъжност в Айдахо.

Тя изглеждаше толкова объркана, че той направо се съжали над нея.

— Просто се изчервете от скромност, д-р Арнинг и промърморете, че се радвате, че съм допуснал тази грешка.

— Но аз наистина се радвам, че ти дойде в Сейнт Луис — сериозно го увери тя, а Фил я потупа по ръката.

Сервитьорът им донесе поръчаните порции сладолед с череши по бургундски и, след като се оттегли, Фил призна, че пътуването до Озаркс, Марси и Джени са оказали въздействие и върху него.

— Айдахо в никакъв случай не може да се сравни с Южен Мисури. Планините ни са по-високи, разстоянията ни са по-големи, хората ни са по-сурови — радват се на по-добро здраве, по-добро образование и икономическо положение. Но все пак си остава една провинциална селска общност, ако трябва да си кажем истината. Няма никакво значение дали едно ранчо е разположено на пет хиляди акра земя или е малка ферма на четири. Планините ни, покрити със скали, изпълнени с лава и гъсталаци са напълно в състояние да попречат на една болна жена да се добере до градските болници така, както бе изолирана Марси, а всички тези хора имат нужда от лекари. Нуждаят се от добра солидна медицина и тя им принадлежи по право. Бях в състояние да предоставям точно такава медицина на хората от Берило. Още когато ги изоставих, бях наясно, че го правя. Те се нуждаеха от мен и бях непрекъснато зает. Не се занимавах с научни изследвания, но, да си кажем истината, където и да се намирам, по всяка вероятност никога няма да успея да се занимавам с научноизследователска работа, както си я представям. Не съм се занимавал с благотворителна дейност в Берило, а тук в клиниките поне успях това да направя…

— И защо не си го правил в Берило? — полюбопитства Пейдж. — Там няма ли бедни хора?

Фил я изгледа, като ума му бе някъде далеч в Айдахо. Мислеше си за хората, които живеят там, за града — за улиците, обрамчени с дървета от двете страни, за къщите, заградени с подредени и спретнати градини, за фермите извън града, за изолираните чифлици…

— Не — замислено отвърна той, — не и в този смисъл, както са бедни хората в Озаркс или бедняшките квартали в този град. Някои от чифлиците са доста малки и са лишени от много съвременни удобства. Но хората са винаги добре нахранени и топло облечени. Не мога да си спомня нито една малка уличка в Айдахо, която да може да се определи като „бедняшка улица“. Наистина някои от къщите се нуждаят от боядисване, други са претрупани с мебели. Спомням си, веднъж чух, че Берило е единственият град в Съединените щати, който никога не е почувствал депресията на трийсетте години. Толкова бързо се е разраствал, че за хората му винаги се е намирала работа…

— Ами — извика тя, — трябва да е наистина прекрасно място!

Очите на Фил блестяха, а бузите му горяха.

— Великолепно е! — сърдечно възкликна той. След това засрамено се усмихна. — Трябва да съм бил луд, за да го напусна. Всички така ми казваха, доколкото си спомням. Забравих, че хората, които могат да плащат, понякога изпитват нужда от лекар, какъвто не могат да намерят. И си помислих да осъществя мечтата си да се заема с изследователска дейности да направя някакво наистина велико откритие — поставих тази мечта далеч по-високо от удовлетворението, което получавах в работата си. Но изглежда съм сбъркал…

— Мисля, че не си — увери го Лейдж. — Не и заради мечтата си, защото мисля, че това е мечта на всички лекари. Те всички с нетърпение очакват мига, когато ще разполагат с достатъчно свободно време, за да могат да учат и…

— Да извършват изследвания — сухо добави той.

— Да! Точно, както всеки репортер, който познавам, или за когото съм чела, си мечтае да напише роман. Някои от тях наистина успяват да осъществят мечтата си, но е твърде вероятно да са били точно тези няколко избрани, които да са в състояние да го направят. Възможно е другите да не ги е бивало. Но не бих ги нарекла провал…

— И как би ги нарекла?

— Когато бях около десетгодишна — въодушевено продължи тя, — реших, че мога да летя като птиците. Полетях от покрива на хамбара и… не успях. Баща ми ме убеди, че единственият ми недостатък е, че не съм се родила птица.

— И каква е поуката?

Тя се засмя.

— Ще ти я кажа. Работата, която вършиш, е добра. Заслужава си труда. Никога няма да те забравя с бебето на Марси в ръце и погледа в очите ти… В този миг ти държеше най-голямото си постижение като лекар, което можеш да видиш с очите си. Точно, както Кох е разбрал какво е постигнал, или Флеминг… Научноизследователската работа е хубава и нужна. Тя е точно толкова прекрасна, както я описват мечтите ти. Но тя е само една малка частица от медицината. И ако е необходимо да остане един-единствен вид лекари на света, то това ще са практикуващите лекари. Знаеш това, защото спори доста разпалено с мен за първите претенции на пациентите.

— Ами, наистина ми се струва така…

— Разбира се, че е така. Защото ти притежаваш дарбата да работиш с хората, разбираш ги, възприемаш ги като пълноценни личности, а не само като мозъчна тъкан или вещество в епруветка.

— Естествено, че си права — призна той. — Не искам да кажа, че съм кой знае колко надарен…

— Мисля, че си и съм сигурна, обаче, че грешиш, като не оползотворяваш дарбата си на практика. Ето защо ти казвам да се върнеш в своето Берило и — наведе си поверително към него тя, — да вземеш Мин със себе си и да й помогнеш, както си обещал.

— Казах ти, че няма да се оженя за нея! — Стисна упорито устни той.

— Не е нужно. Можеш да им кажеш, че е вдовица на един пилот-изпитател, загинал при изпълнение на служебния си дълг.

Той се замисли за тази идея.

— Мисля, че ще стане… — съгласи се той. — И ще го направя, но само при едно условие.

Тя вдигна очи, като че ли знаеше какво ще последва.

— Какво условие?

— Че ще се върнеш там с мен. Омъжи се за мен, така и двамата заедно ще помогнем на Мин.

Почти не му беше нужно да я убеждава в необходимостта да види, че спокойно може да напусне работа, да се премести на запад и още по-малко, че може да се омъжи за него, въпреки че за съвсем кратки моменти се сети за старите си страхове, взетите стари решения…

— Фил, казах ти, че…

— Да, каза ми. Но не слушах внимателно и сега не си спомням…

— О, Фил, говоря сериозно…

— Сериозно, Пейдж, наистина те обичам. Какво ще кажеш за това? Ти обичаш ли ме?

Не можеше да се отрече. Тя наистина го обичаше.

За вечна слава и чест на Мин, тя беше тази, която превърна завръщането на Фил в Берило в меден месец за Фил и Пейдж. Изобщо не беше нужно чак толкова да се бърза, изтъкна тя. Лесно можеше да поработи във вестника двете седмици, които трябваше да минат, след като е подала молба за напускане на вестника. Нямаше да е много трудно, след като вече веднъж всичко бе решено и плановете направени.

Пейдж напусна работа по „семейни причини“.

Напусна — за да се омъжи.

Ожениха се и, като дойде време, тръгнаха за Берило.