Елизабет Сайферт
Докторът си избира съпруга (7)

Глава седма

На следващата сутрин Фил се представи на директора на офиса в Буун и получи графика си за възложените му за изпълнение клинични задачи. Директорът, отговарящ за научните изследвания, щеше да определи място за него в лабораторията и да му възложи проект, Фил по собствена инициатива проучи лекцията и демонстрационните упражнения на медицинския институт, като си отбеляза тези, които смяташе, че могат да представляват интерес за него.

Представи се на шефа на урологията и отиде в библиотеката, за да проучи какво има там. Определи си доста натоварен работен и учебен режим, като се надяваше, че ще успее да намери време и за лабораторните си изследвания. Смяташе, че най-добрият подход щеше да бъде да влезе във връзка с онези научни работници, за които му беше говорил Макнеър и които вече работеха по неговия въпрос…

Човекът от урологията го улесни, като го помоли да приготви няколко диапозитива със специални случаи на левкемия за една лекция.

Приятните маниери на Фил и желанието да задава въпроси му спечелиха симпатиите на доста хора. До края на седмицата вече бе поел толкова ангажименти в предродилното отделение, че имаше опасност да се преумори от работа.

Но бе дошъл в Буун точно с тази цел, така че дългите работни часове не означаваха нищо за него. Вече можеше да се занимава с работата си в лабораторията, ако сметнеше това за необходимо. Главният офис с удоволствие му предостави списък на всички болни от емболия пациентки, като му дадоха възможността да проучи историите на заболяванията им и да мине на визитация из болничните отделения с медиците.

Мястото, което му бяха определили за лабораторни изследвания, се намираше във факултета по патология, десететажна сграда с три подземни нива и разполагаше с всички видове машини и оборудване, които не познаваше и които не представляваха интерес за него. Тъй като не му бе отпусната стипендия и провеждаше изследванията си на собствени разноски, се наложи да похарчи доста пари за материали — толкова много, че бе принуден да се позамисли за високата цена на своя идеализъм и да поразсъждава за възможните последствия от начинанието си.

Беше зает, но дали щеше да излезе нещо от дейността му? Запозна се с някои доста приятни хора в лабораторията — техници и патолози, непрекъснато го молеха да им обясни идеята си и често му казваха, че е зубрач. Високата сграда излъчваше разнородни миризми — зловонната миризма на формалдехид, животинските развъдници, тютюневият дим от една машина, която изпитваше въздействието му върху белодробния рак — и шумовете: дрънченето на стъкла, удрящи се в стъкла, прехвърчането на електрически заряди, крака, отекващи по бетона, звъненето на часовниците за отмерване на времето, необходимо за провеждане на лабораторните опити и други, като от време на време се чуваше и оживеният говор на групички мъже, които усилено работеха върху нещо. По-често, обаче, разговорите им се въртяха около перспективите на настъпващия бейзболен сезон или пък някое момиче запитваше дали някой иска кока-кола.

Лабораторната скамейка на Фил се намираше под един прозорец, обърнат към четириетажната, устойчива на бацили сграда, която Макнеър бе споменал и нарекъл биологичната естествена среда на Пейдж Арнинг. Достъп до нея имаха само ограничен брой хора от кадровия състав. Бе построена преди две години, за да разреши най-трудния проблем при медицинските изследвания, а именно как да се запази животът на хората, които работят със смъртоносни бацили.

Беше сурова сграда, построена от жълти тухли и варосана в бяло. Крилата, които съдържаха лабораториите, се простираха настрани от сградата на централния офис. Прозорците се закриваха от каменни навеси, защото прахът от щорите щеше да попречи на деликатните опити. Върхът на сградата бе украсен от скупчени един до друг коминоподобни вентилатори. За Фил се превърна във въпрос на живот и смърт да проникне в нея и да види какво представлява сградата отвътре.

Лесно можеше да влезе в административната сграда, но Форт Нокс бе по-достъпен от лабораториите. Сградата им бе затворена в себе си и трудно достъпна.

Както беше казал Макнеър, Пейдж Арнинг също бе затворено и трудно достъпно момиче. Главният хирург най-често се оказваше прав в преценките си…

Семейство Макнеър бяха поканили Фил на семейна вечеря и го бяха попитали как му върви работата.

— В клиниката се справям добре — с готовност отвърна Фил. — Пробивам си път в урологията, но и там нямам проблеми. И, естествено, предродилното… — Той сви рамене и се усмихна.

Другите изчакаха. Усмивката на Фил изгасна.

— Все още не съм успял да направя нищо в лабораторията — печално призна той. — Все се надявам да получа някакъв проблясък, някакво вдъхновение или идея…

— Прекалено бързо променихте сферата на дейността си от действена хирургия към други области… — любезно се опита да му помогне Джейн.

— Защо да не си останете в клиниките? — изръмжа баща й. — Проблясъкът може да ви стигне и там. Ако изобщо се появи. — Тонът му бе преднамерено противен и двете жени с молба за извинение погледнаха младия доктор с открито лице, когото и двете харесваха.

— Кажи му поне една насърчителна дума, Сам… — промърмори съпругата му.

— Той няма нужда от нея. Няма да му я кажа. — Но и д-р Лоури се беше усмихнал. — Някога познавах един младеж, който много приличаше на Фил. Един от най-съвършените и завършени като личности мъже, когото някога съм срещал. Притежаваше истински талант. Да не говорим за въображение. И какво мислите, че се случи тогава? Стана религиозен. Което не беше лошо…

— Това си е нещо напълно нормално! — намеси се г-жа Лоури, като намигна на Фил.

— Да, но този младеж реши, че трябва да стане свещеник, с което прахоса най-добрите човешки способности, за които някога съм чувал. — Д-р Лоури вдигна чаша. — Досега.

Фил добродушно се засмя, след което изрече с плътния си глас:

— Доколкото разбирам, господине, машината за дим в сградата на лабораторията е проектирана от Макнеър. — Той целенасочено погледна към стария човек.

Лоури си остана невъзмутим.

— Така е. Тя е неоценима при изучаването и установяването на ефекта на цигарения дим върху човешките бели дробове. Аз самият съм правил някои свои проучвания в тази насока. Но… — Посочи той с розовия си показалец през масата към Фил. — Никой от нас не се отказа от хирургията, за да се занимава с това!

Фил кимна, като кафявите му очи останаха замислени. Рени му дойде на помощ, като дефинира идеята му да определи дали физическата конструкция или структурните недостатъци могат да допринесат за появяването на емболията.

— Това може да ви доведе и до психиатрията — вмъкна старият доктор със събуждащ се отново интерес. — Срещал съм го сред мързеливците, ако мога така да ги нарека. Старомодна е тази дума. Вие, хората с претенции, няма да го разберете. Но ако вземете тези, които се отпускат и лежат на факта, че не могат да ходят поради напредналата си възраст или пък да се занимават с физически упражнения — само им дайте възможност да развият емболия и те никога няма да я пропуснат!

Вечерта бе преминала сред подобни запалени разговори, приятен обмен на идеи, жизнен и професионален опит. Фил се надяваше, че ще може по-често да се среща с тези хора.

И все пак — животът му не бе така пълноценен, както би могъл да бъде.

Бе имал една среща — с приятна млада жена, специалист по уши, нос и гърло. Беше му разказала най-подробно за работата си и изглеждаше, че младият д-р Скоулс доста й е харесал, Фил си мислеше, че не би имал нищо против по-често да се среща с нея, но не бе съвсем сигурен.

Не преставаше да си мисли за Пейдж Арнинг, като си спомняше бляскавата й светла коса, сенчестите й очи, красивото й, излъчващо спокойствие лице. Трябваше да разговаря тогава с нея за нейната работа, а не да й разказва за своята. Следващият път непременно щеше да го направи. Само че се оказа трудно да намери този следващ път. Как да процедира, за да я срещне още веднъж? Естествено, би могъл да постъпи като всички хлапаци, като виси на вратата на жилищната й сграда…

За щастие, бе твърде зает, за да се занимава с подобни глупости. И тогава, един ден, я срещна в коридора на първия етаж в лабораторията на патологията. Беше толкова изненадан, че направо не можа да проговори. Винаги си бе мислил, че ще я срещне, облечена в работна бяла престилка и си бе представял походката й. И изведнъж сега я видя в костюм от същия светъл цвят като косата й, с две емайлирани карфици на ревера — точно, както би се облякло всяко друго момиче на нейно място…

Заекна като я поздрави, тя кимна, като разсеяните й очи говореха, че изобщо няма представа с кого говори.

— Аз съм Скоулс — напомни й Фил. — Запознахме се с вас на партито на д-р Лоури. — До този момент вече бе успял да дойде на себе си и да скалъпи една усмивка.

— О, да! — отвърна тя, въпреки че все още нямаше вид да си спомня нещо. — Не помня лица много добре…

— Е, това поне, надявам се, не ви пречи в работата — увери я Фил. Стори му се, че тя трепна.

— Не — студено отговори тя, — не ми пречи.

И Фил изведнъж видя отдалечаващия й се гръб. Не спираше да си мисли, че е красива. Имаше хубава походка, красиви крака, изправени рамене…

Позна го, когато се срещнаха следващия път и след една-две срещи, той я попита дали ще се съгласи да вечеря с него. Не бе преднамерена среща. Бе я срещнал съвсем случайно на улицата, беше пет часа вечерта, затова…

За негова най-голяма изненада, тя се съгласи. Запита я къде би искала да отидат и тя предложи ресторанта на Гаравели. Обичала италианската кухня, а сама жена не се чувствала удобно на подобни места.

Фил си беше купил кола — не беше кой знае каква, но все пак кола — и отиде обнадежден на тази среща. Но не се случи нищо особено. Тя си остана студена и интелектуално настроена. Що се отнася до разговора, той започна дискусия на тема дали е възможно красотата и умът да вървят ръка за ръка или обратно.

Тя каза, че предполага, че има предвид жените.

Той призна, че е така.

— Представата на обикновените хора за интелектуалния тип не е по-добра за умните мъже, отколкото за умните жени — изрече д-р Арнинг. Бе си поръчала вечерята с твърда увереност на човек, който добре познава кухнята в ресторанта и знае какво точно иска. Започна съсредоточено да се храни. — Обществеността си го представя като човек с голямо и открито чело, блед и не твърде привлекателен за противоположния пол. — Тя повдигна гъстите си мигли, за да погледне сериозно към д-р Скоулс.

— В такъв случай не мога да се класирам — направи плах опит той. Тя се съгласи с него и след това поомекна.

— Всичко това, естествено, е доста преувеличено — изрече Пейдж Арнинг, като сръчно навиваше спагетите около вилицата, която придържаше с една лъжица. — Мисля, че в Колумбия са провеждали такива тестове. Избират групи от мъже и жени. Едната група показала резултат на коефициента на интелигентност по теста на Стенфъд Бинет 135 и нагоре. Другата била на средно ниво — от 90 до 110, знаете ли?

Фил я наблюдаваше, без да каже нищо.

— След това предали тези млади хора на съдийско жури, състоящо се от мъже и жени, които трябвало да ги градират като красиви, симпатични или привлекателни физически. Установило се, че студентите с по-висок коефициент на интелигентност, са по-хубави от тези със среден. Мисля, че този тест е бил повторен в Темпъл със същите резултати.

И ето тук свърши темата за разговор на д-р Скоулс, при всичките му усилия да разнежи тази прекрасна, много умна млада жена.

Така че Фил я запита как върви работата й.

Много добре.

Все още се чудеше откъде да намери друга тема за разговор — хич не му се искаше да я пита какви книги е чела напоследък! — когато в ресторанта нахлу шумна група хора и сред тях беше Мин Брейди. Тя не видя Фил — но видът й го подсети за идеята да я попита била ли е някога в Айдахо.

— Че защо да ходя там? — запита тя с нескривано любопитство.

Той се опита да измисли някакво основание.

— Природата е много красива.

— Ходила съм в Кел Тех. И в Лос Аламос.

— Откъде сте?

— Оттук, от Сейнт Луис.

— Тук ли сте израснали?

— О, не. Но съм от мястото, където работя.

Разговорът, който поведе за вкусовете им, не се оказа по-ползотворен и резултатен. И когато той замълча и изобщо не проговори, тя прие мълчанието му съвсем спокойно. Изяде си вечерята с далеч по-голям интерес, отколкото този, който показа към него и разговора.

Фил я изгледа с любопитство. Беше облечена в тъмносиня копринена рокля, която подчертаваше фигурата й. На шията си имаше тежка златна огърлица, привличаща вниманието към бялото й гърло, на ушите си носеше малки обици, които акцентираха бузите й и изтъкваха синината на дълбоките й очи. Беше от този вид костюми, които би облякло момиче, което се гордее с женската си красота.

Но това момиче с нищо не показваше подобно отношение към самата себе си, нито пък с нещо издаваше, че е жена и е в състояние да изпитва някакви присъщи на всяко женско същество чувства, със същия резултат можеше да е излязла от някоя от собствените си епруветки и колби.

Върна я обратно в лабораторията, където тя каза, че иска да отиде, отвори й стъклената врата и се върна в колата си, сигурен, че я ненавижда. Бе точно толкова привлекателна, колкото натъпкана с памук епруветка, и далеч по-безинтересна.

През първата седмица Фил се бе преместил от хотела в търговската част на града в друг хотел близо до Грууп. Апартаментът му бе малък, състоеше се само от приятен хол със сгъваемо легло, което се спускаше от панелната стена.

Имаше газова камина с дърва и цепеници, които светеха в червено, баня с удобни за него размери, снабдена с дъска за гладене и ютия и малък кухненски бокс с хладилник. Апартаментчето бе уютно, въпреки че не беше особено евтино, като този недостатък се изкупваше от факта, че се намираше близо до центъра. Обслужването на стаите се извършваше от камериерки, имаше гараж за колата му, ресторант, в който можеше да се храни или да се забавлява с приятели, ако реши.

Не се задържаше много в него, бе живял там повече от месец, когато една дъждовна вечер буквално се блъсна в Пейдж Арнинг, която влезе забързана във фоайето, като качулката на палтото й закриваше лицето й.

— Какво, за Бога, правите тук? — запита той, след като успя да дойде на себе си след срещата.

Тя се отдръпна от него, не се усмихна, когато той се ръкува с нея и каза:

— Съжалявам! Може би аз трябва да съм тази, която да ви зададе същия въпрос — оживено изрече тя. — В края на краищата аз случайно живея тук.

Лицето му разцъфна в усмивка.

— Наистина ли? Ами това е направо чудесно!

— Защо?

Започваше вече лека-полека да свиква с научния й начин на задаване на въпроси, с единствената цел да получи отговор.

— Ами, защото и аз живея тук и ще ни бъде доста удобно…

— Д-р Скоулс! — Тя се отдръпна изправена и разтресе глава, като си свали качулката, за да може по-добре да го изгледа. — Досега правя опити да се държа любезно с вас…

„Любезно, ами!“, помисли си Фил като я наблюдаваше. Бузите й се бяха зачервили, което й отиваше.

— Разбирам, че вие западняците разчитате на приятелството повече от общоприетото, но трябва да ви кажа, че не ми е приятно да се възползвате от моята… моята…

— Любезност — й подсказа Фил, като почувства как собствените му бузи пламват. Тази жена беше луда!

— Да — Пейдж се съгласи с думата. — Не ми е приятно да ме следите. Считам го за непростимо нахалство от ваша страна.

Блясъкът в очите й, цветът на лицето й, дори когато се дължеше само на гнева й, бе точно това, от което тази ледена дама имаше нужда, за да се превърне във вълнуваща красавица.

— Хей, хей, стига толкова — меко запротестира Фил. — По-спокойно, док…

— Не обичам да ми викат „док“!

Той се усмихна.

— Предполагам, че повечето хора и това знаят — изръмжа той. Беше го нарекла „западняк“, без да влага в това абсолютно никакъв комплимент! Щеше да изиграе ролята си до край.

— Бързам. Ще ме извините ли? — Цветът бе изчезнал от бузите й, но очите й все още мятаха искри.

— Няма да ви задържам повече, отколкото е необходимо да ви кажа, че нямах ни най-малка представа, че живеете тук. Доколкото знаех, се помещавате в лабораторията. Разбира се, това никак не ме изненадва. Нямам точната статистика, въпреки че вие по всяка вероятност я притежавате — продължи той, като и неговите очи леко заблестяха, — но по моя преценка около двеста души са гости на този хотел и доколкото имам понятие, поне половината са свързани по някакъв начин с Грууп. Хотелът е наблизо, удобен е и е добър. Мисля, че всички сме се настанили тук по тази причина, госпожице Арнинг.

Ако знаеше как да го направи, сигурно щеше да се извини. Но тъй като не знаеше, тя силно се изчерви, този път наистина, и явно доста объркана се забърза към асансьорите.

Фил не каза нищо друго, нито пък се помръдна от мястото, на което бе застанал, когато тя се втурна през вратата, но се обърна достатъчно, за да погледне замислено след нея, докато си запали цигарата.

Когато излезе навън, се усмихваше под мустак. Струваше му се, че епруветката започва да се изпълва с малко небесна вода. Госпожица Арнинг сигурно ще възрази на научния му подход към въпроса, но тя си беше едно наистина красиво момиче, когато хукна към асансьора.