Елизабет Сайферт
Докторът си избира съпруга (2)

Глава втора

Дойде на себе си, неохотно, в здрача на гората, сред снежната тишина. От време на време, като издаваше тежък, подобен на минаващ призрак звук, малка купчинка бял сняг падаше от един от отрупаните клонове. Слабият стон на мъжа отекна подобно на вик в тишината. Можеше да види синьото небе, надвиснало право над главата му. Опита да се помръдне и тъмнината отново се спусна над него.

Беше наполовина погребан под снега. Бе паднал по гръб, с разперени ръце. Това го бе спасило от задушаване. Когато отново дойде на себе си, погледна втренчено една птичка, която бе кацнала на леко издадената над него скала — това беше именно скалата, в която Фил се бе ударил! Яркото око на птичката го наблюдаваше, главата й бе въпросително обърната към него. Фил също я загледа.

Простена. Стресната, птичката внезапно отлетя, Фил опита да се помръдне и да се изправи. Не беше мъртъв. Следователно трябваше да успее да се измъкне от снега, от този студ, да намери Меринел и… Болката премина като червена водна стихия пред очите му, тикна го в стегнато менгеме и той се отпусна обратно с изпъшкване. Може би гърбът му бе счупен, ако се съдеше по болката. Внимателно раздвижи едната си ръка, след това другата. Гърдите го заболяха дори от това леко движение и принудиха високите дървета да потреперят на фона на небето. Но след известно време успя да измъкне ръцете си и да ги събере заедно. Свали едната ръкавица и докосна влажната неподвижност на лицето си — кръв — на рамото му също имаше кръв. Наведе очи — зелената му риза бе потъмняла от кръв, неговата кръв. Отново вдигна поглед към небето. Вече не беше яркосиньо, а омекотено от лек прасковен блясък, слънцето се спускаше надолу, да, сенките по склона ставаха по-дълги и по-черни…

Този път не припадна напълно, но няколко минути се крепеше на границата на съзнанието, и когато успя да събере достатъчно сили, си спомни за Меринел. Тя трябва да е някъде наблизо — те бяха почти един до друг, когато снегът се срути и ги затрупа, като го препрати в отвъдния свят. Леко, внимателно, той съумя да обърне глава, докато едната му буза не легна на снега. В тази посока нямаше нищо, освен сенки, сняг и черни пънове на дървета. Полежа като си почиваше една минута, а очите му не се откъсваха от залязващия блясък на небето, след това започна щекотливите опити да обърне главата си в другата посока. През слепоочието и задната част на главата го прониза внезапна болка…

Но бе намерил Меринел. Малка купчина тъмно синьо, твърде малка за такова високо момиче, каквато беше тя. Една жълта ръкавица лежеше на снега, съвсем близо до Фил, но самата Меринел бе на около трийсетина метра. Присви очи, за да превъзмогне болката зад тях и заплахата от приближаващата загуба на съзнание, за да се предпази от вечните тъмни сенки. Не можеше да види никакъв признак за движение от нейна страна, но бе сигурен, че Меринел промърмори нещо, в тишината до него достигаха и най-леките звуци, но не и думи, които можеха да се различат…

Но тя бе жива. А за един доктор това означаваше, че може да й се помогне. Това означаваше, че Фил трябва да й помогне. Той бе единственият наоколо — и трябва да отиде при нея!

Опита сам да се изправи и отново изпадна в безсъзнание. Когато дойде на себе си, видя петното на снега до главата си и се зачуди какво ли ще се случи, ако кръвта му изтече до смърт, без да е в състояние да отиде до Меринел и да направи нещо за нея или за себе си.

Тъмнината бързо се спусна и стана студено. Щяха да замръзнат преди другите да се усетят, че ги няма, да започнат да ги търсят и да ги намерят.

Отново направи опит да се изправи и падна назад, като изрева от болка. Не можеше дори да почувства краката си. Гърбът му трябва да е зле наранен, както и главата му. Лежа неподвижно в продължение на една минута, за да види дали може да чуе Меринел, но не долови нищо, освен собственото си затруднено дишане и дори когато обърна глава, успя само смътно да види неподвижната купчина, която знаеше, че е раненото момиче.

Със спускането на тъмнината, разбира се, приятелите им щяха да се разтревожат и да започнат да ги търсят. Знаеха пистата, по която бяха тръгнали, но не познаваха тази непроходима страна на планината, от която бяха паднали, въпреки че имаше следи, освен ако не започнеше отново да вали сняг и не затрупаше следите. Претърси небето за звезди и въздъхна с благодарност и облекчение, когато ги намери. Ставаше все по-студено и по-студено и се надигаше вятър — чуваше го през дърветата.

Колко дълго бе лежал там? Час? Повече? В подобни долини се стъмваше около четири. Бяха тръгнали от ханчето малко след един часа, бяха прекарали на пистата около час да се карат. Колко време бе необходимо, за да замръзне човек? Един доктор би трябвало да знае тези неща. Вдигна глава и извика към Меринел високо и остро.

Нямаше отговор. Не се чу никакъв звук и не се долови никакво раздвижване в тази посока. Всичко бе тихо, с изключение на вятъра и лекото пропукване на клонките на дърветата. Значи трябва да се добере до нея! Ако се движеше много внимателно, а бе наложително да се раздвижи, ако ще и само за да се предпази от замръзване, ако успееше бавно, много бавно да се изправи на колене, ако все още имаше колене… Започна да се бори и да се опитва. По-късно отъпканият и изцапан сняг ни доказа колко усилено се е борил.

Но болката бе твърде силна. Безсъзнанието, изтощението и треската продължаваха битката за надмощие над волята му. Загуби съзнание.

Мислите му бяха трескави, примесени с делириум…

Съвсем спокойно започна да обмисля ситуацията. Щеше да умре. А това бе твърде лошо. Млад човек с толкова рано приключен живот, с останали нереализирани мечти.

Мечтите му. Мислеше с негодувание за всичките неща, които бе искал да направи през годините, които му се струваха, че лежат безкрайни пред него.

Бе планирал и очаквал да направи големи изследвания в областта на медицината. Кръвните съсиреци след раждане, ендокринни причини за аборти и стерилитет… Добра работа — хубава, важна работа щеше да бъде…

Искаше и да пътува. Много да пътува. Обичайните пътешествия, но трябваше обезателно да има и няколко необичайни. Например, мислеше да отиде в Нова Зеландия и да види зелените й езера. А така също да прекара цяло лято на един полуостров в Квебек, Канада, да отиде в Скандинавските страни — о, как му се искаше да отиде там! Бе планирал да ходи на истински спортен риболов. Повече, отколкото бе успял да лови риба тук в Айдахо. Да ходи на риболов със сърф ида лови големи морски риби от рода на херингите и сьомгите в Канада…

И най-големият му план, бе мечтал да живее в къща с изглед към морето. Може би и планините щяха да са му достатъчни, но в неговата къща трябваше да има дворче е отъпкана червена земя…

Прониза го болка подобна на минаването на вятър през болен зъб, когато разбра, че никога няма да може да направи всичките тези неща. Щеше да бъде голяма загуба…

Да лежи там, безпомощен, да замръзне до смърт, когато можеше да… Тогава отново започна да вика и да се бори. Но силите му бяха отслабнали от загубата на кръв и шока. Студът вкочаняваше крайниците и волята му…

Но мислите продължаваха да се изливат като водна струя през съзнанието му. Бе си поставил за цел да стане наистина добър лекар, да се занимава с истинска медицина. Не „провинциален доктор“ — или пък важният доктор на някое малко градче. Берило не беше толкова малко градче, но бе изолирано. Не предлагаше обмяна на медицински идеи, нито пък време за изследователска работа или някакви улеснения в тази насока. Лекарите в Бери и Чапъл се задоволяваха с откритията на други хора. Почти не вършеха благотворителна работа… Общата идея на клиниката беше добра, но едва ли превъплъщаваше идеите на Фил.

Той бе искал да върши по-благородна работа, отколкото да се грижи за жената на чифликчията, която е получила кръвоизлив… или…

Всичките му планове щяха да пропаднат ако умреше в тази малка падина на Скалистите планини, на трийсет и две години. Мечтите му щяха да са толкова мъртви, колкото здравото му силно тяло. Цялото му обучение щеше да е отишло напразно…

Можеше да остане да си лежи тук на това място до пролетта, докато снегът не продължи да се трупа отгоре му и след това се разтопи на пластове. Също и Меринел. Бе съвсем неподвижна. От нея не се чуваше никакъв звук. По всяка вероятност бе мъртва, защото Фил издаваше леки звуци, когато се движеше, дори и ако съвсем слабо се размърдаше. Меринел не бе помръдвала в продължение на часове. Значи беше мъртва. И той, д-р Филип Скоулс, бе нейният убиец. Беше се скарал с нея, беше я разсърдил и тя се бе хвърлила, бягайки от него към смъртта.

Той… той…

Въртящата се мъгла на безсъзнанието отново го обзе. Легна и се отпусна в топлината й с такава благодарност, с каквато изтощено дете приветства съня.