Елизабет Сайферт
Докторът си избира съпруга (4)

Глава четвърта

Фил напредваше добре, но стана февруари, преди да е в състояние наистина да се изправи на крака. Бе се върнал в апартамента от седмица, когато му предложих да прекара известно време на юг, под слънцето на пустинята, преди да опита да се впусне обратно в работа.

Апартаментът ни бе в една от старите натруфени безвкусни къщи на авеню Спринг и си имахме собствена камина с позлатена дъбова обшивка и холандски плочки. Създаваше ни място да си топлим краката и ни бе приятно. Двете ни малки спални имаха врати към големия хол. Харесвахме си квартирата.

Сега Фил ритна решетката пред камината, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието ми и прокара ръка през червената си коса. С изключение на един белег над дясното му слепоочие, където линията на косата му винаги щеше да е интересна, нямаше никакви видими следи от битката със смъртта. Разбира се, след два месеца прекарани в затворено помещение, беше блед. Обикновено кожата на Фил винаги има приятен кафяв тен.

— Казах ти — рече той — и мислех, че си ми повярвал, че няма да работя вече в клиниката.

— Каза ми — промърморих аз като почувствах кожата на ръцете си да изтръпва, — но мислех, че не си в ред от удара по главата.

— В ред съм — отвърна тихо той.

— Прозвуча ми налудничаво.

— Не се опитваш да погледнеш на нещата от моя гледна точка. Ти само си мислиш за клиниката и за факта, че напускането ми ще те остави с един нужен специалист и човек по-малко.

— Бих искал ти да си помислеше по този въпрос.

— Не знам как да те накарам да разбереш какво ми беше там в планината, когато бях сигурен, че ще умра на трийсет и две години и никога няма да мога да направя нищо от нещата, за които всеки човек си мечтае.

— Знам, Фил, но…

— Нямах видение или послание от извънземни — сериозно продължи той. — Но наистина видях, и то съвсем ясно, че човек трябва да използва живота си, за да свърши нещата, които иска да направи. Разбрах, че животът е кратък в най-добрия случай, а може да бъде и съвсем кратък, ако дори не се опиташ. Ако научиш един урок по този особен начин, Уит, го научаваш завинаги.

— Предполагам, че тук си прав.

— Можеш спокойно да се обзаложиш за това. Така че, когато установих, че не съм умрял — това беше повече от връщане към живота, то бе превъплъщение! — Покрай очите му се появиха малки бръчици, за да покажат, че говореше със смях за собствените си силни чувства. — Бях сигурен само за едно нещо. Трябва да използвам втория си шанс да живея. Ще осъществя нещата, които винаги съм мечтаел да направя.

— Мечтаеше да ходиш на риболов. Защо не отидеш?

— Ще отида. Но научих, че човек трябва да свърши първо най-важните неща, Уит. А в моя случай, това е медицинската изследователска работа.

— Ами ако се окаже, че не те бива за тази цел? Ами ако не ти хареса?

— Възможно е и аз пръв ще го разбера.

— Не съм съвсем сигурен.

— Виж сега, Уит. Бих искал да те накарам да погледнеш на нещата от моя гледна точка, но всъщност няма никакво значение дали ще успееш или не. Заминавам веднага след като успея да оправя работите си тук.

Наведох се да изтупам лулата си в решетката на камината.

— Не заминаваш, защото изпитваш чувство на вина за смъртта на Меринел, нали?

Забелязах, че кракът му внезапно трепна, но, когато отговори, гласът му беше достатъчно спокоен.

— Наистина изпитвам вина за смъртта й — призна той. — Но не поради тази причина напускам града. С риск да те отегча, ще повторя…

Изръмжах недоволно и той се засмя. Страхотен тип е.

— Знам, че звучи неубедително, когато идва от моите уста — обясни той, — но истинската причина е, че напълно осъзнавам, че ми е даден втори шанс на живот. Дадена ми е втора възможност да направя нещата, които винаги съм мечтаел да осъществя някой ден. Показаха ми на практика, че хората невинаги доживяват до този „някой ден“…

— Но — запротестирах аз, — говориш като че ли досега си се занимавал единствено с предписване на лекарства или поне като че ли си някой голям и известен лекар на висшето общество. А ти не си такъв, Фил. Ти вършиш добра работа тук. Досега си извършил успешно доста хирургически операции в твоята област, не си имал неуспешни случаи или нещо от този род. Не виждам на какво основание оценяваш работата си тук като недостойна! Няма за какво да се оправдаваш.

Той сбърчи вежди в размисъл.

— Не искам да кажа, че се оправдавам за нещо…

— Тогава какво, по дяволите, правиш? — разгорещено запитах аз. Изправих се на крака, облегнах ръка на полицата на камината и се обърнах към него с лула в ръка. — Непрекъснато повтаряш, че ти се е явило това видение на хълма — или както искаш там да го наричаш — и ясно ти е показало, че си тръгнал в грешна посока…

Отвори уста подобно на риба — не успя да намери подходящ отговор — и отново я затвори. Що се отнася до мен, знаех, че споря по две причини. Едната от тях беше целта ми да задържа Фил в клиниката. Другата бе Мин. В никакъв случай не исках Фил да отиде в Сейнт Луис.

— Погледни на нещата по този начин, Скоулс — продължих да настоявам на своето аз. — Представи си, че всички ние — Фоурстол и Рийдър, Коб и аз, сме били по някакъв начин ударени по главата и заставени да видим тази светлина, която ти си видял, продали сме своя дял и сме тръгнали за някъде, всеки по пътя си. Какво щеше да стане с теб онази нощ, когато те намерихме там горе на снега, полумъртъв от шок и студ, да не говорим за загубата на кръв?

— О, Уит…

— Знам. Така се случи, че те намерихме. И клиниката ни се оказа достатъчно близо, за да успеем да ти окажем спешна и опитна медицинска помощ. Погрижихме се за сътресението на мозъка ти, за счупените ти ребра, осигурихме ти кръв за преливане и независимо от всички твои явили ти се видения и откровения, все пак трябва да си готов да признаеш, че клиниката на болницата ни ти бе на разположение с няколко добри лекари на вниманието ти, готови да си облекат престилките, да си сложат гумените ръкавици и да започнат да работят като те лекуват!

Направо се бях вбесил и предполагам, че си личеше. Страхувах се да не кажа в яда си нещо излишно, свалих си очилата и старателно ги забърсах.

Фил вдигна поглед към мен и стъпи шумно на килимчето.

— Мисля, че си прав, Уит — намусено се съгласи той. — Ти най-добре знаеш какви бяха шансовете ми да оживея онази нощ и може би си прав, че наистина ви дължа всичко…

— Не ни дължиш абсолютно нищо, освен да оцениш качеството на услугите, които се извършват в Бери и Чапъл! — му скръцнах със зъби аз. — Това, което искам да ти кажа, е, че извади късмет, че не всички лекари са на мнение, че изследователската работа се явява върховната и единствена цел на истинската медицина.

Отново си сложих очилата и се отправих към банята, за да донеса бира от малкия хладилник, който държахме там. Фил седна на стола си, като имаше доста задълбочен и замислен вид.

— Ти и откровенията ти — промърморих аз, като му връчих халбата с бира.

— Може да е само идея — съгласи се той със сериозен тон, — но ми се струва, Уит, че трябва да установя до каква степен си струва тази идея да се претвори в практика.

— Никой не те спира! — разбрах, че съм победен.

Той си сръбна от бирата и не промълви нито дума в продължение на една дълга минута. След това бавно каза:

— Ще започна за едногодишен период. Възможно е като изтече този срок, да открия, че искам да се върна в клиниката. Не възнамерявам да продавам своята част…

Чух това с огромно облекчение. Все пак щеше да остане някаква връзка.

— Разбира се — продължи той, — ако човекът, който намерите на моето място, иска да стане собственик…

— Това ще трябва да се реши от управителния съвет. Аз от своя страна съм само член.

— Разбира се, но мисълта ми беше, че трябва да оставим малко нещата да се развият от само себе си. Ще съм в по-добро състояние да взема решение и да кажа нещо конкретно, след като видя как върви работата в Буун…

Буун. Сейнт Луис.

Изправих се на стола си, като оставих цялата ми ревност да се излее на висок глас.

— Ти следваш Мин, нали?

Той обърна глава, след това се извърна и с тяло, за да ме погледне. Предполагам, че цялата ми тъпа привързаност към това момиче, както и подозренията и страданието ми са били ясно изписани на лицето ми.

Фил се почувства неловко и имаше същия страдалчески вид.

— Ако Мин Брейди имаше поне малко разум — ядосано изрече той, — щеше да си остане тук и да се омъжи за теб. Няма да намери по-добър мъж в никой град на света!

Зарових нос в чашата с бира. Направих това, за да не заплача в нея.

— И Меринел имаше тези тъпи идеи! — продължи ядосано Фил. — Че, когато направиш нещо на изток или дори в Централна Америка, същото нещо ще е по-добре свършено, отколкото ако се направи тук в Айдахо. Никога не съм чувал по-глупави разсъждения!

Успях да му се ухиля.

— Звучи глупаво и когато говориш по медицинските въпроси, стари приятелю! — промърморих в отговор аз.

Той ме зяпна.

— Ами да — продължих аз. — Не твърдеше ли ти убедено досега, че лабораторните проучвания на изток са подобри от натоварения хирургичен график в Берило?

— Виж какво, Уит…

— Аз виждам добре. Ти си този, който е сляп и не вижда, Фил. Спри и се замисли за миг. Не тръгваш ли, защото тревата ти изглежда по-зелена там отвъд?

— Изобщо не става въпрос за това и ти много добре го знаеш!

— Ако наистина искаше да се занимаваш с изследователска работа, можеше да сториш това и тук в Берило. И тук си имаме плъхове и други подобни опитни животинки.

— В целия щат няма нито един институт по медицина.

— И знаеш ли какво? Ако всички мислеха като теб, никога нямаше и да имаме.

— Ако бях малко по-суетен, щях сериозно да възприема това предизвикателство.

— Не познавам по-суетен човек от теб — уверих го аз. Бяхме се приближили до кавгата, както никога досега. — Д-р Пастьор — злобно добавих аз.

— Ако бях Пастьор — уведоми ме той в отговор, — можех да си работя и тук, в Айдахо. Но тъй като съм начинаещ в изследователската работа и нямам опит, ще трябва да работя под нечий надзор и контрол, а за да направя това…

— Трябва, естествено, да отидеш на изток.

— Не знам дали ще се окаже наложително, но отивам. Поне в Сейнт Луис.

Сетих се за Мин и нещо се преобърна в стомаха ми.

— И колко време ще ти е нужно, за да получиш Нобеловата награда? — хапливо запитах аз.

— Уит! — той бе побледнял.

— Съжалявам. Аз съм мечка с наранена лапа. Две наранени лапи. Не искам да напуснеш клиниката, както и не искам да следваш гаджето ми.

— Ти, проклети глупако! Не следвам Мин! — разгорещено и на висок глас заяви той.

— Мин е в Сейнт Луис — студено му напомних аз.

— Не тя е причината, поради която отивам там.

Не му повярвах и му го казах.

— Не ми пука какво вярваш и какво не. Казвам ти истината. Отивам там, защото баща ми имаше приятели в Сейнт Луис. Писах на един от тях — беше главен хирург на групата Буун — и той ми намери работа. В лабораторията. Ще помагам също и в урологията, както и в акушеро-гинекологичните клиники. Няма да съм на някаква висока длъжност, нищо повече от един най-обикновен чиновник, затова не мисля, че репортерите ще тръгнат по следите ми, в това число и Мин Брейди.

— Все още не съм напълно убеден — рекох аз.

— И освен това, ако не продам дяла си от клиниката, ще съм твърде беден, за да тичам подир момичета — ме увери той. — Да не говорим, Уит, че Мин е твое гадже и аз го знам. Не съм от този тип мъже, които си падат по чужди момичета. Ще си имам друга работа, с която да се занимавам. Не е нужно Мин да знае, че и аз съм в града, освен ако ти не й пишеш, за да й кажеш.

— Няма да го направя — обещах му аз.

Оставих нещата дотук за тази вечер, но намерих възможност доста скоро да повдигна въпроса пред д-р Чапъл. Фил не работеше, но по навик и от скука висеше из клиниката по цял ден и то в кабинета ми.

Насърчавах го да прави това, като си мислех, че все може нещо да стане, което да го накара да се върне в операционната. Случиха се доста неща, но той се оказа много упорит и голям инат.

Изтъкнах това на Чапъл един ден по обяд. Той спомена нещо, че Фил вече изглежда добре и попита не е ли готов да го признае и да се заеме за работа.

— Заразил се е много лошо от идеализъм — казах на Стареца.

— Моля? — Имаше обичая да те поглежда внезапно с очилата си, които проблясваха на слънцето, когато бе изненадан или сърдит. И сега внезапно вдигна глава и аз замигах.

— Ами — погледнах Фил, който седеше в стола и ми се хилеше. — Младежът си мисли, че трябва да се заеме с изследователска работа, а не да си губи времето с хора, особено жени с еклампсия.

— Ох — изръмжа Чапъл, — още един!

— Докторе — изрече Фил, готов да се защищава.

— Сега думата има Уитли. Остави го да разкаже какво впечатление прави идеята ти на другите хора. — Той шумно разчупи сухите твърди бисквити на парченца и ги пусна в супата си.

— Не оставайте с впечатление, че съм съгласен с Фил — започнах аз, — но той не иска да слуша и си е наумил нещо по въпроса. Виждате ли, доста се е поизплашил там горе на Маккорд и е решил, че животът е къс и е лесно да се пропилее.

— Знаеш, нали, че мога с лекота да отрека това и да се измъкна? — промърмори Фил.

— Би било напълно в твой стил. Обещаваш също да се измъкнеш от работата си и да я напуснеш — обърнах се към Чапъл. — Това казва, че иска да направи, господине. Спори, че след като животът е толкова кратък, колкото е, човек не бива да прахосва нито миг от него, а трябва да използва всяка секунда, за да реализира мечтите си.

Д-р Чапъл бутна чинията със супата по-далеч от себе си.

— Какви са плановете ти, Скоулс? Какво възнамеряваш да правиш? — любезно запита той. Никога няма да престана да се възхищавам на способността му да прикрива собствените си чувства или дори мнения, докато не се запознае с всички факти.

Фил му разказа, като повтори същите думи, които бе използвал в разговора си с мен. Този път не прозвучаха по-добре или по-различно и, когато свърши, му го казах.

— Чували ли сте някога подобна глупост? — запитах аз.

Д-р Чапъл хвърли поглед към отворената врата на столовата за персонала на болницата. Няколко души вече седяха по столовете и пейките навън в коридора. Един нетърпелив млад човек държеше книгата на жена си да чете, две жени бодро си клюкарстваха, а друга оживено говореше на една сестра.

— Има някои лекари — замислено промълви той, — които се изявяват по-добре и по-пълноценно в теорията и идеите, отколкото в практиката. Не бих казал, че Скоулс е от тях, но през седемдесетте години, през които съм живял, съм допускал не малко грешки. Медицината, която практикуваме тук в клиниката ни, нямаше да представлява това, което е, ако не бе изследователската работа на другите доктори. Пастьор и Семелвайс, Флеминг и Вахтман, Кох и Васерман. Но от друга страна, разбира се, всяка научноизследователска работа има нужда от своята насоченост и цел за постигане. Вашият д-р Кох направи много за туберкулозата, но най-добрата изява на теориите му бе постигната на практика от един хирург в същия ваш Сейнт Луис, който пръв се зае да лекува заболял бял дроб. — Той съсредоточено погледна Фил. — Изследователската работа — продължи, — изисква определен тип лекари. Такива, които имат нужда от търпение, въображение — способност да приемат разочарованието и провала. За един Кох трябва да е имало хиляда души, които са живели, работили и умрели, без да бъдат признати, в този живот.

— Да, но те са вършили работата, с която са искали да се занимават! — намеси се Фил.

— Естествено, че е така. И ако самата работа е била тяхната цел, то може да се каже, че са я постигнали. Но същото може да се признае и за мен, докато работех тук в Берило през последните четирийсет и пет години, въпреки че с нищо не съм допринесъл за развитието на медицинската наука.

— Но вие построихте тази клиника и болницата — извиках аз.

— Да, Уитли, така е. Но човек би запитал, какво представлява още една болница сред хиляди други?

— Човекът, който може да отговори на този въпрос е този, който е довел жена си и детето си тук на лечение. Дори може да запитате приятелят ми Филип, тук дали през нощта на 18 декември не е било добре дошло за него, че болницата „Бери и Чапъл“ е създадена и построена точно тук.

— О, Уит… — простена Фил.

— Ами, какво да ти кажа, мисля, че трябва да се изправиш лице в лице с някои факти като този, вместо да си тръгнеш заради една приумица и да напуснеш работа, която знаеш, че можеш добре да вършиш, поради налудничавата ти идея, че се казваш Кох!

— Е, хайде, стига, стига толкова! — вметна успокоително Стареца. — Дотолкова, доколкото знаем, той наистина е един вид Кох, Лари. Моето мнение е, че Скоулс трябва да напусне клиниката.

Фил бе толкова изненадан, колкото и аз самият.

Д-р Чапъл, който явно не съзнаваше това, внимателно постави три пълни лъжички захар в кафето си.

— Не продължавайте да го изкушавате да остане при нас, Уитли — сериозно и тържествено каза той. — Ако не вярва в този вид работа, която вършим тук, ако не е убеден в значението и сериозността на превантивната ни медицина, както и в лечението, което провеждаме, няма да ни е от голяма полза и, колкото по-рано си отиде, толкова по-добре.

На Фил никак не му бе приятно да чуе тези думи, доколкото видях и започна да спори със Стареца.

— Вие не разбирате напълно, господине…

— О, не, напротив, напълно ви разбирам.

— Нямам никакво желание, нито изпитвам необходимост да омаловажавам хирургическите операции, които извършвам тук.

— Вие сте добър хирург, Скоулс. И винаги съм мислил, че притежавате истински талант да работите с хора, но ако сте загубили това чувство, а явно точно това се е случило, за да започнете да смятате, че научноизследователската работа е по-важна и е от по-съществено значение…

— Не можете да отречете, че е необходимо да се извърши малко научноизследователска работа по въпроса за емболията!

— Не го отричам. Изобщо не споря с вас. Напротив, уважавам ви за това, че знаете с какво точно искате да се занимавате. Просто изтъквах на Уитли, че работата ни тук прекалено много заангажира по-голямата част от свободното ни време, че сме заети повече от необходимото, за да апелираме към човек, готов да се откаже от практикуващата медицина. Разбирам по-висшия ви идеал да служите на човечеството, Скоулс. Но човекът като индивид вече не е от значение за вас. Готови сте да спасите всички жени от заплахата да получат емболия след раждане и това е прекрасен идеал. Но междувременно, ще оставите някой друг да върши работата ви тук в болницата и клиниката. Да вземем ей онази жена в зеления костюм там в коридора. Предполагам, че е дошла за рутинен проверочен преглед. В процеса на този преглед тя при нормални обстоятелства би минала през ръцете, очите, опита и уменията ви и вие щяхте да решите дали е в добро състояние и готова да продължи да изпълнява обичайните си задължения на съпруга и майка или възможно е да откриете, че в шийката на матката й е започнала да расте малка бучица, която има нужда от хирургическа намеса, анализ в лабораторията на патологията ни и така нататък. Вие щяхте да бъдете този, който ще извърши сръчно необходимата операция, щяхте да откриете наличието на бучицата в ранен етап и може би щяхте да спасите живота й. Сега, наистина, ще призная, че става въпрос само за една-единствена жена. Не знам името й, нито до каква степен точно тя е от значение за обществото…

— Д-р Чапъл…

Стареца се изправи на крака.

— Вървете и започнете изследователската си дейност — призова го той. — Спасете човечеството! Мисля, че трябва да го направите. Изобщо не сте ни от полза и не бихме искали да си губите времето тук с нас, д-р Скоулс! Сбогом, господине!

Горделиво се запъти към вратата и я затвори след себе си.

Дори и аз бях шокиран от горчивината на атаката му спрямо Фил. Фил също бе ядосан, до такава степен ядосан, та за момент си помислих, че ще остане само, за да докаже на шефа, че греши.

Не мисля, обаче, че Стареца имаше за цел с думите си да го подхлъзне и накара да вземе подобно прибързано решение. Д-р Чапъл бе всецяло отдаден на клиниката си. Той я бе изградил с повече идеали, издържали на времето и оцелели по-дълго, отколкото ние младите можехме изобщо да си представим. Това, което бе казал, ме накара да надзърна в дългосрочната цялост и интегритет на човека и неговия проект. Надявах се, че Фил също е успял да види това.

И възможно е да е било точно така.

Но независимо от това, той си събра багажа и напусна Берило в края на същия този месец.