Елизабет Сайферт
Докторът си избира съпруга (3)

Глава трета

Беше три часа следобед един понеделник, когато Фил напълно възвърна съзнанието си. Веднага разбра къде се намира. В 617-а стая на собствената си болница. Беше сам, но звуците в коридора му бяха познати, както и болничната миризма. Цветята, подредени на прага на прозореца му казаха, че е бил там достатъчно дълго, за да ги получи. Търсещите му пръсти налучкаха бинта на главата му, лейкопласта на ребрата му. И най-лекото движение издаваше синини и натъртени места. Но бе буден и беше жив! Имаше ръце и крака и бе дошъл в съзнание. Щеше да живее.

Едно докосване до звънеца щеше да му каже всичко, което искаше да знае — как са го намерили и всичко останало. Но засега в този първи и най-сладък момент му бе достатъчно да знае, че е жив, че са му дали втори шанс да върши всичките тези неща, за които бе мечтал и които бе сметнал за завинаги изгубени, когато лежеше навън в снега. Пътешествията, риболовът, къщата — но преди тях и най-важно от всички бе работата, която бе планирал да извърши! Действената изследователска работа, пълното посвещаване на науката, с цел да направи свои собствени открития и да даде своя медицински принос на света!

Да, господа! С този живот той щеше да борави по съвсем различен начин, защото знаеше колко бързо и колко лесно можеше да се отнеме на човек шанса да живее.

Нямаше да се извинява за нищо. Нямаше да слуша никого. Щеше да скъса с Меринел — щеше да намери някакъв начин да го направи…

В същия този момент кортежът при погребението на Меринел напускаше вратата на църквата и се отправяше към гробището. Но Фил нямаше как да го разбере, точно както нямаше начин да знае как го бяхме намерили в събота вечерта. Нашата група със светещи фенерчета ги бе открила, Фил в много лошо състояние от лежането в снега и загубата на кръв и Меринел, мъртва от часове. Бяхме го пренесли по този дълъг, ужасно дълъг склон до ханчето. Бях направил каквото мога за Фил — главно да му окажа първа помощ за шок и след това отлетях с него до града, радостен, че се намирахме само на петдесет минути път от кръвта и кислорода. Чакаше го линейка, за да го закара в болницата, на която бе започнал да гледа с презрение там в здрача на студа и която все още презираше този слънчев следобед, когато се намери жив и спасен, разположен доста удобно на това високо бяло легло.

Нито един доктор не може да бъде добър пациент, особено в собствената си болница. Фил не беше изключение. Даваше свои собствени нареждания и се държеше грубо с всички. Лекари, сестри, санитарки — никой не можеше да го удовлетвори и той си го казваше. Ако някога някой негов пациент се бе държал по този начин, Фил щеше да го изостави. Той свободно призна, че никой от нас никога не е преживявал подобна на неговата болка. Всички започнахме да съжаляваме, че е дошъл в съзнание и някои и други от нас започнаха да замислят планове как да го върнат отново в онова благословено тихо състояние.

Ако тогава бе споменал плана си да ни изостави, всички наоколо щяхме да си помислим, че това е една добра идея. Беше ни писнало от него и оплакванията му. Не можеше да спи през нощта, твърдеше, че хора с ботуши тичат нагоре-надолу по коридорите с определена цел да го държат буден. Повика технолог и му нареди да прекъсне всички автоклави стерилизатори в лабораторията за през нощта, за да не пречат на радиото до леглото му. Възразяваше по-високо от останалите пациенти срещу ранното разбуждане на болницата.

— Е, й какво значение има това за теб? — попитах го аз. — Нали и без това твърдиш, че не можеш да спиш.

— Снощи се накарах да заспя — изрече той. — Продължих да взимам фенобарбитал и кодеин докато не потънах в сън. И след това какво се случва? В пет часа влиза някой и измива лицето ми с ледена вода!

— Фил…

— Не беше шест!

— Кой ти предписа тези наркотични средства, които си взел?

— Аз наредих да ми ги донесат! И ми ги донесоха! — Ухили ми се злобно и триумфално. Под дясното му око имаше синина, която стигаше до рамото му.

Излязох от стаята и дадох строго нареждане да не му се дават никакви лекарства независимо колко пъти той им заповядва. След това съжалих, че съм го направил, защото щеше да ни помогне, ако е потънал в наркотичен сън.

Караше се на портиера, който пълнеше кофата с парчета лед. Негодуваше срещу цветята, които изпълваха перваза на прозореца и нареди да не му се носят никакви цветя в стаята. След това започна незабавно да се оплаква, че всичките му приятели са го забравили.

Разбира се, храната на болницата изобщо не му харесваше, кафето бе слабо, месото бе твърдо и жилаво, горещите яденета бяха студени, а студените — хладки. Беше достатъчно лошо от негова страна да казва всичко това на персонала; и бе още по-лошо да разказва всичко на външните посетители.

Реши, че не полагаме достатъчно грижи за изкълчения му гръб. Трябваше да му донесем рентгеновата снимка и искаше корава гипсова превръзка, за да облекчи болката му.

— Ако използваш тази инфрачервена лампа… — осмелих се аз.

Той ме замери с подлогата.

Сложихме го в корава гипсова превръзка. Издържа в нея по-малко от два часа. Когато се опитахме да го накараме да седне и да сложи краката си на пода, виенето му на свят го, изплаши. Щеше да е смешно, само дето не беше.

— Никога ли не си боледувал и не си бил раняван преди? — почитах го аз.

— Не чак толкова болен, Уит — слабо изрече той.

— Подобряваш се — уверих го аз.

— Съмнявам се, дали някога изобщо ще мога да ходя…

Изсмях му се, напсувах го, спокойно се опитах да споря с него и се заклех да въведа закон никой член на персонала никога да не ни става пациент.

Но, разбира се, от друга страна, всички му съчувствахме. Все някак щяхме да стигнем дотам, когато ще трябва той да се изправи лице в лице с онова, което му се бе случило. Не бе споменал Меринел и хич нямаше да е хубаво, когато научи, че тя… Беше голяма трагедия, да умре булката една седмица преди сватбата. Надявахме се Фил да стане достатъчно здрав, преди да трябва да научи този факт.

В средата на седмицата му позволихме да си има компания, хем да се поосвободим за известно време от него. Фил бе популярен тип. Всичките му приятели с готовност се отзоваха да му помогнат. Особено жените. Идването на някои от тях ще отдам на любопитството. Говореше се доста за нещастния случай, даже сред най-добрите му приятели. Разбира се, нещастните случаи със ски не са рядкост в планината, но защо тези двамата, уж добри скиори, са били толкова далеч от пистата? Какво ги бе накарало да се отдалечат и да се запътят към това особено опасно място?

Не сме издавали специална забрана да се говори за случая или за Меринел, но не мисля, че някой от първите посетители я спомена. Дори и жените. Донесоха му бонбони и книги, казаха му колко съжаляват за всичко, съгласяваха се, че сигурно много боли… Клюкарстваха за разни градски случки, разказваха му смешни истории, които децата им бяха направили или казали, караха го по-бързо да оздравява, че много им липсва на всички…

Бе късен следобед един четвъртък, когато отидох до вратата на стаята му и я намерих препълнена от жени. Даже бяха донесли допълнителни столове и Нанси Пиер бе внимателно седнала на радиатора. С изключение на Мин, Нанси бе заела доста предна позиция след Меринел в поредицата обожателки на Филип Скоулс. Цинично отбелязах готовността й да му помогне.

Черпеха с една голяма кутия шоколадови бонбони. Избрах си два-три и се облегнах на рамката на вратата, като се съгласих, че Фил наистина изглежда добре, съгласих се, че е имал голям късмет да остане жив и обещах, че бързо ще се поправи.

— Ти си по-голям оптимист от мен — намеси се Фил.

— Никой не може да те обвини за това — рекох, като нарочно се направих, че не съм го разбрал, — че искаш да останеш интересен инвалид. Щом всички градски красавици идват да те видят…

Момичетата се разсмяха, а Фил се навъси.

— Естествено изразяване на съчувствие към един вдовец — рече той. Значи знаеше! И очевидно нямаше намерение да прави трагедии от това. — Някои от приятелите ми не са дошли — добави замислено той.

Погледнах го изненадано.

— Кажи кои!

— Къде е Брейди? — попита той. — Мин не е идвала при мен. Нито ми е пращала картичка, нито цветя, нито следа от Мин.

Тишината в стаята стана оглушаваща. Жените гледаха Фил с широко отворени очи. След което погледнаха към мен. И след това се погледнаха една друга, Фил улови погледите им.

— Вие винаги научавате всичко преди мен — рече намусено той. — Само исках да получа поздрав от стара приятелка.

Но знаещите погледи продължиха.

Нанси и Триш Лейн бяха с нас в Маккорд. Вероятно бяха видели Мин да целува Фил онзи петък вечер. Може и Меринел да бе споделила с тях нещо от тревогите си по въпроса. Искаше ми се Фил да не бе питал за Мин — въпросът му бе точно онова нещо, от което имаше нужда, за да започнат веднага приказки защо и как точно се е убила Меринел.

Не предполагах, че някой ще си помисли, че Фил я е бутнал от ръба на онази скала. Но хората се питаха един друг дали не бе имало скандал.

Онази вечер запитах Фил по този въпрос и той ми разказа какво се беше случило онзи съботен следобед.

Познавах Фил, и Мин, и Меринел. Вярвах на това, което той ми каза. Но му изтъкнах, че ситуацията, примесена със запитването за Мин, бе точно онова, което може да предизвика гадни приказки по негов адрес. Нямаше много да помогне на лекарската му репутация, ако хората в града започнеха да се чудят дали не е убил невестата си.

— Глупости — рече нацупено той. — Съжалявам, че се скарах с нея. Съжалявам, че я нараних. И това е всичко.

— Не е само това, че хората ще говорят, Фил. Знаеш, че този вид истории стават по-лоши, когато се повтарят. Хората, които те познават — тези, които бяхме в Маккорд — може да знаят, че всичко се е случило точно както казваш. Но онези в града, жените в супермаркета, съпругите на чифликчиите в долината — те не те познават и не знаят нищо за теб, с изключение на факта, че си лекар. И ако у тях се зароди дори и най-малкото подозрение, че може да си убил жена, няма да искат ти да ги лекуваш. Няма да искат да дойдат в клиниката. А това не е хубаво, сине. Не е хубаво!

— Е, и какво? — Той загаси лампата до леглото си и зае по-удобно положение.

— За Бога, човече! Не би трябвало да ти обяснявам подобни неща!

— Знам какво имаш предвид. Но не се сърди — няма да навредя на клиниката. Няма да остана тук, Уит.

— Какво?

Погледна ме с искрящи очи.

— Така е. Напускам. Там навън в снега — и той ми разказа за мечтите си, които му се бяха стрували завинаги изгубени, за решението си да се възползва от тази втора възможност, която животът му предоставя, за да реализира своите мечти.

— Ти си луд! — рекох му аз.

— Не съм луд — увери ме той.

— Но на теб ти харесва тук в Берило.

— Харесва ми и ще призная, че най-лесно би било да остана и да продължа да работя тук. Ще стана богат и дебел…

— А-ха! Това е добре. Сред персонала ни няма дебел доктор.

Наистина нямаше. И Фил се ухили като призна този факт. Но…

— Независимо от това, Уит, пак напускам. Веднага щом съм в състояние да се движа насам-натам. Ще продам тази увъртяна и сложна зелена къща и след това ще се отправя към някой голям медицински център — Балтимор или Ню Йорк или Сейнт Луис — и ще продължа да уча там още една година на самостоятелна издръжка.

— Да учиш какво?

— Кръвните съсиреци след раждане.

— Заради онова, което ти каза Меринел за случая Норбър. Това събуди интереса ти.

— Може и така да е. И все пак това е предмет, който се нуждае от малко проучване.

— И нека да си го получи! — рекох сърдито аз. — От очилати с приведени плещи мъже, които са най-подходящи за тази работа. Но защо надарен от бога хирург трябва да си напуска работата и да се впуска в лабораторни изследвания… Виж какво, Фил. Спомни си случая с плацента превия миналия месец: Ами ако тогава ти беше в Балтимор?

— Но…

— Трябваше да спориш със съпруга й и да го убедиш да се съгласи да ни позволи да оперираме. Путнъм не можа да го убеди — и кой остана да стои при нея четирийсет и осем часа? Не й ли направи двайсет и седем преливания на кръв?

Фил се гордееше със спасяването живота на тази млада майка, знаех това.

— Но, Лари, ако мога да открия някакъв начин да предотвратя или контролирам кръвните съсиреци, ще спася стотици жени.

— Може би. Знаеш, че си спасил тази. И защо? Защото бе тук, в Берило и знаеше как да го направиш! Не се каниш да ми кажеш, надявам се, че тези планински жени нямат право да бъдат лекувани от добри лекари? Имаме нужда от тези чифликчии и миньори и дърводелци и техници и съпругите им. Няма да идват в Берило и да остават, без да имат добри лекари. Не се занимаваме с формална медицина тук, Скоулс. Допринасяме за развитието на ресурсите на запад — нещо, от което страната ни има нужда.

— И все пак отивам в Сейнт Луис — изръмжа той. — Чувствам, че трябва да го направя, Уитли! Когато нещата ми се изясниха до такава степен онази нощна планината, просто не мога да ги пренебрегна. Разбрах, че човек трябва да свърши това, което е решил сега, ако има намерение изобщо нещо да свърши.

— Ами какво ще стане ако всички решат, че си струва да се занимават единствено с изследователска работа?

— Не знам. Няма да го направят. Както не решават всички да станат месари или инженери. Освен това не ме интересува какво иде направят всички. Само знам, че Фил Скоулс трябва да реализира мечтата си и да се заеме с това изследване.

— Ще учиш една година. И после какво?

— Ами, разбира се, парите имат някакво значение в този свят.

— И те са също на луната, обзалагам се.

Бях сърдит и обезпокоен. За мен бе шок да видя старият си приятел Фил да става идеалист.

— Имам достатъчно пари в брой — или ще имам като продам къщата, за да се финансирам за една година. Тогава, ако намеря нещо изобщо, мога да получа стипендия и да продължа. Достатъчно съм млад, за да започна отначало и съм достатъчно млад, за да направя истински принос към медицината.

Изправих се на крака. Трябваше да се прибирам вкъщи да си лягам. И преди бях чувал болни хора да се кълнат, че ще променят живота си. Когато Фил оздравее и може да се заеме с обичайната си работа, щеше да си я върши. Нямаше да разколебая решителността му като споря с него. Това, което бе казал, звучеше добре, но не и за Фил. Той бе практикуващ лекар и то добър.

В петък вечер Мин дойде да види Фил. Беше след разрешените за посещения часове, така че аз я заведох до стаята му. Като всички посетителки и тя се наведе и го целуна, като задържа сърдечно ръката му за минута преди да седне в креслото. Аз се помотах малко из стаята и пооправих това-онова. Фил бързо се поправяше и стаята приличаше на конюшнята на кобила.

Продължих да хвърлям по едно око на Мин — тя изглеждаше най-красива днес, откакто я познавах. Винаги се бе обличала небрежно, но тази вечер се бе облякла много внимателно в тъмно сив костюм с добра кройка. Бе си подрязала меката кестенява коса, така че тя излизаше навсякъде изпод шапката й. Не беше кой знае каква, но наистина вярвам, че за първи път я виждах да носи шапка, Фил каза, че и той за пръв път я вижда така облечена.

Мин се засмя и заяви, че някой ден всички трябва да пораснат. Докосна розовия ръб, който заобикаляше малкото й черно кадифено кепе. Носеше розов шал, който си подхождаше по цвят, вързан на отвора на костюма й и три животни с дълга кожа украсяваха раменете й. Бе красива като картинка, но не приличаше много на Мин. Тя и Фил си поговориха за това-онова, като очевидно очакваха помощникът да си тръгне, така че излязох и ги оставих сами. Казах на Мин, че ще я чакам долу в кабинета си.

— Вие двамата среща ли имате? — я попита Фил.

— Ще ме закара до влака.

— Какъв влак?

— Какъв влак? Знаеш, че имаме само четири влака на ден в Берило.

— Отиваш ли някъде?

Тя се усмихна и се приближи като застана до леглото.

— Да. Дойдох да се сбогувам с теб, голямо момче такова. Напускам тези места.

Мин е висока точно метър и шейсет, така че очите й бяха на едно ниво с тези на Фил, както се бе облегнал на рамката на леглото.

— Не завинаги, Мин — рязко рече той.

Тя изглади райетата на кувертюрата на леглото.

— Такъв е планът ми.

— Но, по дяволите, Берило не може без теб.

— Може би не — изсмя се тя. — Но аз ще се опитам да преживея и да се справя без Берило.

— Откъде ти дойде на ум тази идиотска идея? Кога? И за Бога! Защо?

Тя потупа рамото му.

— Не се вълнувай, сладур. Не е нещо ново. Преди цял месец подадох молба за работа в един вестник в Сейнт Луис и я получих. От две седмици знам, че излитам днес. Започвам работа в понеделник.

— Ти не каза нищо…

— Не на теб.

— На никой.

— О, да, казах. Например, Меринел знаеше.

— Меринел!

— Казах й, когато й обясних, че не мога да й бъда шаферка на сватбата — сведе очи надолу и след това отново ги вдигна към лицето му.

— Виждаш ли, Фил, трябваше да се махна преди сватбата. Не умея да се преструвам добре. Знаех, че не мога да стоя и да се правя весела, когато тя се омъжва за теб.

Той я зяпна.

— О, Мин!

Тя захапа устната си.

— Така стоят нещата, Червенокоско.

— Но аз си мислех… А ти и Уитли?

— Няма нищо между нас. Той е свестен човек и аз може би трябваше да се омъжа за него. Но нали знаеш как стават тези работи, Червенокоско…

Тя унило изкриви устата си на една страна и запали цигара.

Фил се облегна назад и се опита да смели това, което току-що му бе казала.

— Никога не съм си и представял — промърмори той.

— Може би трябваше да ти кажа — сухо рече Мин.

Той колебливо се засмя.

— Всички останали знаят — изрепчи му се тя. — Уит… и Меринел…

Да, предполагаше, че това беше причината.

— Господи, Мин!

Тя сви рамене.

— Не позволявай това да те тревожи, Червенокоско. Попита ме защо заминавам и аз ти казах. Не можех да стоя сред тълпата и да те гледам заедно с Меринел, така че…

— Но сега…

— Да, знам. Но поех тази работа. Ще отида и ще опитам. Може и да ми хареса.

— Обзалагам се, че на Уит не му е приятно.

— Той също е една от причините, поради които заминавам, Червенокоско. Човекът ми харесва, но не мога да се омъжа за него. А ако си отида, той ще има по-голям шанс да си намери друго момиче и да се ожени.

— Това, което трябваше да направиш…

Тя загаси цигарата си в пепелника на масата му и протегна ръка, за да го потупа по ръката.

— Знам, че трябваше — рече тя, след което му направи физиономия и се запъти към вратата. — Довиждане, Червенокоско. Ще ти изпратя картичка със снимка на зоопарка.

Фил си остана седнал там с кафяви замислени очи. Но едно бе сигурно. Ако Мин можеше да направи крачка към непознатото — момиче, и то малко, меко и нежно, въпреки наперените си маниери — защо и Фил да не може да бъде също толкова смел.

Значи Мин отиваше в Сейнт Луис! Той решително отклони от мислите си някои видения, които с танци започнаха да се появяват в тях.