Елизабет Сайферт
Докторът си избира съпруга (5)

Глава пета

Не спорих повече с Фил, преди да замине. Щях да продължа да отстоявам гледната си точка, а не исках да го изгубя като приятел. Чисто и просто погребах дълбоко в себе си съмненията си относно чувствата му към Мин. Погрижих се да съм доста зает със задълженията си в клиниката, а той се занимаваше със своите си работи. Не се виждахме често и дълго. Възможно е, докато се е намирал в Берило, да е хранел своите разяждащи го отвътре съмнения. Обикновено човек изпитва подобни съмнения, когато прави радикална промяна в живота си.

Но той трябваше да свърши много неща, преди да замине и допускам, че едва, когато е бил вече във влака и е погледнал от прозореца в Уайоминг, за пръв път е усетил истинско съжаление относно взетото вече решение. Счупените му ребра и лекото нараняване на белия му дроб ни накараха да го посъветваме да не пътува със самолет, а пътуването с влак му осигуряваше трийсет и шест часа за самотен размисъл, без да е нарушаван от нечие съгласие или несъгласие.

Седеше там, като гледаше красивата и безрадостна панорама на планината и пустинята, малките снежни ивици, които все още можеха да се видят тук–там, патиците на зеленото огледало на езерото, на всичките прекрасни първични цветове на природата — червено, синьо и жълто — и си мислеше за всички онези неща, които бе оставил зад себе си в Айдахо. Цъфнали жълти нарциси, дърветата с редове засадени отстрани храсти, издигащите се смърчове…

И приятелите му. Болницата. Някои заболявания, към които бе проявил интерес. Трябваше да се свърже с тези жени и отново да им вдъхне увереност, да си направи труда да им вдъхне вяра в докторите, които сега щяха да ги лекуват и да се грижат за тях. Имаше поне шест случая на следоперативни болни, които трябваше да посети и да поговори с тях. Записа си на едно листче какви писма трябва да изпрати на Форестал и Путнъм.

Отчетите за болните му бяха ясни и точни, но — имаше все пак един психосоматичен аспект в случая с приближаващото раждане на Анис Невин. Би трябвало да е нормално във всяко отношение, но майка й бе имала болно сърце и бе починала при раждане, когато Анис е била на четиринайсет години. Тя бе убедена, че може също да умре; вярваше в способността на Филип да извърши успешно хирургическата намеса, ако това се окаже необходимо. Да, трябваше да се обади на Анис и да я повика на преглед, да я убеди, че и другите лекари са също като него способни да се погрижат за нея!

Няколко минути мисли за мен. Надяваше се Уитли да е разбрал, че злият нрав и грозното му поведение напоследък се дължат на слабост от нещастния случай и нараняването.

Никога не бе имал приятел като Уит. Приятел, който винаги да го разбира, да се държи хубаво с него, независимо от ситуацията. Човек, който има свое собствено мнение по всички въпроси и определена линия на поведение, както след това ми писа Фил в едно писмо, и все пак човек, който винаги е готов да прояви необходимият интерес към идеите и постъпките на своя приятел.

Всички в Берило се бяха държали много приятелски и мило с Фил. Той предполагаше, че местоживеенето им обясняваше до известна степен характера им; размерът на планините, величието им бяха предизвикателство към личността на човека. Необятното синьо небе, ужасяващото струпване на купища островърхи скали — човек наистина трябва да притежава голяма душа, за да живее в подобно място. Дребнавостта и егоизмът щяха да са твърде хилави и немощни, за да могат да оцелеят. За да живее човек на такова място, той трябва поне да мисли за съседа си толкова често, колкото за себе си.

Фил седна изправен в седалката. Господи! Ами точно затова Чапъл му бе казал да се маха! Фил бе започнал да мисли главно за себе си, за собствените си мечти, колкото и похвални да са те. Той си намери извинение, че иска да се занимава с научноизследователска работа, за да допринесе за развитието на човечеството, но го вършеше основно и преди всичко, за да задоволи един импулс на Фил Скоулс. Чапъл бе успял да види това. И възможно е и Уит също да го е прозрял. Тази мисъл бе щекотлива и деликатна, затова Фил се запъти към вагон-ресторанта, за да избяга от нея. Но в него се натъкна на русокосо момиче, облечено в палто от норка. То толкова много приличаше на Меринел — имаше същите дълги тънки крака, апатични китки, когато държеше цигара, смело оценяващи хората очи, че той веднага се върна в купето си и започна умишлено да мисли за Меринел, за къщата, която се бе наложило да продаде, преди да напусне Берило.

Къщата бе напълно мебелирана, когато Меринел бе убита. Липсваха само сватбените им подаръци. Тя имаше ключове от къщата, но Фил бе сигурен, че никой от семейството й не бе ходил там, докато той беше в болницата. И като си седеше сега в топлия влак, усещайки устрема на колелата по релсите, чуваше, но не обръщаше осезателно внимание на заглушеното тракане, поклащане, допир и тропот на стомана в стомана, той се замисли за чувствата си следобеда, когато отиде с колата си до тази къща, за да я покаже на един човек и съпругата му, които бяха проявили интерес да я купят мебелирана.

Само отпечатъците от лапите на съседско куче можеха да се видят по покритата със сняг алея до къщата. Самата къща излъчваше чувството за пренебрегнатост и изоставеност, които трудно биха могли да се идентифицират. Може би това идваше от стъклата на прозорците, леко покрити с прах или от липсата на следи от автомобилни гуми по алеята към къщата. Резервоарът за гориво бе пълен, печката бе оставена слабо да гори, за да не замръзват тръбите, и независимо от това, когато Фил отвори вратата, от къщата лъхна застоял и влажен въздух — студен като въздуха в мазе, като умрял човек…

Дори и сега той потрепери при метафората си. Трябваше да избягва болезнените усещания и все пак не можеше да избяга от тях. Къщата до такава степен приличаше на Меринел! Дори и когато отоплението работеше и отвориха завесите с ярките цветове, ярката блестяща повърхност на пода и плота на масата, тя продължаваше да прилича на нейната къща, продължаваше да е нейната къща, бе толкова мъртва, че трябваше да я погребат заедно с нея.

Искаше му се да бе оставил предприемача да се заеме с продажбата на къщата, той трябваше да представи нещата нормални на перспективния купувач. Бе твърдо решил да не споменава нищо за причината, само да каже, че е решил да се премести за известно време в Сейнт Луис. Щеше да му се удаде да представи нещата по този начин на някои новодошли семейства.

Секретарят на търговската палата бе запитал дали не продава къщата, защото мислеше, че е намерил купувач.

Фил успя да намери тези хора на средна възраст. Мъжът бе писател, здравето на съпругата му не бе много добро, бяха й препоръчали да живее на по-голяма височина над морското равнище. Тя се заинтересува от професията на Фил, а именно, че е лекар и в разговора им той доста понаблегна на този факт.

На съпруга й, който гореше от желание да достави удоволствие на жена си, Фил трябваше само да спомене, че по всяка вероятност малката театрална група в Берило ще му допадне. Бяха приятни хора и със сигурност щяха да приемат с удоволствие Кенет Нокс сред тях.

— Имат ли някакви отличителни белези, по които да мога да ги различа? — запита той.

— Не, и може да ме убедят да скрия и вашата самоличност.

Те се засмяха един на друг.

Г-жа Нокс бе очарована от къщата — приличаше й на картина! Досега не бе успявала да освободи къщата си от всякакви дреболии и украшения, но сега щеше да опита. И защо за Бога я продаваше Фил? Бе готова да се обзаложи, че съпругата му…

Той кратко спомена, че брачните му планове са били нарушени и те тактично си замълчаха. Фил предложи лично да заведе г-жа Нокс до клиниката и да я представи на докторите там.

Изпълни обещанието си и нямаше никакво намерение отново да се връща в къщата, но г-жа Нокс му се обади да му каже, че е намерила някакви дрехи в гардероба и предполага, че може да са на бившата му годеница, чието име не знае…

Налагаше се Фил да отиде да ги вземе. Две пластмасови торбички пълни с летните рокли на Меринел, занесени там по напълно понятни причини. Трябваше да ги върне на майка й и най-накрая да се изправи лице в лице със семейството на Меринел — задължение, което досега страхливо бе отбягвал.

Разбира се, че отдавна трябваше да го стори. Бях шокиран, когато ми спомена за затруднението си.

— Никакви ли вести нямаш от тях? — запитах аз.

— Изпратиха ми цветя в болницата.

— И това ли е всичко?

— Да, но мога да разбера защо не дойдоха да ме видят тогава.

— Ти самият доста обикаляш насам-натам напоследък.

— Знам, Уит, знам. Трябваше да отида да ги видя. Сега мисля, че вече нямам друг изход.

— Така е — съгласих се аз. Изглеждаше толкова мрачен и тъжен, че му предложих: — Искаш ли да те закарам дотам?

— Имам нужда от малко морална подкрепа. Ти ходи на погребението, нали?

— Оставих си визитната картичка у дома им.

— Знаех, че си направил каквото трябва. Господи, Уит, аз дори не изпратих цветя!

— Целият град знаеше, че за малко да бъдеш и ти убит, Фил!

Той грейна.

— Да, мисля, че е така. Виж какво, Уит — не беше точно… — искам да кажа, наистина се чувствах зле заради Меринел, но просто не можех да намеря думи и не знаех какво да кажа.

— Знаеш ли, Фил, би могъл просто да им изпратиш дрехите й.

— Чакат ме да им помогна да се справят с някои от сватбените подаръци — изрече той с глух глас.

— Обикновено това е работа на булката, съответно, бих казал, на семейството й.

— Справили са се с повечето неща, но има семейно сребро и някои други неща, изпратени от моето семейство.

— Боже мили, Фил. Молили ли са те да отидеш?

— Да, когато мога. Г-жа Лоуи ми изпрати бележка.

— Ето, сега вече можеш.

Изглежда се чувстваше доста неловко и бе изпаднал в затруднено положение.

— А ще дойдеш ли с мен?

Отидох. По пътя се опитах да му разкажа с колко неприятни задачи е било принудено да се справи това семейство. Трябвало е да анулират всички планове за сватбата, да се обадят на всички поканени и да ги уведомят за случилото се, да върнат обратно подаръците, в добавка към мъката и грижите, които съпътстват всяка смърт.

— Може да не са обърнали внимание на поведението ми? — предположи той.

— Да се надяваме, че е така.

— Има нещо, което не съм ти казал, Уит — нещастно промълви той. — За онази вечер в снега.

Простенах.

— Казах ти, че Меринел и аз се скарахме, нали?

— Да, заради Мин.

— И заради други неща. Но преди да се нараним, започнах да си мисля защо се женя за нея — имам предвид Меринел. Струваше ми се въпрос на пълна случайност. Когато паднах и бях ранен, разбрах как позволявам на живота си да отмине покрай мен и едно от първите неща, за които искрено съжалих, бе планът ми да се оженя по начина, по който бях тръгнал…

— Искаш да кажеш…

— Да. Разбрах, че не трябва да се оженя за момиче, просто, защото животът ни е срещнал един с друг, защото тя е симпатична и организира страхотни партита.

Дълбоко си поех дъх.

— Не я ли обичаше?

— Не както подобава на мъж да обича жена, когато се жени за нея. От този брак би могло да излезе нещо средно, но това не би било най-доброто, което очаквам от този живот. Като докторството ми… — той ми хвърли един поглед и леко се закашля.

Замълчах си.

— Когато дойдох в съзнание и разбрах, че са ми отменили присъдата, първата ми мисъл бе да скъсам с Меринел. Това толкова дълбоко заседна в ума ми, Уит, та започна да ми се струва, че годежът вече е бил анулиран, преди тя да умре.

Паркирах на алеята, водеща към къщата на семейство Лоуи и изключих двигателя.

— Не знам дали да те посъветвам да споменаваш тези неща тук, Фил — загрижено споделих аз.

— Исках ти да знаеш защо съм се държал настрани досега.

Отворих вратата от моята страна.

— Мисля, че когато човек се замисли за нещо втори път, това винаги е от полза и че втората мисъл е винаги по-плодотворна и истинска — промърморих аз, но се съмнявам, че Фил изобщо ме чу.

Бащата на Меринел е предприемач от голям мащаб. Занимава се със строежа на язовири, пътни магистрали и водноелектрически централи по цял свят. По времето на смъртта й се намираше в Берило, като бе пристигнал за сватбата на дъщеря си, но, когато влязохме в къщата, установихме, че сега е в Италия. Г-жа Лоуи и синът й бяха в слънчевата стая, както ни съобщи филипинчето, което отвори вратата.

Съблякохме палтата си и той ни поведе през осветения като катедрала хол към много приятната стая, чиито прозорци през деня гледаха към пустинята и Тейбъл Рок. Вечер се спускаха бамбуковите завеси и в каменната камина гореше ярък огън.

Меринел бе плод на късния разцвет на брака на родителите си. Единственият й брат, Юджийн, който наближаваше четирийсетте, и, за съжаление, приличаше на майка си, една от онези дребни изсъхнали жени, които човек толкова често среща омъжени за големи и сърдечни мъже. Предполагам, че като момиче, г-жа Лоуи е била Дрезденския кукленски тип и не се е отличавала с особено блестящ ум.

Сега на шейсет и петгодишна възраст не бе станала по-умна от преди и бе изгубила всичките си претенции за красота, освен може би притаените дълбоко в нея. Носеше много бижута, бе накъдрила причудливо тънката си бяла коса, сложила си бе руж и бе напудрила сухата си стара кожа. Говореше с тънък и глупав глас.

Разбира се, всички изразихме съболезнованията си към неотдавнашната й трагедия. Наблюдавах как Фил се справи с това трудно положение далеч по грациозно и умело, отколкото бих успял да го сторя аз на негово място. Г-жа Лоуи се хвана за него и заплака.

Той седна до нея на канапето, тапицирано с хибискуси и внимателно я изслуша, докато му разказваше всички подробности от погребението на Меринел. Юджийн седеше близо до тях и си играеше с някакво парче жица и оцветени мъниста, които приличаха на ориенталска броеница и на мен не ми говореха абсолютно нищо. Съпругата на Юджийн, симпатична жена с конско лице, неудачно наречена Фърн (Папрат), се зае да полага усилия да ме забавлява. Разпита ме за театралните представления и за клиниката.

— Бедната Меринел! — въздъхна тя. — Толкова много искаше да вземе мъж с професия!

Не можах да измисля какво да отговоря на това твърдение, затова само възкликнах:

— Така ли?

— Да. Екскаваторите, булдозерите и останалите пътностроителни машини в историята на предците й силно тежаха и пречеха на Меринел — тя печално повдигна вежди.

Погледнах жената с ново уважение. Юджийн Лоуи, реших аз, бе късметлия. Надявах се повече от всякога, че Фил няма да сметне за необходимо да обяснява умственото си състояние и мнението си за Меринел.

Не го направи. Държа се прекрасно към г-жа Лоуи и след едночасов престой вече изглеждаше, че можем да си тръгнем. При първия намек за сбогуване, тя постави малката си слаба ръка на ръкава на кафявото му сако и се взря в лицето му отблизо, както правят късогледите.

— Ти винаги ще ми бъдеш като втори син, Филип — увери го тя. — Надявам се, че често ще идваш да ни видиш и да вечеряш с нас в неделя вечер, както щеше да правиш, ако Меринел бе жива — с усилие преглътна и върхът на носа й отново почервеня. — И вилата — сълзливо продължи тя, — татко ти и аз възнамерявахме да ви я подарим на вас, децата ни, като сватбен подарък…

Сега беше мой ред да преглътна. Тази чудесна ловна вила в Кьор д’Ален — ле-ле-е-е! Това наистина бе подарък!

— Искаме ти да я ползваш и да й се радваш.

Успях достатъчно да дойда на себе си, за да погледна Фил и да видя, че чувството за вина го разяждаше. Намираше се в ситуация, за която не бих му завидял, дори ако бе гарнирана с още десет суперлуксозни вили!

И тъй като наистина остро се нуждаеше от това, се радвах, че притежаваше този свой чар, симпатичния си външен вид, чаровната си усмивка и дълбокия си топъл глас.

— Г-жо Лоуи — искрено започна той, — мислех, че може да сте чули… напускам Берило.

Тя го погледна с недоумение.

— Но, Филип…

— Искам да се занимая с малко научноизследователска работа в Сейнт Луис… И тръгвам за там следващата седмица.

— Но няма никаква причина да го правиш, скъпи.

— Чувствам, че трябва да го направя, г-жо Лоуи.

— О, ти си още млад, но ще разбереш, че е невъзможно човек да избяга от мъката си.

— Не става въпрос точно за това — разбира се, надявам се, че като съм непрекъснато зает, това ще ми помогне… — Премести се от единия на другия си крак.

— Разбирам — продължи г-жа Лоуи с тънкия си притеснен глас, — че изглежда обвиняваш себе си за това, което се случи с Меринел.

Бузите на Фил се изчервиха. Откъде можеше майката на Меринел да знае, че са се карали?

— Не исках тя да ходи да кара ски този уикенд — обясни тя. — Бе толкова заета, да оправи кожата и косата см, но тя не ме послуша. Разбира се, вие, мъжете, не разбирате момичетата и техните нужди. Както и да е, постъпи така, както искаше ти, защото, в известен смисъл, това бе, което и тя самата искаше да направи…

О, Боже! Ако Меринел някога през живота си е направила едно-единствено нещо, което не е искала — това бе съвсем ново за мен и за Фил!

— Така че нямаш никакво основание да се чувстваш отговорен по някакъв начин или да напускаш, Филип — заключи майка й.

— Продаде ли акциите си от клиниката? — запита Юджийн със студен и практичен глас.

— Не — отвърна Фил, радостен, че може да смени темата. — Мислех първо да установя дали ме бива в научноизследователската работа.

— На мен също ми прилича на бягство — реши Юджийн. — Струва ми се, че преди всичко би трябвало да държиш на работата си, а освен това, мисля, че би могъл да доставиш поне мъничко удоволствие на майка ми. При дадените обстоятелства, искам да кажа.

Фил замига. Наистина се носеха подмолни слухове и приказки из града, но аз не се бях заслушал много в тях. Знаех, обаче, че се говори. Фил бе до такава степен заангажиран със собствените си грижи и планове, че не обърна никакво внимание на това как отстрани би могло да се прецени поведението му.

— Г-н Лоуи и аз — печално промълви г-жа Лоуи, — възнамерявахме да оборудваме и подарим на болницата една операционна в памет на Меринел, Филип. Но ако ти няма да си там да я ползваш… — Замълча и му се усмихна лукаво и самоуверено.

Бях в състояние да оценя и двете страни, участващи в ситуацията. Г-жа Лоуи отчаяно се мъчеше да задържи каквото можеше от интересите и живота на Меринел. Фил от своя страна също така отчаяно се мъчеше да измъкне крайниците си от тези погребални одежди и да оцелее.

— Г-жо Лоуи — тихо каза той толкова любезно, колкото би говорил човек, който е в състояние да удари възрастна дама по зъбите, — не се женех за дъщеря ви заради парите на семейството й. В никакъв случай няма да допусна този факт да промени живота ми сега, когато тя е мъртва.

И, разбира се, си тръгнахме с тези нелюбезни думи.

Семейство Лоуи се почувстваха объркани и обидени от тази реакция. Показаха съвсем ясно, че заминаването му, „бягството му“, както те го нарекоха, не им харесва. Мисля си, че семейството като цяло, бе копняло и се бе надявало да задържи един „мъж с професия“ в позлатения си кръг.

Във влака същия този следобед Фил изпитваше съжаление, че бе реагирал толкова грозно. Със сигурност би могъл да се справи със ситуацията по друг по-красив и възпитан начин!