Елизабет Сайферт
Докторът си избира съпруга (6)

Глава шеста

Фил ми писа надълго и нашироко за пътуването с влак и пристигането си в Сейнт Луис. Централната алея, писа той, се бе променила. Бяха я разчистили, някак си, но, за разлика от повечето неща, които човек помни от детството си, все още продължаваше да изглежда все така огромна както преди, когато десетгодишният Филип Скоулс бе напуснал града и се бе преместил с родителите си в Бостън.

Бе запланувал, писа той, да отседне в хотел близо до Грууп и отишъл първо там, но тъй като в града имало някаква бейзболна среща, нямало свободни стаи и трябвало да се задоволи с малка стаичка в търговската част на града. Било по чиста случайност, че отишъл точно в този хотел, чиста случайност, че е слязъл във фоайето в седем часа същата вечер, търсейки ресторантът на хотела и по погрешка се озовал в бара.

След като разбрал грешката си — „Бях гладен, не жаден“, пишеше той в писмото си, „тръгнах да излизам от бара и тогава…“

Нямаше претенции, че нямало да забележи момичето, което бе кацнало на високото столче до бара близо до вратата. Нещо витаеше около това момиче, имаше в нея нещо изтънчено, дори и когато бе седнала с гръб към хората, гладката й тъмна коса блестеше, червеният костюм й придаваше елегантност, която привличаше окото, кръстосаните й един върху друг дълги крака предизвикваха възхищение. Момичето се смееше с глава отхвърлена назад. Фил я погледна втори път и щеше да я отмине с искрено съжаление.

— Хей, Червенокоско!

Независимо от червеникавата му коса, много малко хора го наричаха така. Нито едно момиче нямаше този обичай, освен — нямаше начин, това наистина трябваше да е Мин!

„Представи си, Уит — ми писа той, — първият човек, който видях в Сейнт Луис беше Мин.“ Като прочетох това, сърцето ми се сви.

„Тя страшно се е променила! Дори и ти самият щеше да я отминеш, без да я познаеш. Трудно е да се повярва, че едно момиче може толкова много да се промени за два месеца! Знаеш, че винаги се е обличала с дънки и карирани блузи, дори, когато напускаше планината, бе облечена като планинско момиче. Но тази Мин ми събра очите. Страхотни дрехи — червеният й костюм беше направо върха! Носеше сандали с каишка — червена каишка и подметка, нищо друго! Тя вече не е нашето малко момиче, приятелю! Тази Мин добре знае отговорите и ги дава на място. Може просто да не сме я оценили както трябва, а, как мислиш? Може през цялото време, докато я тупахме по гърба и я оставяхме да се качва сама на коня си, да е притежавала тези качества, а ние просто да не сме я оценили както подобава? Маниерите й, хората, с които беше… Накара ме да се замисля за пиесите с две действащи лица от сорта на «Гласът на костенурката». Мин винаги е могла да се грижи за себе си както трябва, така че, възможно е, ако бе попаднала в подходящата среда, и у дома да бе изглеждала по този начин. Въпреки че се съмнявам. Беше с трима мъже и още едно момиче. Жена. Жената беше книгоснабдител на една от големите книжарници в града и отдавна се движеше в подобни среди. Мъжете — единият беше на около четирийсет години, бе редактор на вестника на Мин, вторият, който бе много лъскав на външен вид, бе пилот-изпитател в голямата фабрика за летателни апарати, а третият бе от онези безлични типове, които живуркат в отводнителните канали на мивките по баровете и изпълзяват навън, като светнат светлините вечер. Мин се различаваше от всички тях, но същевременно и приличаше на тях. Отне ми известно време, за да осъзная, че тя е същото онова наше момиче…

Промяната не е за лошо. Изглежда умопомрачаващо в тези дрехи. Харесва ми начина, по който хвърля бърз поглед наоколо с онези свои красиви кафяви очи — и на теб щеше да ти хареса, сигурен съм. И все пак не е Мин. Не е нашата Мин.

Пийнах по едно с тях, но не ми се ходеше на джаз концерта на речния кораб, на който те бяха тръгнали. Чувствах се изморен и напомних на Мин, че до неотдавна бях болен. Тя се съгласи, че няма да е лошо да си полегна и да си почина. Тръгнаха си, като обещаха пак да се видим и често да се виждаме отсега нататък.

Разбира се, най-простият изход би бил да се съглася с тях, но нямам подобни намерения, Уит. Дойдох тук да работя и възнамерявам моментално да се заема с това. Да работя усилено. Няма да си развалям дробовете в запушени барове или да си пропилявам безразсъдно парите. Нито пък да се мотая наоколо с твоето момиче.“

Така си мислеше той. Но аз добре знаех какво се е случило, когато двамата са се срещнали. Наоколо са прехвърчали искри. И уверенията му с нищо не допринесоха за успокоението на душата ми.

Фил пристигна в Сейнт Луис в четвъртък. Нямаше начин да отиде в офиса на Грууп преди понеделник, което му даваше на разположение два-три дни да поразгледа града. Баща му бе живял там двайсет години, бе работил за Грууп и се бе оженил за момиче от Сейнт Луис. Фил смътно помнеше Сейнт Луис от детските си спомени и от семейните разговори за него. Тези разговори се въртяха главно около Грууп и въпросите, свързани с него. Фил възнамеряваше да научи още много за тези неща, затова посвети оставащите му свободни дни на други интересни места.

Беше месец март и пролетта бе вече стабилно настъпила. Поради, мислех си аз, срещата си с Мин, той ми изпрати цял куп пощенски картички. Не беше нужно да ми казва, че се е влюбил в стария град. Кратките му бележки преливаха от възторг.

Изпадаше в лирически отклонения за старите кръгли камъни на пристана, сенките, хвърляни от моста Ийдс, дори за миризмата на река Мисисипи. Ходи и в градината на Шоу и неясно размишляваше за красивия зелен килим от мирта около гроба на донора, като обещаваше, че един ден в бъдещия му дом ще има дървета гинко. Помнеше зоологическата градина още от детството си. „Това е почетен град. Поощрява детските спомени.“ В търсене на дома, където бе живяла майка му — тя бе починала, когато Фил е бил на петнайсет години — той броди по тротоарите на частните площади. В Сейнт Луис ги наричаха „места“. На тях бяха разположени великолепни, вдъхващи благоговение сгради, но площад „Вендивентър“ вече го нямаше.

„Дошла им е на ум прекрасната мисъл да направят музей-паметник от една стара красива къща. Стои величествено и спокойно издигната в скъпия център на града.“ Изпрати ми снимки от къщата Кембъл с предложението и Берило да окаже същата почит на някоя от големите къщи на Спринг Авеню.

Направи дълго пътуване с автобус из областта, защото му бяха разказали за огромния напредък и развитие в тази насока. Отново бе впечатлен от красивите къщи с тих и спокоен вид, както и от просперитета им. И подчертаното внимание към съвременните нужди.

„Изкопали са корените си дълбоко в богатата плодородна земя на миналото си, раснали са и са се разраствали нагоре и на ширина по един красив и модерен начин.“ Сградата на картичката показваше фабриката за летателни апарати Макдоналд. Имах чувството, че я бе посетил специално заради спътника на Мин, онзи, който беше пилот-изпитател. Но той не го спомена повече, както и Мин.

Фил бе решил да отиде в Сейнт Луис заради спомените си от града. Бе използвал връзките и контактите на баща си, за да си осигури работа в Буун Грууп. При пристигането си, бе изпратил кратка бележка на един стар приятел на баща си. Този човек — д-р Семюъл Лоури — бе известен по целия свят като сръчен и опитен хирург с въображение и бе отличен в професията си, заради дългогодишния си труд, с цел да установи стандартните изисквания към квалификацията на специалистите. Едва миналата година се бе пенсионирал като главен хирург на Буун Грууп. Фил слабо го познаваше, защото баща му веднъж бе довел великия човек у дома на вечеря.

Фил реши, че след като лекарят се е пенсионирал, няма да е удобно да му изпрати подлизурска приятелска бележка. В събота ходи на служба в катедралата — тя също много му хареса! Изпрати ми снимка на разделителната стена зад олтара на църквата. „Харесвам дърворезбата тук. Човек не изпитва нужда да слуша проповед в тази църква.“

Като се върна в хотела, намери бележка, че трябва да се обади на д-р Лоури. Веднага му телефонира и чу сърдечния глас на възрастния човек, който му каза, че много се радва да чуе, че синът на Боб е в града. Покани го на вечеря у дома си. Каза, че е поканил няколко свои гладни приятели, които по стар обичай се събират у тях на този ден и, че може на Фил да му е приятно да се запознае с тях. Фил на драго сърце прие поканата и се обърна към администратора да попита как да стигне до този адрес.

— Господи, д-р Скоулс, това се намира доста далеч на север! Тези къщи са с изглед към река Мисури. Мисля, че дотам може да се отиде с автобус — около шест автобуса. Но ще ви отнеме целия следобед. Един момент… — Той направи справка в картата на града. Дори и с шестте автобуса, Фил все още щеше да има една миля да върви, за да стигне до нужния му адрес. — Бих ви посъветвал да вземете такси, господине.

Фил тръгна около четири часа, облечен в един от онези кафяви костюми, които много му отиваха и с плетена кафява вратовръзка. Той не е истински красавец, но е едър и има прекрасна усмивка. С гладката си червеникава коса, начинът, по който си присвива очите, а веждите му своеобразно се повдигат, с голямата си уста с хубави равни зъби. А интересът, който проявява към другите хора, кара всички незабавно да го харесат.

След като разбра къде иска да го закара, шофьорът на таксито го предупреди, че подобно пътуване ще му струва доста скъпо.

— Ако пътувате често до Джеймстаун Роуд — го посъветва човекът, — ще ви излезе по-евтино да си купите собствена кола.

— Това може да се окаже единственото ми пътуване.

— Там живеят само лекари. Една група от тях закупи целият квартал и след това си го разделиха. Като че ли искат там да живеят само техни хора — имат си своя църква и всичко останало. Изглежда докторите са съвсем различни хора от таксиметровите шофьори. Аз, например, когато не съм на работа, предпочитам да си поговоря с хора от други професии.

Фил се съгласи, че идеята не е лоша и се облегна на седалката, за да може да се наслаждава на природата и да не вижда брояча на таксиметъра. Явно ще трябва да си купи кола.

Искаше му се да бе дошъл със старата си кола от Берило, макар че бе успял да я продаде доста изгодно.

Движението по пътищата беше доста натоварено, въпреки надвисналия дъжд и слънцето вече залязваше, когато таксито зави във входната алея за дома на Лоури. Като плати на шофьора, Фил му каза, че пътуването си е струвало парите. Впечатлението му бе подсилено от гледката на красивата къща, белите й стени, терасата с колони, които спокойно и величествено се издигаха от ливадата и розовата градина, прозорците й гледаха към хълма и реката, разкриваше се обширна гледка към долината и другите хълмове. Да, наистина, пътуването си струваше парите.

Таксито си тръгна и Фил пресече алеята и се изкачи по стъпалата до предната врата. На паркинга имаше около половин дузина коли. От къщата се дочуваха доста гласове. Ако гостите бяха съседи и лекари, както му бе предсказал шофьорът на таксито, Фил бе готов да се запознае с някои хора, които биха могли да му бъдат полезни в бъдещата му работа.

Не бе разочарован. Д-р Лоури сърдечно го поздрави, представи го на стройната си прекрасна съпруга и след това го предаде на „зет ми, Рени. Д-р Макнеър, ако нещо ти потрябва помощ от него в бъдеще. Той заема старата ми длъжност в Грууп, както знаеш.“

Фил наистина знаеше. Зарадва се да се запознае с този човек. На високия, слаб главен хирург също му беше приятно да се запознае с д-р Скоулс…

— Вие се занимавате с акушеро-гинекология, нали, Филип? — запита д-р Лоури. — Няма начин синът на баща ви да не се занимава с това.

— Квалифициран съм в хирургическа акушеро-гинекология, господине — призна Филип. — Но целта на работата ми тук е да извърша някои изследователски проучвания относно кръвните съсиреци и емболията.

— Отказали сте се от практиката? — попита старият човек като се намръщи.

— Нашият доктор не е много далновиден — му прошепна зетят.

Старият доктор изсумтя и каза, че ще разговаря с Филип насаме по-късно. Човек не можеше да очаква никакво уважение от тези нищожества с претенции. Но… човек, който се е занимавал достатъчно с докторска практика, за да се квалифицира… Господи боже!

Рени Макнеър се подсмихна под мустак и докосна ръката на Филип.

— Елате да ви представя на някои от другите гости, докторе — настоя той. — Момичетата изгарят от желание да се запознаят с вас. Предупреждавам ви, че всеки новодошъл е истинска плячка за тях.

На Фил, съвсем естествено, му се сляха пред очите и ушите имената и лицата на толкова много непознати. Някои от мъжете бяха лекари, а повечето от жените биха могли да се нарекат привлекателни. В общи линии групата бе съставена от близки приятели. Обръщаха се един към друг на малки имена, разговаряха за децата си, градинарство и резултатите им от игрите на голф. Познаваха си вкусовете. Бе същият вид събиране, каквото би се получило и при нас в Берило. Фил се надяваше, че ще съумее да стане част от една такава група, беше общителен човек.

Вечерята бе сервирана преди д-р Макнеър да успее да го запознае с всички и съпругата му се приближи към двамата мъже.

— Рени — горещо го помоли тя, — майка иска да отидеш в трапезарията и да й помогнеш да нареже шунката.

Той се завъртя към хубавата си русокоса жена.

— О, виж какво сега, Джейн…

— Знаеш какво прави винаги татко. Или завързва някакъв разговор и никой не получава месо, или пък най-щедро го изсипва в първите няколко чинии, които му се подадат и останалите си умират от глад. Тя казва, че трябва ти да отидеш и да започнеш да го режеш.

Макнеър направи комична физиономия на Фил.

— Ти си хирург, нали? — подхвърли хитровато той.

Фил се ухили.

— Доколкото разбирам, тук става дума за вътрешно-семеен въпрос.

Рени тръгна.

— Като чуеш следващият крясък… — мрачно предупреди той.

Джейн се усмихна на новодошлия.

— Предполагам, че не сте успели да се запознаете с всички, но елате с мен — ще ви напълня чинията и ще ви подбера симпатична компания, с която да се нахраните. Правилно ли съм разбрала, че сте от Айдахо?

Беше изключително красива жена, грациозна и уравновесена. Тя сложи Фил да седне в една облицована с дъб стаичка с половин дузина приятни хора, готови да обсъждат преимуществата на премоделиране на стара къща пред тези да си купиш нова.

— И в двата случая — намеси се Фил, — веднага щом се нанесеш, рискуваш да ти се срути на главата.

— Значи си женен — констатира другият доктор в групата.

— Не, но приятелите ми споделят с мен всичките си проблеми.

— Представете си сред нас има нов ерген — зачуди се една симпатична червенокоса жена, облечена в зелено.

— Леле, каква загуба — престорено се завайка другата жена, — тук няма свободни дами на разположение…

— Но той все ще остане за известно време — заяви червенокосата. — Нали, д-р Скоулс?

— В общи линии, да. Прикрепен съм към Грууп, считано от утре сутрин. Но няма да живея тук, в тези медицински Елисейски полета.

— Не прибързвайте, дайте си време, както и на Лоури — провлечено произнесе сардоничният доктор с хлътнали бузи и изпито лице. Казваше се Милър. Беше педиатър. — Ако сте му протеже…

— О, в никакъв случай не бих могъл да предявявам подобни претенции — прибързано изрече Филип. — Баща ми и той са били приятели едно време. Поканата му тази вечер беше просто един израз на гостоприемство; това е всичко.

— Трябва да се възползвате от това на всяка цена — посъветва го д-р Милър. — Макнеър също би могъл да ви бъде от полза и да ви помогне в Грууп.

— Ще го имам предвид — учтиво отвърна Филип, но вниманието му бе отвлечено от разговора. В другия край на коридора можеше да види една групичка, все още насъбрала бюфета в трапезарията. Там имаше едно момиче — жена всъщност… Сигурен беше, че не я бе виждал досега. Беше блондинка. Косата й, толкова светла, че имаше леко зеленикави тонове, бе сресана с четка на блестящи вълни, които обрамчваха лицето й. Очите й, помисли си той, трябва да са сиви, въпреки че е възможно да имат синкав или зеленикав оттенък. Във всеки случай бяха красиви и загадъчни. Говореше малко. Лицето й, маниерите й излъчваха очарователно спокойствие и неподвижност. Красотата й бе тайнствена като на сфинкс, която, както той естествено, знаеше, невинаги таеше някакви тайни.

От друга страна и това не бе изключено.

Знаеше едно — тя бе най-красивата, най-мистериозната жена, която някога бе виждал! Стоеше сред групичката, държеше чиния с храна в ръка, ядеше от нея и разговаряше с хората наоколо и все пак създаваше впечатление, че е замислена и самотна в празна зала с колони. Приличаше на картина, на статуя, на която още не е вдъхнат живот.

Фил се опита да отгатне възрастта й — според него явно беше над двайсет и пет, но още нямаше трийсет. Ако беше омъжена, което не изглеждаше вероятно от външния й вид, поне не за някого от, мъжете на партито, въпреки че всички бяха симпатични и сърдечни хора.

Но това светлокосо момиче, със съвършеното си овално лице, забулените си очи, неподвижната и неусмихваща се уста, отнесеността й…

Беше облечена в сапфирено синя рокля, имаше тънка и бяла шия, ръцете й бяха закръглени, и изглеждаха меки и хладни…

Стоеше заобиколена от мъже, но Фил не можа да открие никакъв признак на възбуденост по лицата им заради това, че се намират в компанията й и разговарят с нея. Обръщаха сериозно внимание на думите й, което беше странно, като се вземе под внимание, че разговарят с толкова красива жена. Коя ли беше тя? И защо…

Бе готов да запита червенокосата до него, когато повикаха един от мъжете в трапезарията. Той рязко тръгна към коридора, като високо каза на жената, която напускаше:

— Ще довършим тази тема по-късно, докторе!

— О, не — простена на ум Фил. Не можеше да бъде! По-скоро бе готов да приеме факта, че е омъжена за този бъбрив пълен мъж, който бе застанал до нея. Просто не можеше да свърже в представите си това съвършено спокойствие да обслужва болни в шумна клиника или тези бели пръсти да се занимават с груба анатомия.

Наведе се към червенокосата.

— Коя е онази блондинка в синята рокля? — Посочи с очи към трапезарията.

Червенокосата се засмя и побутна съпруга си по ръката.

— Казахме, че сред нас няма неомъжени момичета, а съвсем забравихме за Арнинг — жизнерадостно съобщи тя.

Съпругът й, педиатърът със сардоничен вид, промърмори нещо от сорта, че Арнинг е омъжена за професията си.

— Не харесвам умните жени — призна той пред приятелите си.

— Затова се ожени за мен — съгласи се устатата му дребна съпруга.

— Ти си съумяла да го заблудиш в това отношение — възпитано се обади капитан Джено.

— Шшшт! — засмя се г-жа Милър. След това се усмихна на Фил. — Тя не е доктор по медицина… но се боя, че наистина е много умна. Скъпи, ти кажи на Скоулс коя е тя. Аз пак всичко ще объркам.

— Тя е микробиолог по професия — послуша я Милър.

— Мисля, че просто става въпрос за това, че мъжете по принцип не обичат толкова умни жени. Казва се Пейдж Арнинг. Спечелила е стипендия за работа с Грууп от Националния институт с предназначение проучване болестите, причинени от микроорганизми. Мисля, че научната й тема е да установи дали птиците, а така също и комарите, пренасят енцефалитния вирус.

Лицето на Фил трябва да е имало странно изражение. За един миг той не е бил в състояние да проговори.

— Боже Господи — възкликна той, — защо ли момиче с такъв външен вид би трябвало…

Д-р Милър се обърна, за да разгледа по-подробно д-р Арнинг.

— Ами да, прав сте, тя наистина е хубавичка — заключи той.

— Ето, това вече е моето момче! — одобри жена му.

— Бихте ли искали да се запознаете с нея, докторе? — запита мъжът от въздушните сили.

— Мисля, че да — неуверено произнесе Фил. — Винаги съм мислил, че искам да познавам момиче с такова лице. Нещо има ли й, Милър?

Докторът избърса пръстите си в салфетката. След като старателно извърши това, отговори:

— Мисля, че ме подвежда умът й — призна той. — Не я познавам добре. Не бих искал да кажа нищо, което да попречи на приятната евентуална бъдеща дружба между вас, след като Джено ви запознае…

Фил се засмя, въпреки че бузите му се бяха зачервили. Другите също се ухилиха и подсмихнаха, като чакаха д-р Милър да изплюе камъчето пред новодошлия.

— Предполага се, че се занимава с научноизследователска дейност, с цел да допринесе печалба за непривилегированите — това е съставна част от стипендията й. Не ми изглежда такъв тип жена, откровено казано, която да проявява задълбочен интерес към бедните хора, но може и да е точно такава, не зная със сигурност. Естествено, преоблича се, преди да дойде на подобно парти. Рядко я срещам в болницата. Работи главно в лабораторията. И е с нас едва от началото на годината. В бюлетина пише, че е работила в Европа, а май че беше и в Индия, така ли, Джейн?

Жена му кимна.

— Не помниш ли? Аз я питах дали си е донесла сари и тя отговори, че не е — за секунда дръзкото, подвижно лице на г-жа Милър придоби отнесената студенина, характерна за красивото лице на д-р Арнинг.

— Говори грубо и не много възпитано — промърмори Милър.

— Не е така — възпротиви се съпругата му. — Мисля, че просто я е страх от хората.

— Възможно е да е стеснителна — предположи втората жена в групичката. — Много умните хора често са срамежливи.

— Както и да е — каза д-р Милър, като се изправи. — Грууп мисли, че тя ще е следващия ни човек, който ще спечели Нобеловата награда.

Фил подсвирна с уста и се захили на капитан Джено.

— Май че в края на краищата няма да искам да се запозная с нея.

— О, хайде, хайде, няколко пъти безпрепятствено съм разговарял с нея и не съм имал никакви проблеми.

До този момент д-р Арнинг бе вече привършила вечерята си и бе влязла в хола, където я намериха седнала на канапето заедно с д-р Шлайхер, който бе мозъчен хирург. Той отстъпи мястото си на Фил и д-р Арнинг спокойно зачака новодошлия да започне разговора.

Наложи се да поразмърда мозъка си, за да намери някаква тема, подходяща за целта, но се оказа, че никога досега не бе срещал подобно феноменално създание. Реши, че ще е по-добре да забрави, че пред него стои красива жена (очите й наистина бяха сиви, а синята й рокля им придаваше зашеметяващ синкав оттенък!). Реши да се опита да я заговори на обща тема от професионален интерес. И така бедният човек объркано започна да говори на жената за плановете си по обичайния маниер, по който един мъж търси признание…

Там в Айдахо всичко това ми звучеше налудничаво. Но дори и аз бях успял да доловя идеалистичната страна на проекта му и трябваше да призная, че хич не беше егоистично от негова страна да се откаже от осигурения си успех като хирург, за да се посвети по такъв начин на несигурността на научноизследователската работа.

Всяка друга жена би извикала: „О, та това е наистина прекрасно!“, независимо дали е разбрала какво точно той има предвид. Но тази жена… клепачите й бяха тънки и синкаво прозрачни, миглите й бяха тъмни и гъсти за блондинка, червените й устни приятно се разтваряха, и все пак нито една искрица интерес не проблесна на изтънченото й лице.

Какво друго оставаше на Фил, освен да продължава да говори? Бе попаднал в капан на това канапе, тапицирано в светлозелена дамаска с красива жена до себе си, с която бе помолил да го запознаят.

— Разбирам, че работя във вашата област, д-р Арнинг.

— Така ли? — гласът й бе кадифено мек.

Фил оправи вратовръзката си. Стаята бе топла…

— По-точно, надявам се да е така. Назначиха ме да извърша известни изследвания тук в Буун. Виждате ли, до гуша ми дойде да се грижа за съпругите на собствениците на скотовъдни ферми, в края на краищата всеки един достатъчно компетентен доктор би могъл да се справи с този вид работа. Бях на място, където нямаше възможности за индивидуална научноизследователска работа — ние дори нямаме нито едно медицинско училище в целия щат! Можете ли да си представите подобна изолация? Осъзнах, че не е достатъчно за един доктор, да завърши медицинска академия, да лекува болните в областта и да се установи някъде за цял живот. Естествено, това не бе правилно за един лекар, който е усетил необходимостта от по-задълбочени проучвания — и когато почувствах това призвание, не ми оставаше нищо друго, освен да си събера багажа и да избягам надалеч от удобния си малък кабинет.

Той спря, ужасен от звуците, които издаваше. Той ли беше този човек, който бе започнал да приказва толкова небрежно, през куп за грош? Разговорният му маниер не бе още достигнал степента да се обърне към нея с думите „партньоре“, но си мислеше, че биха могли да стигнат дотам…

Тя протегна прекрасна ръка към сребърна чаша, пълна с цигари. Фил неловко посегна към запалката, за да я запали, и се почувства засрамен като десетгодишно момче от несръчността си.

— Буун Грууп — произнесе ледената девойка на науката — върши доста работа за селските доктори. Мисля, че два пъти в годината предлагат серия лекции и освежаващи паметта демонстрации… — Бе учтива. Явно изобщо не се интересуваше от селските доктори.

Фил също се почувства обиден, че го сметна за един от тях, въпреки че, естествено си беше точно такъв, погледнато от нейна гледна точка.

— Икономически установен е фактът — на висок глас произнесе той, — че градовете не биха могли да съществуват без фермерите. И крайна цел на рационализацията — той избърса мократа си вежда, — е да признае значението и важността на медицинско обслужване за тези фермери.

Той й подаде сребърния пепелник, който я заинтересува далеч повече, отколкото обоснованото му оправдание за необходимостта от съществуването на „селските доктори“. Използва пепелника, протегнат от него, без да й мигне окото.

Всъщност, почти изобщо не погледна Фил. Той поговори още малко за това колко нужни са клиники като Бери и Чапъл сред нарастващите населени места на Далечния запад, докато тя продължи да стои студено, без да проявява никакъв интерес към думите му.

След още известно време, протекло по подобен начин, д-р Шлайхер се върна с дребен тъмен човек, който искаше да зададе на д-р Арнинг един въпрос. Той й го зададе и тя видимо грейна при обсъждането му с този непривлекателен мъж. Не бе намерила, каза тя, никакви подходящи за изследванията си животни, освен мишки. О, да, човек трябва да е винаги готов да опита и други! Сега, да вземем под внимание детският паралич се изследва най-добре върху плъхове…

Фил стоеше там, като отчаяно се мъчеше да си придаде интелигентен вид и се замисли за мъхестите плъхове, нарисувани на детските писалки…

Разговорът все повече и повече се задълбочаваше. В ушите му звучаха термини, които никога досега не бе и чувал. По-добре е начаса да се измъква от тази бездна! Ако го запитат за мнението му, напълно е възможно от устата му да излязат думите, че пеницилинът е едно великолепно откритие!

Поостана още малко, достатъчно дълго, за да поразгледа още веднъж отблизо Пейдж Арнинг. Господи, тя наистина беше красива! Фигурата й бе прекрасна, кожата й бе перлена, да, това беше точната дума, гласът й, който приличаше на песента на лебед, би трябвало да се използва само, за да произнася с нежност някое мъжко име, а не да говори за цистозоми и някакъв тип с отвратителното име Бинсвангер.

Фил поклати глава. Момиче, което е в състояние да се изчерви, когато разговаря за енцефалити и да се усмихва с ентусиазъм на един грозен, ситен…

Сепна се и се отдалечи. Знаеше, че никой не погледна със съжаление отдалечаващите му се широки рамена. А той със сигурност не бе свикнал на подобно отношение!

Лесно намери Джено и капитанът въпросително повдигна вежди към него.

— Доникъде не стигнах — призна Фил. — Мъжката ми привлекателност не й направи никакво впечатление.

— Хич да не ти пука — отвърна със смях Джено. — Нито един мъж досега не е успял да очарова Арнинг. Ако това, разбира се, може да послужи като утеха.

— Но защо? — объркано запита Фил.

Джено отново се засмя.

— Това с нищо няма да допринесе към суетата ти, докторе, но тази дама е изтъкана само от мозък и няма никакво сърце.

— Искаш да кажеш, че щях да постигна нещо, ако бях гърбав авторитет по левкоцитите?

— Както и да ги наречеш, прав си, точно така е.

— Кажи, какво още знаеш? — задъхано попита Фил. Бих се осмелил да кажа, че това е бил първият случай в живота му, когато жена не му е обърнала внимание.

Семейство Макнеър поканиха Фил да се върне с тях в града. Джейн бе забелязала пристигането му с такси. И освен ако не се казваше Рокфелер…

Той се засмя и каза, че няма никакви роднински връзки с гореспоменатия.

Тръгнаха си малко по-рано, отколкото на него би му се искало, но г-жа Макнеър лесно се изморяваше, бе бременна в третия месец.

Фил каза, че ще се радва на компанията им и ще му е приятно да се върне в града с тях и се сбогува с останалите гости. Д-р Лоури го накара да обещае, че при първа възможност ще отиде пак при него и да поддържат връзка. Каза му, че ходи в Грууп три пъти седмично.

От спалнята на горния етаж донесоха едно спящо малко тригодишно момченце, завито в одеяло и го сложиха да легне на задната седалка при Джейн. Двамата доктори седнаха отпред и Макнеър заговори с приятен и искрен интерес за плановете на Фил.

Каква е точно идеята, запита той, на д-р Скоулс във връзка с емболията?

— Главната ми идея — призна Фил, — е, че съм против нея.

Д–р Макнеър мрачно кимна.

— Откъде смятате да започнете?

— От самото начало — заяви Фил.

— И всичко това за ваша сметка и на ваши разноски — замислено промърмори Макнеър.

— Разбира се — отвърна Фил. — Работата ми няма да представлява интерес за никого. Със сигурност поне не в началото. Виждате ли — неловко се засмя той, — проектът ми звучи доста наивно и невинно тук във вашата среда и в Грууп, господине. Там на запад си мислех, че правя нещо, което е смело и неегоистично. Единственият ми определен план е да работя в урологията и предродилните отделения. Трябва да ми дадат малко място в лабораторията. Но ако настоявате да узнаете чистата истина, нямам никаква представа как точно ще го използвам.

— Значи излиза, че никога досега не сте се занимавали с научноизследователска работа?

— Не, господине. Работата ми в лаборатория приключва с хистологията и биологичната база в академията.

— Хъм-м-м — промърмори Макнеър.

— Сигурно ме мислите за луд.

— Ами, ние вече се занимаваме с тези въпроси, бихте могли да се посъветвате с нашите хора или пък, ако искате, можете да работите с тях…

— Дойдох тук, защото знаех, че ще имам нужда от помощ и напътствия.

— Постъпили сте много разумно.

— Всъщност имам един мъничък план…

— Да?

„За един друг човек — Пейдж Арнинг!“ Помисли си Фил, като трепна — това „Да?“ би могло да прозвучи леко надменно и презрително, но при Макнеър то съдържаше интерес и насърчение, желание да бъде убеден.

— Мислех си, че може да ми разрешат да проуча някои от хората, които са починали от емболия — да направя аутопсии, може би и по-разширено и задълбочено да сравня протичането на болестите при тях. Също така бих искал да се върна назад в досиетата на тези смъртни случаи и да сравня историите на заболяванията… да се поровя за причините, нали разбирате. Да сравня физическия им външен вид и така нататък.

— Това звучи добре — вмъкна Макнеър.

— Разбира се, бих искал самият аз да извърша аутопсиите.

— Ако сте хирург…

— Такъв съм.

— Мисля, че бих могъл да ви уредя тази работа. Няма доста голяма конкуренция в тази област и като шеф, бих могъл…

— Бях забравил, че сте шеф — искрено възкликна Фил и Джейн се изсмя на глас.

Той се обърна към нея и й се усмихна.

— Д-р Милър ме посъветва да го използвам — призна си той, — но и аз бях забравил съвета му.

— Ето ти един честен човек, Джейн — подсмихна се Макнеър. — Честен човек.

— Надявам се, че това компенсира невежеството ми като изследовател — подхвърли Фил.

— Всички ние започваме невежи — му напомни Макнеър. — Това, което не мога да разбера, е, защо искате да се впуснете в тази дейност. С каква област в хирургията сте се занимавали?

— Квалифициран съм в…

— Квалифициран? — Колата рязко тръгна по-бързо и Джейн леко запротестира:

— Рени!

— Съжалявам — промърмори той и отново намали скоростта. — Но, Скоулс, кажете ми — продължете и ми кажете с какво сте се занимавали достатъчно дълго и достатъчно добре, за да отговорите на изискванията на хирургическия колеж?

Фил изглеждаше и прозвуча глупаво.

— Акушерство и гинекология.

— Обзалагам се, че жените са били много нещастни, когато сте напуснали — обади се Джейн.

Макнеър още веднъж погледна госта им.

— Хъммм — съгласи се той, — с тази червена коса и усмивка — ако наистина сте били добър…

— Справях се — рече Фил.

— Работили сте на запад, нали? В какъв вид болница сте били?

Фил му разказа доста подробно за „Бери и Чапъл“.

Д-р Макнеър бе чувал благоприятни отзиви за нея. Фил му каза броя и различните случаи, които е лекувал през осемнайсетте си месеца работа в клиниката и болницата.

— Все още очаквам обяснение — вмъкна Макнеър, — или пък оправдание…

— Ами, възможно е тук да намерите отговор на въпроса си. Ето основанието ми, докторе. Виждате ли, миналата зима бях доста зле ранен. Известно време си мислех, че ще умра. През това време направих основен преглед на живота си досега и какво е струвал той. Разгледах също мечтите си, които тогава ми се струваше, че ще останат несбъднати и нереализирани…

— А те, естествено, включваха, научноизследователската работа.

— Да. В противовес на този вид хирургия, с която се занимавах. Цезареви и кесареви сечения, биопсия и кюретаж — всичко това се извършва в мъничка болница в един мъничък град, без с нищо да допринеса аз лично към това. И тогава, когато не умрях, ми се стори, че са ме върнали към живота, за да свърша нещата, за които съм мечтал.

— Така че напуснахте и дойдохте тук да се занимавате с аутопсии — неочаквано грубо изрече Макнеър.

— Надявам се, че така ще бъде само в началото — решително отсече Фил. След това се обърна в седалката, за да погледне Макнеър в очите. — Моля за извинение, господине — изрече той с искрения си сърдечен маниер. — Осемнайсет месеца се оказаха достатъчно дълъг срок, за да ме откъснат от дисциплината и правилата на поведение в голямата болница.

Рени промърмори нещо неразбрано.

— Хареса ли ви на запад?

— О, да, разбира се. Там… Били ли сте някога в Айдахо?

— Не. Само в Калифорния.

— Не мисля, че ще намеря достатъчно думи, за да ви опиша красотата на тези места. Планините, например, са по-грандиозни и величествени, по-страшни и вдъхващи благоговение, отколкото бих бил в състояние да ви ги опиша с думи. В началото ме уплашиха. Градът е разположен в долина, като подножията на хълмовете, които са доста внушителни, се издигат направо от краищата на улиците. Берило се гордее с дърветата си, с красивите си жилищни сгради и булевардите си. Освен това там се предлагат и могат да се практикуват всякакви видове спорт. Каране на ски през зимата, снегът се разтопява чак през април и ски пистите се намират доста близо до града, на по-малко от час с кола до добрите писти. Ловуване и, разбира се, риболов. Реките там са красиви и пълноводни… — Господи, от какво се беше отказал!

Джейн запита дали Запада продължава да си бъде див и Фил отговори утвърдително, но че така е само на определени места. Той продължи забавно да разказва за приумиците, които възникнаха от местния ни закон за комарджийството.

— В Берило комарът не е разрешен, но точно като излезе човек от границите на града, е разположен Гардън Сити, една процъфтяваща община, съставена изключително от домове за игри на зарове и други комарджийски игри. За бащите на града Берило е суров тест и изпитание на добродетелите им да гледат как в Гардън Сити се харчат толкова много пари и се оставят там. — Той се усмихна, унесен в спомените си. — Харесваха ми тамошните хора. Всичките бяха сърдечни и жизнени. Мисля, че имат по-голямо въображение и повече далновидност от хората, които живеят на изток. Естествено, климатът, особено в долината, е направо прекрасен.

— А болницата, в която сте работили — тя държавна ли е или е частна собственост?

— Частна е — докторите я притежават.

— И вие ли? — шокирано прозвуча гласът на Макнеър. Фил бе твърде погълнат от позакъснялото признание на действената носталгия, която изпитваше към очарованията на Айдахо…

— Да — небрежно отвърна той. — Имам свой дял в нея.

— Ами — заключи Макнеър, — ако ми казвате истината за това място, за работата си, за хората, за природата, изобщо не мога да проумея, защо, за Бога, сте дошли тук!

— За да правя дисекции и аутопсии? — усмихна се Фил.

— Да. Или да се занимавате с научноизследователска работа. Разбира се, винаги съществува шансът да откриете нещо наистина важно във връзка с емболията и че това може да се окаже от изключително важно значение. Но при всички случаи, Скоулс, не вярвам, че сте напълно прав като мислите, че предприемате стъпка нагоре или дори напред, когато избирате научноизследователската работа пред това, с което сте се занимавали. Трябва да сте добър хирург, даже повече от добър, за да получите специалности да се квалифицирате на вашата възраст. Трябва да сте…

— Вече съм почти на трийсет и три, господине.

— Може да пропуснете това „господине“. Разговарям с вас като приятел, надявам се.

— Благодаря ви.

— И като хирург — произнесе тихият глас на Джейн зад тях.

Мъжете се спогледаха.

— Неговите изследвания биха допринесли за работата на всички хирурзи — бързо се намеси съпругът й, — но ще отстъпя фаворитизма и протежирането на собствената ми клиника.

— От много места са ме обезсърчавали — призна Фил. Вече бяха стигнали до града. — Не ме карайте до центъра — предложи той.

— Няма да ни отнеме повече от двайсетина минути, а и освен това ни трябва още точно толкова време, за да довършим разговора си.

— Добре… — съгласи се Фил и си извади цигарите, без да предлага табакерата си на Джейн, а тя се засмя.

— Вие сте акушер, нали?

— Да, наистина.

— Бяхте ли доста зает в Айдахо? — запита Макнеър.

— О, да. Също така съм се занимавал с гинекология.

— Да, спомням си. И не ми правите впечатление на много амбициозен човек.

— Не, господине. Не смятам, че съм. Възможно е да съм бил твърде предпазлив един-два пъти, но мисля мога да претендирам, че нямам нито една допусната фатална грешка при операциите си.

— Това е много добре. И жените наистина ли ви харесваха?

— Хей, Рени — запротестира съпругата му. — Аз мога да отговоря на този въпрос по-добре от д-р Скоулс. Жените наистина са ви харесвали и са ви имали доверие. Но вие също така сте умеели да различавате бърборковците от истинските болни. Държали сте се добре и към двете разновидности, но сте били строги с бърборковците…

Фил са разсмя на глас.

— Имате прекрасна съпруга, Макнеър.

Рени изсумтя тихичко.

— Наистина е прекрасна — съгласи се той. — И отговорът й ще послужи за целите ми. Забелязах тази вечер, че имате сърдечни и приятни маниери, че притежавате дарбата да проявявате искрен интерес към хората, което е огромно предимство за един практикуващ хирург, но при един научен лаборант и изследовател е просто излишно и ненужно качество. Не мога да понеса мисълта, че един добър лекар, какъвто вие може би сте, ще се превърне в машина за научни изследвания като… Запознахте ли се с Пейдж Арнинг на партито?

Преди да отговори, Фил отвори прозореца на колата откъм своята страна и изхвърли цигарата си.

— Да. Красива е.

— Да-а-а. Тя също така притежава един от най-острите умове в областта на биологичните изследвания. Но за тази жена не съществува нищо по-голямо от един микроорганизъм. Истина е, че не всички изследователи приличат на нея, но винаги съществува опасността да се превърнете в точно такава машина. Арнинг е човеко устойчиво момиче, което работи в бацилоустойчива лаборатория. И най-лошото е, че е доволна. Напълно е загубила представа за целта на изследванията си, така е потънала сред предметните стъкла и клетките си…

— И енцефалитозоните… — мрачно добави Фил.

— Значи трябва да сте разговаряли с нея — сухо се засмя Макнеър.

— Не особено успешно. Повечето време я слушах да говори. Помолих да ме запознаят с нея, защото си помислих, че е много красива…

— О, не! — запротестира Рени.

— Но тя наистина е красива! — обади се Джейн.

— Знам, но това не е най-подходящият подход, за да се доближи човек до нея.

— Напълно сте прав! — ентусиазирано заяви Фил. — Но що за момиче е тя, ако човек не може да се възхищава на красотата й? Не прояви никакъв интерес към мен, когато откри, че съм от така наречените от нея селски лекари и новак в изследователската дейност.

— Горката! — запалено изрече Джейн.

Макнеър спря колата пред входа на хотела.

— Джейн — обясни той на Фил, — е на мнение, че никакъв куп университетски дипломи не е в състояние да замени на жената живота, който тя би могла да води като такава.

— Ако има себе си предвид, тя е права — рече Фил, като излизаше и протягаше ръка на Джейн със сърдечна усмивка.

— Имам предвид живота на всяка жена — подчертано произнесе тя. — Не мисля, че умът като такъв, е най-добрата дарба за една жена. На Пейдж й липсват толкова много неща, че просто ми се плаче за нея! Лека нощ, д-р Скоулс. Надявам се скоро пак да ви видим.

— Сто на сто, на всяка цена. Лека нощ и много ви благодаря и на двамата.

— Ще ви се обадя — обеща Рени, като тръгваше с колата.

Фил се качи в стаята си като си мислеше за съжалението, което Джейн изпитваше към Пейдж Арнинг. „Животът на всяка друга жена би бил далеч по-добър…“ — бе казала тя.

Разбира се, животът на Джейн Макнеър, с многото й задължения и радости като съпруга и майка, бе съвършеният живот за Джейн.

Но да каже „всяка друга жена“?

Какво да кажем за Мин Брейди? Живее сама, работи в един вестник, оставяйки нахаканото си приятелство с всички мъже да замени любовта, която би могла да получи от Уитли — що за живот бе този за момиче от калибъра на Мин?

А Меринел? Животът, който бе водила, и щеше да продължава да води, живот, който в най-малките си подробности се ръководеше главно от нещата, които бяха на мода в момента, от нещата, които обществото считаше за правилни, от обувките на краката й до начина, по който се обръща към съпруга си. През последния ден от живота й, Фил бе осъдил начина й на живот и го бе счел за плитък и незначителен.

А сега и Пейдж Арнинг. Дали нейният живот, воден единствено от високото ниво на интелигентността и интелекта й бе по-добър от яркото емайлирано съществуване на Меринел?

Ако Меринел бе още жива, щяха ли те с Фил да се оженят, както бяха запланували и щеше ли тя да се развие в по-задълбочена насока? Възможно е.

Също както е напълно възможно да съществуват дълбини в характера на Пейдж Арнинг, тя да притежава уязвими слаби места, неподозирани от самата нея и неразкрити на никого досега. Нямаше начин да няма. Тя все пак беше жена, а не хартиена кукла.