Елизабет Сайферт
Докторът си избира съпруга (13)

Глава тринайсета

Преди Пейдж да успее да се разпростре върху слабостите си на домакиня, или Мин да успее да я посъветва, в случай че се почувства склонна да го направи, на вратата продължително се звънна и г-жа Уайтхол се вмъкна с половин черешов пай за „вечеря на доктора“. Мин си тръгна, като използва объркването, причинено от идването на съседката.

Тогава и Фил се прибра вкъщи и на вечеря запита, със съпружеска бруталност кой е донесъл този пай. Преди тя да успее да му обясни, го извикаха спешно в болницата.

Така че Пейдж имаше на разположение цяла вечер и половин нощ, за да направи това, което повечето от нас правят, когато са били подмамени да заговорят твърде много или да споделят с някого твърде интимни неща. Обмисли внимателно всичко, което бе казала на Мин и стигна до извода, че това хубавичко, кафявооко момиче щеше да бъде пълна глупачка, ако не се възползва от ситуацията така, както й я бе очертала съпругата на Фил.

Мин съвсем не беше глупава. Следователно, беше близо до ума, че щеше да извлече полза от нещата, без да се колебае.

И, напълно естествено, че и самата Мин бе изкушена да го направи. Щеше да е толкова лесно.

Партито, което тя организира, направо имаше за цел да омае Фил. Мисля, че разбрах накъде бие и ми стана болно, защото започнах да се страхувам — за нея и за себе си. Ако наистина се опитваше да постигне нещо по-голямо, значи, нещата между нас щяха съвсем да западнат.

Родителите на Мин заминаха на ежегодната обиколка из планините. Обикновено в такива случаи цялата ни тайфа също отиваше. Преди две години Фил бе отишъл, сгоден за Меринел; всички си спомняхме това. Тази година, по една или друга причина, никой от нас не отиде на обиколката. И партито на Мин се оказа предназначено за старите приятели, които си бяха останали у дома по време на почивката.

Бяхме поканени да си донесем плетките или други занимавки; щяха да ни осигурят люлеещи се плетени столове, но трябваше да си носим бастуните…

„Братовчедите“ моментално се включиха в играта. Уолт си окачи слама под брадичката вместо брада. Лоис изкопа отнякъде месингов тромпет. Мин бе поставила на всички бутилки с алкохол етикети, на които пишеше „Мехлем за разтривки“ и разни други подобни и в първия момент на човек му се струваше, че става въпрос за някакво наистина старческо събиране. „Гробищна яхния“.

Обещаваше да стане страхотно парти и то точно от този вид, на който бедната Пейдж щеше съвсем да се изгуби. Точно както със сигурност Мин щеше да блесне и да е на върха на славата си, остроумна, красива, сочна, духовита, сладка, изобретателна…

Направи си сива перука, с път по средата, с къдрици, които да се спускат върху зачервените й бузи. Очила със старомодни рамки висяха на върха на чипия й нос. Носеше дълга рокля и черни ръкавици. В мига, в който я видях, дъхът ми спря и имах чувството, че започвам да се нося във въздуха. Усетих малки пламъчета да ме пробождат. Животът беше красив… докато не видях как Фил застана до нея в поза на младоженец, готов за снимка, със самоуверена усмивка на лицето. И тогава изведнъж вечерта загуби чара си, усетих, че всичко е предварително обмислено и уговорено, с цел да доведе нещата до печална развръзка.

Пейдж нямаше да си помръдне и малкия пръст, за да попречи на това развитие на събитията. Беше дошла на партито с физиономия на жена, легнала в ковчег, обрамчен с бял сатен. Бе напълно подготвена да приеме този край на живота си.

Фил си бе намерил шапка на коминочистач и сив шал. Беше прекалено погълнат да изпълнява ролята си на мъжката половина на тази красива двойка, така че изобщо не забеляза какво става наоколо. По всяка вероятност.

Но Мин забеляза. Хвърли един поглед към Пейдж през рамките на очилата си и веднага разбра, че битката е вече спечелена. Затова реши да се възползва от ситуацията и до край да изпита славата на момента.

Съвсем преднамерено пи прекалено много, за да бъде сигурна, че приятелите й няма да разберат какво всъщност става. И наистина беше страхотно шоу! Сивата й перука се бе кривнала настрани, дългата й рокля се влачеше по пода и омиташе всичко наоколо, гласът й бе висок и звучеше глуповато, злобно се караше с Лоис Торнхил, занасяше се с Уолт Мадъкс и Джийн Лоуи, като добре знаеше, че Фил я наблюдава с растяща загриженост. Най-накрая той се приближи към мен с молба да направя нещо.

— Пияна е — извиних я аз.

— Знам, приятелю. Но Мин обикновено не се напива и не й е в стила да го прави, просто се чудя какво й става тази вечер.

— Бих казал, че онзи „мехлем“ ей там до голяма степен е основната причина за това.

— Виж какво, Уит… — не беше в настроение за шеги.

Обърнах се, за да го изгледам по-добре.

— Ако сега всички си отидем вкъщи — изтъкнах аз, — партито ще свърши и всичко ще се оправи.

— Не можем да я оставим така!

— Ще се погрижа за нея, ако това е, което искаш.

— Не мислиш ли, че ще е по-добре да накарам Пейдж да я сложи да си легне?

— Мисля, че ще е по-добре да заведеш Пейдж у дома и да я сложиш нея да си легне!

— Виж сега, какво, по дяволите…

— Имам предвид точно това, което си мислиш, че искам да кажа. Така че тръгвай, Червенокоско! Тръгвай моментално!

Най-накрая всички си бяха тръгнали и аз помогнах на Мин да облекчи стомаха си — не беше свикнала на толкова много пиене и аз донякъде поизчистих бъркотията в задния двор, като с това обясних забавянето си и изчаках, докато не видях Мин готова да заспи на канапето в хола. Прибрах се вкъщи, като се върнах при нея достатъчно рано на следващия ден, който беше неделя сутрин, за да й помогна да се справи с махмурлука.

— Какво ми стана вчера, Уит? — окаяно запита тя.

— Нищо мистериозно. Просто пи прекалено много.

— Нямам предвид това.

— Така ли?

Тя ме погледна втренчено.

— Не! Мислех за партито. Бях го запланувала. Беше страхотна идея — но нещо не стана, както трябва!

— Добре мина — утеших я аз, — ти просто по някое време промени решението си за начина, по който бе предвидила да протече празненството.

Тя уморено въздъхна и кимна.

— Аз и по-добрата ми половина — изръмжа тя.

— Е, и сега какво следва? — запитах, като изнесох още една купчина картонени чинии и пластмасови чаши към боклука.

— Нищо, докато не се оправя с главата. — Легна на кушетката и вдигна босите си крака на облегалката.

— Ще се оправиш!

Тя леко отвори едно кафяво око.

— Гарантираш ли?

— Сто процента. Така че какво следва сега?

— Ще се наложи да помогна на тази тъпа научна работничка да задържи съпруга си. — Тя се изправи в канапето, като вдигна главата си с ръце, за да я задържи заедно с другите части на тялото си. — И ти също ще трябва да ми помогнеш!

— С удоволствие — уверих я аз. — Само трябва да ми кажеш какво да направя!

Мин отново си полегна и започна да говори. Говори в продължение на два часа, без да спре. Разказа ми много за момичето, което Пейдж е била в Сейнт Луис. Като добавих това към разказите на Фил, вече придобих доста пълна картина на нещата. След това Мин ми разказа за разговора, който тя самата бе провела с Пейдж в библиотеката на семейство Скоулс преди около седмица.

Тази картина не ми хареса особено и тя се усмихна лукаво, като видя реакцията ми.

— Познаваш ме от пет години, Уит. Не е възможно фактът, че съм глупачка сега да те изненадва.

— Замълчи — обърнах се към нея аз. — Всички тези признания със сигурност водят нанякъде.

— Ммм… да. Това, което ти казах в началото. Ще трябва да помогнем на Пейдж.

— Ние ли?

— Да, всички ние. Ти, и аз, и Червенокоско, и братовчедите. Те няма да знаят, че ни помагат, но ще са изцяло вътре в нещата.

— Ако става въпрос за друго парти…

Тя изстена, като хвърли поглед към небето през листата на дърветата.

— Никакви партита вече, Уит. Но по начина, по който аз виждам нещата, ние всички носим вина за настоящето нещастно положение на Пейдж. Първоначално беше жестоко от страна на Червенокоско и всички нас да изтръгнем това момиче от средата, в която е свикнала да вирее — устойчива на бацили лаборатория и това, което тя самата нарича отдавна създаден навик да се държи затворено и резервирано към хората — и да се мъчим да я потопим в нашия свят, който бъка от микробите на клюките и вирусите, свързани с домакинската работа… — Тя ме погледна, като ми хвърли една от онези типични, характерни нейни чаровни усмивки. — Май че ще стане! — триумфално изрече тя. — Чакай да видя! Съвсем сериозно говоря, но заразата на странните и непознати хора, инфекциите, свързани с факта да си съпруга на популярен и известен гинеколог и… ами, всички ние очаквахме от нея да се бори и да оцелее! Ами че ние просто не й дадохме никакъв шанс, Уит!

— Разбирам какво искаш да кажеш — съгласих се аз.

— Като войниците, които изваждат от изолирани селски махали. Тези момчета прихващат всички възможни болести, освен ако не ги инжектират с типичните детски имунизации против едра шарка, морбили, заушка и други подобни.

— Точно така. Пейдж имаше нужда, или по-точно, още има нужда от имунизации. За да може да се приспособи към суровите условия на новия живот. Също както има нужда и от грижи, когато се появи заболяването.

— Както неминуемо се получава — замислено отвърнах аз.

— Разбира се!

— И трябва да й се покаже как да работи, така че да не се заразява и да запази имунитета си срещу всички тези надвиснали над главата й зарази и опасности.

— О, Уит, ти си направо върхът! — награди ме тя.

— Естествено. Ама ти не знаеше ли досега?

Тя замислено ме погледна.

— Да — сериозно и трезво отвърна. — Знаех.

— И къде точно възнамеряваш да засадиш този корен целина, за да го събудиш към ежедневния живот и да му дадеш шанс да расте и да вирее? — опитах да се пошегувам аз.

— Има толкова много неща… Може би като начало ще трябва да й покажа как да поддържа домакинството и как да се грижи за къщата. Ще ми помогнеш ли?

Наистина й помогнах. Мин сигурно знаеше, че за нищо на света не бих могъл да стоя настрана от подобни събития. И между другото, беше доста забавно.

Този път не действахме с фини ръкавици, а направо и грубовато. Отидохме в къщата на семейство Скоулс още същия този следобед. Фил беше в болницата, но това си бе чисто и просто една случайност. Мин ме разведе из голямата къща, като завърши в кухнята с огромните шкафове и килера, с размерите на цяла една стая.

— Никой — каза ни тя на нас с Пейдж, — не може да сготви каквото и да било ядене в този хамбар, без да е снабден с пътна карта за ориентир.

— Това е добре като насока — изтъкнах аз. — Разбира се, че ако Пейдж реши да остави Фил да умре от глад, няма да има нужда от теб, за да я учиш как да си поддържа домакинството. — Погледнах Пейдж. — Знаеше ли какво точно има предвид тази млада дама?

— Много е любезно от нейна страна — колебливо отговори Пейдж.

— Мисля, че на всяка цена трябва да се научиш! — отсече Мин, която разучаваше един от онези огромни дъбови шкафове и слагаше на масата различни порцеланови съдове.

— Искам да кажа, в качеството си на съпруга на Фил. За някои мъже това може да не е от особено голямо значение, но за Червенокоско… — Тя се обърна към нас и размаха една чиния. — Почти съм съвсем сигурна, че това момче е израснало в къща, каквато наричат приличен дом. Всичко си е било, както си му е реда, включително и сребърните свещници, яденетата са се сервирали навреме, чаршафите редовно са се сменяли, звучала е тиха нежна музика и всички това се е вършело, без да се полага никакво видимо усилие. Той по всяка вероятност просто се държи възпитано и учтиво, когато вижда, че Пейдж не успява да постите същия ефект.

— Точно така е — мрачно потвърди Пейдж. — Но си има един свой характерен поглед, като хвърли едно око към някое петънце на покривката за маса…

— Ето тук се обажда хирургът в него. — Опитах се да омекотя болката й аз.

— Не е така — искрено възкликна тя. — Мин е напълно права. Може би той трябваше да се ожени за нея. Тя го разбира толкова добре, а аз направо се провалих.

— Глупости — рече Мин, като отново се пъхна в шкафа. — И какво означават два-три провала? Те са добре дошли за всеки човек, че как иначе ще се научиш какво да не правиш? Уит, ела да ме държиш за краката — тук има някакво мъртво тяло, което е заседнало.

— Дай аз да го извадя — посъветвах я аз.

— Значи не искаш да ме държиш за краката, а? — Но тя се изправи, застанах на мястото й и задърпах това, което се оказа алабастрова глава на малка статуйка на робиня. — Господи, Боже мой! Ами че това наистина се оказа мъртво тяло!

Дори и Пейдж избухна в смях заедно с нас.

— Ето точно това имам предвид — възобнови темата Мин. — Трябва да боравим с фактите, какви са. Червенокоско е женен за теб, Пейдж, а не за мен. И ти си тази, която живееш в пепелния дом, който никога не е успял да се срути из основи. — Тя започна да подрежда чиниите на масата. — Първият урок, който трябва да научи един репортер — обърна се тя към нас, — е да приема обстоятелствата такива, каквито са, а не такива, каквито ние бихме искали те да бъдат — въпреки че естествено, човек има пълното право да си избира темите, по начина, по който аз подбирам тези чинии. Мисълта ми е да избереш един-два шкафа и да подбереш някакво разумно количество чинии, което да подредиш в тях, след което да забравиш за останалия хаос — в това число и за мъртвите тела. Естествено, предполагам, че ще трябва да включим в сметката и тази чудовищна печка. — Тя спря за момент, като очите й светеха. Нещо ставаше вътре в този зает с оживена умствена дейност мозък. Изведнъж тя се обърна към Пейдж и мен, като че ли бяхме сторили нещо! — Вижте какво, мошеници такива! — обвинително извика Мин. — Защо не ми напомнихте, че първото нещо, което Пейдж трябва да направи, е да се махне от тази огромна къща? — Сините й сандали затанцуваха пирует по кафявия линолеум. — Вижте какво! Единственото по-голямо и по-грозно нещо, което съществува от тази страна на Скалистите планини, е хотелът Дюи Пелис в Нампа. И то това е просто любопитна находка, в никакъв случай не е дом за млада булка!

Запъти се към вратата.

— Хайде! Тръгваме да търсим къща!

Пейдж направо се вкамени. Нещата явно се развиваха твърде бързо за нея.

— Мин! — изкомандвах аз.

Тя ме изгледа през рамо.

— Знаеш, че съм права, Уит! — твърдо каза тя. — Пейдж може да си има своите недостатъци, но Червенокоско бе този, който купи тази къща. И тя трябваше, знаеш добре, че беше длъжна да откаже да живее в нея!

Разбирах, че е права. С изключение на купидончетата на тавана на трапезарията, къщата наистина много приличаше на хотел Дюи Пелис. Фил трябва да не е бил с всичкия си, за да купи подобна къща и няма начин да не го е разбрал досега.

Така че няма да е нужно много, разсъдих аз, за да го убедим да купи или построи по-малък дом. И двамата знаехме какви къщи харесва той. Бяхме го чували неведнъж как ги описва, особено, когато спореше с Меринел за кутията за бижута, на която тя се беше спряла.

Прекарахме останалата част от вечерта, като разглеждахме къщите. Мин каза, че е много важно да търсим къща с вътрешен двор. И когато успяхме да намерим една от този род (в нея живееха хора, но това бе подробност, която изобщо не бе в състояние да разтревожи Мин) и двете момичета огледаха мястото с очите на собственици.

Предложих да вляза и да съобщя на собствениците, че са на път да останат без покрив над главата си.

И наистина беше така, защото, когато показахме къщата на Фил, той се сети за къщата на мечтите си, започна да говори за нея и не спря, докато направо не ми писна да слушам. Мястото нямаше да има нужда от покрив или водосточна тръба — този мръсен вътрешен двор, заедно с обелените дървета, старите, износени тухли и страхотният изглед към Тейбъл Рок, направо превзеха Фил.

Не спрях да му напомням за привлекателната малка съседна къщичка, цялата обвита в кедрови дървета, и той каза:

— Е, добре де, за Бога, купи си я ти, Уит, а аз ще си купя тази!

И така аз си купих моята къща, а той — неговата. И двамата се справихме добре и бяхме доволни. Фил не престана да се учудва как така Пейдж изведнъж я е прихванало да се вдигне и да тръгне да търси нова къща на своя глава и на всичкото отгоре да намери точно тази къща, за която той винаги е мечтал!

А аз от своя страна се оказах достатъчно умен да не продумам дума по въпроса и да си държа устата затворена. Виждах, че планът на Мин имаше доста големи шансове да успее и не исках да ги провалям. Успехът му бе от особена важност за самия мен, само че този път бях решил аз да се окажа по-хитрият. Мин подозираше, че съм си наумил нещо, докато аз не произнесох с равен глас един ден (този път изиграх умен ход!), че домът ми ще си остане завинаги гнездо на ерген. Нито една жена на света — нито тя, нито Пейдж или която и да било друга, нямаше да окачва перденца на прозорците ми!

Упорито се придържах към тази идея, като Мин от време на време ме поглеждаше озадачено:

— Не ти ли харесва това, което правим в къщата на Червенокоско?

— Харесва ми — отговарях аз.

Въпреки че продължавах да ги държа на разстояние от мен, наистина ми харесваше как Фил си подреждаше дома. Къщата не беше голяма, нито пък нова като моята. Мястото му преди това бе представлявало малка овощна градина, като пространството й лека-полека бе продадено и градът бе прострял лапите си до горните й склонове, които заобикаляха старата, централна част на града, известна като „Долината“.

Подбрахме мебели от мебелната къща на Спринг Стрийт, след което Фил разпродаде старите си мебели. Отне ни три месеца да мебелираме и боядисаме новата къща, за да могат те да се нанесат.

Двете момичета свършиха по-голямата част от работата, те миха, стъргаха, боядисваха, отвън и отвътре. В продължение на три месеца Фил и Пейдж лагеруваха в нея и изглеждаше, че това им харесва. Пейдж не обличаше нищо друго, освен три четвърти панталони, които бе приела като компромис между полата и дънките. Казах, че ми харесва и се почувствах поласкан, когато видях, че и Мин започна да носи такива.

Наистина ми харесваха. Опънатите панталони на женските тела не бяха предназначени да доставят удоволствие на мъжете. Три четвъртите панталони не бяха по тялото и момичетата изглеждаха елегантни в тях. Бяха нещо средно между пола и панталон. Пейдж основно си носеше косата на опашка и те двете с Мин от време на време обсъждаха как точно да се подстриже… като остане време.

След като изминаха трите месеца, а всичко това наистина отне толкова дълго време, тъй като Фил беше доста зает в клиниката, а двете момичета не бяха много опитни в този вид работа, животът на Фил и Пейдж изглежда тръгна в руслото, типично за всички новобрачни двойки — именно онова, по което трябваше да тръгне от самото начало, но, естествено, това не беше възможно в онази непоносима къща на Спринг. И, разбира се, докато бракът им ставаше все по-стабилен и по-стабилен, аз започвах все повече и повече да се обнадеждавам, че нещо ще се уреди и между мен и Мин.

Когато дойде зимата, новата къща бе вече спретната, уютна и привлекателна. Холът беше голям с красива камина, едната стена бе заета с етажерки за книги, трапезарията беше слънчева, кухнята блестяща и голяма, спалнята — с големи прозорци, за да може лесно да се проветрява и със същия изглед към планините и долината, както и вътрешният двор. Имаше и две по-малки спални. Едната наричаха будоар, а другата бе стая за гости, но аз вече виждах перспективи и за детска стая.

Фил между другото ми беше споменал, че в главите им вече се върти и такъв план един ден, докато се занимавахме, с рентгеновия апарат. Не че знаехме как да го оправим, но искахме да му поставим диагноза и да знаем защо точно не работи.

И през ум не ми бе минало, че Фил е сляп за целите, които преследва Мин. Не мисля, че тя е била толкова откровена с него, колкото с Пейдж, но той си бе съвсем наясно от самото начало. Хитростите и номерата й му доставяха огромно удоволствие, а идеята зад плановете й му харесваше. Наистина съм убеден, че направо се почувства облекчен, когато тя реши да не позволява на нещата да се задълбочат и усложнят. Харесваше Мин и не би му било никак трудно да се влюби в нея.

Но така за всички беше по-добре.

 

 

Техничката загрижено ни съобщи, че от сервиза на Уестингхаус обещават да оправят рентгеновия апарат за двайсет и четири часа…

Фил си свали ръкавиците и втренчено я изгледа.

— Какво чакаме тогава? Защо не им се обадиш и да ги помолиш за тази услуга? — студено запита той.

— С удоволствие, докторе.

— Ами, добре де, направи го тогава!

Изсмях се на скоростта, с която тя се втурна към телефона.

— Жени! — изсумтя той. — Целият ми живот опропастиха. Медицински сестри и технички тук, вкъщи — Мин… — косо ме изгледа.

— Винаги можеш да кажеш на Мин да си гледа работата — предложих аз, като проверих дали е изключил всички копчета на рентгеновия апарат.

— Вчера останах с впечатление — изпуфтя Фил, като се опитваше да вземе въздушната възглавница, която бе паднала зад едни щандове, — че Пейдж си е поставила за цел да започне да действа целенасочено по въпроса за бъдещото поколение.

— Ами! — Направо не можех да повярвам на ушите си.

— Както знаеш, тя си има собствено виждане за нещата.

— Естествено.

— Не исках това да кажа — изсумтя той. — Но ще разбереш, а също и Мин, че когато Пейдж Скоулс си науми да свърши някоя работа, тя я довежда докрай. — Изпусна въздуха от възглавницата с пефтуну. — И не мисля, че Мин ще е тази, която ще определи кога да ни се роди първото бебе.

— Виж какво, Фил…

— Знам, че тя ни желае само доброто, Уит. Радвам се, че успя да събуди интереса на Пейдж към домакинската работа и успя да я накара да се почувства у дома тук, в Берило. Но има някои неща, които един мъж трябва сам да свърши. И вярвам, че и на Пейдж това й е известно, докато не съм съвсем сигурен, че и Мин е на същото мнение.

Не ми остана много какво да кажа. Защото и аз самият не бях съвсем сигурен.

Къщата на Фил бе построена като пристройка под прав ъгъл с тухлен покрив, който се издаваше над открития ъгъл. Така й оставаше част открита земя, която той наричаше вътрешен двор. Тухлите се подпираха от две дървени колони. Момичетата бяха намерили стари капитански столове и две яки маси и ги поставиха там. Фил си правеше планове да построи догодина скара на открито, за да си правим барбекю. Почти първото ни откритие беше един стар кладенец зад ъгъла на къщата. Фил рискува ръцете си, като построи тухлено покритие за това съкровище, стъкми го с въжета и кофа. Проверихме водата, оказа се зареждана от един планински извор. До ноември вече бе напълно готов да посрещне индианците.

Следващият му проект беше да постави решетка от ковано желязо отстрани на трите стъпала, които водеха в кухнята. С облекчение установих, че не се е заел да свърши всичко това сам, въпреки че се помота наоколо с хоросана и разни други, опасни за ръцете на хирурга, неща.

Запитах Мин дали не се кани да им подари за Коледа скара с въглища, за да му попречи да продължи да се занимава със строеж и тухли. Тя отвърна, че не, но аз бих могъл да опитам.

— Няма смисъл да си прави барбекю — дразнех се аз. — При мен има готово, в прибавка към къщата, в съседния двор…

— Човекът иска да си организира свои празненства в собствения си дом, на които жена му да е домакиня — изтъкна Мин с голяма доза горчивина, която привлече вниманието ми.

Погледнах я въпросително.

— Ами да! — отвърна на погледа ми тя. — Как иначе ще организира партита. Нали знае, че Пейдж не може да готви!

— Не е ли крайно време да се научи? — предложих аз.

— Да-а — изрече, изпълнена със съмнение Мин.

По същия начин реагира и Пейдж, когато Мин реши твърдо да се заеме с въпроса. Една жена трябва да знае да готви, аргументира се тя, дори и ако се надява да има прислужници — почти неосъществима в Берило мечта. Някои от най-богатите имаха прислужници — мексиканци или китайци, но белите жени твърде много се търсеха като съпруги за чифликчиите и строителните работници, за да могат да ги пуснат да работят другаде, а не в собствените им кухни.

Така че се налагаше всяка жена да умее да поддържа домакинството и да знае да готви. Трябваше и Пейдж да се научи. Мин щеше да й покаже. Издадох хрипливи звуци, изпълнени със съмнение по въпроса и предназначени да покажат, че на самата Мин й предстои да научи някои и други неща по въпроса.

— Е, добре де — бодро се съгласи тя. — Ще се учим и двете.

Повъртях се наоколо, за да се запозная със системата, която бе приложила. Беше просто — щяха да започнат с прости основни ястия, да се упражняват и да се упражняват, докато не се усъвършенстват. До Коледа Пейдж вече беше в състояние да се справи с коледното парти, което Фил искаше да даде. Да, можеше да организира и шведска маса, ако той поиска…

Фасулът и салатите й бяха страхотен успех, а кафето й бе направо разкошно.

След като тайфата си тръгна, Мин и аз й помогнахме да разчисти. Искахме да се насладим на реакцията, Фил бе толкова доволен, че започна да мие чиниите по собствена инициатива. Цялото му държане излъчваше гордост и ентусиазъм.

— Знаех си, че не може да не те харесат — каза той на Пейдж, — веднъж след като те опознаят.

— Харесаха ме тази вечер — разумно отвърна тя, — защото правя хубав фасул и мога да готвя.

Фил се обърна, като от лактите му се стичаше течен сапун, за да я погледне.

— Скъпа…

— Няма нищо — увери го Пейдж. — За една жена е много важно да умее да готви. Яденето е съществена част от живота и не може да се пренебрегне.

Мин ми се усмихна над купа чинии, който й подадох.

— Ако наистина възнамеряваш да се посветиш изцяло и единствено на научната работа — продължи Пейдж, — можеш да пренебрегнеш подобни дреболии. Но тъй като аз лично избрах да играя ролята на домакиня, трябва достойно да се справя.

Фил си пое дълбоко дъх и се вгледа внимателно в лицето й.

— Съжаляваш ли за тази промяна, настъпила в живота ти? — колебливо запита той.

— О, не — отвърна Пейдж. — Освен това не бе точно промяна. Все още продължавам да си бъда същата като научен работник, само дето в допълнение към това съм и домакиня. Най-малкото — скромно му се усмихна тя, — вече мога да готвя фасул.

Той се пресегна и я целуна по бузата.

— И то добре, скъпа. Справи се отлично и то точно като за мен, момчето от Бостън. — Съобщи този факт, като че ли бе страхотно и чудновато съвпадение.

— Едрият мъжага, да не би да си мисли — запита Мин, когато я карах до вкъщи, — че тя е избрала фасула, като най-важното нещо, което първо да научи да прави добре?

— Тя ли го избра?

— Тя. Не съм я насилвала за нищо, Уит.

И наистина беше точно така. Тук вече не ставаше въпрос за изтънчени схеми и хитри планове. Повечето от нещата, които Мин и Пейдж вършеха, се правеха открито и искрено.

Няма да забравя вечерта, когато двете момичета обсъждаха дрехите и грима, като експериментираха и с двете за ужас на двамата скептични доктори, които ги наблюдаваха с нескрит интерес. Бе решено, че очите на Пейдж са най-важната й черта. Те доминираха над лицето й и затова трябваше преди всичко да се заемем с тях.

Мин обяви, че са като очите на хамелеона, не са сиви, и започна да спори по въпроса с Фил. Естествено, че беше точно така! Цветът им се менеше според цвета на дрехите, с които беше облечена Пейдж. Понякога ставаха сиво-сини, понякога — зелени.

— Да — съгласи се Фил. — И аз съм забелязвал това.

— И трябва да си слага съответен грим, за да й подхожда на цвета на дрехите.

— И какво ще стане — запитах с искрено любопитство аз, — ако тръгне вечер със зеленооко настроение и съответния грим, а към десет вечерта очите й се окажат сиво-сини?

— О, Уит! — отчаяно промълви Мин.

— Е, добре де, и на мен не ми е много ясно — подкрепи ме Фил.

Момичетата не ни обърнаха никакво внимание. Очите на Мин си бяха просто обикновено кафяви, веждите също, косата кестенява, а кожата й мургава, така че всичко си отиваше едно с друго. Освен това, изглеждаше като че ли над нейното лице доминира устата.

— А това, което излиза от нея, доминира над всичко и всички останали — промърморих си под носа аз. Но все пак не ми обърнаха и този път никакво внимание. Фил ми се ухили, аз му намигнах в отговор и свих рамене.

Миглите на Пейдж, заключи със съдбовен тон Мин, бяха красиви и дълги, а самите й очи имаха леко бадемова форма. Тук-там по малко сини сенки за очи щяха да й отиват. Ние, мъжете, си дръпнахме от лулите и ги наблюдавахме как си правят разни експерименти, за да определят точно колко грим да й поставят. Но миглите трябваше да се гримират само в специални случаи.

— Да — рече Фил, — ако се гримира из къщи, ще вземе да й пада гримът в супата.

— Изобщо не е така — строго му направи забележка Мин. — Едно момиче трябва от време на време да си слага по-специален грим, за да привлича вниманието.

— Може пък да не искам жена ми да привлича нечие чуждо внимание — обади се Фил.

— Напълно е възможно да иска да привлече тъкмо твоето внимание! — изтъкна му Мин.

Фил отстъпи.

— Е, да — така е…

След това момичетата продължиха да обсъждат въпроса за грима, пудрата и колко руж трябва да се постави. Аз си помислих, че никога повече няма да се оплаквам, задето трябва да се бръсна всеки ден. Ако беше толкова трудно човек да е жена, какво остава за нас мъжете…

— Виж с каква измама е свързано всичко — намеси се в разговора Фил. — Нищо чудно, че мъжете после се чудят за какви жени са се оженили.

— Доста може да се каже по въпроса и погледнато от обратната гледна точка — му напомни Мин.

— О, стига де, Мин!

— Ще се осмеля да кажа, че Пейдж никога не те е виждала с набола брада, преди да се ожените.

— Съвсем не е така — обади се Пейдж. — В действителност се влюбих и се съгласих да се омъжа за него точно при такива обстоятелства.

— Видя ли? — изперчи се Фил. — Не става въпрос за това какъв лосион съм употребявал. Хващам се на бас десет към едно, че ще харесвам жена си и без всичките тези джунджурии.

Пейдж проучваше лицето си в ръчното огледалце. Те с Мин седяха на килимчето пред камината. Половината лице на Пейдж бе гримирано с матова пудра с цвета на слънчев загар, а другата половина беше блестящо розова.

— Това ми напомня — изрече със замислен тон тя, — за работата, с която се занимавах едно лято, когато се готвех за дипломирането си. Трябваше да спечеля малко пари… — Пейдж ме погледна. — Изкарах си образованието като повечето време работех — сериозно обясни тя. — Не мога да кажа, че през цялото време съм работела — известно време взимах стипендия — спря и погледна настрани, очевидно не бе сигурна дали да продължи или не.

— Всички добре разбираме, скъпа — промърмори Фил, — че умът е физически недостатък, за който не е нужно човек да се извинява и който трудно може да се прикрие, дори и ако се подхожда към това изключително внимателно.

Пейдж се изчерви.

— Е, понякога и това се случва! — разгорещено отвърна тя.

— Какво беше започнала да ни разказваш? — подсетих я аз.

Тя кимна.

— А, да. Ставаше дума за… — започна да втрива студен крем на лицето си, като размаза двете пудри в една и лицето й заприлича на маската на клоун. След това изчисти цялата каша с една мокра кърпичка, като основният й интерес беше насочен към онова лято, когато се е готвела за дипломната си работа.

Наблюдавах внимателно Пейдж, докато говореше. Мин наблюдаваше Фил. След това ми каза, че сега е разбрала защо Фил се беше оженил за това момиче. Пейдж бе наистина забележителна жена.

Така че тази вечер пред камината тя отпразнува своя малък триумф. Появи се пред нас, изпълнена с нова увереност в самата себе си и в приятелските чувства на групата ни към нея. Пейдж Арнинг Скоулс ни разказа за работата си през лятото, за експериментите с материалите, предназначени за пластичните хирурзи, за сътворяването на козметични кремове и препарати за пациенти, пострадали от изгаряния и други белези на лицето. За цвета на кожата на белите хора и негрите, който невероятно варира и се променя. Бе открила, че е възможно да се проучат пластовете на тъканта и да се възпроизведат. Това би могло да се окаже и досадна работа, но не беше така, защото психическото бъдеще на пациента зависи от успеха й. Разказа ни една-две забавни истории, особено за едно момиче с изпъкнали зъби, което отказало да си сложи първият комплект изкуствени зъби, защото не изпъквали достатъчно навън.

Аз също започнах да гледам на съпругата на Фил с ново уважение и разбиране.

— Понякога би могла да ни помагаш — искрено споделих с нея аз. — Искам да кажа, в клиниката. На Форестър често му попадат случаи с белези и при твоя опит… Би ли се съгласила да ни помагаш, Пейдж?

Тя ме погледна.

— Разбира се — жадно отвърна тя. — Защо не?

Не можех да намеря причина, която да ни попречи, въпреки че трябваше да споря с Мин по въпроса.

— Е, добре де — казах й аз, — наистина е време да забременее и да роди, но докато не го е направила…

— Чувала съм какво мисли Фил за съпругите, които се намесват в работата на мъжете си, при това лекари.

— Е, тогава той имаше предвид Меринел, нали?

— Да.

— Това е съвсем друг случай. Пейдж е обучен и опитен биолог. Може да ни се окаже полезна в много направления. Всъщност е възможно да ни окаже огромна помощ. Вярвам, че и Фил на мое място би й предложил същото, с това изключение, че може да не иска тя да си помисли, че…

Мин веднага подхвана темата.

— Да! Че чувства, че не я бива много в домакинството. Но сега, Уит…

— Хъм-м-м!

Така че, когато се събрахме следващия път, отново подхванахме темата. Случи се така, че Фил го нямаше. Беше заминал на едно от обичайните си пътувания из планините, този път до едно миньорско селище горе в Маунтин Хоум. Връщах момичетата с колата вкъщи, а Пейдж ни покани да останем за обяд.

— Ти защо не отиде с Фил? — я попитах аз.

— Защо ли… — тя ме погледна, след което изгледа зелената салата в ръцете си. — Ами никога не ходя с него.

— Не искаш ли да отидеш? — продължих да питам. — Бих казал, че искаш… Фил понякога много се уморява на тези пътувания.

— Да, така е — изглеждаше затруднена.

— Да не би да се боиш да летиш? — предположи Мин.

Пейдж се обърна да я изгледа със същия сериозно въпросителен израз.

— Не — бавно отвърна, — не се страхувам от физическите неща, Мин.

— Ами тогава, какво ти пречи? Аз бих отишла на твое място — разгорещено каза Мин. — Разбира се, ако се интересуваш от работата му…

— Естествено, че се интересувам! — запалено отвърна Пейдж. Постави салатата в кошницата, пусна водата силно да мине през нея, след което така силно я изтръска, че ни напръска и двамата. — Просто — продължи тя, — не знам как да проявя интереса си към работата му — по такъв начин, че той да няма нищо против…

— Никога не съм срещал мъж, който да не обича да говори за работата си или за професията си. Би могла да слушаш, ако не знаеш нищо за работата му. Но в твоя случай, Пейдж, ти направо би могла да работиш заедно с него.

Тя се обърна към мен, а бузите й порозовяха.

— Как? — поиска да знае тя. — Искам точен и конкретен отговор, Уит. Много пъти съм мислила за това. Но винаги пред мен изниква един-единствен въпрос, на който не мога да намеря отговор. Как да му помогна? Откъде да започна? Когато за пръв път дойдохме тук, предложих да отида да работя в лабораторията, но той ми отговори, че това би означавало някое момиче да остане без работа.

— Та това е направо глупаво — възмутих се аз. — Винаги имаме свободни места в болницата.

— Точно това си мислех, затова реших… — Тя се обърна и продължи да прави салатата, като хубавата й коса красиво контрастираше на фона на медените тигани, окачени на облицованата с плочки стена.

Мин вадеше хлебчетата от фурната.

— Питала ли си Червенокоско напоследък дали няма да си му от полза в болницата? — Гласът й просто трептеше от невинност. — Искам да кажа, сега, когато вече не живеете в толкова голяма къща, ми се струва, че…

— Знам — съгласи се Пейдж. — Не става дума за това, че не съм достатъчно ангажирана, Мин. Но там, като бяхме в Грууп, където познавахме едни и същи хора и можехме да си обменим по някоя и друга клюка за този или онзи или дори да се поскараме за работата си — усмихна по новопридобития си начин, — имахме толкова много повече общи неща, за които да си говорим.

— И все пак си мисля, че трябва да си намериш някаква работа в болницата — казах й аз, когато седнахме на масата. — Ако бях на твое място, щях да отида в отдел „Кадри“…

— Ще трябва все пак да каже на Червенокоско какво си е наумила — ме предупреди Мин.

— О, да — съгласи се Пейдж. — Тогава просто бих могла да си предложа услугите да помогна, ако има нужда. Дори съм си мислела да започна работа като медицинска сестра.

— Разбира се — съгласих се аз. — Или просто да наблюдаваш някои от операциите на Фил. Той е много добър като хирург, нали знаеш. Ние, лекарите, го наблюдаваме как работи винаги, когато имаме възможност. Харесва му. Казва, че това му помага да обсъди с нас някой сложен или деликатен проблем след това.

— А ако може да проведе този разговор у дома си с някой, който е интелигентен и запознат с въпроса — заключи Мин, — помисли си само колко ще ти се чувства благодарен за помощта, Пейдж!

— О, Мин — поправи я Пейдж, — всичко, което бих направила, е, за да помогна единствено на себе си. Фил няма нужда от помощта ми.

— Случайно знам — казах й аз, — че моли Господ за помощ преди всяка операция, която извършва. Наистина го прави. Той… — прекъснах, стреснат от глухия, хълцащ звук, който долетя към мен през масата.

— Хей! — извика Мин. — Уит, тя плаче!

Наистина плачеше. Седеше там, а сълзите се ронеха от очите й на малки сребърни мъниста и се стичаха по бузите й, като капеха върху бялата блуза, която бе облякла с неделния си костюм.

— И за какво, по дяволите, плачеш сега? — изревах аз. Плачът кара хората да се чувстват адски безпомощни. Не исках да я накарам да заплаче.

Пейдж си избърса носа и очите с една салфетка.

— Плача — отвърна през сълзи тя, — защото Фил е толкова добър човек!

Не можах нищо да кажа. Долната ми челюст увисна като възел на вратовръзка.

Но Мин реагира съвсем правилно.

— Ами, естествено, че е добър човек! Да не би това да те изненадва?

Пейдж седна изправена на стола.

— Мин Брейди! — изрече тя с тон, от който ме побиха тръпки. — Доста дълго време си мислех, че не съществуват добри мъже на този свят!

— Ами-и! — извика Мин, когато отново беше в състояние да проговори. — И какво, за Бога, те накара да си мислиш такива идиотщини? Какво ти се е случило?

Пейдж въздъхна и по детски сложи ръце на мокрите си бузи.

— Почти същото, каквото се случи и с теб, но има една основна разлика между нас. Ти не подозираш всички мъже…

— Със сигурност не и мъже като Червенокоско Скоулс! — отвърна Мин, като стана, за да донесе още хлебчета.

Когато се върна, заговорихме за други неща. За шапките на Лоис Торнхил, доколкото си спомням. Момичетата бяха единодушно настроени срещу тях.

След обяда се обадих в болницата, за да проверя дали няма нужда от мен и седнах пред камината в хола с неделния вестник, докато те измият чиниите. Трябва да са знаели, че мога да ги чуя, но си разговаряха, като че ли са сами. Опитах се да реша дали ми правят по този начин комплимент или не, но разговорът им до такава степен ме заинтригува, че не стигнах до някакъв определен извод по въпроса.

Разговаряха за Фил, за това, че той до голяма степен се различава от останалите мъже и по една изключително типична за жените логика, заключиха, че Пейдж няма основание да осъжда всички мъже. Те си имаха и своите добри страни, така, както и лоши, естествено.

Бях готов да им изрева, че същото важи и за жените, но Мин сама направи това откритие и го съобщи.

— Всъщност — продължи тя, като подреждаше чиниите по рафтовете, които сега бяха поставени в коридора между хола и кухнята, — никога не съм могла да реша дали приликите в двама души или различията им са тези, които ги карат да се влюбват един в друг. Искам да кажа…

Тя се върна в кухнята и трябваше да си понапрегна ухото, за да чуя.

— Ти защо се влюби в Червенокоско?

Пейдж промърмори нещо в отговор.

— Точно така е! — прекалено сърдечно се съгласи с нея Мин. — Добре, хайде сега да обърнем въпроса, защо той се влюби в теб?

Пак се чу мърморене.

— О, сигурна съм, че е така, Пейдж! Още по-сигурна, всъщност, отколкото съм уверена, че ти го обичаш. Имам предвид… често се чудя дали разбираш и до каква степен разбираш любовта си!

— Не мисля, че те разбирам…

Слушах напрегнато с всички сили. Аз самият исках да чуя това обяснение.

Мин ни помогна.

— Ами, виж какво. Вие с Червенокоско сте женени. Но изглежда, че това ви се струва напълно в реда на нещата. Знам, че той е много зает, знам, че ти си затворена по характер, но все пак, имам чувството, че и двамата пропускате нещо важно.

— Така е — енергично се съгласи Пейдж. — Предполагам, че причината е, че се оженихме твърде набързо или нещо от този род.

— По моя вина… — промълви Мин.

— Каквато и да е причината, ако ти се струва, че не схващам добре любовта си към Фил, значи със сигурност и на него му се струва така! Но не знам какво да направя — как да му покажа…

— Какво направи първия път? За да му покажеш?

Пейдж не отговори, но мисля, че трябва да е изглеждала доста объркана.

— Искам да кажа — извика Мин, — спомняш ли си кога и къде Фил за пръв път те целуна? А-ха! Виждам, че помниш, дори и носът ти се изчерви! Хареса ли ти?

Пейдж изхихика.

— Толкова ми хареса, че му зашлевих един шамар!

— Леле — учуди се Мин, — трябва да е била страшна целувка!

— Не бих го направила пак — призна Пейдж и Мин се изсмя.

Ухилих се и грабнах вестника. Но имаше още.

— Естествено, че не можеш да навлезеш в пълни подробности и детайли, Пейдж — съветваше я Мин. — Но често се чудя дали малко ухажване след брака няма да помогне. Искам да кажа, ако се опиташ да събудиш у него същите чувства като тогава, да си спомняш всички номера и трикове, които си използвала, за да го възбудиш!

— Не съм използвала никакви номера — студено отвърна Пейдж.

— О, направила си го! Хвана го в лапите си, нали? Дори и тази целувка, естествено, и тя е била номер. Може да е била предизвикана само от роклята, с която си била облечена, но не може да не е имало нещо. Ако бях на твое място, щях да се опитам да използвам същият трик. Нищо не губиш, а и кой знае — нищо чудно, може да получи още една плесница.

Естествено, не съм напълно осведомен по въпроса. Възможно е Пейдж отнякъде да е изровила сивия костюм или дори дънките и карираната блуза, с които бе ходила облечена в Озаркс. Просто така се случи, че се сети за синята копринена рокля, с която бе на партито на гилдията на художниците и реши да я облече пак на премиерата на „Гласът на костенурката“ същата тази седмица.

Пейдж, Мин и Фил бяха твърде ангажирани с къщата, за да работят много с театралната група тази зима, но аз продължавах да бъда продуцентът, а Лоис направо ме изстискваше. След премиера винаги имахме празненство, а това бе особено специално, тъй като честваше първата пиеса, която сме поставели в подновения театър.

Пейдж извади стария костюм, огледа го критично, пробва го и го изпрати на химическо чистене. Дори намери малката синя чантичка — онази, която бе забравила на бюрото си в деня, когато се бе заключила в лабораторията. Щеше ли Фил да си спомни?

В последния момент толкова много се страхуваше, че той ще си спомни и ще разгадае дребния й трик да събуди отново страстта му, че си купи розови карамфили за един долар и си ги забоде в колана. Цветът им страхотно подхождаше на бузите й.

Може причината да е била целувката, към която така усилено се стремеше, и мога спокойно да се обзаложа, че я е получила, но както и да е, Пейдж беше направо поразяващо красива в този яркосин копринен костюм и с перлите — същинска поява на бледата златна красавица. Сочните розови цветя още повече допринесоха за подсилване на ефекта. Тази вечер Фил нито за миг не се отдели от нея и направо подскачаше, ако някой мъж й кажеше повече от две думи. Дори попита Мин защо тя никога не си слага цветя!

Видях как Мин премигна, а на следващия ден й изпратих цяла кофа, пълна с цветя. Тя се обади в болницата и помоли да ми предадат да се отбия у тях тази вечер, ако ми е удобно. Удобно ми беше. Очаквах да ми благодарят за всичките маргаритки и прочие други цветя и тя наистина ми благодари. Каза, че съм бил „сладък“.

На свой ред аз й благодарих за всичко, което бе направила за Пейдж и Фил. Той ставаше, изтъкнах аз, като й цитирах редица конкретни примери, далеч по-добър лекар, когато нещата в къщи му споряха и вървяха добре. В него се усещаше стабилност и сигурност, които само обичта на друг човек са в състояние да събудят.

— И — продължих аз, като събрах цялата си смелост — много би ми се искало да може и ти да ми дадеш същото.

Тя си седеше, както обикновено, на килимчето пред камината, обгърнала с ръце коленете си. Обърна се да ме погледне.

— Какво по-точно искаш да кажеш?

— Имам предвид — произнесох аз толкова спокойно, колкото можех, докато същевременно във вените ми пулсираха и избухваха редица малки атомни бомбички, — любов и привързаност. — Погледнах я право в лицето. — Моля те да се омъжиш за мен.

Тя втренчено ме зяпна. Изправи се на колене и ме погледна от този ъгъл. Успях да задържа погледа си спокоен, като си пъхнах ръцете в джобовете, за да не види тя, че треперят.

— Но, Уит… — започна притеснено тя.

— Аз самият мисля, че е страхотна идея! — казах й аз. — При всички положения, имам нужда от готвачка и домакиня. Що се отнася до теб, като се омъжиш за мен ще разрешиш всичките си проблеми.

— И какви по-точно са тези проблеми?

Кълна се, че със същия успех можехме да обсъждаме двама марсианци.

— Виж какво сега, Мин!

Тя цялата стана тухлено червена.

— Мислех, надявах се, че това ще си остане моя тайна — имаше вид направо на съсипана.

— Способна си да заблудиш някого, колкото една диня може да каже, че е пъпеш.

— О, Уит, мислиш ли, че всички са знаели?

— Не съм казал подобно нещо. По една причина, никой пет пари не дава дали си влюбена в Скоулс или не.

Тя отново се отпусна на пети.

— Не съм влюбена в него — намусено изрече тя.

— Слушай какво. Мин. Умея да разпознавам любовта, когато я срещна.

Тя замислено ме гледаше.

— Но не и сега, Уит. Ето. Ела тук. Брой! — Протегна ми малката си пухкава ръка, за да й премеря пулса.

Така че разбира се, приближих се, седнах до нея и хванах ръката й с моите.

— Харесвам Червенокоско — каза ми тя, като че ли ми даваше някакво обяснение. Опипваше почвата.

— Забрави ли онова парти, което даде миналото лято?

— Не. Но… разбирам… точно сега, в този момент разбирам, Уит, че всичко това е вече отминало. Просто го харесвам. Вече не ми се разтуптява сърцето, не го обожавам дори. Той си е просто Червенокоско и го харесвам. Вярваш ли ми?

Разбира се, че исках да й повярвам.

— Винаги съм ти се възхищавал как помогна на Пейдж, вместо да й попречиш. Това беше велика и благородна постъпка от твоя страна, Мин.

— Да — безразлично потвърди тя. — Но въпросът е, че по този начин, като че ли най-много помогнах на себе си. Ако аз не мога да го имам… със сигурност не исках да изпитвам тези чувства, които изпитвах към него. Но сега, не мислиш ли, че ми помогна фактът, че и той е човек като всички останали, на който може да се въздейства и който може да се обработи?

— Над него доста се поработи — намусено изрекох аз.

— О, да, но… — тя се облегна на ръката и рамото ми, а кафявите й очи се втренчиха в огъня. Погалих бузата си в гладката й лъскава коса.

— Има нещо друго — продължи тя, като че ли не ме забелязваше. — Вярвам, че всичко това, новата къща и готвенето на Пейдж, и всичко останало, мисля, че това по всяка вероятност е накарало Пейдж да осъзнае, че Червенокоско е човек.

— Това хубаво ли е? — запитах, като ми се прииска да се изсмея.

— Ами, в нейния случай — да. Защото мисля, че сега наистина вече го обича.

— А преди не го ли обичаше?

— Не зная, Уит. Възможно е просто да е изпитвала благодарност към него. Затова, че я е извадил от затвореността и резервираността й, от черупката, в която се е била затворила или от каквото и да е било това, в което е живяла. Съгласила се е да се омъжи за него от чиста благодарност — не сега, сега вече е готова да е омъжена за него и да му бъде жена. Има голяма разлика между тези две неща. Можеш ли да я разбереш?

— Не и аз — уверих я. — Никога не ме е бивало да уча чужди езици.

Тя ме сръга с лакът и аз я прегърнах с една ръка.

— А какво ще кажеш по въпроса за предложението ми за брак? — запитах я аз.

— Ти сериозно ли говореше, Уит?

— Никога няма да ме видиш по-сериозен. Всъщност, Мин, това е последният път, когато изобщо някога ще те помоля отново да се омъжиш за мен. Съгласи се или да спрем дотук. А ако не се съгласиш, ще пробвам с Лоис.

— Заплашваш ли ме? — запита тя със свити устни.

— Предупреждавам те. Обичам те и бих предпочел да се оженя за теб. Но нямам никакво намерение да пропилявам целия си живот като те преследвам напразно.

— Басирам се, че можеш да намериш нещо далеч по-добро от тази Торнхил!

— Изобщо не е толкова лоша, колкото вие жените се мъчите да я изкарате.

— Не е ли? Така значи?

— Не. Харесва ме, харесва къщата ми…

— Виждала ли я е? — извъртя се към мен като вретено.

— Естествено, че я е виждала. И я харесва. Обожава цветовете, в които съм я боядисал — нали знаеш, в зеления цвят на авокадото и тиквено жълто.

Мин ме изгледа изкосо.

— И без пердета от тънък муселин — сухо каза тя.

— О, изобщо няма пердета.

— Уит!

— Нямам. Почакай, докато сама се увериш.

Тя стегна мускули, готова да стане.

— Хайде да тръгваме — подкани ме тя.

Хванах я за рамото.

— А, не! Аз искам да те подкупя, млада девойко!

— Д-р Лоурънс Уитли — процеди през зъби тя, — ако си позволил на тази Торнхил да ти види къщата, не може да не направиш същото и за мен.

— Правя за теб далеч повече. Моля те да живееш в нея.

Ядът й се разсея и тя потри глава в ръкава на сакото ми.

— Къщата ти ще ми хареса — промърмори тя. — Вече ми харесва, отвън.

— Отвътре е още по-хубава — започвах да се чувствам прекрасно. Всяка жена май наистина имаше нужда от мъничко твърдост!

— Знаеш ли — произнесе тя с глава, опряна до кафявата вълна, — че да се ожениш за момиче като мен, че да се ожениш за мен, ще е като да играеш на комар, Уит!

— Добре — рекох аз. — Можем да се оженим в Гардън Сити.

Това я накара да се засмее.

— О, Уит! — изгука тя. — Прекрасен си!

Да целуваш Мин също се оказа прекрасно преживяване. Вътре в мен се надигна сладка буря, изпълнена с чувства и се зачудих дали я е усетила.

— Чуваш ли как гърми? — запитах я аз.

— Да — отвърна тя, опряна до бузата ми. — Има и светкавици, ей там, до библиотеката. Много…