Елизабет Сайферт
Докторът си избира съпруга (14)

Глава четиринайсета

Майката на Мин почина внезапно това лято, така че не можахме да сключим брак до Коледа. Пейдж изяви желание да подготви сватбата ни, така че ние с радост я оставихме да го направи. По принцип не възнамерявахме да вдигаме голяма сватба, но все пак си беше повод за празнуване.

Къщичката на семейство Брейди бе продадена. Г-н Брейди отиде да живее в ранчото на сина си близо до Нампа. Мин бе наела две стаи в града. Бяхме планирали да се оженим в църква, като дадем прием в дома на Фил. Пейдж накара Мин да остане при тях в продължение на една седмица, за да приготвят всичко, докато, в действителност, на Мин така й дойде до гуша от всички тези излишни украшения, които по принцип се счита, че трябва да се носят от всяка млада булка, че самата тя се смя на себе си.

— Оранжеви цветчета, Господи! — казваше тя на Пейдж, докато се обличаше за церемонията. — Сватбата ми е украсена с черни съмнения и истински ужас.

— О, Мин — възкликна Пейдж, — Уит е толкова добър!

— Разбира се — съгласи се Мин. — Точно затова изпитвам подобни чувства като съмнения и ужас. Може да наранявам, без да искам, този добър човек… — Тя мрачно се втренчи в полата на костюма си.

— Слушай какво ще ти кажа, Мин — рязко заяви Пейдж. — Спомняш ли си миналата зима, когато ми каза да си спомня как са стояли нещата, когато Фил ме е целунал за пръв път?

— Да — отвърна Мин. — Розови карамфили.

— Ами, защо и ти да не постъпиш по същия начин днес? Ако се изправиш лице в лице с този факт, имам предвид сватбата, спомни си как онзи другият те е ухажвал и любел, така че ти да… — Практичният съветващ тон на Пейдж изведнъж заглъхна.

Мин се втренчи в нея за миг. Предложението Мин да използва спомена за онзи прелитнал като муха през живота й летец, за да преживее миговете на сватбата с мен, й изглеждало в първия момент чудовищно, но същевременно толкова смешно и забавно, такова нелепо доказателство за наивността на Пейдж и присъщата й невинност, че Мин се заляла от смях.

И продължаваше да се залива от смях, когато се приближи по пътеката между редовете в църквата, за да се омъжи за мен. Но, както решихме по-късно, това също не беше лош начин човек да пристъпи към брака си.

И наистина трябва да сме били прави, защото, за своя най-голяма изненада, Мин установи, че се чувства безкрайно щастлива в брачния си живот.

Не съм изпитал дори и за момент някакви угризения на съвестта или съмнения. Знаех, че я обичам. Знаех, че ще ми хареса да съм женен за нея.

Но Мин — всяко доказателство за успех в предприетото начинание й доставяше огромно удоволствие и я изумяваше. Ако изпържеше яйцата по любимия ми начин, това за нея се оказваше такъв триумф, както и мигът, когато за първи път вдигна телефона, за да отговори на нощно повикване от болницата.

Бе сложила телефона до нейната страна на леглото, бе записала името, проблема, важността на случая, всички детайли от значение за мен, преди да реши дали се налага да напусна топлото си приятно легло.

— Напълно си подходяща за съпруга на доктор — уверих я аз и тя въздъхна от щастие при похвалата ми.

Наистина беше добра съпруга — не само за лекар, а за всеки мъж. Във всяко отношение се грижеше прекрасно за мен. Преди брака ни беше обявила, че възнамерява да продължи да работи във вестника си. За нея това щеше да бъде като уютно местенце, в което да се приюти и да намери утеха, в случай че се окаже толкова лоша съпруга, колкото очакваше.

Не спорих с нея. Ако смяташе, че се нуждае от тази външна работа, значи, наистина изпитваше нужда от нея. Ако ли пък не…

Зарадвах се, но същевременно и се успокоих, когато още първия месец напусна.

— Твърде съм заета — увери ме тя, като че ли отбиваше протестите ми! — Никога не съм предполагала колко заета може да се окаже една домакиня. Господи боже мой! Никога дори не съм и допускала колко време е необходимо да отдели човек, за да приготви три яденета на ден, като същевременно се мъчи да поддържа къщата чиста. Дори и когато живееш в нова къща, все се налага по нещо да вършиш и не ми остава време, Уит.

Ухилих й се.

— Това е един от дребните мъжки трикове — осведомих я аз.

 

 

Седна и се загледа замислено през прозореца. Покритият с плочи покрив на къщата на Фил блестеше на утринното слънце. Небето бе светлосиньо, като клоните на дърветата с новоразцъфналите си листа оставяха следи от красива дантела върху него.

— Един от дребните мъжки трикове е — сериозно повтори тя — да ни накарате да повярваме, че ние жените ръководим нещата, като ги поемаме в свои ръце.

Посегнах към кафеварката и тя ме погледна с укор.

— Нали ти казах, че започвам щатна работа при теб като твоя съпруга — напомни ми тя.

— Включително и това да ми сипваш кафе от кафеварката ли?

— Включително всичко необходимо!

— Една къща, която се състои от пет стаи не би трябвало…

— Поддържането на домакинството е само частица от тези задължения. Това е и мястото ни в обществото.

Засмях се.

— Така е — настоя тя. — Всички, които ме посетиха… Повечето от любопитство, но няма никакво значение… Това са медицинските служби, църковната гилдия и тайфата на малкия театър.

— Групата, скъпа. Може да е тайфа, но човек не говори подобни неща.

— И като включвам и Лоис в това число, имам право да ги наричам както си искам. Господи, Уит, тази дама дойде на сватбата ни! Свещените окови на брака нищо ли не означават за нея?

Изправих се.

— Въобразяваш си някои работи, Мин.

— Не е вярно. Дамата ти е хвърлила око още от мига, когато слезе от влака, но ако си мисли, че бракът ти с мен е една от онези мимолетни истории, които тя нарича „фази“, ще трябва да остане разочарована.

— Разбира се, че е прекрасно — не се въздържах да я подразня аз, — човек да има две красиви дами, които да се домогват до сърцето му. Тези дни направо ми е трудно да позная в себе си стария Уит.

Тя ме целуна, като избърса остатъка от яйце от ъгълчето на устата ми.

— Ако въпросната Торнхил не се оттегли доброволно, ще остане само една красива дама в живота ти, Ромео.

Естествено, всеки мъж обича да го наричат „Ромео“. А и аз само мъничко се безпокоях дали бракът ни е в състояние напълно да заангажира времето и мислите на Мин. Така че съобщението й, че нещата вървят добре, направо ме ощастливи.

Продължи да си запълва времето с най-различни неща, продължи да бъде щастлива, не престана да се учудва на самата себе си. От време на време прекъсваше това, с което се занимаваше, за да се обърне и да ме изгледа критично: „Просто не съм в състояние да си обясня“, коментираше си тя и продължаваше започнатото.

Не се чувствах засегнат или обиден. Познавах своята Мини знаех какво има предвид. Но тя трябваше една вечер да обясни на Фил и Пейдж, когато бяха седнали заедно във вътрешния им двор.

Беше си монтирал барбекюто и тази вечер печаха първото месо на него.

Бях се забавил в клиниката, като развеждах една дама писателка из нея и внимателно изслушвах симптомите й, но те тримата решиха да ме изчакат — все по някое време щях да се появя.

Дворът им имаше изглед към долината и виещият се от града път. Можеха да видят подножието на хълмовете, огрени от равните слънчеви лъчи, които ги посипваха със злато. Гледаха към сградата на съда отвъд дърветата и към гарата Юниън Пасифик от другия край на улицата. Виждаха всички малки къщички и градинки от двата края на шосето — гледаха директно към покрива на къщата на Кенет Нокс, тази, в която Фил щеше да се опита да живее с Меринел. Но не мисля, че още си спомняше за това.

Беше седнал на една пейка до масата с чаша бира в ръка. Пейдж бе седнала на стъпалата, като перилата от ковано желязо хвърляха красиво отражение върху лицето и ръкавите на блузата й. Пейдж бе в напреднала и забележима вече бременност, която я правеше още по-красива. Беше си подрязала сребристорусата коса и я бе сресала така, че да пада на малки кичури покрай лицето й. В сивите й очи можеше да се прочете онзи топъл, почти чувствен поглед, който издаваше замисленост за яденето, което трябва да сготви тази вечер, или за задълженията й в Червения кръст на следващия ден, или за целувката снощи.

Мин бе седнала в един от столовете с кръгли облегалки, като от единия й бос крак висеше мокасин, докато искрено се опитваше да обясни колко е щастлива — сега, когато е омъжена за мен.

— Но, Мин, ти знаеше, че той е страхотен и преди!

— Естествено, че знаех! Но не можех да предположа какви тръпки ще ме побиват само, като го наблюдавам да си слага тези очила с черни рамки, които носи.

Фил изпуфтя.

— Точно това искам да обясня, Червенокоско — настоя тя. — Тези дреболии са по-важни от големите неща в живота. Начинът, по който Уит си слага очилата и вечер ги сваля…

— О, Мин, стига вече! — засмя се Фил.

Тя изхихика.

— Но знам накъде биеш. Повечето от нас наистина приемат Уитли като даденост. Той е толкова добър през цялото време и човек напълно и с чиста съвест може да се опре на него. Естествено, че и Лоис го е харесала.

— Сто процента! — войнствено заяви Мин.

— О! — извика Пейдж. — Това никога не е било сериозно.

Мин и Фил се обърнаха да я изгледат учудено.

— Никога не е имало нещо по-сериозно! — увери я Мин.

— Напълно е права! — съгласи се Фил.

— Е, може би, преди да се ожените. Знам, че веднъж я е водил да му разгледа къщата и… е, веднъж аз направо й казах, че Уит си е твой.

Фил й хвърли един бърз поглед, а Мин се засмя.

— Това трябва да е помогнало — лукаво отвърна тя.

— И не е ли?

— Бих желал да беше седнала на нещо по-меко от стъпалата — настоя Фил и Пейдж послушно се премести на стола с кожена седалка.

— И какво, не помогна ли? — отново запита тя Мин.

— Би трябвало да помогне — съгласи се Мин, — само че на нашата Лоис далеч по̀ й харесва да отмъкне нечий чужд мъж, отколкото да се занимава с ергените, които са й винаги на разположение и подръка.

— А — озадачено промълви Пейдж, — сега разбирам.

— Дори не се и опитвай да разбереш — подхвърли й Мин. — Не е работа за малки момиченца.

— Не я дразни — запротестира Фил.

— Няма вече. Тя е направо чудесна.

Фил й се усмихна и запали цигара.

— И все пак не мисля, че Лоис и Уит някога биха могли… — Пейдж се замисли.

— Виж какво, скъпа — прекъсна я Мин. — Нещата бяха станали достатъчно сериозни, когато Уит ме помоли да се омъжа за него за последен път — от пет години не бе престанал да ме моли. Даде ми ултиматум или да се омъжа за него или ще се ожени за Лоис.

— И ти затова ли се съгласи?

Фил се изсмя на глас, Мин се ухили.

— Мисля, че да — призна тя.

— Оказа се, че не си сбъркала — увери я Пейдж.

— Лоис обаче не мислеше, че ще излезе нещо от този брак — рече Мин. — Утешавам се, че не позна. Тя бе решила, че се омъжвам за него просто заради навика да ми се мотае наоколо. И се въртеше наоколо, винаги готова да го утеши и да му предложи искрена страст, когато се събуди нещастен и види колко много е сбъркал. Точно тогава реших, че трябва със зъби и нокти да защищавам дома и семейството си.

— И какво използва? — разсеяно запита Фил. — Де Де Те ли?

— Помислих си за него, но реших, че е по-просто да използвам за целта друг мъж.

— Мъже — поправи я Пейдж. — Първият не свърши работа.

— Да, знам.

— „Малко момиченце“ — промърмори Фил, като очите му заиграха в усмивка.

— Но Нокс изглежда се хвана на въдицата — защити Мин усилията си. — Естествено, смъртта на съпругата му до голяма степен помогна…

Пейдж кимна енергично в подкрепа на думите й.

— Ей, вижте какво, момичета — започна да протестира Фил.

— Ти виж какво — посъветва го Мин. — Не сме безсърдечни. Знаеш, че Мейбъл Нокс е била инвалид през цялото време, откакто се нанесоха тук и още повече, че на нея това й харесваше. Беше сигурна, че ще умре, и доколкото разбирам, точно това искаше.

— Тук вече си права — съгласи се Фил. — Направихме всичко възможно, за да й помогнем, но състоянието й беше наистина доста сериозно и силно влошено. И все пак, ако притежаваше нужната сила на духа, можеше още да е жива.

— Е, това е точно, което имах предвид, умнико! И не мисля, че когато предложих на Лоис да се навъртаме наоколо и да задържим Кен да остане в Берило, когато съпругата му почина, съм направила нещо лошо. Просто й изтъкнах, че и двамата се интересуват от изкуство. Лоис веднага налапа въдицата. Поканих ги и двамата на вечеря, през цялото време напълно естествено се обръщах към тях, като към двойка…

— Кен трябва да е на около петдесет години вече — отстъпи Фил, — и със сигурност е в състояние да вземе решение как да постъпи, дори и когато има изправени срещу себе си три непоколебими жени.

— Пейдж не беше с нас — съобщи му Мин. — Що се отнася до мен, никому не дължа извинения. Както сам казваш, Кен е на достатъчно зряла възраст. А и Лоис ще е късметлийка, ако успее да го хване. Страхотен тип е. Пък и ми беше приятно да пошмекерувам малко. Защото, докато бях заета да защищавам дома си, открих колко много обичам Уит.

— Винаги си го обичала — изръмжа Фил.

— Не е така — възрази Мин. — Дори и аз не съм чак толкова глупава, за да му разигравам умишлено всички тези номера, които направих, ако бях влюбена в един толкова добър човек. Харесвах го, но го третирах като куче. Когато се оженихме, бях щастлива и някак уютно доволна. Но сега съм напълно наясно каква е разликата и въпреки че не мога да я изразя с думи, се надявам, че ще ме разберете. Ще трябва просто за момента да повярвате на думите ми. Обичам този човек с всичките му добри и лоши черти.

— Разбирам какво имаш предвид — меко каза Пейдж, като собствените й очи грееха. — Ето защо те попитах вчера дали Уит знае за бебето, цялата истина около него.

Фил се задави с последната си глътка бира.

— Скъпа… — опита се да запротестира той.

— Тя е направо невероятно момиче — изръмжа Мин.

— Да — сухо се съгласи той, — нали?

— Може би се налага да ти обясня точно в какъв смисъл го казвам — безцеремонно изрече Мин.

— О, Мин, моля те, недей… — бързо се намеси Пейдж.

Фил я погледна.

— Просто скромничи — увери го Мин. — Вземи си още една бутилка бира. Отвори я и ме изслушай, дангалако. Ще чуеш страхотна история.

Той стана и отвори бутилката, като изля съдържанието й в чашата си, облегна се на тухлената стена и се загледа в Пейдж и Мин. Беше облечен в дънки и синя риза, както обикновено се носеха хората в Айдахо.

Мин се настани удобно в стола си, очевидно готова добре и подробно да разкаже историята си.

— Става въпрос за Лоис — обърна се тя към Фил, — но историята този път е друга. Действащите лица са различни, мотивите и всичко останало. — Спря за момент, за да помисли, след което продължи: — Разбира се, знаеш, че братовчедите от малката театрална трупа се подготвят за обичайното си ежегодно представление на открито. Тази година пиесата е „Както ви се харесва“, а това означава, че има доста работа по приготвянето на костюмите. Ние, свободните жени, нали знаеш, че домакините нямат други задължени, освен да готвят, гладят, пазаруват и перат, е, та значи ние се събираме няколко пъти седмично, за да шием, а Пейдж тича насам-натам, за да свърши някоя и друга по-дребна работа за този или онзи. Не — отвърна тя в отговор на намръщването на Фил, — не е както преди, далеч по-малко. Та ето как се случило, че тя се заседяла достатъчно дълго на едно място, за да чуе жените, когато говорили за Фърн Лоуи.

Ръката на Фил толкова силно трепна, че разля малко от бирата в чашата си.

— Да-а — потвърди Мин. — Точно от този вид клюки. Нали знаеш, Червенокоско, започнали директно от смъртта на Джоун Норбър. Сега замълчи, докато не си довърша разказа. След това можеш да ръмжиш и да викаш, колкото ти душа иска. От реакцията на Уит, когато му казах, ми е ясно колко ще се ядосаш.

— Но, за Бога, Мин, от къде на къде вие жените ще се занимавате с клюки за болницата. Ако не можете сами да се спрете…

— Знам, няма да ни позволиш с Пейдж да работим за Грууп. Видя ли, казвах ти аз, че знам как ще реагира и какво ще каже. Е, добре, каза, каквото имаше да казваш, сега мълчи и слушай.

Фил седна на стъпалото, като със свободната си ръка се хвана за перилото.

— Направо ме подлудява да слушам дори… — промърмори той.

— Първоначално, ние с Пейдж не казахме нито дума, наистина не го направихме. Седяхме, като си хвърляхме една на друга предупредителни погледи, но оставихме тези жени да говорят. Най-накрая Лоис се захвана с Фърн…

— Започна със сулфамида — обади се Пейдж.

— Да, така беше. Изнесе доста голяма лекция на тема новите лекарства. Бяха чудесни, признаваше тя, и непрекъснато се появяваха все по-хубави и по-хубави. Но… — Мин строго погледна към Фил, който я наблюдаваше, като че ли изведнъж бе придобила ромбовидната кожа и потропващата опашка на най-големия му враг.

— Но… същите тези лекарства са чисто нови. Много от тях се намират все още в процес на експериментиране и развитие. И някои доктори, които не са в течение на съвременните тенденции и насоки на големите медицински центрове, доктори в изолирани и отдалечени райони…

— Провинциални доктори… — изръмжа Фил.

— О, да, точно така! Каза, че човек може евентуално да си помисли, че като работи в малка градска болница, това би имало някакво значение, може би, но е твърде склонен да се позовава на факта, че има малко хром и плочки, както и няколко приспособления и джунджурии, и съответно ще се чувства по-предразположен да използва тези нови лекарства, без да има пряка и научна представа как точно действат и за какво са предназначени, нито за въздействията и противопоказанията им.

— Е, и какво я спира да ни каже на нас всичките тези неща?

— Беше почти сигурна, че няма начин някой да не ви донесе за идеите й — престорено скромно произнесе Мин, а Фил се ухили в отговор.

— Естествено, следващата й стъпка беше, че не иска да нарушава ничия рутина или да наранява нечии чувства. Цитира като пример, че вие прекалено много се опирате и разчитате на успокоителните. Каза, че сте готови по-скоро да им оставите те да разрешат всички проблеми и да лекуват симптомите, отколкото да се ровите и да търсите първопричините за заболяванията.

— Научила е това от някой, който е вътре в нещата — забеляза Фил. Вече не се усмихваше.

— Да, и аз си помислих същото. Например от местния ни фелдшер или доктор по народна медицина, който ни е конкурент в тази област?

— Възможно е. А може и да не е. Имаме някои стари практикуващи лекари по обща медицина, които са против клиниката ни.

— Предполагам. И тогава…

— Ти каза, че е говорила за Фърн Лоуи.

— О, ти просто не си в състояние да изслушаш като хората и да оставиш нещата да дойдат по реда си! — започна да протестира Мин.

— Тя каза — продължи историята Пейдж, — че даваш на г-жа Лоуи толкова много демерол за главоболието й, че направо е привикнала и е станала зависима от него!

Фил се размърда, готов да реагира и да се намеси. Лицето му беше направо позеленяло от яд.

— Ето един от примерите, които тя цитира — обясни Мин. — Със странични инсинуации заяви, че нещата са доста обтегнати между теб и това семейство.

— О, Боже — простена Фил. — Ами Фърн знае…

— Да, Червенокоско, естествено!

— И при всички тези дами, които са слушали, спокойно бих могъл да заведа дело за очерняне и клевета срещу Торнхил!

— За нея добре се погрижиха — увери го Мин. — Не помниш ли? Започнах този разказ с думите каква прекрасна и неоценима съпруга имаш!

Фил боязливо погледна към Пейдж.

— Скъпа…? — запита той.

Тя тръсна русата си глава.

— Естествено, че й дадох да се разбере! Направо й разгоних фамилията за тези думи за провинциалните доктори и не спрях, докато не изясних напълно въпроса за лекарствата.

Напрежението на Фил видимо се увеличи, та чак ръцете му започнаха да треперят, а устните и веждите му се покриха с пот.

— Успокой се, Червенокоско, успокой топката — подтикна го Мин. — Дори и Уит е на мнение, че съпругата ти е постъпила точно, както трябва.

Фил стана и се поразходи няколко метра, като се облегна на една носеща подпора.

— Разкажете ми…

И те му разказаха как Пейдж се бе изправила сред тази група от шиещи жени, малка, крехка фигура в бяла блузка и тясна дънкова пола. С ножици в ръка, като жестикулирала с тях, докато говорела, а очите на слушателките й били приковани към проблясващата светлина на стоманата.

— Казах им — обяви тя на нетърпеливия си обезпокоен съпруг, — че вършиш превъзходна работа тук. Че си я избрал, защото си сметнал, че е жизнено необходима. Че си се отказал от важна научноизследователска работа, за да се занимаваш точно с това!

Фил едва не се задави.

— Но наистина така си беше, Червенокоско — подкрепи Пейдж Мин.

— Така ли? — запита той със странен тон. Обърна се и погледна момичетата, но все още се облягаше на стълба. Лицето му имаше вид, като че ли току-що е било ударено най-малкото от гръм.

— Изтъкнах им факта — продължи Пейдж, като се протегна да изтръгне един плевел от саксията с рододендрон на масата, — че се грижиш за жените от цялата област. — С плевела в ръка тя се обърна да посочи заобикалящите ги планини. Очите на Фил започнаха да грейват. — Напомних й, че нито едно изследователско начинание не е било започнато или окончателно завършено без участието на жени в него. Че инженерите, миньорите, чифликчиите и фермерите са се насочвали към тези места, където са могли да заведат и жените си със себе си. Задържали са се за по-дълго единствено на местата, където са се чувствали сравнително в безопасност. Значи работата ти е от фундаментално значение за развитието на Северозапада! Казах й, че не си просто един провинциален доктор, че болницата ти не би могла в нито един смисъл на думата да се нарече малка. Казах й, че се грижиш за стотина жени на ден, които имат един или друг свой женски проблем. И също така й казах, че си видял още сто — поне болницата е видяла — като си ги успокоил по един или друг начин или си облекчил болката им.

Фил отново я оглеждаше предпазливо. Ами ако бе цитирала примери…

Не спомена да го е правила.

— Разказах й за пътуванията, които предприемаш из изолираните и отдалечени места, за медицинските сестри, които въведе в миньорските селища и така нататък. Аз самата видях тези неща с очите си. Знаех добре какво си направил и можех да й кажа. Предложих й също така, ако някога с нея нещо не е наред…

— Да не дава Господ! — простена Фил.

— Не се безпокой! По-скоро биха извикали дърводелец — обади се Мин. — Тя си е направо жив бор, а не жена.

Фил едва успя да сдържи усмивката си.

— И как реагира тя на цялата тази лекция? Не може просто да си е седяла мълчаливо ей така…

— Не, естествено, върна се към нещата с демерола и настоя, че разполага с факти по този въпрос — му каза Пейдж.

— Пейдж я запита дали може да докаже твърдението си и тя отговори, че, естествено, не може, но… А Пейдж й отговори, че тя пък е в състояние да докаже, че това не е истина!

— Аз наистина пробвах да лекувам Фърн с демерол — тихо се обади Фил.

— Да, което й влоши състоянието — отвърна Пейдж.

— Знам. Чух те да говориш за това с Уит, без да искам.

— Значи…

— Значи й казах, че мога да докажа, че не го използваш прекомерно, ако изобщо се наложи да го приложиш в някои определени случаи.

— Тя попита ли те как?

— Да. Предложих й да отидем заедно да видим г-жа Лоуи, да й вземем кръвни проби, да проведем изследвания, като ги повтаряме в продължение на няколко дни.

— И тя какво отговори на това? Че няма да повярва на твоя отчет, нали?

— О, предположих това и го очаквах. Предложих й да изследваме някои проби в държавната лаборатория.

Очите на Фил заблестяха от радост и удоволствие.

— Разбирам. И тя как се измъкна от тази ситуация?

— Каза ми, че нямам право да сторя подобно нещо. Че не съм оторизирана.

— И…?

Усмивката на Пейдж разцъфна, подобно на песента на канарчетата.

— Убедих я, че съм достатъчно квалифицирана, за да извършвам всякакъв вид лабораторни изследвания.

— И какво стана тогава?

— Тя започна да увърта. Напомни ми, че съм казала, че ще отидем в къщата на г-жа Лоуи и, че нещата сто процента няма да се окажат наред там. Имаше предвид, че няма да разполагам с достатъчно стерилни условия… А аз й казах, че докато наистина предпочитам да работя в стерилна лаборатория, със същия успех бих могла да работя и навсякъде другаде, както и съм работила. Например в Мисури, а и в други места.

Фил се засмя, а Мин го запита дали наистина не е на мнение, че Пейдж е чудесна.

— Предполагам, че си права — съгласи се той. — Има ли още нещо?

— О, да. Съвсем малко. Тя ме запита дали не се страхувам, че резултатите от изследванията може да се окажат във вреда на съпруга ми. Доколкото ми е известно, напълно е възможно и да е била права.

— Наистина е била!

— Да, така е. И, все пак, не бях съвсем сигурна, че последствията от употребата на демерол ще се покажат в резултатите от кръвните проби.

— Господи, Боже мой! — възкликна Фил.

— Въпросът е, Фил — смело продължи мисълта си Пейдж, — че усещах, че трябва да направя нещо драстично. Човек трябва по някакъв начин да се защищава от подобен лов на вещици!

Фил понечи да си извади шарената носна кърпа.

— Благодаря ти, скъпа — меко произнесе той. — Както и на теб, Мин.

— За мен беше удоволствие — увери го тя. — И когато Пейдж изтъкна какво същите тези вещици са в състояние да направят, за да попречат на лекарската работа, да разрушат доверието на пациента и така нататък… целият замисъл се срути из основи. Повечето жени, които присъстваха там, осъзнаха, че ти повече помагаш на пациентките си, отколкото да им причиняваш ненужна вреда. Някой се обади, може би, Ан Невин, че Лоис ви дължи и на двамата, и на Пейдж, и на теб, извинение.

— И тя какво, извини ли се? — запита Фил, като очите му грееха.

— Не. Защото Пейдж й отговори съвсем приятелски, че ще е най-добре да престанем да обсъждаме този въпрос. Един вид да игнорираме погрешните заблуди на г-жа Торнхил.

— Леле-е! — изпъшка Фил.

— Но, Червенокоско — прибързано се обади Мин.

— Не е това, което си мислиш, Мин — убеди я той. — Не си взимам думите обратно.

— Тогава?

— Мисля, че Пейдж ме разбира. Виждаш ли, имах навика да й чета лекции по въпроса за отдалечеността от хората. Обичах да й изтъквам, че всеки лекар в никакъв случай не трябва да забравя индивида, с който работи, че трябва да е близо до хората, в непрекъснат контакт с тях, че познаването им е далеч по-важно от лабораторната работа. Аз й го казвах на нея, представяш ли си?

— Това бе нещо, което трябваше да науча, Филип — сериозно отвърна Пейдж.

Той се приближи до нея, наведе се и я целуна.

— Вече си дипломирана — радостно каза той. — И аз безкрайно се радвам! Не бях съвсем сигурен как да се оправя с Лоис и приказките й…

— Значи си знаел? — запита Мин.

— О, да. Ние, докторите, бързо научаваме за подобни неща. Пациентите ни незабавно реагират.

— Да, близко е до ума. И трябва да е доста трудно…

— Точно така. Затова се гордея с Пейдж и й се чувствам благодарен. Гордея се, че е разпознала вещицата, когато я е видяла, а също така, че крие вътре в себе си зад обвивката на прилепа такъв прекрасен човек!

— О-ле-ле — засмя се Мин. — Ще имате задушени метафори за вечеря!

Фил отново се усмихна и седна.

— И какво кара жените да се занимават с подобни неща? — загрижено поиска да знае Мин.

— Любовта — отвърна Фил.

— За Лоис ли става въпрос? — вдигна въпросително вежди Пейдж. — Да, мисля, че примитивният закон на себесъхранението и размножаването на нацията.

— Не — прекъсна я Мин. — Имах предвид теб, Пейдж!

— И аз точно нея имах предвид — намеси се съпругът й. — Естествено, че е била ръководена от любовта.

— Майчината любов?

— Единствено като разновидност на любовта към мъжа.

— И това хубаво ли е?

Пейдж вдигна поглед, като се усмихна.

— Той ще отговори, нали, Фил?

Фил извика възхитено:

— Господи, какво момиче!

Но Пейдж, не престанала да бъде научен работник дълбоко в себе си, продължаваше да разнищва различните видове любов. Тази, която бе изпитвала към Карл и начина, по който се бе чувствала спрямо Фил. От самото начало. Привличаше я, но беше нащрек. Беше предпазлива, възхищаваше му се, страхуваше се от него и му се подчиняваше. И все пак нещата пак опираха до секса, помисли си тя.

Фил я зяпна.

— Замълчи — посъветва го Мин, — още има.

Пейдж имаше вид, като че ли не забелязва прекъсването.

— И тогава научих за любовния живот на Мин.

Фил щастливо се усмихна, а Мин замалко не се задави.

— Наистина вече ме познаваш достатъчно — сухо се съгласи тя, — но не забравяй, че лесно се изчервявам.

Пейдж се усмихна.

— Не вярвам чувството ти към онзи пилот в Сейнт Луис да е било нещо по-различно от безсилие пред човека, когото наистина си обичала. Той е послужил просто като инструмент, който евентуално впоследствие ти е върнал интереса към него…

Мин очарована я слушаше, Фил отново се изправи и се заразхожда из двора.

— Много жени се хвърлят по неподходящи за тях мъже, които не могат да имат — измърмори той. — По-лесно е, наистина. В такива случаи им е по-лесно да се наслаждават след това на компанията на други мъже и да избегнат да си правят изводи по някои въпроси.

— Но това е направо глупаво — категорично заяви Пейдж. — Мин бе в процес на утвърждаване на любовта си към Уит. Възможно е да е преминала през същите фази като мен. Не знаех, че ти изобщо съществуваш, когато се опитах да те заместя с Карл. Тя обаче е знаела за Уит, но й бе необходимо да залитне по теб и пилота, за да даде възможност на любовта към човека, за когото впоследствие се омъжи, да се развие и разцъфне. Предполагам, че историите и на двете ни показват едни и същи тенденции, а подозирам, че това важи и за всички останали жени по света.

— Не съм съгласна — заяви Мин. — Любовта, мисля аз, е чисто и просто физически импулс, който може да бъде накаран да продължи по-дълго време. Чувстваме я, усещаме я. Или й даваме израз, или я отричаме и потискаме. След това отново я чувстваме.

Пейдж издаде звук на изненада.

— Най-хубавото в нея, Пейдж, е — обърна се към нея Мин, — че този импулс може да бъде накаран да продължи. Ако е благословен с неща от сорта на медни тигани и калъфки за чаршафи, може да продължи. Пуска корени, които се врастват все по-надолу и по-надолу, но все пак си остава импулс.

— Да — унило се съгласи Пейдж. — Винаги съм мислила и аз така. Всъщност си мислех, че мъжете не искат нищо друго от жените, освен това. Нали така, Фил?

— М-м-м… да…

— Да — ядовито подхвърли тя. — И се оказа, че трябва да премина през доста продължителна и тежка битка, за да установя, че това не е достатъчно, след като ти бе посял този импулс в душата ми до такава степен, че да мога да му дам външен израз. Не знаех как да продължа, докато Мин не ми помогна. Бях твърде непохватна и неопитна, за да мога сама да открия всичките тези неща.

Сега вече Фил изглеждаше озадачен.

— Става въпрос за медните тигани! — ядосано извика Пейдж.

— О-о! — промълви бедният Фил.

— Може да не звучи съвсем романтично — като си помисли човек, че любовта е свързана с такива прозаични неща…

— Е, и кому е нужна сега романтика?

— На всички! Но въпреки това Холивуд…

— Ха! — обади се Фил. Имаше вид на човек, забавляващ се на някакъв свой вътрешен виц, който не иска да сподели с другите.

— Възможно е да не са изобретили женския идеал за любов и романс, но поне са го превъплътили в черно-бели или цветни образи за нашето поколение, в зависимост от случая. Предполагам, че също така не те са измислили разочарованията на жените от любовните им преживявания.

Фил внимателно я наблюдаваше.

— Виждаш ли, Червенокоско — сериозно му обясни тя, — ние, глупавите жени все си мислим, че ни очаква някаква велика и специална любов. Тази идея имам предвид, като ти давам примера с Холивуд — действието винаги се развива на лунна светлина, или може би на фона на отблясъците от огъня на камината с подходяща лирична музика за фон. За нашето поколение тя е въплътена от начина, по който Кларк Гейбъл захапва някое момиче за рамото или как Робърт Мичъм похотливо я оглежда от горе на долу.

Фил премести поглед от мургавото лице на Мин към порозовялото на Пейдж. И двете момичета бяха сериозни като бухали. Изсмя се и се наведе, за да си запали клечка кибрит.

— Скъпа — обърна се той към Мин, — не разбираш ли, че любовната ти история с Уитли, както и моята с Пейдж — той сърдечно се усмихна на жена си, — това са точно историите, които Холивуд си мисли, че препредава на екрана?

Пейдж вдигна замислен поглед. Тя имаше обичай винаги да разнищва всяка изречена мисъл, за да установи доколко съдържа истина. Мин се наежи, след това изкосо погледна Фил.

— Не може да е истина — изпълнена със съмнение изрече тя.

— Точно така е! Ние сме точната реализация в живота на това, което те се опитват да филмират.

— Искаш да кажеш в ежедневния живот?

— Имам предвид във всяко едно отношение. Да вземем например Пейдж и мен. Пейдж препича пържолите, аз се вбесявам, след това се помиряваме. А след това идва моментът, когато много обичаме да ядем беконът с яйца, който и двамата с общи усилия сме си сготвили вместо тях. И ако това не е сюжет за Холивудски филм, направо си отрязвам главата. Естествено, че ще трябва да го направят зрелищен, но по същество става въпрос за едни и същи неща. Това е причината, поради която хората продължават да ходят на кино.

— Така ли?

— Естествено. И това прави филмите толкова ценни. Вечната истина, която те показват на екрана. С две ръце съм „за“ това да продължават да правят още такива филми. Усилията им са възнаградени и си струват труда. И още нещо искам да кажа. Вие с вашата романтика и холивудска любов — всичко това до голяма степен прилича на работата ми. Романтиката и мечтите са необходимост. Без тях не може. Но единствено резултатите от тези мечти имат значение. Мечтата ти Кларк Гейбъл да те захапе за рамото те накара да се омъжиш за Уит. Мечтата ми да направя някое голямо откритие в науката бе тази, която ме заведе в Сейнт Луис и ме накара да погледна на работата си тук по нов начин и да я преоткрия. И резултатът е този, който има значение, както и самата работа. Разбираш ли какво искам да кажа, Мин?

Пейдж щастливо се усмихваше. Тя разбираше.

— Разбирам, че става въпрос за работата ти, прав си — съгласи се Мин.

— Със същия успех това може да се приложи и за любовта. Да вземем която и да е любовна история в някоя книга или пиеса или филм. Героите им са символи на живота. И във всички любовни истории става дума за мъже и жени от плът и кръв, които са били по един или друг начин привлечени един към друг, събрали са се, за да създадат свой дом и свое семейство! Това е единствената възможно кулминационна точка на всички любовни истории, нали?

— Мисля, че си прав…

— Естествено, че съм. Така е от години. И така ще продължава да бъде и за нашите деца и внуци…

— Дали… — запита Пейдж с присъщия си въпросителен и любознателен тон, — някой друг не е открил всичко това преди теб, скъпи?

— И да ни спести по този начин радостта от собствените ни открития?

Тя се облегна удобно в стола си и се усмихна доволно.

— Разбирам.

— А аз не — запротестира Мин. — Защото ако сме знаели това, сме щели да си спестим болката. Всичките ми запитания насам-натам… — Тя се изправи и се наведе напред, за да види дали по пътя насам приближаваше наистина моята кола. — Ако е забравил да донесе тези кабели, които трябват… — промърмори тя.

Фил се захили.

— Няма начин да ги е забравил. Преди някакви си пет години само, ти добре знаеше, че Уит е от този вид хора, които не забравят подобни неща. Но ти бяха нужни цели пет години, за да разбереш, че точно тези негови качества са те накарали да го обикнеш по нужния начин.

— Но защо, Фил? — обърна се към него тя, като лицето й бе направо разкривено от недоумение. — И за какво беше всичко това? Уит и аз, а и ти в това число, загубихме най-малко три години от живота си, като се лутахме насам-натам! Започвахме не както трябва, плащахме за грешките си…

— Тези години не са пропилени, скъпа — меко й каза той. — Ако се намери лек за рака, когато се намери, няма да кажем, че всичко, което се върши сега, е отишло напразно. Тези три години, за които съжаляваш, ми дадоха Пейдж, показаха ми преимуществата и добродетелите на този град и на тази клиника. Необходимо ми бе да взема този грешен завой, за да намеря правилния път.

— Говориш само за себе си — упрекна го тя, като устните й трепереха, — но това не обяснява моя случай. Защо бе нужно да ходя в Сейнт Луис и да забъркам тази каша с онзи другия? Защо, ако този дом, медните ми тигани, както и децата на Уит са ме очаквали през цялото това време, е било нужно да… — Сълзите й потекоха обилно по бузите й и тя гневно разтърка очи.

— Някои жени — мъдро каза Пейдж, — никога не достигат до кулминационната точка на любовния си живот. Някои учени никога не достигат до успеха…

Мин я погледна през рамо.

— Значи…

— Значи ти си щастливка. Както и аз. Грешките ни вече могат да бъдат зачеркнати от живота ни.

— Това може да важи за научноизследователската работа, но все пак си мисля, че Уит не извади късмет с мен. А и аз със самата себе си. Щяхме всички да сме далеч по-щастливи, ако всичко това не се беше случвало и бях надарена с малко повече разум!

— Ти си достатъчно щастлива — заяви Фил. — И ще бъдеш. Уит всичко разбира…

— Мислиш ли — агресивно поиска да знае Мин, — че този факт ми помага, когато си помисля, че съм отишла при него като употребявана второкачествена стока? Смяташ ли, че фактът, че ми прощава и разбира намалява желанието ми да съм му добра съпруга? И искам да кажа, наистина добра, Червенокоско Скоулс! В старомодния смисъл на думата. — Прибра си кърпичката в джоба, приближи се и постави кафеничето на скарата върху тлеещата пепел от огъня.

— Бих желала — свирепо заяви тя, — светът да не е забравял тази дума, Червенокоско! Или пък да помни как да изразява моралното си възмущение, когато то е напълно заслужено. Трябваше да ми отрежат главата за това, което направих с капитана…

— Не ти ли я отрязаха?

— Не публично. Промъкнах се. Всички се измъкваме…

— Прекалено сурово ни съдиш, Мин — намеси се Фил, като не искаше да погледне към Пейдж.

— Не ми пука! — разгорещено извика тя. — Имаме нужда от тази суровост! И знаеш ли какво? — Обърна се и размаха ръжена пред лицето му. — Ще се постарая да възпитам децата си, така че да са… да са… — Пое дълбоко дъх.

— Добри? — подсказа й Фил, като кафявите му очи грейнаха.

— Напълно си прав. Добри! Това е думата, от която страната ни най-много се нуждае!

Той не й се усмихна в отговор. Беше права.

— Колко от тези деца, момичета или момчета, си запланувала да отгледаш, г-жо Уитли? — запита той, като очите му вече се смееха. — Ако възнамеряваш да реформираш света…

— Не е смешно, Червенокоско Скоулс! — Отстъпи назад и ми протегна ръка. Знаеше, че се бях приближил, като минах зад ъгъла на къщата. — Ако имам един син или една дъщеря и ги отгледам и възпитам, както трябва, то това ще бъде едно добро начало. Все трябва да се започне отнякъде, и ще е най-добре да направим това още тук, в Берило, ние четиримата и децата ни. Ние четиримата едва-едва си спомняме разликата между добро и зло, но все пак помним. Така че от нас зависи. Уит, аз и бъдещите ни деца, да ги отгледаме и възпитаме без компромиси. Може да си помисли човек, че Берило е само един малък град сред планините, далеч от другите и без особено значение. Но той е важен, Червенокоско! — Ръката й се бе разпростряла, като че ли се стремеше да обхване планините, позлатени от последните слънчеви лъчи, да обгърне долината, потъмняла от пурпурните сенки, реката, която се стичаше покрай скалите, градските улички и спретнатите малки ферми. — Той е целият свят! — разпалено извика тя.

Фил преглътна и ме погледна.

— Да не ни изключите нас с Пейдж от този проект! — сериозно помоли той. — Ще се радваме да обменяме с теб от време навреме мнения относно методите ни на възпитание…

Мин леко се позасмя.

— О, Червенокоско…

— Недей. Гордея се с теб, хлапе. Направо се гордея!

Тя повдигна ръката ми до горещата си буза.

— Пет години — със съжаление констатира тя. След това се усмихна и повдигна лице, за да я целуна.

— Хей! — обяви тя. — Знае ли човек… Мисля, че си прав, Червенокоско! Наистина си струваше труда!