Елизабет Сайферт
Докторът си избира съпруга (12)

Глава дванайсета

Меко казано, много се зарадвах да ги видя, като се върнаха. Д-р Чапъл се здрависа с Фил, като че ли е отсъствал само една седмица и изобщо не спомена напускането му. Старецът бе очаквал той да се върне.

Ние имахме нужда от Фил и работата го чакаше, строена в две редици. Малко се посмя на начина, по който се нахвърлихме върху него, но съм почти сигурен, че всичко това му бе добро дошло. Старото ни приятелство в болницата моментално се възстанови, а в редките ни свободни минути заедно той ми разказваше за работата си в Грууп и за натрупания там жизнен и професионален опит. Най-вече ми разказваше за умствения си напредък към разбирането на собствената си роля в рамките на медицинската професия.

На някои хора, стигаше до заключението той, им се удава научната работа, на други им идват добри идеи.

— Но чистата истина, Уит, е, че хич не ме бива и по двете.

— Използвах опита на други хора — продължи друг път той, — и през цялото време знаех, че няма никаква основателна причина, поради която да не мога аз самият да свърша тази работа, да си водя собствени бележки и да ги използвам и прилагам на практика. Щях да преглеждам пациенти по клиниките и да се мъча да измисля хирургическо лечение на тези болести… Установих, че ме интересува единствено хирургията, а не да си седя по конференции с научните работници…

Разказа ми за Джени и подтикна клиниката ни да подеме кампания, за да разпрати лекари по изолираните селища. Трябва да сме готови да субсидираме подобни хора, да им предложим подходящи форми за отдих и опреснителни курсове. Може да успеем да привлечем някои от негрите лекари, които са завършили академията с добър успех, а не са успели да се установят и създадат име в практиката. Не мислеше, че планинските жители биха предявили някакви особени претенции… просто бе идея, която си струваше да се опита.

Да, приятно бе да е отново сред нас, не само като личност, но и като дух. Фил беше добър лекар.

Всички се възхищавахме на Пейдж. Организираха се няколко празненства в чест на булката и младоженеца. Наистина беше красива, макар и малко затворена и човек трудно можеше да я опознае, държеше се някак на разстояние, възможно бе да е стеснителна. Някои я нарекоха надменна. Признах, че малко ме е страх от нея и се чудех как Фил изобщо е могъл да се ожени за такова момиче.

Мисля, че той не съзнаваше всичко това. Разчиташе, че приятелите му ще се държат учтиво към съпругата му и не обръщаше внимание дали Пейдж си създава и дали успява да намери свое място сред нас. Главната му грижа точно тогава бе да възстанови името на Мин. Бе си отишла у дома, имам предвид в дома на родителите й, и що се отнася до тях, тя бе винаги добре дошла и нещата лесно биха се върнали до положението преди заминаването й. Мин, обаче, се чувстваше неспокойна и не беше много добре, Фил разпространи слуха, че ще е най-добре да не й споменаваме за „трагичния романс“.

Но, каквото и да се бе случило, продължавах да съм влюбен в нея. Аз, не знам как точно да определя самият себе си, съм такъв човек, че за мен щеше да съществува на този свят само тази единствена жена и никоя друга! Така че, може би поради собственото си желание, а възможно е да бе и заради вниманието, което Фил й оказваше, предложих „да помогна с нещо“.

— Ти си изключително зает с това връщане — обърнах се аз към него, — отново на работа, трябва да си намериш апартамент или къща, имаш млада невеста…

— Добре, Уит — отвърна той, прекалено заангажиран от кръвопреливането, с което се занимаваше в момента, — само гледай да не я притесняваш…

— Познавам Мин така добре, както и ти!

Хвърли ми един бърз поглед, като разбра, че е казал повече, отколкото трябва.

— Нямам никакво намерение да я ухажвам — уверих го ядосано аз.

Върхът на пръста му докосна колбата над главата на пациента. Точно тогава техникът се върна и той ми каза само:

— Съжалявам, Уит, сигурен съм, че ще знаеш как да постъпиш.

Не постъпих никак. Просто се върнах към предишното си състояние да играя ролята на старото вечно вярно куче, което винаги е до господаря си и го гледа в очите, като очаква да му се подаде сигнал какво да направи, а на Мин изглеждаше, че й бе достатъчно приятно да се навъртам около нея. Тази зима я извеждах на кино, на вечеря и прекарах много вечери пред камината в старомодния хол на дома на родителите й. Мин постепенно ми разказа за годината, прекарана в Сейнт Луис. Дори ми разказа малко и за годината на Фил, за нещата, които тя самата бе подочула или които си представяше как са се случили, за популярността му сред младите професионалисти, за успехите му пред телевизионния екран.

Нервите й изглеждаха леко поуспокоени с напредването на зимата, но не се чувстваше добре, а през април на седмия месец, роди мъртво бебе.

— Горкичкото — сподели с мен тя с тъжни очи, — всички се радват, че не се роди живо.

Наричаше се „г-жа Уилсън“. Аз с удоволствие и по всяко време през зимата или пък след това, бих променил това на „г-жа Уитли“, но не й го предложих. Някак си не можех. Изглеждаше толкова горда и себевглъбена, че се боях да не рискувам да загубя или проваля новосъздадените си с нея отношения, приятелство, което по-скоро би могло да се нарече интимно, отколкото всяка любов, която някога е изпитвала към мен.

Не зная какво е казала на майка си, по всяка вероятност истината. Хората в града решиха, без да им е казано почти нищо, че Мин импулсивно и необмислено се е омъжила, докато е била в Сейнт Луис и е получила развод, без да знае, ме е бременна. Съставиха една доста драматична версия по случая.

Мин дори успяваше да се посмее с мен на хорските клюки и на начина, по който те преиначаваха истината. Всички съвсем спокойно възприеха положението, в което бе изпаднала и същевременно се създаваше страхотен смут по повод на нищо и никаква най-обикновена житейска случка. Тя се заинтересува защо Кенет Нокс бе препоръчал Лоис Торнхил за режисьор на пиесите на малкия ни театър.

Нокс бе писателят, който бе купил къщата на Фил и Меринел. Бе се присъединил и станал център на театралната ни група. Не спираше да казва, че пиесите ни се нуждаят от режисьор, който да не е от града и да не обръща внимание на местните семейни вражди и мнения. Познаваше различни хора, които се занимаваха с подобна работа и бе споменал няколко имена. Всъщност не Нокс, а комитетът избра Лоис. Както и да е, когато пристигна, дългокрака самоуверена млада жена, която примираше от удоволствие да приказва разни неприятни неща на една уравновесена група, целият град реши, че Кенет е имал някакви свои особени и съвсем лични причини да иска тя да дойде в Берило. Тези събития бяха в центъра на вниманието на градските клюки и никой не обръщаше особено внимание на Мин.

Шест седмици след раждането на бебето Мин се върна към предишната си работа в местния вестник и напълно заприлича на старата Мин, която така добре познавахме. Трябваше да се боря за срещи с нея. До юни нещата вече като че ли се бяха върнали към нормалния ход, с това изключение, че живеех сам в апартамента на Спринг, докато Фил и Пейдж се бутаха в омразната стара къща, която бяха купили в същата махала.

Малката ни театрална група се реорганизира под умелото, макар и понякога малко грубовато ръководство на Лоис през това лято и успяхме да изнесем доста сполучливо представление на открито на пиесата „Джордж Вашингтон спа тук“. Лоис се оказа компетентен и добър режисьор и ние свикнахме да гледаме на нея като на една от нас, като не пропуснахме да отбележим в преценките си добрите и лошите й страни, с които се характеризира всеки нормален човек. За известно време даже попрекали в стремежа си да възприеме нашия западен начин на обличане и говор, но с течение на времето, това също си влезе в релсите.

Продължих да се занимавам с тази дейност като „продуцент“, което означава, че ставам механически отговорен за всеки неуспех или провал и Мин реши, че Лоис ме използва и трябва да се отървем от нея. В действителност те двете, Мин и Лоис, се караха за всичко, наежени една срещу друга като две котки, но Фил ме поднасяше, че ми завижда, че ставам повод за дълбоки кавги между две красиви млади дами.

Аз от своя страна се усмихвах самодоволно и сеч, преструвах, че ми харесва. Дотук всичко си беше в реда на нещата! Въпреки че се ползвах с име на човек, който умее да се грижи за себе си, а за мен Торнхил бе съблазнителна, колкото царевичен кочан. Главното ми удоволствие беше да видя, че Мин се бе завърнала към старото си състояние и поведение, а тази вражда с Лоис й създаваше чувството, че е в центъра на събитията, което не бяха успели да направят целият такт и любезно отношение в света. Качи няколко кила и започна да се облича с ярките си карирани ризи с дънки. Подстрига си късо косата, като си остави бретон и започна бясно да обикаля с колата си наляво-надясно из всички местности наоколо. Доколкото бях в състояние да преценя, изминалата година в Сейнт Луис като че ли просто никога не бе съществувала за нея.

Това лято Корейския въпрос постави съществуванието на малката ни театрална група в опасност. Използвахме театралната сграда във въздушната им база, изоставена на края на Втората световна война. Ако се наложеше базата отново да влезе в действие, щяха да ни изгонят и с това всичко щеше да приключи. С изключение на Лоис, която за нищо на света не искаше да се откаже.

Мин изтъкна, дори и пред самата Луис, че е съвсем естествено да се бори, за да запази трупата, за да си запази работата. Лоис призна, че тя е права и каза, че чувства, че е нейно договорно задължение да направи това…

Във всички случаи, тя успя да уреди да ползваме сградата на старата опера на една от по-старите улици в Долината, което напълно ни устройваше. Беше здрава тухлена сграда с електрическо осветление и местно парно отопление, като единственото й подобрение като постройка бе извършено през 1904 година. От време на време се използваше за прожектиране на някои по-специални филми или концерти на поп състави, които идваха на турне. Щеше да ни бъде покрив за лошо време, но като че ли с това се изчерпваше всичко, което човек можеше да каже в нейна защита.

Обаче един нов шеф на въздушните сили застана на страната на Лоис и сподели ентусиазма й. Направи работен план за почистване и обновяване на сградата през летните месеци, като ние също от своя страна се включихме активно в действие.

И се забавлявахме доста, като търкахме, боядисвахме и зачуквахме пирони. Фил бе ужасно зает в болницата, но от време на време отделяше по някоя и друга вечер, за да ни помогне. Пейдж се отби няколко пъти, въпреки че изобщо не се вместваше в това, което Мин наричаше „братовчедите“. Боя се, че Пейдж ни намираше скучни, груби, глупави и шумни… Докато ние… Мин разигра доста забавна бурлеска, изобразяваща как Пейдж Скоулс яде ребро от барбекю, но се отказа от идеята след второто й представление.

— Напълно е възможно тя да не обича барбекю! — кисело произнесе Мин. — Съществуват много добри хора, които не го обичат.

Но бе очевидно, че Мин отделя доста голяма част от времето си, за да мисли за брака между Фил и Пейдж.

— Ако е чак толкова умна, защо не се научи да го обича? — обади се някъде измежду седалките Ненси Пиърс, като търкаше яростно с напоена с пяна гъба.

— Знаете ли? — обадих се аз. — Често съм се чудел защо мъжете не подбират съпруги, с цел да доставят удоволствие на майките и приятелите си. Всички биха били далеч по-щастливи, ако нещата ставаха по този начин.

Всички замълчаха.

— Какво искаш да намекнеш, Уит? — запита Уолт Мадъкс.

— Ами че то е напълно очевидно. Ако Фил си бе избрал съпруга, която да се харесва на приятелите му…

И тогава мълчанието стана направо непоносимо. Защото към края на юли за всички бе станало напълно ясно, с изключение може би за Фил, тъй като бе прекалено зает с други неща, че Мин Брейди продължаваше да бъде безумно влюбена в д-р Скоулс.

Аз го знаех, боях се, че и Пейдж го знаеше. Подозирах, че точно по тази причина тя си стои толкова дълго време в голямата стара къща, която Фил бе купил, мебелирана от един стар предприемач в града. Внесе невестата си на ръце сред този кошмар от високи тавани и зелен плюш, след което, изпълнен с щастие, се понесе към болницата, където да прекарва по шестнайсет часа на ден…

И Пейдж просто си седеше там, като се бореше с този вид „помощ“ на разположение в Берило, която Фил й бе подсигурил, опитваше се да се научи да готви, да мете и да чисти — действия, които се струваха толкова чудновати и излишни на тази магьосница на науката, колкото и приятелите, които Фил бе помолил да я развличат и да й правят компания, докато го няма.

Не ми харесваше как вървят работите с Мин. И това бе напълно естествено. Не можех да понасям, като наблюдавах голямата й любов към най-добрия ми приятел. Наистина повечето жени обожаваха Фил и си казвах, че Мин е просто една от всички тях.

Но това лято интересът й към него стана съвсем действен. Човек веднага можеше да познае по държанието й дали той е някъде наоколо или не. Очите й веднага грейваха, започваше да говори по-бързо и по-възбудено. Беше влюбена до уши във Фил Скоулс и се бе впуснала да го хване, ако може.

Доста се коментираше по този въпрос. Повечето от приятелите ни бяха на мнение, че тя би била много по-добра съпруга на Фил, отколкото Пейдж и е напълно възможно да бе точно така, но на мен ни ставаше лошо от самата идея за подобно развитие на събитията. По всевъзможни причини и не всичките от тях бяха егоистични. Дори започнах да се чудя дали наистина до такава степен държа на Мин. Знаех, че със сигурност не одобрявам действията й. Въпреки че не бях в състояние да измисля нещо, за да й попреча.

Цялата работа стигна кулминационната си точка една вечер, когато Фил изпрати Мин до вкъщи след продължителна работа в сградата на операта. Бяха ме извикали в болницата заради един болен от пневмония и не бях в състояние, както обикновено, да ходя по петите й, за да попреча точно на това, което назряваше да се случи, Фил и Мин бяха боядисвали заедно една от задкулисните гримьорни. Всички други от тайфата си бяха тръгнали един по един и Фил обеща да заключи сградата веднага щом свършат. Когато те с Мин излязоха, сцената се осветяваше само от един слаб прожектор, чиято светлина придаваше причудливи и ъгловати форми на сенките, хвърляни срещу външната тухлена стена. Торби с пясък висяха като мъртви тела над главите им, а стъпките им отекваха по железните стъпала.

Мин потрепери и Фил я запита какво има.

— Духове, естествено — съвсем сериозно му отвърна тя. — Призраци на всички неща, които съм извършила през живота си и бих желала да не съм ги правила никога.

— Говориш като осемдесетгодишна старица — леко подметна той в отговор, като й отвори външната врата, загаси последната лампа и изпробва ключалката, за да види дали е добре заключено, преди да я последва към колата си. Беше нова кола, а не тази, с която бяха дошли от Сейнт Луис.

Когато седна зад кормилото, видя, че фееричното й лице е все още много тъжно и разтревожено:

— Искаш ли да спрем някъде да пийнем по едно? — предложи той.

— Не, заведи ме у дома.

Домът й бе удобната едноетажна къща, която семейство Брейди бяха построили през двайсетте години, малко след като се бяха оженили. Никога нямаше да влезе в страниците на някое списание от сорта на „Наш дом“, но тапицираните с приятна дамаска канапе и столове, книжните етажерки и бегониите го правеха очарователно.

Мин донесе в хола поднос с храна. Навън бе доста студено по това време на нощта и тя запали огъня в камината, като се сви на черджето отпред. Фил седна до нея в любимото кресло на баща й и с неимоверно удоволствие си сръбна от горещото хубаво и ароматно кафе, което нямаше нищо общо с кафето в болницата, което се правеше в самовар за чай, нито пък с бледата разводнена течност, която му поднасяше Пейдж.

Мин беше облечена в яркочервени жарсени панталони и червената тенис фланелка, с която бе работила. Беше обута в червени балетни пантофки, които са удобни навсякъде. На Мин те направо изглеждаха чудесно. Самата тя изглеждаше чудесно.

Фил изпи втора чаша кафе, изяде два дебели сочни и вкусни сандвича, след това си напълни лулата и започна да говори. Говореше й за работата си. Мин го запита разбрал ли е след шест месеца дали е постъпил правилно като се е завърнал в Берило.

— Толкова правилно, че просто не знам как съм могъл да го напусна.

Тя обгърна с ръце коленете си и въпросително го погледна. Огънят от камината разгаряше искри в кафявите й очи и подчертаваше гладката й тъмна коса.

— Трябваше да се науча къде е разликата между това да имаш идеал и идея, Мин — сподели с нея той. — Човек има нужда и от двете, за да се занимава с научноизследователска работа. Но аз трябваше да отида чак в Сейнт Луис, за да разбера това.

— Разбирам. Не изпитваш ли нужда и от двете тук?

— Тук ги имам и двете. Идеал за този вид хирургия, с който се занимавам и идеи относно как точно да извърша този специфичен вид хирургическа операция. Например…

В продължение на цял един час той й разказва за идеите си, а Мин внимателно и съсредоточено слушаше, като от време на време вмъкваше по някоя и друга дума, но главно слушаше и кимаше в знак на разбиране.

Заговори за „корейската история“. Фил бе прекарал по-голямата част от Втората световна война в обучение. Бе служил по-малко от една година. Чудеше се дали все още не дължи някакъв вид военна служба на страната си. Тази тема вълнуваше почти всички млади лекари през това лято. Фил бе говорил и с мен по този въпрос, както и с Пейдж. Мин демонстрира далеч по-голямо разбиране на проблема от Пейдж.

Пейдж просто и рязко беше казала, че според нея, специалността му по всяка вероятност го поставя далеч извън границите на военните нужди и изисквания.

— Правителството плаща ли разходите по военното ти обучение? — запита Мин.

— Не. Но аз бях освободен от военна служба, когато по собствено желание постъпих на обучение.

— И след това прекара една година във военна болница?

— Да.

— Това означава, че правителството знае много добре къде да те намери в случай, че има нужда от теб.

— Хъммм…

Тя се усмихна.

— Мисля, че може да им се има пълното доверие, че ще те намерят. Обикновено добре се справят в подобни случаи.

Той й каза как беше реагирала Пейдж.

— Това щеше да бъде изклинчване — изсмя се Мин.

— Или да не би пък да си се занимавал с гинекология, докато си бил в армията?

— Бях във флотата и не съм се занимавал с подобна работа. Имах, обаче, такава възможност. Познавах един ортопед, който се занимаваше единствено с това да освобождава от бебетата записалите се в армията мъже.

— Е, това си е типично за правителството ни! — изхили се Мин.

Фил се разположи още по-удобно в приятното и меко кресло.

— Мисля, че ще оставя патриотизма си да почине за известно време — реши той, — и ще направя всичко възможно по въпроса да осигуря да има ново поколение за следващата война.

— Ето, това вече е добра идея! Цинична, но напълно реалистична.

Тогава той й разказа, в продължение на още един час, за идеала му във връзка с предродилните отделения в планинските болници. Трябва да има едно в Маккорд, друго долу в равнината при пустинните петдесет мили, едно при новия язовир. Той самият щеше да определи и обучи по една медицинска сестра за всяко от тях и да ги посещава през свободните си дни. През зимата щеше да се наложи да ходи дотам със самолет, а това щеше да му спести страшно много време и през лятото. Всъщност дърводелската фирма му предложила самолета си.

— Това звучи страшно интересно, Фил!

— И все пак бих посъветвал жените да влизат в болница да раждат, въпреки че си струва труда човек да се погрижи за тях и докато са си вкъщи.

— Да могат да готвят и да се грижат за мъжете си… — схвана веднага Мин.

Беше точно така. Дърводелската компания и строителните техници знаеха, че имат много малки шансове да запазят хората на работа, ако чувстват, че съпругите им са лишени от медицинска помощ. Мин веднага схвана същината на въпроса.

— Но това е прекрасно, Фил! Нищо чудно, че толкова си затънал в работата си!

Той учудено я изгледа. Колко добре разбираше тя всичко! Беше си мислил, бе предполагал, че Пейдж ще… Но Пейдж май не можеше да разбере дори и психосоматичните елементи на докторската професия. Тя продължаваше да подхожда към всичко по научному и като че ли бе напълно лишена от личен подход или от способността да чувства и усеща нещата, Фил бе благодарен, че може да говори за работата си с жена, която толкова топло и чистосърдечно схващаше идеите му за планинските жители.

Разказа й няколко забавни историйки. Мин знаеше, че хората, за които ставаше дума в тях, са недодялани, някои от тях до голяма степен невежи и се смя от сърце, с което оцени по достойнство разказваческите му способности. Когато Фил разбра, че е станало два часа и внезапно се разбърза, хвана ръцете на Мин в своите и най-искрено й призна какво голямо удоволствие му е доставила тази вечер.

— Страхотна си, Мин! Винаги си била върхът! — Дръпна я към себе си, не със сила, естествено и я целуна. — Благодаря ти — нежно каза той и отново я целуна, този път по-сърдечно и продължително. Пусна ръцете й и излезе от къщата.

А Мин просто си остана там, загледана след него, след което се върна пред пепелта от изгорелия в камината огън, с длани до пламтящите си бузи, спомни си целувката му, физически я усети отново, като почувства допира на бузата на Фил до своята, твърдостта на, гърдите му, когато я бе прегърнал, топлината… Най-накрая се прибра в стаята си, легна си и страда през цялата останала нощ.

Още щом зърнах Мин следващия път, разбрах, че се е случило нещо и можех почти да се досетя какво е било то. Сериозно се обезпокоих. Бях сигурен, че Мин е решена да се намеси, да се опита да спечели Фил, и ако реши да постъпи по този начин, бях абсолютно убеден, че скучноватото елегантно младо момиче, за което Фил се беше оженил, нямаше абсолютно никакви шансове да спечели пред нея.

Няма да претендирам, че съм разбрал кога точно Мин реши да не предприема нищо в тази насока. Доста упорито продължавах да се навъртам около нея и с облекчение видях, че външният й вид и държанието й са се променили. В нея имаше далеч по-малко напрежение, като че ли лека-полека бе престанала да се бои от това, което самата тя може да предприеме. Мин беше по сърце добър, честен и прям човек. В никакъв случай не би избрала грубостта като свой начин на действие.

Така че, както обясни тя по-късно, бе предприела най-лесния изход, за себе си, когато реши да отиде при Пейдж и да й каже направо истината. Много бих искал да мога да поставя тази случка и да предам този разговор на сцената.

Мин свърши работата си във вестника към четири часа. Бе един от рядко горещите през лятото дни, но верандата на голямата къща на семейство Скоулс бе студена като в пещера. Пейдж отвори вратата, като пръстите й нервно се опитваха да закопчаят последното копче на розовата й памучна рокля.

— О! — изненадано възкликна тя. — Здравей, Мин…

Мин също бе облечена в добре скроена розова рокля, която създаваше впечатление, че й държи прохладно в тази жега. Но роклята на Пейдж! Бе надиплена на врата й, близо до гърлото и цялата бе обсипана с копчета отпред. Полата й бе набрана, дори и Уиндзорската херцогиня би изглеждала старомодно облечена в подобна рокля, както изглеждаше и Пейдж. Беше си пуснала косата и прическата й също бе демоде. Косата й бе пораснала достатъчно, за да може да я връзва на кок отзад на врата. Приличаше на собствената си майка!

— Може ли да вляза? — запита Мин.

Пейдж леко се позасмя и отстъпи назад.

— Естествено, ще ми бъде много приятно.

Заведе я в една стая от дясната страна на тъмния коридор. Нарече я библиотеката и там наистина имаше книги зад стъклените витрини на високи етажерки. Мебелите бяха масивни, облечени в кожа, с тук-там някоя и друга декоративна възглавничка в зелено за освежаване на атмосферата. Дървената част бе или изработена от махагон или бе покрита с блестящи зелени плочки, които заобикаляха черната желязна предна решетка на камината, като на полицата й стоеше огледало, до което имаше позлатен часовник и ваза с червени и бели рози, които само като че ли влошаваха атмосферата.

Мин потрепери.

— Как се случи така, по дяволите, че вие двамата да попаднете и да заживеете в такъв идиотски дом? — обърна се тя към домакинята.

— Ами — колебливо отвърна Пейдж, като се огледа из стаята, сякаш я виждаше за първи път, — предложиха ни я и ни се стори, че има всичко, от което се нуждаем…

— И така ли я карате и с другите работи?

— Не е съвсем съвременна, ако това имаш предвид.

— Точно това имам предвид. Никак ли не ти пука? Искам да кажа, не може да ти харесва да живееш в морга.

— Не бих се спряла на нея, ако изборът бе оставен на мен — призна Пейдж, — но обикновено Фил се занимава с тези неща.

— Разбирам. А на него не му…

До този момент вече се бяха разположили — Мин на канапето, а Пейдж в хлътнал кожен стол, като подви единия си крак под себе си.

— А на него не му какво? — озадачено запита тя.

— Не му пука, драга, не му пука! — извика Мин, изведнъж ядосана на много неща едновременно. — О, съжалявам, Пейдж…

През високите прозорци проникна слънчева светлина, която накара сенките от дантелите на пердетата да заиграят на лицето на Пейдж. Мин за момент проучи ефекта им.

— Дойдох тук, за да говоря с теб за Червенокоско — изстреля изведнъж тя — но не знам дали изобщо ще мога да те накарам да проумееш защо съм дошла — да не говорим за това, което възнамерявам да кажа.

Пейдж наведе глава и я облегна на рамката на стола си.

— Ще се опитам да те разбера — обеща тя.

Мин си поигра с джоба на полата си и неловко се размърда.

— Понякога многото акъл пречи на момичетата… — изпробва почвата тя.

— Това ми е далеч по-ясно, отколкото на теб! — рязко отвърна Пейдж на намека й.

Но Мин се засмя и това разведри обстановката и им помогна да се отпуснат.

— Все пак ще ти кажа защо съм дошла — съобщи тя, — иначе няма да е честно.

Пейдж не отговори нищо и Мин започна да си търси думите, след което реши да използва тези, които са й подръка.

— Мисля, че си наясно, че отдавна си падам по Фил Скоулс. Нали знаеш, подобно на увлечението на ученичките по някоя филмова звезда, нещо от този род? — Погледът й се плъзна покрай съпругата на Фил и Мин се наведе напред, като постави загорелите си ръце на коленете си. — Напоследък, обаче, това чувство започва да се събужда в мен и да става действено. Как да ти обясня, нали знаеш, пръстите на краката ми се накъдрят, а коленете ми се разтреперват. Обливат ме студени и горещи вълни по всяко време на денонощието…

— Искаш да кажеш, че си влюбена в него. — Не беше въпрос, а констатация на истина, изведена от наличните факти.

Мин задъвка крайчеца на устната си.

— Точно това искам да кажа, драга. Точно това искам да кажа. Това е чувство. Ако можеше да се изрази с думи, мисля, че е най-прекрасното чувство на света. Би могло да премества планини и да спира реки със силата си.

— Да — прошепна Пейдж.

— Но — продължи Мин, като гледаше надолу към зеления килим, — за мен това прекрасно чувство се превръща в истински ад, защото, естествено, трябва да го овладея. Силата му никога няма да може да се изчерпа. Защото Филип Скоулс се оказва единственият мъж на света, когото никога не мога да имам!

Пейдж се изправи в стола си:

— И защо пък не? — запита тя с тона на най-обикновен, некомплициран въпрос.

Мин се втренчи в нея въпросително, след това си спомни за ума й.

— Защото — търпеливо обясни тя, — Червенокоско ти е съпруг.

В лицето на Пейдж не можеха да се прочетат никакви признаци за проясняване на въпроса. Само сивите й очи продължаваха да гледат въпросително над розовата рокля, която хич не й отиваше.

— И защото — продължи, дори още по-търпеливо да й обяснява Мин, — случайно знам точно колко и какво си направила за него и за мен, когато не си му разрешила да ми направи незаконен аборт в Сейнт Луис. Ако бе направил това, щеше да си провали репутацията на лекар, което означава, че и като мъж и човек нямаше и пет пари да струва. А точно твоето хладнокръвие и здрав разум спасиха всички ни. И така… — тя погледна Пейдж, като кафявите й очи направо умоляваха момичето да направи всичко възможно да разбере какво й казва, за да й спести поне малко от тези болезнени обяснения.

Но Пейдж не разбра. Просто продължаваше да си седи там с озадачена и объркана физиономия като на дете.

— Е, и какво искаш да направя аз сега? — запита тя, след което поклати глава в знак на извинение. — Мисля, че трябва да разбереш, Мин, че не съм много сведуща и компетентна по подобни въпроси. Човешките взаимоотношения не са ми съвсем ясни. Единственото, което съм в състояние да си представя, е, че поставяш пред мен един математически проблем, свързан с триъгълник…

Мин се засмя.

— Ако беше математическа задача, щеше да я решиш, нали?

— Да, естествено — съгласи се Пейдж. — Но така, както в момента стоят нещата, що се отнася до хората… дори не мога да проумея защо си дошла дотук, за да ми кажеш всичките тези неща…

— Тъкмо там е най-трудната част на въпроса, скъпа. И аз не знам. Мисля… надявам се, че е за да дам и на двете ни справедлив шанс. Боях се, че може да не си в течение как точно стоят нещата. Права си, наистина изглежда, че не схващаш много… много от хорските проблеми. Възможно е да нямаш и най-малка представа, че нещата са, как да кажа, стигнали до доста деликатна ситуация — гледаше нагоре, по-скоро към часовника, отколкото към младата съпруга на Фил. — Малко напомнят на тези три топки ей там, въртят се, падат надолу и се вдигат, еднакво балансирани, като се удрят една в друга, но какво ще стане, ако махнем само една от тях?

— Часовникът ще спре — най-сериозно отвърна Пейдж, — или поне няма да работи точно.

— Да-а-а — провлечено отговори Мин, — точно това имам предвид.

Пейдж продължи да я наблюдава внимателно.

— Може да не е от съдбовно значение, ако този часовник се развали — продължи Мин, — но в нашия малък свят вредата може да се окаже далеч по-голяма и съдбоносна. Съжалявам, че трябваше от всички мъже да се влюбя точно в Червенокоско. Съжалявам, че трябваше да се случи така, че той да се окаже единственият, в който не е трябвало да се влюбвам, но тъй като знаем вече как точно стоят нещата и не сме в състояние да ги променим, чувствам, че ние с теб двете сме тези, които трябва да решим как да продължим оттук нататък, за да оправим създадената вече бъркотия. Защото съществува доста голяма вероятност, Пейдж, между мен и Червенокоско да се случи нещо, което не е редно и не би трябвало да се случва! — Тя сви устни и се изправи, като оправи колана на полата си.

— Но дали това е нещо, което ние с теб можем да решим? — запита Пейдж. — Какво ще правим, ако се окаже, че Фил е влюбен в теб?

Мин въздъхна.

— Нали ги знаеш какви са мъжете…

— Не — прекъсна я Пейдж, — там е работата, че не знам. Преди осем месеца, Фил ми каза, че ме обича и се ожени за мен. Но ето сега, ако обича теб — обича ли те?

— Напълно е възможно — отвърна Мин, — ето защо дотърчах при теб. И този път ще взема мерки. Не може да нямаш представа, Пейдж, колко са безпомощни мъжете!

— Мислех си, че жените са тези, които са безпомощни.

— Грешала си. Въпреки че, естествено, този вид човешки взаимоотношения са доста деликатни. Знаеш, че най-лесното нещо в света е да се влюби човек. Едно момиче трябва да се съсредоточи главно в начина, по който изглежда яката на бяла риза на загорелия мъжки врат — и доколкото разбирам същото въздействие оказват стегнатите дамски блузки върху мъжете. Но дотук свършва лесната част. Много по-трудно е да задържиш влюбването си. Човек трябва доста да поработи по въпроса и да не спира да работи. В противен случай всичко ще отиде по дяволите. Ето аз минах през първата фаза с Фил и ти също, иначе нямаше да си сега г-жа Скоулс, въпросът е коя от нас ще продължи да работи по това, как да задържи влюбването му, проучването на навиците му, на нещата, които му доставят удоволствие, нещата, които го дразнят или нараняват. Знаеш ли, предполагам, че можем да унищожим любовта на човек към нас с начина, по който си дъвчем храната или не зачитаме суетността му.

— Възможно е — отвърна Пейдж тихо и замислено, — вече да съм направила това. Аз… понякога Фил… държеше се толкова добре към мен, беше толкова грижлив преди. Знаеше недостатъците ми, но имаше вид, че ги разбира и приема. Но напоследък…

— Се е превърнал в типичен съпруг — продължи Мин. — Разновидност на възлюбения.

Бузите на Пейдж се зачервиха и Мин й се усмихна.

— Трябва да си слагаш повече грим — забеляза тя с неутрален тон, след което възобнови основната им дискусия. — Не бих се безпокоила за подобна промяна в поведението на Червенокоско. Повечето мъже стават такива след няколко месеца брачен живот. Забелязвала съм го в хиляди, е, да кажем, не хиляди, а поне десетина. Става съвсем обикновен, просто невинаги изразява чувствата си, които е напълно възможно да са по-дълбоки от времето, когато те е ухажвал. Понякога е в състояние да се държи направо грозно и дори да ти викне. — Хвърли поглед към Пейдж, която кимна в отговор. — Но това може да е само в резултат на дребните дразнения, с които се е сблъскал в болницата през деня. Не може да се развика на пациентите си, нали? Затова се прибира в къщи и започва да вика на теб. И ако ти не го оставиш да ти крещи на воля, ще излезе навън и ще намери някоя, която ще му позволи да й крещи колкото му душа иска. Не знам защо се получава така, че обичната съпруга винаги трябва да се превръща в търпеливата коза, която мълчаливо да понася яда на съпруга си, но това е положението. И това е, което имам предвид, когато ти казвам, че нещата в момента са достигнали до доста деликатно положение, що се отнася до Червенокоско, теб и мен.

— В науката — замислено отвърна Пейдж, — учим за опустошителните ефекти на едно мъничко и дребно погрешно изчисление. Знаем, че и най-незначителното невнимание е в състояние да провали цял един проект. Затова мисля, че разбирам какво искаш да кажеш, Мин. Не мога просто да си стоя спокойно със скръстени ръце и да бъда съпругата на Фил. Трябва да започна да работя за това.

Мин кимна, макар и малко мрачно. Започна да се разхожда из стаята, като гледаше нещата на тежката маса. Прочете заглавията на някои от книгите върху нея.

— Гибънс, а? — промърмори тя. Спря се пред камината и направи физиономия на червените и жълти рози в стъклената ваза.

— Защо си сложила червени и жълти рози заедно? — сърдито поиска да узнае тя.

Пейдж замига.

— Г-жа Уайтхол ги донесе… — мъгляво обясни тя.

Г-жа Уайтхол бе хазяйката ми и самото споменаване на името й, като че ли увеличи яда на Мин.

(Впоследствие тя обясни, че само до известна степен е очаквала от Пейдж да я разбере. „Ти какво си мислеше, че тя направо ще се махне и ще ти отстъпи Фил?“ — запитах я аз. „Май че точно това очаквах, като се вземе под внимание фактът, че съм кучка!“)

Мин продължи да си играе с дантелите на пердетата, бяха леко прашни.

— Естествено — тъжно продължи тя, — има едно сигурно разрешение на проблема — да забременееш и да му родиш дете, това 100% ще го върже! — Тя се обърна срещу слънцето, за да погледне Пейдж.

Изчервяването й говореше твърде ясно, така че просто не си струваше дори да я подразни и тя напълно се отказа от тази идея.

— Освен това — продължи Мин, — винаги мога отново да напусна Берило…

— Не можеш да направиш това! — възкликна Пейдж. — Семейството и приятелите ти са тук, домът ти и работата ти са тук.

— Да — отвърна Мин, — но не забравяй, че и Червенокоско е тук.

— Е, ако говорим за това — вмъкна гневно Пейдж, — то и Лари Уитли е тук!

Мин странно я изгледа. Гневът й подхождаше. Не само бузите й се бяха зачервили, а и очите й святкаха.

— Ти влюбена ли си в Червенокоско? — грубо я запита Мин.

— Разбира се, че съм влюбена в съпруга си.

Мин започна да търси в джоба си цигарите и запалката си.

— Не точно това имам предвид — промърмори тя. — Но ако предположим, че наистина го обичаш, по начина, по който аз искам да кажа, нали знаеш, като изпитваш горещи вълни и ти се иска да изтичаш и да го докоснеш — тя въпросително погледна Пейдж, — би ли могла да си представиш да си омъжена за друг, Пейдж? Не просто да застанеш пред олтара и да кажеш „Да!“, а в действителност да се омъжиш за него. Да споделяш с него интимните моменти на брака, и то по-скоро незначителните дребни моменти, а не големите и важните. Знаеш какво имам предвид, да ползвате една и съща паста за зъби, да повдигаш вежди заедно с него — би пи могла да правиш всички тези неща с някой друг, а не с този, когото обичаш?

Имаше още много примери, набелязани за посочване, но един подсмърчащ звук по посока на кожения стоп я накара да се обърне. За пълна нейна изненада, Пейдж седеше в него и плачеше. Сълзите се търкаляха по бузите й и падаха в тъмните гънки на облечения й в розово бюст.

Мин бе ужасена.

— Хей! — извика тя. — Недей така! Пейдж, скъпа…

(„Сега вече знам“, тържествено ми каза тя, „как се чувстват мъжете в присъствието на плачещи жени. Единствената ми мисъл бе как да успея да я накарам да замълчи и да се успокои.“)

Това отне известно време. Като хлипаше и подсмърчаше, а кърпичката й съвсем се смачка в ръцете й, Пейдж призна пред Мин, че бракът й не върви. Беше положила толкова усилия! Наистина обичаше Фил и смяташе, че всяка интелигентна жена би трябвало да може да поддържа домакинството на един мъж.

— Но аз вече дори не мога да разговарям с него — изплака тя. — Една вечер, той направо ме наруга.

— Какво, по дяволите, му каза?

— Всъщност, нищо особено. Той просто използва думата „туберкулозен“ вместо „болен от туберкулоза“ и аз му изтъкнах разликата.

— Господи боже мой! — простена Мин.

Пейдж я погледна, напълно объркана.

— Но, Мин, той не беше прав.

— Обзалагам се, че е бил прав, както и ти. Но чуй ме, Пейдж. Не знаеш ли, че единствената истински интелигентна жена е тази, която знае по-малко от мъжа, с когото разговаря? Нима не знаеш това?

Пейдж седеше, като изоставено и самотно клатеше глава.

— Истина е! — обвинително подхвърли тя.

— Знам, че е истина.

— Значи те наруга. Продължавай, и какво стана след това?

— Този път нищо. Просто няколко дни бяхме скарани. Но това е само едно от многото неща, които не върша както трябва, Мин. Да вземем тази малка театрална група, както й викате, за която той толкова се пали. Мен ме интересува, но не мога да играя и го знам. Твърде съм скована и загубена. А на всичкото отгоре изобщо не се вмествам сред тези хора. Спомням си, когато с Фил за пръв път отидохме да вечеряме в ресторант в Берило. Аз бях с шапка, представяш ли си?

Прозвуча точно, като че ли споделяше с нея някакъв смъртен грях, но Мин не се засмя.

— Фил е трябвало да ти каже, преди да тръгнете — сгълча го тя.

— Той ми казва — равно произнесе Пейдж, — или поне се опитва. А аз просто не обичам да нося панталони. Той ми казва, че трябва, поне като ходим при Маккорд или…

— Ами, естествено, Пейдж, че в планината…

— Ето още едно нещо. Планините просто ме плашат до смърт. Те са красиви, като ги гледаш отдалеч на хоризонта, но отблизо… Сещам се за един случай миналия март, когато Фил искаше да отидем до Айдахо само за да ми го покаже и валеше дъжд. Пътят бе обграден с високи островърхи скали от двете страни, минахме през стичаща се надолу вода, планините просто като че ли се накланяха към нас и аз… ами… накарах го да се върнем.

— Божичко! — промълви Мин.

— Да — сериозно каза Пейдж. — Знаех, че не постъпвам правилно. Затова следващият път, когато бяхме канени на гости със семейство Лоус, не казах нищо. Но и от това нямаше никакъв смисъл, защото този път Джони Клинг ме удари по гърба и…

Мин се засмя.

— Чух за това. Той каза, че имал ледени висулки по шапката си.

— Ами, просто не ми хареса. А когато нещо не ми харесва, боя се, че го показвам.

— Те просто искат да се държат приятелски с теб.

— Може би. Но целият този уикенд нещата просто не вървяха, както трябва. Всичките други жени бяха приятелки на Меринел и знаех, че не си въобразявам враждебното им настроение. А и те не престават да ми го демонстрират през цялото време. Всеки път ми казват: „Не мога да си представя Фил да се ожени за теб, след Меринел!“

Мин съчувствено се усмихна.

— Чувала съм ги. Но не мисля, че си струва изобщо да им обръщаш някакво внимание. Искам да кажа, че не е нужно дори и за миг да изпитваш някаква ревност към Меринел. Този брак изобщо нямаше да просъществува.

Сълзи отново замъглиха очите на Пейдж.

— Имам чувството, че и моят няма дълго да го бъде — печално произнесе тя. — Да вземем дори и само това, което току-що ми каза — Фил никога нямаше да обръща внимание на други момичета, ако му бях достатъчно добра съпруга. Разбира се, той знаеше някои от тези неща, преди да се оженим. Знаеше, например, че съм затворена и необщителна. Един друг мъж ми причини болка и си изградих своего рода фригидна резервираност, която използвах като защитна обвивка толкова дълго, че сега просто не мога да се освободя от нея. Аз… аз… — Тя се изправи, почти напълно отчаяна, и се приближи към прозореца, с гръб към Мин, която отново бе седнала на канапето. Говореше през рамо, като издаваше едва доловими неясни бездиханни срички.

— Обичам Фил — изтърси тя. — Обичам го просто ужасно. И успявам да му го покажа, когато дойде при мен. Големите сцени, всичко помитащата страст. С това мога да се справя. Но… — Замълча. Слънцето престана да огрява косата й и сините сенки на вечерта се вмъкнаха в голямата стая. — Малките интимности — прошепна Пейдж, — те са тези, които не са ми понятни и не ми се удават. Аз… — обърна се да погледне Мин. — Тази къща е твърде голяма. Ако още от самото начало имахме обща спалня, щеше да е съвсем различно. А тук има шест спални на горния етаж. Аз си имам своя, а Фил спи в отделна. Първият път, когато влезе в стаята ми, без да почука, видя, че се стреснах, и втори път не го е допуснал отново. О, не знам. Не мога да ти кажа точно. Веднъж се ядосах, че ми използва автоматичната писалка. Ей такива дреболии. Не ме бива да споделям с него и да ползвам неговите неща и аз. В Сейнт Луис нямаше да ми позволи да се държа така. Но тук, тук той си има своята работа, приятели, Уит, теб…

— Да — навъсено отвърна Мин.

— Мислех си… Отказах се от работата си, за да се омъжа за него и да дойда тук, мислех си, че по някакъв начин ще мога да му помагам в работата, но изглежда, че нямам никакви шансове в тази насока. Предложих да работя в лабораторията. Той каза, че това би означавало да махнат някое друго момиче от работа и наистина щеше да е така. Освен това не съм обучавана за медицинска лаборантка. Умът ми не е подходящ за работата му, не разбирам хората, и той непрекъснато ми го повтаря. Ревнувам го от работата му. Защо не? Донася си я вкъщи и си ляга с нея. Ако, по някакво чудо, успея да изпека свястна пържола, той със същия успех е способен да я остави да изстине, докато чете някоя книга за Rh-фактора, понякога е излизал от леглото ми, за да обикаля из двора и да се безпокои за някоя пациентка и бебето й.

— Но, Пейдж…

— Знам. Омъжила съм се за лекар. Аз бях тази, която настоя той да се върне и отново да стане практикуващ лекар. Знам всичко това. Но все пак ревнувам, когато мисли само за работата си и пациентките си. И то какви пациентки! Ние с Фил се изпокарахме, заради това, че всичките му пациентки се влюбват в него. Естествено, че не ги обвинявам. Толкова е готин в тази колосана бяла престилка и то, когато се усмихва… Спират ме по улицата, за да се възхищават на усмивката му!

Мин се засмя, а Пейдж обидено я погледна.

— Не ми харесва — упорито повтори тя.

— Не мисля, че съществува съпруга на гинеколог, на която това да й харесва, скъпа.

— Какво искаш да кажеш?

— Силно подозирам, че всички жени се влюбват в гинеколога си, независимо дали той е Фил или някой дебелак, или дългобрад старец. Сигурна съм, че става така, ако човекът насреща им изобщо притежава поне някаква минимална привлекателност. И искам да кажа, че истински се влюбват. Не само, защото е бил толкова любезен към тях. Дамите са тези, които изнасят цялото шоу на гърба си. Всяка иска той да се порови в космите й, да й каже, че е страхотна и да я покани на среща.

— И аз трябва да търпя всичко това?

— Не бих казала. Но трябва да е положение, с което повечето съпруги на гинеколози трябва да свикнат и да се научат как да овладеят.

— По същия начин, по който трябва да приема думите ти, че си влюбена в съпруга ми — заключи Пейдж.

— Да… — нещастно промълви Мин.

Пейдж замислено я изгледа.

— Чудя се как ли би погледнал Фил на този наш разговор.

— Ще му е много неприятно. И ще се скрие под завивката. Мъжете не обичат открито да се обсъждат пред тях въпроси от емоционално естество. Една жена никога не трябва да бъде „откровена“ с един мъж по тези въпроси. Плашат ги до смърт.

Пейдж леко се поусмихна.

— Прямотата ти малко поуплаши и мен — призна тя. — Както и щедростта и благородството ти. Ценя ги, да знаеш, Мин. Не много жени биха дали на съперницата си шанса, за който ти спомена.

— Не можех да постъпя по друг начин — промълви Мин. — Не заслужавам похвали. Не искам да се държа благородно, Пейдж. Единственото, което искам, е да грабна Фил Скоулс за себе си и да ти тресна вратата под носа.

— И защо не го направиш?

— Не мога, нали ти казвам! Непрекъснато си спомням как вие двамата се погрижихте за мен и ми помогнахте, когато имах нужда от помощ в Сейнт Луис и по време на отвратителното ни пътуване до Берило — съвестта не ми позволява. Трябваше да дойда при теб и да поговорим, като ти дам еднакъв шанс за победа.

Пейдж въздъхна.

— Би било добре, ако имаше някаква надежда, че ще намеря начин да се възползвам от него и ще знам как да постъпя.

— Ле-ле! — извика Мин, вече наистина изкарана от търпение. — Имаш същите неща, с които успя да го хванеш и да се омъжиш за него. Умът ти, външният ти вид — естествено, този чувал на гърба ти с нищо няма да допринесе за успеха ти.

— Искаш да кажеш, че трябва да облека някакъв постегнат по тялото пуловер? — сериозно запита Пейдж.

— Откъде, между другото, купи тази рокля?

— В магазина за трикотаж на Триш лейн.

— Ще стоиш надалеч от Триш. Тя ме посъветва да се обличам в черно! Най-големият комплимент, който някой някога ми е правил! Както и при теб — да ти скрие фигурата във всичките тези гънки и дипли!

— Какъв е смисълът да имаш хубава фигура, когато не знаеш как да я използваш? — оплака се Пейдж. — И има още нещо. И то е най-лошото от всички.

Мин учудено я изгледа. Какво още можеше да се измисли?

— Правя ужасно кафе — нещастно и притеснено призна Пейдж. — Всъщност съм отвратителна домакиня!

Тази кулминационна точка щеше да е смешна и първата реакция на Мин беше да се засмее, само че като се замисли, се оказа, че изобщо не е смешно. Беше направо трагично. Този факт наистина бе „най-лошият от всичко останало“. Такава съпруга наистина нямаше голям шанс!