Федерико де Роберто
Вицекралете (8)

8

Прав, с вдигнати ръце, почервенял като домат, дон Бласко сякаш искаше да разкъса живи своите опоненти:

— И това ми се викало победа, а? С помощта на най-големите сили! Тогава защо искаха помощ? Като имат кураж, защо не се сражаваха сами? И това наричате победа! Двама срещу един!

— Нищо подобно! — възрази отец Рока. — Те бяха с двадесет хиляди по-малко…

— Сто и шестдесет хиляди австрийци срещу сто и четиридесет хиляди съюзници — добави отец Дилена.

— А пиемонтците се сражаваха сами! — потвърди отец Грацери.

— Как? Къде? Кога? — ревна дон Бласко. — Какви ми ги дрънкате вие на мене?

— Ако не знаете, четете вестници! — отвърнаха другите в хор.

Тогава той пребледня, сякаш му бяха нанесли смъртна обида.

— Да чета вестници ли? Да чета вашите вестници? — запъна се той, като да търсеше думите. — Ами че с вашите вестници аз си бърша задника!… А, не вярвате ли? Не разбрахте ли? С тях си бърша задника, ей така… — и той показа нагледно.

Вратарят на манастира подаде глава иззад стената на стълбището; от терасата се надвеси отец Педантони, за да погледне долу в портиката, където се разгаряше спорът.

— Това не е отговор! Че на вас кой ви два сведения, след като не четете вестници? Да не би да имате специална осведомителна служба?

— Ей така!… — продължаваше да показва дон Бласко, съвсем обезумял. — На мене ли ще разправяте за вашите мръсни вестници? На мене? Че аз ще накарам да ви вържат всичките, вас и оня, дето ги внася тук!

— Вървете да ни обадите! Бива ви за тая работа!

— Ще изпълня дълга си!

— Ще извършите шпионство!

— Аз ли?

Отец Масеи, който си седеше спокойно на една пейка, щом видя, че дон Бласко разкопчава кожения си каиш, веднага викна:

— Шът, шът! Абатът идва!…

Но дон Бласко избоботи:

— Не ме е страх ни от абата, ни от приора, ни от капитулума! Хайде, кой се чувствува по-силен! На мене ли ще викате шпионин, мърши недни?

Като видя, че той говори сериозно, отец Дилена излезе насреща му намръщен. Тогава Педантони бе принуден да се намеси, за да ги разтърве:

— Хайде, спрете! Що за държане?…

От известно време споровете завършваха така, с викове, обиди и заплахи. Дон Бласко съвсем бе пощурял, откакто либералите бяха навирили глава поради събитията в Ломбардия, изгонването на ерцхерцога от Флоренция и вълненията, които обхващаха цяла Италия. „Този път няма шега! Удари дванадесетият час!“ — казваха те, а той се нахвърляше най-напред срещу Наполеон III, срещу „това копеле“, дето не си гледало своята краста, ами тръгнало да чеше крастата на другите; после викаше, че Франческо II щял да ги вкара в правия път.

— Защото е още дете ли? Защото го няма вече баща му? Ами че той ще накара да ви вържат всички до един! Ще видите!…

Но най-яростно избухваше, когато либералите, след като предричаха неминуеми промени в Сицилия, говореха за подготвени вече въстания и като доказателство му привеждаха завръщането на брат му дук д’Орагуа от Палермо.

— Него трябва да го натикат в затвора, да му вържат ръцете и краката на тоя глупак! Този луд, разбойник и предател!…

После, като се смееше сам на себе си, ругаеше брат си иначе:

— Той ли е опасен? Този страхопъзльо? Той ли ще устройва заговори? Върнал се е, защото ще се продриска от страх! В Палермо е хубаво да се гуляе, ама кога има суматоха, по-добре да си седи в родното място, да се скрие в собствената си къща, да се напъха в някоя пещ!… Ако всички санкюлоти са като него, Франческо ще царува още сто години!

Той повтаряше тези думи и вън от манастира, пред чужди хора; особено при Тютюнопродавачката, където ходеше всеки ден, щом излезеше от трапезарията. По обед дона Лучия затваряше дюкяна и заставаше на прозореца, за да го види кога ще излезе от портата на манастира и ще влезе в тяхната сграда; тогава се втурваше да го посрещне чак до средата на стълбището с дъщерите и съпруга си. Момичетата, които сега бяха на възраст от 10 до 12 години, досущ приличаха на дон Бласко: едри и дебели като бурета; те му целуваха ръка и го назоваваха „Ваше превъзходителство“, както и Гарино, който се чудеше как да му угоди: предлагаше му най-удобното кресло, черпеше го с бисквити и ликьор, подарени от монаха за сметка на „Сан Никола“. Това беше официалното посещение, което Дон Бласко правеше на приятелката си, защото после имаше и второ, когато Гарино извеждаше на разходка момичетата и те двамата оставаха сами. Понякога имаше и трето, в тютюнопродавницата. Освен тютюнопродавец Гарино беше и кафеджия и държеше две масички с по шест кафени чашки за клиентите, които в по-голямата си част бяха шпиони, копои и полицейски плъхове, защото той имаше и трета професия — доносчик. И тъй пред тази публика от правоверни дон Бласко си плакнеше устата, като хулеше санкюлотите изобщо и брат си в частност, и от първа ръка научаваше новините за вълненията на предателите. Наистина Гарино показваше голямо уважение към дук д’Орагуа, чичо на принц Франкаланца, принадлежащ към една от най-знатните фамилии на кралството, и като слушаше хулите на дон Бласко, леко поклащаше глава; но, погледнато от друга страна, нима негово преподобие не беше прав? Дукът не правеше добре, дето посещаваше толкова често дон Лоренцо Джуленте, който беше запален либерал — разбира се, защото не беше благородник! — и чрез английския консул — полицията знаеше всичко! — внасяше вестници, прокламации и други забранени неща; на дон Лоренцо дори му бяха правили обиск в къщи; но при дука не смееха да отидат, от уважение към фамилия Уседа… Тъкмо това не можеше да понася дон Бласко: че брат му се ползува с неприкосновеност, че за него се говори като за водач на революционерите, без да е изложен на подобни рискове; той искаше и към него да се отнасят както към другите, да го вържат по-яко и от другите.

— Всичките са бесни кучета! Тояга трябва за тях! Тояга и намордник!

Гарино поклати глава: губернаторът Фиталия няма да позволи да се безпокои дук д’Орагуа, докато, да сме наясно, той не се осмелява да върши кой знае какво; но едно е сигурно и несъмнено, че такъв благородник като него ще загуби и нищо няма да спечели, щом застава на страната на „злонамерените“ и подстрекателите; господин губернаторът дори му го казал право в лицето!… Тогава, като чу, че неговият брат ходи при представителя на властта, дон Бласко изля гнева си по друг начин:

— Лисица! Хамелеон! Стар хитрец!… Как могат да се доверяват на него? Ами че той винаги е на страната на победителя. Мами ги всичките. Той би предал и баща си, дето го е създал!

И като излизаше от дома на Тютюнопродавачката, той повтаряше тези думи на публични места, в аптеката на Тимиа, която беше главна квартира на правоверните, докато пък в аптеката на Кардарела се събираха революционерите. Ако някой, възмутен от жестокостта на монаха, му правеше забележка, че не е хубаво да говори така пред чужди хора за собствения си брат, дон Бласко възразяваше:

— Брат ли? Аз нямам братя! Нямам роднини! Нямам никого; колко пъти ще ви го повтарям?…

Пръскаше се от яд, защото в двореца никой не го слушаше. Предната година, когато изтече срокът, посочен от принцесата за изплащане частта на дъщерите, Киара и Лукреция не можаха да се спогодят; маркизът, упреквайки момичето за любовта с Джуленте, отново се бе сближил с принца, който го ласкаеше, държеше се с него деликатно, за да го предразположи към себе си. Фердинандо, зает да създава музей по естествена история в Жълъдите, дори не се осведомяваше какво става в къщи; така, не само че законните наследници не бяха поискали сметка, но и принцът, изтъквайки липсата на пари, бе успял да вземе съгласието на маркиза да се забави плащането чак до другата година. Падежът вече беше дошъл, а Джакомо пак не се издължаваше, извинявайки се с обществените вълнения, със застоя в сделките, с оскъдната реколта и това, че не можел да я продаде. Дон Бласко не мирясваше, като чуваше, че племенниците му, забравили за своите права, се съгласяват с непрекъснатите закъснения и хитрите доводи на принца. Особено ония глупаци, Федерико и жена му, вече не обръщаха внимание на никого, защото бяха на седмото небе, изпълнени с надеждата, че ще имат най-сетне дете — като че ли от корема на Киара щеше да излезе месия! А онзи глупак Фердинандо бе превърнал градината в зловеща касапница, защото изведнъж бе обзет от манията да препарира животни и не можеше да разбере, че най-голямото животно от всички е самият той! Оная другата нещастница, Лукреция, пък витаеше из облаците, беше станала още по-голяма особнячка от преди и пребледняваше цялата, щом се споменеше името на Джуленте — тоя нахален сополанко, дето е седнал и той да дрънка за конституция и свобода! И най-после спорът между Раймондо, който не искаше да се помръдне оттук, и съпругата му, която пък настояваше да заминат: напук на натрапницата дон Бласко защищаваше омразния си племенник.

— Да заминават ли? Че къде да вървят? Във Флоренция има земетресение! Сега не са времена човек да напуска родното си място!

Раймондо изтъкваше същата причина и другите я повтаряха: Матилде чувствуваше, че около нея се плете нов заговор; сега тя трябваше да се примири да ходи всеки месец в Милацо, за да вижда децата си, понеже не можеше да понася повече лошите обноски на тия роднини към тях. Баща й не се занимаваше вече с Раймондо, обикаляше Сицилия под претекст, че има да урежда сделки, а всъщност, за да работи против властта; дон Бласко и дона Фердинанда със злорадство предричаха, че, рано или късно, ще го тикнат в дранголника, защото това предсказание караше натрапницата да плаче. Дукът обаче говореше много хубави неща за барона и дълго време оставаше да беседва с него, когато той минаваше през Катания; сега дукът възхваляше таланта на Кавур, неговата победна политика; ако го упрекваха, че по-рано е критикувал похода в Крим, той отричаше да е казвал някога такова нещо; и преценяваше, че пътят на Франческо II е погрешен: трябвало да сключи съюз с Пиемонт, а не с Австрия и да приеме конституцията, да не безпокои патриотите, защото Наполеон бил казал ясно: Италия трябва да бъде свободна от Алпите до Адриатика…

Като слушаше тези неща, на дон Бласко просто му се повръщаше и се вбесяваше, че не може да се кара направо с по-големия си брат; но в деня, когато пристигна новината за мира във Вилафранка, от радост той едва не получи удар. По коридорите на „Сан Никола“, пред монасите от противната партия, които си бяха подвили опашката умърлушени, той крещеше тържествуващ:

— А къде са сега великият Кавур и великият Пиемонт? Защо не продължават войната сами? Къде отиде Адриатика? Къде отиде Тиренско море? И онова говедо, дето само умуваше и разправяше надуто за Наболеон! Като че ли Наполеон бе доверил тъкмо на него какво иска да прави! Мислеха си, че са сложили Наполеон в джоба си!…

— Ами че нали вие се заяждахте с него, загдето не си чешел само своята краста?

— Как? Кога? Разбирам ги аз тия работи!… Пиршеството ви свърши! Ама какъв крал е този Франческо Втори! Какъв крал, а? Достоен син на баща си!…

Ако го направеха него крал, той вече нямаше да се надува, да гледа хората така отвисоко. Дереше се с цяло гърло и в двореца, като виждаше, че брат му поклаща глава и дълбокомъдрено отсича, че последната дума още не била казана.

— Каква ти последна и първа! Великият Кавур е офейкал! Законните принцове се връщат всички до един! Провалихте се, не можете ли да разберете?

Всеки ден се осведомяваше дали дукът е заповядал да му приготвят багажа за заминаване: този брат му тежеше като камък на стомаха и го чакаше час по-скоро да се върне в Палермо, като че ли в града не би могло да цари мир, докато той не се махнеше. В манастира дон Бласко обиждаше ония, които все още дръзваха да му противоречат, и имаше опасност споровете да завършат зле; затова самият абат трябваше да моли отците Дилена и Рока да го оставят да си говори, за да не им се случи нещо лошо. Приорът обаче не се занимаваше с тия неща: никой не знаеше какво мисли той. Когато му говорех за политика, той слушаше, поклащаше глава и отвръщаше:

— Тия работи не ме засягат… Отдавайте кесаревото кесарю…

В новициата борбата между двете партии се беше изострила; малкият принц, подучен от дон Бласко, също бе заел позата на победител и подиграваше Джованино Радали, водача на революционерите, като го наричаше „барон без баронство“ и „син на луд“. Наистина дук Радали беше умрял в пристъп на буйна лудост; дукесата вдовица следователно бе решила, че Джованино, като втори син в семейството, трябва да стане монах. Това беше още един повод за Консалво да тормози братовчед си:

— Аз ще изляза оттук, а ти ще останеш завинаги!…

Джованино, който въпреки различните им политически убеждения все пак го обичаше, понасяше до известна степен неговите подигравки; но понякога се разлютяваше зле: кръв нахлуваше в главата му, очите му пламваха; нахвърляше се върху братовчед си, поваляше го и го налагаше здравата, докато брат Кармело не се притечеше да ги разтърве:

— За бога! Що за държане е това? Не можете ли да седите кротки? Защо не се забавлявате с нещо?

Като се помиряваха, момчетата наистина се забавляваха. Двамата братовчеди изгаряха от желание да пушат; Джованино бе взел скришом от брат Кола малко тютюнево семе и го бе засадил в едно кътче на градината; тютюнът бе израсъл буйно и скоро щеше да става за пури. Междувременно те играеха от сутрин до вечер, учеха мързеливо по малко и някой и друг час отдаваха на богослужението.

За празника на света Агата, през август, всеки ден ги водеха на разходка: присъствуваха на процесията с колесницата, на ораторията, изпълнена на площад Дели Студи, и с още по-голямо удоволствие на надбягванията с коне, които Раймондо наричаше варварщини^[1]. Надбягванията се устройваха по булеварда, сред шпалир от любопитни, върху които често пъти конете връхлитаха, сипеха ритници и трошаха ребра. После конете победители отново преминаваха по булеварда с бавен ход, водени от конярите, които от време на време се провикваха към балконите:

Покажете се, принцове и барони,

че минава кралят на животните!

А тълпата отвръщаше: „Оле!“ Консалво следеше внимателно испанския церемониал на тези празненства: градският сенат, в една празнична каляска, голяма колкото къща, предшествуван от церемониалмайстори, гонфалониери и барабанчици, отиваше да вземе губернатора, който трябваше да ги чака на вратата; най-младият сенатор слагаше крак на стъпенката, понечвайки да слезе; но тогава представителят на властта трябваше да пристъпи към него с протегнати ръце, за да му попречи да докосне земята. Това бяха прерогативите на града. Сенатът имаше дълги спорове с другите представители на властта за мястото, което трябваше да заеме в катедралата през време на тържественото богослужение; за да се избягнат всякакви разправии, на пода бе очертана една мраморна линия, която никой не можеше да премине.

Щом свършиха тържествата на света Агата, в „Сан Никола“ послушниците и братята почнаха да подготвят празника на Светия Гвоздей, който всяка година се очакваше с голямо нетърпение.

 

 

Крал Мартин, който носел винаги на шията си тази реликва, я подарил на монасите в 1393 година: това беше един гвоздей с парченце дърво от кръста, на който са разпънали Исус. На 14 септември обсипаната със скъпоценни камъни златна топка, където се пазеше светата реликва, се излагаше за поклонение на богомолците, докато абатът, заобиколен от всички монаси, които бяха в раса с качулки, извършваше тържественото богослужение в съпровод на орган. Но истинското празненство започваше вечерта, когато обширният площад пред „Сан Никола“ се превръщаше сякаш в салон с много факли, запалени навсякъде, с много столове, наредени за дамите, които пристигаха с карети откъм Тринита и Крочифери, за да присъствуват на процесията. Под звуците на духовата музика и камбаните процесията излизаше сред шпалир от войници от главните двери на църквата, грейнали като слънце; абатът носеше топката, следван от дълъг кортеж, който, след като обиколеше площада, се прибираше отново в църквата; тогава започваха огнените игри — ракетите, огнените колела, светещите фонтани, голямата финална феерия, която четири пъти променяше очертанията и цветовете си и завършваше с оглушителна пукотевица, докато стотици светещи змии се виеха в тъмния въздух…

Малкият принц, застанал до своите близки, не смогваше да изслуша всички и да ги посрещне както подобава — нали на площада и в целия квартал хората бяха гости на бенедиктинците. Целият град се бе стекъл тук; дамите бяха с летни рокли, които обличаха за последен път, защото това тържество отбелязваше края на сезона. Дона Мара Ферса със снаха си и нейните роднини, дошли от Палермо, бяха застанали на противоположната страна срещу Уседа; дон Марио беше на вилата. Сега те едва се поздравяваха, колкото за пред хората; на дона Изабела бе забранено да ходи вече в дома на дона Фердинанда или на други роднини на графа; и хората полека-лека престанаха да говорят по този въпрос. Самият Раймондо сякаш се бе примирил; вече не го виждаха да търчи след госпожата. И тя не се караше вече със свекърва си и не заемаше позата на жертва както преди. Тази вечер бе облечена наистина в разкошен тоалет и окичена с толкова бижута, че всички погледи се обръщаха към нея. Когато тълпата започна да се разпръсва, отец Джербини, винаги галантен, я придружи до каретата; и сякаш съвсем случайно кочияшът на Ферса и кочияшът на принц Франкаланца бяха спрели една до друга техните карети; като си тръгваха, Раймондо и принцът свалиха шапки към дамите, ала на поздрава им отвърнаха само дона Изабела и вуйчо й от Палермо.

Не щеш ли, на другия ден след това празненство една необикновена, смайваща, невероятна новина се понесе от уста на уста из града: дона Мара Ферса изгонила от къщи снаха си!… Истина ли е?… Не е възможно! Нали предишната вечер бяха заедно в „Сан Никола“? Ама как? Защо? Точно когато всичко изглеждаше вече свършено?… Но добре осведомените разправяха, че съвсем не било свършено и че бомбата избухнала тъкмо тази нощ поради отсъствието на дон Марио. Дона Мара, след като изпратила роднините на снаха си до хотела, върнала се в къщи и си легнала; но чула шум в стаята на дона Изабела; като влязла при нея, заварила я полугола, прозорецът й бил отворен, а една мъжка шапка се търкаляла на пода. Ако била влязла по-рано, щяла е да ги завари на местопрестъплението; но той избягал в миг през балкона, който гледа към покрива на конюшнята. Нямаше нужда да се назовава името му, всички разбираха, че той е графът… Трябвало човек да види — добавяха някои — дона Изабела, бледа като мъртвец, когато свекърва й със задавен глас й извикала: „Вън от къщата ми!“ И то още същия момент, без да й даде време да си сложи дори обувки, така както била по домашни пантофи! Излязла си заедно с камериерката, която й била съучастничка, и отишла в хотела при вуйчо си, изпратен сякаш от провидението от Палермо. „Ами ако не беше той? Къде щеше да я прати? Ами дон Марио, съпругът?…“

Повикан незабавно, дон Марио пристигна на сутринта презглава: как плачеше само, като дете!… Той обичаше съпругата си! Че и самия граф! Това му беше грешката! Майка му, не: приятелството с Уседа не я беше главозамаяло; още от началото тя бе разбрала накъде вървят нещата. Ако не беше тя, неприятната история щеше да се случи много преди това; Раймондо нямаше да взема толкова предпазни мерки. Той наистина всеки път рискуваше живота си. Когато Ферса отиваше на вилата, графът влизаше в дома на дона Изабела, подкупвайки всичките слуги; но от вратата на обора, която кочияшът му отваряше, той трябваше да се покачи на покрива на конюшнята, да прескочи на големия балкон и оттам да влезе в стаята на приятелката си… Като по чудо не го бяха хванали толкова време!… Последната нощ, когато избягал без шапка, го срещнал полицейски патрул и щял да го арестува; но като го познал, че това е граф Уседа, пуснал го да си върви…

Неверниците и любопитните надзърнаха в полицейското управление, но ги разкараха оттам. И още същия ден всички видяха младия граф Раймондо в „Казиното на благородниците“, където игра на карти и побъбри за това-онова както обикновено. Възможно ли е да пренебрегва дотолкова общественото мнение? Или по-скоро човек трябваше да се съмнява в историята, която се разказваше? Вече се носеха благоприятни за дона Изабела версии. Да е станала, среднощ? Не й се спяло! И прозорецът отворен? Че нали беше много горещо. А шапката на пода? Това било стара шапка на кочияша, който следобеда се забавлявал да я подхвърля нагоре!… И ако всички тези неща не се бяха изяснили в момента, за това трябваше да се обвинява оная зла жена дона Мара. Тя не можеше да понася снаха си, всички знаят как я малтретираше! Кой говори за графа! Какво общо има тук графът? Кой го е видял? Та той бил у дома си, прибрал се веднага след процесията на Светия Гвоздей: принцът, принцесата, цялото семейство и всички слуги можеха да потвърдят това! А може би го обвиняват, защото преди време бил направил някое и друго посещение на Изабела Ферса? Но веднага се бил отдръпнал, като видял, че те тълкуват зле едно невинно приятелство! Следователно той имаше право да не иска да остане в тази страна, да се опълчва срещу злобата на своите съграждани!… И полека-лека тези слухове печелеха доверие: говореше се дори, че Ферса се скарал с майка си, защото не дала време на обвинената да докаже невинността си… Целият град спореше, коментираше, преценяваше всяка новина относно този факт, вълнувайки се повече, отколкото ако бе паднало някое кралство. Едни защищаваха графа, като възразяваха, че баща със семейство като него няма да седне да създава тревоги на друго семейство; други смятаха, че той е способен на това и на нещо повече дори, за да задоволи една своя прищявка. Ами че като ерген не водеше ли разгулен живот? Че и като се ожени, не измъчваше ли горката си жена? За щастие при този случай тя беше в дома на баща си, в Милацо.

Точно три дни след това защитниците на Раймондо ликуваха: той заминаваше за Милацо, при жена си и децата. От своя страна дона Изабела бе заминала за Палермо с вуйчо си. Кой се осмеляваше още да твърди, че между тях е имало нещо лошо? Оная вятърничава жена дона Мара Ферса бе забъркала всичко!… Неверниците отидоха в двореца Франкаланца и в хотела, за да проверят дали е вярно, че и двамата са заминали. Нямаше никакво съмнение: дона Изабела и Раймондо бяха заминали — той за Милацо, тя за Палермо; принцът се готвеше да върви в Белведере; Ферса с майка си беше вече в Леонфорте.

 

 

По време на курорта тези случки бяха тема на всеки разговор.

В Николози сред отците бенедиктинци се говореше много за това: отец Джербини защищаваше пламенно невинността на дона Изабела, подкрепян от факта, че от Милацо Раймондо бе заминал окончателно за Флоренция, където се връщаше да живее със семейството си. Дон Бласко обаче не отвори уста по този въпрос. Той сякаш бе забравил всички работи на роднините си, защото беше зает да бълва ругатни при съобщенията за политическите промени: гласуването в Романия и в Емилия за присъединяване към Пиемонт, диктатурата на Фарини, особено споразумението в Цюрих, което му даде повод да ругае цяла есен и цяла зима. С отците от либералната партия той отново подхващаше бурни спорове, които имаше опасност да свършат зле; спореше по повод завръщането на Кавур на министерския пост, за плебисцитите в Централна Италия, за всички признаци на една радикална промяна. Но когато Ница и Савоя бяха отстъпени на Франция, той ликуваше от радост, сякаш ги бяха дали лично на него; след безуспешния опит за въстание на 4 април в Палермо крещеше тържествуващ:

— Аха, не искат да разберат, а! Долу ръцете! Стойте мирни! Говорете, викайте, крещете, колкото си щете, ала нищо не трошете! Който чупи, купи, че дори и парченцата не остават за него!

— Вие сте този, който не иска да разбере! Не виждате ли, че сега не е вече като в хиляда осемстотин четиридесет и осма?

— Ей! Ой! Ай! Не било вече като тогава? Ако обичате да кажете, какво ново има?

— Новото е, че Пиемонт е силен… че Франция тайно му помага… че Англия… че Гарибалди…

— Кой? Кога? Франция ли? Хубава услуга! Хубава помощ! Гарибалди ли? Че кой е Гарибалди? Не го познавам…

Опозна го на 13 май, когато като бомба избухна новината за десанта в Марсала. Но противно на навика си, той не се разкрещя и не каза лоши думи: само сви рамене и ги увери, че при първия изстрел на неаполитанците „пиратите“ ще се разбягат: такива като Мюра, Бандиера и Пизакане има да си патят.

— Голям пердах падна! — изтърси му право в лицето отец Рока след битката при Калатафими.

Тогава той избухна:

— Ами вие, готованци недни, я ми кажете, защо потривате ръце? Да не сте изкарали тройка на лотото? Или мислите, че Гарибалди идва да ви направи всички до един папи? Не разбирате ли, дръвници с дръвници, че всичко ще загубите и нищо няма да спечелите?

Не можеше да се примири; победоносният поход на гарибалдийците го озлобяваше; сформирането на бунтовнически отреди, вълнението, което цареше в града и в селата, го караха да излезе от кожата си. Но неговият гняв се стоварваше най-вече върху дука, който решително бе застанал на страната на революционерите, подушвайки накъде духа вятърът. Монахът говореше против брат си такива думи, че от срам би се изчервил дори някой улан; наричаше предатели всички управници, защото, вместо да потушат вълненията, не правели нищо и чакали да видят дали Гарибалди ще влезе, или не в Палермо.

— В Палермо ли? Ланца ще го смаже! В Палермо има двадесет хиляди души. Но за назидание трябва да се издигне бесилка на площад Фортино!

Ала отредите на бунтовниците се събираха около града, либералите говореха открито, полицаите се преструваха, че не чуват, „здравомислещите“ бяха принудени да се крият. А онова говедо генерал Клари, с три хиляди души под негова команда, не излизаше от крепостта Урсино, за да унищожи всичко живо, ами оставяше да нараства паниката на „здравомислещите“.

През нощта на 27-и при нескритото ликуване на революционерите пристигна вестта за влизането на Гарибалди в Палермо; отредите заплашваха да слязат в града, за да атакуват войските на Клари. Дукът обаче призоваваше към спокойствие, уверяваше, че неаполитанците ще си отидат без нито един изстрел. Макар че в къщи той бе заел важен и покровителствен вид, сякаш можеше да пусне дъжд или да оправи времето, Джакомо за всеки случай взе мерки да отиде на сигурно място, в Белведере. Като гледаше подготовката за заминаването, Лукреция полудяваше при мисълта, че ще остави Джуленте, който й пишеше: „Идва часът на изпитанието; аз ще отида там, където дългът ме зове, с името на Италия и с твоето име на уста!“

Но когато съобщиха, че отредите се канят да слязат незабавно в града, принцът отиде в „Сан Никола“, за да повери детето си на абата, на приора и на дон Бласко, и като накара да впрегнат колите, замина с всичките си близки, без Фердинандо, разбира се, който не напускаше своите Жълъди ни при мор, ни при революция. Тогава дукът, за да не остава сам в опустелия дворец, отиде в манастира, където племенникът му приорът му даде една стая в отделението за гости. Като го видя там, дон Бласко съвсем побесня; отначало не можа да пророни нито дума; после изтича при отците от своята камарила и закрещя:

— Ето го героя! Героя! Героя! Големия герой! Храбрия водител! Наврял се тук от страх! Уж че в къщи нямало вече никого! Пък то му треперят гащите!…

Манастирът наистина почна да се изпълва със страхливци, избягали попове, бурбонски шпиони, хора, ненавиждани от либералите; дори крепостта не се смяташе за толкова сигурно място. За послушниците, макар че някои от тях вече бяха прибрани в къщи от разтревожените си родители, това беше цял празник: толкова нови хора, неспирно движение, непрекъснато очакване неизвестно на какво. Момчетата либерали също си бяха сформирали отред по подобие на отредите, разположени извън града; оглавяваше го Джованино Радали, който бе замислил да вдигне на бунт манастира, да излязат на улицата и да се присъединят към големите бунтовници. Но си нямаха знамена и под предлог, че ще правят малък олтар, пратиха слугата да купи цветна хартия. Заедно с бялата и червена хартия слугата вместо зелена донесе небесносиня; тази грешка стана причина да загубят един ден. Малкият принц, на когото естествено революционерите не бяха казали нищо, защото той беше плъх, все пак бе подушил нещо и реши да разузнае. Едно непредвидено обстоятелство му помогна. Тютюнът, който бяха засадили с братовчед си, бе узрял; откъснатите листа, оставени от няколко дни на слънце, започнаха да се свиват; достатъчно беше да ги завие с ръка, за да направи три-четири пури, които Джованино сметна готови за пушене. Тогава те се скриха заедно в един кът на градината — защото, като се остави настрана политиката, бяха все още приятели, — запалиха пурите и почнаха да пушат. От тютюна излизаше лютив, вонящ дим, който пареше очите и гърлото им; пребледнял, Джованино едва дишаше, но продължаваше да всмуква дима, защото Консалво викаше:

— Превъзходни са! Целите от истински тютюн! Не ти ли харесват?

— Да… Чаша вода… Вие ми се свят.

Изведнъж той побледня още повече, обърна очи и почна да бълнува:

— Възпитателят… вода… знамената…

— Какви знамена? Къде са? — запита Консалво, на когото отровата действуваше по-бавно.

— Под леглото… революцията… Проклета работа!… Повръща ми се…

Малкият принц хвърли своята пура и се прибра. Усещаше гадене, краката му трепереха, пред очите му тъмнееше, но успя да се довлече до възпитателя.

— Направили са знамена… за революцията… под леглото…

— Кой?

— Ония… Джованино… заговора…

Гаденето се изкачи нагоре, сви гърлото му, ръцете му се вледениха и всичко наоколо му вихрено се завъртя.

— За какъв заговор разправяш? Какво ти е?

— Джован… револ…

Протегна ръце и падна на земята като труп. Когато се свести, намери се в леглото, над него бдеше брат Кармело. Светлината беше бледа и той не можа да разбере дали е утро или залез; в манастира не се чуваше ни глас, ни шум от стъпки; само врабчетата цвъртяха в цъфналите портокали.

— Как се чувствувате? — запита го братът загрижен.

— Добре… Какво се е случило? Колко е часът?

— Сега изгрява слънцето. Хубаво ни изплашихте! Не си ли спомняте?

Тогава той си спомни смътно за пурите, за гаденето, за предателството. Значи, е изминала цяла една нощ? А Джованино?

— И той!… Сега е по-добре… Възпитателят претършува всички стаи под леглата… намери много знамена… Негово преподобие се скара на мен. Че какво разбирам аз от тия дяволски работи!

Като видяха, че са разкрити, съзаклятниците се отчаяха и не можеха да разберат откъде е дошъл ударът. Но тъкмо тогава Джованино се съвзе, надигна се и тръгна между сломените си другари.

— Как е станало?… Ти ли беше?…

— Аз?… Ах, оня предател братовчед ми! — И кръв нахлу в главата му, обзе го див гняв, като истински „син на луд“. — Почакай ти! Почакай!

Притаиха се в градината и щом Консалво излезе, го заобиколиха; Джованино застана срещу него и го запита:

— Ти ли бе, полицейски копой, обади на възпитателя?

Консалво разбра. Побледнял и разтреперан, той почна да се оправдава.

— Пресвета Богородичке!… Възпитателя… не съм го виждал…

Но обръчът около него се стегна.

— Пък и отричаш! Имаш кураж само да лъжеш, копой мръсен, проклет палач!

— Заклевам ви се…

— Ах ти, гаден шпионин!… — И първият юмрук се стовари върху плещите му. Всички се нахвърлиха отгоре му и той почна да вика; ала никой не можеше да чуе виковете му, защото в този необичаен час всички камбани на „Сан Никола“ изведнъж забиха тревожно и образуваха такъв странен концерт, че момчетата престанаха да бият доносника и се спогледаха изумени. Джованино извика внезапно:

— Революция!… — и се прибра тичешком.

Най-сетне отредите бяха слезли в града, за да атакуват неаполитанците. Всички монаси се бяха изпокрили; абатът бе накарал да залостят портите, след като сума изплашен народ дойде да се скрие в манастира. Само камбанарията бе оставена отворена за бунтовниците, които продължаваха да бият тревога, докато в същия момент вече се чуваше грохотът на първите топовни гърмежи от крепостта Урсино.

Макар че носеше нож под расото си, дон Бласко, позеленял от гняв и страх, бе дошъл заедно с най-заподозрените бурбонци да се скрие в новициата, като по-сигурно място, където заради децата нямаше да влезе никой; въпреки това не спираше да хули тоя подлец брат си, който бил останал в манастира под предлог, че вратите са затворени, а всъщност продължавал да заговорничи с оня другия „мръсник“, дон Лоренцо Джуленте.

— Защо не излезе на улицата? Защо не отиде да се бие? Аз ще му отворя, ако иска… Подлец! Предател!…

В разговор с абата и с племенника си приора дукът обаче не одобряваше атаката и разказваше за мъдрия и разумен ултиматум на генерал Клари:

— Вчера Клари ми каза: „Чакаме да видим какво ще направи Гарибалди: ако остане в Палермо, аз се качвам на корабите с войниците си и си отивам; ако не, вие трябва да имате търпение — ще остана.“ Струва ми се, че той е прав. Защо трябваше да го нападат? Съдбините на Сицилия не се решават тук!… Но не искат да ме слушат. Какво мога да направя? Аз вдигам ръце…

— Не искат да го слушат ли? — беснееше дон Бласко. — Че нали той ги насъскваше!… А сега хитрува… За да е добре с Клари, ако тая паплач бъде разгромена…

Топът стреляше рядко; от Боте дел’Акуа пристигаха хора да търсят убежище и разправяха, че най-жестоката схватка станала при Куатро Кантони, но че бунтовниците влизали в ръкопашен бой с войската, скрити зад ъгъла на някоя къща или от терасите. Бурбонските шпиони, бледи, ужасени, се завираха в килиите на братята; Гарино, дошъл с първите бегълци в „Сан Никола“, се бе хванал за расото на дон Бласко и сякаш с единия крак беше вече в гроба. И малкият принц се бе залепил за чичо си и дори не смееше да се оплаче за боя, който бе изял докато Джованино Радали и другите момчета либерали бяха наобиколили брат Кармело и му викаха:

— Сега ще пристигне Гарибалди! Ще излезем всички навън… И няма да се върнем повече!…

Преди да настъпи вечерта, звънът на камбаните и топовната стрелба спряха; дон Бласко отиде да разпита минувачите през оградата на градината Флора и като се върна, ръкомахаше оживено и се превиваше от смях:

— Великата революция свършила!… Излезли уланите и прочистили улиците… Да живее! Да живее!…

Тази новина бе потвърдена от всички страни, но за момента дукът благоразумно остана в манастира. Радостта на дон Бласко обаче бе краткотрайна; на другия ден, получил заповеди от Неапол, Клари се приготви за заминаване и като повери града на един временен съвет, след един ден отплува с всичките си войници.

 

 

Дон Лоренцо Джуленте се качи с племенника си в „Сан Никола“, за да поканят дука в Общината, където най-добрите граждани се бяха заели да въведат ред в революцията. След като войската замина, при първото опиянение от свободата и първите пориви на отмъщение, тълпи от простолюдието бяха хванали един от най-зловещите и омразни полицейски плъхове, бяха го убили и сега разнасяха главата му. Сърцето на дука се разтуптя при мисълта да напусне сигурното убежище на манастира и да слезе в кипящия град; но двамата Джуленте го увериха, че сега всичко е спокойно и приятелите го чакат. Така прекосиха заедно улиците, опустели повече, отколкото по време на чума, със затворени дюкяни и залостени прозорци и някаква страшна тишина. Въпреки уверенията на двамата Джуленте и доказателството за популярността, която бе спечелил сред либералите, дон Гаспаре Уседа се страхуваше, че някой ще го упрекне, задето се е спотайвал в „Сан Никола“ в деня на акцията; че революционерите от 1848 година ще му припомнят старите истории; затова, когато влизаше в Общината, когато прекосяваше изпълнения с хора двор и се качваше горе, където се вземаха решенията, краката му трепереха; но полека-лека усмивката разцъфна върху бледите му стиснати устни и кръвта му отново потече свободно във вените, понеже отвсякъде го поздравяваха почтително и сърдечно; хората от простолюдието се покланяха, приятелите му стискаха ръка и викаха:

— Най-сетне!… Успяхме! Вече нямаме господари! Сега ние сме господари!

Най-належащо беше да се организира една каквато и да е обществена сила, една гражданска милиция, която да изпълнява службата си до сформирането на национална гвардия. За въоръжаването на милицията и на гвардията бяха нужни пари: открита бе подписка за събиране на първите фондове и дукът предложи триста унции. Никой не бе дал толкова, тази цифра направи голямо впечатление; когато събранието свърши, множество хора придружиха дон Гаспаре до „Сан Никола“.

На другата сутрин той даде още сто унции за закупуване на муниции. Всеобщото благоразположение към него нарасна. Липсваше работа, защото градът все пак беше опустял; той не остави никого от тия, които се обърнаха към него за помощ, да си отиде с празни ръце. Събрал кураж, дукът всеки ден ходеше в Читателския клуб, където либералите с радост коментираха известията за успехите на революцията; заставаше начело на демонстрантите, които отиваха да вземат музиката от Благотворителния приют и под звуците на гарибалдийския химн обикаляха града. Полека-лека, успокоявайки се все повече, той почти се пресели в Общината, където искаха неговите съвети. Докато всички говореха за свобода и равенство, никой не бе и помислил да предприеме някакви мерки, с които да покаже на народа, че времената са се променили, че привилегиите са премахнати и всички граждани наистина са напълно равни. Той предложи и накара да се издаде декрет за премахването на луксозния хляб. С това стана велик човек.

Дон Бласко, спотайвайки се в манастира, само се пенеше: може би не толкова заради разгрома на своята партия и триумфа на ереста, колкото за това, че брат му бе приет изведнъж като един от героите на свободата; градоначалникът не правеше нищо без дука, слагаше го във всички комисии и цяла свита почитатели го придружаваха до двореца Франкаланца, където той се бе върнал отново и бе накарал да разтворят широко вратите, за да не обвиняват фамилията, че подкрепя Бурбоните и поради това държи къщата си затворена; а простолюдието, работниците, всички ония, които не знаеха какво ще стане, се присъединяваха към новата партия, като чуваха, че неин член е такъв знатен благородник като дук д’Орагуа, човек от фамилията Франкаланца; патриотичните демонстрации, устройвани денем и нощем с музики, факли и знамена, се изреждаха да минават пред двореца, както пред къщите на старите либерали — ония, които се бяха върнали от затвора или от заточение. Сега всички говореха на площада, от балконите, за да повдигнат духа на народа или да кажат какво трябва да се прави в кръжоците, които се създаваха; ала дукът, неспособен да каже две думи пред публика, ужасен при мисълта, че трябва да говори пред тая тълпа, слизаше да посрещне демонстрантите пред вратата и се отърваваше, като викаше заедно с тях:

— Да живее Гарибалди! Да живее Виктор Емануил! Да живее свободата!…

После отвеждаше в кафенето доброволците гарибалдийци и ги черпеше със сладолед, пури и питиета. Когато се сформира Националната гвардия, го произведоха майор: всеки ден той пращаше на гвардейските караули бутилки вина, погачи, пакети пури, всякакви подаръци. И славата му растеше все повече; при демонстрациите възгласите „Да живее Оракуа!“ — както произнасяха мнозина — се чуваха също така често както „Да живее Гарибалди!“ или „Да живее Виктор Емануил!“ Тези безобразия накараха дон Бласко да се затвори в мрачно мълчание, което беше по-страшно от виковете му; но изпитанията за монаха не свършиха с това. Изгнаниците, разбойниците, които се записваха в отредите, за да следват антихриста, бяха настанени къде? В „Сан Никола“!…

При вестта, че колоната на Нино Биксио и на Меноти Гарибалди ще пристигне в Катания, градоначалникът прати хора да съобщят на абата, че той е наредил воините на свободата да бъдат приютени в манастира на отците бенедиктинци. Абатът, бурбонец до мозъка на костите си, искаше да попречи на това; но приорът дон Лодовико го убеди, че няма защо да се противопоставя. На 27 юли Националната гвардия посрещна извън града колоната, която влезе в Катания сред буря от възторжени викове и приветствия; доброволците се разположиха в „Сан Никола“ по коридорите на първия етаж и в коридора с часовника: разпръснатата по пода слама, пирамидите за оръжието, пушките, паласките, щиковете и лулите превърнаха манастира в обсадена крепост. За да отиде до трапезарията, дон Бласко трябваше да прекосява по два пъти на ден този ад; той минаваше мълчалив, блед, треперещ, докато войниците викаха „да живее“ за приора дон Лодовико, който пращаше да им раздават вино и погачи. По цял ден те правеха упражнения долу във външните дворове; Биксио ги наблюдаваше с камшиче в ръка, с което от време на време погалваше раменете на по-мудните.

— В името на свободата! Напук на старата тирания! — обръщаха внимание на дон Бласко отците плъхове; но той дори не отговаряше, сякаш вече не го интересуваше нищо, сякаш вече идваше краят на света.

Биксио и Меноти бяха настанени в гостоприемницата на манастира; абатът ги избягваше, но приорът от предпазливост — както казваше той — оказваше най-голяма почит на гостите, осведомяваше се грижливо дали имат нужда от нещо и оставяше градината Флора на разположение на сина на антихриста, който през почивката си отглеждаше рози. Един ден сред питомците, чийто брой бе намалял, защото много семейства бяха прибрали децата си в тая суматоха, настъпи трескаво очакване: при тях щеше да дойде Меноти. Джованино Радали, Педантони, всички либерали го загледаха ококорени, сякаш бе паднал от луната, без да могат да кажат нито една дума, докато той ги галеше по главите. Но в градината Джованино изтича да откъсне най-хубавата роза и му я поднесе, наричайки го: „Генерале!“… Консалво остана настрана, начумерен като чичо си дон Бласко, с подвита опашка.

— Сега вече няма да бъдеш плъх, нали! — рекоха другарите му, когато Меноти си отиде. — Страх ли те е, че ще ти отрежат опашката?

Той не отговори. Баща му, успокоен относно хода на политическите събития, слезе един ден да го навести.

— Не искам вече да седя тук — рече момчето. — Толкова деца си отидоха…

— Искам? — прекъсна го принцът строго. — Кой те е научил да казваш искам?… Засега трябва да останеш тук.

И дукът не само одобри това решение, а накара племенника си да се върне окончателно с фамилията в града, защото нямаше никаква опасност и това упорито отдалечаване, тези прояви на страх биха могли да бъдат изтълкувани зле от народа. След няколко дни се прибраха всички; маркизът и маркизата, ликуващи от радост, пътуваха сами в тяхната карета, която се движеше с бавен ход поради бременността на Киара, потвърдена най-сетне като нещо сигурно и стигнала до шестия месец; Лукреция непрекъснато надзърташе през вратичката, когато гвардейските постове спираха каретата, и й се струваше, че във всеки войник разпознава Джуленте.

Но Бенедето не беше вече в Сицилия. В първите дни той бе помогнал на чичо си Лоренцо и на дука да въведат ред в революцията, като насърчаваше народа и говореше в кръжоците с такова красноречие, че всички му се възхищаваха; пишеше и статии във вестник „Възродена Италия“, основан от чичо му, за да се бори за присъединяването към Пиемонт; после въпреки противопоставянето на баща му и майка му, се бе записал гарибалдиец, в полка на водителите, и бе заминал за континента. Като стигна в града, Лукреция намери писмо от момъка, който й съобщаваше, че тръгва с Гарибалди, за да изпълни своя дълг към отечеството, и й заръчваше да не го оплаква, ако го постигне завидната участ да умре за Италия. Тя започна да чете всички вестници и всички военни бюлетини, за да научи какво става с него; но не можеше да разбере нищо, защото бе неспособна да се ориентира накъде се придвижват южните войски. При пристигането на роднините най-сетне дон Бласко изригна злобата си, набирана в продължение на три месеца. Той идваше всеки ден в двореца и бълваше хули против брат си, обсипваше с обиди и принца, загдето бе разрешил от централния балкон да се развява отвратителният трибагреник и да се изнасят навън светилниците в чест на победите на „разбойниците“. Принцът се свиваше, слушаше го смирено и само възкликваше:

— Какво мога да направя? Чичо ми е! Мога ли да го изпъдя?

Но той се пазеше да възразява и на дука и беше много радостен, че популярността на големия патриот обезпечава и него самия, неговата личност и неговия дом. Обаче гледаше и вълкът да е сит, и агнето да е цяло: пред дон Бласко говореше против дука, а пред дука против дон Бласко и беше сигурен, че няма да бъде разкрит, защото те двамата бягаха един от друг като от чума. Освен това трябваше да залъгва и дона Фердинанда, която след падането на законната власт бе станала истинска вещица и призоваваше към връщането й, та дори бе стигнала дотам да обрича кандило на света Варвара, за да изсипе всичките си мълнии върху предателите. Тя искаше малкият принц да бъде прибран от манастира, опустошен от революционерите; когато племенникът й се връщаше в отпуск в къщи, лелята му заръчваше:

— Да не си посмял да говориш с ония божи врагове, че няма вече да те погледна!

— Да, ваше превъзходителство — отвръщаше й Консалво, както отвръщаше и на дука, когато той му казваше тъкмо обратното:

— Какви хубави войници са гарибалдийците, нали?

Още го болеше гърба от боя, който бе изял заради шпионирането; затова сега момчето постъпваше като чичо си приора, който се ползуваше с доверието на абата, върл бурбонец, а в същото време бе превъзнасян и от революционерите… Какво го интересуваха малкия принц бурбонците и савойците? Той искаше само едно — да се махне от новициата; затова таеше омраза към баща си, който не бе изпълнил желанието му. Впрочем въпреки цялата революция и свободата, и Виктор Емануил, и премахването на луксозния хляб, в „Сан Никола“ не се шегуваха по отношение на привилегиите. Точно по това време семейство Джуленте бяха поверили на абата един младеж, техен далечен роднина, останал сирак в Сиракуза и дошъл в Катания да стане бенедиктинец. Този Луиджи беше пълна противоположност на братовчед си Бенедето: той не само ненавиждаше революцията, ами со страхом божи пристъпваше към монашеството. Абатът, като смяташе за доказано благородничеството на фамилията, го бе взел под свое покровителство и го бе вкарал в новициата. Там другарите му благородници, към която и партия да принадлежаха, го вземаха на подбив, подиграваха го и му правеха какво ли не, защото го смятаха недостоен да бъде между тях; дори монасите либерали се мръщеха: Виктор Емануил — добре, присъединяването и конституцията — още по-добре; но да се отричат техните привилегии и да се слагат всички в един кюп, това вече е прекалено!

 

 

Въпросът за присъединяването и кой е най-сполучливият начин за неговото гласуване вълнуваше в този момент общественото мнение: някои искаха да се даде мандат на една асамблея да избира, други проповядваха, че трябва да се пристъпи към пряко гласуване. Всеки ден пред градоначалника, пред дон Лоренцо Джуленте и либералните водачи дукът се изказваше в подкрепа на плебисцита:

— Народът трябва да бъде оставен свободно да каже думата си. Става въпрос за неговите съдбини. Виждате ли какво направиха в останалата част на Италия!

Докато този съвет увеличаваше неимоверно много неговата популярност, от друга страна той му навличаше жестоката омраза на дон Бласко и дона Фердинанда и дори порицанието на дон Еудженио. След като бе загубил всякаква надежда за разкопките на Маса Анунциата, сега кавалерът бе замислил нов план: да бъде назначен за професор в университета. Нали много господа бяха станали обществени лектори? Тази професия беше прилична и благородни: особено го съблазняваше катедрата по история. Неговите археологически познания и брошурата му върху „Сицилийският Помпей“ бяха добри атестации; за да притежава още по-добри, той пишеше „Хронологична история на Вицекралете Уседа, наместници на Арагонските Крале е Тринакрия^[2]“. Като камерхер не се изтъкваше много; но уверен, че революцията всеки момент ще бъде потушена, и той се заяждаше с дука:

— Кой говори за народ! Ако се върнат Вицекралете от оня свят, ако чуят тази ерес, ако видят, че техният правнук се е присъединил към тази паплач!…

Дон Коно, дон Джачинто, дон Мариано, всички блюдолизци поклащаха глава, наскърбени и те от това израждане; ала все пак се опитваха да усмирят справедливото възмущение на чистите благородници, преценявайки либерализма на дука като отбранителна поза, една политическа необходимост за момента; невъзможно е синът на принц Франкаланца, потомък на ония Уседа, които дължаха всичко на законните династии, да се радва в душата си на анархията и узурпаторството!

— Толкова по-зле! — ревеше дон Бласко. — Бих разбрал един решителен изменник, който има кураж да извърши предателство! Но ако се върнат неаполитанците, той ще отиде да им целува задника! Ще видите, когато се върнат!…

Ала те не се върнаха. Вместо това едно след друго пристигаха известията за заминаването на Франческо II от Неапол, за победоносното влизане на Гарибалди, за напредването на пиемонтците, за да се съединят с доброволците. В Белведере, където принцът се върна в края на септември за курорта, Лукреция прочете бюлетините за битката при Волтурно, в които се споменаваше името на Бенедето Джуленте между ранените. Тя не заплака, но се затвори в стаята си и отказа да яде, глуха за утешенията на дона Вана, която й обещаваше, че ще се помъчи да получи сведения от семейството му. Но градоначалникът вече се бе обърнал към командирите и управителя на военната болница в Неапол; преди още да бъде публикуван във вестника, отговорът стана публично достояние чрез един бюлетин, залепен на общината. Доброволецът Джуленте бе ранен с хладно оръжие в дясното бедро и се намираше в болницата в Казерта; състоянието му било задоволително и оздравяването сигурно.

Петнадесет дни след това, в навечерието на плебисцита, той пристигна заедно с други доброволци сицилианци, ветерани от Волтурно: чичо му Лоренцо, дук д’Орагуа, градоначалникът и Националната гвардия отидоха да ги посрещнат. Момъкът се подпираше с бастун и развяваше червената си кърпа с лявата ръка, отвръщайки на възторжените възгласи на тълпата. Майка му и баща му плачеха от вълнение; дукът го изтръгна нежно от прегръдките им и взе ранения в своята каляска, която се отправи към Общината сред вълна от приветствуващ народ. От балкона на Общинската палата, претъпкан с войници от Националната гвардия, ветерани, патриоти и видни граждани, Бенедето обгърна с поглед площада, на който нямаше къде игла да падне, после вдигна лявата си ръка. Славата му на оратор бе вече утвърдена; при този жест всички млъкнаха.

— Граждани! — започна той с ясен и уверен глас. — Ние не можем и не трябва да ви благодарим за това триумфално посрещане, защото знаем, че приветствията ви са отправени не към нашите личности, а към възвишената и благородна идея, която водеше Диктатора от Куарто до Марсала. — Избухна буря от ръкопляскания, която заглуши гласа на оратора. — … мечта на Данте и Макиавели, копнеж на Петрарка и Леопарди, съкровено желание от двадесет века… За него, за голямото общо отечество… за възродената нация… за обединена Италия… са възторзите, приветствията, триумфът…

При всяка негова фраза от площада долиташе силна врява; натъпканите на балкона хора размахваха кърпите си, дукът викаше на ухото на съседите си:

— Колко хубаво говори! Какъв талантлив момък!…

— Ние изпълнихме нашия дълг — продължаваше ораторът, — както и вие вашия. Не само няколко капки кръв, а живота си бихме искали да пожертвуваме за великото дело… Достойни за завиждане, а не за съжаление са ония, които умряха с думите: „Свята родна земя, отдавам ти живота, който ти си ми дарила…“ Чест и слава на героите, които паднаха!… На вас се падна не по-малко величав дълг: да дадете пример на смаяна Европа как един народ, разкъсал оковите си, оставен сам на себе си, се показва достоен вече за ония свободни институции, които са били негово вековно наследство… които една омразна и клетвопрестъпна власт дръзна да заличи… но които ще засияят с още по-силен блясък!… Граждани! Приветствувайте лично… приветствувайте вашите управници… приветствувайте тези братя воини, които, съжалявайки, че не могат да се сражават заедно с нас, запазиха вашите домашни огнища… приветствувайте този бележит патриций, който към славата на наследственото си благородство прибавя и тази на най-неопетнения патриотизъм…

Той сочеше на тълпата дука, величествен и войнствен в униформата на майор. Но при мисълта, че трябва да отговори, дукът почувствува, че гърлото му се свива и изведнъж видя площада превърнат в ужасно, развихрено и ревящо море, чиито вълни мятаха пронизващи погледи; и спазъмът на страха бе толкова силен, че той трябваше да се хване за парапета. Джуленте обаче поде заключителните думи сред оглушителни ръкопляскания:

— Граждани! Поразителен е пътят, изминат от нас за пет месеца; но ни остава още една последна крачка… Ентусиазмът, с който виждам, че сте изпълнени, ми вдъхва увереност, че тя ще бъде направена… Нека утрешното слънце поздрави Сицилия присъединена завинаги към конституционната монархия на Виктор Емануил!

По стените, по вратите, по земята — навред с огромни букви бе написано „да“; дукът също бе накарал да изпишат с тебешир едно гигантско „да“ на голямата порта на двореца; на другия ден из града и по селата тълпи мъже носеха на шапките си картончета с най-различна големина и цвят, на които бе отпечатано „да“. В Белведере дона Фердинанда, като видя селяните, които поради това, че не знаеха да четат, бяха сложили бюлетините наопаки, се развика:

— Ад, ад! Я ги вижте, те не казват „да“, ами викат „ад“!

Развълнувана от вестите за триумфа на Джуленте, Лукреция изгаряше от нетърпение да се върне в града, за да го види, и се дразнеше от неуместните шеги на леля си.

От предпазливост и принцът бе накарал да напишат едно голямо „да“ на стената на вилата; долу на улицата тълпа безделни селяни ръкопляскаха и викаха:

— Да живее принц Франкаланца!…

В същото време вътре дон Еудженио, с историята в ръка, доказваше, че сицилианците са една нация, а италианците друга; а дона Фердинанда крещеше с цяло гърло:

— Ах, ако се върне Франческо!

— Няма да се върне, лельо… — извика накрая Лукреция.

Тогава старата мома я изгледа кръвнишки и се заяде с нея:

— И ти ли, глупачке проклета? Слушайте я какво говори тая! Не знаеш ли какво име носиш, щурава глупачке? И ти ли вярваш в победите на тези обесници, на тези гамени, простаци и дърдорковци?

Стрелата бе насочена срещу Джуленте; Лукреция скочи и излезе, затръшвайки вратите. Но яростта на дона Фердинанда преля, когато се показа на прозореца при едно по-силно избухване на ръкопляскания и видя бенедиктинските послушници, които идваха от Николози, яхнали магарета, и всички имаха по едно голямо „да“ на тривърхите си шапки. Тя закрещя така силно срещу този позор, че притича принцът:

— Лельо, за бога, искате да ни убият ли?

— Това го е направил оня подлец Лодовико! — изсъска старата мома през зъби, насмалко да почне да хапе. — И децата! И Консалво дори!

И когато малкият принц се качи за момент да поздрави близките си, тя му дръпна картончето и го накъса на хиляди парченца:

— Ей така!…