Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ivicere, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Steis (2014 г.)

Издание:

Джовани Верга. Семейство Малаволя

Федерико де Роберто. Вицекралете

Италианска, първо издание

ДИ „Народна култура“ — София

Редактори: Виолета Даскалова, Георги Куфов

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

 

Литературна група IV. Тематичен номер 3363

Дадена за набор на 27.III.1973

Подписана за печат през май 1973

Излязла от печат през август 1973 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 53. Издателски коли 40,28

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

6

Едно от най-първите мероприятия на младия кмет, щом встъпи в длъжност, бе построяването на „заседателна зала“ за съвета. На мястото на старата тясна заличка се появи огромен салон с две групи банки, всяка една с по три реда столове, разположени амфитеатрално. В дъното на салона се издигаше висока обширна трибуна, където отдясно, в ниското, се намираха местата на управителното тяло, над тях — местата за преброителите на гласовете и креслото, определено за префекта; отляво бе разположено бюрото на секретариата; по средата на цялата тази постройка върху висока поставка се мъдреше кметското кресло — позлатено и гравирано, с една възглавничка, която разсилният вдигаше и заключваше, когато младият принц закриваше заседанията и си отиваше. В средата на салона имаше голяма банка за комисиите; до нея — маси за „пресата“; срещу кметската трибуна се намираха местата, отредени за публиката. „Парламент в миниатюр!“ — разправяха ония, които бяха ходили в Рим; и наистина сега заседанията на Общинския съвет под председателството на Консалво имаха парламентарен характер. Дневният ред, който преди окачваха зад една врата, написан на ръка, сега се раздаваше отпечатан на всички съветници; нарочен правилник, изработен от кмета, определяше реда, който трябваше да се спазва при публичните обсъждания. Ораторите не можеха да се изказват повече от три пъти по един и същи въпрос; на секретаря бе строго забранено да взема думата, той нямаше право дори да отговаря на въпросите на съветниците; и ако някой от тях искаше да се оплаче от нечистотията по улиците и безстопанствените кучета, младият принц от своето кресло му викаше: „Внесете съответна интерпелация!“

Първа грижа на новото управление бяха обществените строежи. С една реч, в която напомни за Виа Апиа, „водеща от Рим до Адриатика“, кметът доказа необходимостта да се оправят пътищата; и градът бе преобърнат наопаки, бяха изразходвани значителни суми за обезщетяване на засегнатите собственици; но блестящите резултати спечелиха съответни възхвали на младия управник.

Успоредно с улиците „управлението Мирабела“, както всички го наричаха, се погрижи за построяване на голям пазар, голям театър, голяма кланица, голяма казарма, голямо гробище. Навред изникваха нови сгради, строеше се непрекъснато, градът се преобразяваше, възхвалите за младия принц стигаха чак до небесата. Някой плахо се обаждаше, че всички тия неща са прекрасни, но има ли пари? Има ли достатъчно пари за това?… Консалво отговаряше, че бюджетът на един град, който непрекъснато се развива, „дава възможност за такава гъвкавост“, та могат да си позволят не само тия, а още по-големи разходи. Той вече се ползуваше с голяма популярност и правеше със съветниците каквото си иска; ако се проявяваха някакви попълзновения за противопоставяне, той ги задушаваше, като насъскваше един срещу друг ония, които се бяха сговорили да му опонират; или ако положението ставаше по-сериозно, заплашваше, че ще си отиде. Тогава всички се укротяваха. За успешните начинания заслугата беше само негова, а за онова, което не получаваше одобрението на народа, той хвърляше вината върху управителното тяло. Благодарение на „местата за публиката“ заседанията на съвета се бяха превърнали в зрелище, на което хората се стичаха като на комедии или фокуснически игри; членовете на аристократичния клуб, бившите другари от гуляите на младия принц от време на време заставаха там с намерението да го осмиват; но сериозността, тежестта, авторитетът на Консалво дотолкова се бяха наложили, че те се осмеляваха да пуснат само някоя и друга епиграма помежду си… Кой си спомняше вече за първия период от неговия живот? Опиянен от успеха си, той беше почти изумен от собствената си сила; но можеше ли да бъде вече сигурен, че ще постигне това, което желае? „Ще стане депутат, ще го изпратим в Рим, когато навърши необходимата възраст; той има данни за министър!“ — бяха почнали да говорят хората из града; но когато чуваше тези неща, той вдигаше рамене, усмихвайки се полудоволно — полускромно, сякаш искаше да рече: „Благодаря ви за доброто мнение, което имате за мен; но е необходимо и нещо друго!“

Така той се държеше добре с всички, получаваше похвали отвред. Ония, които долавяха неговата игра и се опитваха да го разобличат, или срещаха недоверие, или биваха подозирани в завист и злоба, или пък, ако най-сетне им повярваха, получаваха следния отговор: „В тия смутни времена всички правят така! Младият принц има това преимущество, че е богат и няма да забогатява на наш гръб!“ Но не липсваха и по-енергични опозиционери. Така както се преобразяваше външно, градът добиваше нов облик и в духовно отношение. От ден на ден старият дук губеше популярността си; Националният кръжок, който се бе разпореждал в града, все повече губеше доверие. Тук още не съществуваха новите народни съюзи, но с обещаните от левицата реформи гражданите щяха да получат и това право; междувременно в обсъждането на градската търговия вземаха участие и ония класи и лица, които по-рано нямаха понятие от тия неща. И печатът беше по-смел, ако ли не и по-свободен, и най-безцеремонно нападаше старите управници. Усетил накъде духа вятърът, младият принц парадираше пред демократите със своите демократични разбирания. Разправяше, че свободата и равенството, писани в законите, са все още само мит: народът бил залъган с твърдението, че са разрушени старите бариери; но все още съществували привилегии, само че от друг характер. Широко даденото право на гласуване било изтълкувано като революция; но колцина се радвали на това право? Следователно трябвало да се направи друга „легална и морална“ революция, за да получат всички това право. Думата „революция“ пареше устните му и свиваше сърцето му; всъщност неговото вътрешно, искрено и горещо желание беше да има двойно повече карабинери, отколкото граждани; но понеже вятърът духаше в друга посока, той търсеше компанията на най-отявлените радикали, за да им каже: „Републиканският строй е идеалният режим, възвишената мечта, която един ден ще стане действителност, защото тя предполага съвършени човеци с блестящи добродетели, и непрекъснатият прогрес на човечеството ни кара да предвиждаме деня на нейното осъществяване.“ Той заявяваше: „Аз съм монархист по необходимост в този преходен период. Но нима милиони и милиони свободни хора могат доброволно да признаят и да се гордеят с това, че са поданици на един човек като тях? Аз не признавам никакъв господар!“ И в това беше искрен, защото би желал той самият да бъде господар на другите.

Дукът и неговите приятели, умерените, залагайки все още упорито на десния център, очаквайки връщането на Села и Мингети като завръщането на господа-бога наш, бяха създали една Конституционна асоциация, на която все пак многоуважаваният депутат не пожела да застане начело. Сега и той признаваше в себе си, че положението е безизходно; но вече наближаваше седемдесетте, беше уморен и не му оставаше нищо друго. За по-малко от двадесет години бе натрупал многомилионно състояние и грижите по него поглъщаха всичката му останала енергия. Решил наистина да се оттегли от политическия живот, той имаше една последна амбиция: да бъде назначен за сенатор. Следователно, за да запази достойнството си пред общественото мнение, нямаше сметка да скъсва рязко с партията, с която се бе свързал още по-тясно след 1876 година; но, от друга страна, нямаше сметка и да обявява открита война на тази левица, от която очакваше място в Палацо Мадама[1]. Затова бе отстъпил председателството на Конституционната асоциация на Бенедето Джуленте, като се задоволи да остане обикновен редник. Междувременно срещу тази асоциация бе възникнала друга, наречена Прогресивна, в която се бе записал Консалво.

„Чичо и племенник застават един срещу друг! Момчето се бунтува срещу стареца!“ — говореха хората по улиците; но вечните злоезичници подхвърляха, че работата била уредена мирно и тихо, че дукът бил много доволен, задето племенникът му е в противния лагер, както пък младият принц се възползувал от доверието на чичото сред консерваторите. Впрочем, макар и да беше съмишленик на прогресистите, той им заявяваше, че левицата още нямала „финансист с размаха на Села“, нито пък „изящни оратори като Мингети“. А на ония, които не криеха разочарованието си от конституционния строй, той без всякакво стеснение заявяваше: „Грешката беше, че повярвахме, че може да даде добри резултати. Стадото винаги е имало нужда от овчар със съответните тояги и овчарски кучета…“ Даваше право дори и на онова малцинство, което оплакваше автономията на Сицилия: „Да си кажем открито между нас: може би днес нямаше да бъдем така зле!“ Без възражения би се съгласил и с леля си Фердинанда, че бурбонският режим е бил най-обичаният; но понеже нямаше никаква полза от старицата, оставяше я да си дрънка. Напротив, дори се възползуваше от нейната опозиция, както и от разрива с баща си. Понеже знаеше, че като чуват да се възхваляват неговите демократични убеждения, мнозина се усмихват недоверчиво, възкликвайки: „Той ли, младият принц ди Мирабела, бъдещият принц ди Франкаланца, потомъкът на Вицекралете? Хайде де!“, той твърдеше: „Заради тези убеждения, заради тези принципи аз се скарах с баща си, отказах се от наследството на леля си и бих издържал и по-големи противодействия!…“

От време на време в административния съвет възникваха разгорещени спорове между консерваторите аристократи и прогресивните радикали; тогава той възкликваше: „Тук не бива да се говори за политика!“ Но веднъж, когато спорът се изостри особено много, замесиха и него. Рицони, краен радикал, викна:

— Я попитайте и младия принц дали бъдещето не е наше, дали и той не е демократ?

— Моят племенник ли? — обади се Бенедето Джуленте. — Въплъщение на аристокрацията!

Принуден да отговори, той се усмихна, поглади мустаците си и рече:

— Идеалите на демокрацията са аристократични.

— Какво? Я да чуем!… И таз хубава!… По дяволите… — възкликнаха всички.

Той ги остави да се изкажат, после повтори:

— Идеалите на демокрацията са аристократични… Всъщност какво иска демокрацията? Всички хора да бъдат равни! Но равни в какво? Да не би в бедността и подчинението? Равни в богатствата, в силата, във властта…

И понеже след моментно изумление възгласите почнаха отново, той прекрати внезапно дискусията:

— Сега минаваме към друга точка: искане пред правителството за откриване на сух док…

 

 

Сега той навестяваше баща си от време на време. Не изпитваше вече неприязън към него: заел се с трескаво усърдие за обществените дела, напрегнал всичките си сили за постигане на новата цел, той нямаше време за никакви други чувства — нито на омраза, нито на обич. Що се отнася до принца, посещенията на сина му го караха да потръпва и щом чуеше, че новият майордом — понеже Балдасаре, дебелоглав като истински Уседа, действително си бе отишъл — му известява за неговото идване, пъхваше лявата си ръка в джоба и не я изваждаше, докато синът му не се решеше да го освободи от присъствието си; тогава той замахваше след него, направил знака „рога“ против уроки. Разговорите им се въртяха около незначителни неща, като между чужди хора; принцът се преструваше, че не знае за издигането на Консалво на високия пост; но, така или иначе, сега се държаха един към друг човешки.

Тереза, станала вече дукеса Радали, виждаше по този начин възнаградена своята саможертва. Впрочем, с изключение на първите дни, когато споменът за Джованино още не беше угаснал напълно в сърцето й и й се струваше, че той далече превъзхожда брат си, тя вече не се измъчваше така, както се бе страхувала. Дук Микеле не само се държеше добре с нея и й даваше пълна свобода, но и посвоему, малко грубовато, й засвидетелствуваше силната си и искрена любов. Дукесата-майка, доволна, че вижда плановете си осъществени, също й се радваше и дори я посвещаваше в ръководенето на домакинството. Баронът си бе отишъл в Аугуста, надзираваше полската работа и два-три пъти месечно пишеше на брат си или на майка си, завършвайки писмата само с едно „поздрав на снахата“. Спокойствието, което цареше в нейния нов дом, мирът, който се бе възвърнал в стария, привързаността на съпруга й, победите на Консалво, похвалите, които получаваше тя самата — понеже веднага бе заела първо място сред младите дами, — всичко това от ден на ден извикваше все по-ведри усмивки на устните й. Наистина тя вече нямаше настроение да съчинява песни и стихове, но пак сядаше често на пианото, за да се упражнява, и за разкрасяването си полагаше може би по-големи грижи от преди.

Сега можеше свободно да чете книгите, които обичаше; и когато нямаше какво да прави, изчиташе на един дъх романи, драми, стихове. И все пак възбуждението от тези четива не й пречеше да изпълнява с още по-голямо усърдие и плам религиозните обреди: в дома Радали идваха монсеньор епископът, викарият, същите духовници, които посещаваха дома на принца; те сочеха на всички дукесата-снаха като пример на семейни и християнски добродетели.

Скоро бременността я накара да забрави напълно предишните си мечти и да се привърже още повече към настоящата действителност. Нямаше почти никакви страдания през бременността; сред толкова грижи и мисли времето изтече бързо. Раждането мина много леко; всички очакваха момченце и се роди момченце, едро и здраво бебе, което имаше вид на едногодишно.

— Че можеше ли да бъде другояче? — казваха всички. — За една такава добра дъщеря и съпруга като нея, закриляна от една светица на небето?

Приготовленията за кръщенето бяха грандиозни: дукът пожела брат му да стане кръстник. Дукесата-майка се съгласи. Почивайки в брачното легло, където се бе отпуснала повече от блаженство, отколкото от нужда, Тереза каза, че наистина не може да има по-добър избор. Джованино забави отговора, но дукът го помоли настойчиво и от името на майка си и на съпругата си и той пристигна в навечерието на церемонията.

Съвсем се бе променил: заякнал, загорял от слънцето, пуснал брада, която му придаваше по-мъжествен вид, все така симпатичен, както по-рано, но по-различен. Стисна ръка на снаха си, попита я загрижено за здравето й и пожела да види веднага племенничето си; каза, че то е прекрасно бебе, и го нацелува до насита. Още по-спокойна и ведра от него, Тереза го посрещна като приятел, с когото не са се виждали отдавна. След церемонията на кръщенето, на която бяха поканени всички роднини — близки и далечни, — всички познати, почти половината град, Джованино съобщи, че си тръгва. Всички се надпреварваха да го задържат, но той заяви, че имал много работа на полето, и си отиде, обещавайки във всеки случай да дойде скоро пак да види кръщелника си.

 

 

Мнозина от поканените на кръщенето, които за пръв път попадаха сред рода Уседа, питаха кой е оня слаб и грохнал старец с нов-новеничък костюм и скъсани обувки, с омазнена шапка и бастун със сребърна топка.

Това беше кавалер дон Еудженио. Отпечатването на Новия херолд или Попълнението му бе донесло ново краткотрайно благоденствие. Той се бе разпуснал, имаше малко парици; но скандалът беше нечуван, защото бе приписал благороднически титли, гербове и корони на всички, които го бяха подкупили; бакали, обущари, бръснари бяха окачили на видно място в дюкяните си картини в позлатени рамки, където под корони, шлемове и други пъстроцветни дрънкулки се виждаха щитове с лъвове, орли, змии, котки, диви и питомни зайци — всякакви пълзящи и хвъркати животинки; и освен това — замъци, кули, колони, планини; после — небесни тела от всякаква големина: сребърни луни, пълни или сърповидни, златни слънца: звезди, комети; и всички цветове на дъгата, всички видове метали и мантии. Не бяха го спрели ни скрупули, ни пречки: на оня, който се казваше Панетиере[2], той бе определил за герб запалена фурна на златен фон, на друг, който носеше име Рапикаволи[3] — голяма връзка зарзават на сребърен фон. И така бе изкарал от това начинание доста добри пари; но както миналия път бе похарчил голяма част от тях за пътуване. Обаче бе успял да откупи изданието на първия Херолд, което печатарят му бе задържал под секвестър, и се бе завърнал в родния си град с хиляда бройки от книгата, за да ги продава и да преживява от тях.

Ала си бе направил сметката без принца. След уреждането на спора принцът се бе разкаял за спогодбата и се оплакваше, че бил измамен, че останал с празни ръце, докато цялото наследство на дон Бласко трябвало да се падне нему. Мрачното настроение, липсата на апетит, отпадналостта, от които бе страдал, отново почнаха да го измъчват; вътрешно раздразнен, той не искаше да признае, че е болен поради суеверния страх да не засили с това болестта си; и се сърдеше на дъщеря си, задето го бе накарала да приеме спогодбата, заявяваше, че бил ограбен като насред гората. Щом научи, че чичо му се е завърнал с малко парици, отиде да си иска заема. И понеже дон Еудженио наблегна за своето отказване от наследствените права, той викна:

— Какви права, по дяволите! Ограбиха ме, другите взеха всичко! Аз съм ви дал пари: сега, като имате, върнете ми ги!

Съзрял опасността, дон Еудженио му призна:

— Нямам! Кълна ти се, че нямам пари. Имам някой и друг грош, колкото да свързвам двата края; ако ти дам две хиляди и петстотин лири, какво ще ям?

— Дайте ми тогава екземплярите — отвърна бързо Джакомо.

— Но те са единственият ми доход! Ако ми ги вземеш, какво ще правя? Какво значение има за тебе някакъв си куп мръсна хартия?… Ами ти си толкова богат! А на мене това ми е хлябът!… Ще ги продавам един по един, колкото да се препитавам…

Неумолим, принцът прибра при себе си цялото издание на Сикулски херолд и на Допълнението, като гаранция за отпуснатия някога кредит.

Макар че половината Сицилия бе залята с това издание, все пак често пъти се удаваше на дон Еудженио да пласира някоя и друга бройка; тогава той отиваше да вземе книгата от принца, като му обещаваше, че ще донесе парите да си ги поделят; а парите все не идваха, докато един прекрасен ден, отегчен от тая подигравка, племенникът му зави:

— Струва ми се, че шегата продължи доста; отсега нататък, ако искате други екземпляри, ще ми ги заплащате предварително.

И тогава пак почнаха неволите на бившия камерхер, защото вече бе свършил парите, донесени от Палермо. С подути от подаграта крака, влачейки се едва, той се качваше и слизаше по разни стълбища, за да предлага своя Херолд, за да покаже един мострен свитък, и когато успяваше да изнамери някой купувач, тичаше да моли принца да му даде един екземпляр, като се вереше и кълнеше, че ще се върне веднага с парите; но принцът беше непреклонен: „Най-напред ги донесете!“ Като не знаеше какво да прави, старецът спираше роднините и обикновените си познати, за да им иска назаем трийсет лири; събереше ли ги, отнасяше ги на племенника си, който му даваше екземпляра едва след като ги пъхнеше в джоба си. Но когато получеше парите от купувача, дон Еудженио забравяше да плати дълговете си, така че от ден на ден тая работа ставаше все по-трудна. Впрочем от известно време кавалерът много мъчно намираше пазар за книгата си; хора, на които никога не бе предлагал Херолда, му отговаряха: „Пак ли? Имам го вече!“ Дали казваха така, за да се отърват от него?… Един ден, за да се увери, попита един такъв отгде го е взел.

— Ах, и таз хубава! Купих си го! Дойде един човек от вашия дом: нали вие сте чичо на принца?…

Старецът се плесна по челото: оня мошеник Джакомо! Не стига, че му взе имот за девет хиляди лири срещу две хиляди и петстотин аванс, не стига, че затрудняваше продажбата, като искаше предварително цената, ами сега бе почнал да продава за своя сметка! „Ама че хайдутин! Ама че крадец!“ Но като възвърна на лицето си обичайното си добродушно изражение, той изтича в двореца.

— Щом и ти си продавал творбата ми, дай да си оправим сметките! — рече на принца.

— Какви сметки? — възкликна Джакомо, сякаш падаше от небето.

— Продавал си книгата! Значи, вече съм си изплатил дълга.

— И таз добра!… Ще си оправим сметките, когато имам време…

Дон Еудженио почна да идва постоянно; но племенникът веднъж му казваше, че имал работа, друг път — че го боляла главата, трети — че щял да излиза. Чичото не губеше търпение; всеки ден идваше да му напомня за обещанието; и ето че една заран се тръшна в едно кресло и му рече:

— Слушай, сметките ще ги оправим, когато ти е удобно, но днес нямам пукнат грош в джоба и съм уморен. Дай ми нещичко назаем.

— Какво? Искате още пари! — викна принцът пребледнял. — Да не си въобразявате, че сме квит? Продадени са всичко на всичко половин дузина книги! И имате очи да искате още пари?

— Нямам друг изход — довери му кавалерът с окаян вид, като го погледна право в очите.

— И идвате при мен? Какво искате? Аз ли да ви храня? Защо пропиляхте всичко? Защо не сте помислили за старини?

— Аз трябва да ям, разбираш ли? — повтори кавалерът със същия тон и сякаш искаше с очи да изяде племенника си.

— Идете при брат си, при сестра си… които са длъжни да ви помогнат… Защо идвате при мене?

Изплашен от изражението на стареца, принцът му обърна гръб. Когато го чу да излиза, повика портиера и му заповяда да не го пуска вече горе.

Това разпореждане бе посрещнато с единодушно одобрение от прислугата: този старец наистина позореше фамилията, и то не толкова заради онова, което се говореше по негов адрес, колкото поради положението, в което бе изпаднал.

— Срамувах се всеки път, когато трябваше да известя на господаря за неговото идване — призна новият майордом.

Всички усилия на стареца да се качи в двореца останаха напразни; той непрекъснато заявяваше: „Племенникът ми ме чака, каза ми, че ще бъде в къщи“ или: „Видях го, че се върна“, или пък: „Ето го ей там зад оня прозорец.“ Но портиерът, кочияшите и слугите му казваха право в лицето:

— Идете си ваше превъзходителство, не си губете времето! — И това „ваше превъзходителство“ биваше произнесено с такъв тон, с какъвто по време на карнавала се обръщаха към хамалите, маскирани като барони. Той се опита да се качи насила, но тогава го хванаха и го изблъскаха навън.

— Що за грубости, ваше превъзходителство? Ами че това не ви прилича, ваше превъзходителство!…

Един ден седна в портиерната и заяви, че няма да мръдне, докато не мине племенникът му. Отначало портиерът взе да се шегува; после се опита да го придума с добро, като засегна самолюбието му:

— Тук не е място за ваше превъзходителство!… Един кавалер като ваше превъзходителство да седи редом с един портиер! Не се ли срамувате?

А старецът, мрачен, гладен като вълк, не се помръдваше, не отговаряше; портиерът почна да губи търпение и му каза направо без „ваше превъзходителство“: „Абе вие ще си отидете ли, или не?“; и понеже дон Еудженио седеше като закован на стола, накрая той се вбеси, хвана го за раменете, изправи го и го изблъска навън:

— Марш ти казвам, дявол да те вземе!

 

 

Дона Фердинанда го изгони като краставо куче; дукът му даде малка помощ, като му показа, че не бива да разчита на повече милостини. Най-доброто, което можеше да се направи и което той желаеше, беше да му се намери някаква служба; затова Бенедето Джуленте, който също го бе подкрепил, говори по този въпрос с Консалво.

— Каква служба искате да му дам? — отвърна младият принц. — Той е глупак, не умее нищо. Да не искате чичото на кмета да служи като разсилен или кучкар?

Ясно беше, че заради основателната гордост на младия принц не можеше да се направи нищо в общината. Тогава Джуленте отиде при дука и му подсказа да го настани на някаква служба в провинцията или префектурата. И за да избегне други искания за парични помощи, дукът направи всичко възможно да му издействува писарско място в Окръжната архива, най-доброто, което можеше да се намери. Но когато съобщиха това на заинтересувания, кавалерът почервеня като мак.

— Писарско място за мен! За какъв ме смятате?

— Но вижте… — почтително се опита да го вразуми Бенедето — Ваше превъзходителство не притежава академични титли, в напреднала възраст е… а държавните учреждения са взискателни…

— И ми предлагаш да стана писар? — викна кавалерът. — На мен, Еудженио Уседа ди Франкаланца, камерхер на Фердинандо Втори, автор на Сикулски херолд?… Защо не станеш ти, магаре с магаре?

Старецът отново тръгна да иска помощи. Но дукът, за да го накаже, задето бе отказал мястото, му затвори вратата под носа; и Лукреция, която напук на мъжа си го смяташе достоен за по-високи служби, и тя го изгони от къщи, като го видя да проси… Един ден, съвсем окаян и дрипав, кавалерът отиде при племенницата си Тереза. Портиерът не го позна и не искаше да го пусне; добрал се най-сетне до дукесата-снаха, която плесна ръце, като го видя в това състояние, той почна да се оплаква:

— Виждаш ли докъде ме докара баща ти? Тоя мошеник, дето ми открадна книгата! Тоя крадец, дето…

— Чичо, за бога! — възкликна Тереза и изпразни чантичката си в шепите на стареца, който затрепери от алчност, щом видя парите.

Той се представи още няколко пъти в двореца на дука, но дукесата-майка, за да избегне одумките на прислугата, заяви на Тереза: щом иска да му помага, нека му помага, ала да не го пуска вече в къщи.

Затвориха му и тази врата.

Той очакваше да му намерят място на професор или касиер, та да живее охолно, без да прави нищо; и понеже не го удовлетвориха, спираше по улицата познатите си и си разправяше неволите посвоему:

— Изиграха ме, докараха ме до просяшка тояга! Моят брат, бенедиктинецът, ми бе завещал петстотин унции, а те скъсаха завещанието и написаха фалшиво. Племенникът ми, принцът, ми открадна великата творба Сикулски херолд… Затварят ми вратата под носа! На мен, Еудженио ди Франкаланца, камерхер, председател на Академията на четиримата поети!… Знаят ли те кой съм аз? Ако дойдете у дома, ще ви покажа сума ордени и грамоти — цял шкаф!…

С мизерията, притесненията и униженията неговата мегаломания от ден на ден растеше. Той разправяше на всеослушание:

— Правителството ме покани в Рим да заема катедра на дантевед! Но аз няма да отида! Да не съм луд! По-скоро ще отида в Немско, където познават всичките ми знаменити творби и ценят науката!… Префектът ми каза, че кралят ме искал за учител на сина си. Аз да ставам даскал? За какъв ме вземат те мене? Ако той се казва Савойски, аз пък се казвам Уседа. Ей, дон Умберто[4], не ви ли е известно това?… — А после пошепваше: — Можете ли да ми услужите с пет лири? Забравил съм си портмонето в къщи…

Даваха му две, една или половин лира; той прибираше в джоба си всичко. Предупредени за този скандал, роднините свиваха рамене или казваха: „Трябва да престане“, без да направят нещо. Джуленте и Тереза го подпомагаха тайно, доколкото можеха: но той бе свикнал вече да проси, този занаят му беше приятен и удобен, прехвърлянето на парата от чуждия джоб в неговия му се струваше нещо съвсем естествено; а освен това един скрит подтик да си отмъсти на роднините го караше да продължава, за да ги прави за срам.

И един ден из целия град се разнесе новината:

— Нима не знаете? Кавалер дон Еудженио проси милостиня!

Наистина той вече буквално просеше. Дори и да имаше в джоба си някоя лира, пак се доближаваше до непознати, протягаше ръка и казваше:

— Ако обичате, две солди[5], моля! Едно солдо, за да си купя пура!

Грабваше монетата като плячка, тикаше я в джоба и се приближаваше към друг:

— Ако обичате, едно солдо, моля?

Придружена от съпруга си, Тереза отиде да го навести в мизерната дупка, където той се бе сврял, и се хвърли в краката му:

— Чичо, ще ви дадем всичко, каквото искате, само не правете вече това!… Такъв човек като вас да се унижава дотолкова?

— Добре, добре…

Той взе парите, които му предлагаха, и на другия ден пак почна. Сега това му бе станало фиксидея; болестта, която отново го бе налегнала, съвсем бе размътила слабоумната му Уседовска глава. Парцалив като истински просяк, с проскубана мръснобяла брада на хлътналото му лице, обут в големи платнени обувки, той обикаляше, подпирайки се с бастун, и молеше:

— Едно солдо, моля!… Само за този път!…

И за да го получи, устройваше зрелище със своята лудост. Някои го питаха кой е той, не е ли кавалер Уседа? Тогава той отговаряше:

— Еудженио Консалво Филипо Бласко Феранте Франческо Мария Уседа ди Франкаланца, Мирабела, Орагуа, Лумера и тъй нататък и тъй нататък. Камерхер (на служба) на Негово Величество, когато беше крал — и сваляше шапка, — Фердинандо Втори; удостоен от Негово Височество Туниския бей с ордена „Нишам-Ифиткар“, председател на Академията на четиримата поети, член-кореспондент на множество научно-литературни-вулканоложки дружества в Неапол, Лондон, Париж, Каропепе, Петербург, Павелбург, Ню Йорк и Форлимпополи, автор на знаменитата историко-хералдико-благородническо-аристократико-хронологична творба, озаглавена Сикулски херолд с допълнение… Едно солдо, за да си купя пура…

Бележки

[1] Дворецът, в който заседава Сенатът в Рим. — Б.пр.

[3] Panettiere означава хлебар. — Б.пр.

[3] Буквално преведено: който реже зелката от стеблото. — Б.пр.

[4] Става въпрос за италианския крал Умберто I, баща на Виктор Емануил III. — Б.пр.

[5] Най-дребната монета по онова време. — Б.пр.