Федерико де Роберто
Вицекралете (1)

1

Джузепе залъгваше детето си пред голямата порта, като го люлееше на ръце и му сочеше мраморния герб на горния край на свода, закованата на стената в преддверието пирамида, където в стари времена ландскнехтите на принца са окачвали своите алебарди, когато дочу нарастващо трополене на кола, която приближава в бесен кариер; и преди да успее да се обърне, в двора с оглушителен трясък връхлетя един файтон, засипан с толкова прах, сякаш го бе навалял сняг, а от запотения кон се вдигаше пара. Откъм свода на вътрешния двор наизскачаха слуги и придворни: Балдасаре, майордомът, разтвори стъклената врата на лоджията на втория етаж; в същото време Салваторе стремително скочи от файтона с писмо в ръка.

— Какво има, дон Салваторе?… Какво се е случило?…

Ала Салваторе махна отчаяно и изтича бързо по стълбите, взимайки по четири стъпала наведнъж.

Джузепе стоеше като зашеметен с детето в ръце и не можеше да разбере нищо; но неговата жена, жената на Балдасаре, перачката и цял рояк други слуги вече бяха наобиколили файтона и се кръстеха, като слушаха несвързания разказ на кочияша:

— Принцесата… умряла внезапно… Тая заран, докато миех файтона…

— Господи! Исусе!

— Заповядаха ми да впрегна… синьор Марко тичаше нагоре-надолу… Викарият и съседите и те… едва успях да тръгна…

— Господи! Исусе!… Ама как така? Нали беше добре? Ами синьор Марко защо не прати вест?

— Отде да знам?… Аз не съм видял нищо, извикаха ме и толкоз… Разправят, че снощи била добре…

— И то без нито едно от чедата й край нея!… В ръцете на чужди хора!… Че беше болна, беше, ама така изведнъж?

Но един гръмък глас от горния край на стълбището прекъсна внезапно глъчката:

— Паскуале! Паскуале!

— Какво има, Балдасаре?

— Смени коня, бързо!

— Ей сегичка, тичам…

Докато кочияшите и слугите се мъчеха да разпрегнат потния запъхтян кон и да впрегнат друг, на двора се струпа цялата прислуга; всички коментираха новината, уведомяваха и писарите от канцеларията, които надничаха от прозорчетата на първия етаж или слизаха направо долу.

— Какво нещастие! Струва ми се, че е сън! Кой ти очакваше така изведнъж!

Най-много се вайкаха жените:

— Без нито едно от чедата си!… Да няма време да повика децата си!…

— А вратите? Защо не затворите вратите? — викна заповеднически Салеми, със затъкнато на ухото перо.

Вратарят, който най-сетне бе поверил малчугана на жена си и се бе поокопитил, оглеждаше другарите си:

— Трябва ли да затворя?… Ами дон Балдасаре?

— Шът… шът!

— Какво има?

Разговорите секнаха отново, всички застанаха чинно, като свалиха шапки и извадиха лулите от устата си, защото по стълбите слизаше самият принц, придружен от Балдасаре и Салваторе. Не бе успял дори да се преоблече! Тръгваше по домашно облекло, за да стигне по-бързо до смъртния одър на майка си! Пребледнял като платно, той поглеждаше нетърпеливо кочияшите, които още не бяха готови, и в същото време шепнеше нареждания на Балдасаре, който при всяка дума на господаря свеждаше голата си лъскава глава:

— Слушам, ваше превъзходителство! Да, ваше превъзходителство!

Кочияшът още закопчаваше ремъците, когато господарят скочи във файтона, а Салваторе се метна на капрата. Заловил се за вратичката, Балдасаре слушаше заповедите и изтича заедно с файтона чак зад голямата порта, за да приеме и последните нареждания.

— Слушам, ваше превъзходителство! Да, ваше превъзходителство!

— Балдасаре! Дон Балдасаре!

След като файтонът препусна, майордомът се върна в двора и всички се струпаха около него.

— Балдасаре, как е станало? Ами сега какво да правим? Дон Балдасаре, да затворим ли?

Но той, сериозен и важен както при всички тържествени случаи, бързаше към стълбището и се мъчеше да се освободи от нахалниците, като махаше с ръка и раздразнено повтаряше:

— Ще дойда, сега ще дойда!

Голямата порта беше все още широко разтворена; но някои минувачи, забелязали необичайното раздвижване из двора, почнаха да разпитват вратаря какво се е случило; мебелистът, фурнаджията, кръчмарят и часовникарят, които държаха под наем дюкяните в източното крило, също дойдоха да надзърнат и да чуят вестта за голямото нещастие, да изтълкуват внезапното заминаване на принца.

— А пък разправяха, че господарят не обичал майка си! Горкият човек, приличаше на Христос, слязъл от кръста!

Жените се безпокояха за госпожица Лукреция и за принцесата-снаха: дали знаят нещо, или са скрили вестта от тях?… Ами Балдасаре, дявол да го вземе, какво се мотае, че не нареди да затворят навсякъде?

Главният кочияш дон Гаспаре, позеленял от яд, сви рамене:

— Тук всичко се обърна с краката нагоре.

А Паскуалино Ризо, вторият кочияш, му рече право в очите:

— Не се безпокойте, и без това скоро ще ви махнат!

Ала и оня не му остана длъжен:

— Но не и теб, дето си сводник на господаря си!

Паскуалино продължи словесния двубой:

— Пък вие сте били сводник на младия граф!

— Що за безобразие! — смъмри ги Салеми, който се качваше към канцеларията.

Но дон Гаспаре, вбесен при мисълта, че ще загуби мястото си, не спираше:

— Кое е безобразие? Че в тая къща майката и децата се ненавиждаха?

Най-сетне няколко гласа се обадиха заповеднически:

— Млъкнете, стига!

Обаче ония, които бяха заставали открито на страната на принцесата, стояха със свито сърце, защото бяха сигурни, че синът ще ги уволни. В тая бъркотия Джузепе просто не знаеше какво да прави: господарката беше умряла, вратите трябваше да се затворят — това си беше в реда на нещата; но защо дон Балдасаре не даваше заповед? Без заповед от дон Балдасаре той не можеше да направи нищо. Впрочем на втория етаж още не бяха затворени дори капаците на прозорците; и понеже времето минаваше, а никой не даваше никакви нареждания, някои от тия, дето бяха на двора, почнаха да разсъждават хем със страх, хем с надежда: ами ако господарката не е умряла?

— Кой каза, че е умряла?… Кочияшът! Но той не я е видял. Може да не е разбрал добре.

Това предположение се потвърждаваше и от други доводи: ако е умряла, принцът не би хукнал така, презглава, защото нямаше да има какво да прави там… У някои съмнението бе започнало да се превръща вече в увереност („Сигурно има някакво недоразумение, принцесата е само в агония“), когато най-сетне Балдасаре се показа на лоджията и извика:

— Джузепе, вратата! Още ли не си затворил вратата? Затворете прозорците на обора и на конюшните… Кажете да затворят дюкяните. Затворете всичко!

— Не е чак толкова бързо! — измърмори дон Гаспаре.

Когато тежката входна врата, тласкана от Джузепе, се завъртя най-сетне на пантите си, минувачите взеха да се спират на групички:

— Кой е умрял? Принцесата? Къде, в Белведере ли?

Джузепе се бе объркал съвсем и само свиваше рамене, а от тълпата долитаха откъслечни въпроси и отговори:

— В имението ли е била?

— Беше болна почти от една година.

— Сама ли е била?

— Без нито едно от чедата си!

По-осведомените обясняваха:

— Не искаше около себе си никого освен главния управител. Не можеше да ги понася.

— Тези Франкаланца, всичките са луди! — рече някакъв старец, като поклати глава.

През това време слугите залостваха прозорците на конюшните и на плевните; фурнаджията, кръчмарят, мебелистът и часовникарят и те затваряха вратите на дюкяните си. Друга група любопитни, насъбрали се пред черния вход, останал още отворен, надзъртаха в двора, където безредно сновяха слуги; а пък Балдасаре даваше заповед след заповед от лоджията като капитан на кораб:

— Паскуалино, да отидеш при госпожа маркизата и при бенедиктинците… но предай известието на господин маркиза и на отец дон Бласко, разбра ли?… Не на приора… А ти, Филипо, иди при дона Фердинанда… Дона Винченца! Къде е дона Винченца? Сложете си шала и вървете в манастира… поговорете с игуменката, за да подготви монахинята за печалната вест… Почакайте малко! Преди това се качете при принцесата, че иска да ви каже нещо… Салеми! Джузепе, има заповед да пускаш да влизат само близките роднини… Дойде ли Салеми?… Оставете всичко, принцът и синьор Марко ви чакат в Белведере, имат нужда от помощ… Натале, ти ще отидеш при дона Грациела и при дукесата. Агостино, занеси тези телеграми в пощата… отбий се и при шивача…

След като получаваха поръченията, слугите излизаха, проправяйки си път сред тълпата; минаваха важни и забързани, досущ като адютанти за специални поръчения, а насъбралите се любопитни поясняваха:

— Отиват да известят роднините… синовете, деверите, племенниците и братовчедите на покойната…

Всички благородници щяха да бъдат в траур, по това време вече всички врати на господарските палати се затваряха или притваряха според това дали бяха по-близки или по-далечни роднини на умрялата. А мебелистът обясняваше:

— Има седем деца, можем да ги изброим; принц Джакомо и госпожица Лукреция, дето живее при него — двама; приорът в „Сан Никола“ и монахинята в „Сан Плачидо“ — четири; дона Киара, омъжена за маркиз Вилардита — пет; кавалер Фердинандо, който живее в Пиетра дел’Ово — шест, и накрая младият граф Раймондо, дето е женен за дъщерята на барон Палми… После идват тримата девери и зълвата — дук д’Орагуа, брат на покойния принц; отец дон Бласко, който също е бенедиктински монах; Кавалер дон Еудженио и дона Фердинанда — старата мома…

Всеки път, когато малката врата се открехваше, за да мине някой слуга, любопитните се мъчеха да надзърнат в двора.

— Махайте се оттук! — викаше им Джузепе раздразнен. — Какъв дявол търсите? Да не чакате числата на лотото?

Но тълпата не се помръдваше и зяпаше нагоре към вече затворените прозорци, сякаш наистина чакаше да се появи таблото с числата.

Новината се носеше от уста на уста като вест за някакво обществено събитие: „Умряла е дона Тереза Уседа… — простите хорица произнасяха Аудзеда — принцеса ди Франкаланца… Умряла тая заран, призори… При нея бил и синът й — принцът… Не, не е вярно, заминал едва преди един час.“

В същото време, заобиколен от група хора, които слушаха внимателно, сякаш ставаше въпрос за историята на френските крале, мебелистът продължаваше да изброява останалите роднини: дук дон Марио Радали, дето има двама сина — Микеле и Джованино, от дона Катерина Бонело, и принадлежи към страничния клон на фамилията Радали-Уседа; синьора дона Грациела, дъщеря на една умряла сестра на принцесата и съпруга на кавалер Карвано и поради това първа братовчедка на всички синове и дъщери на покойната; барон Грацери, чичо на принцесата снаха, с всичките си роднини; после идваха по-далечните роднини, сродниците, почти всички благородници от града: фамилиите Костанте, Раймонди, Куркума, Куньо… Той изведнъж прекъсна и възкликна:

— Охо! Ето ги и блюдолизците, пристигат първи!

 

 

Както всеки ден дон Мариано Гриспо и дон Джачинто Костантино пристигаха в часа за обед, за да ласкаят принца, и не знаеха нищо; щом забелязаха тълпата и затворените врати, изведнъж се спряха:

— Майчице свята! Господи боже наш!

Веднага след това забързаха, влязоха и заразпитваха съкрушени вратаря, който даваше първите сведения:

— Не мога да повярвам! Като гръм от ясно небе!

Качиха се по главното стълбище заедно с Балдасаре, който се връщаше от двора и им стори път, като измърмори:

— Горката принцеса! Не можа да издържи. Господин принцът замина веднага.

Докато прекосяваха анфиладата от преддверия с позлатени врати, в които нямаше почти никакви мебели, дон Джачинто възкликна тихо като в църква:

— Голямо нещастие! За това семейство нещастието е много по-голямо, отколкото за което и да е друго…

Дон Мариано кимна с глава и прошепна:

— Тя беше главата, която ръководеше всички, която укрепи западащия дом!…

След като бяха въведени в Жълтия салон, те направиха няколко крачки и се спряха, защото не можеха да различат нищо в тъмното; ала гласът на принцеса Маргерита им даде възможност да се ориентират:

— Дон Мариано! Дон Джачинто!

— Принцесо, скъпа госпожо! Как е станало? А къде са Лукреция, Консалво, дъщеричката ви?

Малкият принц седеше с провесени крачета на една табуретка, люлееше ги ритмично и зяпаше наоколо; настрана от другите, в един ъгъл на дивана, се бе свила Лукреция, но не плачеше.

— Че как стана така, изведнъж? — не преставаше да пита дон Мариано.

Принцесата разпери ръце и рече:

— Не знам… не мога да разбера… Салваторе пристигна от Белведере с една записка от синьор Марко… Ето я там, на онази маса, вижте я… Джакомино замина веднага. — И докато Джачинто четеше записката, тя се обърна към дон Мариано и добави шепнешком: — И Лукреция искаше да замине, но брат й не позволи… Какво ще прави там?

— Да ги обърка повече! Прав е бил принцът…

— Нищо — обади се в това време дон Джачинто, който бе прочел записката. — Нищо не обяснява!… Ами известихте ли другите?… Пратихте ли телеграми?…

— Аз не зная… Балдасаре…

— Да умре така, сам-саменичка, без нито един син, без нито един роднина край нея… — възкликна дон Мариано, който не можеше да се помири. Но дон Джачинто рече:

— Горките, те не са виновни! Съвестта им е чиста!

— Ако искаше да сме при нея… — започна плахо принцесата с още по-тих глас от преди, но после сякаш се изплаши и не довърши думите си.

Дон Мариано въздъхна печално и отиде да седне близо до госпожицата.

— Горката Лукреция! Какво нещастие!… Имате право!… Хайде, съвземете се! Имайте кураж!

Както седеше и гледаше в земята, почуквайки с крак, изведнъж тя вдигна глава с изумление, сякаш не можеше да разбере какво й казват. Но понеже чуха трополене на коли, които влизаха в двора, дон Мариано и дон Джачинто занареждаха отново в един глас:

— Какво непоправимо нещастие!

Пристигнаха маркиза Киара със съпруга си и братовчедката Грациела.

— Лукреция… мама!… Сестрице!… Братовчедке!

Веднага след тях влезе леля Фердинанда; жените се спуснаха да й целуват ръка, като мълвяха:

— Ваше превъзходителство, научихте ли?

Старата мома, суха като клечка, поклати глава; Киара се разплака и прегърна Лукреция, маркизът поздрави печално блюдолизците; ала най-развълнувана от всички беше дона Грациела:

— Не мога да повярвам! Не исках да повярвам! Че как се умира така? Ами клетият Джакомо? Казвате, че отишъл веднага при нея. Горкият братовчед! Поне да можеше да стигне навреме, за да й затвори очите!… Каква мъка, да не успее да я види още веднъж! — И като чу, че Киара хлипа в обятията на сестра си Лукреция, тя възкликна: — Имаш право, клетнице, излей мъката си! Човек има само една майка!

Тя, изглежда, беше толкова опечалена от нещастието на братовчедите си, та просто бе забравила, че покойната е сестра на собствената й майка. Искаше да предложи услугите си на принцесата; дръпна я настрана и й рече:

— Имаш ли нужда от нещо? Искаш ли да ти помогна?… Как е моята кръщелница?… Какво заръча братовчедът?

— Не зная… Той даде нареждания на Балдасаре какво да прави…

А Балдасаре продължаваше да снове нагоре-надолу, разпращаше вестители и посрещаше ония, които се връщаха, след като бяха изпълнили поръченията си. Вече бяха предупредени всички роднини; само слугата, който бе изпратен при бенедиктинците, като се върна, каза, че отец дон Лодовико щял да дойде всеки момент, но отец дон Бласко не бил в манастира.

— Иди при Тютюнопродавачката… по това време сигурно е при нея… Тичай, кажи му, че е умряла снаха му…

Дон Лодовико пристигна с каляската на манастира „Сан Никола“; когато приорът влезе в Жълтия салон, всички станаха на крака. Киара и Лукреция се завтекоха към него и го хванаха за ръцете, а маркизата падна на колене и промълви:

— Лодовико! Лодовико!… Горката ни майка!

Всички ги наблюдаваха мълчаливо; само братовчедката мълвеше със зачервени очи:

— Да ти се скъса сърцето!

Приорът се наведе към сестра си, повдигна я, без да я погледне в лицето, и сред всеобщата тишина, прекъсвана от кратки, сподавени хлипания, обърна сухите си очи към небето и рече:

— Господ я повика при себе си… Да преклоним глава пред волята на провидението божие… — И понеже Киара искаше да му целуне ръка, той се дръпна: — Не, не, сестрице моя… — и я притисна към гърдите си, като я целуна по челото.

— Защо ли се раждаме! — възкликна опечалено дон Джачинто на ухото на дон Мариано; ала той поклати глава и пристъпи напред с решителен вид:

— А сега, скъпи господа, престанете! Умрелите са си умрели, сълзите няма да ги възкресят. Помислете за собственото си здраве, което е нещо много важно…

— Дръжте се, клети мои! — рече братовчедката Грациела, като хвана за ръце братовчедките си и грижовно ги накара да седнат; през това време маркизът целуваше жена си по челото, бършеше сълзите й и й шепнеше на ухото; а дона Фердинанда, която не обичаше патетичните сцени, взе на коленете си малкия принц.

Записката на синьор Марко минаваше от ръка на ръка; приорът изрази намерението си да отиде в Белведере, но блюдолизците се възпротивиха:

— Какво ще правите там? Да се тормозите за нищо? Ако би могло да се помогне…

— Аз ще замина! — заяви братовчедката.

— По-добре да почакаме — предложи маркизът. — Джакомо сигурно ще прати вест…

Пристигането на още един файтон накара всички да помислят, че наистина е дошъл някой от Белведере. Ала това беше дукеса Радали. Понеже мъжът й бе полудял и тя не посещаваше никого, появата й разнежи безкрайно много братовчедката, която я наричаше „лельо“, макар че помежду им нямаше родствена връзка. Но най-голямо вълнение настъпи при завръщането на дона Винченца от „Сан Плачидо“. Камериерката не можеше да намери думи, за да изрази мъката на монахинята, и само кършеше ръце от състрадание:

— Милото момиче! Горкото момиче!… Върти се като обезумяло и вика: „Сестри мои!… Сестри мои!…“

Сега се разплака и Лукреция.

— Аз отивам в манастира — заяви разхълцана Киара.

— Ще извършите свето дело, ваше превъзходителство… Игуменката и тя плачеше и викаше: „Горката принцеса! Достойна рабиня божия!“

Братовчедката предложи да я придружи, но като видя, че принцесата не знаеше какво да прави, рече на Киара:

— По-добре да остана да помогна на Маргерита.

Киара се надигна, докато другите й заръчваха: „Целуни я от мен… И от мен… Кажи й, че утре ще отида да я видя…“, а дон Джачинто викаше:

— Маркизе, маркизе, придружете съпругата си…

Сред цялата тази бъркотия, тъкмо когато маркизата излизаше със съпруга си, най-сетне се появи дон Бласко, с лъснало от пот лице и тривърха шапка на главата. Влезе, без да поздрави, и викна:

— Казвах ли ви аз, а?… Така ли трябваше да свърши!

Никой не му отговори. Приорът дори сведе поглед към земята, сякаш търсеше нещо, а дона Фердинанда се държеше така, като че ли не бе забелязала идването на брат си. Монахът започна да се разхожда от единия до другия край на салона, бършейки потта по врата си, и продължи да си говори сам:

— Дебела глава! Дебела глава!… До последния момент. Да отиде да пукне в ръцете на онзи мошеник! Ама аз предричах, че ще стане така, нали? Къде е той? Не е ли дошъл? Нали той се разпорежда в тоя дом!

Понеже никой не продумваше, братовчедката сметна за уместно да забележи:

— Чичо, в такъв момент…

— Какво значи в такъв момент? — отвърна троснато монахът. — Умряла е вече, бог да я прости! Но какво трябва да се каже? Че е направила нещо велико?… Ами Джакомо замина ли? Сам ли отиде? Защо не иде и някой друг? Той ли забрани на другите да отиват?

— Не, ваше превъзходителство — отвърна плахо принцесата. — Той замина веднага щом получи известието.

— И аз исках да отида с него… — рече Лукреция.

Тогава бенедиктинецът избухна:

— Ти ли? Че какво ще правиш там? Вие жените все се бъркате! Мислите си, че сами можете да оправите света… Къде е Фердинандо? Още ли не е дошъл?

В този момент пристигнаха кавалер Еудженио и дон Коно Канала — още един блюдолизец. Дон Коно влезе на пръсти, сякаш се боеше да не стъпче нещо, и като се спря пред принцесата, направи трагичен жест с ръка и извика:

— Огромно нещастие! Неизмерима загуба! Човек просто губи дар слово!…

През това време кавалерът четеше записката на синьор Марко. А дон Бласко се въртеше като пумпал, спираше се пред вратите, надзърташе през анфиладата от стаи, сякаш душеше въздуха, и мърмореше: „Ама че се разбързали! Ама че привързаност!“ и други неясни думи.

Сред кръга на роднините сега всеки изказваше своето мнение: седнал до дукесата и леля Фердинанда, приорът говореше тихо за „болезнената упоритост“ на майка си; ала страхувайки се, че постъпва зле, като разисква, макар и почтително, волята на покойната, от време на време той спираше и свеждаше глава; братовчедката пък се тревожеше, че от Белведере не идват вести:

— Джакомо все пак би могъл да прати някого…

Затова дон Еудженио рече, че ако наредят да му запрегнат един файтон, той ще прескочи до Белведере; тогава принцесата, която беше смутена и объркана и не знаеше какво да прави, прошепна на ухото на братовчедката:

— Джакомо може да се разсърди… Не зная…

— Да почакаме още малко, може би братовчедът сам ще дойде — обади се дона Грациела.

Приорът и дукесата отново запитаха:

— Къде е Фердинандо, още ли го няма?

Блюдолизците се завтекоха да питат Балдасаре, но майордомът отговори:

— Не съм пращал никого при кавалера, защото господин принцът ми каза, че той щял да мине да го повика.

— Сигурно и той е отишъл в Белведере… Иначе по това време щеше вече да бъде тук.

Все пак Пиетра дел’Ово беше далече и за да се дойде оттам, трябваше време; първа се върна от манастира маркизата, на която сестра и монахинята бе дала една иконичка на Богородица със заръка да я сложат върху покойницата.

— Каква трогателна постъпка на синовна обич! — прошепна дон Коно на дон Еудженио.

Никой друг не говореше в тези вълнуващи мигове, само братовчедката, бършейки зачервените си очи, пошепна на ухото на принцесата:

— Бих искала да се възползувам от момента, за да накарам чичо Бласко да се помири с леля Фердинанда и с Лодовико. Ти какво ще кажеш, Маргерита?

— Както намериш за добре… ако мислиш, че… направи го.

Братовчедката тръгна да търси монаха. Нямаше го, беше изчезнал. Натоварен да го потърси, Балдасаре го откри чак в другия край на къщата, пред заключената врата, която отвеждаше в стаите на покойницата. Щом чу стъпки, монахът се извърна веднага:

— Кой е?

— Ваше преподобие, чакат ви в Жълтия салон.

Бенедиктинецът се върна обратно, пухтейки, и понеже братовчедката го пресрещна и му каза с тайнствен вид:

— Ваше превъзходителство, елате да прегърнете сестра си… Лодовико ще ви целуне ръка — той й обърна гръб и викна така силно, че го чуха чак на двора:

— Да не правим палячовщини!

Дона Грациела сви рамене с жест на печално примирение.

А монахът, щом забеляза, че маркизът се е върнал с жена си от манастира, отиде при него, дръпна го за ръката и го отведе в галерията с портретите:

— Какво правиш тук? Защо не заминеш? Оня се е измъкнал веднага…

— Какво ще правя там, ваше превъзходителство?

— Ама ти винаги ли ще бъдеш глупак? Оня се е измъкнал веднага! И сигурно вече е успял да скрие всичко!

— Ваше превъзходителство… — възмути се племенникът.

Дон Бласко го изгледа кръвнишки, сякаш искаше да го изяде. Но понеже в този момент край тях профуча Балдасаре, той се завъртя кръгом и избоботи:

— А, така ли? Тогава вървете всички по дяволите!

Балдасаре бе свършил с разпорежданията до прислугата, но тепърва му предстоеше още много работа: започнаха да пристигат пратеници на по-далечните роднини, на приятелите и познатите, които ги провождаха да изкажат техните съболезнования и да се осведомят как се чувствуват близките на покойницата. Майордомът приемаше важните личности в чакалнята на канцеларията, а прислужниците оставяше на вратаря. Но мнозина от изпратените слуги носеха траурни дарове: подноси, пълни със сладкиши, с пити мармалад или шоколад, със захаросани плодове, пандишпан, бутилки мискет или ликьор; тогава Балдасаре се скъсваше от тичане да прибере всички тия неща, да извести господарите за даровете, да благодари на дарителите и да посрещне новопристигналите. За да отмени принцесата, братовчедката Грациела окачи ключовете от шкафовете на колана си и пое ролята на домакинята; кавалер дон Еудженио също помагаше и макар че блюдолизците, които се трудеха като слуги, протестираха и викаха: „Оставете това на нас!“, той опразваше подносите, пренасяше продуктите в трапезарията и току пъхаше в джоба си шепа сладкиши.

След дукеса Радали, която си отиде, защото не можеше да остави за дълго мъжа си сам, последваха още десетина визити: барон Вита, принц ди Рокашано, семейство Джилифорте, семейство Грацери, дон Карло Карвано — съпруг на братовчедката. Към края на деня започнаха да пристигат съболезнователни писма и картички откъде ли не: губернаторът изразяваше скръбта си по повод траура на тази предана на краля и справедливата кауза фамилия; негово преосвещенство епископът се присъединяваше към скръбта на своите скъпи чеда. От сиропиталището „Уседа“, от старческия приют и от другите благотворителни институти, които Франкаланца бяха основали или подпомагаха, идваха директорите и свещениците — цял куп черни раса — или направо самите бедни питомци; ала тях не ги пускаха да се качат горе и те изказваха своите съболезнования на вратаря или на помощник-кочияша. Началникът на гарнизона, председателят на съда, всички представители на властта, целият град изказваше съболезнованията си на фамилията. Тълпи просяци чакаха с надеждата, че ще получат милостиня; мнозина питаха настойчиво за синьор Марко: като чуха, че още не е слязъл от Белведере, някои си отидоха, за да се върнат по-късно; други почнаха да се разхождат търпеливо нагоре-надолу пред къщата, за да го причакат още на входа.

В двата двора сякаш имаше панаир — толкова много файтони бяха наредени на сянка; пъхнали глави в торбите за зоб, конете хрупаха и от време на време ровеха с копито калдъръма. И тъй като вече се здрачаваше, слугите на роднините заприиждаха един по един да чакат господарите си; оживеният разговор на прислугата се въртеше все около събитието и неговите последствия. Като гледаха тая голяма бъркотия, тази непрекъсната върволица от хора — пратеници, писма, които идваха едно след друго, жените искрено съжаляваха принцесата снаха:

— Горката господарка! Сега сигурно седи като на тръни…

Тя наистина страдаше от някаква нервна болест и поради това не можеше да понася присъствието на много хора, нито да се докосва до предмети, които другите са пипали: за щастие братовчедката беше горе, за да й помага.

Някои дори се впускаха във философски размишления:

— Ако майката на принца бе умряла не днес, а преди шест години, сега братовчедката, вместо да помага на господарката, щеше да бъде господарка в този дом.

Старата принцеса беше против този брак и господарят се бе подчинил на майка си, като се ожени за дона Маргерита Грацери; ала трябва да се признае, че братовчедката се държеше отлично: омъжи се за кавалер Карвано, но остана все така привързана към леля си, която не я искаше за снаха, а към съпругата на бившия си възлюблен се отнасяше като към истинска сестра.

— Ами принцът? И той комай е забравил, че някога я е обичал…

Затова мнозина хвалеха постъпката на покойната: добре направи тогава, че се противопостави на този брак, защото и двамата някогашни влюбени се бяха успокоили.

— Принцесата беше жена на място! Достатъчно е да си припомним, че тоя дом се замогна отново благодарение на нея!

Всички питаха:

— На кого ли е оставила богатството?

Но нима можеше да се знае нещо, след като тя никога не се бе доверявала на никого, дори и на собствените си деца?

— Ех, ако беше тук младият граф Раймондо!…

Тогава привържениците на принца заявиха най-безцеремонно:

— Наследството се пада на господаря, стига тази луда жена да не е направила пак някоя глупост!

Тя наистина не можеше да понася първородния си син и предпочиташе младия граф Раймондо; а пък младият граф, макар че майка му, предчувствувайки близкия си край, го бе викала неведнъж, не се бе и помръднал от Флоренция!

Когато дойде брат Кармело, изпратен от игумена на „Сан Никола“, за да се осведоми за дон Лодовико и за дон Бласко, разговорът тръгна в друга насока. Брат Кармело знаеше пътя към двореца, защото, когато дон Лодовико беше още послушник, той го бе придружавал неведнъж; цялата прислуга го познаваше и го обичаше, нали беше голям добряк, с тлъсто до пръсване лице и дебел врат.

— Горката принцеса!… Какво голямо нещастие!

Брат Кармело хвалеше покойницата и си спомняше за онова време, когато отец Лодовико беше още послушник, а той го довеждаше за няколко дни в къщи и носеше като дар плодове, които добрата господарка благоволяваше да приеме.

— Беше любезна с всички… Привързана към всички! Горкият дон Лодовико! Сигурно е плакал.

— И още как! Такъв свят човек като него! — възкликнаха жените.

— Истински светец! — добави брат Кармело. — Няма монах, който би могъл да се сравни с него. Не току-така още на трийсет години го направиха приор.

— Ами чичо му дон Бласко не прилича ли на него? — запита внезапно главният кочияш и намигна.

— Той е друго нещо. Нима всички хора могат да бъдат еднакви? Ама и той е добър! И той е благородник!

И тъкмо когато разговорът бе стигнал дотук, далечно трополене на кола със звънчета накара всички да млъкнат. Джузепе погледна през вратичката и разтвори широко голямата порта: тазсутрешният файтон влетя в двора; от него слязоха принцът и синьор Марко с куфар в ръка; всички свалиха шапки, а от лоджията на горния етаж се показа дон Бласко.

 

 

Завръщането на главата на фамилията предизвика ново вълнение в Жълтия салон: въздишки, хлипания, мълчаливи ръкувания. Принцът беше все така бледен и говореше с усилие, като правеше отчаяни жестове с ръце:

— Много късно! Нищо не можеше да се направи!… До снощи се чувствувала много добре, дори изяла с удоволствие две яйца и изпила чаша мляко… А тая заран, призори, изведнъж извикала и… — Той замлъкна, сякаш не можеше да продължи.

Синьор Марко остави куфара и потвърди:

— Никой не очакваше такова нещастие… В първия момент помислих, че това е само припадък… но за жалост печалната истина…

Киара и братовчедката плачеха; приорът съжаляваше най-много за това, че в последните й мигове край нея не е имало свещеник; ала синьор Марко го увери, че тя се била изповядала два дни преди това, че викарият Рагуза успял да й даде опрощение. В същото време принцът обясняваше:

— Подредихме набързо един траурен кът… обрахме всичките цветя от вилата… пък изпратиха и от много други места…

— Ами Фердинандо? — запита Киара.

— Не е ли дошъл? Ой! — плесна се принцът веднага по челото. — Аз трябваше да мина да му обадя… Забравих. Балдасаре!… Балдасаре!

Но не щеш ли, дон Бласко, който не изпускаше от очи куфара, сякаш в него имаше контрабандни стоки, дръпна принца за ръкава и го запита:

— А завещанието?

— Тук присъствуващият синьор Марко — отвърна принцът с глас, в който вече не звучеше печал, а загриженост и безпокойство — ме уведоми, че завещанието на нашата майка е предадено на съхранение при нотариуса Рубино. Ако смятате за необходимо, ще почакаме, докато дойдат Раймондо и дукът — нашият чичо… Засега сме запечатали всичко, каквото намерихме, за да дадем своевременно точна сметка комуто трябва… Синьор Марко обаче притежава един документ относно погребението… Мисля, че той трябва да бъде прочетен още сега…

Синьор Марко извади от джоба си лист хартия и зачете сред дълбоката тишина:

В този ден, деветнадесети май хилядо осемстотин петдесет и пета година, чувствувайки се здрава духом, но не и телом, аз, долуподписаната Тереза Уседа, принцеса ди Франкаланца, доверявам душата си на бога и нареждам както следва. В деня, когато бог пожелае да ме повика при себе си, заповядвам тялото ми да бъде предадено на преподобните отци-капуцини, за да бъде балсамирано от тях и съхранявано в некропола на техния скит. Желая погребалният ми обред да бъде извършен с подобаващата за фамилията ми почит в църквата на споменатите отци в знак на моето преклонение пред Блажената Химена, наша славна родственица, чиито тленни останки се съхраняват с благоговение в тяхната църква. През време на погребалния обред и след като тялото ми бъде балсамирано, желая, заръчвам и заповядвам то да бъде облечено в монашеско расо като на сестрите от „Сан Плачидо“, на кръста ми да бъде опасана пресветата молитвена броеница, подарена ми от моята любима дъщеря, сестра Мария Крочефиса, в деня, когато бе подстригана за монахиня, а на гърдите ми да бъде поставено разпятието от слонова кост, спомен от обичния ми съпруг принц Консалво ди Франкаланца. В знак на дълбоко покаяние и смирение нарочно заръчвам главата ми да бъде поставена върху най-обикновена гола керемида — така желая, не другояче. За некропола на капуцините заповядвам да бъде направен стъклен ковчег, в който да бъде поставено тялото ми по гореописания начин; ковчегът да има брава с три ключа, от които единият да бъде предаден на моя син Раймондо, граф ди Лумера, вторият — в знак на особено благоволение заради вярната му служба към мен — на синьор Марко Рошитано, мой прокурист и главен управител, а третият — на преподобния отец игумен на гореспоменатата капуцинска света обител. В случай обаче, че горепосоченият господин Рошитано трябва да напусне управлението на моя дом, заповядвам ключът да бъде предаден на другия ми син Лодовико, приор в манастира „Сан Никола дел’Арена“. Такова е моето желание и никакво друго!

Тереза Уседа

Синьор Марко, който почтително се бе поклонил, когато четеше пасажа, отнасящ се за него, свали листа. Принцът огледа присъствуващите и рече:

— Волята на нашата майка за нас е закон. Ще бъде извършено всичко, каквото е наредила.

— Без изключение — потвърди приорът и сведе глава.

Дон Бласко, който пухтеше като мях, без да изчака другите да се разпръснат, дръпна маркиза за копчето на дрехата и викна:

— Пак комедии!… До последния момент!… За да се смеят хората, нали?

Щом синьор Марко се качи в канцеларията на първия етаж (в съседство с неговото жилище), за да даде необходимите нареждания на подчинените си, при него влязоха хората, които бяха дошли да го търсят. Свещарят от Сан Франческо бе дошъл да му предложи висококачествен восък, изработен по венециански, по шест тари^[1]; маестро Машоне носеше писмо от адвоката Спедалоти, който молеше синьор Марко по време на опелото да бъде изпълнен реквиемът, съчинен от младия композитор; художникът Бруза искаше най-настоятелно да му бъде възложено изготвянето на украсата за тържественото погребение на принцесата…

— Отде знаете, че ще бъде устроено тържествено погребение?

— На такава знатна жена като принцесата!

— Елате утре…

В това време Балдасаре го повика:

— Синьор Марко! Синьор Марко!… Принцът…

Ала пристигнаха нови просители. Никой още не бе съобщил нищо, но хората си знаеха, че принцеса Франкаланца не можеше да се представи на оня свят без тържествена церемония, без да се пръснат сума ти пари, затова всеки се надяваше да спечели нещо. Рачити, първа цигулка в общинския оркестър, искаше да предложи траурната миса, написана от неговия син; узнал, че Машоне е взел препоръчително писмо от Спедалоти, той бе ходил да измоли препоръка от по-влиятелния барон Вита; Санто Феро, който се грижеше за поддържането на градската градина, се надяваше, че на него ще възложат обкичването на траурната зала. Понеже Балдасаре пак викаше от двора: „Синьор Марко! Синьор Марко!… Принцът…“, синьор Марко побърза да се отърве от просителите, като ги сряза:

— Вървете по дяволите! Сега имам друга работа!

 

 

В събота сутринта църквата на капуцините гъмжеше като мравуняк; толкова много хора не бяха идвали дори на велики четвъртък, за да видят погребението Христово. Цяла нощ откъм църквата долиташе шум от чукове, брадви и триони, а прозорците бяха покрити с черни завеси още от предния ден. Рано сутринта, пред любопитната тълпа, която изпълваше терасата и стълбището, над главния вход бе закована драперия от черно кадифе със сребърни ресни, върху която със златни букви бе написано:

ЗА ДУШАТА

НА

ДОНА ТЕРЕЗА УСЕДА И РИЗА

ПРИНЦЕСА ДИ ФРАНКАЛАНЦА

ЗАУПОКОЙ

Към шестнадесет часа дон Коно Канала, застанал пред входа, зяпаше нагоре и макар че непрекъснато влизащите хора го блъскаха с лакти, той обясняваше на принц Рокашано:

— Вижте, сметнах, че за отвън не би било подходящо… да се впускам в излишни подробности… А колкото се може по-просто: за душата… заупокой… Мисля, че със своята стегнатост… може би…

Ала блъсканицата, настъпването и възклицанията на любопитните не му позволиха да продължи разговора; хората се стичаха от всички страни, нахлуваха в църквата, настъпваха просяците, които бяха застанали край вратите и оградата, за да събират петачета.

— Единствено само името… а оттам и замисълът, може би…

Най-сетне и дон Коно се реши да влезе; но човешкият поток, който нахлуваше в църквата през твърде тесния проход, го отдели от спътника му и го завъртя също като зърно кафе в мелничка.

От крепа на прозорците и черните драперии, които обвиваха стените, спускаха се от сводовете на напелите и се диплеха по корниза, църквата бе потънала в мрак. Върху една платформа, издигната на шест-седем стъпала от пода и опасана от три реда свещи, се извисяваше катафалката, представляваща пресечена пирамида, чиито четири стени бяха обвити с бръшлян и мирта, а по средата на всяка стена бе изписан със свежи цветя по един голям щит — семейният герб на Франкаланца. В горния край на пирамидата бяха коленичили два сребърни ангела и сякаш се канеха да поемат ковчега; край долните ъгли на пирамидата бе поставен по един свещник с по четири, дебели като пръти, свещи, на които бе надянат по един картонен щит: шест пажа, с избръснати лица, в червени, черни и позлатени ливреи от осемнадесети век, бяха застанали като статуи и всеки от тях държеше по едно от старите съюзнически знамена; зад пажовете, около катафалката стояха дванадесет оплаквачки в черни туники, с разрошени коси и кърпички в ръце, за да си бършат сълзите. Човек трябваше да си пробива път с лакти, да стъпва по краката на околните, да се остави да му трошат ребрата и да му изпотъпчат мазолите, да се облее в пот, докато най-сетне се добере до цялата тази украса, около която се бе струпала в захлас тълпа от работници, слуги и прости женици и в очакване на шествието се възхищаваше на изкуствения мрамор на платформата, на картонените урни, наредени една под друга по стъпалата, на сълзите от станиол, стичащи се от черните воали.

— Цяло съкровище! Невиждано нещо!…

— Че нали са господари!… Те си знаят работата!

— Пък и дванадесет оплаквачки!… Не е имало толкова дори и на папско погребение!…

— Трупът вече бил сложен за балсамиране…

А Вито Роза, бръснарят на принца, обясняваше:

— Щом я докараха от Белведере, внесоха я в двореца, за да обиколи за последен път всички апартаменти, както е обичаят… Носеха ковчега на рамо, без лостове… отзад вървяха всички роднини и прислужниците със запалени свещи, същинска процесия!

По-възрастните жени възкликваха:

— И керемида под главата! Да не би да нямат кадифени възглавници? Ами! И в монашеско расо от „Сан Плачидо“. Ама това е за по-голямо покаяние, не разбирате ли?

Но отзад хората напираха и разговорите се прекъсваха; тия, които бяха влезли по-напред, трябваше да сторят място, затова отиваха под подиума за оркестъра, издигнат зад органа, където бяха поставени четири реда пейки; от най-горния ред се подаваха грифовете на контрабасите, но там все още нямаше никого; или пък тръгваха към отсрещната страна, към капелата на Блажената Уседа, блеснала цялата от кандила; след като се измъкнеха от навалицата, те се спираха да разгледат издълбания в стената олтар; там през стъкло се виждаше облеченият в кожа старинен ковчег, в който бе затворено тялото на светата жена; после се опитваха да се върнат към средата на църквата, за да прочетат надписите, закачени над другите олтари; ала сега тълпата се бе превърнала в плътна стена. На свой ред и дон Коно Канала, след като хвърли поглед на украсата, се опита на няколко пъти да си пробие път към някоя от епитафиите, но не успя да се приближи толкова, че да ги разчете; с извърната назад глава, със смачкана от непрекъснатото блъскане шапка, с изпотъпкани крака и залепнала от пот риза, той се люшкаше като лодка сред буря. Ала с учтивост, с думите: „Ако обичате… Моля ви… Извинете!“ успя най-сетне да се добере до първия надпис, който гласеше:

Под женските одеяния

тя носеше смело и милостиво сърце,

възвишена и щедра душа,

бодър и плодотворен дух

и бе всецяло достойна

за великодушния род,

който я прие при себе си.

— Всецяло ли? — запита барон Каркарета, който бе застанал до дон Коно. — Какво означава това?

— Това ще рече напълно или, ако щете, съвсем… Всецяло достойна за рода… Харесва ли ви тая мисъл?

— Е, добре, но не разбирам защо се забавляват да търсят най-трудните думи.

— Вижте — обясни тогава дон Коно с лек намек, — епиграфният стил държи най-много за благородството и сдържаността… Аз не можех да употребя…

— Ах, вие ли сте го писали?

— Да, господине… но не сам, всъщност заедно с кавалер дон Еудженио… Аз се погрижих най-вече за формата… Бих желал много да видя и другите епитафии: страхувам се да не са направили някаква грешка при преписването…

Но църквата беше толкова претъпкана с народ, че за четвърт час те успяваха да направят едва две крачки; хората около тях, които не можеха да мръднат ни назад, ни напред, нито пък да видят нещо друго освен върха на пирамидата, докато чакаха нетърпеливо, убиваха времето в приказки, разказвайки житието и битието на принцесата:

— Сега синовете й ще могат да си отдъхнат! Че тя ги държеше в железен юмрук…

— Синовете й ли? Че кои синове? Вторият й син, дон Лодовико, трябваше да стане дук, а тя го принуди да стане монах. Първородната си дъщеря прати в манастир… Ако не бе умряла, щеше да прати там и другата… Омъжи Киара, защото тя не искаше да се омъжва… И всичко това само заради едного, заради младия граф Раймондо.

— Ами бащата?

— Бащата ли? Че нали докато беше жив, тя и него не го бръснеше за нищо; принцесата държеше в юмрука си и него, и свекъра си!

Обаче всички признаваха, че ако не беше тя, сега ония нямаше да имат вече нищо. Да, тя беше малограмотна, ала хитра и пресметлива!

— Вярно ли е, че не знаела нито да чете, нито да пише?

— Умееше да чете само молитвеника и сметководната книга!

През това време дон Коно се приближаваше полека-лека към втория надпис:

Лишена от твоя верен съпруг,

в житейския път за твоите деца

ти изпълняваше ролята и на баща.

Още преди да разчете думите, дон Коно, който знаеше епитафията наизуст, я издекламира на барона, като при всяка дума правеше кратка пауза, а при всеки нов ред — по-дълга, и за да подчертае най-важните слова, размахваше ръка, сякаш ръсеше светена вода.

— Не зная дали одобрявате тази мисъл: лишена… ти изпълняваше ролята…

Ала нови тласъци на тълпата го отделиха за втори път от спътника му. Откъм терасата и стълбището сега долиташе неспирен шепот, защото погребалният звън на камбаните известяваше най-сетне, че шествието е потеглило от двореца.

Около дома Франкаланца беше все такъв панаир: голям брой чакащи коли и множество народ, изгарящ от нетърпение. През полуотворената порта се виждаше друга тълпа, която изпълваше и двата двора, цял рояк слуги в черни ливреи, които сновяха във всички посоки, гологлавият майордом, който тичаше да дава заповеди, и празничната каляска с четири коня, която в случая щеше да послужи за погребална кола. Когато най-сетне двете тежки крила се завъртяха на пантите си, всички извърнаха глава натам, всички се надигнаха на пръсти.

Най-напред вървяха монасите капуцини с кръста, после погребалната кола, в която се виждаше ковчегът, обвит в червено кадифе, а отстрани бе наредена цялата прислуга с дебели свещи в ръце; сетне идваше приютът „Уседа“ за бедни старци, които вървяха гологлави; след тях пристъпваха момичетата от сиропиталището със спуснати до земята небесносини воали; следваха всичките коли на фамилията: други два впряга с по четири коня и пет впряга с по два коня, а зад тях — нова група хора — четиридесетина мъже, повечето брадати, в жакети от черно кадифе, и те със свещи в ръце.

— Ами тези пък кои са? Откъде изникнаха?

Това бяха работниците от серните мини в Олеастро, извикани нарочно от Калтанисета, за да изпратят своята господарка; последното допълнение смая всички хора: такова нещо още не бяха виждали!…

Но екипажите, прииждащи от всички страни, за да заемат своето място в шествието, разгонваха навалицата: колите с по четири коня идваха да се наредят в първите места, колите с по два коня отстъпваха назад с тропот сред силното плющене на камшиците; а любопитните, с риск да попаднат под краката на животните, се мъчеха да ги разпознаят по гербовете на вратичките и по кочияшите:

— Дук Радали… принц ди Рокашано… барон Грацери… фамилия Куркума… фамилия Костанте… никой не липсва.

Далечна врява внезапно накара всички да се обърнат.

— Кой е? Какво е станало?

— Каретата на Тригона! Кочияшът не иска да отиде на опашката, пък другите не му отстъпват място… Има право! Това е своеволие!

Наистина кочияшът на маркиз Тригона, макар че управляваше таратайка с два дръгливи коня, не искаше да отиде на опашката, където бяха каретите на лишените от благороднически титли, но по-хубави от неговата. А Балдасаре, плувнал в пот от напрежение, докато подреди кортежа и определи местата според титлата, излезе напред, за да отвори път на кочияша, като с мъка се провираше сред навалицата и раздаваше шамари на немирниците, които се мотаеха в краката му.

— Път!… Дайте път! — викаше заповеднически той, а през това време една голяма част от траурната процесия бе вече потеглила.

Погребалният звън на всички църкви в града призоваваше минувачите от всички страни; и най-вече камбаната на катедралата събираше любопитните на тумби, на тумби. Тя биеше само когато бе умрял някой благородник или учен човек, и нейното тежко и тържествено „бим-бам“ струваше четири унции^[2] суха пара; затова, като чуваха тежкия й бронзов глас, хората казваха: „Отишъл си е някой големец!“

След каретата на Тригона чакаха да потеглят още голям брой коли, докато в същото време началото на погребалното шествие вече бе спряло пред църквата на капуцините.

Невъзможно бе ковчегът да се внесе в църквата през стълбището. Не че тежеше много, напротив, беше почти празен, но блъсканицата по стълбището растеше, никой не можеше да мръдне ни напред, ни назад и само топ би могъл да отвори място. Трябваше да се заобиколи от другата страна, да се отвори път сред тълпата, задръстила стръмната уличка Санто Карчере и Сан Доменико и да се внесе ковчегът откъм манастира и сакристията; докато го поставят върху катафалката, измина почти цял час.

Оркестрантите, заели местата си на подиума, вече бяха извадили инструментите си от калъфите, монасите палеха с дълги тръстики свещите на главния олтар. А блъскащите се в църквата любопитни продължаваха да говорят за покойната и непрекъснато си задаваха един и същи въпрос: „Кой ще бъде наследникът?“ Благородници и плебеи, богати и бедни — всички искаха да узнаят какво ще каже завещанието, сякаш покойната би могла да остави по нещичко на всеки един от съгражданите си. В двореца чакаха пристигането на младия граф от Флоренция и на дука от Палермо, за да прочетат завещанието на принцесата; затова мненията сред публиката бяха диаметрално противоположни: някои твърдяха, че всичко ще вземе младият граф; но колкото и да мразеше първородния си син покойната, нима можеше да го лиши от наследство?

— Не, господине, всичко ще наследи първородният син: вярно е, че не можеше да го понася, но той е глава на фамилията, наследник на титлата принц…

Нов тласък на тълпата прекъсна внезапно всички разговори и изблъска хората в дъното на църквата: влизаха сирачетата от „Сърце господне“, със зелени рокли и бели шалчета; Балдасаре, облечен целият в черно, ги водеше към главния олтар и викаше:

— Път, дайте път, драги господа!

Едно дете, полузадушено от навалицата, започна да пищи; някакъв просяк, който бе успял да влезе, се спъна в стъпалото на олтара и падна на земята.

Благотворителна

към отритнатите,

нека лептата на твоето милосърдие

ти бъде въздадена

стократно

чрез висшите блага.

Дон Коно декламираше тихо другия надпис на каноника Сортини, когото бе уловил сред тълпата:

— Да се съчетае хрумването на дадена идея с красотата на формата — ето това е трудността на епиграфния стил… Лептата… стократно… не знам дали съм налучкал…

От многото свещи главният олтар сега светеше като сияние; монасите и клисарите неспирно сновяха насам-натам; на подиума оркестърът настройваше инструментите; един обой въздишаше, лъковете стържеха, контрабасът бумтеше; а Балдасаре с помощта на слугите от целия род, и те като него облечени в черно, подреждаше два реда столове за старците и сирачетата: издигнати над тълпата, столовете сякаш плуваха сред морето от глави и понеже непрестанно нахлуваха нови хора, блъсканицата беше ужасна. Разваленият въздух, миризмата на свещи и дневната горещина бяха превърнали малката църква в ад; няколко жени вече бяха припаднали, на две-три места възникнаха кавги между тия, които искаха да минат напред, и ония, които не искаха да отстъпят, ала никой не се решаваше да си отиде; из ъглите, покрай стените, пред олтарите любопитните и безделниците повтаряха пак историята на покойната и на нейната фамилия и коментираха прищевките й:

— Ковчег с три ключа!… Ще й бъде много трудно да се върне на този свят!

— И монашеско расо, и молитвена броеница!… Толкова дълбоко покаяние, а пък такова царско погребение!…

— След веселия живот! — добавяха тихичко злите езици.

Наблизо до купелчето със светена вода, сред група завистливи благородници, дето си нямаха парици, дон Казимиро Скализи разправяше:

— Ами принцът? Нима не знаете какво е направил принцът? Щом получил вестта за смъртта на майка си, веднага хукнал за Белведере, без да заповяда дори да затворят вратите; че да може по-скоро да стигне пръв във вилата… Пък и без да предупреди Фердинандо в Пиетра дел’Ово…

Някои възразиха, но дон Казимиро повтори:

— Така е, щом ви казвам! За да има време да се справи с всичко, да скрие книжата и парите.

Всички наоколо поклатиха глава: дон Казимиро говореше така от омраза, защото доскоро беше блюдолизец в дома на Франкаланца; ала откакто принцесата бе отишла на вилата, принцът вече не го приемаше у дома си, понеже смяташе, че той го урочасва.

— Впрочем извинете, защо принцът ще трябва да отстранява Фердинандо? — забеляза някой.

— Да, господа, вярно е, че той живее в Пиетра дел’Ово като Робинзон Крузо и не се занимава със сделки, а в семейството го наричат Гламчо — прозвище, което му е лепнала самата му майка! Но какво значение има това? Гламав или не, принцът не го е викал, за да не му пречи никой от близките му. Казвам ви, че знам това със сигурност!

— Не говорете лошо за Фердинандо — забеляза друг някой. — Въпреки всичките си мании не върши зло никому, той е най-добрият от целия род.

— Толкова добър, че сякаш не е от същото семе… — отвърна дон Казимиро.

— Шът! В църква сме — напомниха му другите.

— Идва дон Коно.

В момента дон Коно прекосяваше църквата, за да прочете надписа над купелчето със светена вода; като наближи към тях, те го спряха:

— Дон Коно, дон Коно, нали сте далекоглед, я кажете, какво пише горе?

И дон Коно засрича:

В този храм,

що прие тялото на Блажената Уседа,

достойнствата й бяха доказани

от роднината застъпница.

— Отлично! Браво! Много добре… застъпница… — извикаха всички в хор.

Но едно продължително „шът“ премина бързо от уста на уста: маестро Машоне, кацнал на върха на подиума, чукна три пъти по пулта; разговорите секнаха и всички глави се извърнаха към оркестрантите.

Сред всеобщото мълчание дон Казимиро изведнъж бутна с лакът съседите си и тихо възкликна:

— Гледайте! Гледайте!

В този момент влизаше старият дон Алесандро Талявиа, а слугата му вървеше отпред, за да го пази от тълпата; въпреки възрастта си той все още държеше изправена високата си снага и над тълпата стърчеше хубавата му бяла глава с розови бузи, с ясносини като морска вода очи и пожълтели от тютюна мустаци. Понеже не можеше да мине напред, той гледаше отдалеч катафалката, подиума за оркестъра, написаните епитафии; в същото време сред настъпилата като по чудо тишина оркестърът започна прелюдията: едно дълго стенание, звуци, прекъсвани с каденца като кратки хлипания, се разнесоха из църквата и оплаквачките отново почнаха да леят сълзи, а монасите пред олтара правеха поклони. Много глави се сведоха, глухата глъчка се смени с дълбоко мълчание.

— Гледайте! — повтори дон Казимиро в групата до купелчето със светена вода. — Дошъл е да й каже последно сбогом.

Всички бяха вперили поглед в стареца, а блюдолизецът продължи да се забавлява, като замълчаваше, щом оркестърът спираше:

— Пък аз си го спомням как плачеше като дете… като обезумял… когато покойната го остави заради Феличе Куркума… след всичко онова, което бе имало между тях! Сега тя гние на подставката за балсамиране… А той ще изкара още двайсет години — як е като камък… — И докато ехтяха фанфарите и гласовете пееха „Requiem aeternam dona eis“^[3], той добави по-тихо: — И си има хубаво момиче в една малка вила в Борго… И всяка вечер си прекарва с него!

Старецът понечи пак да се приближи към един надпис, но понеже опелото бе вече започнало и никой не помръдваше, върна се назад. Когато стигна до вратата на църквата, усети, че студеният въздух го удари в челото и нахлупи шапката на главата си още преди да е излязъл навън.

— Sic transit gloria mundi^[4]!

Когато обаче премина първият ефект от музиката, тук-там разговорите се подеха отново. Рачити, първа цигулка в общинския оркестър, мърмореше сред група непознати:

— Хубава украса, няма какво да се каже, хубаво богослужение! Въпросът е кой ще плаща?

Той бе разярен от това, че синьор Марко бе предпочел мисата на Машоне пред тази на неговия син; и за утеха злословеше срещу целия род: когато трябвало да плащат, нямало равни на тях по скъперничество; и Тита Карузо, касиерът на театъра, и той знаел това, защото всяка година бил принуден да изкачва по сто пъти стълбите на двореца им, та чак тогава да му платят сумата за откупената ложа: ту днес отсъствувал принцът, ту утре принцесата, друг път го нямало синьор Марко, после пък всички били на вилата…

— Синът ми Салваторе да е искал да им предложи своята миса? Че по-добре да я изсвири гратис за душите в чистилището! Поне ще си спечели спасение на душата!

И разярен, той се обърна да си върви, а в това време подемаха вече Tuba mirum^[5] — откраднато от Палестрина! Мнозина като него, които в първия момент изтичаха в двореца да предложат услугите си, бяха дошли в църквата; но останалите с празни ръце сега разправяха какво ли не за алчността и скъперничеството на тази фамилия, чийто разкош бил само външен: ами че принцесата не заведе ли веднъж дело срещу обущаря си, за да й върне цената на един чифт обувки, които не станали по вкуса й? Ами в кухнята не беше ли заповядано на готвача да прелива от тигана останалия след пържене зехтин, и да го предава на господарката?

— Колкото са по-богати тия свини, толкова са по-стиснати!

Едно повелително: „Млъкнете!“ прекъсна брътвежите: оркестърът подхващаше „Какво ще кажа аз клетникът“ и хората, които следяха внимателно музиката, не искаха да бъдат смущавани. Но само след миг отново се завързаха разговори. В някои групички на либерали хвалеха патриотизма на дук Гаспаре, но тихо, и се оглеждаха от страх да не ги чуе някой шпионин.

— И вълкът сит, и агнето цяло! — обясняваше дон Казимиро до купелчето със светена вода. — В тяхната къща един е революционер, друг — бурбонец; така са сигурни, че каквото и да се случи, винаги ще бъдат добре! Дъщерята Лукреция не е ли либералка само заради оня глупак Бенедето Джуленте?

— Една Уседа никога няма да бъде дадена на един Джуленте! — възрази барон Каркарета, който се бе присъединил към злоезичниците.

— Затова ви казвам, че Джуленте е глупак… — добави дон Казимиро.

— Мълчете, че идват!

Наистина в същия момент влизаше младият Джуленте със своя чичо дон Лоренцо, известен либерал, приближен на дука.

— И тъй, кога ще я правите тази революция? — запита дон Казимиро.

— Във всеки случай няма да кажем това на вас — отвърна Бенедето, усмихвайки се.

Тогава дон Казимиро се обърна към чичото:

— Ами вашият приятел дукът? Умря снаха му, племенниците му го чакат, а той не тръгва веднага. Какво крои?

— Вас какво ви интересува?

— Мене ли? Пет пари не давам! Аз не съм блюдолизец на никого!

— Трябва да знаете — отвърна дон Лоренцо, — че блюдолизците^[6] аз ги държа винаги в кухнята.

— Тишина!… Намираме се в църква!

Тъкмо в този момент молитвата на свещеника казваше: „Запази ми място сред паството.“ Дон Казимиро обаче не искаше да признае, че огорчението, задето няма да се радва вече на близостта на семейство Уседа, го караше да се настройва срещу тях.

— Говеда! — изруга той, когато двамата Джуленте се отдалечиха. — Ще ги видя докъде ще стигнат с ония разбойници!

Принц ди Рокашано, който бе обиколил църквата, тласкан от навалицата, се намери сред групата; цялата му фигура, каквато беше дребна и слаба, сякаш правена пестеливо, изразяваше необикновено удивление:

— Какво погребение, драги господа, какви разноски! Сигурно са отишли най-малко сто унции за восък! Ами украсата! Ами опелото! Аз мога да ви кажа, че за блаженопочившия си баща похарчих шестдесет и осем унции и тринадесет тари, и то за какво? За нищо! Казвам ви, че тук са похарчени сто унции само за свещи…

— Шът… започва Lux aeterna^[7]!

При всяка нова молитва на опелото тълпата се размърдваше: някои се опитваха да излязат, повечето си сменяха мястото — обикаляха около катафалката, отиваха да прочетат надписите. На дон Коно му оставаше да провери последния надпис; дон Казимиро тръгна по петите му, последван от мнозина други от групата.

Уви, неумолима смърт,

плачът на едно знатно потомство,

на цял един народ

не можа да спре твоята коварна ръка.

— Отлично! — възкликна дон Казимиро. — Знатно е потомството: произлиза направо от бедрата на Анхиз^[8]. Народът плаче, не виждате ли сълзите му? — и посочи сребристите сълзи, които висяха по погребалната украса. — Плачат и момичетата от сиропиталището… като си помислят, че ще станат камериерки на знатния принц…

— Струва ми се неуместно… — възрази дон Коно.

— Уверявам ви, че всички са отчаяни поради тази смърт, защото се обичат много в къщи. Пфу! Не могат да изкарат един ден, без да се прегърнат и целунат…

— Струва ми се неуместно…

— Съобразявайте се, драги господа… в църква сме!

В този момент подхващането на Dies irae^[9] оглуши всички; монасите слизаха към катафалката, благославяйки; оркестърът свиреше „Избави ме“, повтаряше началните музикални фрази. Реквиемът умоляваше.

— Свърши ли?

— С божията воля!

И тогава настъпи голяма неразбория: ония, които бяха далеч от катафалката и от надписите, се понесоха натам; мнозина, които вече не можеха да се държат на краката си от умора, тръгнаха към вратите; ала там беше още по-голяма бъркотия и блъсканица, защото останалите навън хора, мислейки, че след свършването на опелото ще могат да влязат по-лесно, се тълпяха, шумяха, напираха срещу онези, които искаха да излязат, като повличаха недъгавите, слепите и инвалидите, осмелили се да протегнат отново ръка на минувачите.

— Полека! Краката ми! Що за възпитание!

Откъм площада долиташе неспирен конски тропот, който заглушаваше тази врява: потегляха един след друг екипажите от погребалното шествие.

Надвесен от терасата, принц ди Рокашано ги броеше.

— Седем впряга с по четири коня, шестдесет и три господарски карети, дванадесет наети файтона — съобщи той, когато отмина и последната кола. И пресметна: — Всеки един по дванадесет тари, без фамилните, прави всичко тридесет и четири унции!

Тогава морето от зрители започна да се отлива. Най-сетне бедняците, останали сгушени край стените, успяха да се довлекат до местата си; ала вече не минаваше никой.