Федерико де Роберто
Вицекралете (18)

9

От една година Фердинандо линееше. По хлътналото му лице, пожълтели очи и побелели устни личеше, че отдавна го измъчва скрита болест, някакво вътрешно страдание; но както смяташе, че е болен от всички болести тогава, когато беше в отлично здраве, така сега, когато нещо в организма му се рушеше, той се дразнеше, ако го запитваха какво му е, и отвръщаше:

— Нищо! Какво трябва да ми е? Нарочно ли искате да се разболея?

И в деня, когато принцът го посъветва да отиде за малко в Жълъдите, за да подиша чистия полски въздух, той му отговори с една неприлична дума. Не искаше вече дори да му споменават за неговата земя. Книгите, които му струваха толкова пари, тънеха в прах и молци по рафтовете, инструментите ръждясваха и се чупеха; само стопанството процъфтяваше сега, когато той не провеждаше нови опити. Отричайки упорито своите страдания болките в стомаха, чревните разстройства, той ги отдаваше на някакви невероятни причини: на недопечения хляб, на духането на сироко, на вечерния хлад; но от ден на ден изпадаше в мрачна меланхолия, в мъчителна ипохондрия. По цели дни не продумваше нито дума, не виждаше жива душа: затворен в стаята си, отпуснал се в леглото, той лежеше неподвижно и следеше летенето на мухите; преминеше ли кризата му, натъпкваше се до пръсване с мъчносмилаеми храни. Една нощ през лятото, изплашен от това, че Фердинандо повръщаше черно и имаше кървава диария, камериерът изпрати сина си в двореца, за да предупреди фамилията.

Когато дойде принцът и предложи да повикат лекар, болният се развика, че не искал никого, че се бил оправил напълно. Но сега всички разбраха, че случаят е тежък. Лукреция, другарката му от детинство, дълго време трябваше да го убеждава, че е необходим лекарски преглед; той заплашваше, че ще се затвори в стаята си и няма да приема вече никого. А челото му гореше от температура. За да надвият това упорство, трябваше да прибегнат до една хитрост, както се постъпва с дете или луд: излъгаха го, че някакъв инженер трябва да снема плана на къщата и по този начин вкараха в стаята му лекар. Докторът поклати глава — състоянието на болния беше много по-тежко, отколкото си представяха. На тридесет и девет години, той гаснеше: старата и изтощена кръв на Вицекралете се разлагаше, не хранеше вече отпуснатите мускули. За да се направи опит за борба с дискразията^[1], бе необходимо лечение и строга диета; но маниакът не слушаше никого, най-малко роднините си. Ако те настояваха, той крещеше: „Няма ли да спрете най-сетне?“ Нали си бе втълпил, че е в отлично здраве, смяташе, че щом те искат насила да се разболее, значи, че желаят, очакват неговата смърт. Защо? За да пипнат наследството! Той доверяваше това на камериера; отидеха ли си Уседа, казваше:

— Да не мислиш, че идват тук заради мен? Идват заради имота! Следващия път ще им кажеш, че ме няма.

А имотът му вече бе пропаднал. Отначало поради налудничавите му опити, с които бе изтощил почвата, после поради лудите му разходи за книги и сечива, по-късно поради кражбите на чифликчията. По времето, когато не искаше да зърне Жълъдите дори отдалече, бе почнал да прави някой и друг дълг. Без да се учудва на това, без да търси причината, той виждаше край себе си хора, които му предлагаха пари, разбира се, в известен размер. И той подписваше полички, а поличките отиваха в ръцете на принца, който бе хвърлил око на Жълъдите и разбираше, че този луд няма да направи завещание, та затова гледаше да ги пипне по този начин. Маниакът, неспособен да разбере срещу какво получава тези пари, смятайки се все още господар на имота, бе убеден, че роднините му се въртят около него, защото чакат да умре; затуй, видеше ли ги, обръщаше гръб на всички, с изключение на племенника си Консалво.

Дългът на младия принц най-сетне бе изплатен и всички приписваха тази щедрост на дона Фердинанда. А старата мома не беше дала нито грош. Тя би пукнала на място, ако се наложеше да извади от джоба си не шест хиляди, а дори шестстотин или шестдесет лири!… Всъщност парите бяха дадени от принца, защото принцеса Грациела най-великодушно, за поука на всички, го бе убедила да прости на сина си. Нима бе възможно да се протестира полица на младия принц ди Мирабела? Докато тя била жива, такова нещо нямало да се случи; по-скоро щяла да даде от своите пари, ако Джакомо упорствувал! Обичала Терезина и Консалво като истинска майка, макар и да не ги била носила в утробата си и синът да й се отплащал зле.

— Но какво мога да направя? На сърцето не може да се заповядва! Няма що, все някой ден той ще разбере, че не заслужавам такова отношение…

Така тя бе накарала принца да изплати полицата, но същевременно бе намерила начин да покаже, че старата мома е проявила тази щедрост, та за в бъдеще Консалво да не разчита на слабостта на баща си.

От ден на ден омразата между баща и син растеше; за да избегне компанията на принца и в същото време да си даде вид на мъченик, Консалво бягаше от бащината къща; ала вместо да отиде с приятелите си в кафенето или клуба, ходеше при чичо си, на когото носеше вестници и му четеше политическите новини. Болният се бе увлякъл в предстоящата война, дори това бе единствената тема, която можеше да развърже езика му. Дошъл най-сетне да види племенника си, дон Бласко също спореше разгорещено на тази тема, повтаряйки доводите на учителя. А дукът твърдеше, че тревогата е неоснователна, че няма да има война, и то с такъв уверен вид, сякаш Наполеон му бе доверил това под голям секрет.

Най-сетне избухна новината за обявяване на войната и тогава великият държавник викна, че Бисмарк и Вилхелм трябва да са си загубили ума. Или пък се шегуват? Да нападат Наполеон? Френската армия, първата в света, ще разгроми, ще смаже, ще направи на пух и прах пруската и най-много за две седмици ще превземе Берлин!…

Пристигнаха обаче телеграми, съобщаващи за германските победи; тогава противниците на депутата почнаха да го дразнят още по-настървено. Това говедо, със самочувствието си на нов Кавур, не можеше да проумее най-очевидните неща; опроверган от фактите, той упорствуваше в своята глупост, съобщаваше за нови планове на французите, за техния предстоящ реванш, за интервенцията на големите сили!…

Фердинандо, от дълбокото кресло, от което вече не ставаше, защото краката му не го държаха, слушаше тези речи с такава тревога, сякаш от тях зависеше здравето му. Треперещ от треска, с пламнало чело, той бе обзет от нова идея-фикс, която съвсем размътваше безкръвния му мозък: фиксидеята за Наполеоновите победи, които той желаеше на всяка цена. Купена бе една карта на Рейн и той по цял ден забиваше карфици по всички френски позиции и топлийки по пруските: с бюлетина за военните действия в ръка следеше операциите на двете войски, местеше знаците, обозначавайки реалните промени и в зависимост от това дали топлийките напредваха, а карфиците отстъпваха, болестта му се изостряше. С дрезгав, дълбок глас той обясняваше какво трябвало да направят французите, за да си възвърнат загубените позиции: измисляше стратегически планове, всеки ден набелязваше множество театри на военни действия, разполагаше по свое усмотрение дивизии и полкове и викаше: „Този оттук отива там, онзи оттам идва тук…“, докато уморен и съкрушен отпускаше ръце, отмяташе назад глава, затваряше очи и зяпваше, сякаш береше душа.

 

 

Междувременно дукът, който чувствуваше, че опозицията срещу него расте и той губи почва под краката си, разбираше, че е необходимо да направи нещо, за да издигне отново своя престиж, та затова подготвяше внезапен удар.

Страхът от войната засилваше общото недоволство, враговете на властта се възползуваха от това, за да крещят и да заплашват още повече. Опозицията, която в различните партии и различните социални слоеве действуваше по различни подбуди и се стремеше към противоположни цели, за момента се бе сговорила да иска в един глас Рим. Колкото повече неуспехи търпеше Франция, толкова по-остри обвинения за безсилие и страх се сипеха отвред върху правителството; заплахите, че ще бъде свалено, сякаш всеки момент можеха да бъдат осъществени.

И тъй, докато почти всички задоволени залъгваха недоволниците и ги съветваха да бъдат благоразумни и лавираха, една вечер дукът, който бе отишъл в именията си, се изтърси в Националния кръжок, където денем и нощем се водеше борба, и непоколебимо изрази своето мнение: дошъл е моментът да се действува! Ако правителството изпусне този случай, няма да има вече никакво оправдание пред народа! Той винаги е воювал срещу прибързаните решения на прогресистката партия, защото, макар и благородни, биха могли да причинят зло на страната. Днес обаче времето е назряло, всякакво протакане би било непростим грях. Ако във Флоренция не изпълнят своя дълг, той заплашваше „да излезе на улицата с карабините, както в 1860-а“.

— Ах, шутът му неден!… Ах, стара лисица!… — викаха в противния лагер.

Но напук на неговите хулители тези възгледи, проповядвани открито и повтаряни всеки ден и на онзи, който искаше, и на онзи, който не искаше да ги слуша, закрепиха застрашения престиж на дука. Щом чу това, Бенедето Джуленте се слиса; защото, предвиждайки, че чичото ще следва докрай политиката на „умерените“, той бе застанал на тяхна страна. И се почувствува още по-сконфузен, когато дукът дойде при него и му заяви, че трябва да се поднови издаването на „Възродена Италия“, за да се тласне правителството към Рим: назряло е времето и ако не следва течението, човек рискува да бъде пометен.

Макар и посветил цялото си време на Общината, Бенедето успя да състави една редакция от общински чиновници и основни учители и издаде вестника. Лукреция съвсем се разяри срещу този глупак, дето сега искаше Рим, „като че може да си го сложи в джоба или да го занесе да го продава на панаира“! Но пламенните статии на Бенедето, който казваше, че дукът е с народа, готов да замине за Флоренция, ако управниците не се вслушат в гласа народен, създаваха нова популярност на депутата.

В деня, когато дойде вестта за писмото на Виктор Емануил до папата, най-неочаквано пристигна от Рим и дон Лодовико. Той пишеше на близките си веднъж в годината, защото изцяло бе погълнат от служебните си задължения, от старанието да подготви успеха си, чието начало бе вече сложено. За по-малко от три години вече бе станал секретар на конгрегацията и архиепископ на Никея; Пий IX го ценеше много.

В първия момент принцът го загледа така, сякаш той бе паднал от луната, но брат му го укори кротко:

— Фердинандо бере душа, а вие ми пишете само, че не бил добре! Ако не беше негово преосвещенство епископът, нямаше да узная истината!

И застана край постелята на болния си брат. Фердинандо вече не ставаше от леглото; затвореше ли очи, зеленото му изострено лице беше като на мъртвец; а той отказваше да взема лекарства още по-упорито от преди, колкото повече тялото му слабееше, толкова по-бързо гаснеха последните проблясъци на замъгления му разсъдък: сега всеки ден пращаше да му купуват по цели дузини кутии с карфици, снопчета хартия и моливи. Всичко това трябваше да му послужи да набелязва планове за сражения, да обозначава укрепления, военни лагери и главни щабове; но той забравяше предназначението на покупките и непрекъснато заръчваше нови и крещеше и се мяташе, ако не го слушаха. С евангелско търпение, с неотслабващо усърдие, с удивително себеотрицание дон Лодовико бдеше над болния и изпълняваше щуротиите му; докато в същото време злите езици разпространяваха навред — Балдасаре просто беше отчаян от това, — че той се бил върнал в Сицилия не заради Гламчо, за когото никога не бил помислял, а за да не бъде в Рим в тези съдбоносни моменти, за да изчака събитията.

 

 

Събитията напираха. Италианските войници бяха получили заповед да навлязат в Римската държава. Новините се очакваха трескаво; преселил се в префектурата, дукът разпечатваше телеграмите за префекта и после ходеше да разпространява съдържанието им, сякаш ги бе получил направо от Ланца.

— Настъпи краят на света! — викаше старата мома в дома на Фердинандо, където сега се събираше цялата фамилия, в една стая, отдалечена от стаята на агонизиращия, който не искаше никого край себе си. Принцът клатеше глава, принцеса Грациела се кръстеше, а негово преосвещенство дон Лодовико, забил поглед в земята, мърмореше:

— Прости им, господи, защото те не знаят какво вършат…

Лукреция съскаше като пепелянка срещу мъжа си и никой не споменаваше за дука, чието поведение беше истински позор; но дона Фердинанда, непоколебима във вярата си, се нахвърляше още по-яростно срещу дон Бласко, дето ходеше да проповядва по аптеките.

— Винаги съм го казвал. Пий Девети — той вече не го наричаше Светия отец — трябваше да помисли за това своевременно, когато беше господар на положението. Сега какво иска? Кой каквото си е надробил, това ще сърба!…

И като стана член на Читателския клуб, почна да ходи там всеки ден с учителя, за да научава новините и да се спаси от страха, че ще трябва да връща имота на „Сан Никола“; затова крещеше срещу „умерените“, решително защищаваше брат си, четеше на висок глас пламенните статии на Джуленте, одобряваше ги и се възхищаваше:

— Ама как пише моят племенник, а? Това се вика писане!

Но въпреки скорошното вероотстъпничество на дон Бласко и старата измяна на дука чистите благородници не преставаха да уважават останалите Уседа; заради поведението им, здравите им принципи и постоянна преданост към справедливата кауза в курията се държаха към тях като към любими чеда. Един ден, въпреки коварните времена, монсеньор епископът отиде при Фердинандо, за да върне визитата на дон Лодовико, да се осведоми за болния и да утеши опечалената фамилия. Всички излязоха да посрещнат прелата и му целунаха ръка; принцесата от вълнение се просълзи.

— Какви са новините за нашия скъп болен?

— Не е добре, ваше преосвещенство — отвърна Лодовико, въздъхвайки печално. — Наложи се дори да съобщим на нашия брат Раймондо…

— А няма ли изцеление от тази болест?

— Опитахме всичко: светена вода от Лурд, иконички от Лорето…

— Добре, добре… Но викахте ли лекар? Какви лекарства му давате?

„Уви!… — сякаш искаше да каже Лодовико, разпервайки ръце. — Животът на нашия нещастен брат не е вече в ръцете на хората…“

Той не каза, че Фердинандо бе полудял напълно. Скритото недоверие спрямо братята, породило се у Фердинандо, тайното подозрение, което не му позволяваше да тълкува като проява на обич техните досадни грижи, от ден на ден така нарастваха, че бяха обзели напълно неговия разсъдък и в главата му вече нямаше място за друга мисъл. Той, който в продължение на тридесет и девет години бе доказал, че е толкова безкористен, та заслужи от майка си прозвището Гламчо, и се бе оставял да го обират всички, сега със своето смешно и глупаво подозрение изведнъж показваше, че е потомък на Вицекралете; тъкмо сега, когато вече нямаше какво да остави. Колкото повече отпадаше физически и разсъдъкът му се замъгляваше, толкова повече подозрението у него растеше, докато с идването на брат му Раймондо се превърна в жестока увереност.

Графът пристигна заедно с жена си и синчето си. Горката дона Изабела бе състарена сякаш с цели тридесет години; просто беше неузнаваема, както някога беше неузнаваема Палми. Докато отсъствуваха през тези пет години, те живееха в Палермо, Милано, Париж, в зависимост от каприза на мъжа й, и от време на време до Сицилия достигаха слухове, че тя заплащала горчиво злото, което причинила на първата графиня. Разправяха, че Раймондо, отегчен най-сетне от тази жена, чието завладяване му бе струвало толкова скъпо, понеже не можел дори и да помисли да скъса втората брачна верига, която така глупаво сам си бе надянал на шията, почнал да води още по-разпуснат живот от преди: вкарвал младите си любовници в новото брачно легло, измъчвал най-жестоко втората си жена и макар че тя била разумна, търпелива, покорна, кротка, пак не можела да се спаси от раздразнението, злобата и омразата на мъжа си. Като се имаше пред вид характерът на Раймондо, всичко това не бе невероятно; и все пак не всички вярваха на тези слухове, предполагайки, че може би са пуснати от ония, които завиждат на дона Изабела, от враговете на графа, от вечните злоезичници. Но когато пристигна Раймондо, не можеше да има повече съмнения.

Той отседна на хотел, както преди седем години, когато бе напуснал окончателно първото си семейство; но този път бе придружен от четири-пет гувернантки, бони или камериерки, всичките млади и една от друга по-хубави, швейцарки, ломбардки, англичанки — същински интернационален харем. Бе взел отделна от съпругата си стая и когато роднините дойдоха да ги видят, чуха, че той говори на жена си на „вие“, а по лицето на дона Изабела доловиха отпечатъка на изкупителните мъки. Тя се бе променила не само в тялото, а и в държането: говореше бавно, избягваше да поглежда мъжа си, сякаш се боеше да не го раздразни само с присъствието си. И Раймондо не криеше своите чувства към нея: това „вие“ беше вече достатъчно красноречиво; но освен това той не я заговаряше и не я слушаше какво говори. Когато тръгна да види болния си брат, в присъствието на всички й рече:

— Не е необходимо да идвате и вие.

Гламчо, който вече бе загубил разсъдъка си, щом видя брат си, изпадна в пристъп на буйна лудост. С ококорени очи, разчорлен, с ужасено и хлътнало лице, той почна да крещи:

— Убийци! Убийци!… Прусите!… Искат да ме отровят!…

Цяла нощ крещя така обезумял; но и след кризата тази фиксидея остана загнездена в главата му. Обзет от манията за преследване, страхувайки се да не го отровят, той вече не отваряше уста: всеки път, когато се приближаваха към него да го хранят, стискаше зъби, ревеше, намираше сили да отблъсне с ужасно мършавите си ръце ония, които се опитваха да го накарат да поеме глътка бульон или мляко.

— Помощ!… Бисмарк! Убиец!

Лукреция сядаше до него, хващаше го за ръката и го питаше:

— Но от кого се страхуваш? Не ни ли познаваш?… Вярваш ли, че аз искам да те отровя? Или Джакомо? Или Раймондо?…

Лудият се усмихваше недоверчиво, но опитваха ли се пак да го накарат да поеме един залък, за да не умре от глад, за да продължат с някой и друг ден живота му, отново почваше да реве:

— Убиец!… Помощ!… Убиец!…

Една вечер, тъкмо когато дон Бласко се канеше да излезе с учителя, дотърча задъхан кочияшът на принца:

— Ваша светлост, чакат ви при кавалера… Всички са там… Носят предсмъртното причастие за синьор Фердинандо…

Монахът бързаше да иде в Читателския клуб, за да научи новините. Според последните известия италианските войски бяха вече пред Рим; и ако любопитството на всички бе силно възбудено, то дон Бласко направо беснееше. Въпреки това при тази печална вест той понечи да отговори, че ще отиде веднага; но в същия миг пристигна презглава друг пратеник от страна на дука.

— Негово превъзходителство ви чака веднага в къщи… По много спешна работа…

— Идвам.

Учителят, декламирайки срещу съда на Инквизицията, придружи монаха до новия дом на дука, където той се бе пренесъл в началото на месеца. Като стигнаха пред входната врата, монахът се извини на другаря си, който остана да го чака, разхождайки се напред-назад. След две-три минути дон Бласко се появи блед, запъхтян, размахвайки някакъв лист:

— Наш е! Наш е!

— Кой? Какво?

— Елате!… — викаше касинезецът и тичаше задъхан. — В клуба! Рим е наш! Пробивът е направен!…

— Как?… Чакайте!… Дайте да видя…

— Напред!… Напред!… Брат ми получил телеграмата… Войските са влезли… Да вървим в клуба!…

Той се изтърси там като бомба сред хората, насядали на хлад по тротоара.

— Наш! Наш! Наш! Рим е наш!

Всички скочиха, наобиколиха го и заговориха в един глас, ръкомахайки. Той размахваше листа, на който дукът бе преработил телеграмата до префекта, за да премахне официалния й характер и да смени адреса, та да му повярват, че е изпратена до него. Откъм салоните на клуба се стичаха хора, минувачите се спираха, тълпата всеки момент нарастваше. Всички искаха да прочетат известието, но дои Бласко не даваше на никого телеграмата, защото имаше опасност в навалицата да я накъсат на парчета.

— Четете!… Четете!… Искаме да я чуем!

Тогава монахът се качи на един стол и зачете с гръмкия си глас:

— „Флоренция, пет часът след пладне: До уважаемия д’Орагуа, Катания. Днес в десет часа преди пладне след петчасова оръдейна стрелба националните войски пробиха стените на Порта Пия… Издигнатият бял флаг на Кастел Сант’Анджело отбеляза края на военните действия… Нашите загуби — двадесет убити, около сто ранени…“

От всички страни се разнесе рев. Но дон Бласко надви крясъците и викна:

— Към Приюта!… За музиката… Стойте!… Знамената…

За миг всички знамена на Клуба бяха изнесени от прислужниците, които бяха зашеметени от виковете. Дон Бласко пипна едно знаме, проправи си път сред тълпата и ревна отново:

— Към Приюта!… Към Приюта!…

По пътя възгласите „Да живее Италия! Да живее Рим!“ ехтяха от всички страни, демонстрацията нарастваше; ония, които още не знаеха за какво става дума, викаха, за да разберат какво се е случило, и всички отговаряха:

— Войската завзела Рим!… Дошла е телеграма до депутата, до дук д’Орагуа!…

Когато събраната на бърза ръка духова музика на Приюта засвири, врявата стана неописуема.

— Накъде?… Къде ще вървим? — запитаха музикантите и капелмайсторът.

— При депутата! — отговориха десетици, стотици гласове. — При дука!

В дома на депутата всички прозорци бяха осветени; на средния балкон се развяваше знаме като корабно платно; лично депутатът отговаряше на възгласите: „Да живее столицата Рим!… Да живее Орагуа!… Да живее депутатът!“, като размахваше кърпичката си.

Изведнъж, докато някои призоваваха за тишина, защото съответно очакваха реч, дукът изчезна. Понеже сега Джуленте не можеше да му помогне — нали беше с жена си край постелята на агонизиращия Фердинандо, — за да се отърве от задължението да говори, дукът слезе да посрещне демонстрантите и се смеси с тълпата.

— Да живее!… Да живее!… Към префектурата!

И шествието потегли отново. Дон Бласко, нарамил знамето, кривнал шапка, с прогизнала от пот якичка, вървеше в средата на манифестацията, хванат от учителя, който най-сетне го бе пипнал и вече не го пускаше.

— Дайте светлини! — викаха неговите последователи на всяка крачка и ту ръкопляскаха, ту свиреха с уста, в зависимост от това дали прозорците се осветяваха, или оставаха затворени и тъмни. Пред един галантериен магазин потокът манифестанти се спря за момент:

— Факли!… Дайте насмолени факли!…

Всички намерени факли бяха раздадени и тутакси запалени. Мътната димяща светлина се отразяваше по къщите, осветяваше ги и по стъклата на прозорците играеха отблясъци; над морето от глави се размахваха шапки и кърпички; музиката повдигаше ентусиазма, свирейки с пълна пара Кралския марш и Химна на Гарибалди; около депутата отекваха по-силни, по-високи, по-чести възгласи:

— Да живее Рим!… Да живее Италия!… Да живее Орагуа!…

Изведнъж демонстрантите се спряха отново, сякаш някой им бе препречил пътя, и се надигна друг рев:

— Още ли ги има! Напред!… Долу! Смърт! Кой е той?… Какво става?…

От една уличка бе изскочил един калугер: при вида на расото първите демонстранти се бяха спрели и крещяха в лицето на нещастника:

— Долу поповете!… Долу расата! Да живее нашият Рим!…

Калугерът, с посиняло лице, втрещен, погледна за миг заплашителната и ревяща тълпа; вдигна изведнъж ръце и закрещя и той несвързано:

— Ей!… Ей!…

— Лудият… оставете го! — викнаха някои.

Но малцина чуха предупреждението и тълпата се раздвижи, ревейки:

— Смърт на поповете! Долу светската власт на папата!… Долу! Смърт!…

Като източи шия, дон Бласко позна брат Кармело — още един полудял потомък на Уседа, незаконороденият, който напук на кръщелното си свидетелство доказваше, че и той е от фамилията. А учителят, който и без това си беше щурав, щом зърна расо, се разяри като биче от червено:

— Смърт на гарваните!… Долу тривърхите шапки: да живее свободната мисъл!… Долу ултрамонтанизмът!…

При фантастичната светлина на факлите лудият продължаваше да ръкомаха ида крещи несвързано: „Ей!… Ей!…“, без да може да познае негово бивше преподобие дон Бласко, който, за да не остане по-назад от учителя, дето му проглушаваше ушите, се дереше и той:

— Долу!… Смърт!… Долу!…