Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ivicere, 1894 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- Виолета Даскалова, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джовани Верга. Семейство Малаволя
Федерико де Роберто. Вицекралете
Италианска, първо издание
ДИ „Народна култура“ — София
Редактори: Виолета Даскалова, Георги Куфов
Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова
Технически редактор: Олга Стоянова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Литературна група IV. Тематичен номер 3363
Дадена за набор на 27.III.1973
Подписана за печат през май 1973
Излязла от печат през август 1973 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 53. Издателски коли 40,28
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
3
От този ден нататък дон Бласко нямаше вече мира. Пет пари не даваше дали наследството ще бъде поделено така или иначе; но още откакто бе влязъл в манастира, понеже нямаше свои занимания, негова постоянна грижа беше да си пъха носа в работите на другите.
Като дете той бе видял щастливите времена на дома Уседа, когато баща му, принц Джакомо XIII, харчеше и пръскаше пари като цар, имаше двадесет коня в конюшнята, цял рояк слуги и голяма свита приближени, които не ставаха от трапезата му, сложена денем и нощем. Тогава бъдещият монах слушаше само разговори за чрезмерните богатства на баща си, за големите имения, които притежавал, за рентите, които събирал от половината Сицилия; и естествено у него се бе породила жажда за удоволствия, силно желание за развлечения, които сам още не можеше да определи; докато един прекрасен ден бе затворен в новициата[1] на „Сан Никола“, а после принуден да даде обет. Всички тия богатства бяха отредени за брат му — първородния син, а на него се падаше само дотацията от тридесет и шест унции годишно, необходима му, за да влезе в богатата и благородна света обител… Всъщност в „Сан Никола“ се живееше може би по-разкошно, отколкото в дома Франкаланца. Огромният богат манастир бе сравняван с кралските палати, та дори в знак на това пред вратите му бяха поставени тежки вериги; а рентите, които получаваше, около седемдесет хиляди унции годишно, се поделяха едва между петдесетина монаси, братя и послушници. Ала богатата обстановка, веселият живот и почти пълната свобода да прави каквото си иска не можаха да разсеят мъката на монаха, задето бяха упражнили насилие върху него; още повече, че другите му братя, вторият син Гаспаре, дук д’Орагуа, и самият Еудженио, оставаха в светския живот, наистина с малко пари, но с възможността да спечелят; така или иначе, те бяха напълно свободни, можеха да се обличат модно и не бяха принудени да носят расото, което тежеше на дон Бласко повече, отколкото ливреята тежи на един слуга. Следователно огорчението на бенедиктинеца, мъката му по загубените богатства, завистта към братята му, омразата към баща му намериха отдушник в това, че той започна ежедневно да упражнява строг и безпощаден контрол върху целия род. Той имаше още по-голяма възможност да излива гнева си, когато — след като всичко излезе наяве и състоянието на баща му бе разпиляно за кратко време — младият принц Консалво VII бе оженен за оная Тереза Риза, която дойде да се разпорежда в дома Уседа. Тъй като според семейните традиции трябваше да се осигури продължение на рода по линията на първородния син, пък и при тия особени обстоятелства трябваше да се възстановят разклатените финанси с една голяма зестра, Консалво бе задомен на деветнадесет години, преди още дон Бласко да бъде подстриган за монах; ала още тогава у послушника се породи особена омраза към снахата, която по-късно започна да се проявява във всеки момент за щяло и не щяло.
Барон ди Риза от Нишеми, бащата на годеницата, бе дошъл в Катания от вътрешността на острова, за да задоми двете си дъщери, на които отначало искаше да подели по равно своите големи богатства; но когато по-голямата, Тереза, бе предложена на принц ди Мирабела, бъдещия принц ди Франкаланца, Уседа му показаха недвусмислено, че макар и разорени, няма да дадат Консалво VII на дъщерята на някакъв си селски барон, ако баща й не запълни с монети дистанцията, която я отделя от един потомък на вицекрале. Както баронът, така и момичето признаха, че това е правилно; обаче след като даде 400 хиляди унции, сиреч почти всичко, на Тереза и лиши от наследство по-малката Филомена, която после случайно успя да се омъжи за кавалер Вита и завинаги охладня към сестра си, бащата, със съгласието на дъщерята, поиска този брак да бъде сключен на основата на общото сливане на имотите, като на нея бъде възложено да управлява дома. Годеницата беше почти тридесетгодишна, десет години по-стара от Консалво VII, тъй като бе родена в 1795 година и дълго време не бе могла да намери подходящ кандидат за женитба; нейният и без това твърд характер се бе изострил още повече от дългото й чакане да се задоми; а голямото богатство и почти феодалната власт, упражнявана от баща й в родното селце, бяха породили у нея желанието да командува, да властвува, да господствува, което тя поиска да упражнява в своя нов дом. Принц Джакомо XIII трябваше да се съгласи с тези тежки условия, за да избегне пълния банкрут и разпродажбата на имота; и синът, и бащата бяха принудени да оставят юздите в ръцете на съпругата и снахата. Наистина дона Тереза спаси дома им, ала упражняваше в него тиранична власт, на която се подчиняваха всички до един, с изключение на дон Бласко. Без страх нито от бога, нито от дявола монахът направи тази жена постоянен прицел на своята яростна опозиция. Ако тя намаляваше някои разходи, той я обвиняваше, че позори фамилията със своето скъперничество; ако пък за други неща продължаваше да харчи както преди, упрекваше я, че иска да доведе фамилията до пълно разорение; ако слушаше съветите на другите, тогава за него тя бе глупачка, неспособна да мисли със собствения си мозък; ако действуваше самостоятелно, беше още по-голяма глупачка, защото освен глупост проявяваше и самонадеяност. И какво бяха парите, дето ги бе донесла като зестра? Нищожна сума! А когато тази нищожна сума укрепи и заздрави застрашения от разорение дом, за него това стана цената, с която тя си бе купила титлата принцеса. Тя не беше истинска благородница и не само че не можеше да се сравнява с високото благородство на Уседа, ами не бе достойна дори и за някой от техните блюдолизци, тия гладни благородници, дето преживяваха, работейки почти като слуги на големите господари. Тя не можеше да си поръча рокля на шивачката, нито да си купи шапка или чифт ръкавици, без монахът да я укори, задето е похарчила пари, за качеството на предмета или пък за избора на магазина.
Но дон Бласко не щадеше и другите роднини: нито баща си, който най-напред излапа цялото състояние, а после стигна дотам, че да живее от подаянията на снаха си; нито брат си, дето се бе оставил жена му да носи панталони като мъж, а пък той да носи… „Пресвета мъдрост! Пресвета мъдрост, помогни ми!“ — възкликваше в такива случаи монахът и рязко запушваше устата си; но с тия недомлъвки искаше да каже много повече, отколкото с дълги обяснения, като по този начин потвърждаваше слуховете, които се носеха по адрес на снаха му; а после, когато принцесата остана сама след смъртта на двамата принцове — бащата и сина, които умряха в една и съща година, и беше много по-свободна от преди, макар че и дотогава беше напълно свободна, дон Бласко направо изтърсваше прозвището, което тя заслужаваше.
Тя не обръщаше внимание на приказките му. Крясъците на монаха не можеха да й попречат да си прави винаги каквото си иска и й харесва. А като гледаше своенравните й и неразумни постъпки, дон Бласко се изяждаше от яд. Първородният син във всеки дом на този свят е предпочитаният, нали? В тази къща обаче той беше ненавиждан! А кой бе предпочитаният? Третият син! От много векове титлата граф ди Лумера заедно с всички останали бе принадлежала на главата на фамилията, а сега само поради чист каприз, поради някаква щуротия се даваше на оня Раймондо, който бе израсъл като „негодяй“! А вторият син, на когото дори кралят не би могъл да отнеме пожизнената титла дук д’Орагуа, беше затворен в „Сан Никола“!…
Историята, на дон Лодовико приличаше много на историята на дон Бласко с тази разлика, че докато дон Бласко беше трети син в семейството, Лодовико имаше пред себе си само принца и като дук д’Орагуа би могъл да се надява, че ще получи ако не от майка си, то поне от някой чичо необходимите средства, за да носи с достойнство тази титла. Понеже беше решено, че още един Уседа от това поколение трябва да влезе в „Сан Никола“, правото и традицията определяха третия син, Раймондо; но дона Тереза, за да наложи своята воля над всички човешки и божи закони, промени естествения ред на нещата и давайки предимство на Раймондо пред другите братя, го остави в светския живот, като го направи граф и отрано взе да подготвя малкия дук Лодовико да почувствува призвание към монашеството. Затова в нейно присъствие никой не можеше да се обърне към момчето с титлата, която му се падаше по право; още от ранното си детство той бе облечен в черно бенедиктинско расо; за играчки не получаваше друго освен олтарчета, малки потири, китки за ръсене и всевъзможни други църковни предмети. Когато майка му го питаше: „Ти какъв искаш да станеш?“, детето бе приучено да отговаря: „Монах в «Сан Никола».“ При този отговор то получаваше милувки и обещания за карлини[2], за развлечения, за разходки с карета. Ако понякога се осмеляваше да отговори: „Не зная“, дона Тереза щипеше ръката му до болка, докато изтръгнеше от него задължителния отговор. Нейният изповедник, доминиканецът отец Камило, също съдействуваше за този резултат, приучвайки момчето към сляпо религиозно подчинение, притъпявайки всячески чувствата и въображението му, като му внушаваше страх от ада и го караше да прозре блаженствата на рая. За да успее по-добре в своето намерение, принцесата не затвори рано момчето в новициата; държа го в къщи до петнадесетгодишна възраст. Тогава беше времето на строгите икономии, на кредиторите, които се тълпяха в стаите на администрацията, на погасяваните малко по малко дългове; така че там, където дон Бласко бе чувал да се говори непрекъснато за съкровищата, които отчасти се бяха стопили пред неговите собствени очи, Лодовико слушаше само оплаквания, заплахи на хора, които искаха обратно своето, и вечната песен на майка си, преувеличаваща нарочно своите материални затруднения: „Разорени сме! Не знам какво да правя! Няма да ни остане вече нищо!“ И докато в двореца Франкаланца принцесата проявяваше скъперничество и демонстрираше по всякакъв начин мизерията, в която бяха изпаднали, като събираше угасени кибритени клечки, за да ги пали от другия край, и препродаваше износените си рокли, преди да си направи някоя нова, на Лодовико тя описваше манастира на бенедиктинците като място на вечно блаженство, където животът минава без грижи за днешния ден и без страхове за утрешния, сред богати гощавки, пищни церемонии, весели разговори и приятни разходки извън града. Когато най-сетне влезе като послушник в „Сан Никола“, Лодовико можа да се увери, че майка му казваше истината, защото сякаш рог на изобилието се изсипваше непрестанно върху манастира и там животът течеше леко и радостно. Младежът, който се бе измъкнал от желязната опека на принцесата и на изповедника, ценеше най-вече свободата, граничеща с разюзданост, която виждаше да цари в манастира; така той се убеди, че имаше полза да се влезе в този орден, както му бе внушавано още от дете. И все пак, преди да даде обета, той се поколеба, разбирайки точно в момента, когато щеше да извърши това, каква тежка жертва му налагаха, защото дон Бласко го бе предупредил за хитрините на майка му. Но освен че не вярваше много на монаха, чиято безпощадна критика познаваше, ужасната строгост на майка му, от която час по-скоро гледаше да се отърве, го накара да се изплаши и да се откаже от всеки опит за открита съпротива.
Отец дон Лодовико твърде късно разбра играта, на която бе станал жертва, когато видя, че материалните притеснения, от които се оплакваше майка му, бяха лъжа и че мястото, от което го бяха принудили да се откаже, беше заето от брат му Раймондо. Но нямаше време да се връща назад: монашеското расо и качулката щяха да тежат на плещите му до самата смърт. Негодуванието, омразата и ненавистта, разразили се в неговата душа, бяха много по-силни от тия, които бе изпитал чичо му, защото поради дългия навик да се преструва и да понася огорчения и обиди той бе неспособен да излее гнева си с думи като дон Бласко.
Той не даваше никакъв израз на всички тия чувства, бушуващи в сърцето му: към майка си остана почтителен и покорен както преди и щедро прояви истинска братска обич към тоя Раймондо, който се радваше на узурпираното място; а с примерния си живот потвърди, че е призван да бъде монах. Докато дон Бласко, грубиян, невежа, жаден за материални блага, гуляеше с лошите монаси, залагаше на лотото като обезумял, за да забогатее, и носеше нож под расото, то дон Лодовико бе по-фин, по-образован и най-вече по-хитър, умееше да се владее и бе сочен като рядък пример на аскетични добродетели, като много голям теолог. Докато чичото, за да си отмъсти за загубената светска власт, претендираше да се разпорежда в манастира, като крещеше срещу абата и приора, деканите и икономите и псуваше свети Никола и свети Бенедикт и всичките им небесни събратя, племенникът сякаш полагаше всички грижи да се държи настрана, да не храни друга амбиция, освен да учи… Вътрешно той гореше от желание да си отмъсти. Понеже беше затворен завинаги в манастира, искаше да стигне бързо, преди всеки друг, до висок сан. При бенедиктинците наистина съществуваше едно царство, което трябваше да се завоюва: да бъдеш абат, това означаваше да имаш голяма власт, да притежаваш не знам колко си феодални титли и да се разпореждаш с едно баснословно състояние; а старите сицилийски закони му даваха правото да се нареди между перовете на кралството! Дон Лодовико искаше да стигне до това място за възможно най-кратко време; след като разбра какъв път трябва да поеме, той не се отклони от своята линия: никой никога не можеше да го упрекне в най-малка грешка, никой не можа да го въвлече в многобройните групировки, на които се деляха монасите; усамотен, почти винаги затворен в библиотеката, той печелеше симпатии със смиреното си държане, с подчинението към висшестоящите, а също и към равните нему, със строгото спазване на канона, със славата на учен, придобита за кратко време. Така на двадесет и седем години бе избран за декан; но понеже абатът и почти всички монаси много го уважаваха и хвалеха, той си спечели силната и яростна омраза на чичото. Жаден за власт, дон Бласко също искаше да бъде приор и абат; ала скандалният живот, буйният му характер и крайното невежество правеха ако не невъзможно, то поне много трудно задоволяването на тази негова амбиция; така че не го направиха декан преди четиридесетгодишна възраст; следователно, като гледаше на това място племенника си, дето „още има жълто по… устата“, той обезумяваше от гняв. Ужасната борба избухна при смъртта на приора Раймо, в началото на тази 1855 година. Нямаше спор по това, че един от фамилията Уседа, чиито прадеди бяха толкова заслужили към манастира, трябваше да заеме вакантното място; дон Бласко претендираше за този сан и дори не бе помислял, че онзи „езуитин“ — племенникът му, може да мечтае да му го оспорва; когато научи, че оня „мръсник“ му прави конкуренция и се осмелява да застава срещу чичо си, той едва не пукна от мъка. Това, което устата му изригна срещу Лодовико, можеше да привлече всички мълнии върху купола на „Сан Никола“ и да изпепели манастира с всичките му обитатели. „Сводник на всички отци, изхвърляч на нощните гърнета на абата и син на еди-кого си…“ — това беше най-малкото, което му каза.
Дон Лодовико не обърна внимание на думите му, като даде добър пример на целия манастир със смирението, с което отвърна на жестоките нападки на чичо си. Той бе съвсем уверен в своята правота: избирането на дон Бласко, който бе посял деца из целия квартал и поддържаше три-четири любовници, между които и прословутата Тютюнопродавачка, и беше толкова необразован и арогантен, се смяташе за невъзможно от всички; пред племенника си той имаше едно-единствено преимущество възрастта, ала това не можеше да компенсира всичките му ужасни недостатъци. С огромно мнозинство бе избран дон Лодовико. От този ден дон Бласко се озвери срещу този „мръсен езуитин“ и оная… оная… принцесата, на която естествено приписа нова, по-тежка, непростима вина за ритника, нанесен му от тоя „езуитин мръсен“.
Но и другите племенници, които монахът сега защищаваше от омраза към покойната, като ги насъскваше да се откажат от завещанието, никога не бяха се ползували с неговото благоволение. Стигаше това, че бяха деца на оная, която той считаше за своя лична неприятелка; пък и освен това в неговите очи всички те имаха по някаква особена вина, като се почне от Киара и нейния мъж.
Главната вина на маркиза се състоеше в това, че бе избран от принцесата за зет и че обичаше Киара въпреки неприязненото чувство, което момичето проявяваше към него; но в случая дон Бласко се радваше тъкмо за това, че можеше да се нахвърля едновременно срещу него, дето искаше „да се навре насила“ в дома Уседа, срещу принцесата, която искаше „да насили“ дъщеря си, и срещу племенницата си, дето беше „толкова глупава и побъркана“, та да отказва на кандидат „като този“! Съпротивлявайки се на майка си, Киара всъщност би трябвало да получи похвали и насърчения от чичо си монаха; но дон Бласко бе устроен така, че когато някой го признаваше за прав, той веднага променяше мнението си, за да го уязви. Затуй годежът се превърна в жестока вражда между девер и снаха, между чичо и племенница, а също така и между майка и дъщеря, защото и в този случай принцесата пак бе проявила обичайните си капризи.
За нея, като за всеки глава на знатно семейство, желани и любими чеда бяха само мъжките рожби: момичетата знаят само да ядат наготово и да отмъкнат част от покъщнината, ако се омъжат. Това салическо правило, дълбоко вкоренено в нейния мозък, наистина допускаше някои изключения — тя самата например, — но по отношение на челядта си принцесата се ръководеше само от него. При все това тя правеше разлика и между самите си синове. Приживе почти мразеше първородния си син и обожаваше Раймондо; но мразеният беше наследник на титлата, бъдещ глава на фамилията, а предпочитаният, въпреки жертвата на Лодовико, бе само младши син; затова, съгласувайки феодалната традиция със своята лична воля, тя бе решила, без да казва нищо за това, да подели богатствата си между двамата братя; сиреч да ограби първородния, който би трябвало да вземе всичко, и да облагодетелствува другия, който не би трябвало да получи нищо. От останалите двама братя Лодовико бе почти унищожен, за да отстъпи място на Раймондо, докато Фердинандо можеше да живее до известна степен свободен и както си иска. Към момичетата обаче тя хранеше едно по-дълбоко и еднакво чувство на отвращение и почти на презрение, като се стараеше да им попречи „да оберат“ братята си. Анджолина, най-голямата, бе обречена на отшелнически живот още от рождението си заради непростимия й грях, че се бе появила на бял свят. След една година брачен живот дона Тереза трябваше вече да роди и чакаше момче, първородния син, малкия принц ди Мирабела, бъдещия принц ди Франкаланца; тя не само го очакваше, но дори не допускаше, че може да не се появи. Роди се обаче дъщеря: майката не можа да й прости това никога. Щом я извади от пелените, веднага я облече като малка монахиня; момиченцето още не можеше да говори, когато всеки ден го водеха в манастира „Сан Плачидо“. На шест години то бе затворено в него, „за да получи възпитание“, а на седемнадесет кроткото и смирено създание, непознаващо света, поробено от майчината воля и от непристъпните стени на манастира, наистина се почувствува призвано да служи на бога: така умря Анджолина Уседа и остана сестра Мария Крочифиса.
Киара, която се бе родила веднага след нея и остана в къщи, изпита още по-силно коравосърдечието на майката; принцесата я бе оставила в светския живот не от страх, че хората щяха да я упрекнат, задето жертвува и двете си дъщери, а за да може тя самата да упражнява над момичето много по-строг надзор и по-голяма власт, отколкото игуменката в някой манастир.
— Ами че от такава луда жена като снаха ми — имаше обичай да казва дон Бласко — и от такова говедо като брат ми какво може да излезе! Разбира се, една съвсем побъркана глупачка!
И всъщност какво стана. Докато майката я държеше в железния си юмрук, тази почтителна и послушна дъщеря винаги свеждаше глава; в деня обаче, когато принцесата реши да я омъжи, след като бе намерила оня глупак, маркиз ди Вилардита, който предлагаше да се ожени за девойката без зестра, дъщерята каза „не и не“. Наистина съвсем невероятни неща!…
Виждайки в църква от време на време лицето на девойката изпод шала, маркизът се бе влюбил и принцесата, която твърдо бе решила да му даде дъщеря си, го бе допуснала в къщи. Но обезкуражен от хладния прием и от упорития отказ на Киара, убеждаван от роднини и приятели, че извършва лудост да се жени насила за момиче, което не го иска, той щеше да се отдръпне най-възпитано, ако дона Тереза, която и дяволът не можеше да разубеди, щом веднъж е взела някакво решение, не беше му заповядала да остане на своето място. Когато гледаше девойката, седнала в един ъгъл със сведена глава и с кърпичка в ръка, и той имаше желание да се разплаче — „това теле — както го наричаше дон Бласко, — дето има толкова нежно сърце, че може да се влюби в дългата муцуна на моята племенница!“ Наистина Киара не беше хубавица и майка й — отначало, за да й внуши да не мисли за женитба, а после пък, за да я накара да приеме този кандидат — всеки божи ден й повтаряше:
— Защо не се погледнеш в огледалото? Не виждаш ли колко си грозна? Кой ще те вземе!
Тогава Киара отвръщаше:
— Никой, и толкова по-добре! Нали ваше превъзходителство не искаше да ме омъжва! Оставете ме да си седя в къщи!…
При първото си впечатление от него, като всички Уседа, Киара не искаше да чуе за този годеник поради единствената причина, че беше малко дебел; но след като вече бе взето това решение, главната причина за нейната съпротива срещу майка й беше инатът, който при Уседа бе много по-ярко изразена наследствена черта, отколкото впечатлителността; до последния момент тя остана непреклонна, упорита, заинатена и казваше, че никога, никога няма да се омъжи за това буре; напразно братята, чичовците и отецът изповедник й обясняваха, че ако и да не е слаб, маркизът притежава златно сърце и се жени за нея без зестра, защото я обича; че в неговата къща ще живее като царица, защото той е сам и пребогат; че ако изпусне този кандидат, майка й може да се върне към първоначалното си решение да не я омъжва и да я остави стара мома. Заинатена докрай, тя все отказваше: не, не, не и толкова.
Отначало принцесата не й даваше да гъкне, после я наруга като слугиня, след това я заключи в една тъмна стаичка без дрехи, с малко храна, накрая я наплеска с възлестите си ръце, които удряха яко, и се закле, че ако тя не склони, ще я остави да умре от туберкулоза. И когато маркизът, обзет от угризения, дойде да върне годежа, принцесата му рече:
— Не, господине, трябва да се омъжи за теб, защото аз искам така. Ако тя е от Уседа, аз съм от Риза! И ще видиш, че ще промени решението си!
Добре знаеше тя как бяха устроени всички тия Уседа: заинатят ли се за нещо, главата им да разцепиш, пак не можеш ги разколеба; нали бяха вицекрале, волята им трябваше да стане закон! Но полека-лека, ден след ден, когато човек най-малко очаква, ето че изведнъж без причина се отказват от предишните си намерения; това, на което преди са казвали бяло, сега твърдят, че е черно; ако по-рано са искали да убият даден човек, после той става най-добрият им приятел…
Ала Киара не бе променила решението си до последния момент: пред олтара, заградена от двама полски пазачи — две разбойнически мутри, подбрани нарочно от майката, за да й всяват страх, — тя падна в несвяст и само с добра воля свещеникът успя да чуе нейното „да“. Но на другия ден след сватбата, когато цялата фамилия отиде на гости на младоженците, завари ги хванати за ръце, едва ли не прегърнати…
— Чудо на чудесата! — викаше дон Бласко.
Прислужниците, придворните и приятелите им доста време се шегуваха помежду си относно средството, което е употребил маркизът, за да укроти съпругата си; истината е, че от този ден Киара стана едно цяло със съпруга си, и то дотолкова, че щом той закъснееше четвърт час, веднага пращаше след него цялата прислуга и го ревнуваше дори и от мислите му. И при всички случаи, големи или дребни, изказваше само мнението на съпруга си; когато й задаваха някакъв въпрос, преди да отговори, тя питаше него с поглед, страхуваше се да не каже нещо, което той не мисли. Единствената й голяма мъка бе, че след три години брачен живот нямаше още дете от него, след като три-четири пъти бе оповестявала прибързано, че е бременна; но и по този начин тя показваше обичта, която изпитваше към своя Федерико.
Принцесата я бе омъжила за него по няколко причини. Преди всичко поради това, че след четиримата сина й се беше родила трета дъщеря и следователно тя разсъждаваше (или по мнението на дон Бласко „не разсъждаваше“) така: от трите дъщери първата да стане монахиня, втората да бъде задомена, а третата да остане в къщи. Маркизът, който бе влюбен в момичето, обещаваше не само да я вземе без зестра, а и да участвува в една малка комедия. Макар че твърдото намерение на майката беше да запази състоянието на фамилията непокътнато от дъщерите, все пак нейната гордост на принцеса ди Франкаланца не можеше да позволи хората да хвалят великодушието на зетя, че е взел Киара без нито един грош, сякаш я изважда от приют за подхвърлени деца. Затова в сметководните книги, в графата за брачните разходи, тя откри на името на дъщеря си рента от двеста унции годишно: така пишеше в акта, регистриран при нотариуса Рубино, и така знаеха всички; но после маркизът й бе дал една разписка, потвърждавайки получаването на цялата сума от четири хиляди унции, от които не бе видял нито грош!
Тогава дон Бласко, който бе вече зле настроен срещу маркиза заради брака му с Киара и срещу Киара заради това, че омразата й се бе превърнала много бързо в любов към съпруга, започна да обвинява най-остро и двамата, задето се бяха поддали на тази подлост и се подчиниха на лудата му снаха. Те имаха и друга още по-голяма, може би непростима вина за това, че не предявиха правата си върху бащиното наследство. Бенедиктинецът наистина смяташе, че фамилията Уседа не е била напълно разорена, когато в нея бе влязла дона Тереза; така или иначе, след като и в най-тежките времена бяха събирани ренти от имотите, принцесата трябваше да ги впише в сметките, защото и най-големият будала не можеше да й повярва, че тия суми са оливали за ежедневни разходи на семейството. Напротив, тия пари й бяха помогнали да плати дълговете и да спаси имуществото; следователно те бяха вложени в цялото възстановено състояние и трябваше да се впишат в актива на принц Консалво VII. А пък той, нали винаги е бил глупак, можа да увенчае краткия си и неразумен живот с онова смешно завещание, наложено и диктувано от жена му, с което, обявявайки се за разорен поради „семейни нещастия“ („Какво щастие от нещастията!“), завещаваше на децата си обичта на майка им („Ама че гадост — викаше монахът, — да се отвратят чак и кучетата!“). Но ако децата не бяха глупаци като баща си, трябваше да искат сметка до последния грош. Затова монахът усърдно бе тръгнал по петите на племенниците си, като ги насъскваше да предявят своите права; само с Раймондо не разговаряше от години, защото той бе любимец на майката. Но докато беше жива принцесата, никой не се осмели да пророни дума по този въпрос. И дон Бласко, колкото и да не искаше, ги извиняваше, защото имаше пред вид подчинението, към което тя ги бе приучила. Ала този маркиз, дето й беше само зет и следователно не биваше да се страхува от нея и веднъж бе вече изигран при сделката с брачния договор, беше за дон Бласко последният глупак, защото не се решаваше да надигне глас. И защо? Защо, моля ви се? Защото заявяваше, че се е оженил за Киара от обич, а не заради парите, които щяла да наследи!… Монахът толкова се гневеше на това, че щеше да му се пукне злъчката. Но с течение на времето той се поуспокои, очаквайки смъртта на снаха си, за да може отново да излезе на сцената. Сега, когато тя най-сетне бе пукнала и бяха отворили това жестоко завещание, яростният монах забрави за глупостта на Федерико и Киара и отново почна да ги атакува, за да ги накара да се раздвижат. Вместо да заяви „честно“ каква част идва от съпруга й и да я подели „справедливо“ между всички свои чеда, покойната се била разпоредила с цялото състояние като със своя лична собственост! И не стига това, ами измамила законните наследници, като им определила по някаква сума, уж по-голяма от законния дял, а всъщност им дала „само грошове“. Особено Киара била направо обрана „като в дън гора“, защото в завещанието не се споменавало нищо за легата на каноника Риза. Това пък беше друга каша, забъркана преди време от Дона Тереза. За да сломи съпротивата на Киара й да я накара да се омъжи за маркиза, между другото принцесата прибягна и до паричния въпрос; и за да не развързва собствената си кесия, замеси в това един свой вуйчо, каноника Риза от Калтаджироне, който обещаваше легат от пет хиляди унции в полза на внучката си, ако момичето се омъжи за маркиз ди Вилардита. В случая бе намесена и дона Тереза, за да гарантира предаването на сумата при условие, че действително се намери в наследството на каноника, който бе обещал да остави всичко на нея. Обаче каноникът бе умрял две години преди нея, поделяйки имуществото си между своята прислужница и принцесата, и тогава тя отказа да признае сключения договор; пък и маркизът от уважение и безкористност не бе и помислил дори да й поиска да го изпълни. Понеже в завещанието снаха му не споменаваше нищо за това свое задължение, понеже бе уредила „с дяволска хитрост“ и другата измама за четирите хиляди унции, които Киара не бе получила, а трябваше въпреки това да възстанови, като че ли наистина ги бе взела, сега дон Баско ходеше всеки ден при маркиза, за да го насъсква срещу покойната и наследниците, като го караше да иска: 1) законна подялба; 2) определената в брачния договор сума с всички неплатени лихви; 3) частта, която се пада на Киара от баща й; 4) легата на каноника. Той правеше една най-проста сметка, за да му покаже, че на жена му се полагат не десет хиляди унции, определени в завещанието, ами три пъти по толкова. Маркизът го слушаше, кимаше утвърдително на всичко, което казваше монахът, защото с този проклет бенедиктинец не можеше да се спори, но пред съпругата си казваше, че не желае те да започват кавгите в семейството, а да изчакат да видят какво ще направят другите. Киара се съгласяваше и с това мнение на съпруга си, както с всички други; но вътрешно даваше право на чичо си и й се искаше да получи каквото й се полага, защото й бе мъчно, че Федерико, с когото се надпреварваха да засвидетелствуват любовта си един към друг, трябва да носи сам тежестите на дома. Маркизът пък от своя страна протестираше:
— Аз съм те взел заради теб самата, а не за парите! Дори и да нямаше нищо, за мен не е важно… Впрочем това не значи, че ще се откажем от правата си. Да оставим да действуват най-напред Лукреция и Фердинандо. Не искам аз пръв да завеждам дело срещу твоето семейство…
Това безкористие, това уважение, проявено от него към фамилията Уседа, засилваха още повече привързаността и възхищението на Киара, караха я да се съобразява още по-усърдно с неговите желания; още повече, че тъкмо през тия дни, обрекла се (по съвета на игуменката на „Сан Плачидо“) на чудотворния свети Франческо ди Паола, тя отново бе обзета от надеждата, че е бременна. И така, за да защити съпруга си от тази конска муха дон Бласко, тя самата даваше отпор на чичо си:
— Да, добре, ваше превъзходителство, имате право, вие говорите така от обич към нас, ала трябва да зачитаме волята на нашата майка…
— Майка ти беше глупачка! — викаше монахът. По-голяма глупачка и от тебе! Каква е волята на майка ти? Да ви разори всички заради Раймондо, напук на Джакомо! И ти си луда като нея! Луда пасмина сте всичките!
Вбесен още повече от това, че съпрузите по цял ден се галеха, особено по време на обеда, когато взаимно си сервираха, сякаш бяха насред медения си месец, и си слагаха един друг в устата като гълъбчета, монахът избухваше:
— Аз наистина не зная кой от двама ви е по-голям глупак!
Но веднъж Киара го дръпна настрана и възнегодува:
— Ваше превъзходителство, на мен можете да казвате каквото си искате, но не обиждайте Федерико. Не мога да понасям да се говори лошо за него…
— Не понасяш ли, не можеш да търпиш? Че на кого ги дрънкаш ти тия! — кипна монахът. — Да не мислиш, че хората са забравили, че по-рано не го бръснеше за нищо и заплашваше, че по-скоро ще умреш, отколкото да се омъжиш за тая любеница?
Така племенницата обърна гръб на чичо си; той пък прати племенницата си по дяволите и не стъпи вече в нейния дом, като гръмогласно се наричаше тройно по-голям глупак, задето е проявил такъв глупашки интерес към тия две говеда. Ала неговите заричания бяха вятър работа; той не можеше да се помири и да мълчи, измъчваше се от това, че ще се изпълни волята на умрялата; и докато чакаше сгоден случай, за да започне пак атака срещу ония двама глупаци, залови се с Фердинандо.
По което и време да отидеше да го търси там горе, в Пиетра дел’Ово, винаги го намираше сам, с ренде, трион или мотика в ръка, погълнат от работата си като дърводелец или градинар, запретнал ръкави като някой работник или селянин. Фердинандо още от дете си беше такъв: мълчалив, боязлив, полудив, защото майка му се отнасяше неблагосклонно към него и той бе принуден да се забавлява сам как да е, тъй като на него не се полагаше никакъв подарък, дори и най-евтина играчка. Беше почти саморасъл и се стараеше да се оправя сам, сам да си доставя това, което му трябва. Когато другите отиваха на разходка, той оставаше в къщи да разглобява дървени или картонени кутии, за да си прави малки театри, олтарчета или къщички, които после подаряваше на всеки, който му ги поискаше, но най-често на Лукреция, понеже към нея питаеше голяма обич като към другарка по съдба. И ако го потърсеха понякога, когато имаше гости и някой роднина искаше да го види, той бягаше, завираше се в някакви дупки, където не можеше да го намери никой, или пък се скриваше в дюкяна на часовникаря, негов голям приятел, от когото се учеше на занаят. Един ден, за празника на свети Фердинандо, дон Коно Канала му подари „Робинзон Крузо“; той изчете книгата от кора до кора и остана смаян от прочетеното, сякаш бе направил голямо откритие. От този момент стана още по-див: единственото му и неизменно желание беше да претърпи корабокрушение на някой пуст остров и да се грижи сам за прехраната си. Тогава почна да прави опити с посеви в градината и по терасата на техния дворец, обзе го желание да живее сред полето, което принцесата подкрепи. Заради глупавите му страсти тя го бе нарекла Гламчо; но като разбра, че всичко това улеснява нейните проекти, отначало му даде голата нива с жълтугите и опунциите в Пиетра дел’Ово, а след време, когато бе вече назрял планът и за пълно обезнаследяване на другите в полза на първородния син и на Раймондо, тя му отстъпи цялото имение; принцесата обаче сключи със сина си напълно редовен договор, с който той се задължаваше да й дава петстотин унции годишно от доходите на имота, като всичко, което остава в повече, се пада на него. Този договор беше добра сделка за дона Тереза: преди всичко тя спестяваше тридесет и шест унции годишно за управител на чифлика, понеже Фердинандо незабавно се пресели там, за да обработва сам „острова“, който бе придобил; а освен това си осигури и една рента, каквато този чифлик инак не можеше да даде.
Гламчо разчиташе на мелиорациите, за да може да плаща петстотин унции на майка си и да разполага с остатъка; и наистина, щом влезе във владение, той започна да разорава целината, да копае кладенци, да изкоренява бадеми, за да засади лимони, да изскубва лозето, за да посади на неговото място бадемите, с една реч, да дава воля на капризите си, както си бе мечтал. Всъщност радостта му щеше да бъде още по-голяма, ако би могъл да извърши всичко сам; и макар че бе принуден да вика копачи и градинари, той работеше заедно с тях, плевеше, изхвърляше цели кошове камъни, подкастряше дръвчетата; работеше и като дърводелец, зидар и декоратор, защото една от първите му грижи бе да разшири и разкраси старата къща на управителя на чифлика. Щастлив бе, че живееше като героя, който бе разпалил въображението му, сякаш наистина се намираше на някой пуст остров, съвсем далеч от света. Спеше на нещо като моряшка койка, правеше си сам маси и столове, а къщата приличаше на склад от разпръснатите безброй инструменти: триони, рендета, свредели, скрипци, мотики и търнокопи; имаше и всички видове дъски и греди, чували с брашно, за да си меси хляб, запаси от барут, една етажерка с книги — всички вещи, които един корабокрушенец би могъл да спаси от кораба, преди той да потъне.
Ала още първата година той не можа да изплати напълно обещаната на майка си рента; остана да й дава почти половината, която сума принцесата вписа точно в сметките като негов дълг. После, в стремежа си да промени културите и да прилага новостите, за които чуваше да се говори или намираше в земеделските наръчници, или пък самостоятелно изследваше, той прибираше все по-малко реколта от земята. И разправяше, че за това са виновни наемните работници, които не изпълняват както трябва неговите нареждания, или обърканите годишни времена; майка му нарочно го подиграваше, за да го накара да упорствува в тази своя мания, и чудесно успяваше да постигне това. А доходът от Жълъдите намаляваше все повече и не стигаше дори до сто унции, въпреки че освен за сечива и някоя и друга книга той не харчеше за себе си нищо и се хранеше скромно със зеленчука от градината и с това, което хващаше на лов; а в редките случаи, когато се появяваше в двореца, скандализираше дори и слугите, толкова беше дрипав, омазнен и размъкнат в крайно извехтелите си дрехи. Но принцесата му се присмиваше и го оставяше да прави каквото си иска, като редовно вписваше в кредитната книга сумите, които всяка година оставаше да й дължи. Те вече възлизаха на един порядъчен капитал, който Гламчо не знаеше откъде да вземе; затова се страхуваше непрекъснато, че майка му, уморена от неговите дългове, ще му отнеме имота; и наистина принцесата неведнъж го бе заплашвала с това.
Следователно нейният главен удар в завещанието бе това, че отреждаше Жълъдите на Фердинандо. За него тази собственост беше нещо повече от голямо имение; той се страхуваше, че ако я смени за цялото наследство на по-големите си братя, ще загуби много. И при това му се опрощаваха всички неизплатени дългове, които вече възлизаха на хиляда и петстотин унции; така че той бе безкрайно доволен и смяташе, че към него са се отнесли много добре, свръх очакванията му. И когато дон Бласко тръгна по петите му, за да го накара да се възпротиви, той, като спираше за миг да рендосва или да подкастря, най-наивно му отвръщаше:
— Как? Че не е ли достатъчно това, което получих?
— Но на теб ти се пада поне тройно повече! И ти си измамен като всички останали! Пада ти се частта на баща ти, която трябва да поделите по равно между всички вас, и сега е моментът да си я възвърнете! А не знаеш ли, че в деня, когато умря майка ти, Джакомо дори не прати да те повикат?
— Не е възможно! — отвръщаше Фердинандо възмутен. — Че защо?
— За да скрие документите и ценните книжа! Отишъл бързо там и почнал да тършува из цялата вила: тия неща се знаят! А после устроил комедията с печатите. Ще разбереш това, когато се направи описът, душо непорочна!
Монахът изгаряше от нетърпение кога ще се извърши този опис. Но принцът сякаш не бързаше да научи какво има в къщи, не говореше за тия работи с никого от братята и сестрите си, дори и със сънаследника си Раймондо, който на свой ред мислеше за всичко друго, но не и да му иска сметка. Независимо от траура той беше непрекъснато вън от къщи, ходеше в „Казиното на благородниците“, за да разговаря със старите си приятели за Флоренция, да играе на карти или да преценява екипажите, които дефилираха в часа за разходка. А дон Бласко проглушаваше ушите на Фердинандо с укори срещу брат му. „Скандал, липса на уважение към покойната, дето още не е изстинала“, било поведението на този разюздан син, който се грижел само за развлеченията си и не дошъл дори „да затвори очите на майка си“, макар и само заради парите, които тя искаше да му даде brevi manu[3], „отнемайки ги от другите“!
В деня, когато най-сетне започна описът и се оказа, че в касата има само пет унции и две тарѝ наличност и една облигация за рента от сто дуката, монахът хукна към Жълъдите като обезумял.
— Видя ли? Видя ли? Видя ли?… Какво ти казвах аз! Пет унции! Майка ти никога не държеше по-малко от хиляда. Ами рентата, рентата! Аз знаех, че е пет хиляди дуката. Сега разбираш ли? Видя ли как ви обра вашият мил брат? И оня хайдук, синьор Марко, му помагаше. Обрани сте! Ограбени! Ако не дигнете шум, ако не си потърсите правата, заслужавате да ви заплюе човек в лицето.
Той крещеше неспирно, като доказваше на племенника си, който бе шашардисан от виковете му, новата измама. Ами че защо тогава Джакомо ще държи още синьор Марко на същата служба, след като вече е изгонил всички покровителствувани от майка му слуги: главния кочияш, готвача, всички ония, на които тя бе завещала по нещичко? Този „мръсник“, синьор Марко, „злият гений“ на покойната, трябваше да бъде изхвърлен „с ритници в задника“ веднага след като неговата покровителка бе склопила очи. А защо два месеца след това си седеше още на мястото? Именно защото, едва-що умряла старата му господарка, той „подло“ се бе хвърлил в нозете на новия господар, предал му беше всичко, оставил го бе „да обере“ ценните книжа, които се падаха на всички или поне и на „сънаследника“!
А това говедо Фердинандо се правеше на наивник, не искаше да вярва на всички тия мръсотии и заявяваше, че е благодарен на майка си заради опрощаването на хиляда и петстотинте унции! Като че ли онзи кожодерски договор между майка и син не беше нещо неморално, като че ли не нарочно принцесата бе определила по-висока от дохода на имота аренда, за да примами по-лесно този глупак!…
В стремежа си да му проповядва, че трябва да наследи повече, че би могъл да бъде двойно и тройно по-богат, може би монахът щеше да успее да разтърси племенника си, ако и с Фердинандо — както с Киара, когато говореше против съпруга й — не бе постъпил крайно непредпазливо. Фердинандо се страхуваше, че ако се откаже от завещанието и поиска законна подялба, Жълъдите ще отидат в ръцете на някой друг или най-малко ще трябва да ги подели с братята си. Дон Бласко, който го убеждаваше, че ще може да ги задържи изцяло за себе си, един ден му изтърси:
— Пък и най-сетне, ако загубиш този имот, ще вземеш в замяна някой друг, дето ще струва много повече!
— Не, ваше превъзходителство — отвърна Фердинандо, — като този имот няма друг в нашия дом…
— Жълъдите ли? — прихна тогава монахът. — Земя, дето се нарича Жълъдите? Наистина добра е да пасеш на нея стадо свини. Че какво друго ражда освен жълъди? Особено сега, след като я опустоши с твоите налудничави опити.
Щом чу да се подценява така земята му и неговият труд, Фердинандо онемя и почервеня като домат; после, като си възвърна гласа, заяви:
— Ваше превъзходителство, знаете ли какво казва поговорката? „Повече знае лудият в своя дом, отколкото мъдрият в чуждия!“
Тогава монахът, след като изригна цял куп неприлични думи срещу този невъзпитан младеж, не стъпи повече в неговия „свинарник“ и отиде да досажда на Лукреция. Нея той беше оставил за най-после, понеже ако инстинктивно изпитваше антипатия към всичките си племенници, то срещу тази беше особено ожесточен.
Като Киара и Фердинандо Лукреция не помнеше нито една ласка от майка си; и ако в очите на монаха Киара отначало имаше известна заслуга заради съпротивата, която бе оказала на принцесата при сделката с брака, а Фердинандо — че бе напуснал дома, най-малката му племенница имаше само грехове, един от друг по-тежки. Под камшика на дона Тереза, която се отнасяше с нея особено грубо, защото се бе родила, когато тя вече не искаше други деца, смятана за натрапница, дошла да заграби част от имуществото, отредено вече за двете мъжки чеда, Лукреция бе израснала като „сънливка“, както казваше бенедиктинецът: мудна, мълчалива, дива като Фердинандо; и винаги беше така разсеяна, че нейните отговори будеха смях у всички с изключение на чичо й Бласко, който непрекъснато я заяждаше.
Като потискаше и малтретираше дъщеря си, принцесата все пак не забравяше главната цел, която трябваше да постигне: сиреч да я остави стара мома в къщи. Затова ежедневно и упорито убеждаваше Лукреция, че бракът не е за нея; преди всичко поради недоброто й здраве — а момичето се чувствуваше отлично; после, защото така изискват интересите на фамилията — и й посочваше за пример дона Фердинанда; после, защото без пари не би могла да намери подходящ кандидат — изключителният случай с маркиз Федерико потвърждаваше това правило; и най-сетне (сякаш всичко това не беше достатъчно), защото е грозна — и тук принцесата казваше истината.
Щом я видеше пред огледалото или пък в редките случаи, когато девойката влизаше при гостите, дошли за майката, тя възкликваше:
— Колко си грозна, дъще моя! Какво нещастие е човек да има такава грозна дъщеря, нали?
Все пак най-убедителният й аргумент беше бедността: имуществото принадлежеше на „мъжките чеда“; когато управителите на именията й носеха цели чували с пари, тя казваше на Лукреция:
— Виждаш ли тези пари? Всичките са на момчетата!
И ако девойката повдигнеше очи към топографските карти на именията, окачени в преддверията, майката повтаряше:
— Какво гледаш? Това е собственост на момчетата!
Ако в присъствие на момичето се заговореше за бракове, дона Тереза предупреждаваше с укор: „Какви ги разправяте пред момичетата!“; а на четири очи й внушаваше, че да се мисли за женене, е смъртен грях, който трябва да се каже на изповедника; и изповедникът, отец Камило, убеждаваше в това Лукреция. После принцесата пак повтаряше до втръсване:
— Впрочем ти нямаш нищо, щеш не щеш, трябва да останеш в къщи. Кой ще иска да се ожени за тебе без зестра?
Що се отнася до Киара, там работата била съвсем друга: намерил се човек да я вземе само с една риза на гърба, защото знаел, че е разумна, богобоязлива, покорна към майка си. И за да подслади малко горчивия хап, принцесата понякога се изпускаше да рече:
— Ако и ти постъпиш като сестра си, после ще те възнаградя.
Така бе расла Лукреция: непрекъснато огорчавана и унижавана, отделена от света повече, отколкото в манастир, мразена от по-големите си братя и от самите си чичовци, дори малко тиранизирана от Киара, която поради това, че беше пет години по-възрастна от нея, се държеше като „голяма“; само Фердинандо я закриляше и обичаше, понеже характерите им бяха сходни. Гламчо вече трябваше да се грижи сам за себе си, тъй като в семейството не се ползуваше с особено благоволение; но доколкото можеше, показваше на Лукреция, че я обича. По-голям от нея само с една година, той играеше с Лукреция и й подаряваше своите саморъчно направени играчки; по-късно, когато понаучи буквите и сам се научи да рисува и да прави дребни предмети, предаде своята наука на сестра си, за която не даваха пари за учител.
Впрочем Лукреция се радваше на компанията и покровителството не само на Фердинандо, а и на дона Вана, една от камериерките; и принцесата, макар че винаги беше нащрек, не можа да съзре опасността, която идваше от тази страна.
Прислугата в дома Франкаланца бе зле платена и свикнала да трепери пред господарката; въпреки това рядко някой си отиваше, ако не биваше уволнен, защото всички намираха начин да си отмъстят морално и материално за лошото отношение. Начинът беше този — всеки заставаше тайно на страната на някой от синовете и дъщерите или деверите срещу господарката; раздухваха недоволствата, шпионираха; затова и в двора съществуваха толкова групировки, колкото глави там горе, в двореца, имаха претенциите да действуват самостоятелно. Дона Вана следователно беше към групата на „госпожиците“; както отначало бе насърчавала отчаяната съпротива на Киара срещу наложения й брак, така по-късно тя разказа на Лукреция историята на сестра й, за да й покаже колко коравосърдечна и своенравна е майка им; втълпи й, че и тя трябва да се задоми, накара я да осъзнае своите права и достойнства. Не е вярно, че е бедна; принцесата може да разполага само с половината от състоянието, другата половина трябва да се подели по равно между всичките й синове и дъщери.
— Ще не ще — казваше дона Вана, — така трябва да направи, защото е писано в закона: затова тази част се нарича законен дял…
И Лукреция я слушаше със зяпнала уста, стараейки се да разбере. Но тя схващаше по-лесно ласкателствата на камериерката, която откриваше скрити красоти във фигурата на младата господарка, когато я обличаше или решеше.
— Колко добре сте оформена, ваше благородие! Стройна като палма… И тези плитки, като корабни въжета! — После заключаваше: — Трябва да си намерите някой да им се радва!
Стана така, че когато Джуленте дойдоха да живеят срещу двореца Франкаланца, дона Вана рече на госпожицата:
— Ваше благородие, видяхте ли младия господин Бенедето? Гледайте какъв хубав момък!
Лукреция застана до прозореца да го наблюдава и сподели мнението на камериерката.
— Не забелязахте ли, ваше благородие, как ви гледа?
Лукреция почервеня като мак и от този ден насетне очите й често се отправяха към балкона на младежа. Но докато принцесата се радваше на добро здраве, работата не отиде по-далече и никой не подозираше нищо. Един лош ден обаче дона Тереза, вече болнава, се събуди с лека болка в хълбока, на която отначало не обърна внимание, но която една година по-късно я отведе в гроба. Когато болестта на господарката се влоши и особено когато, за да смени климата, тя отиде в Белведере сама, защото любимият й син Раймондо беше във Флоренция, а другите синове и дъщери малко или много й бяха противни, тогава дона Вана се почувствува по-свободна и улесни любовната връзка на госпожицата; говори с момъка и отначало носеше поздрави от едната страна на другата, после поръчения и най-сетне писъмца. В семейството забелязаха това и всички се нахвърлиха върху Лукреция.
Джуленте, дошли преди около един век в Катания от Сиракуза, принадлежаха към една неопределена каста, която не беше вече „средно съсловие“, сиреч буржоазия, но и още не беше истински благородническа. Те се мислеха за благородници и се перчеха с това, ала не можеха да внушат на другите тази своя убеденост. От много поколения се бяха сродявали с фамилии от истинската „стара мая“, но трябваше да избират обеднелите, защото една богата благородница никога не би се омъжила за един Джуленте. За да се изравнят с истинските барони, те бяха усвоили всички баронски обичаи: така само един от тях, първородният, можеше да се ожени, другите трябваше да останат ергени. Премахването на фидеикомиса[4] ги бе зарадвало, понеже в тяхната фамилия не съществуваше; когато бе създаден майоратът, те безуспешно се опитаха да придобият това право. Все пак цялото имущество се падаше на първородния: дон Паоло, бащата на Бенедето, беше много богат, докато дон Лоренцо не притежаваше нито петак; навярно затова плетеше интриги с революционерите. Бенедето, по примера на чичо си и поради новия вятър, който духаше, също беше либерал; държеше извънредно много на своя произход, но нападаше фарисейството на благородниците („когато лисицата не достига гроздето!…“ — викаше старата мома) и поради тези свои чувства, макар че цялото състояние на баща му един ден трябваше да се падне нему, той учеше за адвокат. Оттук идваше и гневът на дон Бласко срещу племенницата му, която се осмеляваше да се люби, без да иска разрешение от него. И то с кого? С един Джуленте, един либерал, едно адвокатче!
И тъй, след прочитането на завещанието и след като Киара, маркизът и Фердинандо не се поддадоха на неговите подстрекателства, монахът се насочи към Лукреция. При нея имаше по-голяма надежда да успее, защото заради любовта си към Джуленте тя беше заинтересована да се опълчи срещу фамилията си. Вярно е, че за момента се налагаше той да подкрепя любовната връзка на племенницата си или най-малкото да се преструва, че не знае за това; но дон Бласко умееше да преодолява и по-големи трудности, само и само да плете интриги, да налива масло в огъня и да се налага. Следователно той почна да убеждава Лукреция, че към нея са постъпили несправедливо, че Джакомо ги е обрал веднага след смъртта на майка им; и на нея направи сметка какво й се полага и я насърчи да се сговори с Фердинандо, на когото само тя можела да въздействува, за да могат после, сплотени, да се противопоставят на по-големия си брат.
Лукреция, която се бе възправила срещу опозицията на роднините си (като всеки Уседа, щом видеше, че му противоречат) и се бе заклела пред дона Вана, че на всяка цена ще се омъжи за Джуленте, като слушаше сега монахът да й говори за нейните права, да я убеждава, че тя е по-богата, отколкото си мисли, да я насъсква да наложи своята воля, хем се вслушваше в думите му, хем бе недоверчива, обзета от подозрението, че в това може да се крие някаква измама. Нощем се съветваше с камериерката си; и понеже дона Вана я поощряваше да следва съветите на монаха, тя признаваше, че майка й бе измамила и нея, и останалите братя и сестри в полза само на ония двамата; и когато дон Бласко й изреждаше отново всички аргументи, тя свеждаше глава; ала тъкмо когато трябваше да обещае, че ще говори с Джакомо, страхът я караше да се дърпа назад. Тя бе израсла с мисълта, че той е човек от по-друго тесто, по-фина натура; докато всички братя и сестри си говореха на „ти“, към първородния трябваше да се обръщат на „вие“; пък и принцът, който винаги я бе държал на разстояние, гледайки я отвисоко, сега, след прочитането на завещанието, бе станал още по-неприветлив към всички, но най-вече към нея. Готова да издържи борбата заради Джуленте, тя искаше да запази силите си за по-благоприятен момент, да не ги хаби за някаква си цел, която й се струваше второстепенна. Бенедето й бе писал, че щом се дипломира, сиреч след две години, ще поиска ръката й; и че дук д’Орагуа, голям приятел на чичо му Лоренцо, сигурно ще ги подкрепи; но през това време тя трябва да бъде търпелива и разумна, да се старае да не раздухва омразата на Уседа. Запитан по въпроса за завещанието, той я съветваше да не предприема нищо срещу принца; от една страна, поради старите причини и, от друга, за да не помислят, че е жаден за по-голяма зестра.
— Виждате ли, ваше благородие? — разсъждаваше камериерката, като слушаше тия писма, които младата господарка й доверяваше. — Виждате ли колко е добър, ваше благородие! Той обича ваша милост, а не вашите пари. Какво щеше да ви отговори някой друг, дето гледа да пипне зестрата ви? „Да заведем дело!“
Той наистина беше добър момък, ученолюбив, малко фанатик, запален от либералните идеи на чичо си, обичащ пламенно Италия; в своите писма до девойката той заявяваше, че най-много обича нея, майка си и отечеството, което трябва да освободи.
Така че и Лукреция, след като изслушваше подстрекателствата на дон Бласко, не предприемаше нищо от това, което искаше чичо й; напротив, дори веднъж, когато бе много настойчив, тя му отвърна:
— Ваше превъзходителство, защо не говорите вие с Джакомо?
При това неочаквано изказване монахът посиня от гняв и насмалко не се задуши.
— А, така ли, аз ли трябва да говоря с него, глупачке глупава? Приятно ще ви бъде, говеда недни, с чужди ръце да вадите кестените от огъня, нали? Аха, искали сте аз да говоря! Да не мислите, че мене ме е еня дали ви ограбва и дали ще ви глътне всичките, пасмина проклета, луди, езуити и глупаци!…
Наистина за дон Бласко бе невъзможно да говори с Джакомо и да вземе страната на племенниците си, заставайки срещу него. Така той окончателно щеше да се заангажира, щеше да вземе нечия страна и не би могъл да обвинява този, на когото преди това е давал право, и обратно; а това за него беше просто необходимост.
Така например принцът единствен от цялата „зла пасмина“ (както бенедиктинецът наричаше близките си в моменти на раздразнение, сиреч почти винаги) го слушаше и му се подчиняваше и го бе оправдавал в борбата му срещу принцесата; а сега дон Бласко в отговор на това насъскваше срещу него братята и сестрите му. Но монахът съвсем не мислеше, че по този начин постъпва зле; скептик и недоверчив, той знаеше, че Джакомо го бе подкрепял не от обич и уважение към него, а от чиста сметка.
Всъщност принц Джакомо се бе подчинил на своите собствени интереси. Не можейки да му прости, че не се бе появил навреме, когато го очакваше и го желаеше, принцесата не се бе зарадвала на своя първороден син, който на всичко отгоре при раждането си бе изложил на опасност живота й. Вместо да го обича силно, защото го бе желала и й струваше много, дона Тереза почти не го обичаше. И при раждането на Лодовико тя пак беше равнодушна и измъчена; нейната майчина утроба неочаквано бе трепнала едва при появяването на Раймондо. И тъй, докато останалите близки, които не бяха „луди“ като нея или пък проявяваха по-друга лудост, внушаваха на Джакомо, че като първороден син и наследник на титлата той представлява нещо повече от другите, принцесата бе вложила в Раймондо цялата си обич — сляпа, безразсъдна, необикновена обич. А покровителството на майката имаше много по-голямо значение от това на бащата и чичовците; защото, докато те даваха на алчния за пари и власт Джакомо само голи обещания, Раймондо бе обсипван с подаръци, налагаше се на всички и превръщаше прищевките си в закон. Така започнаха сбиванията между двамата братя; Раймондо като по-малък винаги си изпащаше. Но когато принцесата виждаше своя любимец облян в сълзи, Джакомо изпитваше силата на нейните ужасни ръце, които оставяха синини, дето пипнеха. Момчето упорствува известно време, докато превърна майчината студенина в силна омраза; после, разбирайки, че е сгрешило пътя, смени тактиката си и взе да се преструва, стана шпионин на дон Бласко и изпита радостта от отмъщението, като гледаше как монахът напук на снаха си бие Раймондо. Но това задоволство беше краткотрайно и неудовлетворително: с течение на времето принцесата затвори в „Сан Никола“ втория си син и даде на Раймондо титлата граф; алчна и стисната, тя беше щедра само към своя любимец; Джакомо никога нямаше нито грош и дрехите му бяха опърпани, докато другият бе стъкмен като кукла. Ако Раймондо изказваше някакво мнение, винаги биваше подкрепян или най-малкото не бе осмиван; а Джакомо не можеше да разполага с нищо. Едно от постоянните му желания бе да се държи като господар в къщи и да преустрои двореца, както той си иска; но майка му не позволи да премести дори един стол. Тя самата се бе потрудила да промени архитектурата на сградата, която сякаш бе съставена от четири-пет различни постройки, свързани заедно, понеже всеки един от прадедите бе давал воля на капризите си, зазиждайки прозорците на едно място, за да пробие балкони на друго, издигайки етажи от едната страна, за да бъдат разрушени пък от другата, променяйки на части цвета на мазилката и орнамента на корниза. Вътре безредието беше още по-голямо: зазидани врати, стълби, които не водят наникъде, стаи, разделени на две с прегради, сринати стени, за да направят от две стаи една; „лудите“, както дон Бласко наричаше и своите прадеди, един след друг бяха строили и рушили, както им бе скимнало. Най-голямото разбъркване бе извършено от неговия баща, принц Джакомо XIII, когато той не знаеше къде да си пръска парите; и тази „проста кратуна“ — дона Тереза, вместо да мисли за икономии, се бе забавлявала да пръска още пари за други чудати нововъведения… Джакомо също искаше да промени плана на къщата, ала майка му не го остави да забие и един гвоздей; и бенедиктинецът се гневеше най-вече за това, че синът, който винаги беше обиждан, приличаше досущ на майка си: властолюбив, алчен, жесток и фантазьор като нея. А пък тази гъска предпочиташе Раймондо, дето не ценеше парите, пръскаше всичко, каквото имаше, не разбираше от сделки и обичаше и търсеше само развлечения и удоволствия!… Двамата братя, макар и да носеха характерните родови черти, не си приличаха и физически: Раймондо беше красив, а Джакомо повече от грозен. В Галерията с портретите можеха да се открият тия два типа. Сред по-далечните прародители се забелязваше това съчетание на сила и грация, което представляваше красотата на младия граф; но с течение на вековете лека-полека характерните черти бяха започнали да се изменят, лицата се бяха удължили, носовете изпъкнали напред, тенът на лицето бе станал по-мургав; фигурите бяха загрозени от прекалено затлъстяване като това на дон Бласко или от крайна мършавост като тая на дон Еудженио. При жените изменението беше още по-ярко изразено: Киара и Лукреция, и двете свежи и млади, бяха толкова непривлекателни, сякаш не бяха жени; облечена в мъжки дрехи, леля Фердинанда би изглеждала нещо средно между лихвар и клисар; сред женските портрети от по-близко време личаха също такива груби като на мъже фигури; докато при старите портрети странните прически и екстравагантните костюми, задушаващите фламандски яки, в които главите изглеждаха като поставени в леген, богатите рокли, пристягащи тялото като плочки на костенурка, не можеха все пак да скрият елегантната стройност на формите, нито да изменят изящната чистота на чертите. При по-близките поколения сред изродените фигури тук-там се виждаше все пак някоя, която напомняше на първообразите; така поради някакво съживяване на старите клетки на благородническата кръв Раймондо приличаше на по-чистия древен тип. Принцесата сияеше от радост, като го гледаше такъв, красив и изящен, да управлява каляска, да язди или да се фехтува; а първородния си син тя наричаше с толкова много прякори, колкото недостатъци откриваше в неговата фигура: Танцуваща мечка — заради тромавостта му; Полишинел — заради дългия му нос; Джуджето — заради ниския ръст.
И тъй, омразата на Джакомо към майка му и брат му не угасваше; тя нарасна чрезмерно, когато дона Тереза преля чашата, като намери съпруга за Раймондо. Семейната традиция, поддържана от установяването на фидеикомиса чак до 1812 година, повеляваше да не се жени никой освен първородния син; и наистина от предишното поколение не беше се задомил нито дукът, нито дон Еудженио; ала както винаги принцесата пет пари не даваше за правилата и намисли да потърси подходяща партия за женитба на Раймондо, преди да е намерила за Джакомо. След нейната смърт, като оставяше състоянието си на тях, положението на двамата братя щеше да бъде еднакво; но докато бе жива, понеже тя не искаше да се лиши от нищо, Джакомо, който по необходимост трябваше да се ожени, за да предаде титлата, щеше да забогатее от зестрата на жена си, а Раймондо, оставайки ерген, нямаше да притежава нищо. Следователно, убедена, че е необходимо да задоми и любимия си син, преди да осъществи своето решение, тя все пак дълго време се колеба, и то не защото се боеше да наруши традицията, да създаде в родословното дърво на Уседа един страничен клон, който щеше да съперничи на основния, а поради обичта си към момъка: измъчваше я скрита ревност при мисълта, че друга жена ще живее денем и нощем до него. Затова, когато най-сетне се реши, не пожела да му вземе момиче от града, нито от околната провинция, а започна да търси подходяща кандидатка в Месина, в Палермо и още по-далече — на континента, като за това си имаше свои особени изисквания, едно от които беше годеницата да е сираче по майка. Търси няколко години и нито едно момиче не й хареса. Накрая, чрез един бенедиктински монах, събрат на дон Бласко, отец Дилена от Милацо, тя спря избора си върху дъщерята на барон Палми, братовчедка на монаха. Но понеже самата тя сметна, че ще прекали, ако ожени Раймондо преди Джакомо, който на двадесет и пет години беше още ерген — единствен случай в историята на фамилията, — погрижи се да ожени и двамата братя по едно и също време и за първородния отреди дъщерята на маркиз Грацери.
По този повод избухнаха страхотни кавги. Ако омразата на Джакомо поради женитбата на брат му стана още по-силна, тъй като виждаше, че наред с неговото потомство се подготвя и друго поколение на Уседа, което щеше да отнеме част от неговите имущества, не по-малко беше и раздразнението му от неговата собствена женитба. Макар и жесток, алчен и безчувствен той все пак се бе влюбил в братовчедка си Грациела, дъщеря на сестрата на майка му, и бе намислил да се ожени за нея независимо от това, че зестрата й беше несравнимо по-оскъдна от тая на Грацери; ала принцесата, именно заради по-голямото богатство, донейде и за това, че никога не се бе разбирала със сестра си, а, напротив, винаги я бе държала настрана от себе си, и най-вече заради удоволствието да се противопостави на желанието на сина си, го насили да се ожени за Грацери.
Джакомо не беше вече дете, за да се подчинява на майка си от страх пред наказания и бой; но тя имаше в ръцете си по-силно оръжие, тъй като беше господарка на парите и можеше да го заплаши, че ще го лиши от наследство.
— Нито грош… — казваше му тя хладно, като свиваше устни — няма да получиш нито грош!
И неприязненото й чувство към този син, и силната й любов към Раймондо, и неговият предстоящ брак потвърждаваха заканата, пораждаха подозрението, че тя наистина ще я изпълни. Принцът, който дотогава не бе успял да усвои напълно изкуството да лицемери, след тази последна и бурна кавга преклони глава примирен и покорен и започна да й се подчинява старателно и сляпо дори и за смешни и безполезни неща; взе да говори само за братска обич, за съгласие, за почит към родителите. А вътрешно се изяждаше от яд; и докато чакаше да обере плодовете от това свое поведение, стоварваше тираничната си власт и гнева си единствено върху своята жена.
Още от първия ден на брака се отнасяше към нея по-лошо, отколкото към слугиня; тя не можеше да изрази не само волята си, но дори и някакво свое мнение; принцът я приучи да му се покорява само с поглед; когато имаше нужда да си купи чиле конци или една педя панделка, тя трябваше да иска от него необходимите дребни пари — а пък му бе занесла сто хиляди унции зестра! Нейната мисия бе да роди наследник на мъжа си, да увековечи рода на Вицекралете; след като я изпълни, тя бе смятана за излишно гърло в къщи, по-излишно и от един блюдолизец; защото блюдолизците поне лакейничеха на фамилията и при нужда помагаха на майордома; докато дона Маргерита не умееше да прави нищо и не мислеше за друго, освен да избягва контакт и близост с хората, обзета от мания за чистота и кошмара от зарази. Впрочем тя беше кротко създание, безволева, мек восък, който принцът мачкаше, както си искаше. И не от обич към нея, а за да прави напук на сина си, принцесата неведнъж заставаше в нейна защита; тогава снахата страдаше още повече, защото Джакомо, отстъпвайки привидно, после още по-жестоко я караше да заплати това покровителство.
Ако бракът на принца тръгна така лошо, то тоя на Раймондо започна още по-зле. Джакомо не искаше Грацери, защото обичаше братовчедка си; Раймондо обаче не искаше никоя, бе решил да не се жени. Ласките и предпочитанията на майка му бяха събудили у него ненаситно желание за удоволствия и свобода; ала покровителството на принцесата тежеше също така, както и нейната неприязън, толкова деспотична беше тя във всичко. Нейният любимец трябваше да прави това, което тя искаше, да й се отплати с още по-смирено покорство за привилегиите, дадени му от нея; но и тези привилегии, изключителни в сравнение с подчинението, в което тя държеше другите си деца, не бяха достатъчни за Раймондо; напротив, те възбуждаха още повече желанията му, без да може да ги задоволи. Така например само на него се отпускаха пари, които можеше да харчи, както си иска; но принцесата даваше капка по капка, а младежът, който непрекъснато пръскаше пари за дрехи, за жени и между другото имаше страст към хазарта, пропиляваше за една нощ онова, което майка му даваше за цяла година. И само на него бе позволено да отиде чак до Флоренция; това краткотрайно пътуване събуди у младежа страстно желание да пътешествува, да прекарва дълго време в най-хубавите и най-богати градове, обаче не бе последвано от други.
И тъй, макар че към тях тя се отнасяше съвсем различно, и двамата братя очакваха с еднакво нетърпение смъртта на майка си: Джакомо, за да упражнява своята власт като глава на фамилията, да си отмъсти за изтърпяния тормоз и да заграби имуществото; Раймондо, за да изплати направените тайно дългове, да пръска пари за своите прищевки и да задоволи най-голямото желание, което го измъчваше: да се махне от Сицилия, да види Милано и Торино, да живее във Флоренция или в Париж.
При първото предупреждение за този брак той се възпротиви открито на майка си, защото единствен от всички можеше да й каже в лицето: „Не искам!“ Бракът е верига на шията, заробване, отказ от живота, за който той мечтаеше: в никакъв случай не можеше да го приеме. Ала принцесата, която спрямо другите си деца си служеше със строги нареждания, крайни заплахи и остър сарказъм, към него се обърна с езика на убеждаването. Иска ли да се забавлява, да има много пари за харчене и да прави каквото му харесва? Тъкмо зестрата на жена му ще му даде възможност за всичко това! Тази ревнивка, която се бе примирила от немай-къде да го задоми, не искаше снаха от техния край и бе отишла далече да му търси кандидатка, не можеше да допусне нейният син да обича тази друга жена, да й бъде верен и да се чувствува обвързан сериозно с нея.
— Какъв си глупав! — казваше му тя. — Засега се ожени за нея, а после, ако ти омръзне, ще я зарежеш.
И само този език и тези доводи накараха момъка да се съгласи, защото разбра, че по този начин веднага ще стане богат и в същото време ще се отскубне от потискащата опека на майка си.
При брака на Джакомо дон Бласко побесня и изплю най-мръсни ругатни срещу племенника си, който си бил втълпил да се жени за братовчедка си Грациела, дъщеря на друга Риза! И срещу снаха си, която го женела „насила“ за Грацери. Но като венец на всичко липсваше само бракът на Раймондо… Да ожени още един син! Да създаде втора фамилия! Да отстъпи от традициите на рода! Де се е чуло и видяло такава щуротия!… Дон Бласко не съобразяваше, че си противоречи, като, от една страна, претендираше да се зачитат традициите, а, от друга — още беснееше от злоба, задето самият той бе погубен от същите тези традиции; но той не се спираше пред нищо, само и само да оказва опозиция и да излее по някакъв начин яда си. И това, което най-много го обиждаше в брака на Раймондо, бе изборът на годеницата. Ами че от толкова предложени кандидатки коя бе избрала снаха му? Предложената от отец Дилена, личен неприятел на дон Бласко!
В манастира на бенедиктинците измежду многото секти, на които се деляха монасите, най-ожесточени бяха политическите: така дон Бласко беше страстен бурбонец, а отец Дилена в 1848 година ликуваше с другите либерали по случай изгонването на Фердинандо II. На следващата година дон Бласко успя да му се реваншира; но по-късно Дилена го накара да се изяде от яд, когато се оваканти длъжността приор и той подкрепи Лодовико Уседа, макар че и дон Бласко аспирираше за това място. Да се избере за Раймондо предложената от Дилена съпруга, дори негова собствена братовчедка — това наистина беше вече прекалено! Не би могло да се опише всичко онова, което дон Бласко извърши и изрече в двореца: колко столове преобърна, колко юмрука стовари върху мебелите, колко обидни думи и псувни излязоха от устата му! Така че принцесата, докато преди това го оставяше да вика, оказвайки му само пасивна съпротива, най-после му тръсна право в лицето, че у дома си винаги е правила каквото си иска и че дори съпругът й никога не се бил осмелявал да й повиши тон.
— Знаете ли какво? Ще ми доставите безкрайно удоволствие да не идвате повече тук!
Дон Бласко не й остана длъжен:
— Вие ли ще ми казвате да не идвам тук? Нима не знаете, че ви оказвам височайша чест всеки път, когато влизам в този зандан? И не знаете ли, че плюя и на вас, и на всичките ви близки… Я вървете по дяволите всички! Да ми изсъхнат мръсните крака, дето ме доведоха тук!
После, сред приятелите си монаси, той почна да разправя такива срамни неща за снаха си, че просто да се срине манастирът. И не стъпи в двореца повече от година, като обаче вътрешно се изяждаше, че няма къде да вдига кавги и едва не легна болен. Така че едва когато се роди малкият принц Консалво VIII и Джакомо, целият излъчващ мир и любов, помоли майка си и тя му разреши да покани чичо си на кръщенето, монахът отново влезе в дома на снаха си, за да почне след кратък период на привидно спокойствие да крещи и се кара още повече от преди.
И тъй, за да задоми Раймондо, принцесата бе водила ту тайна, ту открита жестока борба не само с първородния син и дон Бласко, а, и със самия него, на когото искаше да осигури бъдещето, дори със самата себе си. В този случай тя имаше и друг неприятел, и то не по-малко опасен: дона Фердинанда.
Старата мома тогава беше на тридесет и осем години, а изглеждаше на петдесет; но и като по-млада тя никога не бе притежавала прелестите на своя пол. Понеже на нея бе отредено да остане неомъжена, за да не отнема нищо от наследството, запазено за брат й принца, може би от предпазливост щяха да я затворят в някой манастир, ако нейната грозота и още повече естественото й и искрено отвращение от брака не убеждаваха близките й, че няма опасност да бъде съблазнена. Тя никога не бе приличала на жена нито физически, нито душевно. Като дете, когато нейните другарки говореха за дрехи и развлечения, тя изброяваше именията на фамилията Франкаланца; нямаше понятие от цената на платовете, панделките и модните неща, но знаеше досущ като посредник цената на зърнените храни, на виното и варивата; знаеше на пръсти цялата сложна система за измерване на твърдите и течни тела и на монетите; знаеше колко тари, колко карлини и колко гроша съдържа една унция; на колко тумоли[5] се разделя една салма[6] зърно или земя; колко ротоли[7] и колко делви образуват един кафиз[8] зехтин… Както по външност Уседа се деляха на две големи категории — хубави и грозни, така и в морално отношение те бяха или невъздържани любители на удоволствията и разсипници като принц Джакомо XIII и младият граф Раймондо, или користолюбиви, алчни, скъперници, способни да продадат душата си за един петак като принц Джакомо XIV и дона Фердинанда. От баща си тя беше получила една мизерна сума, така наречения апанаж, сиреч толкова, колкото да се осигури ежедневната храна, оскъдното задоволяване на вторите синове и дъщерите през време на фидеикомиса. Дона Фердинанда се бе заклела да забогатее с тази мизерна сума. Всичките й мисли денем и нощем бяха насочени само към осъществяването на нейната мечта. Щом получи тези мизерни шестдесет унции годишно, тя започна да оперира с тях, да ги дава взаем срещу залог или ипотека според платежоспособността на длъжника, като шконтираше полици и авансираше срещу ценни книжа или стока: с една дума, извършваше мръсни лихварски сделки, защото незначителната й рента я принуждаваше да договаря с бедняци, дребни индустриалци, дребни търговци, занаятчии, вехтошари, винари и дори домашни прислужници. Тя не пипаше нито грош от капитала, рискуваше само лихвите, сиреч удвояваше ги, утрояваше; такава склонност имаше към сделките, толкова бе хитра, сурова и неумолима, когато трябваше да получи обратно своите пари и лихви, че искаше всичко до последния грош и оставаше глуха за молбите и плачовете на жени и дечица; и ако й се наложеше да прибегне до съд, беше по-веща и по-увъртлива и от адвокат. Освен това беше такава скъперница, че не харчеше за себе си повече от две тари на ден, които даваше на принцесата срещу храната и обслужването, осигурени й от нея; що се отнася до квартирата, бяха й оставили малката стаичка на третия етаж под покрива, която заемаше като дете; а за да се облича, прекупуваше износените дрехи на снаха си. Така полека-лека тя бе разширила кръга на своите сделки и бе събрала прилична сума, която пускаше в обръщение между по-изтъкнати хора, търговци на едро, известни спекуланти, едри земевладелци в затруднено положение. И тогава, когато нейното състояние започна да нараства, в душата на принцесата и на дон Бласко се породи скрита завист към зълвата и сестрата. С други средства дона Фердинанда се стараеше да постигне почти същата цел като дона Тереза, която искаше да спаси и увеличи богатството на Уседа; тя пък имаше амбицията да забогатее от нищо. И тъй като дона Фердинанда почваше от нищо, тя щеше да спечели по-голяма слава, да затъмни славата на дона Тереза: оттук идваше и скритата антипатия на принцесата, и сарказмът, с който тя осмиваше скъперничеството на зълва си, понеже собственото й скъперничество бе нещо естествено, законно и похвално. Що се отнася до дон Бласко, всеки път, когато някой от роднините придобиваше слава, власт и пари, той изпитваше все по-остра мъка, че е трябвало да се откаже от светския живот; следователно, като виждаше сестра си да прави това, което той самият би сторил, ако беше останал в светския живот, и да успява бързо, свръх всички очаквания, кръвта му кипваше, раздразнението му растеше и той се топеше от завист. А дона Фердинанда сякаш беше безчувствена към сарказма и хапливите думи на снаха си и брат си. За момента по-изгодно за нея беше да мълчи, защото се намираше и искаше да остане под покрива на принцесата, докато си събере толкова пари, че да може да си има собствен дом. Роднини и приятели всеки ден я съветваха да извади от това рисковано обръщение своите спестявания и да закупи с тях по-скоро солидни недвижими имоти; тя поклащаше глава и твърдеше, че нейните пари не са изложени на подобна опасност, защото само оня, „който дава назаем без залог, загубва парите, приятеля и ума си“; всъщност тя чакаше да събере повече пари, за да може да купи нещо значително. В 1842 година, десет години след като бе влязла във владение на своя оскъден апанаж, тя учуди всички роднини, като закупи на публичен търг за пет хиляди унции имението Карубо — хубава земя, която струваше десеторно; късметлия жена излезе, тоест хитра, че съумя да използува прекрасния случай. На всички беше известно, че притежава някакъв капиталец, но никой не си представяше, че за десет години е натрупала почти цяло състояние. Снахата и братът станаха още по-хапливи от преди, особено като виждаха, че за себе си не харчи нито карлин повече; тя не обръщаше внимание на думите им и продължаваше да оперира с четиристотинте унции рента, която сега притежаваше. Експлоатираше я до последни възможности, не губеше нито грош и когато дойдеше падежът на полиците, нотариусът, комисионерът или нейният адвокат идваха да й донесат сумата в лъскави звънки монети. Адвокати, нотариуси и комисионери бяха нейните приятели. Измежду хората, които посещаваха двореца Франкаланца, за да ги привлече край себе си, тя избираше най-будните, най-разумните, ония, които като нея разбираха от сделки и бяха встрастени в това и от които можеше да очаква, че ще получи сведения и съвети. Принц ди Рокашано, знатен благородник както Уседа, но с малко пари, които си бе поставил за цел да умножи и наистина търпеливо и разумно ги умножаваше, без да бъде стиснат и груб като нея, беше нейният любим съветник. В 1849 година, когато най-малко очакваше, удаде й се случай да си купи къща. Беше дала някакви си хиляда унции на кавалер Калазаро, чийто син, участник в революцията, бе принуден да поеме пътя на изгнаничеството. Бащата, който се бе разорил, изчерпвайки цялото си състояние, за да доставя всичко на сина, когато дойде падежът, не можа да се издължи на дона Фердинанда. А тя, щом подуши тая работа, поиска парите си незабавно, заплаши го с отчуждаване на имота и пусна първата призовка. Хванал се за главата, длъжникът дойде да я моли да не го разорява напълно, като й предложи от своите недвижими имоти този, който най-много й харесва. Дона Фердинанда отказа, защото всичките били описани и можели да стоварят отгоре й само цял куп изпълнителни листове; но понеже Калазаро настояваше и й предлагаше къщата си, която не била ипотекирана, старата мома поизкриви муцуната си и рече:
— За това можем да поговорим.
Ала тя искаше да получи къщата срещу своите хиляда и сто унции, в които влизаха заемът, лихвите и разноските, без да даде нито грош повече, докато собственикът я оценяваше на две хиляди унции и претендираше за горницата. Работата се осуети; дона Фердинанда продължи делото. Калазаро, нали беше в безизходно положение — синът му от Торино непрекъснато искаше пари и го бе изстискал вече съвсем, а и властта го преследваше заради младия изгнаник — най-сетне склони.
— Нека да поеме поне разноските по акта — прати да й кажат той.
Но дона Фердинанда отвърна:
— Хиляда и сто унции: това ми е думата!
Така получи къщата. Разбира се, тя беше малка, според цената: два дюкяна отстрани на портата и само един етаж отгоре с голям балкон и два малки балкона на фасадата. Но в очите на дона Фердинанда тя беше безценна; намираше се в Крочифери, стария квартал на градската аристокрация, а и самата къща беше благородническа, защото отдавна принадлежеше на Калазаро, благородници от „старата мая“.
Освен парите старата мома имаше и друга страст — аристократичното тщеславие. Всички Уседа бяха горди с високоблагородния произход на своя род; а дона Фердинанда направо беше болна на тая тема. Когато тя говореше за „дом Рамон де Уседа и де Суельос, който бил сеньор на Естерел“ и дошъл от Испания с крал Педро Арагонски, за да се „установи“ в Сицилия; когато изброяваше всичките си прадеди и техните потомци, „издигнати на високи длъжности в кралството“ — дон Хайме I, „който се сражавал за краля дон Фердинандо, син на императора дон Алфонсо, против маврите от Кордова в битката при Калатрава“; Галярдето, „отличен рицар“; Атардо, „духовит и храбър рицар“; великия Консалво, „викарий на Кралица Бианка“; и височайшия Лопес Хименес — „вицекрал на непобедимия Карлос V“; — тогава очичките й бляскаха по-силно и от току-що изсечени монети, мършавите й безцветни бузи пламваха. Равнодушна към всичко освен към своите пари, неспособна да се развълнува от каквото и да било събитие — тъжно или весело, — тя беше встрастена единствено в спомените за блясъка на прадедите. По времето на нейния дядо в дома имаше хубава библиотека, но когато принц Джакомо XIII почна да запада, тя бе продадена най-напред. Дона Фердинанда спаси един екземпляр от прочутия Муньос — „Родословен театър на Сицилия“, в който главата за „Фамилията де Уседа“ беше най-дълга и заемаше не по-малко от тридесет големи страници. Тези сухи, пожълтели страници, издаващи мирис на стара хартия, изпълнени с грозни черни букви, с някакъв фантастичен правопис, тази високопарна и вяла сицилийско-испанска проза от седемнадесети век беше нейното любимо четиво, единствена храна за нейната фантазия: нейният роман, нейното евангелие, което й служеше да разпознае избраните сред тълпата, да различи истинските благородници от простолюдието и „плевела“ на псевдоблагородниците. „Всички испански генеалози сочат ясно, че поради своите бляскави успехи и военни подвизи фамилията Уседа е една от най-старите и най-благородни фамилии в кралствата на Валенсия и на Арагона и по всичко се види да е била наречена така от името на едно свое владение, иже нарицаемото баронство Уседа, което била получила от тия крале като награда за своята служба, а тъй също за своите победи, записани в най-светите страници на неувяхващата бойна слава.“ Този стил беше крайно изискан, великолепен според дона Фердинанда, която буквално сричаше, но и това беше твърде много, защото тя се бе научила да чете сама, доколкото бе нужно за сделките й, тъй като в началото на века за жените от нейната каста било „мръсотия“ да познават буквите.
И тъй, при това възхищение на старата мома от нейния знатен произход и от аристокрацията като институция изобщо, принцесата бе намислила да ожени Раймондо за кого? За някаква си Палми от Милацо, дъщеря на някакъв барон, „дето не чини пет пари“, за когото Муньос не споменаваше и не би могъл да спомене дори най-бегло! Този „барон“ Палми се хвалеше с някакви си привилегии от преди сто и петдесет години. Но какво бяха сто и петдесет години в сравнение с цели векове, откакто Уседа бяха придобили благороднически титли? Да не говорим, че за тези привилегии не споменаваше дори и маркиз Вилабианка, автор, прославил се чак един век след Муньос!… Принцесата, за която високоблагородническият произход беше нещо важно, ако не толкова, колкото за дона Фердинанда, то все пак твърде важно, бе сметнала обаче, че тия сто и петдесет години на семейство Палми са достатъчни, дори излишни, тъкмо защото искаше жената на нейния Раймондо да се подчинява на любимеца й като робиня пред господар, а той да може да я гледа отвисоко и да прави с нея каквото си иска; затова в един момент дори бе решила да му избере някое обикновено момиче, дъщеря на някой богат чифликчия… И така, настъпиха големи раздори. Дона Фердинанда, след като закупи сградата на Калазаро, излезе от двореца Франкаланца и си уреди самостоятелен дом, продължавайки все така да цепи косъма на две, но си позволяваше лукса да поддържа каляска. Имаше два файтона, две таратайки, купени за няколко дуката, но декорирани с фамилния герб на Уседа; а конете й бяха две мършави добичета, които тя изхранваше с малко сено от Карубо, шепа трици и гнил зеленчук. Кочияшът освен като слуга в конюшнята работеше и като готвач и лакей. Разбира се, заради всичко това принцесата бе станала още по-хаплива към нея; а сега старата мома се противопоставяше на снаха си. Понеже вече беше богата и се смяташе за умна, дона Фердинанда претендираше да я ухажват и уважават; докато преди, когато живееше заедно с роднините си, тя не се интересуваше от техните работи, сега, когато беше настрана, искаше да си пъха носа във всички семейни въпроси. Принцесата обаче не търпеше нито протекции, нито нареждания; затова имаха разправии всеки ден. От друга страна, дон Бласко, раздразнен от сполуките на сестра си, излезе от кожата си, когато тя започна да го конкурира в ролята му на прецизен критик и непогрешим съдник; старата мома пък му каза, че той води скандален живот. Един ден по повод на някаква дойка, която трябваше да се наеме за малкия принц, братът и сестрата насмалко не се сбиха: защото дона Фердинанда смяташе, че нейното мляко е съмнително, докато дон Бласко заявяваше, че е първокачествено — злите езици казваха, че го бил опитвал и затова го знаел; племенникът им Джакомо едва успя да ги усмири, но те вече не си продумаха. Най-странното беше, че макар и да не си говореха никога и да се отбягваха един друг като чумави, единствени те в този дом виждаха нещата по един и същи начин и за всичко изразяваха еднакви мнения. Дон Бласко бълваше огън и жупел срещу брака на Раймондо, а пък дона Фердинанда съскаше като пепелянка. Тази глупачка, снахата, не само покровителствувала третия син напук на наследника на титлата, не само потъпквала „закона“, който изисква продължение на рода единствено по линията на първородния, ами щяла да го жени за коя, господи боже? За някаква си Палми от Милацо!… Палми ли? Дона Фердинанда никога не я нарече с това име; викаше й ту Палма, ту Палмо[9], и като „изразителен семеен герб“ й определяше ту половин кана[10], която съдържа точно четири педи и с която амбулантните търговци мерят платното, ту пък две космати ходила, защото дедите й били селяни. Снаха и зълва си размениха такива обиди и така се скараха, че едва не си заскубаха косите. Като дон Бласко и старата мома не стъпи вече в дома Франкаланца. Но също като брат си не можа да изтрае да стои дълго време настрана и при първия удобен случай отново се върна.
Само другите двама девери, дук Гаспаре и кавалер дон Еудженио, не бяха създавали такива неприятности на дона Тереза.
По времето на тези борби кавалер дон Еудженио не беше в Сицилия. Отначало и на него бе отредено да влезе при бенедиктинците като брат си дон Бласко. Обаче той се спаси, като заяви, че имал склонност към военното изкуство. Това беше първата лъжа, която изрече, за да се отърве от манастира; защото не можеше да се чувствува призван към един почти непознат в Сицилия занаят, където не само не съществуваше свикване на военни набори и сред простолюдието се носеше шегата: „По-добре мръсник, отколкото войник“, ами и благородниците не се отдаваха на военното дело. Но и дон Еудженио искаше да бъде свободен и да си извоюва място в живота. Останал в новициата на „Сан Никола“ почти до осемнадесетгодишна възраст, за да получи възпитание, когато излезе от манастира, той отиде в Неапол и постъпи в елитната рота на кралската дворцова гвардия, където бе сигурен, че скоро ще се добере до висок чин. След десет години беше едва старши сержант. Вманиачен, че е голям благородник, както всички Уседа, той гледаше отвисоко другарите си, та дори малко и началниците, като се хвалеше, че освен знатния си произход имал и несметни богатства; но когато трябваше да докаже това с факти, младите неаполитански благородници плащаха, а суетният сицилианец се свиваше, или още по-лошо, правеше дългове, които после не връщаше. Считан за самохвалко, той бе почти отбягван от другарите си. Впрочем, признавайки пред самия себе си, че не е постигнал своята цел, макар и на роднините си да пишеше, че слабият му успех се дължи на завист и несправедливост, един прекрасен ден той реши да си даде оставката. Но остана в Неапол, откъдето съобщаваше, че най-богатите и благороднически къщи са отворени за него като собствен дом и че еди-кой си дук или еди-кой си принц искал да му даде дъщеря си; ала нито един от тези бракове, за които непрекъснато се разгласяваше като за нещо сигурно, не се осъществи. Междувременно, понеже бе останал без пари, той поиска служба в двореца. И въпреки не твърде обещаващите прецеденти, все пак по политически причини, тъй като за Бурбоните бе необходимо да бъдат приятели със знатните сицилийски фамилии, той бе назначен за действителен камерхер. Но в 1852 година се върна в къщи като нечакан гост. Разправяше, че минал от действителна служба към запаса, защото климатът на Неапол не му понасял; обаче тайно се носеше слух, че се бил забъркал в някакви нечисти работи с един доставчик на кралския дом… От Неапол бившият кралски гвардеец и камерхер се върна с ново призвание: археологията, нумизматиката и изящните изкуства. Донесе със себе си цял куп останки, които, както разправяше той, били от Помпей, от Херкулан и от Песто и имали огромна стойност; донесе и толкова много платна, че можеше да се оборудва с тях цял кораб, „всичките все от най-прочути майстори — Рафаело, Тициано, Тинторето“; напълни с всичките тия неща малкото жилище, което бе взел под наем — защото принцесата не искаше да го приеме отново в къщи, — и започна да търгува с антични вещи. Джакомо беше женен вече от две години и имаше многоочаквания първороден син; Раймондо живееше във Флоренция с жена си, където им се беше родило момиченце.
По време на техните бракове не беше в къщи и дук Гаспаре; но макар и отдалече, той единствен одобри постъпката на снаха си, като по този начин си спечели омразата на дона Фердинанда и дон Бласко. Ала за това имаше причини от чисто политически характер. Барон Палми, бащата на Матилде, стар либерал, беше взел толкова активно участие в революцията от 1848 година, че след реставрацията получи голяма присъда и избяга в Малта; и ако не бяха специалните протекции и тържествените обещания, че няма да се занимава вече с това, заточението вместо няколко месеца щеше да трае до края на живота му. Въпреки че бе помилван и предупреден, той отново почна да ръководи в своя край и почти в цяла Сицилия движението срещу бурбонския режим. И тъй, тези негови политически схващания и авторитетът му във все още силната либерална партия бяха причините, поради които дукът се отнесе благосклонно към брака на дъщеря му с Раймондо.
До 1848 година дукът, като всички Уседа, беше заклет бурбонец; но макар и да бе получил като втори син и дук д’Орагуа нещо повече от оскъдния апанаж, а и някои вуйчовци се бяха погрижили да поувеличат издръжката му, той все пак изпитваше завист към първородния и силно желание да забогатее и да се наложи в обществото; много по-силно от желанието на братята му, защото неговата дотация само възбуждаше, но не удовлетворяваше апетитите му. Докато беше в сила фидеикомисът, младшите синове с порядъчно примирение понасяха мизерното си положение, тъй като не можеха да се противопоставят на закона; обаче сега, когато първородните синове бяха предпочитани само поради някаква традиция, която в новите времена изглеждаше предразсъдък, те се изяждаха от завист. Същото чувство, което бе направило от дон Бласко бесен човек и подхранваше лакомията на дон Еудженио, караше пък дука да се вслушва в ласкателствата на революционерите, които имаха интерес да привлекат на своя страна такава важна личност като дук д’Орагуа, втори син на принц Франкаланца. От друга страна, той не престана да ухажва както обикновено губернатора, за да си приготви парашут в случай на евентуални обрати; присъедини се към Читателския клуб — бърлога на либералите, без да изоставя „Казиното на благородниците“ — главна квартира на „чистите“, и изобщо умееше да лавира и да седи на два стола. При първото избухване на революцията той се изплаши още повече: заяви на своите нови приятели, че бунтът е неподготвен, ненавременен и неминуемо обречен на провал и докато хората се въоръжаваха и водеха сражения, той офейка на село и извести на ръководителите на кралската партия, че ще изчака края на този „карнавал“. Обаче „карнавалът“ обещаваше да продължи; неаполитанските войски напуснаха Сицилия и макар всеки ден да се оповестяваше, че щели да се върнат, не се чу вече нищо за тях, а временното правителство се закрепи. Дукът, като видя, че няма да пострада, върна се в града и даде ухо на ласкателствата на победилата партия, която, за да го спечели на своя страна, му обещаваше всичко, каквото иска. Известно време той остана все още настрана, разтакаше се, съветваше ги да бъдат благоразумни, говореше за доброто на страната, за някакви клопки и евентуални опасности, като по този начин искаше и вълкът да бъде сит, и агнето да бъде цяло. Късоглед, и при това самонадеян, тъкмо когато нещата съдбоносно се влошаваха, той сметна, че може вече да се хвърли в обятията на либералите. Беше готов за решителната крачка и вече предвкусваше първите плодове от благоразположението на народа, когато един прекрасен ден принц Сатриано дебаркира в Месина с десет хиляди души, за да постави нещата на предишното им място. Дукът помисли, че с него е свършено, и нов още по-голям страх го накара да извърши една глупост, за която по-късно трябваше да се разкайва; докато градът се готвеше за отбрана, заедно с други предани бурбонци и либерали-предатели той подписа един манифест, в който се призоваваше да бъде възстановена незабавно законната власт. В началото на април частите на сицилийската милиция, които бяха разположени в Таормина, при появяването на кралските войски напуснаха града и се върнаха в Катания; на седми април Сатриано влезе в града след кърваво сражение. Всички Уседа бяха избягали в Пиана, а дукът се бе барикадирал в Пиетра дел’Ово, защото всички мислеха, че неаполитанците ще дойдат от противоположната страна, сиреч откъм пътя за Месина. Ала те изникнаха на пътя за Етненската гора, като превзеха след кратки схватки позициите в Равануза и Бариера. Когато стигна до Пиетра дел’Ово, бурбонският генерал влезе със своя главен щаб в имението на Уседа, където дукът го прие като господар, като спасител, като бог; през това време топовете прочистваха Етненския път, а кралските войски — атакувани при Порта д’Ачи от отчаяния батальон на корсиканците, нападнати с ками в тъжния привечерен час от този малък отряд, който виждаше, че е загубен — бяха освирепели, изтребиха до крак тия хиляда души и изливаха гнева си върху беззащитния град… Приятел на Сатриано, защитен от подписа си, който той бе поставил на онзи документ за покорство, заклеймен от либералите с името „Черната книга“, покровителствуван още повече от собственото си име, защото беше невъзможно един Уседа да застане сериозно на страната на революционерите, през време на реакцията дукът не само нямаше никакви неприятности, но дори беше глезен. Обаче в партията на победените срещу него се надигна тайно брожение. Порицаваха го за оня проклет подпис, но още повече за приема, който бе оказал на Сатриано в Пиетра дел’Ово. Работата с подписа се знаеше от малцина, от ръководителите; историята за случката в Пиетра дел’Ово обаче се разнесе сред редовите членове и сред народа; всеки я поукраси и дори разказваха, че докато градът агонизирал, дукът наблюдавал това зрелище с бинокъла на Сатриано; че когато завоевателят влизал в града, той яздел редом с него. Дон Лоренцо Джуленте, който си остана негов приятел, трябваше да го защищава, да опровергава преувеличенията и да твърди, че дукът, тъй като бил сам и беззащитен, не можел да отпрати генерала, който бил следван от цяла войска. Но огорчените от измяната искаха изкупителна жертва; и както полякът Мерославски, началник на полицията, бе обвинен в предателство, така народният гняв се стовари и върху дука, макар че хиляди други заслужаваха това много повече, защото бяха по-виновни от него. В края на краищата от революцията той не бе придобил нито чин, нито заплата, нито търгове, а само наблюдаваше, изчаквайки изхода. Докато мнозина други, след като бяха пирували и грабили, сега се хвърляха в нозете на губернатора и сваляха шапка до земята, произнасяйки името на негово величество Фердинандо II, „комуто бог да дарува вечно здраве“! Това искаше да каже дукът в своя защита; това казваше и Джуленте; но все едно, че говореха на глухи и дукът бе сочен с пръст, заклеймен като предател, обиждан и дори заплашван с анонимни писма.
Един ден приятелят му дон Лоренцо го посъветва да замине: само отдалечаването и времето можели да разсеят тази омраза. Дукът не чака да му повтарят дълго това и отиде в Палермо. Там активната партия, макар и победена, все пак бе по-малко потисната: не всички надежди бяха изчезнали и сега започваха да възкръсват. След като мина страхът му от последните събития и у него отново се зароди незадоволената и сподавена амбиция, дукът пак даде ухо на поощренията на либералите, а и, от друга страна, искаше да покаже на своите скъпи съграждани, че не заслужава тяхното презрение. И макар че не се отказваше от обичайната си предпазливост — ходеше на тайните сборища на революционерите, както и на приемите на главния адютант на краля, с една дума, още по-предпазливо се бе върнал към старата си игра, — все пак до Катания стигна слух, че той е в активните комитети и във връзка с емигрантите, че дава пари за правото дело и подпомага преследваните патриоти. Освен този слух пристигнаха и парите, които той пращаше на местните комитети, защото най-сетне бе разбрал, че това е правият път и че такъв човек като него, без вяра и без смелост, не може да накара другите да го зачитат чрез никакви титли освен чрез звънките монети. А през това време духовете се поуспокоиха, признаха, че има по-големи виновници и насочиха към тях омразата си, с която по-рано преследваха дука. Накрая дойде и бракът на Раймондо с Палми и това му спечели нови симпатии.
Той се бе запознал с барона в Палермо посредством агитаторите, които Палми идваше да търси от Милацо, напук на властите и под претекст, че има да урежда сделки. Когато дукът научи за брака, замислен от принцесата, побърза не само да изкаже своето одобрение, но и да се предложи като посредник, изтъквайки приятелството си с барона. Той чувствуваше, че този съюз на племенника му с дъщерята на стария либерал е само от полза за него, че може да му помогне да спечели отново доверие в партията, на която бе изменил. Що се отнася до принцесата, бурбонка като всички Уседа, либералните идеи на Палми не бяха пречка, а по-скоро причина, която я накара да уреди този брак. Преди всичко тя беше бурбонка по инстинкт, но не се занимаваше с политика, защото си имаше друга работа; после, както се радваше, че годеницата не може да се перчи с някакъв знатен произход, така благосклонно гледаше и на това, че нейното семейство бе преследвано от властта, което пък щеше да даде възможност на Раймондо по-лесно да се наложи и на семейството; и на жена си.
За сватбата на племенника си дукът се върна в родния край. Бяха изминали само две години от събитията, които му струваха омразата на неговите съграждани, но той вече можеше да види резултата от отдалечаването и от своята нова политика, от приятелството с барон Палми и одобряването брака на Раймондо. Дон Бласко и дона Фердинанда, които бяха на нож с принцесата, се заяждаха и с него, задето я подкрепяше и още повече заради политиката, която му диктуваше това поведение, ругаеха го побеснели от гняв и за малко не го обадиха на властите, че е либерал; а, от друга страна, го подиграваха за предателството му в 1849 година, за подписа в „Черната книга“ и за приятелството със Сатриано; докато брат му и сестра му се държаха така, мнозина от ония, които бяха спрели да го поздравяват, се приближаваха към него и му стискаха ръка; чрез Джуленте той се помири лесно и с други; сякаш никой вече не си спомняше за старите истории. Въпреки това дукът замина отново, върна се в Палермо, от една страна, защото вече бе свикнал и му харесваше да живее там, а, от друга, за да затвърди тия добри настроения.
Сега, когато се върна в родния край за смъртта на снаха си, той бе посрещнат почти триумфално и хората се мъкнеха при него като на процесия. Не само че никой вече не говореше за събитията от 1849 година, станали преди шест години, не само че гледаха на него като на една от надеждите на партията, но поради дългия престой в столицата и честите посещения при големците в Палермо, неочаквано си бе спечелил слава на много учен човек. Цитираше мненията на еди-кого си и на еди-кой си, прочути патриоти, „мои приятели“ — така както дон Еудженио беше приятел с най-знатните неаполитански благородници; задръстваше своите изказвания с научни цитати от втора и трета ръка; излагаше посвоему, сякаш бяха измислени от него, икономическите и политическите теории, за които бе подочувал нещичко при разговорите в Палермо; а хората го слушаха със зяпнали уста. Вярно е, че патриотът бе посещаван от губернатора и връщаше визитите му, и не страдаше от скрупули да се показва в компанията на най-разпалените бурбонци; но това вече не беше в негова вреда: трябва да се преструва, да лицемери с хората на властта, за да не буди подозрения, за да разбере тяхната игра. Той раздаваше пари, не оставяше никого, който му искаше помощ, да си отиде с празни ръце. Затова дон Бласко и дона Фердинанда, всеки от своя страна, го хулеха още по-ожесточено от преди; но той не обръщаше внимание на думите им и продължаваше да залага на картата на свободата, така както монахът залагаше на числата на лотото, а старата мома — на доверието на хората. Както в политиката се държеше добре с всички, така и в къщи дукът не вземаше страната на никого. Той виждаше, че дон Бласко се върти насам-натам, за да вдигне на бунт измамените си племенници, знаеше доказателствата, които бяха в тяхна полза; но виждаше и намръщения вид на принца, слушаше горчивите му оплаквания за „измяната“ на майката спрямо него; затова стоеше на кръстопът и даваше право на всички: на принца, защото му оказваше гостоприемство и се отнасяше почтително към него; на Лукреция, защото, като се оженеше за племенника на конспиратора Джуленте, щеше да му помогне да спечели още повече благоразположението на либералите.