Федерико де Роберто
Вицекралете (15)

6

По прашния друм, под огненото небе — безкрайна върволица от каруци, натоварени с покъщнина; колелетата поскърцват, звънчетата подрънкват, а коларите, седнали на стръките или кацнали отгоре на товара, извръщат глава от време на време, когато по-бърз тропот и настойчив звън на звънчета предупреждават, че идва файтон. Тогава керванът от каруци се отдръпва вдясно на пътя и файтонът преминава сред облак прах и плющене на камшици, докато от вратичките надзъртат изплашените лица на бежанците.

— Наказание божие! Заради нашите грехове! Повече от десетина години си живеехме спокойно! Власт на убийци!

Бедняците следваха пешком талигите, натоварени с една-две полупразни торби и четири-пет куци стола; и в кратките почивки, за да си поемат дъх и да избършат потта, струяща от землистите им чела, разговаряха за холерата, за произхода на това бедствие, за масовото бягство, което обезлюдяваше града. Повечето смятаха, че това е злодеяние, че е разпръсната отрова по заповед на властите; и се нахвърляха против „италианците“ — унтори^[1] като бурбонците. В шейсета година патриотите разправяха, че няма да има вече холера, защото Виторио не е враг на народа както Фердинандо; но ето че сега пак почваше! Тогава защо правиха революция? За да се пуснат в обръщение мръсни банкноти вместо хубавите златни и сребърни монети, които поне радваха окото и ухото при оная власт! За да ги накарат да плащат данък за недвижимите имоти и наследството — нечувани дяволски измислици на новите обирници от парламента! Пък да не говорим за военната служба, която изтръгна от семействата им най-хубавите и здрави младежи, та изгинаха във войната, когато Сицилия е била винаги освободена от военна тегоба поради старите си привилегии! Това ли беше ползата от обединена Италия?… И най-недоволните, най-разгневените възкликваха:

— Добре сториха палермците, че грабнаха пушките!

Но бунтът в Палермо бе потушен; дори според малцината, които не вярваха в отровата, чумата идвала оттам, донесена от войниците, дошли да усмирят въстаналия град… Бежанците присядаха за малко върху купчините чакъл, наредени край пътя, под сянката на зидовете, от които се подаваха бодливите топки на опунциите, и разговаряха за тези неща, докато върволицата от файтони, каруци и още неуморени пешеходци продължаваше да се ниже. Най-бедните бяха натоварили цялото си имущество на някое магаренце и мъже, жени и деца, с вързопи на главата, под мишница или нанизани на тояга, следваха пешком бавното и търпеливо добиче. Познатите се спираха да разговарят, новини и преценки се разменяха и между непознатите — всички бяха задружни пред опасността от общото нещастие. Жените повтаряха това, което бяха чули от поповете: холерата е наказание за греховните времена! Че нали неверниците бяха обявили война на папата! Нали църквата бе преследвана! А сега на всичко отгоре извадиха закон, за да оберат манастирите! Краят на света! Бедствена година! Кой би повярвал такова нещо? Толкова клети монаси, изхвърлени на улицата! Светите места осквернени! Какво повече?… Това са глупости — отсъждаха мъжете. Монасите живееха много нашироко, без да работят! Ядяха наготово! А ако манастирските стени можеха да говорят, щяха да разкажат сума ти неща. Време е да свърши келепирът! Това е единственото справедливо дело на правителството!… Ама толкова много свети отци, дето са в манастирите, да бъдат принудени да живеят с една лира на ден! Бенедиктинците например, как щяха да се помирят с една лира на ден, след като бяха живели като царе?

— Ами парите, дето си ги поделиха?

Тази новина се носеше от известно време и някои разправяха такива подробности, като да са присъствували: спестяванията, направени през последните години, когато се очакваше законът, били разпределени по равно — всеки монах бил взел не по-малко от четири хиляди унции в златни и сребърни монети. После си поделили ценните сребърни прибори, а като наближило времето да се разделят, продали голямо количество от провизиите, натрупани в складовете: големи бъчви с вино, делви зехтин, чували с жито и варива; прибрали в джоба си по още толкова пари — и въпреки това складовете пак били пълни!

— Добре са сторили! Нима трябваше да оставят и касата си на обирниците от правителството?

И малките кервани потегляха отново, разгорещени от мисълта колко ли милиони унции ще прибере в джоба си Виктор Емануил, като разпродаде имотите на „Сан Никола“ и на всички останали братства… Мнозина просяци, възползувайки се от голямото движение на хора, протягаха ръка от купчината камъни, където се бяха проснали; дрипавите дечурлига, които ги придружаваха, тичаха след файтоните, когато от някой падаше петаче в прахта на пътя. Пешеходците разпознаваха бягащите господари и току си повтаряха имената им, изплашени, че градът ще се опразни:

— Принц Рокашано! Дукеса Радали!… Семейство Куркума!… И Грацери, и те!… Значи, няма да остане никой!

 

 

Привечер, когато жегата намаля, три господарски карети, препускащи една след друга, вдигнаха голяма пушилка от града към Белведере. В първата бяха принц Франкаланца, дона Фердинанда и братовчедката Грациела, която бе поканена на вилата, защото не можеше да отиде сама в Дзаферана. Младият принц Консалво, седнал на капрата, размахваше победоносно камшика, макар че все още бе облечен в бенедиктинското расо, защото баща му се бе решил да си го прибере в къщи едва в последния момент, когато монасите се бяха пръснали и дон Бласко и приорът потърсиха убежище в двореца. Във втората карета седеше принцесата, до нея и срещу нея нямаше никой, само камериерката се бе свила в другия край на седалката. Допирането до нечие рамо би я накарало да изпадне в конвулсии, затова тя бе заявила, че е много доволна, задето принцът ще придружава братовчедката. Но другата карета бе претъпкана: в нея бяха маркизът и Киара, Роза с детето и накрая — дон Бласко. Той бе отказал гостоприемството на принца за вилата и бе приел поканата на маркиза, за да избегне сестра си Фердинанда; омразата му не отстъпваше дори пред опасността от холерата и го караше да предпочете компанията на незаконороденото. Приорът обаче беше останал в града, в епископията, където негово преосвещенство го бе приел много радушно; никакви молби и покани на роднините не успяха да го накарат да избяга; той казваше, че мястото му е при постелята на болните и до негово преосвещенство. Най-много бе настоявал принцът, който както винаги твърдеше, че при всички случаи и радостни, и тъжни, фамилията трябва да бъде задружна; затова съжаляваше, че оставя в опасност един от близките си. Какво ще кажат хората? Че мисли за себе си!… Но както не можа да накара приора да се помръдне, така претърпя неуспех и с Фердинандо, който, свикнал с градския живот, не искаше дори да му споменават да се скрие в Жълъдите. Лукреция още сутринта бе заминала за Белведере с мъжа си, свекъра и свекървата. Що се отнася до чичото дука, той беше във Флоренция, близо до племенничката си Терезина; и понеже там не върлуваше холера и хората не бяха така изплашени, както в Сицилия, той беше спокоен и искаше и жената на принца да бъде спокойна. За кавалер дон Еудженио, който беше още в Палермо, никой не мислеше.

В Белведере започна отново весел курортен живот, още повече, че тревогата, предизвикана от първите вести за епидемията, скоро се оказа неоправдана: в града се появяваше само от време на време някой съмнителен случай. Младият принц, захвърлил най-сетне расото, за да се облече като хората, се отдаваше на развлеченията, за които бе мечтал. Най-първо ходеше на лов с истинска пушка по върховете на Елче и Урна, да бие зайци, яребици, че и врабчета, когато не намереше друго; после, за да се научи да управлява добре кола, всеки ден караше да му запрягат кабриолета, който в скоро време стана страшилище за хората по селските пътища; впуснал се в пълен кариер, за да задмине всяка кола, с риск да се преобърне, да се убие или да убие някого, той все връхлиташе върху каруците и файтоните. През другото време стоеше в конюшнята да наблюдава как се грижат за животните, да изучава специалния език на кочияшите, джамбазите и налбантите; правеше преценки за конете на другите богаташи, приютили се в Белведере или околностите; разправяше какви коне си бил купил напоследък еди-кой си, какви екипажи имал другият. А дона Фердинанда, като го слушаше да говори все по-компетентно по тия благороднически въпроси, се изпълваше с гордост и възхищение:

— Ето това са нещата, които трябва да научиш!

И принцесата, макар че още плачеше за Терезина, се гордееше с успехите на сина си. Но най-много — братовчедката, която непрекъснато обсипваше с ласки момчето въпреки че Консалво не само не й отвръщаше със същата сърдечност, а дори се стараеше да я избягва. Той не можеше да й прости, задето се бе противопоставила на неговото по-скорошно завръщане в бащината къща; и сега, като гледаше, че се е настанила у тях като член на семейството, че взема мястото на майка му, намразваше я още повече. Наистина дона Грациела се държеше повече като господарка, отколкото като гостенка; да я бяхте видели вечер, когато идваха хора, как посрещаше гостите! Особено ако принцесата се чувствуваше неразположена. А това се случваше често; без да страда от нещо определено, след заминаването на дъщеря си дона Маргерита се оплакваше от някаква отпадналост, болки в главата и трудно храносмилане. Щастлива, че може да избегне тълпата, опасната близост, заразните ръкувания, тя отиваше да си легне, докато в салона другите разговаряха оживено, играеха на карти, решаваха шаради. Лукреция, изоставила вилата Джуленте, ръководеше заедно с братовчедката домакинската работа. Тя, дето в собствената си къща не си потапяше пръста в студена вода, тук се претрепваше от работа, от тщеславие да заеме отново своето място в дома на брат си — принца. Киара гледаше като писано яйце незаконното дете, глезеше го много повече от маркиза, който винаги изпитваше известно стеснение и срам да признае пред хората това бащинство, докато жена му едва ли не се гордееше с него. Ако принцесата или дона Фердинанда, или някой друг роднина не приемеше добре малчугана, тя се обиждаше; а наумеше ли си, че някой ще почне да я осъжда за това осиновяване, беше готова да не стъпи цяла седмица във вилата. Сега се беше сдушила с чичо си дон Бласко, който скришом одобряваше постъпките й, понеже живееше при нея.

Когато бе оповестен законът за премахване на манастирите, в последните дни на монашеския си живот и в първите дни в дома на племенника си монахът така крещеше и вилнееше, че наистина приличаше на дявол, изтърван от ада. Не могат да се изброят всичките му най-нови ругатни, проклятия и псувни против правителството, които избълва в „Сан Никола“, в двореца, при Тютюнопродавачката, в аптеките на бурбонците, че и на улицата; хулите, които изплю против брат си — депутата, гласувал за този закон, далече надминаха най-жестоките думи, излезли някога от устата му. Но сякаш извършеното безобразие беше толкова чудовищно и зашеметяващо, че той скоро се затвори в мрачно и непроницаемо мълчание; и само повтаряните в негово присъствие слухове за подялбата на спестяванията, за четирите хиляди унции, паднали се на всеки отец, можеха да го накарат да проговори. Тогава той пак закрещяваше:

— Поделени — трици! Паднали са се бълхи!… Много имаше нещо за поделяне!… Пък и да имаше, никой не би го пипнал!… Защо? За да ставаме съучастници на хайдутите, на най-големите мошеници и разбойници?

Той говореше така пред чуждите, пред нищожните хора и слугите; но в семейството, пред близките си, признаваше за подялбата, като обаче намаляваше своя дял на няколкостотин унции, два сервиза и чифт чаршафи — колкото да не живеел в мизерия. А беше пристигнал от „Сан Никола“ с два сандъка, чиито ключове никога не оставяше; и докато бяха още в града, принцът ги оглеждаше скришом, като да ги претегляше на око, и отново бе изпълнен с уважение към този чичо, който сега притежаваше нещо; ала всичките му усилия да намери удобен случай, за да надзърне в сандъците, бяха отишли напразно, защото монахът се залостваше в стаята си всеки път, когато трябваше да рови в тях.

Сега, в Белведере, и Киара, и Федерико често си говореха за тези пари, които дон Бласко навярно притежаваше. Маркизът се страхуваше, че той ще ги прахоса с Тютюнопродавачката, и ако монахът беше друг човек, щеше да му предложи да ги сложи на сигурно място, да ги вложи в нещо, да купи с тях облигации от държавния заем. А то — всяко шестмесечие, когато наближаваше времето за осребряване на талоните, дон Бласко го тормозеше, обиждаше го и му се подиграваше, като предричаше пропадането на тези ценни книжа. Принудителният курс, войната, холерата — всички обществени бедствия даваха повод на монаха да ликува, да потрива доволно ръце и да вика на племенника си:

— Хайде, свърши се с мръсната хартия! Спукана му е работата на твоето правителство! Така ти се пада, като не искаш да слушаш!

Но всеки път, на определената дата, маркизът си прибираше парите от талоните до грош. Като премина опасността от холерата, той слезе един ден в града по някаква работа и да осребри талоните за последното шестмесечие. Върна се в Белведере и след обеда, когато се разхождаха по терасата, докато Киара си играеше с детето, той обясни на чичото какво е правил през деня.

— Взех и парите от талоните… сега ги дават предварително, заради разликата… Ако ги пратя в Париж, ще получа точно толкова наполеона… Аз поръчах още една партида облигации… Ще ги поделим с някои приятели… защото днес няма къде човек да си влага парите.

Искаше да продължи, за да докаже, че това е солидна сделка, но замълча, защото дон Бласко се спря изведнъж и впи поглед в него, сякаш се канеше да избухне.

— Можеш ли да ми отстъпиш от тях за десет хиляди лири?

В първия момент маркизът помисли, че не е чул добре.

— Да ви отстъпя от тях?… Как?… На ваша светлост?…

— Искам да кажа, дали можеш да ми продадеш облигации за десет хиляди лири. Разбираш ли, или не?

— Но мисля… сигурно… За десет хиляди лири капитал, нали? Разбира се, ваша светлост; за по-сигурно веднага мога да пиша още едно писмо, ако ваша светлост желае…

— Кога ще пишеш?

— Още утре.

— И веднага ли ще пристигнат?

— Когато се върне пощата.

Монахът му обърна гръб и се отдалечи; после се върна обратно, застана отпреде му и поде:

— Я слушай, тъй и тъй ще пишеш, ами поне поискай за двайсет хиляди лири!

— Добре, ваша светлост; за колкото поиска ваша светлост…

Щом остана сам, маркизът изтича при жена си и задъхан от изненада, й съобщи:

— Знаеш ли?… Знаеш ли?… Чичо иска да купи облигации от държавния заем! Облигации за двайсет хиляди лири!… Заръча ми да поискам… Не мога да повярвам! Струва ми се, че сънувам!

Киара сви рамене и отвърна спокойно:

— Какво се чудиш? Не знаеш ли, че моите роднини всичките са луди?…

Подшушвайки си един на друг, всички Уседовци пак почваха да се наричат „луди“. Че не беше ли луда Киара, която се отнасяше към камериерката като към сестра и гледаше копелето й като свое собствено дете? Не беше ли луда Лукреция, дето тормозеше всячески оня нещастник Бенедето? А каква беше дона Фердинанда, която, без да има полза от това, се бъркаше в работите на всичките си роднини? А какво да кажем за принца, който след като толкова години бе забравил братовчедката, сега ходеше с нея пред очите на сина си?…

Може би тъкмо по тая причина Грациела ставаше все по-антипатична на Консалво: той й противоречеше за всичко и пред всички, избягваше да остава насаме с нея и когато слугите споменаваха името й пред него, даваше да се разбере, че я смята за натрапница. Това беше единственото чувство, което проявяваше; впрочем той седеше в къщи колкото се може по-малко и когато не излизаше с файтона, яхваше коня, яздеше всички селски магарета, водеше разговори с всички каруцари; от прозореца на кухнята, отдето пред погледа се откриваше цялото имение, чак до маслиновата горичка, готвачът го виждаше как задиря жените, които идваха да събират съчки. Един следобед чифликчията го хвана в плевника с жената на масаро^[2] Розарио Фарсаторе, кажи-речи, на местопрестъплението: той ни най-малко не се смути; а когато това стигна до ушите на дона Фердинанда, старата мома почна да го уважава още повече. Принцът се престори, че не знае нищо; види се, бе решил да го остави да се налудува, като възнаграждение за последните години, през които го бе държал в „Сан Никола“.

— А какво стана с брат Кармело? — питаха понявга дона Фердинанда, принцесата, Лукреция. — Къде отиде брат Кармело?

Но младият принц не знаеше, нито искаше да знае какво е станало с неговия някогашен покровител. В „Сан Никола“, когато изгарящ от нетърпение очакваше закона за премахването на манастирите като единствен път за спасение, той се бе забавлявал да измъчва брат Кармело, предричайки изгонването на монасите и затварянето на манастира; но брат Кармело, поклащайки глава, се усмихваше невярващ и не разбираше как може самите отци да повярват подобно нещо. Да ги изпъдят? Да разпродадат имота? Празни приказки, клюки са това, дето ги разправят сега както едно време! Кой би имал такава смелост? Ами нали папата ще ги отлъчи от църквата! Нали католическите сили ще обявят война, цялото християнство ще вдигне революция!… И нищо не можеше да разклати увереността му — нито съобщенията във вестниците, нито подготовката за опразването, нито заминаването на послушниците. После Консалво не беше чувал нищо за него.

Една заран, в Белведере, тъкмо когато фамилията ставаше от трапезата след закуска, влезе Балдасаре и съобщи:

— Ваша светлост, дошъл е брат Кармело.

— Брат Кармело!

В човека, който пристъпи към принца с вдигнати ръце, никой не можа да познае оня монах с едрото червенобузесто лице, с жизнерадостен вид и закръглен корем под расото.

— Изгониха ме!… Изгониха ме!…

За няколко месеца той се бе смалил наполовина, лицето му бе бледо и посърнало, а очите — някога весели и живи, сега изразяваха ужасна тревога и страх.

— Изгониха ме, ваша светлост!… Изгониха ме, ваша светлост! — повтаряше той и оглеждаше всички господа и дами, сякаш искаше да ги накара да изразят възмущението си от това нечувано безобразие. — Значи, е вярно?… Че нищо ли не може да се направи? Нали вас ви слушат… Нима ще оставите ония злодеи да оберат свети Никола, свети Бенедикт, всички светии от рая?

— Какво можем да направим! — възкликна Консалво, потривайки ръце; а дона Фердинанда добави:

— Нали искахте либерална власт! Радвайте се сега на плодовете й!

— Аз ли съм искал? Аз ли, ваша светлост?… Много разбирах аз кои са либерали й кои не!… Аз си гледах моята работа!… Шейсет години живях в манастира!… Никой не посмя да го пипне през толкова революции, дето ги преживях: в трийсет и седма, в четирийсет и осма, в шейсета…

— Голям късмет! — възкликна младият принц; и понеже Балдасаре дойде да му каже, че двуколката е впрегната, той стана и изтърси под носа на монаха: — Сега има закон, драги мой!…

— Нима този закон е справедлив? Да ограбват имотите на църквата?… Тогава да дойда аз в дома на ваши превъзходителства и да обера всичко?… Може ли да се издава такъв закон?… — И брат Кармело взе да разказва несвързано какво било станало в деня на ограбването: — Оня пълномощник, за предаването… Абатът не пожела да присъствува, и добре стори — такъв позор!… А оня дрипльо се настани в леглото на негово преподобие — чудовищни работи!… Дойде приорът и му предаде всички ключове, ваша светлост — от църквата, от сакристията, от складовете, от музея и библиотеката… И всичко бе разпродадено на търг — масите, столовете, приборите, вълната, виното, леглата, като че бяха безстопанствени!… Ами свещниците от параклиса, оня хайдутин ги помислил за златни и ги отмъкнал през нощта… Ама другите, по-големите хайдути от него, го вързаха!… Вече нищо не остана… само голи стени!… Изгониха ме!… Изгониха ме!…

Принцесата се мъчеше да го утеши с добри думи; принцът му предложи да пийне нещо; но той отказа и пак почна да разправя същите истории, още по-несвързано. После отиде във вилата на маркиза, при дон Бласко, и почна отново:

— Изгониха ни от манастира! А ваше преподобие нищо ли не прави? Ами вашият племенник приорът, ами негово преосвещенство епископът?… Защо не пишете в Рим?… Това ли трябваше да доживеем?

Дон Бласко, който предишния ден си бе получил облигациите, ревна:

— Че какво друго?… Когато аз виках на ония сводници: „Гледайте си работата! Не си играйте с огъня! Ще си загубите хляба!…“, те ме наричаха луд, нали? И се утешаваха с разни глупости, говедата; разправяха, че правителството нямало да ги пипне, че щяло да им отпусне голяма пенсия, и още как!… Че и твоите другари, дето се правеха на санкюлоти! Оня мръсник брат Кола не раздаваше ли бюлетини на послушниците?… Ами оня двуличник, моя племенник, не правеше ли метани на Биксио и на Гарибалди? А онова рогато магаре — абатът, дето си беше глътнал езика и се мотаеше като пате в кълчища!… Сега какво искате? Сами си го докарахте!… Хайдушка власт — хайдутлуци прави, какво ти е чудно? Виновни са ония дръвници, които помагаха на правителството и му предложиха: „Ела да ни обереш!“, че на всичко отгоре му отвориха и вратите!… Не ми ли викаха едно време, че искали да се радват на малко свобода? Нека и се радват сега!… Никой не им я оспорва!…

— И ни изгониха оттам!… Изгониха ни!…

 

 

В началото на новата година, когато Уседа се завърнаха в града, дукът съобщи с писмо на Бенедето, че Камарата ще бъде разпусната скоро. Този път той дори не си направи труд да дойде, а натовари приятелите си да действуват вместо него. Работите не му позволявали да напусне Флоренция, а тези работи в края на краищата били повече на избирателите, отколкото негови лични. Следователно той трябваше да получи избирателните гласове като естествен, законен представител на страната; абсурдно беше да се предполага, че някой ще помисли да му ги оспорва. Колкото до това, че трябваше да даде отчет как е изпълнявал задълженията си, да разясни своите политически убеждения, да проучи нуждите и да изслуша желанията на избирателите си, смяташе, че разменените писма с двамата Джуленте — чичото и племенника, и някой и друг от големците са достатъчни. Вечните недоволници отново се надигнаха срещу него с глупави обвинения, опитваха се пак да ровят старите истории; републиканците, левите, го упрекваха, че сервилничи пред правителството и се опитваха да му противопоставят някои от тях; но навсякъде срещаха силна съпротива и бяха принудени да се оттеглят. Някакво сатирично вестниче, седмичникът „Фиканазо“^[3], разсмиваше хората, като пишеше, че депутатът д’Орагуа се държал в Камарата като Шарл във Франция, без да си отвори устата; но вестник „Италианска мисъл“, приемник на „Възродена Италия“, заявяваше, че страната не знае какво да прави с дърдорковците и предпочита неопетнените граждани, които гласуват, вслушвайки се само в гласа на собствената си съвест. Този вестник не споменаваше за дука, без да го нарече изтъкнат патриот, виден патриций, многоуважаван депутат; а при съобщението за разпускане на Камарата почна панегирик за него. Между многото заслуги на „бележития Гражданин“ тая, че той главно бе допринесъл за учредяването на Южната кредитна банка, разбира се, не беше най-малката; и в своя директорски кабинет дон Лоренцо Джуленте заръчваше на хората, които идваха да теглят пари, да гласуват за дука.

— Има ли нужда да ни го напомняте!

Но като имаха пред вид попълзновенията на опозицията, приятелите на депутата искаха да осигурят пълна победа; наистина те успяха да му съберат почти триста гласа. Признателният дук обсипа избирателите си с нов порой от кръстове „Сан Маурицио“ и „Сан Лазаро“; Бенедето получи един от първите и това все пак го поласка, макар че той се смяташе кавалер по рождение. Но от деня на това известие жена му не го остави вече на мира:

— Кавалере!… Слушай, кавалере!… Какво правиш, кавалере?… Кавалере, хайде да излезем!… — казваше му тя и насаме, и пред другите, с повод и без повод. И ако имаше чужди хора, неизменно добавяше: — Защото сега, нали знаете, мъжът ми е кавалер. Да, господа, кавалер без кон^[4]…

Истинската причина, първопричината за грубостта, с която тя се отнасяше от известно време към него, бе убеждението, загнездило се най-сетне в главата й, че той не е достатъчно благороден за нея. Полека-лека, ден след ден, тя се бе убедила, че роднините й са били прави, когато хулеха семейство Джуленте; и забравяйки нападките си срещу принца, се бе помирила с него, бе отстъпила първа, за да не се говори, че Уседа я пренебрегват. И колкото по-смирено заставаше пред нея Бенедето, толкова повече тя се убеждаваше, че му е оказала голяма чест, като е благоволила да се омъжи за него. Неговите либерални убеждения, от които някога се възхищаваше, сега я дразнеха като доказателство за простащина. Всички чисти благородници бяха бурбонци; чичо й дукът и още някой друг бяха станали либерали, защото спекулираха с това. Ако патриотизмът бе донесъл на мъжа й нещо — големи почести или много пари, — както и да е; но тези босяшки принципи, изповядвани без полза, показваха едновременно долния произход и глупостта на Бенедето. Сега, за да се перчи с тая висулка, с тая титла — кавалер, дето я даваха и на последните дрипльовци, човек наистина трябваше да бъде потомък на нотариуси! Бенедето уж се усмихваше на всичко това, но веднъж, когато бяха сами, й рече:

— Би могла да престанеш с тази шега.

— Шега ли? Каква шега? Направиха ли те кавалер, или не? Истина ли е или лъжа?

И за да се похвали със своята строга принципност, не й стигаше, че бе превърнала в посмешище това звание, ами ходеше да разправя пред дона Фердинанда и пред дон Бласко:

— Впрочем той няма нужда от орден! Той си е кавалер по природа…

Но най-интересното беше, че сега дона Фердинанда не й обръщаше внимание, напротив, открито защищаваше Бенедето, от когото имаше нужда по това време поради прословутия закон за принудителния курс. С годините, колкото повече нарастваха нейните спестявания, толкова по-алчна ставаше: сега даваше заеми с трийсет, четирийсет на сто лихва и ако някой бедняк забавяше с няколко дни плащането, тя викаше „дръжте крадеца!“. Не искаше да знае за „мръсната хартия“, както наричаше банкнотите, и не признаваше никакви други монети освен колонати^[5] и дванадесет тари; ако на падежа длъжниците идваха да й изплатят лихвите с куп „парцали“, тя отказваше да продължи заема им, искаше веднага да й върнат капитала, съветваше се с племенника си адвокат как да заобиколи закона и да накара хората да й плащат в звънки сребърни монети… Що се отнася до дон Бласко, и той си имаше други грижи на главата и бе почнал да става по-благосклонен към семейство Джуленте. Като се върна от вилата, нае си едно малко жилище към Тринита — хем да бъде свободен, хем да бъде близо до Тютюнопродавачката както по времето, когато живееше в „Сан Никола“; но междувременно трябваше да обзаведе малкия си дом. И като бълваше проклятия против „пиемонтците“, дето го изхвърляли на улицата, с подаяние от лира и половина на ден, той искаше по нещо от всеки роднина: диван от принца, две кресла от маркиза, гардероб от Бенедето. Купи си малко плат за спално бельо и го разпредели между своите родственици да му го ушият; като го ушиха, поиска и да му избродират по нещичко отгоре; и всички смятаха за свой дълг да изпълняват желанията му, надпреварваха се да му правят услуги, гледаха да спечелят благоволението му сега, когато и той имаше скътани пари. Не се знаеше точно колко имаше; но когато изтече първото шестмесечие на неговите облигации, щом видя, че талоните бяха изплатени своевременно — ех, вярно, в банкноти, ама банкнотите вървяха като монетите, — той заръча на принца да му купи облигации за още десет хиляди лири. И като крещеше срещу хайдушката власт, криеше под възглавницата своите ценни книжа.

В началото на лятото, макар че Камарата още не бе разпусната, пристигна дукът. Пак почнаха обичайните демонстрации на приятелите и почитателите му; той ораторствуваше още по-наперено от преди и разясняваше работата на парламента. Премахването на религиозните братства било най-голямото дело на новите времена; той изброяваше и доказваше огромните преимущества от това. Преди всичко латифундиите, отнети от неприкосновеното имущество, щели да удвоят и подобрят своите добиви „в полза на земеделието, промишлеността и търговията, които са основен източник на обществени блага“; на второ място всички, дори и ония, които нямали капитали, щели да имат възможност да станат собственици, като си определят малки парцели, които ще бъдат откупени със самия доход от земята; най-сетне правителството, като прибере печалбите от тия продажби, щяло да намали данъците, „за облекчение на обществените и личните финанси“. Всъщност това било нещо като друг „аграрен закон“: той цитираше древните римляни, Сервий Тулий; и хората, които не разбираха, все пак ръкопляскаха, очаквайки изобилието.

В същото време той се готвеше да купи някой и друг парцел — дори се говореше, че си бил дошъл тъкмо за това — и съветваше принца, Бенедето, маркиза да сторят същото. Когато дон Бласко подуши тая работа, скочи като луд:

— Църковните имоти, пасмина от неверници и проклетници! Значи, искате да станете съучастници на хайдутите? Не се ли боите от задгробния живот? Не е чудно, че онзи непрокопсаник — той вече не наричаше брат си депутата с друго име — върши такива неща, след като е гласувал за хайдутлука. Толкова по-зле за него! И господ-бог няма да може да го извади от пъкъла! Ама вие? Тежко ви на всички! Огън да ви порази! Грешни души!…

От своя страна и дона Фердинанда се обяви решително против това поради религиозни скрупули; и тя заплашваше с мъки в пъкъла купувачите на църковни имоти; принцесата, която беше още по-зле със здравето, подкрепяше лелята. А един ден приорът дойде нарочно в двореца, за да разубеди роднините си с езика на евангелската проповед:

— Не се оставяйте да ви вкарват в изкушение. Те ще ви кажат, че това е благоприятен случай да придобиете някои материални блага. Но спасението на душата е най-висшето благо. Бог ще ви възнагради по друг начин, ще ви въздаде от друга страна онова, от което се отказвате сега…

Принцът изслушваше и двете страни, без да изразява своето лично мнение; маркизът обаче смяташе скрупулите за излишни; и Киара, за да следва мъжа си, не се вслушваше в предупрежденията на изповедника. На свой ред Лукреция подтикваше Бенедето да купи нещо, да забогатее, защото сега тя го смяташе не само недостоен за нея, но и беден; човек, който не притежава нито парче земя, докато в дома Франкаланца имаха шестнадесет имения!…

Междувременно парламентът обсъждаше друг закон „в полза на общественото и частно развитие“ — както обясняваше дукът, макар че не отиде в столицата; тоест законът за освобождаване от възбрана капеланиите и мирските бенефиции; и принцът тайно бе почнал да се съветва с нотариуса и прокурора, подготвяше книжата си, за да получи имотите от всички фондации на прадедите си, особено от капеланията на „Сакро Луме“, когато един прекрасен ден дон Бласко, който от известно време не стъпваше в двореца, се изтърси най-неочаквано.

— Да си отваряме очите, ей! Ако вдигнат възбраната от капеланията, имотът трябва да се подели между всички кръвни роднини!

— Лъжете се, ваше превъзходителство — отвърна принцът. — Имотите се включват във фидеикомиса.

— Какъв ти фидеикомис, по дяволите! Къде има фидеикомис? От четиридесет години е премахнат, и аз съм чел документите!

— Но правото на патронат беше в мои ръце.

— Патронат ли? Че това да не е автономно дружество!

Сега дон Бласко говореше като вещ юрист:

— Това е обикновено наследство cum onere missarum^[6]; разбираш ли латински? Или пак почваш да го усукваш, както направи с манастира, за да не изплатиш легата?… Накратко казано — трябва да се разберем по това, иначе ще заведа дело и ще се оправяме в съда!

Принцът, като видя, че е разобличен, задавен от гняв, възкликна:

— Че нали ваше превъзходителство забраняваше да се пипат църковните имоти?

— Ама че говедо! — процеди монахът. — Какво общо има с това църквата? Литургиите ще се отслужват както преди, дори по-добре от преди! Ама ти май искаше да прибереш рентите в джоба си?

Но нямаха време да задълбочат този въпрос и да се уточнят, защото една августовска вечер, когато множество гости наблюдаваха от двореца процесията с колата на света Агата, пристигна дукът блед като мъртвец и съобщи:

— Холера! Холера!… Пак има холера!

И таз добра сега! Унторите най-сетне бяха намерили точната доза, защото — боже, опази! — не минаха и двадесет и четири часа и заразата вече се разпространи. И какъв ужас цареше по селските пътищата, по които отново се нижеха тълпи бежанци денем и нощем! Какъв страх, много по-заразителен и от чумата, обземаше и най-куражлиите при вестта за бързото разпространяване на болестта и ги прогонваше към планината, в селищата на Етненската гора, където наемът за една къщурка беше цяло състояние, защото хората вярваха, че там няма зараза!

Уседа пристигнаха в Белведере, няколко часа след като дукът бе донесъл новината; той се бе настанил в първия файтон — толкова се беше изплашил. И този път братовчедката Грациела дойде с братовчедите: сега нейното присъствие беше още по-необходимо, защото нещастната принцеса от ден на ден се чувствуваше все по-зле; и още с пристигането във вилата — дали от страх от холерата, или от притеснение поради внезапното бягство — тя легна болна. Поради това, пък и поради всеобщото тъжно настроение, предизвикано от вестите за епидемията, върлуваща в града, не устройваха вече приеми, нито игри, нито вечеринки. Денем се разхождаха из имението; Консалво, Бенедето и някой друг се осмеляваха да излизат по улиците, но принцът искаше за вечерна молитва всички да бъдат в къщи и караше да залостват всички врати и вратички. Във вилата на маркиза дон Бласко, за да се предпази, си седеше в стаята; пък и за да избегне компанията на оня „непрокопсаник“ дука, не ходеше дори да се кара с Джакомо. Но неочаквано един ден настъпи неописуемо униние: епидемията бе избухнала в Белведере; слугинята на някое си семейство, дошло преди три дни от града, агонизирала; чуваше се звънчето на предсмъртното причастие по опустелите като на мъртво село улици.

— Трябва да се бяга!… Да бягаме! Още сега!… Във Виагранде, в Дзаферана…

Лукреция със семейство Джуленте замина веднага за Маскалуча. Дукът, ни жив, ни умрял, би искал да се качи на върха на Етна, за да бъде на съвсем сигурно място; но за момента надделя мнението на маркиза, който казваше да отидат във Виагранде, защото беше почти сигурно, че там ще намерят къща, която да побере целия род. Трябваше обаче някой да отиде предварително, за да потърси такава къща; дукът беше готов да придружи принца, но просто не можеше да повярва, че трябва да тръгнат незабавно.

— Искаш ли да дойдеш и ти? — каза Джакомо на жена си.

От няколко дни принцесата имаше разстройство, не можеше да се храни, влачеше се едва-едва от леглото до креслото; и тъкмо затова всички се съгласиха, че най-напред трябва да отведат нея на сигурно място. Съпрузите заминаха веднага с чичото и Балдасаре; другите останаха да товарят каруците с покъщнина, понеже този път не отиваха в собствена къща и трябваше да носят легла, чаршафи, всички необходими вещи. През нощта се върна майордомът, за да съобщи, че е намерено жилище, и на другия ден, призори, всички се дигнаха от Белведере, където холерата вече върлуваше. Къщата във Виагранде бе намерена благодарение на връзките и парите на принц ди Франкаланца; и все пак това беше бордей с три ниски стаи и две стаички на долния етаж — бедно жилище на един бъчвар; но „вицекралете“ бяха много доволни, че могат да се сврат в него. Допуснаха ги да влязат в селото благодарение на името Уседа, макар че идваха от заразено място; но след като се настаниха там, принцът, дукът, дон Бласко почнаха да викат, че не бива да пускат никой друг, ако не искат Виагранде да загине. Наистина епидемията косеше не само хората, останали в града — където на ден имаше до триста мъртъвци и нямаше вече никакво учреждение, никаква власт, нито депутати, нито съветници, — а за първи път се разпространяваше с необикновена сила и из Етненската гора, която досега се бе отървавала от всички други холерни нашествия; имаше я в Белведере, в Сан Грегорио, в Гравина, в Пунта, обхващаше и разпръснатите къщи, не щадеше селските колиби, зареяни сред полята; измираха не само бедняците, а и заможните хора, господарите, за които се полагаха всякакви грижи; така че ужасените хора бягаха от едно селце в друго, кой както може — с каруца, на кон, пеша; но който носеше в себе си зародиша на болестта, падаше по пътищата, гърчеше се в прахта и умираше като куче: незаритите трупове, напечени от жаркото лятно слънце, изпускаха заразни зловония и бяха върхът на ужаса; а бежанците, които стигаха здрави и читави до местата, където още нямаше зараза, биваха посрещани с пушечни изстрели от ужасените поселници; или ако успееха да намерят убежище, предаваха заразата на здравите. И на всичко отгоре сушата внасяше още по-голямо отчаяние в цялата тази трагедия; всички водохранилища бяха пресъхнали, не можеше да се поддържа чистота, едва имаше вода за пиене. Във Виагранде принцът плащаше по една лира за всяка стомна вода, а принцесата като че бе станала бездънен кладенец, толкова много вода изразходваше, за да се мие час по час в тия стаи с мръсни стени и подове и зацапани врати, дето само като ги погледнеше, потръпваше; пък я мъчеше и жажда. Болките в червата вече не я оставяха; понякога като че имаше холерни спазми; така че дукът, ужасен, мислеше да бяга по-далече; но неговият страх бе неоснователен: тези болки, това гадене измъчваха принцесата повече от една година; вярно е, че преди не бяха така силни, но имаха същия характер. Като успокояваше чичо си, принцът изказваше пред него други опасения:

— Маргерита никога не даваше да викаме лекар… но аз много се страхувам… казаха ми, че може би има рак на стомаха…

Но дукът не го слушаше; засега той трябваше да мисли за собствената си кожа, защото всеки момент можеше да избухне холера във Виагранде, дори имаше вече някои тревожни признаци.

— Да се махаме оттук! — настояваше той. — Да отидем по-далече, в Мило, в Касоне, в планината…

А когато най-сетне в селото се появи първият случай и всички повтаряха: „Да се махаме… да бягаме по-далече…“, той се подриска от страх.

Този път беше още по-трудно да се намери къща. Дукът отиде да търси към Мило. Принцът се приготви да замине за Касоне.

— Искаш ли да дойдеш и ти? — обърна се той пак към жена си.

Тя бе прекарала ужасна нощ, без да мигне, измъчвана от гадене и повръщане; едва се бе привдигнала и беше толкова бледа и отпаднала, че Киара рече:

— Недей, остави я… ще дойде, когато намериш къща…

Дори камериерките казаха, че не е разумно да я излагат на такова неудобство, докато търсят къща, че за нея е по-добре да тръгне, когато намерят къде да я отведат. Но братовчедката Грациела беше на обратното мнение, понеже била чула, че случаите в селото се увеличават бързо.

— Аз обаче бих казала да я отдалечим веднага оттук… в това състояние, в което е тя, организмът не може да се бори със заразата… Джакомо трябва да намери каква да е къща…

И дона Фердинанда беше на същото мнение, но Консалво, притиснал се до майка си, й каза тихичко:

— Не, не отивай сега… тук е по-добре… после ще отидем всички…

Тя галеше момчето с хладната си слаба ръка и поглеждаше плахо мъжа си, очаквайки той самият да реши.

— Искаш ли да дойдеш или не? — запита я той с рязък тон, какъвто употребяваше, когато решенията почваха да го дразнят; и този въпрос, който имаше буквален смисъл за всички, за принцесата, която схващаше намеренията и жестовете му и отгатваше намеците, придоби друг смисъл.

— Не, ще те придружа…

Когато я видя да тръгва, младият принц настоя:

— Мамо, остани… или ме вземи с теб. — И младежът, обикновено весел и безгрижен, сега проявяваше страх и неспокойство.

— Няма място за всички! — отвърна принцът рязко.

Принцесата притисна сина си и му рече:

— Остани… остани… утре ще бъдем заедно…

После седна във файтона до мъжа си, държейки парченце камфор до ноздрите си; Балдасаре се качи на капрата и файтонът потегли.

До вечерта не дойде никаква вест от тях. През нощта, по някое време, пристигна бърз пратеник от дука, от Мило; той известяваше, че е намерил една дупка, дето имало място само за него; следователно те можели да отидат при Джакомо.

Междувременно във Виагранде се мятаха като обезумели, защото паниката се предаваше като зараза. Вече обвиняваха Джакомо, че ги е забравил, както оня егоист — дука; дон Бласко разправяше, че щял да се метне на някое магаре и да избяга, дето му видят очите, когато призори пристигна Балдасаре блед, разстроен и треперещ.

— Ваша светлост!… Ваша светлост!… Господарката, госпожа принцесата… Повали я холерата!… Издъхна за три часа!…