Федерико де Роберто
Вицекралете (17)

8

Една нощ, когато Лукреция хъркаше дълбоко в леглото, а Бенедето проучваше на масата общинския бюджет, внезапно звънене стресна съпруга и събуди съпругата. Когато отиде да отвори, Бенедето видя пред себе си младия принц, блед като платно.

— Дайте ми да се измия — рече той на свако си и измъкна от джоба на жакета окървавената си десница.

— Консалво! Какво е станало? Какво ти е?

— Нищо, не викай… Исках да отворя един прозорец, строших стъклото и се порязах… Дайте мида се измия!… Дребна работа…

Раната обаче беше дълбока: започваше от опакото на дланта, минаваше под ставата на палеца и стигаше до китката. Залепена с пластир, навярно се беше отворила наново, защото на кърпичката, с която бе превързана ръката, не бе останало нито едно бяло ъгълче и кръвта капеше по костюма и ризата му.

— Не можех да се върна у дома в такъв вид… — обясняваше младежът, докато държеше ръката си потопена в един леген, където водата почервеня; но загубил изведнъж увереността, която го бе крепила до този момент, той почна да трепери, студена пот изби по челото му, тревожният му поглед зашари наоколо и в него Джуленте сега долови уплахата от ненадейно нападение, страха от смъртта, съзряна в блясъка на някоя кама.

— Кажи истината: как стана това?

— Пак ли?… Казах ви, строших стъкло… Извикайте по-добре Джованино, който ме заведе при аптекаря и чака долу…

Приятелят му, по-блед и от Консалво, потвърди разказаното. Истината се разбра на другия ден. От известно време Консалво задирял дъщерята на белведерския бръснар Джезуалдо Марота; бащата учел момичето на фризьорски занаят и макар че тя по цял ден обикаляла улиците, не обръщала внимание на никого, защото имала голям страх от братята си, които по отношение на честта не се шегували. Но младият принц, като си намислеше нещо, не мирясваше, докато не задоволи каприза си; и въпреки молбите, предупрежденията и заплахите на братята Марота бе заангажирал всички сводници в града, за да сломи съпротивата на момичето и на семейството, като обещаваше да я прибере от улицата, да я спаси от този труден и опасен занаят; да й отвори голямо шапкарско ателие, като й осигури и клиентела измежду всички свои роднини и приятелки. Но всичко бе напразно. Тогава, като видя, че с добро няма да получи нищо, един прекрасен ден той накара да отвлекат момата и я държа три дни при себе си в Белведере. Известно време братята мълчаха, сякаш не знаеха нищо за това. Едва в оная ужасна нощ, когато младият принц излизаше от кафене „Сицилия“ заедно с Джованино Радали, усети, че някой го блъсна и едно острие разряза ръката му, протегната инстинктивно, за да се запази. „Пак ще се срещнем!“ — каза му нападателят и побягна при виковете на Радали.

Принцът не каза нищо, когато видя сина си с превързана ръка; даде вид, че вярва на историята за строшеното стъкло и почна да се грижи за него заедно с принцесата, която остана край постелята на Консалво грижовна и разтревожена като същинска майка. Младежът не можеше да скрие раздразнението си от тези досадни грижи и посрещаше като истински спасители приятелите, които идваха да го виждат сутрин и вечер. Опасното премеждие, загубената кръв будеха възхищение у неговите другари по гуляи; но и след като оздравя, той не си подаде носа от вратата навън. Братята Марота бяха заявили, че са готови да сторят същото, щом го срещнат пак, било нощем или денем, и че втория път няма да се отърве с обикновена драскотина; и докато чакали да се саморазправят с него, били обадили работата на съдиите.

Всички Уседа, обезпокоени за живота на наследника на името, се обърнаха за помощ към дука: само той с авторитета си на политически деец би могъл да поиска от префекта, от полицейския началник, от съдиите да накарат ония престъпници да оставят младежа на мира. Дукът, щом чу какво е станало и какво искат от него, вместо да оправдае племенника си, най-неочаквано избухна и се разяри и това беше още по-странно, защото не бе в характера му.

— Така му се пада! Това са последствията от безпътния му живот! Ама и вие, и вие, дето не вземете да го заключите, ами се радвате на подвизите му! Сега какво искате от мен?

Никой не го беше виждал досега така сърдит; още малко и щеше да заприлича досущ на брат си дон Бласко. Всъщност работата беше в това, че неговите противници отново се опитваха да го петнят и че кашата, която бе забъркал Консалво, им даваше добър повод. Депутатът от две години не беше ходил в столицата, съвсем беше забравил обществените дела, за да си гледа личните. Какъв голям патриот, нали? Какъв пример за безкористност и родолюбив! Когато трябваше да прави далавери в Торино и Флоренция, не се завръщаше никакъв под предлог, че има да върши обществена работа, дори и ако Камарата бе заключена с катинар и кабинетът разпуснат; по събитията през шестдесет и втора никой не можа да го измъкне от Торино; върна се в родината само за да бъде преизбран; последния път не си направи дори и този труд, смятайки избирателната колегия за избирателно владение, чиято собственост никой не може да му оспорва; а сега, когато гледаше да си уреди личните работи, докато в Парламента разгорещено се обсъждаха най-сериозните въпроси, той не се помръдваше. Пък и да беше отишъл, какво ли щеше да прави там? Какво бе правил осем години като депутат? Вдигаше и сваляше глава като марионетка, за да каже „да“ или „не“ в зависимост от това как го бяха подучили! Поне веднъж, само веднъж, да бе отворил уста! Извиняваше се с това, че се стеснявал пред публика; а истината беше, че в тиквата си нямаше ни капка мозък, че не можеше да напише и ред, без да направи седем правописни грешки; и си въобразяваше, че може да прикрие крайното си невежество със своя надменен и самодоволен вид! И на такъв глупак поверяваха всички работи на града и на провинцията, оставяха го да налага мненията си по всякакви въпроси: на народната просвета, на техниката, на музиката, на флотата!… И не му стигаше, че упражнява такава лична власт, ами навред пъхаше свои привърженици, та да играят по гайдата му: затова чичото Джуленте бе направен директор на банката, а племенника Джуленте — кмет!…

Всички тези обвинения на неговите противници се носеха из града, печелеха доверие и представляваха заплаха. Джуленте го защищаваше, но сега вече хората не го слушаха както едно време — дискредитирането на депутата донейде бе засегнало и него. Наричаха го лицемер, защото уж се стремял да запази старите си приятелства, а пък станал сектант, осъществител на партизанщините, на несправедливостите на дука. И само лицемер ли? Най-яростните твърдяха, че бил съучастник на депутата, защото нещо влизало и в неговия джоб, защото двамата делели незаконните печалби, доходите от нечистите сделки!… И враговете на депутата най-много се горещяха по въпроса за неговите печалби. Той бил използувал своя пост, за да урежда личните си работи: парите, вложени в революцията, му носели лихва хиляда на сто! С това се обясняваше неговият патриотизъм, комедията, че бе подкрепял свободата, след като домът Уседа винаги е бил бърлога на бурбонци и реакционери, след като той самият в 1848-ма бил наблюдавал с бинокъла — като в театър — зрелището на агонизиращия град! Пък донейде и от страх трябвало да даде някакво доказателство, че е либерал и демократ, за да не бъде разстрелян; та подмамил будалите с прословутото премахване на луксозния хляб, траяло само петнадесет дни! Но алчността му излязла по-силна от страха. А някои добре осведомени твърдяха, че веднъж, в първите дни на новата власт, той произнесъл една много показателна фраза, разкриваща наследствената алчност на Вицекралете, хищническата същност на някогашните Уседа: „Сега, когато Италия е вече създадена, трябва да си създадем и лично положение…“ Дори и да не бе произнесъл тези думи, все пак бе осъществил своето намерение; затова хвалеше преимуществата на новия режим, благодатните резултати от новия обществен строй! Законите бяха мъдри — ако той имаше полза от тях; например прословутият закон за премахването на религиозните братства! Ако го слушаше човек, иззетите от църквата имоти трябваше да послужат за намаляване на данъците и за превръщане на всички хора в собственици. А то какво стана: държавните налози се увеличаваха непрекъснато; и кой бе получил тези имоти? Дук д’Орагуа, най-големите богаташи, капиталистите, всички ония, които командуваха…

Така полека-лека опозицията срещу депутата се смесваше с общото недоволство, с разочарованието, което бе заместило надеждите, породени от политическата промяна. Преди ако нещата вървяха зле, ако търговията западаше, ако нямаше пари, за всичко обвиняваха Фердинандо II: трябвало да изгонят Бурбоните, да се обедини Италия, за да плувнат веднага всички в злато. Сега, след десет години свободен живот, хората не можеха да свързват двата края. Бяха им обещали царство на справедливостта и честността, а неправдите, мошеничествата, кражбите продължаваха както преди; някогашните властници и тирани бяха все още на мястото си! Кой диктуваше положението при старата власт? Уседа, богаташите и благородниците като тях, със съответните си привърженици — същите, които командуваха и сега!

За да разсее тези настроения, които си пробиваха път и пакостяха и на него, Джуленте ги обясняваше със завистта на неспособните, със злите намерения на противниците, най-вече с пропагандата на старите си приятели — революционерите. Най-голямата грешка на дука била, че поддържа каузата на реда, умереността, благоразумието! Ако вместо да подкрепя правителството, се повлечел с фанатиците от левицата, тогава щели да му ръкопляскат! Но сякаш говореше на глухи: за да го слушат, за да получи одобрение и насърчение, не му оставаше друго, освен да се обърне към привържениците на дука. Техният брой непрекъснато растеше и преди всичко те бяха по-авторитетни, по-влиятелни от безличната тълпа на обвинителите, където избирателите се брояха на пръсти. Пък бяха и предани и не се вслушваха в тези нападки и раболепничеха пред депутата, защото неговото сваляне щеше да ги разори…

И тъй при това положение на общественото мнение кашата, забъркана от племенника, създаде големи грижи на дон Гаспаре. Не защото се безпокоеше за младежа, който бе застрашен; не, той не изпитваше към наследника на титлата нито нежни чувства, като дона Фердинанда, нито интерес, като другите роднини. Не защото наистина се страхуваше, че при едно следващо разпускане на Камарата ще претърпи неуспех и няма да може да се разпорежда повече в града. Но той просто не искаше да го одумват, стремеше се да запази ненакърнен някогашния си престиж; и тъкмо затова лекомислената постъпка на Консалво го поставяше в голямо затруднение; защото, ако помогнеше в това насилие, преследвайки роднините на отвлеченото момиче, щеше да надигне още по-голямо недоволство срещу себе си; от друга страна пък, отказът да защити племенника си щеше да бъде изтълкуван като страх да не си спечели нови противници.

След като се колеба известно време между двете решения, показвайки на Консалво своето дълбоко презрение, но защищавайки го пред чуждите хора, накрая той се залови за по-смелото. Един ден най-опасният брат на фризьорката бе повикан от един полицейски инспектор, който го посъветва за негово добро да престане с тия заплахи, защото иначе щели да го поставят под полицейски надзор; в същото време свидетелите по отвличането се отметнаха, заявиха, че момичето било отишло доброволно във вила Уседа; намериха се и двама селяни, които казаха, че са я виждали и друг път там; пък и мнозина други потвърдиха, че в селото се говорело, че това не било първото бягство на момичето. Роднините зовяха за отмъщение, но съседите ги убеждаваха да се откажат, да се разберат с добро; макар че благоприятните свидетелски показания го освобождаваха от всякаква отговорност, младият принц, за да избегне други неприятности, беше готов да даде три хиляди лири за шапкарско ателие.

Не щеш ли, един прекрасен ден, когато всеки момент се очакваше вестта, че тази каша — къде със заплахи, къде с обещания — е вече оправена и младежът не е застрашен от нищо, принцът, който дотогава не бе упрекнал нито веднъж сина си, влезе в неговата стая почервенял като домат и разгъна някакъв лист:

— За теб!… Какво означава това писмо?

Ставаше въпрос за един дълг от шест хиляди лири, за който Консалво бе подписал полица, подновявана повече от четири пъти за четири месеца; кредиторът — понеже искаше да си получи парите, а на младежа бе забранено да излиза — бе писал на бащата, като го предупреждаваше за датата на падежа и го приканваше да изплати дълга.

В първия момент Консалво се обърка; но понеже баща му, окуражен от неговото мълчание, почна да крещи, да иска обяснения, той отговори хладно и спокойно:

— Не е необходимо да се повишава тон. Какво са ви писали?

— Знаеш ли да четеш, или не? — викна бащата и му пъхна листа под носа.

Младият принц се дръпна рязко, сякаш имаше опасност да се допре до нещо нечисто. През дългите дни, когато бе принуден да седи в креслото с превързана ръка, потръпвайки при вида на кръвта, която още течеше от раната и мокреше превръзката, полека-лека у него се бе пробудило онова непреодолимо чувство на погнуса, измъчвало някога майка му — същото отвращение от всякакво докосване, от предметите, които другите са пипали, същият страх от заразни нечистотии.

Баща му се приближаваше все повече към него, подавайки писмото, а той инстинктивно се отдръпваше, сложил ръце отзад, за да не пипне листа.

— Добре… добре… — отвърна той и както се пазеше, погледна крадешком почерка. — Видях… това е от дон Антонио Шака.

— Аха, от дон Антонио! — викна принцът. — Значи, е вярно? И дори не си правиш труд да лъжеш?… А имаш кураж…

Консалво изведнъж заби поглед в баща си, загледа го втренчено, сурово, почти предизвикателно и най-безцеремонно рече:

— Какво искаш?… Имах нужда от пари… Ти ми даваш много малко!… Вземал съм ги: ти нали имаш — ще ги върнеш!…

Принцът едва не се строполи поразен. Загледа сина си също така втренчено и сурово и отсече:

— Ще върна — трици!… Нищо няма да върна!… Моите пари?… Ще оставя да те осъдят и да те вържат, говедо! Разбра ли, глупако неден?

Консалво отвърна още по-хладно:

— Чудесно! Тогава не ми досаждай…

— А, досаждам ли ти?… Значи, ти досаждам?

И той внезапно се отприщи като някой, който след дълги усилия най-после е успял да повърне. От две години пухтеше, цели две години бе давал пълна свобода на сина си; през всичкото това време бе потискал, задушавал, надвивал властната си потребност да командува, да вижда, че всички се покоряват на неговата воля като глава на семейството, пълновластен господар, повелител на съдбата на цялата фамилия; той, който бе измъчвал всичките си близки и правеше с тях каквото си иска, бе отпуснал юздите на сина си, на тоя, върху когото имаше най-пълното право да упражнява своята власт. В продължение на две години се бе преструвал, проявявайки към него търпимост, снизходителност и обич, докато вътрешно се топеше от яд и се мъчеше да скрие своята антипатия и неприязън към Консалво, макар и да чувствуваше, че той го мрази. Сега най-сетне избухна. Докато ставаше въпрос за безпътния живот на младежа, за неговата хладност към мащехата, той все още успяваше да се сдържа; сега обаче Консалво бе засегнал най-силното му чувство, като посягаше не само на неговата морална власт, а и на кесията му. Цял живот, още от ранна възраст, принцът се бе борил да заграби колкото се може повече пари, да ги отнеме от майка си, от братята и сестрите си, от жена си; измежду всички Уседа той беше най-яркият представител на ония алчни испанци, стремящи се единствено да забогатеят, не признаващи никаква друга сила, ценност или достойнство освен парите; и сега, когато бе успял да осъществи желанието си, когато бе дошло време да се радва спокойно на плода на своите дълги и упорити усилия, ето че синът му започваше да разполага с това състояние като със своя лична собственост! Ако Консалво му бе поискал шестте хиляди лири, той щеше да му ги даде; но мисълта за сключения заем, за подписаната полица, за предварително удържаните от лихварите лихви предизвикваше ужасен смут в главата на бащата; той разбираше, че богатството му неминуемо е застрашено, защото тази полица сигурно не бе единствена, защото този проклетник дръзваше да му говори надменно, сякаш не бе извършил нищо друго, освен да упражни едно свое право. А на това отгоре искаше баща му да не му досажда! И с какъв тон отговаряше на баща си!

— А, ще ти покажа аз дали ти досаждам! Как ще те подредя!… Тук аз съм господар: запомни добре това, глупако! Тук винаги, единствено и безпрекословно трябва да се изпълнява моята воля!… Защото досега бях много добър, нали?… Сега ще ти дам да разбереш, глупако!… А хората, роднините ми, целият град мене упреква за разюздаността на това животно, дето не излиза от кръчмите и бардаците!… Да не мислиш, че не знам за мръсните ти подвизи?… Не се ли червиш от срам? Защо не идеш да се скриеш далече от порядъчните хора? Да потъпкваш честта на името си в компанията на най-презрените гуляйджии! Пък да не говоря за парите, които пръскаш, които хвърляш на вятъра, като че ли са камъни! Кой харчи за капризи, за щурави забавления колкото това говедо?… И не стига, че го оставям да прави каквото си иска, че не му казвам нищо, че всеки ден се бъркам да плащам, ами се осмелява и да се оплаква, че не му стигали! И вместо да се извини, да иска прошка, на това отгоре иска да му плащам дълговете! Охо, с кого смяташ, че имаш работа, глупако?… Няма да дам нито грош! И да знаеш, че е дошло време да се разберем! Тъй и тъй сме почнали, да се разберем веднъж завинаги!… С теб трябва да обърна другия край!… Докато си в моята къща, трябва да изпълняваш моята воля, да се държиш прилично!… Тук да не е хан, та да идваш само да ядеш и да спиш!… Не мога да те накарам насила да ме обичаш и не ме интересува дали ме обичаш, или не: но искам да се държиш с нужното уважение към мен, с нужното уважение към майка си…

Консалво не бе продумал нито дума, нито направил някакъв жест, докато принцът изливаше гнева си. След всеки въпрос или възклицание бащата се спираше дълго, сякаш искаше да му даде възможност да отговори нещо, да се оправдае: изправен до прозореца, младежът гледаше в задния двор изтеглените изпод навесите файтони и слугите, които ги чистеха; ако си беше сам в своето салонче, не би стоял така безучастен. Но при последните думи на принца той се извърна бавно:

— Майка ми?…

На лицето му бе изписано някакво неопределимо изражение — на любопитство, учудване, съмнение, над което едва се долавяше тънка усмивка, само в очите.

— Майка ми ли?… Моята майка е мъртва. Вие знаете това най-добре от всички.

Принцът млъкна и го загледа. Изведнъж се чу шумолене на поли: предупредена от камериерката, която бе чула гласовете им, влезе принцеса Грациела.

— Какво има? Какво ви става?

Консалво пъхна ръце в джобовете си и без да продума, мина в другата стая. Принцът послушно тръгна със съпругата си.

Седмици наред баща и син не размениха нито дума. По въпроса за дълга, който се разчу между роднините, фамилията се раздели на два лагера. Дукът, който още не можеше да прости на племенника си, задето го бе поставил в затруднение, подкрепяше принца, насърчаваше го да не отстъпва, да остави да протестират полицата; Джуленте също смяташе, че е необходимо да се посплаши младежът, защото иначе никой не би могъл да го спре да прави дългове, ако принцът се реши да изплати първия; но Лукреция от желание да противоречи на мъжа си и за да покаже какво значи щедрост на този просяк, дето мереше всички със своята мярка, викаше, че Консалво имал право да се забавлява; че шест хиляди лири за принц ди Франкаланца били като десет лири за Джуленте и че в дома Уседа за нищо на света не може да се вдигне скандал за някаква си полица. Пропуснах да кажа, че дона Фердинанда се заяждаше със скъперничеството на принца, който не давал достатъчно пари на сина си, та го принуждавал да прибягва до кредити, а Киара оправдаваше ту едните, ту другите, според настроението на Федерико. Що се отнася до дон Бласко, който от известно време бе изчезнал, един прекрасен ден се изтърси в двореца и почна да се заяжда не само с Консалво заради дълговете и скандалното му поведение, а и с принца и принцесата, които с мекушавостта си били виновни за разюздаността на Консалво.

— Само вие сте виновни! Така не се възпитава! Ще му плащаш дълговете ли? Я го остави гладен!… — И без да споменава името й, се нахвърли против дона Фердинанда, наричайки я непрекъснато глупачка, защото с глезотиите си тя била първопричината за лошото възпитание на младия принц.

Дона Фердинанда научи за думите на монаха в същото време, когато нейният посредник и съобщаваше една бомбастична новина: дон Бласко не стига, че купил имението на „Сан Никола“, ами точно тези дни взел от Управлението на държавните имоти и една от къщите на манастира — южната постройка, старото жилище на Тютюнопродавачката; и така си бил уредил работата, че му я дали на безценица. И тогава — гръм и мълнии!

— И къщата ли? — викна старата мома. — Винаги съм казвала, че е мръсник, свиня безподобна! Пък обижда другите след всичко, което му тежи на съвестта!… Чужди хора да купуват имотите на манастира, разбирам — те не са поели никакво задължение. Ама той? Той, дето щеше да пукне от глад, ако не го бяха направили монах! Дето се ояде на гърба на братството!…

И в аптеката на Тимпа засилваха нападките:

— Че не беше ли той този, дето искаше да разкъса свободомислещите и да обяви нов кръстоносен поход срещу проклетите узурпатори и да възвърне имуществото на папата и на Франческо Втори?

Но сега дон Бласко пет пари не даваше дали кралят се казва Франческо или Виторио; настанил се в къщата на „Сан Никола“, той си живееше като бей: беше дал дюкяните под наем при изгодни условия, първия етаж — също, на един учител, който преподаваше в техническото училище, открито в манастира. И не изпитваше никакви угризения за това; защото, напротив, ако всички монаси били последвали неговия пример, изкупувайки имотите на манастира, вместо да пилеят парите, които отмъкнали оттам, имуществото на „Сан Никола“ нямало да отиде в чужди ръце.

— По този начин трябва да предотвратим премахването на манастирите, а не със смешни и безполезни крясъци. Ако всички монаси бяха изкупили имотите, щяхме да натрием носа на правителството!

Той още се заяждаше с тази власт, най-вече заради данъците, които го караха да плаща; но понеже преданите реакционери предричаха края на пиршеството и връщането на старото положение и възвръщане на краденото от църквата, монахът протестираше:

— Че защо да е крадено? Аз съм броил пари за Кавалера и за къщата; откупил съм имота, разбрахте ли?… Да не са ми ги подарили или да съм ги заграбил, че да ги вземат обратно?

— Не биваше да ги купувате, като знаете отгде са взети! Ще дойде ден да се дава отчет, ще дойде Dies irae — бъдете уверен!…

— Кой? Какво? Кой щял да дойде? — викаше тогава монахът. — Ще дойде — чушки!

— Ръката божия стига навред!… Неведоми са пътищата на провидението!…

Всеки следобед разправиите започваха отново: тези бурбонци и клерикали получаваха някакви си вестничета, в които се казваше, че краят на революцията е сигурен и неизбежен; статиите се четяха на висок глас и всички ги слушаха като евангелие и на всеки пасаж ръкопляскаха, а монахът побесняваше. Един ден, когато след едно такова четене дружината се нахвърли срещу него още по-остро, дон Бласко скочи, направи един доста изразителен жест, извика едно: „Я вървете на!…“ и си отиде, за да не стъпи повече при аптекаря. Следобед, кога минаваше край дюкяна, ускоряваше крачка, гледайки право пред себе си, и ако имаше хора, насядали на прага, прекосяваше улицата, за да отиде на отсрещния тротоар. Не стъпваше и в двореца, където оная лихварка, сестра му, и тя крякаше против купувачите на църковните имоти, като че те бяха крадци, а оня лицемер Джакомо, нали знаеше, че сега той е богат, хем му се подмазваше, хем не смееше да напада леля си.

— Иска му се да оставя на него Кавалера! — викаше в къщи дон Бласко на Тютюнопродавачката, на Гарино и дъщерите. — Да го вземе от мен, от втора ръка, няма да има угризения, нали! Ама ще му оставя аз на него трици, на тоя лицемер и хайдук!

Тютюнопродавачката, Гарино и момичетата одобряваха това, наливаха масло в огъня, клеветяха пред монаха целия му род, за да остави всичко на тях. И му прислужваха като на бог, втурваха се само при един негов знак, стъпваха на пръсти, когато той си почиваше, правеха му компания до късна нощ, ако не му се спеше, придружаваха го до Кавалера, хвалеха посевите, постройките и всичките му успешни начинания.

Но една спекулация не се удаде на касинезеца. На изток Кавалера граничеше с друго имение на Управлението на държавните имоти, което още не беше продадено, и границата — стар жив плет с опунции, на много места беше прекъсната. Дон Бласко бе издигнал висок як зид, осеян с къпини и парчета от бутилки, и тук-там бе присвоил някое и друго късче земя; в един ъгъл, дето не бяха останали никакви следи от живия плет, той бе присъединил към Кавалера доста голям парцел от другото имение. Когато тая работа се изясни във финансовото управление, изпратиха му в къщи изпълнителен лист, поради което монахът почна пак, като в хубавите стари времена, да крещи срещу италианските обирджии и, кажи-речи, искаше да се сдобри с реакционерите от аптеката.

— Мене да обвиняват в присвояване? След като владението на „Сан Никола“ стигаше чак до лозята? Мене ще учат те кое било собственост на манастира, тези хайдути, дето ограбиха цяло кралство!

Гарино добавяше останалото; но понеже брътвежите не можеха да оттеглят жалбите на Управлението на държавните имоти и една обстоятелствена проверка би могла да докаже, че са основателни, бившият полицейски доносник, като гледаше, че монахът се вбесява, един ден му рече:

— Ваше превъзходителство, защо не поговорите за това с брат си депутата?

Дон Бласко не отговори. Вече беше ходил при дука.

От дълги години той не говореше с брат си, а още по-отдавна го хулеше и пред хората, и в къщи; затова дон Гаспаре се смая, като го видя пред себе си. Монахът влезе в кабинета на брат си като в собствен дом, с шапка на главата.

— Здравей — рече му той с такъв тон, сякаш се бяха разделили едва предния ден, и седна.

След първия миг на изненада дукът се усмихна тънко и му отвърна със същия тон:

— Какво има?

И монахът веднага навлезе в същността на въпроса:

— Знаеш, че купих Кавалера на „Сан Никола“. Нямаше граници и вдигнах зид. Затова Управлението на държавните имоти ме обвинява в присвояване!…

Дукът продължаваше да се усмихва с наслаждение едва-едва и понеже монахът мълчеше, смятайки, че не е нужно да добавя друго, братът, който искаше да получи удовлетворение, да чуе, че този бесен, дето така го нападаше, сега търси неговата помощ, рече:

— Е?

— Не би ли могло да се поговори с някого?

Не точно това очакваше той; но в края на краищата дукът беше добряк, у него нямаше злобата на принца и приора, и се задоволи с това.

— Добре. Ела утре с документите.

Така, за голямо учудване на целия род, двамата братя тръгнаха да обикалят заедно нагоре-надолу по стълбите на финансовото управление, на префектурата, на градското пътно-мостово управление и кадастъра. Само за няколко дни работата тръгна добре; но дукът подсказа на касинезеца едно по-радикално разрешение:

— Защо направо не купиш и другото имение?

— А пари?

— Пари ще се намерят!

Дукът черпеше пари от банките, които управляваше, и с тях спекулираше, като откупуваше отчуждени църковни имоти, купуваше нови; сега, за да живее и той самостоятелно, си строеше голяма и хубава къща на улица Плебисцит… Чрез него дон Бласко бе допуснат в Кредитната банка и получи заем от двадесет и пет хиляди лири. Така Кавалера, увеличен почти два пъти, се превърна в завидно имение, „истински феод“, както казваше Гарино, който сега превъзнасяше дука и неговите способности и властта, до която той успял да се добере. Но шарлатаните в бурбонската аптека крещяха още повече и предричаха, че скоро ще дойде денят, когато дон Бласко и другите нечестивци ще трябва да връщат краденото. Монахът ги оставяше да се пържат в собственото си масло и не минаваше вече край аптеката, защото само като ги видеше отдалеч, и му се повръщаше. Но дългата липса на събеседници му тежеше и един неделен ден, като срещна по стълбите своя квартирант, учителя, покани го да му дойде на гости.

Учителят разправяше, че е бил гарибалдиец, разказваше за събитието на Аспромонте, говореше само за конспирации и също заплашваше, че ще настъпи краят на света, но само в случай, че Италия не превземе Рим.

— Значи, вие казвате, че тази власт ще трае? — запита го дон Бласко треперещ.

— Ако изпълни своя дълг! Иначе и нея ще я пратим по дяволите както другите! Не ни е страх от полицаите! Минали сме през огъня. Знаем как се правят революции!

— Но има хора, които вярват, че може да се върнем назад…

— Да се върнем назад? Нищо подобно, трябва да се върви напред! Да завършим националното обединение, да сринем последната крепост на теокрацията, последния бастион на обскурантизма!… Човечеството не се връща назад! Погребахме Средновековието! Държавата трябва да бъде светска, а църквата да се върне към своето първоначално положение, защото, както казва великият Исус Христос: „Моето царство не е от тоя свят!“

На дон Бласко му беше много приятно да разговаря с квартиранта, макар че при тия разговори от време на време усещаше тръпки по гърба си. Дори един ден, когато минаваше покрай аптеката на Кардарела — старо сборище на либерали, учителят, който бе вътре и спореше оживено, го повика. Говореха за разпуснатите религиозни братства и учителят не искаше да повярва, че през някои години доходите на „Сан Никола“ са стигали до един милион лири.

— Точно така — потвърди дон Бласко. — Това беше най-богатият манастир в Сицилия, а може би и в цялото бивше кралство.

Тогава учителят се нахвърли срещу монасите, поповете — паразитите на това общество, което за щастие най-сетне „стъпило на други основи“.

От този ден дон Бласко свикна да посещава новата аптека. Там се навъртаха най-разпалените либерали, които крещяха срещу властта като ония, реакционерите, но по друга причина: защото това било власт на пъзльовци, лакеи на Франция, блюдолизци на Наполеон III; защото преследвала истинските патриоти и лицемерела по въпроса за Рим. Укоряваха правителството за Аспромонте и Ментана; но, така или иначе, Рим трябвало да стане италиански, напук на всички, или те щели да излязат на улицата и да почнат пак да стрелят.

— Рим или смърт! — крещеше учителят, който винаги имаше известия за войни и подготовка на революции.

А дон Бласко сред виковете на другите мъдруваше:

— Светият отец трябваше да помисли навреме, да се оправи с добро и да си спомни за хиляда осемстотин четиридесет и осма. Че ако тогава не слушаше реакционерите, днес щеше да бъде почитан президент на Италианската конфедерация!

— С добро ли? — викаше учителят. — Топове трябват за тая работа! Кръвта на Монти и Тоньети още не е засъхнала! С топ трябва да разбием бърлогата на фанатизма!

Един ден той влезе при хазяина си с горд и победоносен вид:

— Този път я наредихме! Войната е готова!

Дон Бласко се разтревожи от тази новина, понеже помисли, че Италия е заплашена от война; но когато квартирантът му каза, че поставянето на един германски принц на испанския престол се смятало от Франция като casus belli^[1], той се успокои.

— Наш дълг е… — Но докато квартирантът обясняваше какъв е дългът на Италия, пристигна един слуга от дома Уседа.

Принцът го бе пратил да се осведоми за здравето на чичото и същевременно да го предупреди, че Фердинандо е много зле, та добре би било той да отиде да го види.

Дон Бласко, за когото най-важното сега беше да чуе словата на своя нов приятел, отвърна:

— Добре, добре, утре ще отида…