Федерико де Роберто
Вицекралете (26)

8

Цял месец двете дукеси бяха между живота и смъртта. Майката бе съкрушена от скръб, защото съзря в ужасното нещастие божия намеса. Бог бе допуснал тази смърт, за да може тя да осъзнае собствената си грешка, да прецени какъв голям грях е извършила, като е разлюбила и пренебрегнала този нещастник. Тя почти бе разчитала на неговата смърт, за да се възползува от това другият! Не се бе опомнила дори при първата заплаха, когато нещастникът беше с единия крак в гроба! И като застана пред окървавения труп, сякаш нечия ръка я повали: когато дойде в съзнание, сълзите й вече не спряха; задушаваше се от плач, като гледаше мълчаливата безутешна скръб на другия си син. Що се отнася до дукеса Тереза, всички бяха изумени от необикновената душевна сила, която тя прояви в първите моменти. Тия нещастия, потопили в траур две семейства, засягаха най-вече нея, защото тя принадлежеше и към двете: въпреки това в първите часове, докато другите стояха обезумели, тя показа невероятна издръжливост. Това, че при вестта за смъртта на барона остана равнодушна, се стори на всички като нещо естествено, защото тя вече бе затворила очите на баща си и на душата й тежеше по-голяма мъка. Само Консалво не можеше да проумее как това ново нещастие, станало с неочаквана бързина, това трагично съвпадение, което развълнува другите, не разтърси сестра му, не предизвика у нея нито един жест на изненада, като че тя го бе предвиждала. Откъсната едва от смъртния одър на принца, тя самата има сили да откъсне съпруга си и свекърва си от трупа на младежа, тя самата ги накара да напуснат дома и да се приютят с децата при Франкаланца. Цялата нощ бдя, без да плаче, бършейки сълзите на другите, наглеждайки ту мащехата, ту свекървата, ту децата и съпруга си. Едва с настъпването на деня, когато от „Сан Мартино дей Бианки“ долетя погребалният звън, тя сложи ръка на сърцето си и рухна.

Какво безкрайно милосърдие! „Само господ можа да й вдъхне такава сила — казаха прелатите. — Всяка друга на нейно място щеше да бъде поразена веднага!“ А жените, слугите и бедняците възкликваха: „Като си помисли човек, че само за два часа тя видя труповете на баща си и на девера си!… Наистина би могла да полудее!“ Дона Фердинанда, Лукреция и маркизата се редуваха край постелята на трите болни, защото и принцесата трябваше да остане на легло. Консалво седеше често при сестра си, правеше компания на Микеле; обаче вечер искаше да му донесат регистъра, открит за публиката в портиерната на двореца. Той сядаше да брои стотиците подписи, наредени в колона един под друг, и стотиците визитни картички, натрупани на два големи подноса; четеше всички траурни статии, завършващи обезателно с израза: „Нашите най-дълбоки съболезнования на опечаления син“, посланията на искрено съчувствие, изпратени от Общинския съвет, Търговската камара, политическите дружества. Тези хартии бяха документ и мярка за неговата популярност и за неговия авторитет, защото големи и малки, знайни и незнайни — целият град минаваше край голямата порта на двореца. След погребението, извършено с необичайна тържественост, той почна да приема. От два до шест денем и от осем до единадесет часа вечер салоните бяха претъпкани с хора: членове на управителното тяло, съветници, чиновници, префектът, генералът, полицейският началник, роднини, приятели, познати, най-различни почитатели, най-различни привърженици, представители на всички партии и на всички клиенти се нижеха непрекъснато. С подобаващ за случая вид всички наблягаха на това невероятно, двойно нещастие; той се впускаше да разправя подробно за болестта на баща си и „нещастния случай“, станал с братовчед му, но после, за да извади от неудобство хората, прехвърляше разговора на друга тема, питаше префекта и съветниците какво ново има в службата, коментираше с другите общите избори, новия успех на чичо си дука. Петнадесет дни след двете погребения той се завърна в Общината: не можеше да живее вече навън оттам, страхуваше се, че без него нещата ще се обърнат с главата надолу, нали бяха оставени в ръцете на Джуленте, който, като най-възрастен член на управата, бе натоварен да го замества.

Затънал отново в морето на обществените си задължения, той не мислеше за нищо друго дори когато се връщаше в двореца, когато обядваше, когато отиваше в леглото. Впрочем никой не го безпокоеше, болните постепенно се съвземаха, за тях се грижеха овдовялата принцеса, Лукреция, която бе много щастлива, че отново може да се разпорежда в дома, и другите родственички, без да се смятат, разбира се, постоянните посетители — монсеньорите. Първа почна да става дукесата-свекърва; тя беше на малко повече от петдесет години, а приличаше на грохнала старица. Тереза обаче създаде по-големи безпокойства на лекарите; нейната упорита болест, подхранвана сякаш от някаква скрита отрова, още продължаваше, изчерпвайки силите й. Лека-полека взе да се поправя и тя, ала в деня, когато се опита да стане, падна в несвяст. След това пак почна да се съвзема. Една заран, преди да излезе, Консалво мина да попита сестра си дали има нужда от нещо и завари при нея мащехата, дукесата и Микеле.

Щом той влезе, всички се обърнаха към него мълчаливи, сериозни. Главата на Тереза бе подпряна на цял куп възглавници, върху чиято снежна белота отслабналото й лице изглеждаше като восъчно.

— Слушай, Консалво — рече сестра му бавно, с отпаднал глас, сякаш бе уморена, — седни за малко… Трябва да поговорим с теб.

Той седна и зачака.

— Слушай: говорехме за нещо, което те засяга… Нашият баща… ти знаеш, че нашият баща в момент на гняв… пожела… предпочете мен пред тебе… Аз не вярвам, че това е било неговото искрено желание… Ако бог не ни го бе отнел, той сигурно щеше да го промени… Аз казах на Микеле и на мама, казах откровено, че не мога да приема това, което съм добила при такива обстоятелства… — Тя замълча, после добави: — Кажете вие… не мога.

За момент настъпи тишина. Дукесата, с насълзени очи, клатеше жално глава.

— Защо да говорим за тия неща сега? — рече Консалво.

Той не се трогна нито от думите на сестра си, нито от отказа й от наследството. Отдавна бе свикнал с мисълта, че няма да получи от баща си нищо друго освен законната част. По-скоро беше малко изненадан от великодушната безкористност на Тереза, която зет му и леля му одобряваха.

— Сега или друг път, все някога трябва да поговорим за това — обади се Микеле. — Аз и майка ми сме напълно съгласни с Тереза; не желаем да се възползуваме от това завещание, за да ти отнемем онова, което е твое… Ние сме достатъчно богати… ние сме много богати… и ще дадем… — Той извърна глава, за да скрие зачервените си от плач очи.

Дукесата хълцаше.

— Но защо точно сега? — повтори Консалво. — Ще има време… Лельо, успокойте се!… Добре, добре, благодаря ви… Вие знаете, че аз нямам такива предразсъдъци… искам да кажа, че за мене всички деца, били те синове или дъщери, първородни или… — И като забеляза смиреното, почти умоляващо изражение на старицата, той не довърши фразата. — Изобщо, щом Тереза се отказва от завещанието, ще разделим всичко по равно: съгласни ли сте?

— Да, както ти искаш…

Тереза, която до този момент седеше неподвижна, със затворени очи, сякаш се пробуди и поде:

— И още нещо. Блаженопочившият пожела също, пак в този момент на гняв… пожела да остави на мама тази къща… Но не е справедливо и ти… наследникът на името… единственият наследник на нашето име, да излезеш оттук…

Сега той се почувствува обзет от неизразимо вълнение: това беше задоволството, че ще възтържествува над бащината воля, гордостта, че ще може да остане в къщата на дедите си, страхът, че ще трябва да възмезди с нещо мащехата. Действително Тереза продължи:

— Мама се отказва от къщата… обаче ще вземе някой друг имот… или парична компенсация…

— За мен е все едно! — възкликна принцеса Грациела. — Аз желая всичко да стане доброволно, семейството ни винаги да бъде сплотено.

— Но, от друга страна — поде пак Тереза, — не бива и тя да напуска къщата на съпруга си… Ти ще й отстъпиш едно крило до края на живота й, дано е жива още хиляда години!… Но ти ще останеш собственик… — Тя замълча повторно. Сякаш беше на смъртен одър, сякаш душата й се бе откъснала вече от света и тя диктуваше последните си разпореждания, за да осигури спокойствие, благоденствие, щастие на ония, които остават след нея.

Под влиянието на това великодушие и безкористност, проявени от всички, за да не остане назад от другите, за да не се каже, че тя пречи на общото споразумение, дона Грациела се бе съгласила на смяната: но нищо на света не би могло да я накара да излезе от двореца.

— Правилно… Добре — рече Консалво. — Благодаря!… Ще се разберем.

От този ден Тереза почна да се поправя по-бързо. Отвред в един глас я хвалеха за това, което бе извършила, за благородния отказ, направен по нейна инициатива и настояване. Лично епископът дойде да я навести, щом тя се почувствува в състояние да го приеме; и когато му целуна ръка разплакана, той й рече:

— Научих, чадо мое. Бъди благословена сега и вовеки веков за доброто, което правиш.

Тя поклати глава и промълви:

— Това не е нищо! После го помоли и от името на свекървата и съпруга си да раздаде десет хиляди лири милостиня. Другите прелати вече бяха получили поръчение да четат литургии за упокоение душите на принца и на барона.

Семейство Радали бяха решили да напуснат двореца Франкаланца и да отидат в Тардария веднага щом Тереза се почувствува в състояние да понесе пътуването. От оня злокобен ден само Микеле бе стъпвал в къщата, опръскана с кръвта на брат му. Но за да се приготвят за заминаването, трябваше да отиде и една от жените. И понеже това беше тежко изпитание за майката, отиде Тереза с мъжа си. Изкачи стълбите, опряна на ръката му, но когато влезе в преддверието, бе принудена да седне и да помирише шишенцето с амоняк. Като се съвзе, стана и с някогашното самообладание извърши всичко, каквото имаше да прави. Стаите на покойния бяха заключени.

На другия ден заминаха за планината, където останаха през цялото лято и есента.

Междувременно Консалво се настани окончателно в бащиния си дворец. Като отстъпи на принцесата южното крило, той запази за себе си парадното, но само за приеми, а жилището си разположи на втория етаж. С мащехата нямаше почти нищо общо; хранеха се поотделно, понеже обядваха в различни часове, всеки си имаше лична прислуга и отделна карета. Налагаше се да се виждат от време на време във връзка с управлението на имота. Консалво не знаеше нищо за състоянието на дома, докато принцесата беше в течение на всичко; така че ако управителят искаше някакви разпореждания или пояснения, той оставяше това на мащехата. Не само че обществените дела го привличаха повече, отколкото личните, но смяташе, че не си струва труда да се занимава с това, докато имуществото не е поделено.

Подялбата започна при завръщането на семейство Радали. Двете дукеси бяха вече напълно оздравели: свекървата беше още по-състарена, снахата беше бременна. Всички клаузи на договора бяха изготвени с общо съгласие, с оная безкористност, която те бяха проявили още в началото. Тереза пожела всички исторически владения да останат за брат й, като се задоволи да вземе по-късно купените имения, някои ренти, капитали и кредити. В замяна на това Консалво поиска при това морално разграничение да се държи сметка за оценката на земите. Отказвайки се от двореца, принцесата взе стопанствата в Джибилфеми и имотите в Олеастро, които струваха двойно повече.

Докато водеха преговорите, Консалво ходеше всеки ден при сестра си. И като придоби този навик, продължи да я посещава и после. В края на краищата той й дължеше благодарност заради отказа, чрез който неговата част се бе удвоила. Но въпреки че се чувствуваше задължен, въпреки скръбта от траура, не можеше да се сдържа да не подиграва сестра си за нейната пламенна набожност, засилваща се от ден на ден все повече. Сега викарият, изповедникът и сестрите-самарянки почти се бяха преселили в нейния дом. Предмет на всички техни разговори бяха новите църкви „Мадона деле Салете“ и „Мадона дела Мерче“, чудесата в Лурд и в Долината на Помпей, дейността на мисионерите. Разпуснатите монаси-капуцини, обединили се отново напук на закона, бяха закупили една къща с дарения от вярващите: Консалво узна, че сестра му е съдействувала за това. Но нали по-рано тя смяташе за справедлив закона, с който се разтуряха тези братства? Как можеше да ходи да се моли всеки петък в капелата на Блажената Химена, където гореше вечното кандило, запалено за здравето на Джованино, след като тя самата беше отчасти причина за неговото умопомрачение и самоубийство? Дали знае, че момъкът се е самоубил, а не е умрял при нещастен случай?… Дали нейната упорита, непоколебима пред разочарованията вяра е искрена, или по-скоро това е една форма на наследствената мания в техния род? Консалво бе склонен да приеме това предположение, защото той не вярваше в нищо, защото нито един жест, нито една дума не разкриваха какво таи в сърцето си сестра му. Когато за пръв път се осмели да й подхвърли иронични намеци, тя му каза:

— Слушай, Консалво: всеки трябва да отговаря пред бога за своите деяния. Може би аз се измъчвам от твоя скептицизъм, но не ти го натяквам. Бих желала и ти да зачиташ също така моите вярвания, дори ако щеш, ги наречи моите суеверия. Много ли искам от тебе?

Той сведе глава преди всичко, защото нейното разсъждение беше правилно и освен това защото връзките на Тереза с клерикалния свят можеха да му бъдат полезни.

Наистина многоочакваният ден наближаваше: избирателната реформа беше на дневен ред; след нейното гласуване Камарата щеше да бъде разпусната. И сега той разбираше, че неговото избиране не е така сигурно, както му се бе сторило в първия ден, в Рим, при разговора му с депутата Мадзарини и по-късно, в началото на кметуването му. Като се даде широко право на гласуване, като се пристъпи към избиране с обща листа, няколкостотинте избиратели на чичо му вече нямаше да могат да го изпратят в Камарата: необходими бяха хиляди. И ако той бе сигурен за града, не знаеше доколко може да разчита на селските секции.

Подушил накъде духа вятърът, старият лук вече разгласяваше между близките си, че щял да приеме място в Сената: сигурен, че ще бъде пометен като сух лист, той най-сетне се оттегляше благоразумно, преструваше се, че се отказва доброволно, за да не претърпи позорно поражение. И докато Консалво мислеше за своите работи, обезпокоен от тази промяна, от тази „морална революция“, която той бе желал, но която идваше малко рано, Джуленте не виждаше нищо, не разбираше нищо. Вървеше по петите на дука, сякаш той беше оня оракул от преди двайсет години, очакваше да го наследи, кълнеше се все още в десния център и в Кавур, беше сигурен, че новите избиратели ще турят крак на правителството на Възстановяването, като възвърнат умерения принцип. И като мислеше от сутрин до вечер за тия неща, оставяше управлението на дома все още в ръцете на жена си; а тя, оплела съвсем финансите, макар и да не казваше нищо за това, макар и да продължаваше да му се присмива, също очакваше да го изберат, та да не трябва да му дава отчет, та да може и той да забогатее като чичо Гаспаре…

Консалво не се занимаваше с него: дотолкова го презираше, че понякога дори го съжаляваше. След като осъзна, че е необходимо да почне да действува незабавно, той ускори едно решение, което бе взел отдавна: да се откаже от кметската длъжност. Не само имаше нужда да бъде свободен, но трябваше да избегне и една сериозна опасност: ако продължаваше да седи в Общината, щеше да загуби спечеленото преимущество, да си напакости непоправимо. Наистина колата бе почнала вече да скърца. Неразумните разходи, направени от него, бяха изчерпали касата, последният баланс бе приключен със значителен дефицит, който той бе успял да прикрие с много хитрини; но положението беше вече неудържимо; трябваше или да се наложат данъци, или да се сключи заем, а той не искаше да пристъпва към подобни непопулярни мерки. Затова се хвана за първия претекст, за да се отърве. Общинската администрация обсъждаше още веднъж по какъв начин да събира акциза, защото системата на отдаване на търг не бе дала добри резултати. В частни разговори той заяви, че според него връщането към пряко събиране е грешка и затова трябва да се изправят недостатъците на сегашната система, а не да се отхвърля: пред съвета не гъкна, остави мнозинството да си каже думата. Мнозинството реши да промени системата. Същата вечер, като се прибра в къщи, той написа две писма: едното до префекта, с което си подаваше оставката; другото, колективно, до всички членове на управата, с което им известяваше, че „по причини на деликатност“ вече е подал оставката си в префектурата.

Гръм от ясно небе.

— Деликатност ли? — възкликна Джуленте, на когото всички други искаха обяснения. — Каква деликатност? Не разбирам!…

И цялото управително тяло вкупом отиде при него, докато мълвата се разнасяше бързо из канцелариите.

— Ще ни обясниш ли какво означава това писмо? — запита го Бенедето от името на всичките си колеги.

— Означава — отвърна принцът, гледайки разсеяно, — че не искам да упражнявам никакъв натиск и тъй като вашето гледище е противоположно на моето, за да ви оставя свободни, аз напускам.

— Но по повод на какво?… Да не би за акциза?

— За акциза, както и за други неща…

Като разбра, че тези хора са дошли да го накарат да си оттегли оставката, той им отне възможността да настояват. Каза, че от известно време бил забелязал, че по много въпроси, по стотици дребни ежедневни въпроси между тях вече не съществува предишното съгласие. И тъй като не можел нито да се откаже от своите разбирания, нито да ги наложи на другите, най-добре било да си отиде.

— Можехте да кажете това по-рано, а не да ни зарязвате на средата! Що за постъпка?…

Те долавяха смътно каква лоша шега им е устроил, в каква бъркотия ги оставя; само Джуленте продължаваше да настоява:

— Е добре, има начин да се оправи: ще преразгледаме взетите решения; Общинският съвет още не ги е одобрил; ще направим така, както искаш ти…

— Излишно е да настоявате — заяви Консалво. — Решението ми е окончателно. Съгласете се все пак, че не съм от желязо. Дълги години работих за моя роден град, сега имам нужда от почивка. Прочее време е вече да помисля малко за моите домашни работи, нали сега лежат на моите плещи… Благодаря ви за вниманието — съветниците обаче се пенявеха, — но, повярвайте ми, не мога. Никой човек не е незаменим; и вие имате толкова опит, колкото мен; оставям управлението в добри ръце…

Бенедето отиде при префекта, за да го накара да се намеси: напразно! Управителното тяло се събра в дома на Джуленте, за да реши какво да прави. Някои искаха да избягнат затрудненията и твърдяха, че с оставката на кмета трябва да последва и оставката на цялото управително тяло; но дали това няма да се изтълкува като дезертьорство? Няма ли да докажат по този начин своята некадърност, да потвърдят слуха, че са марионетки, които кметът разиграва както си иска?

— Това е измяна! — крещяха най-разгорещените. — Подла измяна! Оставихме се на този мошеник да ни изиграе!

— По-спокойно, за бога! — рече Джуленте. — Защо да е измяна?… Какъв интерес има той от това?

— Какъв интерес ли? — И тогава му изтърсиха право в лицето: — Нима не разбирате?… Не разбирате ли, че иска да стане депутат, и след като използува положението си, сега ни зарязва, защото вижда, че колата скърца?… Защото сега си има друга работа, нали предстоят избори!

Той ту бледнееше, ту се оглеждаше слисан и все повече проумяваше нещата. Да, напоследък ясно бе разбрал, че и племенникът има амбиция да става депутат; но беше сигурен, че той няма да се кандидатира веднага, че ще му отстъпи на него поне първия път; и във всеки случай нима можеше да подозира, че ще го подхлъзне така, че ще го забърка в такава каша, оставяйки му в наследство данъци, дългове и омраза? Сега той не възразяваше на протестите и острите обвинения, които колегите му отправяха срещу бившия кмет. „Лъжа!… Измяна!… Мошеничество!… За тая постъпка заслужава нож!…“ — всички тези думи отекваха в главата му и той признаваше, че са справедливи, разбираше най-сетне, че този мошеник, въведен в политическия живот от него, му отмъква под носа дългоочакваното място, та на всичко отгоре за благодарност го и отритва. Ами дукът? Дукът, който толкова пъти му бе обещавал, че като се оттегли, ще остави политическото наследство на него?… Дукът, при когото той изтича, му каза:

— Вярно е, бях ти обещал моята подкрепа, но в друго време, когато не можех да предвидя сегашното положение… Сега, като се кандидатира Консалво, ти самият разбираш в какво трудно положение се намирам…

„Значи, е вярно? Значи, и той е изменник, по-голям и от племенника?“ — помисли си Бенедето, но гласно каза:

— На ваше превъзходителство е добре известно, че Консалво е от левицата, че принадлежи към Прогресивната асоциация, докато ваше превъзходителство…

— Ама ти още ли мислиш за десница и левица? — възкликна със смях дукът, който вече имаше в джоба си тържествено обещание за кресло в сената. — Не виждаш ли, че старите партии са ликвидирани, че има революция? Кой може да каже какво ще излезе от урните, към които са призовани плебеите? Това наистина е рискована крачка!… Ако аз се бях кандидатирал — за да се оправдае, той най-сетне признаваше истината, — щях да претърпя неуспех!… А ти искаш избирателите да ме слушат? Подкрепата, която мога да дам, е чисто идеална… дори може да се окаже камък на шията, който ще удави кандидата.

Тогава Джуленте изтича при Консалво. Беше ужасно раздразнен; пред стареца не бе посмял да накърни някогашното уважение, но чувствуваше нужда да излее гнева си, да каже каквото се следва на онзи мошеник.

— Направи, каквото направи, за да постигнеш целта си, за да ме оставиш мене на топа на устата, нали?… За да ме съсипеш!… Да ми вземеш мястото!…

Консалво го изгледа с многозначителна усмивка, преструвайки се, че не разбира.

— Какво ви става? Успокойте се!… Аз не разбирам…

— Вярно ли е, че ще поставиш кандидатурата си?

— Може би, ако има вероятност да спечеля…

— А не знаеше ли… не знаеш ли, че мястото е мое? Че го чакам от толкова години? Че твоят чичо ми го бе обещал?

— Мястото! — възкликна Консалво все с това изражение на наивна изненада. — Какво място? При избирането с обща листа ще има не едно, а три места.

— И на това отгоре се смееш? Подиграваш ми се? След като ми взе мястото с измяна?

Усмивката изчезна от лицето на Консалво.

— Обръщам ви внимание, че сте възбуден и не мислите какво говорите.

— А, не мисля ли?

— Тук не се касае за места в партера, където сяда всеки, който си е купил билет. Аз не съм ви взел нищо по простата причина, че не сте имали нищо. Ако смятате, че ще спечелите, никой не ви пречи да се кандидатирате. Ако на свой ред и аз съм уверен в това, и аз ще се кандидатирам. Нашето роднинство не е толкова близко, та да не се допуска кандидатурата и на двама ни. Между нас не съществува никакъв ангажимент; всеки е свободен да действува както си иска…

— И ти ли си свободен да ни зарежеш, като виждаш, че пропастта е зинала?

— Няма никаква пропаст. Само някоя и друга трудност, която трябва да се преодолее; сиреч отдава ви се случай да покажете вашето умение…

Кръвта нахлу в главата на Бенедето.

— Всичките сте от един дол дренки — кресна той неочаквано, — всичките сте подли мошеници!…

Консалво го изгледа кръвнишки. Изхили му се изведнъж право в мутрата, обърна му гръб и изчезна.

На излизане Джуленте не отвърна на поздрава на слугите, не чу какво му казваше майордомът. Като го видяха да изхвръква навън с пламнало лице и вдигнат юмрук, помислиха, че е полудял.

— Лъжци, лицемери, изменници!… — говореше той сам на себе си. — Революция! Рискована крачка! Ама те крачат уверено, нали? Оправи си своите сметки, сега подрежда племенника!… Рискована крачка!… Бурбонци до мозъка на костите! Трябваше да го обесят в шейсета година!… А аз, палячото, служих и на двамата!… Поднася поздравления на Франческо Втори, а сега се тика в левицата!… Палячо! Винаги съм бил палячо!

Остро, непоносимо, у него изведнъж се бе събудило съзнанието за унизителното положение, в което го бяха държали, за неблагодарността, с която му се отплащаха. „Нашето роднинство не е толкова близко!…“ — му бе тръснал оня гамен в лицето! Роднини? Че те били ли са някога роднини за него? Всичките, всички до един го гледаха отвисоко, като натрапник, като недостоен за тях! Отначало го презираха заради неговите науки, тези невежи, за „неблагородната“ диплома, която получил: а единствено заради тях, само в тяхна полза той трябваше да упражнява професията си, за да им оправя мръсотиите — та старата, та принца, та Раймондо… „Че кои са те? Пасмина испански разбойници, забогатели от грабежи!… На мен ли ще предават фасони? Плюя аз на тях!“ Но всъщност той им бе служил, угодничеше им, ласкаеше ги; та какво друго бе правил, освен да възхвалява високомерието им, да насърчава щуротиите им, да одобрява мошеничествата им? „Палячо! Палячо! Винаги съм бил палячо!…“

Стигна в къщи, без да разбере откъм коя страна е дошъл. Дръпна бясно звънеца и влезе като обезумял. Лукреция, излегната в едно кресло, с ръце на корема, го погледна озадачена, после каза:

— Какво ти е?

Той застана отпреде й с изхвръкнали от орбитите очи.

— Какво ми е?… Какво ми е? Това, че те са котило гадни изменници!

— Кои?

— Кои ли? Чичо ти, племенникът ти, роднините ти, това мръсно племе, проклет да бъде денят и часът…

Тя продължаваше да го гледа като странен и смешен предмет. Прекъсна го по-скоро учудена, отколкото възмутена:

— Какви дивотии говориш?

— Какво говоря ли? Това, което трябва да говоря! Да не искаш да ги защищаваш? Или и ти си им съучастница?

— Ти наистина си глупак! — възкликна тя и стана.

Тогава Бенедето излезе от кожата си. Дръпна я за ръката и кресна:

— Така ли?… Право казваш!… Глупак съм!…

И я зашлеви така силно точно по бузата, че плесницата изплющя като изстрел. Пусна я веднага и отиде да се заключи в стаята си.

Слугите, видели необичайното влизане на господаря, се бяха притаили да подслушват: никой не смееше да гъкне. След сцената камериерката надзърна два-три пъти през отворената врата да види какво прави госпожата. Тя стоеше неподвижна до прозореца, с подута и пламнала буза. И след един час пак беше в същото положение. После внезапно почна да се разхожда, зяпайки из въздуха, сякаш ловеше мухи, да се взира в земята, като че търсеше нещо загубено; спираше се изведнъж насред стаята, обзета сякаш от някаква мисъл, и пак се втурваше, като че преследваше някого. На слугите, които чакаха заповеди, отговаряше кратко, но не гневно. Лека-полека бузата й спадаше и побледняваше; тя я попипваше от време на време.

Дойдоха да я питат:

— Да слагаме ли трапезата, ваша светлост?

— Почакайте — отвърна тя и отиде да почука на стаята на съпруга си.

Бенедето се бе проснал на леглото с разкопчани дрехи, главата му още гореше. Не каза нищо, като видя жена си. Лукреция се приближи и го запита:

— Как се чувствуваш?

— Добре — отвърна Джуленте, без да я погледне.

— Искаш ли да обядваме?

— Както кажеш.

— Или смяташ, че е рано?

— Както кажеш.

— Тогава мога ли да заповядам да слагат!

Той кимна равнодушно с глава. Лукреция нареди да приготвят трапезата. После се върна в стаята на съпруга си.

— Защо лежиш? Какво ти е?

— Нищо ми няма.

Бенедето стана и се тръшна в едно кресло. Разкайваше се за грубата си постъпка, но не даваше външен израз на това. Размишляваше непрекъснато за своето горчиво оскърбление, премисляше какви възможности му се откриват и не знаеше за какво да се залови.

— Какво решихте в Общината? — запита го отново Лукреция.

— Не знам нищо! — процеди той. — Не искам да слушам вече никого! Да вървят всички по дяволите!… Ако ми се мерне отпреде някой от твоите роднини, ще го изритам по стълбите.

— Имаш право — потвърди жена му.

Предишния ден, застанала зад вратата, тя бе доловила от разговорите на съветниците какво е погодил Консалво на мъжа й; бе разбрала, че Бенедето не може да стане депутат. В първия момент у нея се надигна старата омраза към племенника й, към тия Уседовци, които сякаш се бяха зарекли да я смажат и искаха да присвоят всичко. Но тя още не знаеше на кого да се сърди. Дали е виновен Консалво или по-скоро този глупак Бенедето? Вярно ли е това, което казаха съветниците? Дали дукът няма да оправи работата?… И нито разстроеният вид на Джуленте, когато той се прибра, нито жестоките му думи срещу Консалво и дука можаха да я убедят; може би той щеше да си говори цял ден на вятъра. Плесницата я преобрази. Като че размътеният й мозък имаше нужда от разтърсване, за да почне да функционира правилно; тя веднага си рече: „Има право!“ През тия два часа, докато обикаляше из стаята като маймуна в клетка и поглеждаше към улицата, без да вижда, тя си повтаряше мислено: „Има право!… Консалво е виновен!… Виновен е чичо!… Искат да ме смажат!… Какво си въобразяват? Че са господари на всичко!…“

И сега, докато Бенедето изливаше всичко, каквото му тежеше на душата, тя току повтаряше:

— Имаш право! Имаш право!

През време на обеда и двамата мълчаха. Джуленте вкусваше едва ястията и оставяше прибора в чинията.

— Зле ли ти е?… Искаш ли нещо?… Искаш ли да си легнеш? — Тя го обсипваше с какви ли не любезности и спираше да се храни, когато мъжът й не ядеше.

По едно време Бенедето стана. Наистина се чувствуваше зле, съвсем разстроен, и отиде да си легне. Тя му помогна да се съблече, оправи му възглавниците, свари му кафе.

— Да те оставя ли сам? Ще почиваш ли?

— Да.

Тя излезе. Едва затворила вратата, върна се отново, за да каже на мъжа си:

— Не се тревожи! Няма да има само един депутат. Ще се кандидатираш и ти. Ще видим кой е по-силен, той или ние!