Федерико де Роберто
Вицекралете (27)

9

Положението в избирателната колегия беше следното: крепостта на консерваторите-кариеристи, подкрепяли в продължение на двадесет години дук д’Орагуа, бе срината, Конституционната асоциация бе разгромена, Прогресистката се разпадаше, процъфтяващи и бойки бяха работническите сдружения, намерили най-сетне в гласуването оръжието, с което могат да се включат в борбата. Докато в буржоазната класа някогашните умерени, почитателите на Ланца и на Села, бяха принудени да се крият, новите фаланги избиратели говореха за големи свободи, за по-радикални реформи, за република и социализъм. Но тези думи можеха да изплашат страхливите прогресисти и да ги тласнат в редиците на консерваторите, да съживят агонизиращия умерен консерватизъм. Следователно най-изгодното място беше между прогресистите и радикалите. Консалво ди Франкаланца го зае незабавно. Записването му в партията на левицата, разривът му с чичото след „парламентарната революция“ в 1876 година оправдаваха ултралибералната програма, която той оповестяваше.

Щом напусна Общината, той започна подготвителна дейност извън града, в селските секции. Там, в низините, обикновените хора и селяните се събуждаха вече за политиката; съществуваха работнически сдружения, земеделски кръжоци, организирани и дисциплинирани демократични клубове, които трябваше да спечели на своя страна. Благородниците, буржоата, богаташите бяха завладени веднага. Придружаван от приятели и почитатели, предложили спонтанно услугите си, той тръгна на обиколка в избирателната колегия. Кметът, първият богаташ или най-влиятелната личност даваше обед или прием в негова чест, като канеше и другите големци от селото. Не се говореше за изборите, но принцът, любезен с всички, се осведомяваше за нуждите на селото, изслушваше жалбите на всички, вземаше си бележки в едно тефтерче и оставяше хората очаровани от неговите вежливи обноски, смаяни от красноречието му и удовлетворени, сякаш вече бе написал декрета за построяване на железница, за поправяне на пътищата, за преместване на мировия съдия. Но след банкета или закуската, след като посещаваше шефовете, Консалво отиваше в седалището на народните сдружения. Там, в тези малки стаички със съмнителна мебелировка, където се тълпяха бедняци с мазолести ръце, започваше неговото мъчение. Без да слага ръкавици, той стискаше тези ръце, смесваше се с тези скромни хорица, сядаше между тях, приемаше почерпките, които му предлагаха, и нито едно трепване на мускулите му не издаваше страданието, причинено от тази близост и тези контакти. Подготвен предварително, той държеше дълги речи за нуждите на селото, за кризата на вината или цитрусовите плодове, за тежките данъци и обещаваше закони за закрила на земеделското стопанство, за намаляване на таксите, гарантираше възнаграждения и какви ли не други облекчения. Неговите възгледи бяха за прогреса, за „неспирния прогрес…“, но ако видеше на стените портретите на Гарибалди и Мацини, наблягаше върху необходимостта от „по-широки свободи, наложени от духа на времето“; видеше ли портретите на кралското семейство, признаваше, че трябва да се пристъпва „внимателно и предпазливо“. Почти винаги намираше някой, който да го развежда; ала понякога не можеше да срещне човек, който да го представи в най-непримиримите кръгове: тогава той се представяше сам, питаше за „господин председателя“, казваше, че минавайки оттук, пожелал да посети „това толкова заслужило за селото сдружение“.

Почти навсякъде печелеше симпатии и си обезпечаваше гласове. Самият факт, че дон Консалво Уседа, принц ди Франкаланца, ги удостоява с посещението си, предразполагаше тези бедняци в негова полза. Ръкуванията, фамилярните разговори, големите думи и обещания сломяваха съпротивата и на най-упоритите. Но все пак имаше мнозина, които се противопоставяха: тогава той постигаше успех, като всяваше разцепление там, дето преди е царяло съгласие. Цяла дузина дружества още в хода на събранието го избраха за почетен председател; той благодари за „високата чест, за която бих бил недостоен, ако не трябваше да засвидетелствувам огромната си обич към трудещите се, чието благосъстояние, щастие и благоденствие са били и винаги ще бъдат цел на моя живот“. След официалните речи той добавяше: „Когато имате нужда от мен, когато дойдете в града, не забравяйте, че моят дом е и ваш…“

И все още не се говореше за избирането му. Като изчерпа тази първа точка от своята програма, той мина към втората — тоест споразумяване с другите кандидати. За три места имаше дяла дузина претенденти; но като се оставят настрана смешните претенции, като тая на Джуленте, освен него оставаха още четирима сериозни кандидати: адвокатът Вада, който имаше много широк кръг привърженици и се представяше с „либерална“ програма без посочване на парламентарната партия; професор Лизи, бивш председател на Прогресистката асоциация и следователно с леви идеи; Джардона и Марчено, които бяха радикали. Консалво влезе във връзка с първия от последните двама, който беше по-умерен, и поиска да водят съвместна дейност. Нима разликата между разтегливия радикализъм на Джардона и неговия краен либерализъм е толкова голяма, та да не могат да се разберат? Въпреки това привържениците на Джардона поискаха открити изявления: той обеща да гласува за всички искани от партията реформи и най-вече за социалните. Отиде в техните среди и заяви: „Аз съм социалист. След като изучих Прудон, убедих се, че частната собственост е кражба. Ако моите деди не бяха грабили, аз трябваше да си изкарвам хляба с пот на челото.“ Все пак тези изявления не бяха напълно удовлетворителни. По-крайните радикали, които подкрепяха Марчено, се надигнаха срещу Консалво. После излезе някакво вестниче, „Пила“, което го взе на прицел, наричайки го „благородния принц, сир ди Франкаланца“; намекваше за неговите роднини бурбонци и твърдеше, че един аристократ като него, потомък на Вицекралете, не може да бъде искрен, когато парадира с толкова демократични убеждения. Тогава и той уреди издаването на един вестник — Нов избирател. Всички броеве, от първия до последния, бяха изпълнени с писания само за него, за неговите подвизи в Общината, за заслугите му, спечелили признателността на града. Ежедневниците също публикуваха хвалебствени статии за „младия патриций, демократ на дела, не на думи“.

След като се споразумя с Джардона, оставаше да избере между Лизи и Ваца, за да образуват тройката. Консалво искаше да застане с Ваца, защото той бе по-силен; но Джардона го заплаши, че ще осуети всичко, защото Ваца бил „съмнителен либерал“, най-умереният от всички и гледан с добро око дори от курията. Докато съюзът с Лизи, който се доближавал до техните идеи, бил нещо съвсем естествено. Консалво призна, че това е уместно. Споразумяха се, но всеки се залови да действува самостоятелно.

Законът за избирателната реформа още беше в Сената, а в къщата на принца вече всяка вечер се събираха хора: благородните роднини, общински чиновници, първоначални учители, адвокати, посредници, предприемачи — истински маскарад. Парадното крило бе отворено за публиката: Консалво не изолираше избирателите в тъмните стаички на администрацията, както бе правил чичо му; разтваряше широко вратите на благородническите салони — Жълтия и Червения, Залата с огледалата, Галерията с портретите. Всички бяха обзети от безкраен ентусиазъм: простите хорица, които идваха за пръв път в двореца и сядаха в атлазените кресла под втренчените погледи на Вицекралете, биха дали да ги нарежат на парчета заради този кандидат, който обещаваше златни гори, всеобщо и лично благоденствие на всеки отделен гласоподавател. Един земемер съчини брошура: Консалво Уседа, принц ди Франкаланца, кратки биографични бележки, и му я представи. Той поръча да я отпечатат в хиляди екземпляри и да се разпространи из цялата колегия. Не се притесняваше ни най-малко от смешните хвалебствия в тази неумела публикация, защото беше сигурен, че ако един избирател ще се смее, то стотина ще повярват сляпо като в догмите на вярата. Той бе изпълнен с дълбоко презрение към това стадо и жестока омраза към всеки, който се опитваше да му препречи пътя. Защото в действителност колкото повече се засилваше агитацията, толкова по-остри ставаха нападките на „Пила“; а и цял куп други вестници, вестничета и предизборни манифести, създадени, за да подкрепят кандидатурата на този или онзи, или просто да спекулират с любопитството на хората, които си пилееха париците за мръсна хартия, сутрин и вечер го нападаха и пишеха срещу него какво ли не. Пред хората той се смееше, но вътрешно се изяждаше от яд: ех, да можеше да запуши устата на тия памфлетисти, да ги натика в затвора, да ги прати на заточение! Най-дълбоко го засягаше (просто кръв капеше от сърцето му!) едно обвинение, което напоследък разпространяваха: „Избиратели, кандидатът, който ние ви представяме, няма нито имоти, нито титли, нито злато да подкупва съвестта на хората; но вие, граждани, ще докажете, че вашата съвест е ценно съкровище, което не може да се купи с шепа монети.“ Това беше лъжа, защото той не пилееше пари за нищо друго освен за печат, поща и файтони; ала това обвинение можеше да намери почва повече от другите, а той искаше да бъде избран заради доказаната си склонност към политиката, заради културата, която се бе мъчил да придобие. После се сещаше, че се бе зарекъл да остане спокоен, да не обръща внимание на никакви приказки, свиваше рамене и овладяваше гневните си пориви, сърдитите си жестове: „Какво ме интересува, че ще ме изберат заради титлата и имота? Нека само да ме изберат!“ И когато приятелите му се ядосваха заради тези атаки, той им отвръщаше с усмивка: „Имат право! Най-голямата ми титла в избора е принц, сиреч пръв!“

Това, което той изразяваше с този каламбур, беше истина. „Принц ди Франкаланца“ — тези думи бяха паспортът, талисманът, откриващ му като по чудо всички пътища. Той знаеше, че тия изявления за демокрация не можеха да предизвикат негодувание у избирателите от неговата каста, защото те не вярваха, че е искрен и бяха сигурни, че в благоприятния момент ще застане на тяхна страна; но чувствуваше също така, че и обвиненията в аристократизъм не можеха да му навредят кой знае колко пред мнозинството от един народ, приучен от векове да раболепничи и благоговее пред господарите, едва ли не да се гордее с техния блясък и тяхната мощ. Според него добрият народ, който се бе оставял да бъде ограбван от Вицекралете чрез тежки данъци, сега бе покварен от фалшиви доктрини, от глупави ласкателства; той беше сигурен, че ако дръпнеше на четири очи някой от ония, които най-много крещяха „свобода и равенство“ и му кажеше: „Ако беше на моето място, щеше ли да викаш така?“, гордият републиканец здравата щеше да оплете конците. Въпросът е в това — казваха някои, — че не бива вече да съществуват такива привилегировани места. Но тогава Консалво се усмихваше снизходително. Дори и да се допуснело това, че всички социални различия могат да бъдат заличени само с един замах на перото, нима нямало да възникнат отново още на другия ден, защото хората по природа са различни и винаги, във всяко време, при всеки режим хитрият трябва да мами простия, смелият да изпреварва страхливия, силният да покорява слабия! И все пак той се огъваше, съгласяваше се, на думи, с всичко, което беше в духа на новите времена. Разгневените вестничета непрекъснато го жигосваха за „испанското“ му високомерие, за „вродената“ му гордост; на избирателите, които го наричаха „господин принц“, той постоянно повтаряше: „Аз не се казвам господин принц, а Консалво Уседа…“ Сега се стараеше да се освободи от всичко онова, което можеше да засегне чувството за човешко равенство, не говореше вече за „моите пътувания“ и „моите имения“, сякаш искаше да се оправдае за това, че притежава титла и богатства, сякаш се срамуваше от големия герб, забит над вратата, от пирамидата в преддверието, от портретите на дедите си, от толкова много петна, от толкова много доказателства за безчестие. Но той се държеше така само в дадени моменти пред искрените радикали, пред крайните републиканци; а в по-голямата част от времето знаеше, че има около себе си хора, които смятаха, че като го наричат „принце“, като се движат с него, и те участвуват по някакъв начин в неговата слава.

Съсипваше се да прави визити, да пише писма, да разпраща изборджии, да ръководи заседанията на комитета. Нощем се мъчеше да заспи, ръката му гореше от допира с толкова мръсни, потни, груби, мазолести ръце, съзнанието му се измъчваше от тревогата дали ще успее? Дали ще спечели? В някои моменти изпитваше дълбока и твърда увереност: правителството беше на негова страна; Мадзарини, дошъл на власт и станал министър на Обществените строежи, му бе изпратил от Рим копие на всички писма, с които го препоръчваше на префекта. Но той не се задоволяваше само да спечели, искаше блестяща победа, искаше да бъде пръв между избраните, цялата колегия да гласува единодушно за него. Спогодбата с Джардона, разбира се, му беше полезна, но тая с Лизи може би беше грешка. Докато положението на Ваца беше много стабилно, мнозина твърдяха, че той щял да спечели пръв; навсякъде събираше привърженици и особено клерикалите, без да го подкрепят открито, действуваха в негова полза, подмолно, но много резултатно. Голяма грешка направи, че се отказа да се съюзи с него и предпочете Лизи; за да поправи грешката си, за да се възползува от подмолната дейност на клерикалите, Консалво намисли да се обърне към сестра си. Не беше я виждал отдавна, но знаеше, че нейният строг, почти суров живот, пълното отказване след траура от всякакви светски занимания и удоволствия, безпримерното й благочестие й бяха спечелили още повече благоразположението на монсеньорите.

И така той отиде при нея. В момента, когато влизаше в салона, дочу някакъв писклив глас, който казваше:

— Потвърдих го пред всички и няма да се уморя да го повтарям! Да загине Самсон и всички филистимци с него!

Това беше леля Лукреция. Той се спря да слуша.

— Простете ми, ваше превъзходителство — отвърна кротко Тереза, — но да говорите така срещу собствения си племенник…

— Племенник ли?… Какъв племенник? — закряка лелята. — Кой му позволява да се държи така с мъжа ми? Каквото повикало, такова се обадило, казва поговорката! Бенедето няма да спечели, но и той няма да успее: ще видим ние тая работа! По-скоро се чудя на онзи глупак монсеньора…

— Лельо!

— На оня дърт глупак монсеньора, дето не иска да подкрепи мъжа ми. Вместо да върви по гайдата на Ваца, би трябвало да поддържа Бенедето, който винаги е бил умерен и следователно по-близко до клерикалите! А още повече се чудя пък на теб, че не искаш да продумаш една думица за свако си!… Ама аз ще говоря с него! Имам език и мога да говоря сама! Ако всички изоставят Бенедето, аз съм насреща! Аз няма да го изоставя! Само него имам на света!… Ти разбираш ли, че от тях се разболя, боли го черният дроб? Искат да го уморят, тези изедници! Но който се смее последен, най-добре се смее!

Консалво влезе, едва сдържайки смеха си. Щом го зърна, Лукреция скочи.

— Сбогом, имам работа — рече тя на племенницата си; и без да погледне Консалво, сякаш не го бе забелязала, мина край него изпъчена и горда и повтори натъртено: — Който се смее последен, най-добре се смее!

Консалво прихна от смях.

— Тая луда се заяжда с мен!… Какво искаше? Какво са я прихванали?

— Горкичката, недей я напада така — отвърна Тереза с милозлива снизходителност.

— Добре, че ти не я оправдаваш! Да не иска за черните очи на мъжа й да се откажа от бъдещето си? Сега изведнъж пламнала от любов по този съпруг, дето по-рано презираше!… — Тереза не отговори; само махна с ръка в знак на дълбоко съчувствие. — И какво искаше от теб? За изборите ли ти говореше?

— Да.

— Искаше твоя глас, ха-ха-ха!

— Не, мислела, че мога да й бъда полезна с нещо.

— А ти какво й отговори?

— Че не мога да й помогна.

— А на мен? — внезапно попита Консалво.

— На никого, братко мой!… Аз не се занимавам с такива неща.

— А твоите монсеньори? — възкликна той със смях.

— Не говорим за такива неща нито аз, нито те.

— Тогава за какво говорите, я ми обясни?

При този насмешлив тон на Консалво дукесата притвори за миг очи, сякаш да събере сили, за да посрещне смело нападките, да се помоли за неверника.

— Тези дни говорим за едно велико чудо, което господ е проявил. Не си ли чул за Рабинята божия?

Той беше подочул случайно за някакво си мнимо чудо, станало с една селянка от Белпасо. Без да дочака отговора му, Тереза продължи:

— Тя е бедно селско момиче, което живее с родителите си в една къщурка сред подето на Белпасо. Винаги е била дълбоко вярваща, а от известно време у нея се проявяват признаци на божията милост. Всеки петък, след като се е молила три часа на колене, по тялото й се появяват раните Христови: плътта й ухае на тамян, а от устата й…

— И ти наричаш това признаци на божието милосърдие? Това са истерични явления!

Тереза помълча малко с израз на такова снизхождение, каквото се проявява към нещастните невежи.

— Ако това са истерични явления, лекарите щяха да я излекуват. Обаче никой от лекарите, които са я преглеждали, не е могъл да обясни тези признаци; нито едно от техните така наречени лекарства не й е подействувало.

— Значи, са викали некадърни лекари…

— Не, най-прочутите!… На челото й се явява червено петно във форма на кръст, а на гръдния кош — фигура на крин… — Тя сниши глас и добави: — Негово преосвещенство ще отиде да я посети.

— Ще види ли и гръдния й кош?

Тя се отдръпна рязко, в очите й проблесна презрителен упрек.

— Консалво! Знаеш, че ме боли, като те слушам да говориш така…

— Хайде де! Не може ли човек да се пошегува?… Но ти сериозно ли вярваш на тия неща?

— Вярвам — отсече тя.

Той я погледна. Искаше да й каже: „Кого заблуждаваш?… Да не си се побъркала като всичките ни роднини?…“ Но не беше дошъл за това.

— Значи, не говорите за изборите?

— Не. Това са въпроси, които аз не разбирам; пък и църквата не участвува в тези борби.

— Нито избрани, нито избиратели, така ли? И все пак твоите духовни бащи здравата са се разтичали заради някакъв си адвокат…

— Светият отец е запретил на католиците да се отправят към урните като партия…

— Аха!… Значи, знаеш, че има разлика между организирана партия и отделни граждани?

— Не е трудно да се разбере.

— Добре, добре!… А като отделни граждани какво правят католиците?

— Понякога подкрепят този, който се доближава повече до тях…

— Сиреч?

— Който вярва.

Тези две думи означаваха: „Ти не си между тях; ето защо не мога да направя нищо за теб.“ Но Консалво, който се правеше на наивник, възрази:

— Който вярва в какво?

— Преди всичко във вечните принципи на истината.

— И още?

— В тържеството на църквата!

— И ти ли вярваш? — поде Консалво, готов да протестира, да й каже какво мисли на тая глупачка. Но пак се въздържа. Какво го интересуваха тези глупости? Важното беше да разбере дали трябва да се откаже окончателно от нейното застъпничество. — Аха, прекрасно! — продължи той с друг тон. — Тържеството на църквата!… Но над кого трябва да възтържествува тя, я да чуем?

— Над своите врагове и гонители.

— Кои са те? Къде са? В Италия? Във Франция? Я да чуем: какво трябва да направим? Да върнем Рим на папата, така ли? Да му дадем цяла Италия, целия свят? Да чуем, да се обясним веднъж завинаги, за да знаем как да се оправим, да видим до каква степен можем да се разберем…

— Няма смисъл да говориш с такъв тон — отвърна тя сериозно. — Рано или късно законното право ще възтържествува.

— Как? Кога? Къде?

Тя вдигна глава и притвори очи да се вдъхнови:

— Ще се роди велик монарх, пряк потомък на свети Луи от Франция, и ще се нарече Шарл. Той ще направи от Европа седем царства и отново ще постави Светия отец на престола на свети Петър…

Сега вече Консалво не можа да сдържи смеха си.

— Ха-ха-ха!… Точно Шарл ли трябва да се казва? А защо не Филип, Игнатий, Епаминонд?… Но ти откъде научаваш подобни глупости?

— Какво те интересува, щом са глупости?… Боли ме, че ти се подиграваш с това… Много пъти съм ти казвала, че всеки си има свои убеждения…

— Да! Да!… Но от кого си научила точно това? Откъде си разбрала, че ще станат всички тези велики събития?

Тя протегна ръка към една етажерка, пълна с книги, и взе оттам някаква книжка с черна кожена подвързия и позлатени ръбове. На титулната страница Консалво прочете: Освободена Европа или Тържеството на Христовата църква над всички узурпации и ереси. Отгласи на Пророците и на Светите отци… Той изведнъж извърна глава, щом чу камериера, който известяваше от прага, повдигайки завесата:

— Отец Джентиле, ваше превъзходителство.

Влезе висок, слаб поп със силни очила върху клюнестия си нос.

— Моят брат, принц ди Франкаланца — представи го Тереза. — Отец Антонио Джентиле…

Попът се поклони дълбоко. Консалво го измери от главата до петите. Сега пък друг! Тази къща се е превърнала в попско свърталище!

— Отецът има добрината да ръководи възпитанието на моите деца — добави Тереза, обръщайки се към брат си.

— Много съм щастлив, че мога да бъда полезен на госпожа дукесата — отвърна духовникът.

— Вие не сте ли сицилианец? — запита го Консалво, колкото да каже нещо, за да не помислят, че бяга веднага; но гореше от нетърпение да се измъкне, защото съзнаваше, че е загубил доста време.

— Не, господине, римлянин съм — отговори отецът.

— Отдавна ли сте между нас?

— Само от няколко месеца.

— Приятно ми беше… — рече Консалво и стана.

Попът скочи и пак се поклони. Тереза му се извини и тръгна да изпрати брат си.

— И така? — продължи Консалво. — Какво трябва да се направи, за да се получи подкрепата на госпожа дукесата?

— Но аз не мога да помогна с нищо! — възрази Тереза със сдържана усмивка.

— Трябва ли човек да се закълне във вярност към Шарл, към Великия монарх?… Няма ли друг изход?… Но нали той още не се е явил? Хайде, довиждане!… А този пък откъде го улови? Кой е той?

— Един от най-образованите отци в Йезуитския орден…

 

 

„Загубено време! Загубено време!“ Не можеше да се измъкне нищо от тия Уседовци! Най-добрите, ония, които изглеждаха най-мъдри, изведнъж показваха, че са луди като другите! Тая пък сега събираше в къщата си езуити, вярваше в глупави пророчества, в мними чудеса, станала беше сляпо оръдие в ръцете на поповете! Какво беше останало от някогашната изящна, мила и поетична девойка, състрадателна, но не суеверна, благочестива, но не заслепена? И физически бе станала неузнаваема — напълняла, загубила стройната си осанка. Ето че лудостта бе обзела и нея, приела бе религиозна форма, превърнала се бе в истеричен мистицизъм! С всички ставаше така, с всички!… Той смяташе само себе си за мъдър, силен, разсъдлив, незасегнат от наследствения недъг, господар и съдник на себе си и на другите… И когато в Държавния вестник бе публикуван декретът за закриване на сесията, той се впусна стремглаво в борбата.

Домът му се превърна в пазар, в истинско тържище: денем и нощем влизаха и излизаха делегати, слезли от селските секции, и избиратели от града, които спореха, пазаряха се, крещяха с шапка на главата и бастун в ръка. И колкото повече хора идваха, толкова повече той канеше: по негова заповед изборджиите влачеха горе гласоподаватели от всички класи — бакали, писари, разсилни, гостилничари, бръснари и още по-низши — слуги, миячи, хора от най-долните слоеве, които затова, че бяха сложили подписа си пред нотариуса, държаха в своите ръце частица от върховната власт; привлечени от марсалата и пурите, от любопитството да влязат в двореца на Вицекралете, те идваха изпълнени с гордост, че отведнъж са станали важни личности. Той стискаше всички тези ръце, посрещаше всички тези хора с едно „благодаря за подкрепата“ и наляво и надясно говореше на „вие“; а те излизаха оттам очаровани, ентусиазирани и току разправяха: „А викаха, че бил горделив! Такъв любезен господин!…“

Една вечер, когато обикаляше салоните, Консалво зърна непознато лице, което все пак приличаше… на кого?… На Балдасаре, неговия някогашен майордом! Но бакенбардите бяха изчезнали и вместо тях на лицето на бившия прислужник се открояваха два големи мустака, вапсани като ботуши.

— Благодаря за подкрепата — каза Консалво и му стисна ръка.

— Няма защо!… Дълг! — измънка Балдасаре.

След като бе напуснал дома на принца, майордомът се бе впуснал в политиката, прегърнал беше демократичните идеи и сега бе председател на едно взаимоспомагателно работническо дружество. Понеже младият принц — Балдасаре все още наричаше така някогашния си господар — се представяше в изборите с демократична програма, той бе убедил своите сподвижници да го подкрепят; затова влизаше в двореца, който бе напуснал като слуга, като важна личност с голям капитал от гласове. Седнал в едно от ония атлазени кресла, които някога поднасяше на господарите, той се оглеждаше наоколо и слушаше с присъщата си тежест, станал още по-сериозен и достолепен с възрастта. Един селски кмет, който седеше до него, му каза:

— При нас успехът е сигурен. А тук, професоре, как вървят нещата?

— Превъзходно! — отвърна Балдасаре и тръсна глава.

Тази вечер членовете на комитета докладваха имената на спечелените за принца избиратели, които бяха вписали в избирателните списъци. Някогашният слуга се приближи към Консалво.

— Господин принц — от демократичност вече не го наричаше превъзходителство, — нашето дружество записа около петдесет избиратели. Всичките са наши!

— Благодаря ви; не зная как да ви се отблагодаря.

— Моля ви се, няма защо: това е мой дълг! Сигурно ще спечелим! Победата е наша!

— Приемам от сърце любезното ви пожелание.

И като забрави обидата, която му бе нанесъл покойният принц, Балдасаре направи всичко възможно, за да обезпечи триумфа на младия принц, с една дума — стана един от неговите адютанти. Той рапортуваше на Консалво, получаваше инструкции от него и на свой ред му даваше съвети, нямаше вече господар и слуга — те седяха един до друг на една и съща маса, принцът подаваше хартия и писалка на някогашния си прислужник, говореха си на „вие“, като че бяха двама дипломати, водещи преговори.

През, това време борбата се изостряше. Консалво направи опити за сближение с клерикалните водачи, но те отговориха, че съюзът му с Лизи и Джардона отнема всякаква възможност за споразумяване. Джуленте се задушаваше. За да спаси Общината, той бе принуден да увеличи старите данъци и да наложи нови, да уволни чиновници, да зареже недовършените строежи, да намали всички разходи; и срещу него, се надигна всеобщо недоволство поради омразните данъци, поради скъперничеството, превърнато в система. Въжделенията му за политическото наследство на чичото и чернодробното му заболяване го правеха смешен в очите на хората; а жена му окончателно го проваляше, като изтъкваше неговия патриотизъм, за който по-рано го подиграваше: „При Волтурно насмалко да си загуби единия крак!…“ и ходеше да пита всички — продавачите по магазините, амбулантните търговци: „Вие избирател ли сте?… Тогава идете да се запишете в списъка…“ Най-сетне тя му бе предала семейната каса, в която бе зинала бездна, по-голяма, отколкото в общината.

Ала другите кандидати не се отказваха от борбата, най-застрашените бяха най-упорити, прибягваха до всички средства, водеха пазарлъци за гласовете, разпространяваха злостни обвинения срещу щастливите си съперници, особено срещу принца: „Ние нямаме племенници, възпитавани от езуити, нито чичовци кардинали на светата църква, нито роднини реакционери; не разчитаме на всички партии — от благородниците до негодниците!…“ Консалво не им обръщаше внимание, тичаше в провинцията, връщаше се в града — разширяваше кръга на своите привърженици. От своя страна пратениците на Балдасаре проповядваха по кръчмите демокрацията на принца, плащаха пиенето на всички, които обещаваха да гласуват за него. Но една вечер спорът между неговите защитници и опозиционерите, които наричаха принца Рабагас, езуитин и предател, завърши зле. От думи минаха към дела — полетяха столове и бутилки, лъснаха ножове, чуха се ужасни заплахи. Тогава Консалво се обърна към старите си приятели, с които някога бе гулял по кръчмите и публичните домове: подозрителни мутри, бледолики развратници с дълбоки белези по лицето застанаха на стража пред двореца, за да охраняват негова милост; пръснаха се по всички съмнителни места, за да заплашват и всяват страх… „Кандидатът на Франческо II е пуснал мафията из цялата колегия, за да сплаши честните граждани“ — разобличиха го противниковите вестници. Но в стихията на борбата и най-жестоките обвинения вече не оказваха въздействие, хората си ги обясняваха с партийната омраза, със злобата на ония, които виждаха, че губят почва под краката си. В устата на всички беше името на Франкаланца, никой вече не се съмняваше в успеха на принца. А той подготвяше предизборната си реч.

 

 

Големи многоцветни афиши, разлепени из целия град, известиха за събитието: „ПРЕДИЗБОРЕН МИТИНГ. Граждани, в неделя, 8 октомври 1882 година, в 12 часа по пладне, в Гимнастическото игрище (в бившия манастир на отците бенедиктинци) принц ди Франкаланца ще изложи своята политическа програма пред избирателите от 1-ва колегия.“ Следваха подписите на избирателния комитет: председател — един стар съдия, вече в пенсия, гледан с добро око от всички партии и тъкмо затова поставен на това място от Консалво; после шестима подпредседатели, повече от петстотин членове, осем секретари, двадесет и четирима подсекретари.

Произнасянето на реч-програма беше нововъведение. Не можеше вече да се правят избори тихомълком, по домашному, както по времето на дук д’Орагуа: всеки кандидат трябваше да се представи на избирателите, да им даде отчет за своите политически убеждения, да обсъди въпросите на деня. „Поне е сигурно, че в Парламента ще отидат само ония, дето умеят да говорят!…“ Но да видиш как принц ди Франкаланца държи реч насред площада като някой шарлатанин… това наистина беше рядко зрелище! Другите кандидати държаха речите си в театрите, но речта на Консалво се очакваше с такъв интерес, за нея валяха толкова искания за места, пристигаха от провинцията толкова депутации, че никой театър не би могъл да ги побере. Гимнастическото игрище — сиреч вътрешният двор на манастира „Сан Никола“, голям колкото площад, със своите сводове, колони и тераси имаше до известна степен амфитеатрално разположение: това беше най-обширното, най-достойното и подходящо място за великото събитие. И освен това Консалво, който всъщност го бе избрал, имаше някакво свое намерение.

Той лично отиде да ръководи украсата. Но докато декораторите подреждаха знаменца, бръшлянови гирлянди, драперии и портрети, принцът се оглеждаше слисан, внезапно обзет от спомените от детството. Огромният и богат манастир — обител на веселите отци-благородници, колеж на младежите-аристократи — беше неузнаваем. Безкрайните му коридори бяха изчезнали, преградени със стени и вратички, те бяха превърнати в учебни зали и кабинети; трапезарията, превърната в рисувална зала на Техническия институт, бе задръстена с триножници, украсена с гравюри и гипсови фигури; нощният параклис — пълен с корабни пособия; над вратите на стаите на мястото на големите картини имаше надписи: ПЪРВИ КЛАС, КАНЦЕЛАРИЯ, ДИРЕКЦИЯ. Долу, в двора, складовете бяха превърнати в казарми. Войниците и учениците, минавали последователно оттук след 1866 година, бяха опустошили манастирските дворове, изпотрошили столовете, разбили балюстрадите; стените бяха пълни с неприлични рисунки и думи, мастилниците, запокитени в изблик на яд или радост по време на изпитите, бяха оставили навсякъде големи петна от мастило.

Сега, пред това опустошение, Консалво си помисли със съжаление за гибелта на монашеския свят, която някога бе наблюдавал с голям възторг. Но тогава — спомни си той — беше на петнадесет години и гореше от нетърпение да заеме мястото, което го очакваше в обществото. Ако тогава му бяха казали, че един ден ще се върне в „Сан Никола“ да говори за социалното равенство и светската мисъл!… Не, той не можеше да свикне с този демократичен идеал, срещу който се бунтуваше неговото възпитание, неговата кръв дори. Тук, в „Сан Никола“, може би много повече, отколкото в родния си дом, той бе надъхан с аристократично високомерие, бе приучен да се смята за човек от друго тесто… Къде беше неговата стая? Потърси я из новициата, но не можеше да я намери. Може би там, гдето имаше надпис: КАБИНЕТ ПО ФИЗИКА.

Един пазач го развеждаше и разказваше за славното минало на манастира — какви разкошни празненства, какви богати угощения, какви благородни отци! И като сочеше сегашните руини, той се вайкаше горчиво:

— Тук живееха послушниците, все синове на големи благородници: ех, хубави времена! Сега идват тук синовете на обущарите!

Щом този бедняк говори така за една реформа, от която се възползуват равните нему — значи, престижът на аристокрацията и богатството наистина е вечен… Консалво искаше да отговори: „Имате право…“, но шумът на чуковете, долитащ откъм игрището, му напомни, че трябва да крие чувствата си, да играе ролята, която бе поел. Тук, сред тези стени, той бе застанал в партията на плъховете, на които брат Кола искаше да отреже опашката; дали някой няма да го обвини за това далечно минало?… Ами! Кой ще помни лудориите на едно момче! Джованино е мъртъв, не може да се върне от оня свят, за да го разобличи! Пък и кога?…

Междувременно приготовленията завършваха; в неделя всичко бе готово за митинга. Игрището имаше величествен вид. На арената бяха наредени две хиляди стола и пак оставаше свободно място за правостоящи зрители. В южната страна на портиката, запазена за президиума и представителите на дружествата, бе поставена дълга маса с кресла, а отстрани до нея — малки маси за пресата и стенографите. Останалите три страни бяха за поканените — управници, дами, най-различни представители. Терасата, както арената, бе оставена за обикновените зрители: за да се запазят хората от слънцето, бяха опънати големи сенници от трицветен муселин. На всяка колона бяха забити по две кръстосани знамена, в средата на които бе поставен по един портрет: отдясно и отляво на балюстрадата, от която щеше да говори кандидатът, бяха Умберто и Гарибалди; после Мацини и Виктор Емануил; после Маргерита и Каироли и така до края бяха наредени Амедео, Биксио, Кавур, Криспи, Ламармора, Ратаци, Бертани, Чалдини — савойците и гарибалдийците, монархията и републиката, десният център и левицата.

Тълпата почна да се блъска още от десет часа, но вратите бяха завардени от най-яките членове на комитета, които се разпознаваха по една голяма трицветна кокарда, закачена на гърдите. Долу, във външния двор, около своите знамена и емблеми се събираха политическите дружества, за да посрещнат кандидата и да го придружат до игрището. С най-многобройните дружества една след друга пристигнаха три духови музики, влачейки след себе си тълпа любопитни; и врявата стигна до небесата; потоци хора напираха от разтворената врата на главното стълбище. Инструментите на музикантите проблясваха на веселото есенно слънце, плюмажи и знамена се поклащаха от вятъра, стените на манастира бяха празнично облечени в многоцветни афиши.

Балдасаре, в редингот, с цилиндър, с една кокарда, голяма колкото воденично колело, сновеше нагоре-надолу, потен, задъхан както преди двадесет и осем години, когато подреждаше аристократичния церемониал на погребението на старата принцеса. Но тогава той беше платен слуга, а сега — свободен гражданин, който участвуваше в един демократичен метинг и оказваше подкрепа на принца не за пари, а за една идея. Тълпата искаше да влезе на всяка цена, а той, вдигнал ръце, казваше:

— Малко търпение, драги господа: има време… остава още един час…

Мигар бе възможно да пусне пълчищата преди официалните лица?… Но в единадесет и половина вече бе невъзможно да удържи положението: даде заповед на подчинените си да отбраняват поне запазените места и позволи да отворят терасата и арената. Човешката вълна нахлу мигновено. Това все още беше безличната тълпа, обикновените хора; но полека-лека почнаха да пристигат и важните личности — елегантни господа и дами, пред чиито коли се отдръпваше другата тълпа, останала във външния двор. В игрището Балдасаре посочваше на дамите техните места и току се обръщаше към другарите си: „Кажете на музикантите да дойдат да заемат местата си!… Няма да има музика, когато пристига кандидатът!“ Ама тия говеда непрекъснато правеха всичко наопаки! Но след като си дра гърлото цял час, пак не можа да докара музикантите и затова изтича да ги повика сам.

— Какво правите тук! Вашето място не е тук! Елате вътре!…

Той вече не беше майордом, но не можеше да търпи безредието. Ама нали някой си от комитета бил казал, че трябва да засвирят още щом принцът се зададе? Тогава той кипна:

— Посрещането трябва да стане в игрището, не на двора! Мене ли ще учите?…

И постави музикантите на съответното място, като им заповяда:

— Кралският марш и Химнърг на Гарибалди!…

Сега игрището предлагаше наистина необикновено зрелище: арената беше море от глави, редиците столове бяха сбити, правостоящите зрители — наблъскани като сардели; на терасата имаше пъстроцветна тълпа, над която бяха разцъфнали чадърчетата на множество дами, неуспели да намерят място долу. Но най-разкошен вид имаха портиците: там се бе струпало най-отбраното общество; дамите бяха застанали в първата редица, а зад тях — мъжете, и наоколо се носеше бръмчене като от кошер: изящни клюки, предсказания за изхода на изборите, политически препирни и най-вече нетърпеливи възклицания и тук-там призивни ръкопляскания като в театър, които караха всички да извръщат глава и да вадят часовниците си. Вече биеше дванадесет часът, голямата камбана на „Сан Никола“ отмерваше първите удари, когато отдалече долетя глуха врява: „Тук е, тук е… пристига… Готово!“ Сега вече се чуха отчетливо възгласи: „Да живее Франкаланца!… Да живее нашият депутат!…“ и бурни аплодисменти, които се засилваха, отекваха в коридорите, разлюляваха стъклата, събуждаха всички спотаени звуци на манастира. Зрителите в игрището бяха станали прави, източили шии и вперили поглед във входната арка. Когато се появиха първите знамена, екнаха началните звуци на „Кралския марш“, подет едновременно от трите музики, и в обширния двор избухна оглушителен рев, истински ураган от аплодисменти, възгласи „да живее“ и неясни викове, които отекнаха бурно сред другата тълпа, заобиколила кандидата.

Оглушен, заслепен, зашеметен от зрелището, Консалво пристъпваше блед като платно и кимаше леко в знак на благодарност. След него нахлуваха нови потоци на арената, по терасите, в портиките, като изблъскваха дошлите по-рано; и все пак хиляди ръце ръкопляскаха, размахваха кърпички и шапки; изправени на столовете, дамите поздравяваха с ветрила и чадърчета и образуваха живописни групи на тъмния фон на огромната мъжка тълпа; овациите не стихваха, при репризите на марша виковете стигаха до остри писъци, ръкоплясканията се сипеха като жестока градушка по керемиди. Тук-там малки групи противници или неутрални стояха мълчаливи, но отгоре изглеждаше като че цялото това мнозинство имаше само една уста, за да реве, само две ръце, за да ръкопляска.

— Една… две… две и половина… три минути — брояха някои с часовници в ръка; виждаха се хора с просълзени от вълнение очи; мнозина прегракнаха и уморили се да развяват кърпичките си, почнаха да ги връзват на зачервените си потни вратове.

— Стига… стига — казваше Консалво с чувство на истински страх пред това ревящо море.

А Балдасаре, който не можеше да пробие живата стена, притиснала го отвред, отдалече правеше отчаяни знаци на музиката; най-сетне музикантите разбраха, музиката спря, аплодисментите и виковете затихнаха; но докато председателят на комитета излизаше на балюстрадата, за да представи кандидата, отведнъж гръмнаха звуците на „Гарибалдийският химн“, нова тръпка премина през тълпата, ликуването почна отново… Надвил уплахата от първия миг, сега Консалво благодареше по-смело наляво и надясно и се усмихваше уверен в себе си, с преливащо от горда вяра сърце. Музиката пак спря, тълпата се укроти, опрените на колоните на портиката знамена допълниха декорацията; президиумът, журналистите и стенографите заеха местата си около масите, секретарите извадиха от папките своите листове. Един от тях стана прав и сред тържествената тишина с писклив глас взе да чете поменика на привържениците. Но хората се отегчаваха, думите чезнеха сред глух ропот. Една група студенти шегобийци спореха оживено дали кандидатът ще почне с аристократичното господа или с републиканското граждани.

— Да се обзаложим ли, че ще каже господа граждани? — обади се един от тях.

Но ентусиастите хвърляха строги погледи на скептиците, заставяха ги да млъкнат. Най-сетне поменикът свърши. Извърнат настрани, сложил ръка върху плюша на перилата, Консалво чакаше. При дадения знак от председателя той се обърна към публиката:

— Съграждани!… Ако моите любезни доброжелатели са ви накарали да повярвате, че притежавам ораторски способности, и са ви събрали тук с обещанието да чуете една истинска реч, съжалявам, че ще трябва да ви разочаровам… — Ясният му твърд и уверен глас се чуваше навред, стигаше и до най-отдалечените ъгли, макар и по-слаб, но звънлив. — Съграждани, заявявам ви, че не мога, че не съм в състояние да говоря, защото в този момент душата ми е развълнувана от толкова много впечатления, чувства и желания. (Стенографите отбелязаха: отлично!) Чувствувам, че до дълбока старост не ще се изтрие от паметта ми споменът за този неописуем момент, за тази огромна вълна на симпатия, която ме окръжава, която ми вдъхва смелост, която ме стопля и възпламенява сърцето ми и на която аз отвръщам със същата крепка и дълбока искреност. (Продължителни ръкопляскания.) Но тази благодарност е недостатъчна, за да ви се издължа, затова едва ли би стигнал целият мой живот, посветен в служба на вас. (Аплодисменти.) Съграждани!… Вие желаете да чуете програмата на тоя, който моли за честта да получи вашите избирателни гласове; по липса на други достойнства моята програма се отличава с едно-единствено достойнство — краткост; тя съдържа само три думи; свобода, прогрес, демокрация… (Бурни и възторжени ръкопляскания.) Душата ми се изпълва с благоговейно доволство, като чувам, че вие, свободни граждани, възнаграждавате с аплодисменти не мен, а тия свети думи, тук, сред тези стари стени, които едно време бяха цитадела на леността, на привилегиите, на богословския обскурантизъм… (взрив от единодушни бурни одобрения) тук, сред тези стени, някога гнездо на невежествеността, а днес мощен фар, разпръскващ светлината на победната човешка мисъл! (Нови бурни аплодисменти, гласът на оратора е заглушен за няколко минути.) Съграждани, моята вяра в тези велики човешки идеали не е нова, не датира от тези дни, когато всички се хвалят с нея така, както галантните господа хвалят прелестите на желаната жена… (смях) заявявайки, че не търсят никакви облаги… (нов смях) а са доволни да въздишат за нея само отдалече… (Всеобщ смях.) Моята вяра датира от зората на моя живот, когато класовите предразсъдъци, които опознах и не съжалявам, че съм опознал, защото сега съм по-добре подготвен да се боря с тях… (Отлично!) пожелаха да ме затворят тук, между тези стени. Позволете ми да ви разкажа един анекдот от ония далечни дни. Беше времето, когато Гарибалди, Освободителят, шествуваше победоносно от единия до другия край на бурбонското владение, за да го превърне в свободна провинция на освободеното италианско отечество… (Браво, добре!) Тогава аз бях дете и в моето неопитно и неосведомено съзнание името на Гарибалди звучеше като име на неустрашим воин, непознаващ други закони освен суровите жестоки закони на войната. Един ден се разнесе слух, че Гарибалди е пред вратите на нашия град; отците бенедиктинци се подготвиха да го приемат… тъй като не можеха да го бутнат в пъкъла с неговите червени дяволи… (Смях.) И аз почти се боях да погледна в лицето този талантлив военачалник, като че ли щеше да ме изпепели само с поглед. Един ден моите другари ми посочиха Героя на два свята. Тогава видях този рус апостол на свободата зает… знаете ли с каква дейност? Да разсажда розите в нашата градина! От този ден аз открих това огромно и щедро сърце, в което се съчетаваха лъвска сила и нежно благородство… (залп от аплодисменти) открих човека, който, след като бе покорил цяло кралство, трябваше да се примири като Цинцинат да обработва свещената земя, където днес витае неговият възвишен дух; който с право бе наречен „Рицар на човечността“…

Разрази се такъв ураган от аплодисменти и викове, че стенографите престанаха да пишат. Всички ревяха; „Да живее Франкаланца!… Да живее Гарибалди!… Да живее нашият депутат!…“ и думите на принца се губеха в общата врява, виждаше се само устата му, която се отваряше и затваряше, сякаш дъвчеше, и ръката му, която махаше, за да завърши анекдота, в който Меноти Гарибалди бе заместен от баща му, покойният братовчед — от принца.

— Тишина! Още говори!… Да живее Гарибалди!… Да живее младият принц!…

Той извади кърпичката си от джоба, развя я и извика:

— Да живее Гарибалди! Да живее Героят на два свята! — И докато чакаше да настъпи тишина, изтри оросеното си с пот чело.

— Съграждани — поде отново, когато се укротиха, — аз съм млад, животът може да ме научи на едни неща и да ми докаже измамността на други, може да придобия онзи опит, оная зрелост, която навярно още не притежавам; но каквито и да са изпитанията и превратностите, които бъдещето ще ми поднесе, едно нещо мога да потвърдя още отсега, защото съм сигурен, че въпреки годините и изненадите на съдбата, няма да изчезне: моята вяра в демокрацията!… (Залп от ръкопляскания.) Тази вяра ми е свидна така, както на пълководеца е свидно знамето, извоювано в битката… (Възторжени аплодисменти.) На алпиеца, който прекарва целия си живот сред планинските върхове, величествената гледка не говори нищо или съвсем малко; но когато алпинистът, тръгнал от равнината и покорил постепенно непристъпния горд връх, съзерцава заслужения хоризонт, сърцето му прелива от радост, от заслужена гордост. (Общи и продължителни овации.) Граждани! Аз не искам да смущавам тържествеността на това събрание, излагайки пред вас дребнавите спорове, в които се задъхват дребните души; но вие знаете, че ми бе отправено едно обвинение; вие знаете, че бях наречен… аристократ… — Стенографите не знаеха какво да отбележат: вълнение, мълчание или жестикулации; а ораторът вече продължаваше: — Това обвинение се основава на моя произход. Аз не съм отговорен за моя произход… (Не! Не!) нито вие за вашия, нито който и да било за неговия, като се има пред вид, че когато идваме на тоя свят, не искат нашето мнение… (Шумен смях.) Аз съм отговорен за моя живот; а целият ми досегашен живот е бил посветен на една дейност за освобождаване: освобождаване от социалните и политически предразсъдъци, освобождаване нравствено и интелектуално; и нищо не можа да спре тази моя дейност — нито леките съблазни, нито ироничните подигравки, нито клеветническите подозрения; нито дори още по-жестоката за мен опозиция, срещната в самото семейно огнище… (Добре! Браво! Аплодисменти.) Вие виждате, че аз вече не мога да се отрека от тази вяра; и колкото повече ми струва, толкова по-свидна и скъпа ми е тя… (Избухват шумни и продължителни ръкопляскания. Възгласи: „Да живее Франкаланца!… Да живее демокрацията!… Да живее свободата!…“ Ораторът е принуден да замълчи за няколко минути.)

Радост и възторг изпълваха душата на всеки: на приятелите, които виждаха победата обезпечена, на противниците, които признаваха неговото умение, на простите хорица, които не разбираха, но възкликваха: „Повече от адвокат! Къде ти адвокат, кадърен да говори тъй!“ А дамите, безкрайно развълнувани, се любуваха като в театър и си разменяха забележки за изкуството и фигурата на принца, сякаш той беше актьор на сцена.

— Но вие, съграждани — поде отново той, — може би смятате, че след като тази вяра почива върху цяла една програма, е необходимо всеки законодател да набележи точната линия на своето поведение относно всички отделни въпроси, отразяващи политическата ориентация, организацията на обществената администрация, икономическата система и така нататък. Следователно позволете ми да ви изложа моите разбирания по този въпрос. След разтурянето на старите парламентарни партии, нови все още не са се очертали. Затова аз пожелавам да се сформира такава и ще следвам съдбините на оная партия, която ще ни осигури свобода и вътрешен ред, мир и авторитет пред външния свят (отлично, аплодисменти), на оная партия, която ще осъществи всички законни реформи, като запази всички традиции (браво, добре!), на оная партия, която ще намали неразумните разходи и ще увеличи щедро плодотворните (силни аплодисменти), на оная партия, която няма да се стреми да напълни държавните каси, като изпразни джобовете на отделните граждани (всеобщ смях, ръкопляскания), на оная партия, която ще закриля църквата, що се отнася до нейната духовна власт, и ще я възпира като елемент за междуособици (одобрения), изобщо на оная партия, която ще осигури по най-справедлив начин, по най-прав път и за най-кратко време благоденствието, величието, мощта на голямото общо отечество (всеобщи аплодисменти).

Всъщност при тези думи аплодисментите не бяха всеобщи и дори някое и друго покашляне откъм ъглите накара мнозина да извърнат глава. Ораторът обаче продължаваше:

— Вие ще ми възразите, че тази програма е много обширна и еклектична; защото според една поговорка не е възможно да имаш и пълна бъчва, и пияна булка (смях). Пълната бъчва, от която не може да се източи опияняващото питие, би представлявала безполезно богатство и тогава е все едно дали ще съдържа вода или каквато и да било друга течност; а колкото до това да имаш и пияна булка, наистина би било прекалена благодат. Обръщам се към всички съпрузи. (Избухва бурен смях, силни и многократни ръкопляскания.) От бъчвата трябва да се източи толкова вино, колкото е необходимо да утоли жаждата, да развесели духа. Французите казват: Si jeunesse savait! Si vieillesse pouvait^[1]! Това, което е невъзможно в живота на един отделен човек, не само е възможно, но и необходимо в колективния живот на народите. Законодателят трябва да притежава дръзновението на младостта, съчетано с мъдростта на старостта; законът трябва да държи сметка за всички интереси, за всички вярвания, за всички стремежи, за да ги съчетае и слее в едно: той неизбежно се осланя на опита от миналото, но не бива и не може да подрязва крилата на бъдещето! (Овации.) Впрочем нашите институции, които посредством едно разумно равновесие между двете камари на Парламента и изпълнителната власт дават възможност да постигнем върховното разбирателство, са на завидна висота. Като всичко човешко обаче тези институции не са съвършени, но подлежат на усъвършенствуване и именно на това дело за тяхното непрекъснато подобряване аз ще посветя всичките си сили, тъй като съм освободен от всякакъв страх и фетишизъм. Конституцията може и трябва да бъде подобрена. Всички разбират, че това е необходимо: като се почне от народа, който изисква своя пълен суверенитет, и се стигне до краля, чиято върховна власт произтича от народа. (Одобрения.) За наше щастие днес в Италия народ и крал са едно цяло (аплодисменти) и демократичната монархия на Савойската династия оправдава и утвърждава демократично-монархичните чувства на италианците (отлично!). Докато на трона седят лоялни принцове и почтени крале, не е възможно да има разногласие и нашето благоденствие е сигурно! (Избухват продължителни аплодисменти, възгласи: „Да живее кралят!… Да живее Италия!“… Гласът на оратора е заглушен от ръкоплясканията.) Но тъй като суверенитетът на народа и благосъстоянието на трудовите класи трябва да бъдат основна цел на законодателите, не е възможно да се постигне тази цел, ако в Камарата не влязат най-законните, най-преките представители на народа. Прочее позволете ми да пожелая да бъдат избрани множество работнически кандидати. Мнозина се борят срещу работническите кандидатури, като се опират на един английски девиз, който гласи: the right man in the right place^[2]. Но те забравят, че този цитат е нож с две остриета и че тогава, когато Парламентът ще трябва да се занимава с работническите проблеми, the right men in the right places^[3] ще бъдат именно гражданите работници (добре, браво!). Веднъж един перукер седнал да критикува и знаменитият Волтер, раздразнен от неговата самонадеяност, му казал: „Майстор Андреа, я по-добре си гледайте перуките!“ (Смях.) Но ако е трябвало да се правят перуки, и Волтер би пожелал да каже своето мнение, майстор Андреа би могъл да отговори на знаменития поет: „Господин Волтер, я по-добре си гледайте трагедиите!“ (Бурен смях, продължителни аплодисменти.) Съграждани, трябва да признаем открито, че в този момент социалният проблем е най-належащият. Нещо ново ли е той? Разбира се, не. Да се върнем малко назад в историята…

— Сега я наредихме! Има да чакаме! — измърмориха тук-там противниците, студентите; но сърдити гласове ги срязаха: „Тишина!“

През това време ораторът, започнал от Адам и Ева и от Каин и Авел, препускаше през Вавилония, Египет, Гърция и Рим, прескачаше смело Средновековието, впускайки се в Осемдесет и девета година и накрая се спря на принц Бисмарк и на научния социализъм. Вниманието на публиката започна да отслабва; все пак мнозина се мъчеха да го следват в това лудешко препускане.

— Следователно, трябва ли държавата да бъде въплъщение на божественото провидение? (Смях.) Там, където държавата не може да стигне, трябва да помогне личната инициатива — трейдюниони, арбитри, кооперативи, свобода на стачките. Но разрешава ли се по този начин социалният въпрос? Не, необходимо е друго!

Някои дами се прозяваха зад ветрилото си, хората, свикнали да обядват в един часа, се измъкваха. Най-сетне, след като заяви, че социалните проблеми са „гордиеви възли, които никакъв меч не бива да сече, а могат да бъдат разрешени чрез задълбочено проучване и търпеливо усърдие“, ораторът мина към външната политика:

— Редът в Европа, няма защо да крием, преживява още тревогите от Свещения съюз. Германското единство трябва да удовлетвори италианците, но панславизмът е може би едно нелишено от опасности явление. Аз мисля, че се доближаваше до истината принц Метерних, когато казваше… Все пак не убягна от острия поглед на граф Кавур… Сигурно е, че схващането на знаменития Пит… — Изреждаше всички минали и настоящи държавници, намесваше Макиавели, Гладстон, Кампанела, Маколи, Бейкън. — Каква е историческата мисия на Англия? — питаше се ораторът. — Обаче ако Испания се вслуша в гласа на кръвта?… Всичко това идва от предателството на Тунис! Не, това не беше Франция от Маджента и Солферино; това беше Франция на Брен и Шарл Осми! — Аудиторията се поразмърда: стенографите отбелязаха — големи аплодисменти. Но той каза, че един ден расовите противоречия ще се разрешат и тогава ще възникнат Съединените европейски щати. — Обаче, както много хубаво каза Камило Бенсо Кавур, мирът трябва да се търси във верните съюзи и в силните батальони (отлично). Сега кипи борба между привържениците на големите кораби и привържениците на малките: аз мисля, че в съвременната морска война са необходими и едните, и другите. Гай Дуилий разби картагенската флота, сменяйки морската битка със сухоземна (Браво! Аплодисменти.) Така, в един недалечен ден, когато си възвърнем нашите естествени граници (бурни аплодисменти), когато се обединят в едно всички хора, говорещи езика на Данте (взрив от аплодисменти), когато установим нашите колонии в Африка, а може би и в Океания (отлично!), ние ще възродим Римската империя! (Овации.)

Веднага след това мина към въпроса за финансите.

— „Въздишки, ридания и горки беди…^[4]“ (Смях.) — Но бедите не били непоправими. — От родолюбие не бива да се сравняваме със Съединените американски щати… — Преди всичко необходимо било да се промени данъчната система. — Пол Льороа Болийо казва… Според мнението на знаменития Смит… — Цитати и цифри се трупаха в надпревара. Вече малцина следяха тези измишльотини, други си отиваха, дамите се прозяваха открито. — Сега да преминем към търговските договори… Да разгледаме управлението на земеделските сдружения…

При всяко оповестяване на нова тема отегчените слушатели се измъкваха на групички: „Превъзходна реч, но много продължи…“ Излизащите принуждаваха тълпата да се отдръпне, верните привърженици отсичаха заповеднически: „Тишина!“, а Балдасаре не можеше да се успокои, като виждаше колко невъзпитана бе публиката.

— Управление на справедливостта… Справедливост в управлението. Да се децентрализира, като се централизира, да се централизира, като се децентрализира… — Що се отнася до търговския флот, системата за възнаграждаване не била лишена от недостатъци. — После реформата на пощите и телеграфите, наредбата за телефоните; не бива да забравяме и хидрата на бюрокрацията…

Сега на арената, в портиките и най-вече на терасата, където слънцето изгаряше главите на хората, се виждаха големи празни пространства.

— Та това не е предизборна реч-програма, а реч на министър! — хилеха се злобно някои.

Аудиторията бе смазана от тежестта на тази ерудиция, на тези монотонни номенклатури; ярката слънчева светлина и манастирската тишина хипнотизираха хората; председателят на митинга, надвит от съня, бавно клюмаше; но щом кандидатът извисеше глас, той вдигаше глава и се оглеждаше слисан; музикантите се прозяваха, умирайки от глад. От време на време Балдасаре даваше сигнал за аплодисменти, насърчаваше преданите, които също бяха клюмнали и сломени, и се отчайваше, като виждаше, че толкова хубави неща, казани от оратора, минаваха незабелязани. А принцът говореше от час и половина, беше плувнал в пот, гласът му бе прегракнал, дясната му ръка бе отмаляла от непрекъснато ръкомахане и вече отказваше да изпълнява службата си. Въпреки умората си, въпреки умората и на публиката той продължаваше, решен да стигне докрай, за да се каже, че е говорил два часа без прекъсване. Изведнъж няколко стола, прекатурени от ония, които бягаха, изтракаха силно. Всички се обърнаха изплашени да не би да е станал някакъв неприятен инцидент, някакво сбиване; ораторът се принуди да замълчи за малко. Когато почна отново, гласът му излезе от гърлото слаб и дрезгав; вече изнемогваше, но беше стигнал до заключителната част.

— За такива и подобни реформи аз копнея; все пак смятам, че не бива да злоупотребявам с вашето търпение. — Облекчителни въздишки се изтръгнаха от стегнатите гърди. — Съграждани! Ако вие ме изпратите в Камарата, аз ще се посветя изцяло на осъществяването на тази програма (Добре! Браво!) Не си въобразявам, че съм непогрешим, защото не съм пророк, нито син на пророк (смях): затова ще приема с радост, дори още отсега подканям моите съграждани да ми подскажат ония идеи, ония предложения, ония инициативи, които смятат за правилни и плодотворни (отлично). Нека нашият девиз бъде: Fiat luxl^[5] (Аплодисменти.) Светлина на наука, на култура, на непрекъснат прогрес (залп от аплодисменти). Нека грижата за отечеството стои над всичко в нашите сърца (одобрения). Нашето отечество е тази Италия, която мисълта на Данте прозря и която нашите бащи ни завещаха с цената на своята кръв (нестихващи аплодисменти). Нашето отечество е и този благословен от слънцето остров, където бе люлката на „сладкия нов стил“ и откъдето са възникнали най-славните инициативи (нови аплодисменти). Най-сетне нашето отечество е този свиден и красив град, където ние всички образуваме едно общо семейство (акламации). Казват, че депутатите представляват нацията, а не отделните колегии. Но какво друго са националните интереси, ако не сбор от локални интереси? (Отлично, аплодисменти). Следователно, ако се насоча към проучване на големите проблеми на общата политика, смятам, че мога да ви обещая, че ще вземам присърце, като свои лични, всички работи, засягащи Сицилия, тази колегия, моя роден град и всички мои съграждани (бурни акламации). Благодаря ви за снизхождението, с което ме изслушахте, аз завършвам, като ви приканвам да извикаме трикратно „да живее“. Да живее Италия! (Залп от аплодисменти, възгласи: „Да живее Италия“) Да живее кралят! (Всеобщи бурни ръкопляскания.) Да живее свободата! (Цялата публика, станала на крака, аплодира и акламира. Развяват се кърпички, чуват се възгласи: „Да живее Франкаланца! Да живее нашият депутат!“ Председателят прегръща оратора. Всеобщо вълнение, неописуем ентусиазъм.)

Изтощен, съсипан, грохнал от усилията си на комедиант, Консалво не можеше да издържи повече: от два часа говореше, от два часа разсмиваше публиката като комик, затрогваше я като трагик, дереше се като шарлатанин, който гледа да си продаде помадата. И докато маршът, гръмнал по нареждане на Балдасаре, повдигаше ентусиазма, в групата на студентите шегобийци подхвърляха:

— След като говори толкова време, можете ли да ми повторите какво каза?

 

 

През последните дни тревогата на Консалво се превърна в силна треска. Успехът неминуемо щеше да дойде, но той искаше да бъде пръв. Негов комитет вече беше целият град, цялата избирателна колегия — избиратели и неизбиратели. Афишите с надписи: Гласувайте за принц ди Франкаланца! Изберете Консалво Уседа ди Франкаланца! Кандидат в първа избирателна колегия е принц Консалво ди Франкаланца увеличаваха размерите си, превърнали се бяха в цели хартиени чаршафи с една педя букви; и сякаш самите стени крещяха неговото име… Пръв! Пръв! Той искаше да бъде пръв!…

Вечерта преди изборите в двореца беше истинска лудница — всички питаха: „Принцът?… Къде е принцът?“, но домашните му отговаряха, че отишъл при чичо си дука, който не бил добре. Въпреки това работата напредваше живо, сякаш той беше там. Бяха дошли представителите на Джардона и Лизи, за да уточнят състава на избирателните бюра; междувременно ония, които трябваше да наблюдават селските секции, се готвеха да заминат. Принцът пристигна към полунощ. Съвещанието продължи до два часа, когато потеглиха първите файтони за най-отдалечените секции.

А на другия ден, след като бяха съставени бюрата и започна гласуването, заедно с новината за победата на принца — защото хиляди избиратели гласуваха за него, идваха нарочно от летовищата, влачеха ги до урните на столове, ако не можеха да вървят — между привържениците на Лизи се понесе слух, отначало тихо, после все по-високо: „Измяна, измяна!“ Те твърдяха, че късно вечерта принцът се бил споразумял с Ваца; някои дори доуточняваха: „Ние го видяхме, като влизаше в дома на адвоката, към единадесет часа…“ и твърдяха, че там било извършено предателството, споразумението с клерикалите, изоставянето на Лизи, а може би и на Джардона. „Как? Кога? Кого баламосвате? Принцът е бил в дома на дука и не е мърдал оттам!…“ — отговаряха неговите привърженици, ликуващи, че победата е осигурена.

Привечер в двореца пристигнаха първите телеграми от провинциалните секции; но там не всички резултати бяха еднакво благоприятни: мнозинството от гласовете бяха за местните кандидати; при първото преброяване мястото на принца се колебаеше между второ и трето. Блед като платно, Консалво беше крайно разтревожен. Но с получаването на резултатите от градските секции положението му се заздравяваше; вече не се говореше за трето място; той и Ваца бяха между първо и второ място. Когато пристигнаха последните телеграми и последните пратеници с окончателните цифри, нямаше вече никакво съмнение: той беше на първо място с 6043 гласа; след него — Ваца с 5989 гласа; после Джардона — с 4914; радикалът Марчено, с 3309 гласа, отпадаше; Лизи, с по-малко от 3000 гласа, бе провален; между останалите имаше разлика от по 1000 гласа — с 2000, с 1000. Джуленте имаше едва 700!

Беше късна нощ, но дворецът Франкаланца бе ярко осветен, всички прозорци блестяха. Безкрайна тълпа се точеше да поднесе поздравления на „първия избраник на народа“; по стълбището — глъч и врява, в салоните не можеше да се диша. Сияещ, Консалво се провираше сред навалицата и в безумната си радост от величествения триумф стискаше крепко всички ръце, прегръщаше всички хора, като по чудо оздравял напълно от манията за изолиране. А когато едно голямо факелно шествие, една внушителна манифестация с музики и знамена дойде да го приветствува бурно, той излезе на балкона и като трибун посрещна тълпата с реч, задоволи отново нейното любопитство.

Цели три дни вълнението в града не стихна: всяка вечер се подновяваше манифестацията, вместо да спадне, ентусиазмът растеше. Сред простолюдието произведе фурор една песничка по мелодията на „Майстор Рафаеле“:

Да живее принца,

дето черпи с вино всинца;

да живее Франкаланца,

дето храни шкембеланци.

Тълпи пияни крещяха още по-големи безсмислици: „Да живее Виктор Емануил! Да живее революцията! Да живее негово светейшество!…“ Цели три дни дворецът бе окупиран от хората, които идваха да поднасят поздравления — безкрайна процесия от десет часа заран до среднощ само с два часа почивка — за закуска и за обед. От скромност Консалво се опитваше да заговори за общите резултати, за „отличния експеримент“, проведен от новия закон, за здравия разум, който италианците бяха проявили; но не го оставяха да се изкаже, говореха му само за него, за неговата гръмка, заслужена победа.

На четвъртия ден излезе по улиците. Ръката му се откачи да се ръкува и да сваля шапка. Радостта се четеше по лицето му, прозираше във всеки негов жест, от всяка дума, макар че той се стараеше да я сдържа. Отегчен от хората, за да се наслаждава по друг начин на триумфа си, намисли да прави посещения на роднините. Започна от дука, който наистина беше зле след осемдесет години интриги и хитрини.

— Доволен ли сте от резултатите, ваше превъзходителство? — запита го. Консалво.

Макар и да бе препоръчал на всички племенника си, за да остане властта в семейството, старецът все пак не можеше да се отърси от своята дълбока завист към новата звезда, която изгряваше, докато той не само бе залязъл политически, но и чувствуваше, че има още малко живот.

— Чух… добре — измърмори сухо той.

— Видяхте ли, че и в останалата част на Италия всичко мина отлично? Мислеха, че светът ще загине, а радикалите са шепа хора. И десницата спечели…

Гледаше да се подмаже малко на чичото, от когото сега очакваше наследство. В Рим щяха да му трябват пари, много пари; колкото е по-богат, толкова по-бързо ще завоюва своето място в столицата. И не се обезпокои от студенината, която дукът прояви към него: на кого ще остави той състоянието си, ако не на наследника на името Уседа? На синовете на Тереза ли?

Като излезе от дома на чичото, запъти се към сестра си. Макар и да й дължеше благодарност за нейната щедрост след смъртта на баща им, още не можеше да й прости, че отказа да му помогне в предизборната борба; затова сега искаше да й покаже, че и сам бе успял да победи. Но Тереза не беше в къщи. Портиерът му каза, че дукесата-снаха излязла с пътническия файтон заедно с монсеньор викария. Все пак той се качи горе и завари старата дукеса с отец Джентиле.

— Тереза отиде в Белпасо да види Рабинята божия… нали знаеш, онова селянче, дето прави чудеса… Негово преосвещенство епископът не е разрешил на никого да ходи там, само за сестра ти направи изключение…

— Светостта на дукесата обяснява и оправдава това изключение — каза унило отецът езуит.

Консалво сметна, че трябва да сведе глава в знак на благодарност, сякаш това ласкателство е отправено към самия него.

— А кога ще се върне?

— Сигурно довечера.

— Негово преосвещенство — продължи да обяснява отецът — благоразумно попречи на тълпата да подхранва болното си любопитство с това зрелище. Но християнските чувства, които вдъхновяват младата госпожа и я отличават от всички жени…

Разговорът, все на тази тема, продължи между езуита и дукесата. Консалво забеляза някакъв печатан лист на работната масичка, до която бе седнал, и го прочете бегло: „Formule du serment^[6]. Пред пресветата Троица, пред света Дева Мария и пред всички светци, родени или живели на земята на… в името на страните на… тук представени, и пред нашия дълбоко уважаван пастор, отец и духовен водител, аз, в качеството си на делегат, обявявам за създадена християнската провинция… под особеното покровителство на свети… В името на тази нова провинция аз признавам свободно и тържествено Исус Христос, син на живия бог, истински бог и истински човек, в светата жертва, положена на този олтар, като наш владетел и господар и като върховен водител на… В краката на Исус Христос ние поднасяме нашите богатства, нашите семейства, самите себе си, нашия живот, нашата чест, с една реч, всичко драгоценно на човешкото сърце…“ Консалво стана, едва сдържайки смеха си.

— Знаеш ли, че Фердинанда не е добре — рече му дукесата.

— Какво й е?

— Простуда. Но на нейната възраст всичко може да бъде сериозно. Защо не отидеш да я видиш?

Той послуша съвета й. И оттам можеше да падне нещичко, някое и друго милионче. Ако беше по-хитър, щеше да подхване с добро старицата, разбира се, без да се отказва от нито една от своите амбиции. Упоритостта и непреклонността, които бе проявил и към нея, бяха глупави, достойни за един своенравен Уседа, но не и за депутата Франкаланца, за един нов човек, какъвто той искаше да бъде. Когато стигна в дома на старицата, в тая къща, където като дете бе идвал много пъти да разглежда гербовете, да слуша историите на Вицекралете, да черпи аристократична гордост, на устните му се появи тънка усмивка. Ах, ако знаеха избирателите му!

— Как е леля? — запита той камериерката — една непозната физиономия.

— Горе-долу — отговори жената, разглеждайки любопитно този непознат господин.

— Кажете й, че принцът, нейният племенник, иска да я види.

Старицата можеше и да не го приеме; той очакваше отговора й с известна тревога. Щом чу, че Консалво е оттатък, дона Фердинанда отвърна на камериерката с пресипнал от настинката глас: „Пусни го да влезе.“ Тя бе научила вече за последните позорни постъпки на племенника си: че държал реч на публично място като шарлатанин, че се отрекъл от принципите на своята каста, че славословел свободата и демокрацията, че дворецът Франкаланца бил завзет от негодниците, че Балдасаре бил допуснат на трапезата на принца, на която по-рано сервирал — Лукреция й бе разправила всичко, за да си отмъсти, да навреди на принца, да му отнеме наследството. И тогава дона Фердинанда бе почувствувала как старата й уседовска кръв кипва от възмущение, от гняв; но сега беше болна, старческият егоизъм и болестта смекчаваха възбудата й. Пък и Консалво бе дошъл да я види; значи, се прекланяше, доставяше й това удоволствие, което й бе отказвал в продължение на толкова време. И независимо от вероотстъпничеството и позорните му дела той все пак беше принц ди Франкаланца… глава на фамилията, някога неин любимец…

— Пусни го да влезе…

Той се спусна към нея загрижен, наведе се над желязното легло, което помнеше от толкова години, и попита:

— Как сте, лельо?

Тя само поклати многозначително глава.

— Тресе ли ви? Дайте да ви видя пулса… Не, имате само малко температура. Взехте ли нещо? Викахте ли лекар?

— Докторите са некадърници — отвърна кратко тя и извърна лице към стената.

— Имате право, ваше превъзходителство… съвсем малко знаят… но все пак знаят повече от нас… Защо да не се лекувате още в началото?

В отговор старицата се задави от дълбока кашлица, която завърши с жълтеникава храчка.

— Кашляте, а не вземате нищо! Ще ви донеса едни таблетки, които наистина са чудодейни. Обещавате ли ми, че ще ги гълтате?

Дона Фердинанда пак поклати глава.

— Аз не знаех нищо, иначе щях да дойда по-рано. Преди малко, у Радали, ми казаха, че ваше превъзходителство не е добре… Знаете ли, че сестра ми днес отишла да види Рабинята божия… оная, за която разказват най-различни работи? Отишла с викария, само тя получила разрешение… Изглежда, това е особена милост… Ваше превъзходителство вярва ли във всичко това, дето се разправя?

Не получи отговор. Все пак продължи да говори, защото разбираше, че на старата навярно й е приятно да слуша клюки и новини, да има край нея някой.

— Моите уважения, но аз не вярвам. Да не би това да е грях? Самият свети Тома поискал да види и да пипне, преди да повярва… и е бил светец!… Но откровено казано, това са измислици!… Сега Тереза се е запалила… Както и да е, всеки трябва да отговаря пред собствената си съвест… Ами леля Лукреция защо се заяжда с мен? Какво искаше да сторя?… Ходи да ме одумва наляво и надясно, като че ли съм най-последният човек…

Обърнала му гръб, старицата не продумваше.

— И всичко това от голяма любов към съпруга, пламнала внезапно в гърдите й!… По-рано се подиграваше на постъпките на Джуленте — той не го нарече „свако“, защото знаеше, че това ще й достави удоволствие, — а сега всички, които не са го подкрепили, били негодници!

Старицата пак се закашля и задиша тежко като мех. Когато се поуспокои, задъхана, но с горчиво презрение каза:

— Позорни времена!… Изроден род!

Стрелата бе отправена и към него. Консалво помълча със сведена глава, но и с подигравателна усмивка на устните, понеже старицата не можеше да го види. После поде тихо, със смирен тон:

— Може би ваше превъзходителство се сърди и на мен… Ако съм сторил нещо, което ви е неприятно, прощавайте… Но съвестта ми е чиста… Ваше превъзходителство не може да съжалява, че човек от нейния род е отново сред първенците на страната… Може би ви огорчава средството, с което е постигнат този резултат… Повярвайте ми, това огорчава повече мен, отколкото вас… Но ние не избираме времето, в което идваме на този свят; намираме го такова, каквото е, и трябва да го приемем. Впрочем, ако е вярно, че днес се живее не много добре, да не би преди да се е живяло чудесно?

Нито думица в отговор.

— Ваше превъзходителство смята нашата епоха за позорна и аз не искам да ви убеждавам, че всичко върви по мед и масло; вярно е обаче, че много пъти миналото изглежда хубаво само защото е минало… Важното е да не се оставяме да ни сразят… Спомням си, че в шестдесет и първа година, когато чичо бе избран за депутат за първи път, моят баща ми каза: „Виждаш ли? Когато е имало вицекрале, Уседа са били вицекрале; сега, когато имаме депутати, чичо седи в парламента.“ Ваше превъзходителство знае, че аз не се разбирах много с блаженопочившия; но тогава той каза нещо, което ми се стори и ми се струва много вярно… Едно време властта на нашата фамилия е идвала от краля; сега идва от народа… Разликата е по-скоро формална, отколкото действителна… Разбира се, не е приятно да зависиш от тая сган; но и мнозина от ония властелини не са били цвете за мирисане. По-трудно е да спечелиш и да запазиш благоразположението на един-единствен човек, който държи в ръцете си юздите на света и се смята облечен в божествена власт и превръща всеки свой каприз в закон, отколкото на човешкото стадо, наистина многобройно, но сервилно по природа… А освен това, освен това промяната е повече привидна, отколкото реална. И някогашните вицекрале също е трябвало да предразполагат към себе си тълпата; в противен случай в Мадрид са отивали пратеници да се оплакват, да искат от двореца тяхното отзоваване… та дори и главата им!… Навярно са ви казали, че днес едно избиране струва пари; но спомняте ли си какво пише Муньос за вицекраля Лопес Хименес, който бил принуден да предложи тридесет хиляди скуди на крал Фердинанд, за да остане на мястото си… и загубил парите! Всъщност прав е Соломон, като казва, че няма нищо ново под слънцето! Всички се оплакват от днешната корупция и нямат доверие в избирателната система, защото гласовете се купуват. Но знаете ли, ваше превъзходителство, какво разказва Светоний, знаменит древен писател? Разказва, че в дните на комициите Август раздавал по хиляда сестерции на глава на трибите, към които се числял, за да не вземат нищо от кандидатите!

Той казваше всичко това и заради самия себе си, за да се убеди в правотата на собствените си възгледи; но понеже старицата не помръдваше, помисли, че е задрямала и че той говори на стената. Затова се надигна да я види: дона Фердинанда бе ококорила очи. Разхождайки се из стаята, той продължи:

— Историята е едно монотонно повторение: хората са били, са и ще бъдат винаги едни и същи. Външните условия се менят; разбира се, между оная почти още феодална Сицилия от преди шестдесета година и днешна Сицилия сякаш има огромна разлика; но тая разлика е само външна. При едно почти всеобщо гласоподаване първият избраник не е нито човек от народа, нито от буржоазията, нито демократ: това съм аз, защото се казвам принц ди Франкаланца. Престижът на аристокрацията не е залязъл и не може да залезе. Сега, когато всички говорят за демокрация, знаете ли коя е най-търсената книга в библиотеката на Университета, където ходя понякога да чета? Сикулски херолд на чичо дон Еудженио, царство му небесно! През толкова ръце е минала, че се наложило три пъти да я подвързват наново! И помислете само: по-рано благородникът се е радвал на големи прерогативи: привилегии, неприкосновеност, освобождаване от данъци. Сега, след като всичко това е премахнато, след като благородничеството е само нещо чисто отвлечено и все пак всички го търсят, не значи ли това, че неговата стойност и неговият престиж са нарасли?… В политиката ваше превъзходителство остана вярна на Бурбоните, смятайки ги за законни владетели, и това ваше чувство, разбира се, заслужава дълбоко уважение… Но откъде идва тяхното законно право? От факта, че са били на трона повече от сто години… Следователно след осемдесет години ваше превъзходителство ще признае като законни владетели и Савойската династия… Разбира се, абсолютната монархия защищаваше по-добре интересите на нашата каста; но една по-голяма сила, една неудържима стихия я помете… Трябва ли да се оставим и ние да ни стъпят на шията? Струва ми се, че наш дълг е да се възползуваме от новите закони, а не да ги презираме!…

Ликуващ от скорошната победа, обзет от ораторска страст, за да се оправдае в собствените си очи, за да спечели отново благоразположението на старицата, сега той импровизираше друга реч — истинската, пълно опровержение на всичко онова, което бе казал пред тълпата; и старицата го слушаше, без да кашля, покорена от красноречието на племенника си, развеселена и почти омаяна от тази патетична театрална декламация.

— Спомняте ли си, ваше превъзходителство, как четяхме Муньос — продължаваше Консалво. — Е добре, да си представим, че този историк е още жив и иска да допълни своя Родословен театър, по-точно главата Фамилия Уседа. Какво би писал? Ще пише горе-долу така „Дон Гаспаре Уседа бе издигнат на високи държавни служби при тази промяна в нашето кралство, което премина от крал дон Франческо Втори Бурбонски в ръцете на крал дон Виторио Емануеле Втори Савойски. Той бе депутат в Националния парламент в Торино, Флоренция и Рим и в последно време със специална депеша бе въздигнат от крал дон Умберто на длъжност сенатор. Дон Консалво де Уседа, осми принц ди Франкаланца, заемаше длъжността кмет на своя роден град, по-сетне депутат в Парламента в Рим и впоследствие…“ — Той замълча и затвори очи: видя се вече на министерската банка в Монтечиторио. После продължи: — Това би писал Муньос, ако е жив; това ще пишат с по-други думи бъдещите историци за нашия род. Старите Уседа са били кавалери на ордена „Сан Джакомо“, сега са — на Италианската корона. Има разлика, но не по тяхна вина! И ваше превъзходителство ги смята за изродени! Извинете, но защо?

Старицата не отговори.

— Физически, да; нашата кръв е изтощена; и все пак това не пречи на мнозина от нашия род да стигнат здрави и бодри до завидната възраст на ваше превъзходителство!… В духовно отношение често пъти те са дебелоглави, особняци, своенравни, понякога… — Искаше да добави „луди“, но продължи по-нататък: — Не живеят в мир помежду си, непрекъснато се клеветят един друг. Но помислете си, ваше превъзходителство, за миналото! Спомнете си за оня Бласко Уседа, наречен на сицилийски език Шара, което на тосканско наречие ще рече Побойник; спомнете си за оня Артале Уседа, наречен Сконца, сиреч Рушител! Аз и баща ми не се разбирахме и той ме лиши от наследство; но вицекралят Хименес хвърлил в тъмница сина си и го осъдил на смърт… Виждате, ваше превъзходителство, че от известна гледна точка е добре, че времената са се променили!… Спомнете си за изменничеството на синовете на Артале Трети; спомнете си всички раздори между роднините за конфискуваните имоти, за зестрите на дъщерите… С това не искам да оправдая всичко, което става сега. Ние сме много колебливи и в същото време много упорити. Да вземем леля Киара — най-напред беше готова по-скоро да умре, отколкото да се омъжи за маркиза, после двамата станаха една душа в две тела, а сега води жестока борба с него. Да вземем леля Лукреция, която, обратно, беше пощръкляла да се омъжи за Джуленте, после го презря като роб, а сега е едно цяло с него и стигна дотам, че води война с мене и го докара до смешния провал в изборите! От друга страна, да вземем Тереза дори. За да покаже, че е послушна дъщеря, за да я наричат светица, взе, че се омъжи за този, когото не обичаше, ускори умопомрачението и самоубийството на клетия Джованино, а сега всеки ден ходи да се моли в капелата на Блажена Химена, където гори вечно кандило за здравето на нещастния братовчед! Ами Блажена Химена какво друго е била освен една божествена инатчийка. Аз самият от деня, в който реших да променя своя начин на живот, заживях само с грижата да се подготвя за новия. Историята на нашата фамилия е пълна с такива внезапни преобразявания, с такива прояви на упорство било в доброто или в злото… Аз наистина бих забавлявал ваше превъзходителство, ако напиша цялата ни съвременна хроника в стила на древните летописци: ваше превъзходителство веднага ще признае, че преценката ви не е точна. Не, нашият род не е изроден: той си е все такъв.