Федерико де Роберто
Вицекралете (19)

1

Многоуважаемий господине,

всеки трябва да знае и никой не бива да подценява произхода, както и историята на нашите знатни родове, особено в такива времена, когато ги пренебрегват, докато в същото време чужденците ги почитат дълбоко. След като Муньос, Вилабиавка и други славни люде си спечелиха безсмъртие, разкъсвайки мрака на забвението, тази история трябва да се разкаже от самото начало и би могла да се изясни в един допълнителен труд, ако тия достопочтени мъже, по законите на природата, не бяха принудени да прекратят делата си със завършека на своите дни. Но не само продължаването на историята до наши дни, а и друга цел оправдава необходимостта от такъв труд; имаме пред вид това, че тези знаменити творби са нещо рядко и не всекиму е дадено да ги притежава. Следователно и тъкмо поради това, за да стане достояние всекиму една такава нова допълнена история, ние решихме да я напишем. А за да не бъдем обвинени във високомерие за това, че се осмеляваме да се заемем с такова начинание, не желаем да направим това, без да упоменем тук, че още от най-ранна възраст сме закърмени с хералдиката, тъй като произхождаме от една не от най-последните знатни сикулски фамилии. Поради което можем да се надяваме, че благодарение на упорито проучване, както и на дълготърпеливо справяне с важни и пълни с документи архиви, достъпни само нам, ще завършим делото си, без да се посрамим, а може би и с похвала, както е казал поетът.

Ваша дълбокоуважаема милост, уверени сме, че като ценител на историческата наука и почитател на родната слава, ще се отзовете на нашето предложение и няма да ни откажете вашата така желателна подкрепа; поради което вярваме, че ще се присъедините към подписката, където се набират все повече подписи. Към това не ни подтиква недостойната мисъл за печалба, още повече, че благодарение на бога ние нямаме такава нужда; въпреки това обаче, за да покрием макар и отчасти само разноските, се нуждаем от вашата помощ. В която сме уверени.

Подписка за творбата

на кавалер дон Еудженио Уседа, от рода на принцове ди Франкаланца и Мирабела, дукове д’Орагуа, графове дела Лумера и прочие и прочие; бивш Камерхер (на служба) на Негово Величество крал Фердинандо II; удостоен с отоманския орден „Нишам-Ифиткар“ от Негово Височество бея на Тунис, член на редица Академии и прочие и прочие, озаглавена:

Сикулски херолд,

състояща се от документирана история за произхода, житието и битието на благородните сицилиански фамилии от най-стари времена до наши дни; в три тома, от които първият — описание, вторият — родословни дървета, третият — гербове. Ще излиза по един свитък всеки месец. Цена на свитъка — две лири. Записване за пълното издание — петдесет лири. — NB. Всеки набрал шестима спомоществователи ще има право да публикува своето родословно дърво. Всеки набрал дванадесетима — ще има право на цветен фамилен герб.

Този циркуляр, разпространен в стотици и стотици екземпляри, доказа на съгражданите на кавалер дон Еудженио, че той е още между живите. От много години не бе идвала никаква вест от него; отначало той пишеше на роднините си, искайки им взаем пари за крупни и сигурни сделки; но понеже те му отказваха, накрая той престана. Никой не знаеше какво е правил толкова време и къде е бил. Нито един от ония, които ходеха в Палермо, никога не го бе виждал, никой не бе чувал нищо за него и изобщо хората дотолкова бяха неосведомени за неговите работи, че мнозина предполагаха, че тихомълком се е преселил на оня свят. Пощата още разнасяше това възвание за Сикулски херолд, когато пристигна лично авторът.

След като бе отсъствувал толкова време, естествено той бе остарял, наближавайки вече шестдесет години; но беше и необикновено погрознял и почти неузнаваем. На отслабналото му и изпито лице носът сякаш се бе удължил като тръба, като хобот — един жилав израстък, който би могъл да му служи да рови из сметта; зъбите му бяха изпадали и хлътването на устата подсилваше това привидно нарастване, което придаваше на цялото му лице неблагородно, просташко и почти животинско изражение. Мръсната риза на гърба му, изцапаният дълъг и широк фрак, жилетката, някога бяла, и омазнената шапка, която сякаш се потеше от голямата горещина, му придаваха вид на кръчмарски келнер или пазач на билярд в някоя комарджийница; подаграта, която измъчваше краката му, го принуждаваше да се криви и да се тътри, като ходи. Той се настани в един най-долноразреден хотел; но на първите хора, на които се откри — понеже никой не можеше да го познае, — каза, че не бил намерил свободни стаи в Гранд-хотела и тъй като тръгнал ненадейно от Палермо, не успял да си докара денковете… денко’вете, както казваше той.

Най-напред отиде да посети главата на фамилията, но като стигна пред голямата порта на двореца, с учудване забеляза, че тя е залостена и че е отворена само малката вратичка. След като се представи като чичо на господаря пред новия портиер, който го измерваше от главата до петите, получи отговор, че в къщи няма никого — нито принца, нито принцесата, нито Консалво; всички били заминали: младият господар странствувал, кажи-речи, от една година, а господарите отишли да вземат от колежа госпожицата и да я разведат да види малко свят. Недостатъчно убеден, като човек, свикнал да го пъдят, кавалерът вдигна очи към прозорците, сякаш искаше да надникне през стените, когато чу, че някой го поздравява:

— Ваша светлост?… Ваша светлост, какво правите тук?

Това беше кочияшът Паскуалино Ризо. И той беше изпаднал, не се перчеше вече с елегантните си дрехи, с пръстените и златните верижки както едно време.

— Всички заминаха, ваша светлост… Къщата е празна!

— Кога ще се върнат?

— Не знаем, ваша светлост; може би господарите ще си дойдат за гроздобера…

— А младият принц?

— Ами младият принц засега няма…

Дон Еудженио, чиито очички святкаха любопитно на изгладнялото му лице, се настани на стола без облегалка, който портиерът държеше пред входа на своята будка, и запита:

— Защо? Какво се е случило?

И полека-лека Паскуалино разкри истината. Младият господар не можел да седи повече в къщи, поне за известно време, защото непрекъснато имал разправии с баща си. От тия неприятности господин принцът се разболял. Що се отнася до дон Консалво, не би могло да се каже, че се измъчвал чак толкова, та да се поболее, но и той бил отслабнал от продължителните дрязги и спорове; та затова по-добре било да се махне за известно време… Така и принцът щял да има възможност да се успокои, да се убеди, че в края на краищата синът му не е убил никого! Обвинявали го, че не се интересувал от задълженията по управлението на имота, че се отнасял зле към мащехата!

— Но нали ваше превъзходителство знае какъв човек е господин принцът: по-скоро би оставил да му отрежат и двете ръце, отколкото да даде сметководните книги или ключовете от касата на другиго!… Вярно е, че младият господар не обича принцесата като майка; ама човек има само една майка, нали така, кавалере? Достатъчно е да уважава мащехата; пък колкото за уважение, уважава я…

Впрочем истинската причина за раздора била друга: че господин принцът не искал да дава пари, а младият господар харчел нашироко… Та затуй младият принц бил подписал някоя и друга поличка; и всеки път, когато кредиторите представяли полица на господин принца, той сякаш щял да получи — сохрани, боже, всекиго от такова нещо! — остър апоплектичен удар. Та чак искал и да накара да го арестуват; ами че такова нещо не биваше да се издумва дори на шега в дома Франкаланца!

Като направи възмутен жест, Паскуалино взе един друг стол от будката и седна до кавалера, който, поклащайки бавно глава, извади от джоба си половин изгасена пура и поиска кибрит от кочияша.

— Значи, разрешавате, ваше превъзходителство?…

Паскуалино запали лулата си и продължи да разказва. Че за кого бил натрупал толкова богатства господин принцът? За себе си ли? Не, защото не им се радвал; нито пък за дъщеря си, понеже, след като се задомяла, госпожица Тереза щяла да си вземе зестрата и край; следователно — за сина! Тогава защо не му дава пари? Младеж като принц ди Мирабела имал нужда от толкова много неща; ще не ще, трябва да харчи!… Ама господарят, нали на младини живял като калугер, не можел да го разбере.

— Та всички хора не са еднакви!

Пък и времената се бяха променили; искат ли да ги зачитат, господарите трябва да харчат; иначе първият забогатял кърпач се смята за нещо повече от тях!… И от огорчение, че не може да припечелва както едно време от интимните разходи на господарчето, Паскуалино смело окачествяваше скъперничеството на принца като мръсотия: казваше, че за една лира той бил в състояние да се откаже от сина си; и за да спечели на своя страна кавалера, намекваше, че ако главата на фамилията бил човек на място, щял да подпомогне роднините си, дето не били богати като него… Дон Еудженио пушеше и плюеше, кръстосал мършавите си донкихотовски крака, кимаше утвърдително, съгласяваше се с кочияша, оправдаваше и себе си:

— Казвах го аз… така не можеше да продължава… моят племенник има едно държане!

На хладина в преддверието разговорът продължаваше: господар и слуга си говореха свойски, като равни, смесвайки дима на лулата и на пурата; нещо повече дори — макар че Паскуалино не беше елегантен като едно време, той изглеждаше господарят, а дон Еудженио — слугата. Раздразнен и недоволен, че кавалерът интимничи така с кочияша, портиерът, в украсен с галони жакет, се разхождаше важно пред входа, сложил ръце отзад.

— Кой е този парцаланко? — питаха го служителите от администрацията на излизане след работа.

— Разправя, че бил чичо на господин принца!

 

 

Общо взето, това беше най-доброто посрещане на злочестия дон Еудженио. На другия ден той тръгна да обикаля роднините си, които бяха в града: най-напред отиде при брат си дон Бласко.

Монахът сякаш щеше да се пръсне от дебелина — коремът му бе затлъстял, главата — наедряла; брадата му потъваше в пихтиестата маса на шията. Не можеше да се движи, защото туловището му бе огромно, а краката — отпаднали; пред него дона Лучия, жената на Гарино, изглеждаше пъргава и лека.

— Защо се върна? — рече той на брат си, щом го видя, вместо да го поздрави. Всъщност отдавна бе получил циркуляра на Сикулжи херолд и понеже бе разбрал, че авторът му трябва да е закъсал здравата, гледаше да се предпази да не би да му иска помощ.

— Дойдох за малко — отвърна дон Еудженио. — Преди всичко да ви видя, пък и да набера спомоществователи за книгата, за която ти пратих известие…

И той почна да изброява изтъкнатите спомоществователи: негово височество беят на Тунис, везирите на регентството, най-големите палермски благородници — принц д’Алй, маркиз Лоякомо, дук не знам кой си и граф еди-кой си.

— Е?… — рече монахът, сякаш искаше да каже: „Защо ли си дошъл да ми дрънкаш тези глупости?“, без дори да запита брат си: „В Тунис ли си бил? Че какво си търсил там?“

— Имам подписите и на двайсет общини, трийсет дружества, осем библиотеки. Чудесна сделка! В крайна сметка, като се извадят разноските за печат, хартия, поща и прочие, печалбата е осигурена само от досега събраните подписи. Но трябва още да пообиколя половин Сицилия, за да набера абонати. Ако стигнат до триста, ще останат десет хиляди лири чиста печалба.

— Е?…

— Бих искал да ти предложа да отпечатаме заедно книгата.

Монахът го изгледа свирепо:

— Ти луд ли си?

— Защо? Не вярваш ли, че може да се спечели от това? Ей сега ще ти направя набързо сметката и ще ти покажа събраните подписи…

— Не искам да гледам нищо! Вярвам ти напълно и много ти благодаря. Запази за себе си десетте хиляди лири.

С убедителния и натрапчив тон на посредник или сводник, кавалерът се съсипа да го увещава и прегракна, за да му докаже ясно преимуществото на своето предложение; дон Бласко непрекъснато отказваше: отначало строго, после извиси глас, накрая се развика на тоя досадник да се маха от главата му.

— Тогава… щом не искаш да поемаш рисковете на сделката… направи ми една услуга… Подписалите не дават пари предварително; необходима ми е известна сума, за да начена отпечатването. Заеми ми хиляда лири…

— Нямам!

— Ще ти преотстъпя най-сигурните абонати, ще си ги избереш ти сам…

— Нямам!

Кавалерът не се отчайваше. Намали сумата от хиляда на осемстотин, а после на петстотин лири; и понеже монахът неспирно отказваше, напивайки му нетърпеливо: „Нямам, ня-мам па-ри… не разбра ли?“, дон Еудженио заключи кротко:

— Тогава ще почакам, докато посъбереш… Не бързам — най-напред трябва да завърша подписката… после ще ти донеса да видиш фишовете, молбите, обявленията…

Надявайки се, че ще има по-голям успех при сестра си, кавалерът отиде да повтори опита с дона Фердинанда. Съсухрена и позеленяла, старата мома сякаш побеждаваше времето, годините се трупаха на гърба й, без да я променят: вече ги имаше шестдесет и две, а изглеждаше на не повече от петдесет. Само ръцете й се покриваха с бръчки и се изтощаваха, загрубяваха от броенето на парите, като че ли тя ковеше желязо или копаеше земя. И тя беше получила циркуляра на Сикулски херолд, но щом видя брат си, взе да го разпитва за здравето му, за Палермо, за хората, които познаваше в този град; слушаше с интерес нескончаемите разкази на кавалера, който, окуражен от нейното добро настроение, изреждаше имената на сума хора, с които бил като „брат“, разправяше за техните преживелици с такова съчувствие, като да се бяха случили на него самия: „Развода на дук Проти, голям мой приятел… и оная луда баронеса, дето не искаше да ме чуе… ама аз казах на принца: драги Емануеле, помисли си добре…“ Приказките нямаха край, защото дона Фердинанда го подпитваше, а кавалерът, щастлив, че може да разказва за своите големи връзки в Палермо, дори нямаше нужда от това.

— Ами знаеш ли най-голямата новина? Дъщерята на Палми е омъжена!

— Така ли? Че за кого?

— За моя приятел Мемо Дуфреди, Дуфреди ди Казаура, внука на Чичо Лоякомо — първи благородници в Палермо и с много милиончета…

— Ама наистина ли?

— Голям късмет за момичето! Оня интригант баронът уреди всичко и хвана Мемо в капана… Естествено аз като роднина не можех да кажа това; иначе щях да отида при Чичо и да го предупредя: „Синът ти може да си намери по-добра партия…“ Пък и това момиче има едно държане… Да не говорим! Аз не съм казвал нищо, още повече, че тъкмо когато се уреждаше работата, бях в Тунис…

— А, в Тунис ли си бил? Че за какво?

— За какво ли? За нищо!… За развлечение… — Все пак пообъркан и смутен, той се покашля леко. И понеже дона Фердинанда продължи да го разпитва, за да узнае дали Тунис е хубав град, колко време е бил там и така нататък, кавалерът най-сетне се престраши и рече:

— Бях там и за да понабера спомоществователи за моята творба, нали знаеш…

— Творба ли? — възкликна старата мома с жест на почуда. — Каква творба?

— Как, не си ли получила известието?

— Не съм получавала нищо…

— Сикулски херолд?… История на благородничеството…

— Ти ли?… Ти ли издаваш книга?… Ха-ха-ха! — И тя избухна в присъщия си рядък смях, който жегваше по болното място.

Дон Еудженио, който бе издържал неустрашимо всички откази на монаха, се разстрои от веселостта на сестра си.

— Защо? — запита той, опитвайки се да повдигне самочувствието си, което дона Фердинанда бе уязвила така жестоко с този неприличен смях. — Да не би да не съм способен да пиша както мнозина други?

— Ха-ха-ха!… — Смехът й нямаше край.

Когато старецът обясни каква книга е написал, тя стана по-фина, по-иронична, по-хаплива. История на благородничеството след Муньос и Вилабианка? За да се напъхат вътре новобогаташите, дето искат да ги наричат кавалери и маркизи? Всички истински благородници са записани в старите книги!… А кавалерът се опитваше поне да й докаже колко изгодна е тая сделка. Но старата мома не му даваше мира: да се спечели от мръсна хартия? Че кой освен бакалите някога е ценил мръсната хартия? И кой ще купи книга от него? Всички щели да почнат да се смеят, както се смееше тя! Подписи ли? Дали са му ги, да се отърват от него! Но да видим колцина ще дадат после пари!

— Поне ми дай назаем няколкостотин лири…

— Не, защото няма да ми ги върнеш.

Излишно беше да настоява повече.

Когато отиде да повтори опита пред племенницата си Киара, дон Еудженио дори не можа да я види: камериерката му каза, че маркизът е излязъл, а маркизата имала главоболие и се била затворила в стаята си.

— Кажи й, че я търси чичо й.

— Извинете, ваша светлост, но когато я боли главата, никой не смее да говори с госпожа маркизата.

И понеже кавалерът махна с ръка нетърпеливо, жената се огледа наоколо и измърмори:

— Има неприятности, ваша светлост!

— Какви неприятности?

— Маркизата… ама, господин кавалер, за бога, не ме карайте да си загубя хлебеца!… Луда беше по мъжа си, нали така, ваша светлост? Бяха едно цяло: каквото пожелаеше господин маркизът, беше закон за нея… ама и господарят не злоупотребяваше с това — любов и пълно съгласие за всичко… А сега? Сега няма вече мир, заради оня син на… знам ли на кого! Дявол от ада, ваша светлост! А господарката толкова го обича, че просто е заслепена, оставя го да прави каквото иска, защищава го пред господаря… Всеки ден се карат, защото господин маркизът иска да го оправи, да го възпита, да го накара да учи. А пък племенницата на ваша светлост се сърди на господаря, защото измъчвал детето й… Вчера се скараха здравата; не си говорят от двайсет и четири часа… Господин маркизът излезе рано сутринта… кой знае дали ще се върне!

И колкото и да настоява, дон Еудженио не можа да убеди камериерката да извести на господарката си въпреки неразположението й.

Тогава той отиде да хлопа на вратата на семейство Джуленте. Стигна до тях на мръкване, след като цял ден беше тичал. Бенедето го нямаше, а Лукреция просто беше неузнаваема — толкова себе променила и погрозняла. Тялото й се бе превърнало в торба месо, на която не се различаваха вече ни гърди, ни талия, нито бедра; от постоянното мръщене, от неизлечимото недоволство от собственото й положение лицето й бе станало сурово и начумерено и неочаквано бе заприличало на лицето на принца. И първите й думи, с които се обърна към чичо си, виждайки го след толкова години, бяха пак против Бенедето.

— Няма го; не стои никога в къщи. Сега не е вече кмет, ама накара да го сложат председател на Провинциалния съвет. Заради отечеството, нали ме разбирате, ваше превъзходителство!… Колкото по-остарява, толкова по-оглупява. Луд човек! Но нещастието е там, че ме подлуди и мене. След двайсет години — тя изчисляваше времето посвоему — всеки друг на негово място, ако не е толкова глупав, ще разбере, че няма смисъл да става слуга на този и на онзи. Ама стената чува ли? Иска да става депутат; за какво, питам аз? Какво ще спечели, като стане депутат? От кметуването си спечели това, че никой не може да го гледа, чак и ония, на които има глупостта да им прави услуги! Така му се пада!…

Към собствената си фамилия тя все още проявяваше онова смесено чувство на омраза, завист и загриженост, в зависимост от това дали у нея вземаше връх тщеславието, че принадлежи към нея, мъката, че я е напуснала, или съмнението, че близките й са я отритнали. И сега, докато разправяше за пътуването на принца, непрекъснато повтаряше, че брат й и снахата й пишели през два дни; предаваше съдържанието на техните писма и каза, че щели да се върнат на есен; после почна да ги критикува и да злослови срещу тях:

— Добре направиха, че отидоха да вземат от колежа Терезина и да я поразведат… Снаха ми се грижи като истинска майка за това момиче!… От много обич я държа две години повече в колежа, за да я направи литераторка. Нали Грациела разбира много от литература!…

Но веднага след това добави:

— Ваше превъзходителство, виждали ли сте последната снимка на Терезина?… Не?… Чакайте… ще видите каква е хубавица; пратиха ми я преди два месеца… А от Консалво — поде тя, след като показа на чичо си портретчето — ни вест, ни кост… като че ли той не им е син… Ако не пише на леля, няма да знаем жив ли е, умрял ли е… Сега пишел, че бил в Париж. Ходил в Берлин, Лондон, Виена…

Кавалерът не я слушаше, защото обмисляше как да почне разговора с нея. Щом племенницата замлъкна за малко, той й съобщи за замислената сделка, в която се съчетавали сигурен финансов успех и благородна цел. Но Лукреция възрази:

— История на благородничеството? Че къде има още благородници? Каква история искате да пишете, ваше превъзходителство? Сега на почит са ваксаджиите, а не благородниците! Човек трябва да има долен произход, за да го уважават! По-добре напишете история на селяндурите и нотариусите; от нея сигурно ще спечелите!…

 

 

Непоколебим, дон Еудженио на другия ден пак тръгна да обикаля. У Радали-Уседа завари дук Микеле и барон Джованино; дукесата беше излязла. Микеле, на двадесет и пет години, бе оплешивял и изглеждаше двойно по-стар; Джованино обаче беше по-строен от преди, фин, елегантен. Като чуха искането на роднината, и двамата отвърнаха, че само майка им би могла да му даде отговор. На следващия ден кавалерът отиде отново, за да говори с дукесата, а тя сякаш беше паднала от небето:

— Аз да издавам книги? Че как ви хрумна подобно нещо? Какво разбирам аз от тия работи!

И дон Еудженио си обра крушите.

Но не се отчая. От далечните роднини той премина към приятелите, към обикновените познати, към хората, които срещаше на улицата и ги спираше под предлог да ги види и поздрави. Веднага почваше да разправя научените от Лукреция новини за принца и Консалво, сякаш самият той бе получил тия вести; съжаляваше за скарването между бащата и сина, съобщаваше за връщането на принцеската, която, както той казваше, бил виждал във Флоренция: „Такава хубавица, чеда се смаеш!“…; после почваше да говори за живота си в Палермо, описваше жилището с десет стаи, което заемал на Касаро, като се перчеше величествено в мръсните си и окъсани дрехи, издаващи мизерията му, глада и смесването с неблагородниците; разказваше за пътуването си до Тунис, за удостояването му от бея, но без да обяснява за каква заслуга е получил ордена и какво точно е правил в двора на негово височество; и след като зашеметяваше хората с всички тези приказки, най-неочаквано питаше:

— Получихте ли моето известие?

И отново излагаше замисъла на творбата си, изброяваше получените одобрения: всеки път техният брой растеше — подписите на частните лица се качваха от двеста на триста, на четиристотин, на петстотин; тези на общините възлизаха на петдесет, шестдесет, деветдесет; библиотеките се умножаваха всеки момент. Хиляда подписа вече бяха сигурни, още хиляда не можеше да не се получат. И предлагаше съдружие, намаляваше предплатата, последно заявяваше, че ще се задоволи с дванадесет абоната, с шест, дори с един. За да се отърват от него, хората обещаваха неопределено; но той записваше имената им в един омазнен и окъсан портфейл, натъпкан само с циркуляри и фишове, които продължаваше да раздава, като ги тикаше в джоба на всеки, който му отказваше с ръка, заръчваше да ги разпространяват, да ги попълнят в най-скоро време…

След цял ден напрегната работа, в момента, когато се връщаше в хотела, срещна Бенедето, който излизаше оттам.

— Ваша светлост!… Как сте?… Дойдох да ви видя; съжалявам много, че вчера не бях в къщи…

Малко смутен, дон Еудженио го покани да се качи в стаята му. Подът на стаята беше хлътнал, на прозореца висяха два бели парцала във вид на пердета, на един стол имаше леген, а на пода — стомна.

— Принудих се да дойда тук, защото в Гранд-хотела всичко беше заето. Колко зле се живее в този град! В Палермо имах жилище с дванадесет стаи… да видиш само какво стълбище!…

И въпреки отказа на Лукреция, той измъкна от джоба си циркулярите и веднага мина на същността на въпроса:

— Жена ти не ти ли каза?… Дошъл съм, за да печатам моята творба… Не бих я отстъпил никому и за двайсет хиляди лири… Но нямам пари да почна издаването. Искаш ли да се заемем заедно? Ще делим печалбите като добри роднини и приятели.

Джуленте се поколеба, после запита:

— Какво каза Лукреция?

— Жена ти ли? Съгласна е, стига ти да се убедиш, че работата е изгодна… Гледай. — И понеже не можеше да се побере в кожата си от радост, че най-сетне е намерил някой, който да не му отказва, изсипа отпреде му няколко подписани фиша.

— Добре, добре, щом Лукреция е съгласна…

— Ако се откаже, в края на краищата можем да минем и без нейното съгласие!…

Бенедето пак се поколеба и заяви:

— В никой случай, необходимо е… защото сега тя държи парите…

— Как! Парите? Ти не можеш ли да разполагаш с няколко хиляди лири?

— Не, ваша светлост… Обществената работа ми отнема много време… Затова отстъпих управлението на дома на нея…