Федерико де Роберто
Вицекралете (12)

3

След установяването на италианската власт животът в „Сан Никола“ си течеше както преди, както по времето на неаполитанците; и тъкмо това бе един от доводите, с които либералите воюваха срещу плъховете при политическите спорове, които непрекъснато се водеха в сянката на манастирските дворове.

— Видяхте ли? Ако ви слушаше човек, би трябвало да настъпи краят на света и да хвърлят във въздуха манастира, а пък той си е на мястото…

За момента монасите продължаваха да мързелуват. Малкият принц колкото повече растеше, толкова по-буен ставаше. Деспотичен спрямо братята, сега той всяваше истински ужас у манастирските слуги, от които искаше най-забранените неща: остри ножове, за да дяла тръстики, та да си прави от тях пушки и пистолети; барут, за да зарежда тези оръжия, които можеха да избухнат, не дай боже, в ръцете му, че да ослепее и с двете очи; ракети, книжни бомбички и други фойерверки, за да изважда от тях барута, или пък сяра, селитра и въглища, за да си го приготвя сам. Той имаше вродена и непреодолима страст към лова: в градината, по време на междучасията, като не знаеше какво да прави, замерваше с камъни птичките, с риск да пукне главата на някой свой другар; или се катереше по зидовете, за да разрушава гнездата на врабчетата, без да мисли, че той самият може да си строши главата. А когато слугите не изпълняваха желанията му — не му доставяха мрежи, клей, барут, — ругаеше ги и ги клеветеше пред възпитателя, като им измисляше какви ли не провинения; подлагаше ги и на още по-сурови изпитания — преобръщаше стаята си наопаки, след като те я бяха вече оправили… Не беше го напуснало и страстното желание да пуши. Понеже смяташе, че онова замайване, което бе получил по време на революцията, се е дължало на лошия тютюн, опита се да пуши истински пури, но му стана по-зле и от преди. И този път го откриха, затова възпитателят се реши да му наложи строго наказание, като му забрани да излиза цяла седмица; но после седмицата бе намалена на три дни, благодарение на това, че наближаваше Коледа.

Всяка година, за този празник, всеки един от послушниците трябваше да изнесе проповед и за награда получаваше една унция, горе-долу към тринадесет лири по новия курс, плюс това — кутия шоколад и две живи петлета. В тази 1861 година коледната проповед трябваше да бъде изнесена от Консалво Уседа; написал му я беше монахът-библиотекар, който бе литератор, затова вместо от няколко странички, както друга година, сега тя се състоеше от цяла тетрадка. Консалво, който имаше много силна памет и добре изпробвана дързост, очакваше церемонията с такова спокойствие и увереност, каквито другарите му не познаваха, и на тях подаръците им струваха петнадесет дни тревога и един ден истински страх. В деня на богослужението капитулумът, където монасите вече бяха заели местата си в своите кресла, бе изпълнен от обичайната тълпа на мъжете роднини; поради клаузурата жените стояха навън, в сакристията, чиито врати оставаха широко разтворени.

— Какво хубаво момче! Колко е смело и уверено! — учудиха се тихо всички, когато малкият принц, облечен в снежнобялата надиплена одежда, се качи на амвона, огледа спокойно публиката, хвърли поглед и към сакристията, като завъртя в ръцете си свитъка с ръкописа, и леко се изкашля, преди да започне. Застанал край трона на абата, между принца, дук д’Орагуа и Бенедето Джуленте, дон Еудженио възкликна:

— Гледайте какво самообладание! Също като опитен проповедник!

Но всички останаха слисани, когато момчето, след като разгърна свитъка и погледна в него за малко, го сви отново и почна наизуст:

— Преподобни отци и възлюблени братя, в една сурова зимна нощ като тая в една ясла във Витлеем се е родил… — и продължи така чак до края, без да погледне нито веднъж в тетрадката, като ръкомахаше, правеше паузи, сменяше тона на гласа си като опитен оратор, като стар актьор на сцената. Щом свърши и слезе долу, за едното чудо не го задушиха от прегръдки и целувки; в очите на принцесата имаше сълзи, дона Фердинанда също беше развълнувана; не по-малък, макар и мълчалив, беше възторгът на депутата, който само при мисълта да застане пред тълпата усещаше как гърлото му се стяга и пред очите му пада мъгла.

— Какво самообладание! Каква смелост! — И всички дами дърпаха момчето към себе си, прегръщаха го, целуваха го по лицето; то не се противеше: отвръщаше с целувки на парфюмираните и свежи бузи и се мръщеше пред отпуснатите и набръчкани лица; освен подаръците от манастира събираше в джоба си и лирите, които му даваха чичовците. Най-доволен от всичко това беше брат Кармело: струваше му се, че той е автор на този триумф, че и той има право на част от похвалите, поздравленията и целувките на дамите. Та нали цели пет години бе пазил като зеницата на очите си това момче в новициата? Нали бе хвалил неговия ум и предричал успеха му? Учителите се оплакваха, че не обичал учението: та той нямаше да става нито лекар, нито адвокат или теолог! Дошъл беше при бенедиктинците, за да получи подобаващо за произхода си възпитание; после щеше да си отиде в къщи, за да стане принц ди Франкаланца!

Именно този ден очакваше Консалво, горящ от нетърпение; но като виждаше, че той все не идва, лудуваше още повече, за да ги принуди да го изпъдят; притискаше до стената вече не само братята и манастирските слуги, а и самия възпитател. По време на революцията и веднага след това Келавите бяха прибрали от манастира своя Микелино, семейство Куркума си бяха взели Гаспарино, а пък Куньо — своя Луиджи; и понеже се говореше, че властта щяла да премахне манастирите, не бяха постъпили нови послушници освен Камило Джуленте. Оставаха само ония, чиито семейства бяха решили да ги правят монаси; между тях беше и Джованино Радали, „синът на лудия“. След смъртта на баща му дукесата, заради първородния, бе решила да остави завинаги втория си син в манастира. А Консалво, който не беше длъжен да дава обет, искаше да се махне оттам колкото се може по-скоро, веднага; но всеки път, когато питаше баща си: „Кога ще се върна в къщи?“, той му отвръщаше с обичайния си рязък и хладен тон, нетърпящ възражения: „Това е моя грижа!“ А всъщност не се погрижваше и момчето чувствуваше как все повече намразва този строг баща, от когото не помнеше нито една добра дума. Когато си отиваше в къщи, в отпуск, то оставаше за малко при майка си, после слизаше долу в двора, разглеждаше конете и файтоните, разпитваше за названията на всички предмети в конюшните; и расото му тежеше, защото не му позволяваше да се качи на капрата и да се научи да управлява файтон. А пък Орацио, новият кочияш, дошъл на мястото на Паскуалино, който бе заминал за Флоренция с чичо му Раймондо, му казваше, че занапред щял да има много време за забавления; но той искаше да се забавлява още сега, да се измъкне от опеката на монасите и да си живее волно. И при мисълта, че трябва да се връща отново в оня затвор — манастира, завиждаше дори на слугите, завиждаше на Салваторе, сина на дона Вана, който бе станал коняр в двореца Уседа, та по цял ден не слизаше от капрата и се разкарваше из града. Консалво му завиждаше и му се възхищаваше, задето знае толкова много неща и може свободно да си псува; а дойдеше ли време за прибиране в манастира, брат Кармело прегракваше от викане, докато го измъкне от обора или от конюшнята.

— Какво си правил там? — питаха го майка му и леля му.

— Нищо — отвръщаше той поруменял.

Той ходеше там да слуша Салваторе, който му разказваше похожденията на мнозина от отците бенедиктинци:

— Нощем излизат и отиват при любовниците си. По някой път ги вкарват и в манастира, загърнати в наметала; вратарят се преструва, че уж ги смята за мъже… Ваше превъзходителство, вие като сте вътре, никога ли не сте ги виждали тия жени?

Не, той не беше виждал нищо; и всички тия неща, които научаваше наведнъж, го смайваха и вълнуваха.

— Но нали това е грях?…

— Ами! — отвръщаше слугата. — След като и те са почнали вече! Ама те монасите винаги са си я карали така! Че нали почти всички братя са синове на старите отци.

— И брат Кармело ли?

— Абе то с брат Кармело работата е друга… Той е копеле на прадядото на ваше превъзходителство, незаконен брат на дон Бласко…

— Значи, и мой чичо, така ли?

— Ами Балдасаре и той… е незаконен брат на господин принца… Ех, знаели как да се забавляват господарите Уседа! Като пораснете, и вие, ваше превъзходителство, ще се забавлявате!…

Ах, само да порасне веднъж! С какво нетърпение, с каква омраза към баща си гледаше той как текат дните, седмиците, месеците и годините в този затвор! И как би могъл да се вслушва сега в строгите наставления на монасите, след като бе научил за техния живот! Често разговаряше за тези тайни неща с Джованино и му разказваше какво ще направи, щом излезе от манастира; а Джованино го слушаше захласнат, сякаш не разбираше. Такова си беше това момче, понякога беснееше като дявол, друг път седеше отпуснато като тъпак. И той искаше да се махне от манастира и някои дни изпадаше в ужасни пристъпи; но после се примиряваше със съображенията на дукесата, неговата майка, която казваше, че фамилното богатство принадлежало изцяло на брат му Микеле, че в „Сан Никола“ той щял да живее като господар, между толкова други благородници, и тогава се укротяваше, не мислеше вече как да избяга и не завиждаше на Консалво за бъдещата му свобода.

Като свършиха политическите вълнения, отпадна една сериозна причина за сбивания в новициата и между отците; но те намериха друг повод да спорят. Слуховете за предстоящото премахване на манастирите бяха потвърдени от Рим; говореше се, че скоро властта на узурпаторите щяла да сложи ръка на църковните имущества. Дон Бласко бе крещял срещу либералите, срещу тия вероломници, тия врагове на бога и на самите монаси, които не искаха да го слушат. Сега обаче с оглед на това бъдещо събитие, вместо да се вика, трябваше да се вземе някакво решение. В „Сан Никела“ винаги изразходваха най-безгрижно целия доход на манастира, с увереността, че това изобилие ще продължава вовеки веков; но в тия смутни времена, при тая опасност властта наистина да премахне религиозните конгрегации, не беше ли по-разумно да се понамалят разходите, та после да не останат съвсем на сухо? Както винаги абатът се посъветва най-напред с приора. Отец дон Лодовико скромно отказа да изрази мнението си:

— Какво мога да ви кажа, ваше преподобие? Бъдещето е в ръцете на бога. Всичко може да се очаква в тия злодейски времена. Враговете на черквата са способни и на това, и на друго. Не бих се учудил, ако почнат преследвания като в оная адска хилядо седемстотин осемдесет и девета година.

Той беше искрен в злобата си към новия строй, макар отначало да го бе подкрепял от демагогия, за да бъде добре с новата светска власт. Но премахването на манастирите разрушаваше всичките му мечти за възмездие, за власт и почести. Какво го интересуваха вече приходите и разходите на „Сан Никола“, след като бе застрашено собственото му бъдеще, плод на неговата петнадесетгодишна политика, след като той трябваше да мисли какъв път да хване, към каква друга цел да се устреми. А този нещастник абатът настояваше да чуе неговото мнение за нищожните ежедневни разходи!

— Кажи ми, как да се оправя? Как би постъпил ти на мое място?

За момент дон Лодовико изпита изкушението да го изгони, но сведе глава и с още по-голямо смирение отвърна:

— Вие сте много добър, ваше преподобие! Струва ми се, че да се прави икономия, е похвално дело. Ако бог не позволи да бъдат подложени на изпитание неговите слуги, в такъв случай ще имаме нещо повече за благотворителни цели…

Така абатът в съгласие с духовния съвет се обяви за икономиите; ала не всички монаси бяха на едно и също мнение. Групировката за икономиите срещаше много опозиционери сред ония, които смятаха, че е невъзможно премахването на манастирите, и другите, които се страхуваха, че трябва да се откажат от разкоша, на който винаги са се радвали. Дон Бласко, застанал между двата лагера, не искаше да вземе ничия страна и се нахвърляше едновременно и срещу едните, и срещу другите. Вече не можеше да се бори срещу системата на икономиите с надеждата, че правителството няма да позволи такова ограбване, след като самият той го бе предричал и бе упреквал за това предателите-либерали; впрочем според неговия мироглед тия спестявания, които в случай на разтуряне щяха да бъдат поделени между монасите, съвсем не бяха излишни, защото, излизайки от манастира, и той щеше да получи своя дял; но не искаше да се отказва от разкоша, на който беше свикнал; освен това и самият факт, че тази групировка се оглавяваше от абата, от племенника му приора и от всички монаси от духовния съвет, го караше да се нахвърля срещу тях, като ги наричаше „мръсни дрипльовци“ и викаше:

— Да вървят да стават ханджии и бакали! Да вземат да продават зехтин, вино и кашкавал! Бива ги за това! Те са родени за тоя занаят!…

От друга страна, като чуваше, че патриотите се утешават с илюзията, че във всеки случай правителството щяло да помисли за тях, той съвсем се отприщваше:

— Правителството ще ви изрита навън и ще ви накара да му целувате задника! Юда предал Христос, ама поне взел трийсет сребърника. А вие на всичко отгоре ще получите ритници по задника!…

В края на краищата, при мисълта за подялбата на парите и че най-сетне ще притежава нещо свое, той беше за икономиите, макар да се бореше срещу тях. Всъщност той смяташе, че разходите в „Сан Никола“ са големи не затова, че купуват скъпи неща, а по-скоро, защото пръскат парите най-безразборно, възнаграждават щедро и най-малкия труд, поднасят на първия дошъл всички божи благини, складирани в подземията на манастира. Ако се въведеше известен ред, ако готвачите крадяха по-малко от преди, ако братята икономи в именията забогатяваха за малко по-дълго време от обичайното, всяка година можеше да се заделя една голяма сума, с която биха могли да живеят охолно голям брой семейства. Да, но не биваше да се пипат например подарените на монашеските протежета къщи; ах, какво би направил дон Бласко само ако посмееха да отнемат дюкяна и квартирата на Тютюнопродавачката! И нито той, нито другите искаха да се откажат от своите права: освен храна, облекло и подслон всеки монах получаваше месечно по три ротоли зехтин, един товар въглища и една салма вино и всичко това отиваше при приятелките им. Хубаво беше да се пести, но всеки искаше да получава своето.

Ще не ще, абатът бе принуден да ги остави да вършат каквото знаят. Впрочем сега той се правеше на сляп, защото трябваше да спечели благоразположението им. Камило Джуленте, след като бе навършил двадесет години и бе изразил твърдото си решение да стане монах, бе подложен вече на последния изпитателен срок. Преди това обаче трябваше да се проведе гласуване и опозицията срещу натрапника ожесточено крещеше и заплашваше открито, че ще попречи да се утвърди това безобразие. Но абатът лично убеждаваше всички отци в подкрепа на този младеж, като изтъкваше неговите превъзходни качества, неговия успех в учението и трагичното му положение на беден сирак. После накара епископа да говори с главатарите на опозицията, а роднините им, изобщо хората, които можеха да им повлияят, да им пишат; така някои отстъпиха, други дадоха празни обещания и все пак, въпреки крясъците и заговорите, Джуленте бе допуснат до изпитателния срок, ала с малко гласове. Тази новина разбуни целия манастир: новоизлюпените благородници се радваха като на свой личен успех, долавяйки в това влиянието на новите времена и на лишените от предразсъдъци монаси-либерали; но сред чистите благородници възмущението не стихваше.

Сега, след изтичане на едногодишния изпитателен срок, духовният съвет трябваше да проведе повторно гласуване, преди послушникът да даде обет. Макар и уверен в своята правота, абатът се отнасяше предпазливо към всички; уповавайки се на дон Лодовико, той му излагаше новите причини, поради които монасите трябвало да се съгласят. Нима е възможно, след като веднъж са го приели, сега да гласуват тъкмо обратното, и то при положение, че през цялото това време момъкът е бил жив пример на послушание, смирение и религиозна всеотдайност? Впрочем, ако това, от което се страхуват, се осъществи, сиреч ако властта премахне манастирите, с какво би могъл да пречи новият монах на старите? Напротив, добре би било в тези коварни времена да се покаже на гонителите на църквата, че монашеството наистина отговаря на една социална нужда, щом като въпреки опасността да не се ползуват вече с никакви привилегии, младежите искат все пак да поемат неговите тежести…

Уверяван от дон Лодовико, че всичко ще мине благополучно, абатът си живееше спокойно. В деня на гласуването, когато на отците бе поставен въпросът дали желаят в техните редове Джуленте, тридесет от тридесет и двама гласуващи отговориха „не“ и само двама си дадоха съгласието.

— Веднъж да направят нещо разумно! — възкликна дон Бласко почти под носа на негово преподобие.

Заговорът бе подготвен тайно отдавна. При първото гласуване половината от гласуващите бяха отстъпили, защото знаеха добре, че този глас не решава нищо, че после ще се гласува наново; но сега, когато трябваше да се произнесат окончателно, никой не се бе поколебал: бурбонци и либерали, поддръжници и противници на абата, групировката за икономиите и тая за разкоша, всички се бяха сговорили да се противопоставят, за да не бъде допуснат сред потомците на покорителите на кралството и на вицекралете един правнук на нотариуси като Джуленте. Не ги интересуваше нито близкия или далечен край на изобилието, нито примерът, който трябваше да дадат в интерес на религията; преди всичко съществуваше принципът да държат за чистотата на класата, „да не се смесват с добитъка“, както казваше дон Бласко; щом момъкът е сирак и беден, нека му се даде храна и подслон като на всички ония търтеи, дето живееха на гърба на манастира; но как може да му се позволи да облече благородническото расо на бенедиктинец, да бъде наричан „ваше преподобие“ и да седи на тяхната трапеза?…

И всички храненици на манастира зашушукаха одобрително: така си е било открай време! Ама че хубав урок за абата!… От мъка и от срам момъкът цял месец не се показа навън. Когато излезе отново, блед и с възпалени очи, не знаеха какво да правят с него. След като отците не го приемаха, невъзможно беше вече да го върнат обратно при послушниците, на неговата възраст и особено след този скандал, който предизвикваше срещу нещастния момък подигравките и обидите на малкия принц и неговите другари. Затова абатът бе принуден да му отреди една отдалечена килия, в дъното на един затънтен коридор; Джуленте смени бенедиктинското расо със скромните свещенически одежди и по цял ден учеше над книгите, които неговият покровител поръчваше да му изпращат от библиотеката. А в трапезарията, нали нито отците, нито послушниците не го искаха при себе си, се хранеше с втората смяна, в компанията на братята прислужници… Пред абата дон Лодовико изказваше огорчението си от това преследване. Но в действителност се бе въздържал да проведе пропагандата, за която го бе помолил негово преподобие, първо, защото бе решил на всяка цена да запази неутралитет, и, второ, защото и той самият не желаеше Джуленте в манастира. Въпреки това, за да засвидетелствува верността си към абата, единствен той бе гласувал „за“, понеже беше сигурен в единодушната опозиция на монасите. След преброяването на гласовете обвиняваше в двуличие отците, които въпреки обещанията в последния момент се били отметнали поради някакъв си „глупав“ предразсъдък… Така си караха живота в манастира, с обичайните интриги между групировките, с обичайните малко или много бурни спорове, докато един прекрасен ден цялото братство бе развълнувано от едно необикновено събитие, както през време на революцията.

 

 

Гарибалди беше вече в Сицилия, за да набира хора, кой знае защо; или по-точно, много добре се знаеше защо; за да тръгне срещу папата. При неговото навлизане в градовете и селата, навред се надигаше неудържим възторжен рев, докато в същото време властите хитруваха, защото не знаеха вече на кой господ да се молят, и ту се преструваха, че го възпират, ту му даваха път. Когато той стигна до Катания, гарнизонът, който трябваше да го задържи, вече бе напуснал града, а префектът, отиде на пристанището, за да отплува с един военен кораб. И Генерала влезе с доброволците си сред две живи стени от народ, приветствуван с такива бесни викове, с такъв див възторг, в сравнение с който бледнееха дори демонстрациите през 1860 година. От балкона на работническия клуб, обгръщайки с поглед булеварда, гъмжащ от народ като прииждаща река, той обясни целта на новия поход и с меден глас издигна призива на новата война: „Рим или смърт!…“ А после отиде да настани главния си щаб къде? В „Сан Никола“!

Крясъците и суматохата, които настъпиха сред монасите там, също така далече, далече надминаха вълненията от 1848 и 1860 година. Дон Бласко съвсем побесня: изригна такива ругатни против „пиемонтците“, задето не пречукали Гарибалди, и против Гарибалди, задето не помел „пиемонтците“, че на човек му идеше просто да потъне в земята от срам, като го слушаше. И най-голямата му надежда, вярата, която го крепеше, бе именно това: че двете страни ще се унищожат взаимно, а разбойниците от Базиликата ще им нанесат последния удар и така ще настъпи катаклизъм, всемирен потоп, но не от вода, а от огън и меч, за да може светът да възкръсне пречистен от своите пепелища. А пък монасите либерали, „тези търтеи“, имаха още и смелостта да ръкопляскат, докато революцията замисляше гибелта на последния представител на законността, на най-августейшия, на най-благочестивия — светия отец! Ръкопляскаха като злосторниците, като гладниците, тръгнали за комат хляб, като избягалите каторжници, от които бяха съставени новите банди! И въртяха задниците си, затлъстели за сметка на „Сан Никола“, и потриваха ръцете си, които благословеното изобилие им позволяваше да поддържат бели и гладки като на дами!

— Абе готованци с готованци, да не сте спечелили тройка на лотото? Не разбирате ли, че колкото по-скоро възтържествува ереста, толкова по-рано ще ви изхвърлят на улицата? За какво се радвате, изчадия юдински? Не ви ли е ясно, че всичко ще загубите и нищо няма да спечелите?

— Та какво от това?

— Как какво от това?

— И ние ще получим малко свобода…

Когато му отговориха така, монахът побледня, после всичката кръв нахлу в главата му, а очите му насмалко не изхвръкнаха от орбитите.

— Охо, това ли било; че липсва ли ви? — викна той. — Липсва ли ви свобода? Да не сте заключени в тъмница, нещастници клети! Каква свобода ви липсва, зер не можете да се наливате с вино като мехове, да се пръскате от преяждане и да хрантутите вашите пачаври?… Че не знаете ли как ви викат хората? — И им изтърси право в лицето популярното прозвище, с което ги наричаше целият град: — Свине Христови!

Сред врявата на споровете, които имаше опасност да стигнат до бой с каиша, клетият игумен се бе оплел като пате в кълчища и не знаеше какво да стори; не искаше да ускорява потъпкването на добрите принципи, но не можеше да се противопостави и на идването на гарибалдийците. Затова се бе хванал за приора, оставяше се в неговите ръце и вече не го пускаше. Дон Лодовико, като се оплакваше от злодейските времена и призоваваше бога да спре тези сурови изпитания, пое управлението на манастира и подготви посрещането на Гарибалди: нареди да проветрят кралските покои, да приготвят сламеници и фураж, да изпразнят избите и килерите. Когато пристигна Генерала, той слезе да го посрещне чак до долния край на стълбището, отведе адютантите до квартирите им и ръководи обеда на червените ризи, като извини игумена, че поради леко неразположение бил принуден да остане на легло.

Дон Бласко, жълт като лимон, нали с идването на гарибалдийците не можеше вече да вика, се бе скрил за втори път в новициата. Почти всички момчета сега отсъствуваха — бяха прибрани от семействата си, които от страх пред безредиците бягаха на сигурно място. Бяха останали само малкият принц, Джованино Радали и още две-три момчета; всички Уседа, с изключение на Фердинандо, затворен както винаги в Жълъдите, бяха избягали в Белведере; не бе отишла с тях и Лукреция с Бенедето, който в тия неспокойни дни отново бе заел бойния си пост между малцината управници и тук-там останалите знатни граждани. Ако не се чувствуваше длъжен да не изоставя съпругата си, той дори би се записал да участвува в новия поход със старите си бойни другари. На другия ден след пристигането на Гарибалди, той се качи в манастира, за да поздрави Генерала, който веднага го позна, стисна ръката му и дълго разговаря с него въпреки непрекъсната върволица от депутации, най-различни представители, дошли да приветствуват стария Диктатор. Несигурността и безпокойството, надеждите и страховете относно това, което щеше да последва, бяха всеобщи. Какви ли планове има Гарибалди? И какви заповеди представителите на властта? Дали конфликтът ще избухне в Катания? Как ще постъпи Националната гвардия?… Нищо не се знаеше; някои казваха, че правителството се било споразумяло тайно с Гарибалди да се преструва, че уж иска да го спре колкото за очи пред аристокрацията. Подновявайки издаването на „Възродена Италия“, Бенедето подкрепяше това мнение; а и мълчанието на дук д’Орагуа, на когото бе писал писмо след писмо, молейки го да се върне в Сицилия, защото неговото присъствие може да се окаже необходимо, го караше да се убеди твърдо в това. Междувременно той бе уверил Диктатора в единодушната подкрепа на целия град. След като се сбогува с него и пое обратно към града, чу, че някой го вика:

— Ваше благородие! Ваше благородие! — Подире му вървеше брат Кармело. Когато го настигна, той му пошепна с тайнствен вид: — Чичо ви дон Бласко иска да говори с вас…

Дон Бласко се бе сврял в най-крайната стая, в най-крайния коридор на новициата и преди да отвори, на два пъти поиска да чуе гласа на племенника си. Залости вратата под носа на брат Кармело и викна на Бенедето:

— Значи, и ти си пощурял, глупако неден!

Бенедето едва успя да произнесе плахо и сподавено „защо“, докато монахът още по-яростно поде:

— Как защо? И имаш още безсрамието да ме питаш! Подпалвате гражданска война, градът е обстрелван, улиците окървавени, честните хора преследвани… А ти ме питаш защо!…

— Вината не е…

— Не си виновен ти? Тогава кой? Може би аз? Сигурно! Аз лично ги насъсквах, нали! Зная обичайната ви игра! Ще изкарате честните хора подстрекатели, ще ги изкарате виновни, задето не са продали съвестта си! Учудвам се, че още не са дошли да ме арестуват!… Да дойдат, нека да дойдат! — Сега дон Бласко приличаше на лъв с тия искрящи очи.

— Успокойте се, ваше превъзходителство… — мънкаше Джуленте.

— Трябвало пък и да се успокоя! Че как да се успокоя, когато моят град е застрашен от гибел? Когато виждам такъв глупак като тебе да ръкопляска ведно с другите, вместо да предотврати този ужас!…

— Но по какъв начин?

— По какъв начин ли? Като ги накарате да се махнат! Да вървят да се колят по полето, в морето, дето щат, а не в град като нашия, където ще нанесат несметни щети и ще пострадат жените, старците, децата, честните хора… Да се пръждосват да се колят, дето искат — свят широк!… Ето по какъв начин!…

Джуленте беше съвсем объркан — хем не смееше да противоречи на чичото, хем не искаше да се отрича от казаното преди половин час.

— Но какво да се прави? Целият град е с Генерала…

— Целият град ли? Най-първо ти си глупак! Кой град? Щуравите като тебе, нали? И после, щом е така, размисли малко! След като градът е с него, след като е влязъл като победител, какво ни остава да правим? Да беше яка крепост, разбирам; а то град, открит отвред! Ако трябва да води бой, да върви другаде! Да взема когото ще и каквото ще и на добър му час!

Полека-лека монахът се бе поуспокоил и последните думи изрече почти човешки.

— А кой ще го предума? — едва дръзна да възрази Бенедето.

Тогава той викна с цяло гърло както преди и замахна гневно:

— Ама че неразбран човек! С говедо ли говоря или с разумно същество? Че кой трябва да го предума? Вие, дето се въртите около него! Има ли тук Национална гвардия? Има ли някаква власт? Ами ти, що за чучело си! Капитан ли, добър гражданин ли, да те вземе дяволът! Вие трябва да говорите с него ясно и открито, след като твоите пъзльовци пиемонтците се измъкнаха и ни оставиха насред хорото! Да не мислиш, че аз ще отида да се пъхам при тия убийци, разбойници, каторжници и свод…

В коридора отекнаха стъпки и дон Бласко като по чудо онемя. Окашля се, сякаш нещо му дращеше на гърлото, направи няколко крачки из стаята и спря за момент да се ослуша; щом заглъхна шумът, той заяви:

— Ако искаш да разбереш това, толкова по-добре; ако ли не, запомни завинаги, че пет пари не давам и плюя и на тебе, и на Гарибалди, и на Виктор Емануил, и на всички ви…

Джуленте се прибра в къщи замислен и неспокоен. Когато влезе в стаята на жена си, видя, че Лукреция седи в един ъгъл със зачервени очи, забила поглед в земята.

— Какво ти е?… Какво е станало?

— Нищо. Нищо ми няма.

— Но ти си плакала, Лукреция? Говори! Кажи ми какво ти е!…

Стиснала упорито устни, тя отричаше с глава, без да го погледне в лицето, и ако не беше дошла Вана, Бенедето не би успял да узнае нищо.

— Господарката не иска да седи в града — обясни камериерката. — Всичките й роднини заминаха, дори бедняците бягат на сигурно място, а само тя ли трябва да се излага на опасност?

— Каква опасност?… Лукреция, затова ли? Но след като няма никаква опасност, от какво се страхуваш? Нали аз съм тук! На мене няма да ми сторят нищо, в никакъв случай! Ако имаше някаква опасност, дори и най-малка, щях ли да те държа тук? Ако работите се влошат, ще заминем; има ли нужда да ти давам обещание за това?…

След като я увещава така четвърт час, тя отсече:

— Искам да отида при роднините си.

— Но защо, боже мой? Тази заран беше толкова спокойна! Какво се е случило?

Случило се беше това, че жената на Орацио, кочияша на принца, бе дошла задъхана при предишната си господарка, за да й извести, че и тя бяга в Белведере. „Тука вече не може да се седи, ваше благородие. Не знаете ли днес какво стана? Пиемонтските войници, дето бяха останали в лечебницата, си тръгват, за да настигнат войската. При Фортино гарибалдийците искат да ги пленят. Че тогава, леле майчице, офицерът, като им заповядва «тури ножа»! Аз тъкмо минавах с дечицата!… Още треперя от страх! Събрах набързо партушините си и довечера тръгвам…“ Ето че и жената на кочияша заминава, а нима тя, сестрата на принца, е нещо по-долу от жената на кочияша?… Тази мисъл не бе възникнала неочаквано в нейната глава. Водейки борба, за да се омъжи за Джуленте, тя се бе зарекла да няма вече нищо общо с Уседовци; и всички доказателства, с които те си служеха, за да очернят Бенедето и семейството му, я караха да следва още по-упорито своето решение. Но след като бе надвила тяхната съпротива, в дългите часове на леност и безделие бе почнала да се замисля върху старите доводи на леля Фердинанда, на Джакомо, на изповедника; убеждението, че се е унижила, като се е омъжила за Бенедето, се бе борило дълго време с някогашната й упоритост; след като се скара с брат си, лека-полека бе обзета от мъка и гняв, че не може да влиза вече в дома на Вицекралете, че се чувствува едва ли не изгонена от роднините си, докато в същото време продължаваше да им се сърди. Чашата преля, когато почна общественото вълнение и благородниците и богаташите бягаха поголовно; сега тя бе забравила всичко, каквото бе наговорила против Джакомо, бе забравила охладняването, настъпило между тях двамата, и твърдото си решение да не се помирява с роднините си: искаше да отиде в Белведере, щом като дори и жената на кочияша бе отишла там…

Джуленте още се мъчеше да я убеди в противното, когато пристигна пощата; между вестниците имаше най-после писмо от дука. Дукът пишеше, че вече не получавал никакви писма от него, а ги очаквал с нетърпение в тези вълнуващи моменти. Вестите от Сицилия толкова го били разтревожили, че искал да си стегне багажа незабавно; но за жалост бил възпрепятствуван от много и сериозни задължения, „всичките все в интерес на избирателната колегия и страната“. Впрочем ако искал да бъде сред своите съграждани, това било, за да ги предупреди да не се оставят да бъдат повлечени от Гарибалди.

„Следователно пиша това на тебе, за да обясниш на запалените глави, че колкото по-упорито се следва утопичният принцип, толкова по-сигурно се отива към крушение. От друга страна, и правителството е решено да се противопостави с всички средства на подобно заблуждение. И аз мисля, че постъпва съвсем правилно, дори че загуби много време. Гарибалди трябва да бъде спрян насила; не бива да се допуска една двадесет и шест милионна нация да бъде доведена до изстъпление от един човек, който има значителни заслуги, но, изглежда, се е зарекъл да накара хората да ги забравят със своето поведение, което…“ и тук следваха две страници против Гарибалди. „Защото, ако погледнем от друга страна, дори и правителството не е свободно и не бива да се залъгва с някаква ненамеса; Франция вдига голям шум, Наполеон каза… Австрия чака само повод… цяла Европа следи…“ и тук следваше друга страница със сериозни разсъждения върху световната политика. „Така че съветвам те да обясниш тези истини на приятелите и дори най-вече на противниците. Трябва да се предотврати една катастрофа за нашата страна и всички трябва да се убедят, че положението е опасно. Моля те да говориш и е необходимо да пишеш в този смисъл; даже съм сигурен, че с твоята предвидливост ти вече си направил това.“

Така в разстояние на три часа за трети път човек от неговите близки го тласкаше по пътя, който му беше противен. Като оставим сприхавостта настрана, и дукът му пишеше същите неща, които говореше дон Бласко; в крайна сметка думите на монаха бурбонец и на депутата либерал се покриваха напълно; и жена му, затворена в спалнята, му се сърдеше, заговорничеше с камериерката, за да го накара да напусне своя пост.

Вечерта на едно бурно събрание в Националния клуб, където гарибалдийската група и правителствената група едва не се сбиха, той стана да говори. Както беше смутен и объркан, най-удачен му се видя доводът, подсказан от дон Бласко. Той каза, че никой не може да се съмнява в неговата преданост към Генерала, нито пък съвестта му позволява да оправдава ония, които искат да застанат срещу освободителя на Сицилия; но преди всичко те трябва да му докажат, разбира се, с нужното уважение, на каква опасност е изложен градът. Едно от двете: или той действува в съгласие с правителството и в такъв случай няма никакъв интерес да остава в Катания; или правителството му се противопоставя и тогава трябва да се иска от него да предотврати ужасите на една гражданска война в един многолюден и цветущ град. А случаят е тъкмо такъв, защото правителството е решило да му се противопостави… Тази реч хвърли в недоумение старите му приятели; но когато събранието свърши, без да вземе някакво решение, отвеждайки ги един по един настрана, той ги подкани да отстъпят, като им разкри цялата истина и вестите, получени от дука.

— Тогава защо не дойде самият той? — питаха. — Какво търси в Торино, когато тук се играе хорото?

И той го оправдаваше, съобщавайки, че щял да тръгне веднага щом може, но през това време трябва да се изпрати делегация при Генерала, за да го накара да опразни града…

Неговата агитация постигна желания резултат. Върху групата, враждебно настроена към Гарибалди, се бяха струпали много подозрения, понеже бурбонците и страхливците без всякакви убеждения бяха с нея; но сега, когато един изпитан либерал ги съветваше да пристъпят не към съпротива, а към почтително излагане на опасността, този съвет си пробиваше път. Все пак Бенедето нямаше куража да отиде лично при Генерала и да му изложи новото си становище; остави да отидат другите. Принуден да отведе съпругата си в Белведере, той се върна сам в града в очакване на събитията, като междувременно пишеше и телеграфираше на дука, за да го накара да дойде. Минаха няколко дни, без положението да се промени. От купола на „Сан Никола“ Гарибалди често наблюдаваше с бинокъла си линията на хоризонта; или наведен над картите, обмисляше своите планове, или приемаше делегациите и отделните хора, които идваха при него. Накрая отплува с всичките си доброволци незнайно накъде — дали в Гърция, или в Албания; но след заминаването му в града остана да кипи недоволство, тайно вълнение, което влиятелните личности и дори самата Национална гвардия не можеха да усмирят. Сега движението беше срещу господарите, срещу богатите; Джуленте се обърна с реч към метежниците, но вече никой не го слушаше; а дукът пак му пишеше, че не можел да дойде, че не бил добре, че от големите горещини му се разстроил стомахът…

Един следобед, когато дон Бласко за пръв път се осмели да посети Тютюнопродавачката и пощръклял отново, пожелаваше взаимното унищожение на гарибалдийци и пиемонтци, дотърча Гарино, блед като мъртвец:

— Революция!… Революция! Запалиха „Казиното на благородниците“…

Наистина демонстрацията се бе превърнала в бунт, огнени езици унищожаваха клуба на аристокрацията. Излишно е да казвам, че монахът се върна да се скрие в манастира и не излезе оттам, докато редовната войска не завзе отново града. Но възбуждението на духовете, предизвикано от събитието на Аспромонте, страхът и опасностите сякаш не бяха преминали, затова принцът не мърдаше от Белведере, а Джуленте продължаваше да моли дука да се обади и да дойде да въдвори мир в града. Дукът не дойде: отговори пак, че лекарите му били забранили да се връща в Сицилия. „Отчаян съм, не мога да бъда между вас, както трябва и както желая, не само поради всичко онова, което ми пишеш за Катания, а и поради това, което стана във Флоренция.“

Бенедето не можеше да разбере за какво му намеква; в момента дори не се сети, че Раймондо беше в Тоскана. Разбра за какво става дума едва след няколко дни, когато графът и дона Изабела Ферса пристигнаха заедно и отседнаха в хотела, като да бяха съпрузи.