Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Τελευταίος Πειρασμός, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Никос Казандзакис. Последното изкушение

Гръцка. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1989

Редактор: Розия Самуилова

Художник: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Евгения Джамбазова

Рецензент: Марин Жечев

Литературна група — ХЛ.

04/95366794115557-90-89


V

— Да си вървим, чада мои! — извика старият равин, разпери ръце и подбра обърканото, отчаяното множество от мъже и жени. — Да си вървим! Искам да ви разкрия една голяма тайна, смелост!

Започнаха да тичат по тесните улички, отзад конниците ги подкарваха с викове, пак щеше да се лее кръв, пищяха стопанките и затваряха вратите, два пъти старият равин падна, както тичаше, захвана отново да кашля и да храчи кръв, вдигнаха го на ръце Юда и Варава, стигнаха всички запъхтени, като стадо, и се свряха в синагогата. Натъпкаха се вътре, изпълни се и околният двор, залостиха външната врата.

Всички впиха очи в устата на равина; зачакаха; сред толкова огорчения каква тайна можеше да им разкрие старецът, та да зарадва сърцата им? От години се блъскаха от беда на беда, от разпъване на разпъване, току все изникваха от Йерусалим, от Йордан река, от пустинята, или се спускаха от планините, в дрипи, във вериги, с пяна на уста, пратениците Божи — и всички биваха разпнати.

Сърдит шепот се надигна; големите клони, палмите, които красяха стените, и пенталфите[1], и разгънатите свещени свитъци на аналоя с големите думи — богоизбран народ, Обетована земя, Царство небесно, Месия — не можеха вече да ги утешат. Прекалено дълго се проточи надеждата, започна да се превръща в отчаяние; човекът бърза, Бог не бърза, не можеха повече да чакат. И нарисуваните надежди дори, които обхващаха две от стените на синагогата, не можеха вече да ги измамят. Веднъж равинът, на младини още, както си четеше Йезекиил, скочи крайно възбуден — викаше, плачеше, танцуваше, но не му олекваше; плът бяха приели вътре в него словата на пророка, взе четки и бои, залости се в синагогата и захвана в някакво свещено изстъпление да разстила върху стената виденията си, за да му олекне: безбрежна пустиня, черепи и кости, планини от човешки кости, и отгоре небе, нажежено желязо, съвсем червено; и една великанска ръка изскачаше изсред небето, и бе сграбчила за врата и го държеше във въздуха пророк Йезекиил. Но видението преливаше, обхващаше и другата стена — сега Йезекиил беше застанал, затънал до колене в костите, с отворена, яркозелена, уста, и из нея излизаше една ивица с червени букви: „Народе на Израил, народе на Израил, Месията дойде!“. Костите се нанизваха, надигаха се черепите, пълни със зъби и кал, и страшната ръка отново се подаваше от небето и държеше върху дланта си, съвсем млад, сияен, само смарагди и рубини — Новият Йерусалим.

Гледаше рисунките, клатеше глава народът, мърмореше; и старият равин се ядоса.

— Какво мърморите? — извика им той. — Не вярвате ли в Бога на бащите си? Още един беше разпнат, с още една крачка се приближи Спасителят; това ще рече разпъване, маловерни!

Грабна един свитък от аналоя и с рязко движение го разгъна; през отворения прозорец влизаше слънцето, един щъркел се спусна от небето и кацна на отсрещния покрив, сякаш и той искаше да чуе. Радостен, ликуващ изскочи гласът от съсипаните гърди:

— Затръбете в Сион с тръбата на победата! Разгласете в Йерусалим радостната вест! Извикайте: „Дойде Йехова при народа си! Вдигни се, Йерусалим, крепки сърцата! Гледай: от изток и запад Господ подкарва стадата си. Междите са сравнени, хълмовете изчезнаха, всички дървета разливат уханието си. Йерусалим, сложи си доспехите на славата си; щастие на народа на Израил, вовеки веков!“

— Кога? Кога? — чу се един глас изсред множеството.

Всички се извърнаха; едно съсухрено, сбръчкано като стафида старче, се беше надигнало на пръсти и викаше:

— Кога, кога, отче?

Равинът ядосано нави пророчествата.

— Бързаш ли, Манасий? — възкликна той. — Бързаш ли?

— Бързам, разбира се! — отвърна старчето и сълзи потекоха от очите му. — Нямам време, ще умра.

Равинът протегна ръка, посочи Йезекиил, затънал в костите.

— Ще възкръснеш, Манасий; гледай!

— Стар съм, ти казвам; ослепях; не виждам.

Петър се намеси; наближаваше вече да си отиде денят, през нощта щеше да лови риба в Генисаретското езеро, бързаше.

— Отче — каза той, — обеща ни някаква тайна, та да се поутеши сърцето ни; каква тайна?

Всички затаиха дъх; струпаха се около стария равин, влязоха и онези от двора, които можаха да се сместят, голяма жега и човешка смрад, клисарят хвърли няколко „кедрови сълзи“ в кадилницата, та да се отмирише въздухът.

Качи се на една седалка старият равин, за да не се задуши.

— Чада мои — каза той, като си избърса потта, — сърцето ми се изпълни с кръстове; черната ми брада посивя, сивата ми брада побеля, зъбите ми изпадаха на земята, това, което е викал старият Манасий, и аз го виках години наред: „Докога, Господи, докога? Ще умра, значи, без да видя Месията ли?“.

Питах, питах, и една нощ чудото стана: Бог отвърна. Не, това не беше чудо; всеки път, когато питаме, Бог отговаря, ала нефелна е плътта, тежко чува, и затова не чуваме: но нея нощ чух — и тъкмо това беше чудото.

— Какво чу? Всичко кажи, отче! — извика отново Петър.

Проправи си път с лакти и застана пред равина; а равинът се наведе, изгледа Петър и се усмихна.

— Рибар като твоя милост, Петре, е и Господ; излиза и той през нощта, и лови риба; особено когато има пълнолуние. И нея нощ луната, съвсем кръгла, плуваше по небето, едно бяло небе, като мляко, много състрадателно, дружелюбно. Не можех да мигна, не ме свърташе вкъщи, хванах сокаците, излязох от Назарет, изкачих се нависоко, приседнах на един камък, вперил бях очи на юг, към свещения Йерусалим. Надвесваше се месецът и ме гледаше като човек, и ми се усмихваше; гледах го и аз, устата му, бузите му, вдлъбнатините на очите му, й въздишах, защото съзнавах, че ми говори, че ми говори сред нощната тишина, а аз не можех да го чуя… Долу, на земята, лист не трепваше, неожънатото поле миришеше като хляб, а от околните планини, Табор, Гелбое, и Кармил, течеше мляко. „Това е Божията нощ — мислех си аз. — Това пълнолуние е нощното Божие лице, такива ще бъдат нощите в бъдещия Йерусалим…“

И като си помислих това, очите ми се наляха със сълзи, стана ми жално, хвана ме страх — остарях, ще умра, значи, без очите ми да се порадват на Месията?

Скочих прав, обхванала ме бе пак свещената ярост, разпасах се, разголих се, останах под окото Божие, както майка ме е родила. За да ме види, че остарях, съсухрих се и се сгърчих като смокинов лист наесен, като грозд, изкълван от птиците и увиснал гола джибра във въздуха; да ме види, да ме съжали и да побърза!

И както си стоях съвсем гол пред Господа, почувствах как лунната светлина минава през плътта ми, бях станал целият само дух, слях се с Бога, чух гласа му, не отвън, не отгоре ми; вътре в мен. Вътре в мен; оттам ни идва истинският глас Божи. Чух: „Симеоне, Симеоне, няма да те оставя да умреш, преди да видиш, да чуеш, да пипнеш с ръцете си Месията!“. Умът ми мръдна от радост; започнах да пляскам с ръце, да тупам с крака, да танцувам съвсем гол под месечината. Колко трая това хоро? Един миг ли? Хиляда години ли? Утолих се, олекна ми; облякох се, препасах се, слязох в Назарет. Щом ме видяха, петлите, там горе, върху покривите на къщите, захванаха да кукуригат, небето се смееше, събуждаха се птиците, вратите се отваряха и хората ме поздравяваха с „добро утро“, а бедната ми къщурка блестеше, горни прагове, долни прагове, врати, прозорци, целите в рубини. Дървета и камъни, хора и птици подушваха около мен Господа; и самият центурион, кръволокът, се спря изненадан: „Какво става с теб, стари равине? — попита ме той. — Главня си горяща; опичай си ума, да не подпалиш Назарет!“. Но аз не му отвърнах, за да не молепсам дъха си.

От години крия до самата си плът тази моя тайна; радвах й се ревниво, с гордост, единствен аз, и чаках; ала днес, на този черен ден, когато нов кръст се заби в сърцето ни, не мога да трая повече, жал ме е за народа, разкривам радостната вест: „Иде, не е вече далеч, при някой кладенец тук близо до нас ще да се е спрял да пие вода, при някоя фурна, където тъкмо вадят самуните, да хапне парче хляб, но ей сегичка на, ще се появи; защото така е казал Бог, а каквото той каже, не го взема назад: «Няма да умреш, стари Симеоне, преди да видиш, да чуеш, да пипнеш с ръцете си Месията!»“ Всеки ден все повече чувствам как силите ми си отиват, и колкото по си отиват, толкова по̀ наближава Спасителят; на осемдесет и пет години съм, не може да се забави повече!

Едно кьосе, спаружено, кривогледо, с тясна, остра мутра, скочи.

— Ами ако живееш хиляда години, отче? Ами ако не умреш никога, отче? Виждали сме го и това; Енох и Илия още живеят! — каза то и кривогледите му очички заиграха хитро.

Но равинът се направи, че не го е чул; ала изсъсканите думи на кривогледия се забиха като нож в сърцето му; вдигна повелително ръка.

— Искам да остана сам с Бога — каза той. — Вървете си!

Опразни се храмът, пръсна се народът, остана старият равин съвсем сам; заключи вратата, опря се на стената, на която пророк Йезекиил се рееше във въздуха, и потъна в размисъл. „Бог е — разсъждаваше той — всемогъщ, каквото ще, това прави; има си хас да излезе прав онзи хитрец Тома? Тежко и горко ни, ако Бог реши да живея хиляди години! Ами ако реши да не умра никога? Ами тогава Месията? Напразна е, значи, надеждата на племето на Израил? Хиляди години носи в утробата си Словото Божие и го храни, както майката — зародиша. Прояде ни и плътта, и костите, стопихме се. Само за този Син живеем, хванаха го болките рода на Авраам, освободи го вече, Господи! Бог си, издържаш; ние не издържаме, милост!“

Сновеше напред-назад в синагогата, отиваше си вече денят, заличиха се рисунките, погълна го Йезекиил мракът; гледаше старият равин наоколо сенките, които се спускаха, дойде му наум всичко, което беше видял и патил през живота си, колко пъти, с какъв копнеж бе тичал от Галилея в Йерусалим, от Йерусалим в пустинята, и гонитба на Месията! Но винаги един кръст слагаше край на надеждата му, и отново се връщаше в Назарет посрамен. Но днес…

Хвана с две ръце главата си.

— Не, не — прошепна той със страх, — не, не, не може да бъде!

Дни и нощи наред главата му бучи до пръсване; нова надежда се промъкна в нея, по-голяма от главата му, едно безумие, един демон, и гризе ума му. Не му е за първи път; от години тази лудост впива нокти в ума му; пропъжда я, но идва отново; през деня не смее, идва през нощта; през нощта, в тъмнината или в сънищата му. Но днес, днес, посред бял ден… Ами ако е той?

Опря се на стената, затвори очи; ето го, пак минава пред него, задъхан, нарамил кръста, а около него въздухът трепти; навярно така трепти и около архангелите… Вдига очи; никога досега старият равин не беше виждал толкова небе в човешки очи! Да не би да е той? Господи, Господи, защо ме измъчваш? Защо не отвръщаш?

Пророчествата прорязваха като мълния ума му; а старческата му глава ту се изпълваше със светлина, ту потъваше безнадеждно в тъма. Разтваряха се недрата му и излизаха патриарсите; отново поемаше вътре в него безкрайния си път племето му, твърдоглаво, изпоизранено, с виторогия коч-водач Мойсей, от земята на робството до Ханаанската земя; а сега, от Ханаанската земя до бъдещия Йерусалим. И в това ново странстване не проправяше път патриархът Мойсей, а друг един, главата на равина бучеше, друг един, с кръст на рамо…

С един скок се озова до вратата, отвори я; облъхна го въздухът, пое си дъх; слънцето беше залязло, връщаха се птиците да спят, уличките се изпълниха със сенки, земята се разхлади. Заключи, пъхна тежкия ключ в пояса си, поколеба се за миг, но изведнъж взе решение и пое, приведен, към къщата на Мария.

Мария седеше в малкото дворче на къщата си, на високо столче, и предеше. Не си беше отишъл още денят, лятно време, и светлината се оттегляше бавно по лицето на земята и не искаше да си ходи. Хора и работен добитък се завръщаха от полската работа, наклаждаха стопанките огън за вечерното готвене, ухаеше привечерта на горящо дърво. Предеше Мария, а умът й се завърташе и развърташе заедно с вретеното, спомени и въображение се сливаха, полуистина, полуприказка беше животът й, години продължаваше все тъй скромното й всекидневие, и изведнъж, нечакан пъстроцветен паун, идеше чудото и покриваше мъчителния й живот с дългите си златни криле.

— Където щеш ме отведи, Господи, каквото щеш ме прави; ти ми избра мъжа, ти ми дари сина, ти ми даде болката. Казваш ми „викай“, и аз викам; казваш ми „мълчи“, и аз мълча; какво съм аз? Шепа кал в ръцете ти и ме ваеш; прави ме каквото си щеш; само за едно те моля: Господи, смили се над сина ми!

Един снежнобял гълъб литна от отсрещния покрив, запърха за миг над главата й, сетне се приземи наперено върху чакъла на двора и започна да пристъпя и да обикаля около краката на Мария; разперваше опашка, извиваше шия, накланяше глава и гледаше Мария, и кръглото му око блестеше в привечерната светлина като рубин. Гледаше я, говореше й, сякаш искаше да й разкрие някаква тайна, ах, да дойдеше сега старият равин, той разбира езика на птиците, щеше да й разясни… Гледаше гълъба, съжали го, спря вретеното си, повика го много нежно, а той, зарадван, с един скок се покачи върху сбраните й колене. И там, сякаш копнееше за тези колене, това беше цялата тайна, приклекна, прибра криле и застина.

Почувства Мария сладката тежест, усмихна се. „Ах, да можеше винаги да се спуска с такава сладост Бог върху човека!“ — помисли си тя. И щом си помисли това, отново си спомни онази утрин, когато двамата се изкачиха, двамата годеници, на върха на пророк Илия, на целуваната от небето планина Кармил, за да помолят огнения пророк да се застъпи пред Бога да добият син и да го посветят на милостта му. Същата вечер щяха да се оженят и тръгнаха преди разсъмване, да ги благослови пламенният отшелник мълниеносец. Съвсем чисто беше небето, много сладостна есента, човешките мравки се бяха струпали в полето, ширата кипеше в бъчвите, смокините се сушаха на низове по гредите, на петнайсет години — Мария, сивобрад — женихът, но държеше в крепката си ръка и се подпираше на съдбоносната цъфнала тояга.

Тъкмо по пладне стигнаха на свещения връх, коленичиха, докоснаха окървавения остър гранит с върха на пръстите си, и целите трепереха; една искра изскочи от гранита и опари върха на пръста на Мария. Отвори уста Йосиф да призове светия стопанин на върха, но не свари; из основите на небето връхлетяха, натежали от ярост и град и се извиха като фуния над острия гранит, с рев, облаците. И докато се спусне Йосиф да грабне годеницата си и да се сврат в някоя пещера, страхотен гръм запрати Бог, небе и земя се сляха, а Мария падна по гръб, в несвяст. И когато се съвзе и отвори очи, и се огледа, видя, проснат по очи върху черния гранит, Йосиф скован.

Мария протегна ръка и погали, съвсем леко, за да не го изплаши, гълъба на коленете си.

— Сурово се спусна тогава Господ — промълви тя, — сурово ми заговори… Какво ми каза?

Често я бе питал равинът, смаян от чудесата, които едно след друго ставаха около Мария.

Я си спомни, Мария, така, чрез гръм, понякога Господ говори на хората, помъчи се да си спомниш, за да ушием съдбата на сина ти — казваше й той.

— Гръм беше, отче, търкаляше се и се спускаше от небето, като волска кола.

— Ами зад гърма, Мария?

— Да, прав си, отче, зад гърма говореше Бог, но не можах да доловя ясно думите му, прощавай.

Милваше гълъба и се мъчеше, след трийсет години, да си припомни гърма и да различи скритото слово…

Затвори очи; почувства в шепата си топлото телце на гълъба и сърцето му, което тупаше. И изведнъж, без да проумее как, без да знае защо, но беше сигурна в това — гръм и гълъб бяха едно и също нещо, това туптене на сърцето и гърмът, всичко беше Бог; нададе вик Мария и скочи права, страшно изплашена; за първи път сега чу ясно скритото в гърма, в гугукането на гълъба, слово: „Здравей, Мария… Здравей, Мария…“, наистина, ето какво й бе извикал Бог: „Здравей, Мария…“

Извърна се, видя мъжа си, опрян на стената, все тъй да отваря и затваря уста; мръкна се вече, а той още се мъчи и поти… Мина край него, не му каза нищо, застана на прага да погледне дали синът й си идва; беше го видяла да омотава около косата си окървавената кърпа за глава на разпнатия и да се спуска към полето… Къде беше отишъл? Защо се бави? Пак ли ще осъмне сред нивята?

Майката застана на прага и видя стария равин, който се подпираше тежко на патерицата си и идеше, и пъшкаше; отдясно и отляво белите кичури на слепоочията му потрепваха от вечерния ветрец, който бе почнал да се спуска от Кармил.

Отдръпна се Мария почтително, влезе равинът, хвана и погали ръката на брат си, не му заговори, какво да му каже? Умът му бе потънал в мрачни води; обърна се към Мария.

— Очите ти блестят, Мария — каза той. — Какво ти е? Господ ли дойде пак?

— Открих, отче! — възкликна Мария, която не можа да се сдържи.

— Откри ли? Какво, с божията помощ?

— Словото на гърма.

Равинът се стресна.

— Велик е Богът на Израил! — извика той и вдигна високо ръце. — Тъкмо затова идвам, Мария, да те разпитам отново… Нали днес бе разпната една наша надежда, и сърцето ми…

— Открих, отче — повтори Мария. — Както си седях тази вечер и предях, и си мислех отново за гърма, почувствах, за първи път, как вътре в мен заглъхва гърмът, и зад гърма чух, спокоен, ясен, един глас, гласа Божи: „Здравей, Мария!“

Равинът се тръшна на едно столче, сграбчи с две ръце слепоочията си и потъна в размисъл; след много време вдигна глава.

— Нищо друго ли, Мария? Ослушай се добре в себе си, за да чуеш; от думата, която ще изречеш, може да зависи съдбата на Израил.

Изплаши се Мария, като чу думите на равина; вкопчи се отново умът й в гърма, гръдта й затрепери.

— Не — прошепна най-сетне тя, изтощена, — не, отче… Каза и други неща, много други неща, но не мога, правя каквото мога, но не мога да ги чуя.

Равинът положи ръка върху главата на големооката.

— Пости и се моли, Мария — каза той, — не разсейвай ума си по преходните неща, понякога един венец — блясък на мълния ли е, светлина ли, не мога да различа! — опасва лицето ти; пости и се моли, и ще чуеш… „Здравей, Мария“, с благост начева словото Божие; помъчи се да чуеш и останалото.

Мария пристъпи към поставката на стомната, за да прикрие вълнението си, откачи един бронзов тас, напълни го със студена вода, взе шепа фурми и се наведе да ги сложи в ръцете на стареца.

— Не съм гладен, не съм жаден, Мария — каза той, — да си жива и здрава; седни, искам да ти кажа нещо.

Взе най-ниското столче Мария, седна до краката на равина; наклони глава, зачака.

Старецът претегляше една по една думите в ума си, трудно беше това, което искаше да каже, една надежда беше толкова неуловима и фина като паяжина, че не знаеше какви недоволни и фини като паяжина думи да намери, за да не я претовари, и да я превърне в увереност. Пък и не искаше да изплаши майката.

— Мария — каза той най-сетне, — тук, в тази къща, броди, като лъв в пустинята, една загадка… Ти не си като другите жени, Мария; не го ли съзнаваш?

— Не, не го съзнавам, отче — прошепна Мария. — Аз съм като всички жени, обичам всички грижи и радости на жената, приятно ми е да плета, да готвя, да отивам на чешмата, да водя сладки приказки със съседките и да сядам привечер на прага, да гледам минувачите. И сърцето ми, като на всички жени, отче, е пълно, и моето, с мъка.

— Не си като другите жени, Мария — произнесе с тържествен глас равинът и вдигна ръка, сякаш искаше да възпре всяко възражение. — А синът ти…

Равинът замълча; това, как да намери думи да го каже, беше най-трудното. Погледна нагоре към небето, ослуша се; горе на дърветата — птици, които се готвеха да спят, други, които се готвеха да се събудят, въртеше се колелото, слизаше под краката на хората денят.

Равинът въздъхна; как отлитат дните, как се прогонват, с каква ярост, един друг, разсъмва се, мръква се, преминава слънцето, преминават месечините, децата стават мъже, черните косми побеляват, морето ръфа сушата, планините оплешивяват, а Очакваният още не се появява!

— Синът ми… — промълви Мария, и гласът й трепереше — синът ми, отче?

— Не е като другите синове, Мария — отвърна смело равинът.

Претегли отново думите си и след малко добави:

— Понякога, през нощта, когато е сам и мисли, че никой не го гледа, очертанията на лицето му, Мария, светят в мрака. Аз, да ме прости Господ, пробих малка дупка високо в стената, покачвам се и оттам го гледам, дебна го какво прави. Защото, казвам го, объркал съм се, нищо не струва мъдростта ми, развивам, навивам Писанията, не мога да разбера какъв е, кой е… Наблюдавам го скришом и забелязвам в мрака, Мария, една светлина, която му лиже и гложди лицето. И затова с всеки изминал ден става все по-блед и чезне; не е болест, не е и молитвата, и постът, не, тази светлина го гложди.

Мария въздъхна. „Тежко и горко на майката, дето ражда син, който не прилича на другите…“ — помисли си тя, но не продума нищо.

Старецът сега се наведе към Мария, сниши глас, устните му горяха.

— Здравей, Мария — каза той, — всемогъщ е Бог, неведоми са намеренията му, може синът ти…

Но клетата майка извика:

— Съжали ме, отче! Пророк ли? Не, не, Господ, и да го е писал, да го отпише! Човек го искам като всички, ни повече, ни по-малко, като всички. Да изработва и той, както някога и баща му, корита, люлки, рала, покъщнина, а не, като сега, кръстове, да разпъва хора. Да се ожени за някоя къщовница от почтен дом, с прикя, и да бъде и той въртокъщник, да му се народят деца, и да излизаме всяка събота, всички наедно, баба, деца и внуци, на разходка, да ни се любуват хората.

Равинът се подпря тежко на патерицата си, надигна се.

— Мария — каза той строго, — ако Бог слушаше майките, щяхме да се скапем от добруване и сигурност; помисли върху всичко, което си казахме, когато останеш сама…

И като каза това, равинът се обърна към брат си, за да му пожелае „лека нощ“; провесил език, с унесени, стъклени очи, втренчени във въздуха, той се мъчеше да заговори. Мария поклати глава.

— От сутринта се мъчи и още не се е облекчил — каза тя, пристъпи и му избърса разкривената уста, от която течаха лиги.

Но тъкмо когато подаваше ръка равинът, за да се сбогува и с Мария, вратата се отвори крадешком и на прага се появи синът. Лицето му проблясваше в тъмнината, а кървавата кърпа за глава беше залепнала на косите му; мръкнало се беше, не се виждаха изпрашените му крака, потънали в кръв, нито едрите сълзи, които браздяха бузите му.

Прекрачи прага, хвърли бърз поглед наоколо, забеляза равина и майка си, и по-навътре в мрака, близо до стената, стъклените очи на баща си.

Мария понечи да запали светилника, но равинът я спря.

— Почакай — прошепна той, — ще поговоря с него.

Потисна мъката си, пристъпи към него.

— Исусе — каза той нежно с нисък глас, за да не чуе майката. — Исусе, дете мое, докога ще Му се противиш?

И тогава се разнесе див вик, къщурката се разтресе:

— Докато умра!

И изведнъж, сякаш му бе изтекла всичката сила, той се строполи на земята; облегна се на стената, задъхан, изтощен. Старият равин понечи отново да заговори, наведе се към него, но бързо отскочи назад: сякаш се бе приближил до голям огън, който му бе опалил лицето. „Бог е около него — помисли си той, — Бог, и не пуска никой да отиде при него; да си вървя!“

Тръгна си равинът замислен, затвори се вратата, и сякаш в тъмнината дебнеше някакъв звяр, та Мария не смееше да запали светилника. Стоеше изправена сред стаята и слушаше как мъжът й гъгнеше отчаяно, а синът й, проснат на земята, дишаше уплашено, сякаш се задушаваше; сякаш го душеха; кой го душеше? Клетата майка, впила нокти в бузите си, току все питаше, оплакваше се на Господа; „Майка съм — викаше му тя, — не ти ли е жал за мен?“ Но никой не й отвръщаше.

И както стоеше така, неподвижна, безмълвна, и чувстваше как всички фибри на тялото й треперят, изведнъж се разнесе ликуващ див вик; развързал се беше езикът на парализирания, излезе най-сетне, сричка по сричка, от разкривената уста, цяла дума и къщурката закънтя: А-ДО-НА-И! И щом го изрече, старецът потъна изведнъж, като олово, в сън.

Събра смелост Мария, запали светилника; пристъпи към огнището, коленичи, повдигна капака на гърнето, което вреше — да види дали има достатъчно вода, дали иска сол.

Бележки

[1] Вид петолъчна звезда, знак от еврейската верска символика. — Бел.прев.