Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Τελευταίος Πειρασμός, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Никос Казандзакис. Последното изкушение

Гръцка. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1989

Редактор: Розия Самуилова

Художник: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Евгения Джамбазова

Рецензент: Марин Жечев

Литературна група — ХЛ.

04/95366794115557-90-89


XXII

Седи Рим върху народите, с разперени всемогъщи ненаситни ръце, и приема корабите, керваните, божествата и плодовете на цялата земя и на цялото море. Не вярва в никой бог и приема в двора си с иронично снизхождение всички богове: от далечната огнепоклонница Персия — слънцеликия син на Ахура-Мазда, Митра, яхнал свещения обречен на смърт бик; от многогърдата страна на Нил — Изида, която търси през пролетта, сред цъфналите ниви, четиринайсетте парчета на своя мъж и брат Озирис, разкъсан от Тифоните; от Сирия — със сърцераздирателно оплакване, прекрасния Адонис; от Фригия — положен върху покров, покрит с увехнали теменужки, Атис; от безсрамната Финикия — Астарта с хилядите си мъже; всички богове и духове на Азия и Африка, а от Гърция — белия горе Олимп, и черния на ада.

Прие всички богове, прокара пътища, прочисти морето от пиратите, сушата — от разбойниците, въведе ред и мир в света. Над него — никой, нито дори Бог; под него — всички: богове и хора, граждани и роби на Рим. Като хилядацветно украсен свитък се сгъна Времето в шепата му; и Пространството. Вечен съм — възгордя се той и погали двуглавия орел, който също прибра окървавените си криле и си почиваше в нозете на господаря си. Какъв блясък само е това, каква несмутима радост е да си всемогъщ и безсмъртен — мисли си Рим и широка, мазна усмивка се разлива по месестото му нашарено с белила и червила лице.

Усмихва се самодоволно и дори през ум не му минава за кого е прокарал пътищата по сушата и по морята, за кого се е трудил толкова векове, да донесе мир и сигурност на света. Побеждаваше, законодателстваше, трупаше богатства, като се разпростираше над целия мир — за кого? За босяка, който се изкачва в този миг по пустия път от Назарет за Кана, следван от цяла тълпа дрипльовци. Няма къде да спи, какво да облече, какво да яде; всичките му килери и коне, и разкошните му копринени одеяния се намират още на небето; но вече са тръгнали и се спускат.

Върви сред праха и камъните, краката му са разкървавени, стиска скромната овчарска тояга и понякога се спира, опира се на нея и оглежда безмълвно околните планини, и горе, на планините — една светлина, Бог, който седи и наблюдава оттам, отвисоко, хората; вдига гегата си, поздравява го и продължава пътя си.

Наближава вече Кана; на кладенеца извън селото, една млада жена с издут корем, бледа, щастлива, вадеше вода и пълнеше стомната си; познаха я; беше девойката, на чиято сватба бяха отишли през лятото и й бяха пожелали да роди син.

— Хванала е благословията ни — каза й Исус и се усмихна.

А тя се изчерви, попита ги дали са жадни, не бяха жадни, сложи стомната върху главата си, навлезе в селото и се изгуби.

Тръгна начело Петър, захвана да обикаля и да тропа по всички врати; тичаше от праг на праг, обхванало го беше загадъчно опиянение, танцуваше, викаше:

— Отворете! Отворете!

Вратите се отваряха, жени се показваха, свечеряваше се вече, завръщаха се селяните от нивите, питаха учудени:

— Какво става бре, момчета? Защо тропате по вратите?

— Дойде денят Господен — отговаряше Петър, — потоп, момчета, носим новия Ковчег, които вярват, влизайте вътре; ето, учителят носи ключа му, побързайте!

Изплашиха се жените, приближиха се мъжете към Исус; той беше седнал на един камък и чертаеше с гегата си кръстове и звезди върху пръстта.

Струпаха се всички болни и сакати от селото.

— Рави, докосни ни, та да се изцерим; кажи ни някоя блага дума, да забравим, че сме прокажени, слепи и сакати.

А една снажна благородна старица, облечена цялата в черно, извика:

— Имах син и го разпнаха; възкреси го!

Коя беше тази благородна старица? Извърнаха се изненадани селяните; никой от селото им не беше разпнат; погледнаха натам, откъдето беше дошъл гласът — старицата беше изчезнала в здрача.

Исус, приведен към земята, чертаеше кръстове и звезди и се вслушваше в една бойна тръба, която се спускаше от отсрещния хълм; тежък, ритмичен тропот на крака се разнесе, и под вечерното слънце внезапно заблестяха бронзови щитове и шлемове; извърнаха се селяните, лицата им помръкнаха.

— Завръща се трижди прокълнатият от лов; пак отиде да лови бунтовници.

— Домъкна в селото ни щерка си, парализираната, да оздравее, казва, от чистия въздух; ала Богът на Израил държи тефтери и си записва, и не прощава; пръстта на Кана ще я погълне!

— Не викайте, нещастници! Ето го!

Трима конници яздеха най-отпред; в средата — центурионът на Назарет, Руф; пришпори коня си, приближи се до селенията; вдигна бича си.

— Защо сте се събрали? — извика той. — Разпръснете се!

Лицето му беше тъжно, само за няколко месеца беше остарял, косите му бяха посивели; мъката по единствената му дъщеря, която една сутрин внезапно се беше парализирала в леглото си, го беше сломила. Докато кръжеше с коня си и разпръскваше селяните, зърна Исус, който седеше настрани, върху един камък; за миг лицето му просветна; пришпори коня си, приближи се до него.

— Сине на Дърводелеца — каза той, — добре дошъл от Юдея; теб търсех.

Обърна се към селяните.

— Искам да поговоря с него, махайте се!

Видя учениците и дрипльовците, които следваха Исус от Назарет, позна неколцина, смръщи вежди.

— Сине на Дърводелеца — каза той, — разпъвал си, опичай си ума, да не те разпнат теб; не подстрекавай народа, не му разпалвай главата; тежка е ръката ми, а Рим е безсмъртен.

Исус се усмихна; знаеше си той добре, че Рим не е безсмъртен, но не продума нищо.

Разпръснаха се селяните с мърморене, спряха се по-надалеч и загледаха тримата бунтовници, които легионерите бяха заловили и ги караха в тежки вериги: един висок, с чаталеста брада старец и двамата му синове; с изправена глава гледаха и тримата, над римските шлемове, хората и не виждаха нищо; само, изправен във въздуха, Бога на Израил, разгневен.

Юда ги позна, стари негови бойни другари, кимна им, ала те, заслепени от сиянието на Бога, не го видяха.

— Сине на Дърводелеца — каза центурионът, като се приведе от коня си, — има богове, които ни мразят и ни убиват, и други, които не благоволяват да се наведат и да ни погледнат, и трети, доброжелателни, много състрадателни, които изцеряват горките смъртни от болестите; сине на Дърводелеца, от кои е твоят бог?

— Един е Бог — отвърна Исус, — не богохулствай, центурионе!

Руф поклати глава.

— Не искам да се захващам в празни приказки за богове с теб — каза той. — Гнус ме е от евреите, да прощаваш, и все за Бога дрънкате; аз само това искам да те попитам: може ли твоят Бог…

Замълча; хвана го срам да се унижи да потърси услуга от евреин. Но изведнъж пред очите му се появи едно малко девическо легло и на него, изтегнато, неподвижно, едно бледо моминско тяло, с две големи зелени очи, които го гледаха, гледаха, и го молеха…

Преглътна срама, наведе се още повече от седлото.

— Може ли твоят Бог, сине на Дърводелеца, може ли да цери болни?

И загледа с тревожно очакване Исус.

— Може ли? — отново попита той, като видя, че Исус мълчи.

Исус се изправи бавно от камъка, на който седеше, приближи се до конника.

— Родителите — каза той — ядат ягоридите, а на децата им изтръпват устата; такъв е законът на моя Бог.

— Несправедлив! — извика центурионът и го побиха тръпки.

— Справедлив! — възрази му Исус. — Един корен са бащата и детето; заедно се изкачват на небето, заедно слизат в ада; удряш единия, нараняваш и двамата; съгрешава единият, наказваш и двамата; гониш ни и ни убиваш, ти, центурионе, и Богът на Израил удря и сковава дъщеря ти.

— Тежки са думите ти, сине на Дърводелеца; случи се веднъж да те чуя да говориш в Назарет, и думите ти ми се сториха по-благи, отколкото подобава и на римлянин; а сега…

— Тогава говореше царството небесно, а сега — краят на света; от онзи ден, когато си ме чул, центурионе, Праведният Съдник седна на престола си, отвори тефтерите, повика Справедливостта и тя дойде, и застана с меч в ръка до него.

— Не отива ли, значи, отвъд справедливостта и твоят Бог? — извика центурионът с негодувание. — Там ли спря? Каква беше тогава новата вест, която ти разгласяваше в Галилея през лятото? Любов ли? Любов ли? Дъщеря ми няма нужда от справедливостта на Бога, има нужда от любовта му; търся един Бог, който да надхвърля справедливостта и да може да изцери детето ми; затова бях наредил и на кьораво, и сакато да те намери. Любов, чуваш ли, любов, а не справедливост!

— Безмилостни и без любов, римски центурионе, кой влага в жестоката ти уста тези думи?

— Любовта към детето ми, мъката; търся един Бог, който да изцери детето ми, за да повярвам в него.

— Блажени онези, които вярват в Бога, без чудеса.

— Блажени; но аз съм суров човек и трудно вярвам; видях много богове в Рим, хиляди имаме в кафезите си, дотегна ми.

— Къде се намира дъщеря ти?

— Тук, на най-високото място в селото, в една градина.

— Да вървим!

Изпружи се центурионът, скочи от коня си, тръгна начело заедно с Исус; зад тях, по-отдалече, ги следваха учениците, още по-назад — селянѝята; от ариергарда на войската в този миг се появи и Тома, доволен донемайкъде; вървеше зад войниците и продаваше изгодно стоките си.

— Ей, Тома — извикаха му учениците, — още ли няма да дойдеш с нас? Сега ще видиш чудото и ще повярваш.

— Първо да видя — отвърна Тома. — Да видя и да пипна.

— Какво да пипнеш, хитри търговецо?

— Истината.

— Ами че има ли истината тяло? Какви са тия неща, дето ги дрънкаш, щурак неден!

— Ако няма тяло, за какво ми е? — отговори Тома, като се разсмя гръмко. — Аз трябва да пипна; не се доверявам нито на очите, нито на ушите си; имам вяра само на ръцете си.

Стигнаха горе, на най-високото място на селото, до една приветлива варосана къщичка, влязоха.

Едно девойче, на около дванайсет години, лежеше върху бяло легло, с отворени големи зелени очи; щом видя баща си, лицето му просветна; напъна се с всички сили душата да повдигне скованото тяло, но не можа, и радостта по лицето угасна. Приведе се Исус, взе ръката на девойчето; цялата му сила се сбра в дланта му; цялата му сила и любов, и милост. Не продумваше нищо; впиваше очи в двете зелени очи и чувстваше как душата му се излива стремително от краищата на пръстите му и навлиза в тялото на девойчето; а то го гледаше с копнение, с полуотворена уста, и му се усмихваше.

В стаята влязоха на пръсти учениците, и най-първи от всички — Тома, с вързопа със стоките на гръб, и рога, пъхнат в пояса му; наоколо, в градината и в тясната уличка, се пръснаха селяните; всички бяха затаили дъх и чакаха. Центурионът, опрян на стената, гледаше дъщеря си и се мъчеше да скрие вълнението си.

Полека-лека бузите на девойчето започнаха да поруменяват, гърдите му се повдигнаха, приятни тръпки преминаваха от ръката в сърцето и от сърцето чак до ходилата му; недрата му шумоляха и трептяха като листата на топола, когато повее лек ветрец; и Исус почувства ръката на девойчето да бие като сърце, да оживява в дланта му и тогава отвори уста, заговори:

— Девойчето ми — каза той с ласкава повелителност, — стани!

И девойчето се раздвижи спокойно, сякаш беше изтръпнало и сега изтръпването му минаваше, протегна се, сякаш се събуждаше, ръцете му се подпряха на леглото, повдигнаха тялото, и с един скок се озова в прегръдките на баща си. Изблещи кривогледите си очи Тома, протегна ръка, докосна девойчето, сякаш искаше да се увери, че е истинско; а учениците се изумиха, изплашиха се; народът, който се беше струпал наоколо, изрева за миг и изведнъж млъкна, изплашен; чуваше се само кръшният смях на девойчето, което прегръщаше и целуваше баща си.

Юда се приближи до учителя; лицето му беше сърдито и зло.

— Хабиш — каза му той — силата си за неверниците; вършиш добро на враговете ни; това ли е краят на света, който ни носиш? Това ли са пламъците?

Но Исус беше много далеч, рееше се по тъмни небеса, не го чу; беше се изплашил най-много от всички, като видя как девойчето скочи от леглото си; учениците го наобиколиха, заиграха хоро, не можеха да сдържат радостта си; добре, значи, бяха сторили, като бяха зарязали всичко и бяха тръгнали с него; истински е, върши чудеса. И Тома беше вдигнал теглилката в ума си, претегляше; на едното блюдо сложи стоките си, на другото — царството небесно; полюляваха се доста време блюдата, най-сетне спряха; по-тежко излезе царството небесно, изгодна работа — давам пет, а може да спечеля хиляда, напред тогава, в името Божие!

Приближи се към учителя.

— Рави — каза той, — за твой хатър, ще раздам на бедните стоките си; не го забравяй това, моля ти се, вдругиден, когато дойде царството небесно; жертвам всичко, идвам с теб; видях и докоснах днеска истината.

Но Исус още беше много далеч, чу, ала не отговори.

— Ще запазя само рога — продължи старият праматарин, — за да свиря, да се събира народът; нови стоки продаваме, безсмъртни, безплатно!

Центурионът, притиснал дъщеря си в прегръдките си, се приближи до Исус.

— Човече Божи — каза той, — ти възкреси дъщеря ми; какво искаш да сторя за теб?

— Освободих дъщеря ти от веригите на Сатаната — отвърна Исус, — освободи и ти, центурионе, тримата бунтовници от веригите на Рим.

Сведе глава Руф, въздъхна.

— Не мога — промълви той тъжно, — наистина не мога; клетва съм дал на римския император, както ти си се заклел на Бога, на който се кланяш; редно ли е да престъпваме клетвата си? Поискай ми каквато друга отплата си щеш; заминавам другиден за Йерусалим и искам да ти се отплатя, преди да тръгна.

— Центурионе — отвърна Исус, — ще се срещнем един ден, в труден час, в свещения Йерусалим; тогава ще ти поискам отплата; а дотогава, имай търпение.

Положи ръка върху русите коси на девойчето, дълго време; затвори очи; чувстваше топлината на главата, мекотата на косите, сладостта на жената.

— Дете мое — каза той най-сетне, като отвори очи, — една дума ще ти кажа, не я забравяй; хвани за ръка баща си и го поведи по правия път.

— Кой е правият път, човече Божи? — попита девойчето.

— Любовта.

Центурионът се разпореди, донесоха яденета и питиета, застлаха трапези.

— Каня ви — каза той на Исус и учениците му — да ядете и да пиете тази вечер в тази къща; празнувам възкресението на детето си; от години не съм се радвал; днес прелива от радост сърцето ми; добре сте дошли!

Наведе се към Исус.

— Голяма отплата дължа на Бога, комуто се кланяш — каза той. — Дай ми го да го изпратя в Рим и него заедно с другите богове.

— Сам ще отиде там — отговори Исус и излезе на двора да си поеме въздух.

Мръкна се; започнаха да светват горе на небето звездите; и долу, в малкото селце, запалиха светилниците и очите на хората заблестяха; тази вечер всекидневните разговори се извисиха цял ръст по-нависоко — хората чувстваха, Бог, като някакъв кротък лъв, беше дошъл в селото им.

Застлаха се масите и Исус седна сред учениците си, подели хляба мълчаливо; вътре в него още пърхаше неспокойна душата му, сякаш се беше избавила от голяма опасност, или сякаш беше извършила голям неочакван подвиг. И учениците около него също мълчаха; но сърцето им подскачаше радостно; значи всичко това — свършеци на света и царства небесни, не бяха сънища и екзалтации, а истина; и босоногият до тях мургав младеж, дето ядеше, говореше, смееше се, спеше и той като всички хора, беше наистина пратеник на Бога!

Матей, като свърши вечерята и всички легнаха да спят, седна с кръстосани крака под светилника, измъкна от пазвата си неначенатия тефтер, взе от ухото си калема, надвеси се връз неизписания лист и остана дълго време замислен. Как да започне? Откъде да започне? Бог го постави до този свят човек, за да записва вярно думите, които изрича, и чудесата, които върши, за да не се загубят, да научат за тях и бъдните поколения, да поемат и те по пътя на спасението. Сигурно това е дългът, който Бог му е вменил; знае четмо и писмо, има, значи, тежка отговорност; каквото рече да се загуби, той да го улавя с калема си, да го полага върху хартията, да го прави безсмъртно. Нека се гнусят, нека не искат да дружат с него учениците, защото някога е бил митничар; ще им покаже той сега, че е по-добър грешникът, който се покайва, от безгрешния.

Топна калема в бронзовата мастилница, чу пърхане на криле от дясната си страна, сякаш някой ангел се приближи до ухото му и му задиктува, и започна с уверена и припряна ръка да пише: „Книга за родословието на Исус Христос, син Давидов, Син Авраамов. Авраам роди…“ Пишеше, пишеше, докато изтокът започна да светлее синьо-бял и се чуха първи петли.

 

 

Тръгнаха; застана начело Тома с волския рог, надуваше го, събуждаше селото, останете със здраве, викаше, добра среща в царството небесно. Зад него вървеше Исус с учениците и тълпата дрипльовци и сакати, които го следваха още от Назарет, а някои от Кана и очакваха; какво става, мислеха си те, ще дойде ли и благословеният час да се обърне и към тях, да ги избави от глада и болестите. Последен беше останал днес Юда; беше намерил едни широки дисаги, поспираше се пред вратите, подхващаше приказки със стопанките, полуумолителни, полузаканителни:

— За вас се трудим, за да се спасите, нещастници; помогнете ни и вие да не умрем от глад; и светците, санким, и те трябва да ядат, да съберат сили, за да спасяват хората; един хляб, шепа маслини, сирене, стафиди, фурми, каквото се случи, записва си Господ, и на другия свят заплаща; една накисната маслина даваш, а с цяла маслинова градина ще ти заплати!

И ако някоя стопанка се колебаеше да отвори килера си, той й викаше:

— Какво се стискаш? Утре-другиден, а може и тази вечер, ще се разтворят небесата, ще се изсипе огън и от всичкото ти имане само това, което дадеш сега, то ще остане; и ако се спасиш, на хляба, дето си ми дала, и на маслините, и на шишето с олио ще го дължиш, нещастнице!

Плашеха се жените, отваряха килерите, и докато стигне до края на селото, дисагите на Юда преливаха от подаянията.

Зимата беше настъпила, земята зъзнеше; много от дърветата бяха останали съвсем голи, мръзнеха; но маслината, финиковата палма, кипарисът, благословени от Бога, запазваха непокътната, и зиме и лете, премяната си; а и хората, тези, които бяха бедни, мръзнеха и те като оголените дървета. Йоан беше метнал на раменете на Исус вълненото си наметало и сега зъзнеше и той и бързаше да стигнат в Капернаум, та да отвори сандъците на майка си; много неща беше изтъкала старата Саломия през живота си, благородно беше сърцето й и даваше; щеше да раздаде топли дрехи на другарите му, пък макар и да мърмореше онази циция Зеведей; тя, с упорството си и с ласкавостта си, се разпореждаше в къщата.

Бързаше и Филип; мислеше си за близкия си приятел в Капернаум, Натанаил, как по цял ден, приведен, поправя и кърпи сандали и цървули с ремъци; така нахалост му отиваше животът, къде ти да му остане време да отправи мисълта си към Бога, да опре и той на небето стълбата на Яков и да се изкачи! Кога ще стигна, казваше си Филип, та да му разкрия великата тайна, да се спаси и той, горкият!

Хванаха по един пряк път, остана вдясно от тях Тибериада богоненавистната, с прокълнатия Тетрарх, дето уби Кръстителя. Приближи се Матей да попита Петър какво помнеше от Йордан-река и за Кръстителя, за да ги запише едно по едно, но Петър се отдръпна и извърна лице настрани, за да не диша дъха на митничаря; и Матей се огорчи, стисна под мишница наченатия тефтер, изостана назад, видя двама каруцари, които постоянно сновяха до Тибериада, и започна да ги разпитва, за да научи и да опише в книгите си как е станало гнусното убийство; вярно ли беше, че Тетрархът бил пиян и че доведената му дъщеря Саломия танцувала гола… всички подробности трябваше да ги узнае Матей, за да ги обезсмърти върху хартията.

В това време стигнаха при големия кладенец, извън Магдала; облаци бяха закрили слънцето, потъмня лицето на земята, проточиха се черните нишки на дъжда и съединиха небето с пръстта. Вдигна очи Магдалена към малкото прозорче, видя, че небето се смрачава, налегна вече зимата, прошепна тя, да побързам! Завъртя рязко вретеното и захвана много чевръсто да преде отбраната бяла вълна, дето я беше взела, за да изтъче топло наметало на любимия си, та да не мръзне. От време на време се любуваше на големия нар, отрупан с плод; пазеше ги Магдалена, не ги откъсваше, всичките ги бе отредила за Исус. Всемилостив е Бог, мислеше си тя, някой ден любимият й отново ще мине по нейната уличка и тогава ще напълни ръцете си с нарове и ще ги положи в нозете му; да се наведе, да вземе един нар, да освежи гърлото си. Предеше, любуваше се на нара и прехвърляше в ума си своя живот; започваше и свършваше с Исус, сина на Мария. Какви огорчения, какви радости само! Защо я изостави? Отвори през последната нощ вратата й като крадец и си отиде. Къде отиде? Още ли се бори със сенките? Вместо да копае земята, да обработва дървото или да лови риба в морето и да си има жена, от Бога дадена е и тя, и да спи с нея! Ах, да щеше да мине пак през Магдала, да изтича с наровете в престилката си, да го освежи!

И както премисляше всички тези неща и въртеше с бърза сръчна ръка вретеното, викове и трополене на крака се разнесоха на улицата и един рог засвири — божичко, не е ли това рогът на кривогледия Тома, праматарина? И се чу един тънък глас:

— Отворете, отворете вратите си! Дойде царството небесно!

Скочи Магдалена, гърдите й се издуха: Дойде! Дойде! И по цялото й тяло преминаха студени и топли тръпки; втурна се без забрадка, с разпуснати на раменете коси, прекоси двора, излезе на прага, видя Господаря; нададе радостен вик и падна в нозете му.

— Рави, рави — изгука тя, — добре дошъл!

Беше забравила за наровете и обета си, прегръщаше светите колене, а синкавочерните й коси се бяха разпилели връз земята; миришеха още на някогашните греховни ухания.

— Рави, рави, добре си дошъл — гукаше тя и го теглеше нежно към къщурката си.

А Исус се наведе, хвана я за ръката, изправи я; държеше я очарован и срамежлив, както неопитният жених държи невестата; тялото му ликуваше, издъно. Не беше това Магдалена, за която се бе навел и вдигнал от земята, а човешката душа, и той беше женихът й. И Магдалена трепереше, цялата се изчерви, разстла косата си върху гърдите си, за да ги скрие; всички я гледаха учудени; колко се беше стопила и побледняла, лилави кръгове опасваха очите й, а сочните й устни също бяха повехнали, като цвете, което вече не поливат. Вървяха така двамата и се държаха за ръка и им се струваше, че това е сън, не стъпваха по земята, издигаха се във въздуха и се рееха. Женитба ли беше това и сватбари ли бяха дрипльовците, които изпълваха цялата улица и вървяха след тях? А нарът, който се появи отрупан целият с плод на двора, добър дух ли беше, домашна богиня ли, или обикновена трижди щастлива жена, народила синове и дъщери и която сега стои гордо сред двора си?

— Магдалена — каза й тихо Исус, — всичките ти грехове са опростени, защото много си обичала.

А тя се приведе, цялата изпълнена с радост, и искаше да каже: „Девствена съм!“. Но не можа, от радост, да отвори уста; изтича, обра наровете, напълни престилката си, натрупа червените свежи плодове в нозете на Любимия; и стана точно така, както си го беше толкова пъти пожелавала в мислите си: наведе се Исус, взе един нар, разтвори го, напълни шепата си, освежи гърлото си; а сетне се наведоха и учениците, взеха си и те по един нар, освежиха се.

— Магдалена — каза Исус, — защо ме гледаш така угрижено? Сякаш се сбогуваш с мен?

— Посрещам те с „добре дошъл“ и се сбогувам с теб всеки миг, откакто съм се родила, Любими — отговори Магдалена толкова тихо, че само Исус и Йоан, който беше близо до нея, я чуха.

Помълча и след малко додаде:

— Аз трябва да гледам теб, защото от мъжа се е родила жената и още не може да се откъсне от него; но ти трябва да гледаш небето, защото си мъж, а мъжа го е създал Бог; остави ме тогава да те гледам, дете мое.

Тя произнесе с толкова тих глас тази велика дума „Дете мое!“, че дори Исус не я чу; но гръдта й се изду и потръпна, сякаш кърмеше сина си.

Ропот се надигна от множеството, нови болни пристигаха, изпълваше се дворът.

— Рави — каза Петър, — хората мърморят, бързат…

— Какво искат?

— Една блага дума, едно чудо; погледни ги…

Извърна се Исус; сред разбунтувания въздух на наближаващата буря различи множество очи, които го гледаха с тревожно очакване и полуотворена уста, с неизразим копнеж. Един старец си проправи път сред тълпата; клепките му бяха окапали, очите му бяха като две рани; на мършавата му шия висяха десет муски и във всяка муска имаше по една от заповедите на Декалога; застана на прага, подпря се на чаталестата си тояга.

— Рави — каза той и гласът му беше изпълнен с жалба и гняв, — рави, на сто години съм, пред мен са винаги, окачени на врата ми, десетте Божи заповеди; никоя не съм престъпил. Всяка година отивам в Йерусалим и правя жертвоприношение на светия Саваот един овен, паля свещи, кадя тамян; не спя през нощите, пея псалми; гледам ту звездите, ту планините и чакам, друга отплата не искам, да слезе Господ да го видя… Години и години, напразно; само единият ми крак е вече извън гроба и още не съм го видял. Защо? Защо? Голяма жалба ми е това, рави. Кога ще видя Господа, кога ще се успокоя?

И докато говореше, все повече се ядосваше, удряше с чаталестата си тояга и викаше.

Исус се усмихна.

— Старче — отвърна му той — някога на източната крепостна врата на един голям град имало един мраморен престол; на този престол седнали хиляди царе, слепи с дясното си око; хиляди царе, слепи с лявото око; хиляди царе, които виждали и с двете си очи — и всички викали на Господа да се покаже да го видят; ала всички влезли в гроба, без да го видят. И дошъл, като си отишли царете, един беден човек, бос и гладен, и седнал: „Господи — прошепнал, — човешките очи не издържат да гледат слънцето, ослепяват; как ще могат тогава да погледнат теб, Всемогъщи? Смили се, Господи, смекчи силата си, намали блясъка си, за да мога и аз, сиромахът и немощният, да те видя!“ И тогава — слушай, старче! — Господ се превърнал в къшей хляб, купа студена вода, топла дреха, колиба; и пред колибата една жена, която кърмела пеленаче. И сиромахът протегнал ръце, усмихнал се щастлив: „Благодаря ти, Господи — промълвил, — принизи се за мой хатър, превърна се в хляб, вода, топла дреха, жена и мой син, за да те видя; и те видях; покланям се и се прекланям на многоликото ти лице, любимото!“

Всички мълчаха; старецът въздъхна като бивол, протегна напред чаталестата си тояга и се изгуби в навалицата. Един момък, младоженец, вдигна тогава юмрук, извика:

— Носиш, казва, огън, за да изгориш света; да изгориш къщите ни и децата ни; това ли е любовта, която прогласяваш, че ни носиш? Това ли е справедливостта? Огънят ли?

Плувнаха в сълзи очите на Исус, стана му мъчно за младоженеца; и наистина, това ли е справедливостта, която той носи? Огънят ли? Няма ли друг път, по който да стигнем до спасението?

— Кажи ясно какво трябва да направим, за да се спасим? — вдигна глас един стопанин и разбута с лакти тълпата, за да се приближи и чуе отговора — имаше тежко ухо, недочуваше.

— Отворете сърцата си, отворете килерите си, раздайте благата си на бедните! — извика гръмко Исус. — Дойде денят Господен! Онзи, който се стиска и задържи за старините си един хляб, една делва олио, едно парче земя, ще се окачат този хляб и делвата, и земята на врата му, и ще го повлекат надолу в ада!

— Ушите ми бучат — обади се стопанинът, — зави ми се свят; ще си отида, да ме прощаваш!

И пое ядосан към богатия си дом.

— Виж го ти! Да раздадем на тези голтупановци благата си! Това ли е справедливостта? Да се не видиш макар! — говореше си сам, ругаеше и вървеше.

Исус го гледаше как се отдалечава, въздъхна.

— Широка е вратата на ада — каза той, — широк е пътят, обсипан е с цветя; тясна е вратата на царството божие, и е нагорнище към нея; докато сме живи, можем да изберем; живот ще рече — свобода; но като дойде смъртта, станалото станало — няма спасение…

— Ако искаш да ти повярвам — извика един с патерици, — стори чудо, изцери ме. Куц ли ще вляза в царството небесно?

— А аз — прокажен ли?

— А аз — еднорък ли?

— А аз — сляп ли?

Запристъпяха вкупом недъгавите, спряха се заканително пред Исус; одързостиха се, започнаха да викат; един сляп старец вдигна тоягата си.

— Или ще ни изцериш — изкрещя той, — или няма да излезеш тази вечер жив от селото ни!

Петър изтръгна тоягата от ръцете на стареца.

— С такава душа — извика му той — никога няма да видиш светлината, кьорчо!

Разпалиха се недъгавите, разяриха се; разяриха се и учениците, застанаха редом с Исус; а Магдалена се присегна, изплашена, да залости вратата, но Исус я възпря.

— Магдалено, сестро моя — каза той, — нещастно е това поколение, само плът; задушават душата им навиците, греховете и тлъстините; отмествам плътта, костите, вътрешностите, за да намеря душата им, но не я намирам; ах, само огънят, мисля, може да ги изцери!

Обърна се към тълпата; очите му бяха сухи, безмилостни.

— Как опалваме нивата, за да засеем, та да отделите доброто семе? Така и Бог ще опали земята; не го е жал за тръните, за магарешките бодили, за змийските треви — това ще рече справедливост; останете със здраве!

Обърна се към Тома.

— Надуй волския рог, Тома, тръгваме!

Протегна овчарската си тояга, отмести се народът, изтръпнал; премина; Магдалена грабна отвътре шала си, остави вълната полуизпредена, гърнето в огнището, домашните си птици ненахранени, хвърли ключа от вратата сред пътя и, без да се извърне назад, последва, мълчаливо, плътно забрадена, сина на Мария.