Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Τελευταίος Πειρασμός, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Никос Казандзакис. Последното изкушение

Гръцка. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1989

Редактор: Розия Самуилова

Художник: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Евгения Джамбазова

Рецензент: Марин Жечев

Литературна група — ХЛ.

04/95366794115557-90-89


XXVIII

Слънцето беше вече ниско и се готвеше да залезе, огненочервено; на другия, отсрещния край на небето, изтокът започна вече да просветва синкавобял, след малко щеше да се покаже, огромна, мълчалива, пасхалната луна. Все още проникваха, бледи, слънчевите лъчи, огряваха косо слабото лице на Исус, падаха върху челата, носовете, ръцете на учениците и отиваха да погалят в ъгъла, успокоено, радостно, безсмъртно вече, лицето на стария равин. Мария седеше на стана си, дълбоко в сянка, и никой не виждаше сълзите, които се стичаха тихо по бузите, по брадичката й и по полуизтъканото платно. Благоухаеше още къщата, а от пръстите на Исус се лееше аромат.

И неочаквано, както си седяха мълчаливо и със свечеряването сърцата на всички все повече се свиваха, една лястовица влезе стремително през прозореца, описа три кръга над главите, изчурулика радостно, извърна се към светлината и излетя пак като стрела; едва свариха да зърнат стреловидните й криле и белия й корем.

И сякаш очакваше този тайнствен знак, Исус стана.

— Дойде часът — каза той.

Плъзна бавно поглед наоколо — по огнището, по сечивата, по покъщнината, по светилника, по стомната, по стана, после по четирите жени, старата Саломия, Марта, Магдалена, Мария тъкачката; и накрая по побелелия старец, който беше влязъл в безсмъртието.

— Сбогом! — произнесе той и размаха ръце.

Никоя от трите девойки не можа да отвърне; само старата Саломия.

— Не ни гледай така, чедо мое — каза тя, — сякаш се прощаваш с нас завинаги.

— Сбогом! — отново изрече Исус и пристъпи към жените.

Положи ръка върху косата на Магдалена, после върху Марта; тогава стана и се приближи и тъкачката, и сведе и тя глава; сякаш ги благославяше, сякаш ги прегръщаше, сякаш ги вземаше и трите със себе си, завинаги. И изведнъж проточиха и трите глас и го заоплакваха.

Излязоха на двора; след него вървяха учениците; един храст орлови нокти беше цъфнал на дворната ограда, над кладенеца; и сега, когато се беше свечерило, уханието му се разля наоколо; и Исус се присегна, откъсна един цвят и втъкна стъбълцето му между зъбите си; „Бог да ми даде сили — пожела си той в душата си. — Бог да ми даде сили да държа със зъби това крехко цвете, и сред мъките на разпъването, да не го прехапя!“

На външната врата, на прага, отново спря; вдигна ръка.

— Жени — извика той с дълбок глас, — жени, сбогом!

Никой не отвърна; ридания избухнаха на двора.

Застана начело Исус, тръгнаха по пътя към Йерусалим; пълната луна се издигаше от моабитските планини, слънцето се спускаше зад планините на Юдея; спряха се за миг тези две големи небесни украшения и се погледнаха; и после, едното пое нагоре, а другото потъна.

Исус кимна на Юда и той дойде до него; навярно двамата си приказваха нещо тайно, защото говореха тихо, и ту Исус свеждаше глава, ту Юда, и добре претегляха думите си, преди да си отговорят един на друг.

— Прости ми, Юда, брате мой — казваше Исус, — но трябва.

— И друг път съм те питал, рави, няма ли друг път?

— Не, Юда, брате мой; и аз бих искал това, надявах се досега и аз и чаках; напусто; не, друг път няма; дойде краят на вековете; ще се сгромоляса този свят, царството на Лукавия; ще дойде царството небесно; аз ще го установя. Как ли? Като умра; друг път няма. Не се стряскай, Юда, брате мой; след три дни ще възкръсна.

— Казваш ми това, за да ме утешиш, за да ме накараш да те предам, без да се разкъса от мъка сърцето ми; казваш, че издържам, за да ми вдъхнеш смелост; не, колкото повече се приближаваме към страшния миг, не, толкова по̀ не издържам, рави!

— Ще издържиш, Юда, брате мой; Бог ще ти даде сили, колкото не ти достигат, защото трябва; трябва аз да бъда убит, а ти да ме предадеш; ние двамата трябва да спасим света; помогни ми.

Юда сведе глава и след малко произнесе:

— Ако трябваше ти да предадеш учителя си, щеше ли да го сториш?

Дълго остана замислен Исус; най-сетне изрече:

— Не, боя се, че нямаше да мога; затова и Бог се смили над мен и ми вмени по-лесния дълг; да бъда разпнат.

Хвана го под ръка Исус и му заговори тихо, лъстиво:

— Само не ме изоставяй, помогни ми. Нали говори с първосвещеника Каяфа? Нали са готови, въоръжени, слугите на Храма, дето ще ме заловят? Нали всичко стана така, както се бяхме уговорили, Юда, брате мой? Така че, нека отпразнуваме тази нощ Пасха всички заедно, а аз ще ти дам знак кога да станеш и да отидеш да ги доведеш. Три са черните дни, ще минат като един миг; и ще ликуваме, и ще танцуваме всички заедно, на третия, на възкресението!

— Ами другите ще знаят ли? — попита Юда и посочи с палец отзад групата на учениците.

— Ще им кажа тази нощ да не оказват съпротива на войниците и на левитите, които ще ме заловят.

Юда смръщи презрително вежди.

— Те ли съпротива? — възкликна той. — Как ги избра до един все такива, рави?

Исус сведе глава и не отговори.

Луната се издигаше, разливаше се върху земята, лижеше камъните, дърветата, хората; сенките падаха тъмносини върху земята. Отзад учениците, скупчени, приказваха и спореха; едни се облизваха, като си мислеха за застланите трапези, други, неспокойни, прехвърляха двусмислените думи на рави; а пък Тома се сети за клетия равин.

— Отиде си и той; хайде, да ни се връща!

— Какво? И ние ли да умрем? — възкликна Натанаил изплашено. — Нали казахме, че тръгнахме към безсмъртие?

— Добре, ама първо трябва, казва, да минем през смъртта — обясни му Тома.

Натанаил поклати глава.

— По лош път поемаме към безсмъртието — промълви той. — Ще си намерим белята долу, на другия свят, помнете ми думата!

Сега Йерусалим се извисяваше пред тях във въздуха, целият облян от луната, бял и ефирен като привидение; къщите се бяха сякаш отлепили сред лунната светлина и висяха във въздуха; и все по-ясно се издигаше смесената глъчка от хора, които пееха псалми, и животни, които се колеха.

На източната врата стояха и ги чакаха Петър и Йоан; под лунния обстрел лицата им блестяха; изтичаха радостни да ги посрещнат.

— Всичко стана така, както ти ни го описа, рави; масите са застлани, заповядай да ядем!

— А пък, ако попитате за домакина — каза Йоан със смях, — приготви всичко и изчезна.

Исус се усмихна.

— Това е върховното гостоприемство — каза той, — домакинът да изчезва.

Всички ускориха крачка; улиците бяха пълни с хора и запалени фенери, и мирти; зад затворените врати се носеше тържествено пасхалният псалм:

Когато Израил излезе от Египет,

когато домът на Яков се избави от варварите,

морето го видя и се отдръпна

и Йордан потече обратно.

Планините подскочиха като овни,

хълмовете като агнета.

Какво ти стана, море, та се отдръпна,

и ти, Йордан, та потече назад?

Какво ви стана, планини, та подскачате като овни,

и вие, хълмове, като агнета?

Трепери пред Господа, о, Земя,

пред Бога на Израил;

той докосва скалите и те се превръщат в езера,

а от камъка извира студена вода.

Вървяха учениците, подхващаха пасхалния псалм, запяваха го и те, Петър и Йоан водеха най-отпред. Всички, освен Исус и Юда, бяха забравили грижите и страховете си и бързаха към застланите маси.

Петър и Йоан се спряха; бутнаха една врата, белязана с петно, направено с пръст, топнат в кръвта на закланото агне, и влязоха; а след тях и Исус, и гладната му свита. Прекосиха двора, изкачиха се по една каменна стълба, стигнаха на горния кат; застлани бяха масите, и три седемраменни свещника осветяваха агнето, виното, мацата[1] и другите яденета; а също така и тоягите, които трябваше да държат, докато се хранят, сякаш за да бъдат готови за дълъг път.

— Добре сме те заварили! — каза Исус, вдигна ръка и благослови невидимия домакин.

Учениците се засмяха.

— Кого поздравяваш, рави?

— Невидимия — отвърна Исус и ги погледна строго.

Препаса широк пешкир, взе вода, коленичи, започна да мие краката на учениците.

— Рави, никога няма да приема ти да ми измиеш краката! — извика Петър.

— Петре, ако не ти измия краката, няма да влезеш заедно с мен в царството небесно.

— Е, тогава, рави, не само краката, ами и ръцете, и главата ми — отвърна Петър.

Нагласиха се около масите; гладни бяха, но никой не смееше да се присегне; строго беше тази вечер лицето на учителя, а устните му — изпълнени с огорчение. Гледаше Исус един по един учениците, от дясната му страна — Петър, от лявата — Йоан, всички; и насреща — недодяланият, суров, червенобрад свой съратник.

— Най-напред — каза той — да пием от солената вода, да си спомним за сълзите, пролети от бащите ни в земята на робството.

Взе стомната със солена вода, напълни догоре чашата на Юда, после отля по няколко глътки и в чашите на другите, и накрая напълни до преливане своята.

— Да си спомним за сълзите, за мъките, за борбата на човека да се освободи! — каза той и изпразни на един дъх препълнената си чаша.

Пиха и останалите, поизкривиха устни; Юда изпразни и той чашата си на един дъх, показа я на Исус, преобърна я; не беше останала и капка.

— Юнак си, Юда! — каза му той и му се усмихна. — Издържаш и на най-голямата горчилка!

Взе мацата, подели я; после агнето, подели и него; присегна се всеки и сложи в своя дял горчивите билки, както повеляваше Законът — риган, чубрица, дафинов лист; а сетне заляха месото с червен сос, за да напомни за червените тухли, които дедите им са изработвали през време на робството си. Ядяха бързо, както повеляваше Законът — всеки стискаше тоягата си и беше повдигнал единия си крак — готови да тръгнат.

Исус ги гледаше как ядат, но той не ядеше; държеше и той тоягата си, повдигнал беше десния си крак, готов за големия път. Всички мълчаха; чуваше се само чаткането на челюстите, мляскането на езиците, които облизваха кокалите, почукването на чашите с вино; през прозорчето над тях навлизаше луната; половината маси бяха изцяло осветени, останалите — потънали в теменужен мрак.

След дълго, дълбоко мълчание, Исус отвори уста:

— Пасха — каза той, — верни мои спътници, означава преминаване; преминаване от мрака в светлината, от робството в свободата; но тази Пасха, която празнуваме тази вечер, отива още по-далеч — тазвечерната Пасха ще рече: преминаването от смъртта в безсмъртието; вървя отпред, другари, и ви проправям път.

Петър се стресна.

— Рави — каза той, — пак говориш за смърт; думите ти пак са двуостър нож; ако над теб е надвиснала някаква беда, говори свободно; мъже сме.

— Вярно, по-горчиви и от тези горчиви билки са думите ти, рави — каза и Йоан. — Съжали ни и ни говори ясно.

Исус взе непокътнатия си пай хляб и го раздаде залък по залък на учениците си.

— Вземете и яжте — каза той, — това е тялото ми.

Взе и пълната с вино чаша, подаде я от уста на уста, пиха всички.

— Вземете и пийте — каза той, — това е кръвта ми.

Изяде всеки от учениците своя залък хляб, изпи своята глътка вино, пообърка им се умът; гъсто, солено им се стори виното, като кръв, а залъкът хляб слезе като горящ въглен във вътрешността им; изведнъж всички с ужас почувстваха как Исус се враства в тях и започва да разяжда недрата им. Петър опря лакти на масата и се разплака, а Йоан се наведе към гърдите на Исус.

— Искаш да си отидеш, рави — изломоти той, — искаш да си отидеш… да си отидеш… — и не можеше да изрече нищо друго.

— Никъде няма да вървиш! — извика Андрей. — Завчера каза: „Онзи, който няма нож, да продаде дрехата си и да си купи!“. Ще продадем дрехите си, ще се въоръжим, и нека Смъртта да заповяда, ако смее, да те докосне!

— Всички ще ме изоставите — каза Исус без укор, — всички.

— Аз — никога! — извика Петър, като бършеше сълзите си. — Никога!

— Петре, Петре, преди да пропее петелът, ще се отречеш три пъти от мен.

— Аз ли? Аз ли? — изрева Петър и се заудря с юмрук по гърдите. — Аз да се отрека от теб? С теб съм до смърт!

— До смърт! — извикаха всички ученици разпалено и скочиха прави.

— Седнете — каза спокойно Исус, — не е дошъл още часът. Искам, на тази Пасха, да ви доверя една голяма тайна; отворете ума си, отворете сърцето си, не се плашете!

— Казвай, рави — промълви Йоан, а сърцето му трепереше като тръстиков лист.

— Наядохте ли се? Не сте ли още гладни? Насити ли се тялото? Може ли вече да остави душата ви спокойно да слуша?

Всички, треперещи, загледаха Исус в устата.

— Другари мои любими — извика той, — сбогом! Отивам си!

Развикаха се учениците, струпаха се около него, задържаха го да не си върви; мнозина плачеха.

Но Исус се обърна спокойно към Матей.

— Матей — каза той, — ти знаеш Писанията наизуст; стани и им кажи високо пророческите слова на Исайя, та да укрепне сърцето им; помниш ли: „Извиси се в очите на Господа като слабо дръвче…“?

Зарадва се силно Матей, скочи прав: гърбушко си беше, кривокрак, спаружен; а дългите му тънки пръсти бяха постоянно изпоцапани; но как изведнъж гърбицата му се изправи, как пламнаха бузите му, а шията му се изду, и отекнаха под високия таван на стаята, изпълнени с огорчение и сила, словата на пророка:

Извиси се в очите на Господа като слабо дръвче,

което израства от безводната земя.

Нямаше нито красота, нито блясък, за да извърнем

очи да го погледнем;

нищо нямаше в лицето му, което да ни хареса.

Презрян, изоставен от хората,

душа изтерзана, многострадална,

извърнахме настрани лице и го пренебрегнахме.

И все пак той пое връз себе си всичките ни болки,

нараниха го греховете ни,

съкрушиха го беззаконията ни;

и раните му ни изцериха.

Бичуваха го, изтезаваха го,

но не отвори уста;

като агне, което водят в кланицата,

не отвори уста…

— Стига… — произнесе Исус и въздъхна.

Извърна се към другарите си.

— Аз съм това — каза той спокойно, — за мен говори пророк Исайя; аз съм агнето и ме водят в кланицата и няма да отворя уста.

Помълча, и след малко додаде:

— От деня, в който съм се родил, ме водят в кланицата.

Объркани, зяпнали, учениците го гледаха; мъчеха се да разберат какво им беше казал; и внезапно, всички наведнъж, се стовариха по очи върху масите и започнаха да ридаят.

Изплаши се за миг сърцето на Исус; как да остави тези свои другари, които ридаят, и да си отиде? Вдигна очи, погледна Юда; но той от дълго време бе впил суровите си сини очи в Исус, подушил бе какво ставаше в него и как любовта можеше да скове силите му; срещнаха се и се пребориха мълниеносно двата погледа във въздуха; строг единият, безмилостен; умолителен другият и печален. Само за миг, и веднага Исус тръсна глава, усмихна се горчиво на Юда и се обърна отново към учениците.

— Защо плачете? — каза им той. — Защо се боите от най-милостивия и човеколюбив Божи архангел — Смъртта? Трябва да изтърпя страдания, да бъда разпнат, да отида в задгробния свят; но след три дни ще изскоча от гроба си и ще се възнеса на небето, ще седна редом до Отеца.

— Пак ли ще ни напуснеш? — извика през плач Йоан. — И в задгробния свят, и на небето, вземи ни със себе си, рави!

— Трудно е делото и на земята, Йоане обични; тук, на пръстта, трябва да останете да работите всички. Борете се на земята, обичайте, чакайте, ще дойде!

Но Яков се беше вече примирил със смъртта на рави и прехвърляше в ума си какво щяха да правят, когато останеха на земята без учителя.

— Не можем да се противим на волята Божия — каза той — и на волята на учителя; твой дълг е, рави, както го казват и пророците, да умреш, наш дълг е да живеем; да не се загубят изречените от теб думи, да ги закрепим в нови Свещени Писания, да създадем закони, да построим наши си синагоги, да изберем наши си първосвещеници, книжовници и фарисеи.

Исус се изплаши.

— Така разпъваш на кръст духа. Якове! — извика той. — Не, не, не искам!

— Само така духът няма да може да се превърне във въздух и да си отиде! — възрази му Яков.

— Но няма да бъде вече свободен, няма да бъде дух!

— Няма значение, ще прилича на дух; а това, за нашата работа, ни стига, рави!

Студена пот обля Исус; хвърли бърз поглед към учениците, никой не вдигаше глава да възрази; Петър гледаше с гордост сина на Заведей; плодовит беше умът му, намери му колая, нали е свикнал да се оправя с бащините си лодки! Сега, ще видиш, ще тури на място и самия рави… Отчаян, Исус протегна ръце, сякаш търсеше помощ.

— Ще ви изпратя Утешителя — каза той, — духът на истината; той ще ви води.

— Изпрати ни Утешителя бързо — извика Йоан, — за да не кривнем от пътя и не те намерим вече, рави!

Яков поклати коравата си упорита глава.

— И той, този дух на истината, дето казваш, и той ще бъде разпнат; докато има, рави, хора, духът ще бива разпъван, да го знаеш! Но няма значение; все нещо остава, и то, казвам ти, ни стига!

— Не ми стига на мен! — извика Исус отчаян.

Развълнува се Яков, като чу този вик на болка, пристъпи, хвана ръката на учителя.

— Не ти стига, рави — каза той, — и затова ще бъдеш разпнат; прости ми, че ти възразих.

Положи Исус ръка върху упоритата глава.

— Ако така желае Бог, духът вечно да бъде разпъван на земята, благословен да бъде кръстът; нека го вдигаме на раменете си с любов, с търпение, с вяра; и ще се превърне един ден, на раменете ни, в крила.

Замълчаха; месечината се беше изкачила вече високо на небето; мъртвешка светлина се разля върху масите; Исус скръсти ръце.

— Свърши работният ден — каза той, — каквото имах да свърша, го свърших; каквото имах да кажа, го казах; мисля, че изпълних дълга си; скръствам ръце.

И след като каза това, направи насреща знак на Юда; и той стана, пристегна кожения си колан, сграбчи кривака си. Исус замаха с ръка, сякаш се сбогуваше с него.

— Ще отидем да се помолим тази вечер — каза той — под маслиновите дървета на Гетсиманската градина, отвъд долината Кедрон. Хайде, с Божията благословия, Бог с теб, Юда, брате мой.

Отвори уста Юда, искаше да изрече една дума, но се отказа; вратата беше отворена, изскочи навън; и се чу как грубите му ходила стъпваха тежко, надолу по каменната стълба.

— Къде отива? — попита неспокойно Петър и понечи да стане да го проследи.

Но Исус го възпря.

— Завъртя се колелото Божие — каза той, — не се намесвай!

Беше се вдигнал вятър и пламъчетата на седмораменните светилници се разлюляха; и изведнъж силен порив на вятъра нахлу и светилниците угаснаха; луната влезе вътре цялата. Натанаил се изплаши, наведе се към приятеля си.

— Не е вятър това, Филипе; някой влезе вътре. Олеле, ами ако е смъртта?

— Ами и тя да е, теб какво те е еня? — отвърна му овчарят. — Не е за нас.

Потупа приятеля си по гърба, който още не можеше да се съвземе.

— Големи кораби — каза му той, — големи бури; ние, слава Богу, сме лодки и орехови черупки.

Луната беше сграбчила лицето на Исус и го беше изпила; бяха останали само две съвсем черни очи; Йоан се изплаши; протегна скришом ръка към лицето на рави, за да види дали го има.

— Рави — прошепна той, — къде си?

— Не съм си отишъл още, Йоане обични — отговори Исус. — За миг изчезнах, защото си мислех за думите, които ми каза веднъж един отшелник на свещената планина Кармил: „Аз, казва, се бях потопил в петте копани на тялото си, като свиня“. — „Ами как се отърва, дядо? — попитах го аз. — Много ли се бори?“ — „Никак! — отвърна ми той. — Една сутрин видях един цъфнал бадем и се отървах.“ Като цъфнал бадем, Йоане обични, ми се стори в един миг тази вечер смъртта.

Изправи се.

— Да вървим! — каза той. — Дойде часът!

Застана начело Исус, зад него — учениците, умислени.

— Хайде да избягаме — каза скришом Натанаил на приятеля си. — Подушвам бели.

— И на мен ми дойде наум — отвърна Филип, — ама да вземем и Тома.

Потърсиха под лунния светлик Тома, но той беше вече офейкал из тесните улички. Двамата поизостанаха и тъкмо когато минаваха през долината Кедрон, пуснаха другите да ги отминат и си плюха на петите.

Спусна се Исус с тези, които бяха останали, в долината Кедрон, изкачи се по отсрещния склон, пое по пътеката към Гетсиманската маслинова градина; колко нощи само бяха прекарали, без да мигнат, под тези стари маслинови дървета, в разговори за милостта Божия и за беззаконията на хората!

Спряха се; много бяха яли тази вечер учениците, много бяха пили, спеше им се; поразчистиха с крака земята, избутаха настрани камъните, приготвиха се да легнат.

— Липсват трима — каза учителят, като се огледа. — Какво стана?

— Избягаха… — отвърна ядосано Андрей.

Исус се усмихна.

— Не ги укорявай, Андрей — каза той, — един ден те ще се върнат, ще видиш, ще се върнат и тримата, и всеки от тях ще носи на главата си венец, най-царския венец, направен от тръни и щир…[2]

И след като изрече това, Исус се облегна на една маслина, сякаш изведнъж бе почувствал голяма умора.

Учениците се бяха вече изтегнали; намериха големи камъни, вместо възглавници, нагласиха се.

— Ела, рави, легни между нас — каза Петър и се прозя. — Андрей ще остане да варди.

Исус се отдели от дървото.

— Петре, Якове, Йоане — каза той, — елате с мен!

Изпълнен с печал и повеля беше гласът му.

Петър се престори, че не го е чул, изтегна се на земята, прозя се отново; но синовете на Зеведей го хванаха за ръцете, вдигнаха го.

— Да вървим — казаха му те, — не те ли е срам!

Петър се приближи към брат си.

— Андрей, не знаеш какво може да стане; дай ми ножа си.

Исус вървеше отпред, излязоха от маслиновата градина, стигнаха на открито; насреща им блестеше Йерусалим, облян от луната, съвсем бял; като мляко беше над тях небето, без нито една звезда, а пълната луна, която преди това гледаха как се изкачва забързана, сега висеше сред небето, неподвижна.

— Отче — промълви Исус. — Отче, който си на небето, Отче, който си на земята, хубав е светът, който си създал и който виждаме, хубав е и светът, който не виждаме, не знам, прости ми, не знам кой е по-хубав!

Наведе се, гребна шепа пръст, помириса я; миризмата проникна дълбоко в недрата му; навярно някъде наблизо имаше сакъзови дървета, та пръстта миришеше на смола и мед; допря я на бузата си, на шията, на устните си.

— Какво ухание — промълви той, — каква топлина, какво братство!

Сълзи бликнаха от очите му; държеше в шепата си пръстта и не искаше да се раздели с нея.

— Заедно — прошепна той, — заедно ще влезем в смъртта, сестро моя; друг другар си нямам.

— Не мога повече — произнесе Петър с досада, — къде ни води? Не отивам по-нататък; тук ще легна.

Но докато търсеше наоколо някоя удобна трапчина, за да легне, видя, че Исус иде бавно към тях, изведнъж понабра смелост и избърза напред да го пресрещне.

— Наближава полунощ, рави — каза той, — добре ще бъде да легнем тук.

— Деца мои — каза Исус, — скръбна е душата ми до смърт; вие се върнете да си легнете под дърветата, а аз ще остана тук, на открито, да се помоля; моля ви, не заспивайте; бодърствайте, молете се и вие тази нощ с мен; помогнете ми, деца мои, да премина този труден час.

Извърна лице към Йерусалим.

— Вървете — каза той, — оставете ме сам.

Отдалечиха се учениците на един хвърлей камък, свряха се под маслиновите дървета; а той се строполи долу и прилепи устни връз земята; ум, сърце, устни, не се откъсваха от пръстта, бяха станали и те пръст.

— Отче — мълвеше той. — Отче, добре съм си тук, пръст с пръстта, остави ме; горчива е чашата, която ми даваш да изпия, много горчива, не мога да издържа… Ако е възможно, Отче, отдръпни я от устните ми.

Замълча; ослуша се, дано чуе в нощта гласа на Отеца; затвори очи, кой знае, добър е Бог, може да види вътре в себе си Отеца как се усмихва състрадателно и му кима; чака, чака, трепереше; не чу нищо, не видя нищо. Огледа се, беше съвсем сам; изплаши се, скочи да намери другарите си, да закрепне сърцето му. Завари ги и тримата заспали; побутна с крак Петър, после Йоан и Яков.

— Не ви ли е срам? — каза им той огорчено. — Не можете ли да издържите поне малко да се помолите с мен?

— Рави — обади се Петър, който не можеше да държи клепачите си отворени, — рави, душата е готова, но плътта е слаба; прости ни.

Върна се Исус на откритото място, падна на колене върху камъните.

— Отче — извика той отново, — много е горчива, много е горчива чашата, която ми даваш; отдалечи я от устата ми.

И едва изрече това и видя в лунния светлик, над себе си, един ангел, много блед, строг, който се спускаше; крилата му бяха от лунна светлина, и с двете си длани държеше сребърен дископотир; Исус закри с ръце лицето си и се строполи на земята.

— Това ли е, Отче, твоят отговор? Нямаш ли милост?

Почака малко; съвсем бавно, със страх, отмести пръстите си, за да види дали ангелът още стои над него; беше се спуснал още по-ниско и сега опря дископотира до устните му — Исус нададе вик, протегна ръце и падна по гръб.

Когато се съвзе, луната се беше придвижила една длан от върха на небето, а ангелът се беше разсеял в лунния светлик; а в далечината, по пътя за Йерусалим, се появиха пръснати светлини, като от запалени борини; движеха се — идеха ли, отдалечаваха ли се? Къде отиваха? Отново го обхвана страх и силно желание да види хора, да чуе човешки глас, да докосне любими ръце; спусна се тичешком да намери тримата си другари.

Пак спяха и тримата, лицата им, облени в лунна светлина, бяха отнесени, спокойни; възглавието на Йоан беше рамото на Петър, а на Петър — гърдите на Яков; а той пък беше положил тъмнокосата си глава върху един камък, с разперени към небето ръце, и сред гарвановочерните му мустаци и брада проблясваха зъбите му; навярно сънуваше нещо хубаво, та се усмихваше. Хвана го жал Исус за тях, сега не ги сбута, за да ги събуди, върна се обратно, като стъпваше на пръсти; и отново се строполи по лице на земята и започна да плаче.

— Отче — произнесе той съвсем тихо, сякаш искаше Бог да не го чуе. — Отче, нека не бъде моята воля; не; а твоята воля, Отче.

Надигна се, погледна отново към пътя за Йерусалим; светлините сега бяха наближили, ясно се виждаха сенки, които се движеха около тях, и проблясването на бронзови доспехи.

— Идат… идат… — промълви той и коленете му се подкосиха.

И тъкмо в този миг, на едно младо кипарисче срещу него, долетя и кацна славей; изпъна нагоре шия, опиянен от многото лунна светлина, от пролетните ухания, от влажната топла нощ; един всемогъщ Бог беше в него, същият Бог, който беше създал небето и земята, и човешките души — и започна да пее. Повдигна глава Исус, заслуша се; да не би пък наистина той да беше Бог, истинският Бог на хората, който обича пръстта и малките гърдички на птичките и прохладните обятия? Изскочи вътре в него и кацна на върха на сърцето му и отвърна на зова на славея друг един славей, и започна и той да възпява вечните болки, вечните радости — Бога, любовта, надеждата…

Пееше, а Исус трепереше; не знаеше, че има толкова богатства в себе си и толкова неразкрити, много сладки, радости и грехове; разцъфна сърцето му, заплете се славеят в цъфналите клони, и вече не можеше, вече не искаше да си отиде. Къде да отиде? Защо да си отиде? Тази земя е раят… И както слушаше Исус двойното чуруликане и навлизаше, без да загуби тялото си, в рая, изведнъж се разнесоха дрезгави гласове, приближаваха се запалени борини, бронзови доспехи, и сред отблясъците и дима, сякаш различи Юда и усети как две силни ръце го прегърнаха и една червена брада набоде лицето му — нададе вик, за миг изгуби съзнание, така му се стори. Но се съвзе и почувства тежкия дъх на Юда, устата му се прилепи о неговата и чу дрезгавия му отчаян глас:

— Здравей, рави!

Луната вече почти докосваше синьо-белите планини на Юдея; леден хлад се надигна, ноктите и устните на Исус посиняха, а Йерусалим се извисяваше сред лунния светлик сляп и съвсем блед.

Извърна се Исус, изгледа войниците и левитите.

— Добре сте дошли, пратеници на моя Бог — каза той, — да вървим!

В един миг, сред глъчката, зърна Петър, който измъкна ножа си, за да отреже ухото на един левит.

— Пъхни ножа в ножницата му! — заповяда му той. — Ако отвръщаме с нож на ножа, кога ще престанат на този свят посичанията.

Бележки

[1] Вид безквасен пасхален хляб. — Бел.прев.

[2] На гръцки „стефанос“ означава „венец“, но в някои случаи може да се приеме и като „корона“; а наименованието на „щир“ е „амарантос“, сиреч „неувяхващ“; цветовете на някои видове „амарантос“ са яркочервени. Ето защо образността на израза и вложеният в него смисъл се губят на български. — Бел.прев.