Никос Казандзакис
Последното изкушение (17)

XVI

Улици, тераси, дворци, площади, целият Йерусалим в зелено одеяние; та нали тъкмо тогава беше големият празник на есента и с маслинови, и лозови клони, с вейки от палми, с борове и кедри бяха издигнати хиляди шатри, както повеляваше Богът на Израил, за да помнят четиридесетте години, които бащите им бяха прекарали под шатрите в пустинята. Жътвата и гроздоберът приключиха, свърши годината, окачиха на един охранен черен козел греховете си и го прогониха, като го замерваха с камъни, в пустинята; и сега чувстваха голямо облекчение, пречистила се беше душата им, нова година начеваше, нови тефтери разтваряше Господ и осем дни под зелените шатри сега ще ядат и ще пият, и ще славословят Бога на Израил, който благослови жътвата и гроздобера и изпрати и козела да се натовари с греховете им. Богопослан Месия беше и той, и като поемаше на своя гръб всички прегрешения на народа и отиваше да погине в пустинята от глад, погиваха заедно с него и греховете им.

Преливаха просторните дворове на Храма от кървища, цели стада жертвени животни се колеха всеки ден, смърдеше светият град от миризмата на загоряло, тор и лой; а свещеният въздух кънтеше от дудуците и роговете. Преяждаха хората, препиваха, натежаваше душата; през първия ден псалми, молитви и метани, и, невидим, Йехова прекрачваше доволен шатрите и също празнуваше, ядеше и пиеше с народа си; неколцина; дето имаха видения, го бяха зърнали с очите си как мляска с език и си бърше брадата. Но след втория и третия ден изобилното месо и изобилното вино удряше в главата, хората захващаха дебелашките шеги и смехове, и неприличните кръчмарски песни; и се запрегръщаха мъже и жени безсрамно посред бял ден; отначало вътре в шатрите, после, открито, сред улиците, върху зелените листа. И от всички махали излизаха изпомазани като с мистрия, оплескани с мускус, прочутите йерусалимски блудници; и простодушните селяни, и рибари, които бяха тръгнали от всички краища на Ханаанската земя да се поклонят на святая светих, падаха в тези многопохватни обятия и се слисваха; никога и през ум не им беше минавало, че в любенето може да има толкова изкусност и толкова сладост.

Вървеше Исус бързо, сърдит, по улиците, прекрачваше заваляните по земята мъртвопияни хора, сдържаше дъха си, гадеше му се от миризмите и мръсотиите, и от безсрамните смехове.

— Да вървим, да вървим — подканяше той другарите си, — бързо!

От дясната му страна беше Йоан, от лявата — Андрей, прегърнал ги бе и тъй крачеше.

Но Петър току се поспираше, срещаше поклонници от Галилея, почерпваха го едно вино, даваха му и някое мезе, подхващаха разговор; повикваше Петър и Юда; идваше и Яков; не искаха никой приятел да се докачи; но тримата, дето вървяха най-отпред, бързаха, подвикваха им, и отново поемаха.

— Ех бре, не ни оставя учителят да се поразтушим и ние като хората — мърмореше Петър, който беше вече дошъл на кеф. — Намерихме си белята!

— Къде ти е умът, горкички ми, Петре — казваше му Юда и поклащаше голямата си глава. — На гуляй ли, мислиш, сме тръгнали? На сватба ли, мислиш, отиваме?

Но както бързаха така, дрезгав глас се разнесе от една шатра.

— Ей, Петре на Йона, ей, загубен галилеецо, минаваш, главата си удряш в мен и хабер си нямаш! Чакай да пиеш една, да ти светне пред очите, та да ме видиш!

Петър позна гласа, спря.

— А бре, добре съм те заварил, Симоне, загубен киренеецо!

Извърна се към двамата си другари.

— Момчета, тук няма да се отървем, ще спрем и ще пийнем. Прочут къркач е Симон, известен кръчмар близо до вратата на Давид; от кол и въже, но добър човек, трябва да го почетем.

И наистина, добър човек беше Симон; доплувал беше на младини от Кирена, отвори кръчма, и всеки път, когато Петър идваше в Йерусалим, при него отиваше да отседне, ядяха и пиеха двамата, приказваха си, шегуваха се, удряха го кога на песни, кога на кавга, помиряваха се, пак пиеха, а после Петър се увиваше в една черга, лягаше на пейката и се унасяше в сън. Седеше сега Симон под шатрата си, изплетена от лозови пръчки, стиснал беше една стомна под мишница, държеше един бронзов тас и пиеше съвсем сам.

Прегърнаха се двамата приятели; полупияни бяха и двамата, изпитваха един към друг такава обич, че очите им се овлажниха; след като минаха първите възклицания и прегръщания, и почерпванията, едно подир друго, Симон прихна да се смее.

— Главата си залагам — каза той, — и вие отивате да се кръщавате; добре правите, имате благословията ми; и аз завчера се кръщавах и не съжалявам; забавно е.

— И видя ли подобрение? — попита Юда, който не пиеше, само ядеше, та умът му сечеше.

— Какво да ти кажа, приятелю? От години не бях влизал във вода; аз и водата сме на нож; аз съм човек на виното; водата е за жабите; ама завчера си казах: „А бре, що не отида да се кръстя и аз? Цял свят, кьораво и сакато отива, няма как, все някои от новокръстените ще пият и вино, не може да бъде всички да са глупаци, ще се запозная с тоя, с оня, ще хвана клиенти; вратата на Давид, цял свят я знае кръчмата ми!“ Да не ви разправям надълго и нашироко, отидох; същински дивак пророкът, лют звяр, какво да ви кажа! Пламъци изскачаха от ноздрите му, Боже опази! Сграбчи ме за врата, потопи ме във водата, чак до брадата, закрещях, отиде, ще ме удави безбожникът му неден! Ама се отървах и се измъкнах навън; и ето ме!

— И видя ли подобрение? — попита Юда отново.

— Ами на, кълна се във виното, добре ми стана от банята, много добре; олекна ми. Кръстителя казва, че ми е олекнало от греховете ми; ама, между нас да си остане, аз мисля, че ми олекна от мазнотиите; защото, когато излязох от Йордан, върху водата имаше цял пръст мазнина.

Избухна в смях, напълни таса, пи, пиха сетне и Петър, и Яков; напълни отново таса, обърна се към Юда:

— Ами твоя милост не пиеш ли, майсторе? Вино е, човече Божи, не е вода!

— Не пия никога — отвърна червенобрадият и отблъсна таса.

Симон изблещи очи.

— Да не би да си от ония?… — попита той, като сниши глас.

— От тях — отвърна Юда, махна рязко с ръка и прекъсна разговора.

Две нашарени жени минаха, поспряха се, намигнаха на четиримата мъже.

— Нито жена ли? — попита Симон смаян.

— Нито! — отвърна сухо червенобрадият.

— Какво тогава, нещастнико? — извика Симон, който не издържа повече. — Защо е направил Господ виното и жената, я ми кажи? За да му минава на него времето или за да ни минава нашето?

В този миг се появи тичешком Андрей.

— Хайде, по-скоро! — извика той. — Учителят бърза.

— Кой учител? — възкликна кръчмарят. — Оня с белите дрехи ли, босият?

Но тримата другари бяха вече тръгнали и Симон Киренееца, пред шатрата си, смаян, с празния тас в ръка, със стомната под мишница, ги гледаше и поклащаше голямата си глава: „Още един Кръстител ще стане и тоя! — промълви той. — Още един щурав! Абе, какво никнат напоследък като гъби; да пием една за негово здраве; Господ ум да му дава!“ — изрече той и напълни таса.

В това време Исус и другарите му стигнаха в големия двор на Храма; спряха се, измиха краката, ръцете и устата си, за да влязат в Храма, да се поклонят; хвърлиха бърз поглед наоколо: една след друга тераси, пълни с хора и животни, сенчести галерии, колони от бял и син мрамор, обвити с лози и златисти гроздове; и навред бараки и палатки, и каруци, сарафи, бръснарници и винопродавници, и месарници; кънтеше въздухът от викове и кавги, и смехове; миришеше домът Господен на пот и мръсотия.

Исус постави ръка върху ноздрите и устата си; погледна наоколо — никъде Бог! „Мразя, презирам празниците ви, отвращава ме смрадта от тлъстите телета, които ми колите; не мога да слушам псалмите ви и лаутите…“ Не вече пророкът, не и Бог, а сърцето на Исус възнегодуваше и викаше; прилоша му, всичко изведнъж изчезна, разтвориха се небесата, и един ангел, огненокос, се спусна, като подритваше във въздуха; пушеци и пламъци изскачаха от косите и главата му, стъпи на един черен камък сред двора и насочи меча си към гордия златомраморен Храм…

Политна Исус, хвана се за рамото на Андрей; отвори очи, видя Храма, хората, които гъмжаха, ангелът беше изчезнал в светлината, протегна Исус ръце към другарите си.

— Прощавайте — каза той, — не мога да издържа, ще припадна; да си вървим.

— Без да се поклоним ли? — възкликна възмутен Яков.

— Покланяме се вътре в нас, Якове — промълви Исус, — всяко тяло е храм.

Тръгнаха. „Не издържа на вонята и кървищата, и виковете, не е месията този…“ — мислеше си Юда и вървеше най-отпред, като потропваше с кривака си. Един суров фарисей се мяташе, проснат ничком на най-долното стъпало на Храма, целуваше стръвно мрамора и ръмжеше; на врата и на мишниците му висяха дебели нанизи муски, пълни със страшни сентенции от Писанията. Коленете му бяха хванали мазоли, като на камилите, от метаните, и мутрата, и шията, и гърдите му бяха целите в кървящи рани; всеки път, когато яростният вихър Господен го поваляше долу, вкопчваше се в остри камъни и се порязваше.

Андрей и Йоан дръпнаха бързо Исус, за да не го види; Петър се приближи към Яков, наведе се към ухото му.

— Познаваш ли го? — попита той. — Това е най-големият син на Йосиф Дърводелеца; обикаля, продава муски и току го прихваща, започва да се търкаля по земята и целият се изпопребива.

— Този, дето бясно преследва учителя ли? — попита Яков и се поспря.

— Същият; понеже, вика, срамял дома му.

Излязоха през Златната Врата на Храма, преминаха долината Кедрон, поеха към Мъртво море. Отдясно остана Гетсиманската градина и маслиновата й горичка, съвсем бяло, нажежено беше небето над тях, навлязоха в Елеонската планина, по-ласкав стана мъничко светът; светлина капеше от всеки маслинов лист, ята гарвани връхлитаха едно след друго към Йерусалим.

Андрей беше прихванал Исус през кръста и му говореше за стария си учител, Кръстителя; колкото повече се приближаваше към леговището му, Исус вдишваше със страх лъвския му дъх.

— Той е самият пророк Илия; спусна се от планината си, Кармил, за да изцери пак с огън човешката душа; една нощ видях с очите си огнената му колесница да кръжи над главата му; друга една нощ един гарван му донесе в клюна си пламтящ въглен, за да се наяде… Веднъж събрах смелост, попитах го: „Ти ли си Месията?“. Подскочи, сякаш беше настъпил змия. „Не — отвърна той и въздъхна, — не; аз съм волът, който оре; той е семето.“

— Защо си отиде от него, Андрей?

— Търсех семето.

— Намери ли го?

Андрей притисна върху сърцето си ръката на Исус; целият се изчерви.

— Да — отвърна той, но толкова тихо, че Исус не го чу.

Спускаха се бавно, запъхтени, към Мъртво море; жар сипеше слънцето отгоре и главите им се пръскаха; пред тях се издигаше все по-високо въздушна стена — планината Моав; зад тях, бели като вар — планините на Юдея; пътят все повече се виеше и се спускаше като в дълбок кладенец, и дъхът им секваше.

„Слизаме в пъкъла… слизаме в пъкъла…“ — мислеха си всички и им миришеше на катран и сяра.

Светлината ги заслепяваше, пристъпяха пипнешком, краката им бяха в рани; очите им горяха. Чу се звън на хлопки, две камили минаха, не бяха камили, бяха привидения, и се стопиха в слънчевия пек.

— Страх ме е… — прошепна малкият син на Зеведей. — Това е пъкълът.

— Смелост! — отвърна му Андрей. — В сърцето на пъкъла — не си ли чувал за това? — се намира раят.

— Раят ли?

— Сега ще видиш.

Слънцето вече залязваше, моавските планини бяха станали тъмнотеменужни; а планините на Юдея — розови; започна да им поолеква на човешките клепачи. И изведнъж, след един завой на пътя, очите се освежиха; и очите, и телата сякаш се потопиха в хладка вода; точно по средата, пред тях, на пясъка, каква беше тази неочаквана зеленина, и ромон на вода, и отрупани с плод нарове, и бели сенчести къщурки? Въздухът ухаеше на жасмин и рози.

— Йерихон! — извика Андрей радостно. — По-сладки фурми от тукашните няма никъде по света, нито по-чудодейни рози; и умрели да са, потапяш ги във вода и възкръсват.

Нощта се спусна изведнъж; първите светилници вече горяха.

— Да си на път, да се спуска нощта, да стигнеш до някое село, да гледаш как първите светилници се запалват и да нямаш какво да ядеш, нито къде да спиш, и да се осланяш за всичко само на милостта Божия и на човешката добрина — това, струва ми се, е една от най-големите чисти радости на този свят — каза Исус и се спря да се полюбува на този свят час.

Селските кучета подушиха пришълците, започнаха да лаят, заразтваряха се врати, показаха се запалени светилници, потършуваха из тъмнината, прибраха се пак вътре. Тръгнаха да обикалят другарите вратите, тропаха, черпеха ги на драго сърце с резен хляб, с шепа фурми или зелени накиснати маслини, или някой нар; събраха всички тези Божи и човешки дарове, приютиха се в един градински кът, наядоха се, и сетне веднага дойде сънят и ги грабна; и цяла нощ, в съня си, чуваха как пустинята се полюлява и ги приспива, като море; и само Исус чу тръби в съня си и стените на Йерихон да рухват.

 

 

Наближаваше вече пладне, когато другарите, изплезили език, съвсем пребледнели, стигнаха до прокълнатото Мъртво море; рибите, довлечени от течението на Йордан, още щом се докосваха до него и умираха; редки ниски дървета край брега стърчаха като кости; неподвижни гъсти оловни води; и ако човек беше богобоязлив и се наведеше, щеше да види в черното дъно две разкапани блудници, Содом и Гомор, как се прегръщат.

Изкачи се Исус на една скала и се взря; пустиня, изгаряше земята, а планините се бяха стопили; беше хванал под мишницата Андрей и го питаше:

— Къде е Йоан Кръстителя? Не виждам никого… никого…

— Ей там, оттатък — отвръщаше Андрей, — зад тръстиките, реката се кротва; водата образува вир и пророкът кръщава; да вървим да го намерим, знам пътя.

— Уморен си, Андрей, остани с другите; ще отида сам.

— Той е суров, ще дойда с теб, рави.

— Искам да отида сам, Андрей, остани.

Тръгна към тръстиките; сърцето му биеше силно, поставяше ръка отгоре му, коткаше го, за да се успокои; нови ята гарвани се появиха от пустинята и се отправиха бързо към Йерусалим.

Изведнъж чу, че някой върви след него; извърна се — беше Юда.

— Забрави да ме повикаш — обади се червенобрадият и се усмихна язвително. — Това е най-трудният час и искам да бъда с теб.

— Ела — каза Исус.

Отпред — Исус, след него — Юда, вървяха мълчаливо; отместваха тръстиките, потапяха краката си в хладката речна тиня; една черна змия изскочи, изпълзя на един камък, вдигна глава и шия, половината й тяло прилепено на камъка, половината — изправено, гледаше ги с лукавите си очички и съскаше. Исус се поспря, махна й приятелски, сякаш я поздравяваше; вдигна Юда дъбовия си кривак, но Исус протегна ръка, възпря го.

— Не я закачай, Юда, брате мой — каза той. — Изпълнява си и тя дълга, като хапе.

Усилил се бе пекът, а южнякът, който духаше, донасяше откъм Мъртво море тежка смрад на леш. Сега започна да се чува някакъв глас, див, дрезгав; от време на време Исус различаваше някои думи: „Огън, секира… безплодно дърво…“ А сетне, по-силно: „Покайте се! Покайте се!“ и изведнъж избухваха ридания и викове от голямо множество. Вървеше Исус бавно, безмълвно, сякаш се приближаваше към пещерата на звяр, отместваше тръстиките, глъчката се усилваше — и изведнъж прехапа устни, за да не извика: върху една скала, над водите на Йордан, стоеше, с крака като клечки, човек ли беше, скакалец ли, или Ангелът на Глада? Или пък Архангелът на Отмъщението? На вълни на вълни се разбиваха хората връз скалите и ревяха. Араби с боядисани нокти и мигли, халдеи с дебели халки на носа, евреи с дълги мазни бакенбарди… Викаше ли, викаше онзи и се пенеше, южнякът го разклащаше като тръстика. „Покайте се! Покайте се! Дойде денят Господен! Валяйте се долу, хапете пясъка, крещете! Рече Господът на Силите: «В този ден ще заповядам на слънцето да залезе по пладне, ще строша рогата на новия месец, ще разлея тъма по небето и земята; ще преобърна смеха ви и ще го направя плач, а песните ви — оплакване; ще духна и всичките ви накити — ръце, крака, носове, уши, коси — ще окапят!»“

Пристъпи припряно Юда, сграбчи Исус под мишницата.

— Чуваш ли, чуваш ли? Ето как говори Месията! Той е Месията!

— Не, брате мой, Юда — отвърна Исус, — така говори онзи, който държи секира и проправя път на Месията, а не Месията.

Наведе се, откъсна едно тънко, стройно стръкче и го втъкна между зъбите си.

— Този, който проправя път, е Месията — изръмжа червенобрадият.

Избута Исус, да не се крие повече зад тръстиките и да се покаже.

— Хайде, върви да те види — изрече той повелително. — Той ще отсъди.

Излезе Исус на слънце, пристъпи две крачки колебливо, препъна се, спря; беше приковал очи в отшелника, цялата му душа се бе превърнала в очи и шареше, качваше се, слизаше, от краката клечки до разпалената глава, и над главата, по невидимия ръст на пророка. Гърбом беше застанал Кръстителя, почувства по цялото си тяло напрегнатия поглед, който го разчовъркваше, ядоса се, извърна се целият, притвори кръглите си ястребови очи, за да се взре; кой беше този мълчалив, неподвижен, облечен в бяло млад човек, който го гледаше? Някъде, някога го беше виждал. Къде? Кога? Мъчеше се да си спомни, с тревога. Да го беше видял насън някоя нощ? Често виждаше насън такива облечени целите в бяло; не му говореха, гледаха го, махаха му с ръка, сякаш го поздравяваха, сякаш се сбогуваха с него, и пропяваше призори петелът и ставаше светло и те изчезваха.

Изведнъж Кръстителя, както го гледаше, нададе вик, сети се: един ден, тъкмо по пладне, се беше излегнал на брега на реката, беше взел, написан върху козя кожа, пророк Исайя — и изведнъж, камъни, води, хора, тръстики, реки, изчезнаха; изпълни се въздухът с пламъци, тръби и крила; разтвориха се словата на пророка като врати и излезе Месията! Спомни си; беше облечен в снежнобели дрехи, строен, изпит от слънцето, бос, и стискаше със зъби, като този, един зелен стрък!

Очите на отшелника се изпълниха с радост и уплаха; спусна се от скалата, приближи се, изпъна сухата си, мършава шия.

— Кой си ти? Кой? — попита той и страшният му глас трепереше.

— Не ме ли познаваш? — произнесе Исус и пристъпи още крачка.

И неговият глас трепереше; знаеше — от отговора на Кръстителя зависеше съдбата му.

„Този ли е, този ли?“ — мислеше си Кръстителя, биеше силно сърцето му; не можеше, не смееше да вземе решение; изпъна отново врат.

— Кой си ти? — попита той отново.

— Не си ли чел Писанията? — отвърна му Исус благо и с укор, сякаш му се караше. — Не си ли чел пророците? Какво казва Исайя? Предтеча, не си ли спомняш?

— Ти ли си? Ти ли? — прошепна отшелникът, сграбчи го за раменете и затършува в очите му.

— Дойдох… — изрече колебливо Исус и млъкна.

Дъхът му секна, не можеше да продължи; сякаш протягаше крак и опипваше, за да види, може ли, не може ли да стъпи, без да пропадне…

Надвесен връз него, суровият пророк го оглеждаше, безмълвен; дали беше чул простата, страшната дума, която се бе изплъзнала от устата на Исус?

— Дойдох… — отново произнесе синът на Мария толкова тихо, че дори Юда, който дебнеше зад тях, наострил уши, не можа да го чуе.

Този път пророкът подскочи; чу.

— Какво? — възкликна той и косите му настръхнаха.

Един гарван мина над главите им и изграчи дрезгаво — като човек, който се дави, или се смее, или се присмива; Кръстителя се ядоса; наведе се да вземе камък и да го запрати по него; гарванът беше отминал, но той търсеше, търсеше камък и се радваше, че времето течеше и умът му така полека-лека се успокояваше… Изправи се.

— Добре дошъл — каза той спокойно и го погледна без обич.

Сърцето на Исус подскочи; ушите му ли бяха забучали, или наистина пророкът му беше казал „Добре дошъл?“. Ако беше истина — каква изненада, каква радост и какъв страх!

Кръстителя хвърли поглед наоколо, плъзна го по Йордан-река, по тръстиките, по хората, които, коленичили в калта, изповядваха открито греховете си, обгърна бързо и се сбогува с царството си и след това се обърна към Исус.

— Сега аз — каза той — мога да си отида.

Гласът на Исус прозвуча уверен, решителен.

— Не още; първо ще ме кръстиш, Предтеча.

— Аз ли? Ти трябва да ме кръстиш мен, Господи…

— Не говори високо, да не ни чуят, не е дошъл още моят час; ела!

Напрягаше Юда слух да чуе, но чуваше само шепот, някакъв игрив, радостен шепот, като ромон на два леещи се ручея, които се сливат.

 

 

Множеството, което се бе насъбрало на брега, се раздвижи; кой беше този странен поклонник, който беше смъкнал от себе си бялото си расо и слънцето падна връз него и го покри? И, без да изповяда греховете си, навлизаше във водата с такова благородство и увереност? Кръстителя вървеше първи, потопиха се и двамата в сините струи, една скала се подаваше от лицето на водата, Кръстителя се покачи на нея; до него Исус беше стъпил на пясъчното дъно и водата обгръщаше тялото му чак до брадата.

В мига, в който Кръстителя вдигна ръка да облее с вода и лицето му и да изрече благословията, народът нададе вик: внезапно течението на Йордан застина неподвижно и отвред доплуваха цели множества пъстроцветни риби, обкръжиха Исус и започнаха, като разтваряха и прибираха перките си и размахваха опашки, да танцуват. И един космат дух, благ старец, целият оплетен във водорасли, излезе от дълбините на реката, опря се на тръстиките и със зяпнала уста загледа това, което ставаше пред него; и беше изблещил очи от радост и уплаха.

Народът, като видя такива чудеса, занемя; мнозина се строполиха по очи на брега, за да не гледат; други, сред страшния пек, зъзнеха; а един, като видя стареца, който се появи целият в тиня от дълбините, извика: „Йордан!“, и припадна.

Кръстителя напълни с вода една дълбока раковина, ръката му трепереше, и захвана да облива лицето на Исус.

— Кръщава се рабът Божи… — започна той и спря; не знаеше какво име да каже.

Обърна се към Исус да го попита, и тъкмо когато всички, изправени на пръсти, чакаха да чуят името, чу се пърхане на крила, което идеше от небето, една бяла сияйна птица — птица ли, или някой от серафимите на Йехова? — се спусна и застина над главата на кръщавания; постоя някое време неподвижно; и изведнъж описа три кръга, три венеца от светлина заблестяха във въздуха и се чу как птицата извика, като че ли изрече име, някакво нечувано досега име, тайно, сякаш небето отвръщаше на немия въпрос на Кръстителя.

Забучаха ушите на хората и слепоочията им потръпнаха; думи бяха това, ведно с пърхане на крила, глас Божи, глас птичи, някакво странно чудо, и Исус се напрегна целият, за да чуе; догаждаше се, че това беше истинското му име; но не можа да го чуе; долови само как вътре в него се разбиваха много вълни, блъскаха се много криле, горчиви и велики слова. Вдигна очи; птицата се беше вече издигнала навръх небето и се бе превърнала в светлина сред светлината.

Само Кръстителя, който вече от години в пустинята и в жестокото усамотение беше научил езика Божи, разбра.

— Кръщава се — промълви той на себе си, треперещ, — кръщава се рабът Божи, синът Божи — Надеждата на човека!

И направи знак на Йордан-река, че водите й вече могат да потекат; тайнството свърши.