Никос Казандзакис
Последното изкушение (16)

XV

Първи ги подушиха селските кучета и започнаха да лаят; после децата, и хукнаха към Магдала да отнесат новината.

— Иде! Иде!

— Кой бре, деца? — отваряха вратите и питаха хората.

— Новият пророк!

Изпълваха се праговете с жени и женици, мъжете зарязваха работата си, а болните се окриляха и се готвеха да се дотътрят, да го докоснат. Спечелил си беше вече голямо име в околностите на Генисарет, слепите, схванатите, епилептиците, които беше изцерил, разгласяваха от село на село достойнствата и силата му.

— Докосна потъмнелите ми клепачи и отново видях светлината.

— Заповяда ми: хвърли патериците и ходи! И аз почнах да играя хоро!

— Цяла тайфа дяволи хрантутех вътре в себе си, а той дигна ръка и им заповяда: „Махайте се, вървете при свинете!“. И веднага заритаха и изскочиха от вътрешността ми, влязоха в свинете, които пасяха край брега, и те пощръкляха, хвърлиха се една през друга във водата и се удавиха.

Чу добрата вест Магдалена и излезе от къщурката си; от деня, в който синът на Мария й заповяда да се върне в къщата си и повече да не съгрешава, не беше се подавала дори на прага си; плачеше, миеше душата си със сълзи; мъчеше се да заличи от ума си живота си, да забрави всичко, срамотии и веселби по цели нощи, да се роди отново с девствено тяло. През първите дни се вайкаше и ридаеше; но с времето се успокояваше, болката й се смекчаваше, лошите сънища, които я измъчваха, изчезнаха, и сега всяка нощ в съня й идваше Исус, отваряше вратата като стопанин, сядаше на двора под цъфналия нар, изморен, потънал в прах, идеше от много далеч, огорчили го бяха хората, и Магдалена всяка вечер му стопляше вода и измиваше светите му нозе; а сетне разпускаше косите си и му ги избърсваше. А той си отдъхваше, усмихваше се и й говореше. Какво й казваше? Не помнеше; но на сутринта, когато се събуждаше, скачаше от постелята си съвсем лека, изпълнена с радост, и през последните дни беше започнала, тихичко, за да не я чуят съседите, да чурулика нежно, като кадънка. И сега, щом чу от виковете на децата, че той иде, скочи, смъкна забрадката си, за да скрие безброй пъти целуваното си лице, само двете й очи се виждаха, големи, черни като маслини, дръпна мандалото на вратата и излезе да го посрещне.

Развълнувано беше тази вечер селото, девойките се гиздеха и приготвяха светилниците си, за да отидат на сватбата; женеше се племенникът на Натанаил, един як момчак, мургав, тантурест, с голям нос, обущар и той като чичо си; а булката беше покрита с гъсто було, различаваха се само очите й, които пронизваха булото, и големите сребърни обеци на ушите й. Седеше на високо кресло сред къщата и чакаше да дойдат гостите, да дойдат и селските девойки със запалените си светилници, да дойде и равинът, да разгъне Писанията и да прочете благословията, а после, да се пръждосат, всички да си отидат, и да остане сама с онзи с големия нос.

Чу и Натанаил, че децата викат „Иде! Иде!“ и изтича да покани и приятелите си на сватбата. Завари ги седнали край кладенеца при входа на селото; жадни бяха, пиеха вода; а Магдалена, коленичила пред Исус, беше измила краката му и сега ги бършеше с косите си.

— Ако ви е приятно — каза Натанаил, — тази вечер се жени племенникът ми; заповядайте на сватбата; ще пием вино от гроздето, дето го мачках в двора на стария Зеведей през лятото.

Обърна се към Исус.

— Много неща чуваме за светостта ти, сине на Мария — каза той. — Стори ми милостта, ела да благословиш новата семейна двойка, да добият мъжки деца, за прослава на Израил.

Исус стана.

— Нравят ни се — каза той — човешките радости; другари, да вървим!

Хвана за ръка Магдалена, изправи я.

— Ела с нас, Мария — каза й той.

Тръгна начело, радостен; обичаше празненствата — лицата на хората сияят, младите, дето се женят и не оставят огъня в огнищата да угасне; растения, буболечки, птици, животни, хора, всички са свети, мислеше си той, докато отиваше на сватбата, всички са Божи твари; защо живеят? За да славят Бога; нека живеят тогава вечно!

Девойките, току-що изкъпани, облечени в бяло, със запалени светилници, вече стояха пред затворената богато украсена врата и пееха стари сватбени песни, които хвалеха невестата и се задяваха с жениха и викаха Господа да благоволи да заповяда и той, сватба се вдига, израилтянин се жени, може, от тези две тела, дето ще се слеят нощес, да излезе Месията… Пееха, да мине времето, бавеше се да дойде женихът, да тури един на вратата, да я отвори насила и да започне сватбата.

И тъкмо тогава, ето ти го, пристигна и Исус със своите хора; извърнаха се девиците, видяха Магдалена, секна им песента и се отдръпнаха намусени. Какво търси тук тази нечестивата сред девиците? Къде е селският старейшина да я изпъди? Оскверни се сватбата!

Извърнаха се и омъжените, изгледаха я враждебно; и поканените почтени стопани, които също чакаха пред затворената врата, на вълни на вълни се размърдваха и замърморваха; ала Магдалена блестеше, същинска запалена факла, и чувстваше, застанала така до Исус, нова девственост в душата си, а устните си усещаше нецелунати. Изведнъж множеството се отдръпна и стори път, и селският старейшина, едно съсухрено, жлъчно старче, се приближи към Магдалена, докосна я с края на тоягата си и й направи знак да се махне.

Исус чувстваше върху лицето си, върху разкритите си гърди и върху ръцете си ядовитите погледи на хората; тялото му беше пламнало, сякаш го бяха уболи безброй невидими тръни; изгледа старейшината, почтените жени, намръщените мъже, възмутените девици, и въздъхна; докога ще остават слепи очите на хората и няма да виждат, че всички сме братя?

Ропотът сега беше нараснал; чуваха се вече, в тъмнината, и първите закани; приближи се Натанаил към Исус, за да го заговори, но той спокойно го отстрани, проправи си път, пристъпи към девиците; светилниците се поразмърдаха, пуснаха го да мине, застана сред тях, вдигна ръка.

— Сестри мои девици — изрече той, — докосна Бог устата ми, една блага дума ми довери, за да ви почерпя с нея в тази свята нощ на брака; сестри мои девици, отворете ушите си, отворете сърцата си; и вие, братя, замълчете, ще говоря!

Всички се извърнаха неспокойни; по гласа му мъжете се догадиха, че е ядосан, а жените, че е нажален; млъкнаха всички; откъм двора на къщата се чу как двамата слепи музиканти настройваха лаутите си; Исус вдигна ръка.

— Какво, мислите, сестри мои девици — каза той, — че е царството небесно? Сватба; жених е Бог, а невеста е човешката душа; сватбата става на небето и всички хора са поканени. Простете ми, братя, така ми говори Бог, с притчи ще приказвам.

„Сватба имало в едно село; десет девици взели светилниците си и излезли да посрещнат жениха; петте били благоразумни, взели със себе си и по едно гърненце, пълно с олио; другите пет били неблагоразумни; не взели със себе си повече олио. Застанали пред къщата на невестата, чакали, чакали, ала женихът се бавел; доспало им се, заспали; и ето ти, къде полунощ, се чул вик: «Иде женихът; тичайте да го посрещнете!». Скочили десетте девици да напълнят светилниците си, които вече гаснели, ала петте неблагоразумни девици нямали друго олио.

— Дайте ни малко олио, сестрици — казали те на благоразумните, — светилниците ни гаснат.

Но благоразумните отвърнали:

— Не ни е останало в повече; вървете да си вземете.

Но докато да изтичат неблагоразумните девици да намерят олио, пристигнал женихът, влезли благоразумните девици вътре, затворили вратата.

И ето ти след малко довтасали неблагоразумните девици със запалени светилници и започнали да тропат на вратата.

— Отворете ни! Отворете ни! — викали и се молели те.

А благоразумните девици се смеели отвътре.

— Така ви се пада! — отвръщали им те. — Сега вече вратата е затворена, вървете си!

А другите плачели и се молели:

— Отворете! Отворете!

И тогава…“

Исус замълча; огледа наоколо старейшината, гостите, почтените стопанки, девиците със запалените светилници и се усмихна.

— И тогава?… — обади се Натанаил, който слушаше със зяпнала уста и кроткият му ленив ум беше започнал да се поразмърдва. — И тогава, рави, какво станало?

— Какво би сторил ти, Натанаиле, ако беше жених? — запита го Исус и впери в него големите си изкусителни очи.

Натанаил мълчеше; не му беше още съвсем ясно какво щеше да направи; ту си казваше, че ще ги изгони, та нали вратата е била вече затворена, така повелява Законът; ту пък му ставаше жал за тях и понечваше да им отвори…

— Какво щеше да сториш ти, Натанаиле, ако беше жених? — отново попита Исус и очите му галеха, бавно, настойчиво, умолително, наивното благо лице на обущаря.

— Щях да им отворя… — отвърна с нисък глас той, за да не го чуе старейшината.

Не можеше повече да се противи на очите на сина на Мария.

— Хвала на теб, друже Натанаил! — възкликна радостно Исус и протегна ръка към него, сякаш го благославяше. — В този миг ти влезе, приживе, в рая. Същото направил и женихът; повикал слугите. „Отворете вратата; сватба е това, всички да ядат, да пият, да се радват; нека влязат неблагоразумните девици; и им измийте, освежете им краката, защото много са тичали.“

Под дългите ресници очите на Магдалена плувнаха в сълзи; ах, да можеше да целуне тази уста, дето изрича такива думи! Простият и благодушният Натанаил от главата до петите, сякаш наистина беше влязъл в рая; ала старият селски първенец, злъчният, вдигна тоягата си.

— Не караш според Закона, сине на Мария — изпищя той.

— Не кара Законът според сърцето ми — отвърна спокойно Исус.

Не беше още свършил думата си, когато се появи женихът, изкъпан, благоуханен, със зелен венец върху гъстите си къдрави коси; пийнал беше, дошъл беше на кеф и носът му лъщеше; тури една лашка, отвори вратата, втурнаха се след него поканените; влезе и Исус, хванал Магдалена за ръка.

— Кои са неблагоразумните девици и кои благоразумните? — попита тихо Петър Йоана. — Какво разбра ти?

— Че Бог е баща — отвърна синът на Зеведей.

Дойде равинът, стана бракосъчетанието, стояха сред къщата невестата и женихът, минаваха поканените, целуваха ги, пожелаваха им да добият син, който да избави Израил от робство. А сетне засвириха лаутите, пиха, танцуваха, пи, танцува и Исус със своите хора, мина времето, изгря луната, пое пак на път. Дошла бе есента, но дневната жега още се чувстваше и приятен беше пътят сред влажната прохлада на нощта.

Вървяха, извърнали лице към Йерусалим, бяха пили и светът се беше променил, тялото им беше станало съвсем леко, като душа, крачеха окрилени, отляво им беше Йордан-река, отдясно — мирната плодородна равнина Завулон. Изтягаше се тя под лунния светлик, уморена, доволна, беше изпълнила и тази година дълга, който й бе възложил, още от хиляди години, Бог, извиси с цял ръст посевите, отрупа лозята с грозде, покри с плод маслините; и сега лежеше уморена, доволна като лехуса.

— Каква радост е само това, братя! — току повтаряше Петър и не можеше да се насити на тазвечерния път и на сладостта на другарството. — Истина ли е това? Сън ли е? Магия ли са ни направили! Иде ми така да подхвана някоя песен, да ми олекне!

— Всички заедно! — обади се Исус, излезе начело, изпъна шия и поде първи.

Слаб, но приятен беше гласът му, само чувство; отдясно и отляво, мелодични, изпълнени с нежност — гласовете на Йоан и Андрей, известно време трите тънки гласа пееха съвсем сами, трепетни, прелестни; тръпнеше му на човек сърцето, казваше си: „Няма да издържат повече, сега ще примрат и трите, един връз друг“. Ала от много дълбок извор бликаха гласовете, закрепваха отново. И изведнъж — каква радост беше това, каква сила! — разтърсиха въздуха, тежки, ликуващи, изпълнени с мъжество, гласовете на Петър, Яков и Юда; всички заедно, всеки според своя чар и сила, възнасяха високо в небето радостния псалм на светото пътуване:

О, няма по-хубаво нещо, по-сладко

от братята, които заедно вървят!

То е като свещеното масло, което се стича

по брадата на Аарон,

то е като леката прохлада на Ермон,

която се спуска по планината Сион;

там Бог праща благословия и живот

но веки веков!

Минаваха часовете, потъмняваха звездите, съмваше се, оставиха зад себе си червената пръст на Галилея, навлязоха в черноземната Самария.

— Да поемем по друг път — предложи Юда и се спря. — Еретична е тази земя, прокълната; да минем през моста над Йордан, да тръгнем по другия бряг. Грехота е да се докосваш до нарушителите на Закона, омърсен е техният Бог, омърсени са и водата, и хлябът им; залък самарянски хляб е залък свинско месо, ми казваше майка ми; да поемем по друг път!

Но Исус хвана кротко Юда за ръка и продължиха да вървят.

— Юда, брате мой — каза му той, — чистият докосва омърсения и омърсеният се пречиства; ние за това сме дошли, заради лешниците; за какво сме им потрябвали на добродетелните? Тук, в Самария, една добра дума може да спаси някоя душа; добрата дума, Юда, доброто дело — една усмивка към минаващия самарянин; разбра ли?

Юда се озърна със свиреп поглед, да не би да го чуят другите, сниши глас:

— Не е този пътят, не, не е; но ще имам търпение, докато стигнем отвъд при светия отшелник; той ще отсъди. Дотогава върви дето си щеш, прави каквото си щеш, аз няма да те оставя.

Прекара кривака над раменете си и тръгна напред, съвсем сам.

Вървяха, приказваха си другите, говореше им Исус за Отеца, за любовта, за царството небесно; обясняваше им кои души бяха неблагоразумните девици, кои благоразумните; какво бяха светилниците, каквото — олиото, кой бе женихът; и защо неблагоразумните девици не само влезли в къщата на жениха като благоразумните, но че дошли слугите и измили, само на тях, изморените им крака. Слушаха четиримата му другари и умът им се разтваряше, укрепваше сърцето им; грехът им се стори като някаква неблагоразумна девица, която стои с угаснал светилник пред Божията врата и умолява, и плаче…

Вървяха, вървяха, а в това време небето над тях се заоблачи, потъмня лицето на земята; замириса въздухът на дъжд.

Стигнаха в първото село, в подножието на свещената прадядовска планина Гаризим; при входа на селото се намираше древният кладенец на Яков, сред финикови палми и тръстики; тук е идвал и е вадел вода патриархът Яков, и пиел, той и овцете му; каменната му ограда беше протрита от въжетата, които от поколения и поколения се триеха о нея; Исус беше уморен и краката му се бяха разкървавили от камъните.

— Аз ще остана тук — каза той, — уморих се; вие влезте в селото, потропайте по вратите, все ще се намери някоя добра душа да се смили да ни даде един хляб; ще дойде и някоя жена при кладенеца да извади вода, та да пием; имайте вяра в Бога и в хората.

Тръгнаха петимата; по пътя Юда се отказа.

— Не влизам аз в омърсено село — каза той, — не ям омърсен хляб; ей тук под тази смокиня ще остана да ви чакам.

В това време Исус беше легнал сред тръстиките, на сянка; жаден беше, но кладенецът беше дълбок, как да пие? Сведе глава и се отдаде на размисъл; труден път си беше избрал, слабо беше тялото му, уморяваше се, огъваше се, нямаше сили да повдигне душата му; падаше; но веднага го облъхваше с лек, свеж ветрец Бог, и пак набираше сили тялото, вдигаше се и продължаваше… Докога? До смъртта ли? Отвъд смъртта ли?

И както размишляваше за Бога и за хората, и за смъртта, тръстиките се раздвижиха и една млада жена, с гривни и обици, със стомна на главата, се отправи към кладенеца; постави стомната на оградата и Исус я гледаше изсред тръстиките как размотава въжето, което носеше, спусна ведрото, извади вода, напълни стомната; жаждата му се усили.

— Стрино — каза той, като се измъкна от тръстиките, — дай ми да пия.

Жената, като го видя да се появява така изведнъж пред нея, се изплаши.

— Не се бой — продума той отново, — добър човек съм, жаден съм, дай ми да пия.

— Как така — отвърна тя, — ти си галилеец, виждам го по дрехите ти, да искаш вода от една самарянка?

— Ако знаеше кой е този, който ти казва: „Стрино, дай ми да пия“, щеше да паднеш в нозете му и щеше ти да го помолиш да ти даде да пиеш от живата вода.

Жената се учуди.

— Нямаш нито въже, нито ведро; а кладенецът е дълбок; как ще извадиш вода, за да ми дадеш да пия?

— Който пие от тази вода, на кладенеца, пак ожаднява — отвърна Исус, — но който пие от водата, която ще му дам аз, няма вече да ожаднее вовеки веков.

— Господарю — възкликна тогава жената, — дай ми да пия от тази вода, та да не ожаднея вовеки веков; да не идвам всеки ден на кладенеца.

— Хайде, повикай мъжа си — каза й Исус.

— Нямам мъж, господарю.

— Право казваш; петима си имала досега, а този, когото имаш сега, не е твой.

— Пророк ли си, господарю?! — извика удивена жената. — Всичко ли знаеш?

Исус се усмихна.

— Имаш ли да ме попиташ нещо? Говори свободно.

— Едно нещо ще те попитам, господарю, дай ми отговор. Досега бащите ни се кланяха на Бога на тази свещена планина, Гаризим; сега вие казвате, че само в Йерусалим трябва да се кланяме на Бога. Кое е правото? Къде се намира Бог? Просвети ме.

Исус сведе глава, замълча; тази грешна жена, която се терзаеше от мисълта за Бога, развълнува дълбоко сърцето му; мъчеше се да намери, за да й угоди, добра дума, за да я утеши; и изведнъж вдигна глава, лицето му сияеше.

— Запази дълбоко в душата си, жено, думата, която ще ти кажа: ще дойде ден, дойде вече, когато нито на тази планина, нито в Йерусалим хората ще се кланят на Бога; дух е Бог и само с дух можем да се покланяме на духа.

Жената се обърна, поприведе се, погледна с мъчителна тревога Исус.

— Да не би да си ти — произнесе тя тихо и гласът й трепереше, — да не би да си ти Този, когото очакваме?

— Кого очаквате?

— Знаеш; защо искаш да кажа името му? Знаеш, грешни са устните ми.

Исус отпусна глава върху гърдите си, сякаш се ослушваше в сърцето си; сякаш то трябваше да даде отговор; и жената, приведена към него, чакаше нетърпеливо.

Но както стояха и двамата така, развълнувани и мълчаливи, чуха се радостни викове, появиха се учениците, като размахваха триумфално един хляб; видяха учителя с една непозната жена, поспряха се; видя ги и Исус и се зарадва; отърва се от отговор на страшния въпрос на жената; направи знак на другарите си да се приближат.

— Елате — извика им той, — тази добра жена дойде, Бог я прати, да извади вода, за да пием.

Приближиха се другарите му, само Юда се отдръпна, за да не пие самарянска вода и да се омърси.

Напълни самарянката стомната си, пиха ожаднелите; напълни отново стомната си, закрепи я изкусно на главата си и пое, мълчалива, замислена, към селото.

— Рави, коя беше тази жена? — попита Петър. — Приказвахте си, сякаш се познавате от години.

— Това беше една моя сестра — отвърна Исус. — Аз й поисках вода, защото бях жаден, а тя утоли жаждата си.

Петър се почеса по дебелата глава.

— Не разбирам — каза той.

— Няма значение — произнесе Исус, като погали посивялата глава на приятеля си. — Едно по едно ще разбереш всичко, с време, не бързай; а сега сме гладни, да ядем!

Седнаха под финиковите палми и Андрей започна да разказва как влезли в селото и тръгнали по просия; тропали по вратите, пъдели ги от врата на врата и ги освирквали; най-сетне, на другия край на селото, една дребна старица открехнала вратата си, огледала нагоре-надолу улицата, жива душа нямало; подаде ни крадешком един хляб и затвори бързо вратата; грабнахме го и дим да ни няма!

— Жалко — каза Петър, — че не знаем името на жената, да го споменем пред Господа.

Исус се засмя.

— Не се огорчавай, Петре — каза той. — Господ го знае.

Взе Исус хляба, благослови го, благодари на Бога, че е накарал старицата да им го даде, и после го подели на шест големи парчета, по един за всеки от другарите му; ала Юда избута с тоягата си своя пай и извърна лице настрани.

— Не ям самарянски хляб — каза той, — не ям свинско.

Исус не му възрази; знаеше, сурово беше това сърце, време трябваше, за да се смекчи; време и умение, и много любов.

— Ние — каза той на останалите — ще ядем; самарянският хляб става галилейски, когато го ядат галилеи, свинята става човек, когато я ядат хора, в името Божие тогава!

Засмяха се четиримата другари, ядоха с охота, вкусен беше самарянският хляб, нахраниха се; а сетне скръстиха ръце, уморени бяха, унесоха се в сън; и само Юда будуваше, удряше с тоягата си земята, сякаш я биеше.

„По-добре глад, отколкото срам“ — мислеше си той, за да се утеши.

Първите дъждовни капки започнаха да тупат по тръстиките; заспалите скочиха.

— Започнаха първите дъждове — каза Яков, — ще си утоли жаждата земята.

Но докато обмисляха къде да намерят някоя пещера, та да се сврат, вдигна се вятър, севернякът прогони облаците, проясни се небето, тръгнаха пак на път…

Проблясваха във влажния въздух все още смокини по дърветата, наровете бяха отрупани, присягаха се другарите, откъсваха по някой плод, освежаваха се. Селяните повдигаха глава от земята, гледаха ги учудено; какво търсят галилеи в техния край, какво се смесват със самаряните и ядат техния хляб, и късат плодове от техните дървета? Да се пръждосат оттук, да се махнат! Един старец не изтрая, показа се от градината си.

— Ей, галилеи! — извика им той. — Вашият беззаконен закон запраща проклятие върху тази свещена земя, по която стъпвате; какво търсите тогава по нашите места? Разкарайте се оттук!

— Отиваме в свещения Йерусалим, да се поклоним — отвърна Петър и спря, изпъчил гърди, пред стареца.

— Тук да се поклоните, отстъпници, на тази богонавестена планина, на Гаризим! — изкрещя старецът. — Чели ли сте Писанията? Тук, в подножието на Гаризим, под дъбовете, Бог се е явил на Авраам; показал му, от единия до другия край, планините и полята, от планината Хеврон чак до Идумея и страната Мадиам. „Ето Обетованата земя — казал им той, — където тече мляко и мед; дадох ти думата си, че ще ти я дам; и ще ти я дам.“ Стиснали си ръцете, сключили съгласие. Чувате ли, галилеи? Това казват Писанията; и който иска да се поклони, тук, на това свещено място трябва да се поклони; а не в Йерусалим, дето убива пророците!

— Свято е всяко място, дядо — каза със спокоен глас Исус. — А Бог е навред, дядо, и всички сме братя.

Старецът се извърна изненадан.

— И самаряните, и галилеите ли?

— И самаряните, и галилеите, дядо; и юдеите; всички.

Сграбчи старецът брадата си, потъна в размисъл; изгледа Исуса от горе до долу.

— И Богът и Дяволът ли? — попита той накрая, тихо, за да не го чуят невидимите сили.

Исус се изплаши, никога не се бе питал дали милостта Божия е толкова голяма, че един ден да прости и на Луцифер и да го приеме и него в царството небесно.

— Не знам, дядо — отвърна той, — не знам; човек съм, за хората ме е грижа; останалото е Божа работа.

Старецът не каза нищо; стискаше още брадата си, в дълбок размисъл, и гледаше как странните пътници вървяха двама по двама и се изгубиха сред дърветата.

 

 

Свечери се; студен вятър се вдигна, откриха една пещера, вмъкнаха се в нея; сгушиха се един до друг, за да се стоплят, беше му останал на всеки по къшей хляб, изядоха го; излезе навън червенобрадият, събра дърва, запали огън, съживиха се другарите, седнаха околовръст и загледаха мълчаливо пламъците. Слушаха как духаше вятърът, как виеха чакалите, далечните глухи гръмотевици, които се сгромолясваха от планината Гаризим. През входа на пещерата виждаха една голяма звезда, утехата им; но скоро дойдоха облаци и я закриха. Затвориха очи, облегнаха се, всеки на рамото на другия, метна скришом Йоан дебелата си шаячна дреха върху гърба на Исус и всички заедно, плътно притиснати, като прилепи, заспаха.

На другия ден навлязоха в Юдея; гледаха как полека-лека дърветата се променяха; пожълтели тополи се редяха край пътя, и отрупани с плод рожкови, и дълголетни кедри; а и местността беше камениста, безводна, труднопроходима; пък и селяните, които се появяваха от ниските тъмни врати, бяха направени и те от кремък. От време на време, изсред тези камънаци се подаваше някое диво синьо цвете, скромно, прелестно; а понякога, сред глухата пустош, дълбоко в някой овраг, някоя яребица закудкудякваше. „Намерила е навярно някъде мъничко вода и пие…“ — мислеше си Исус и усещаше върху дланта си топлото й коремче и му ставаше радостно.

Колкото повече наближаваха Йерусалим, толкова по-сурова ставаше местността, Бог се променяше; не се смееше тук земята, както в Галилея, и Бог също беше от кремък, като селата, като хората; и небето, дето се опита да повали в Самария, да поразхлади земята, тук беше като нажежено желязо. Тежка жега, вървяха задъхани; издълбани в скалите, се чернееха много гробове, хиляди прадеди бяха изтлели вътре в тях, върнали се бяха пак в камъка. Отново се стъмни, свряха се в изпразнените гробове, легнаха и заспаха рано, за да влязат на другия ден в свещения град отпочинали.

Само Исус тази нощ не можеше да заспи; обикаляше гробовете, ослушваше се в нощта, сърцето му беше неспокойно; вътре в него — мрачни гласове, голямо ридание, сякаш хиляди хора в него страдаха и викаха… Към полунощ вятърът спря и нощта утихна; и тогава, в тишината, сърцераздирателен вик процепи въздуха; отначало помисли, че е някой гладен чакал; но сетне с ужас осъзна, че това беше сърцето му.

— Боже мой — прошепна той, — кой вика вътре в мен? Кой плаче?

Измори се, свря се и той в един гроб, скръсти ръце, предаде се на милостта Божия; и на разсъмване видя сън: уж беше с Мария Магдалена, летяха и двамата, спокойно, безшумно, над един голям град; докосваха съвсем леко, едва-едва, покривите и продължаваха нататък; но ето че на края на града, най-последната врата се отвори и се появи един грамаден старец, с цял лакът брада, с искрящи сини очи; беше със запретнати ръкави, а ръцете и краката му бяха целите в кал; вдигна глава и ги видя, че летят. „Чакайте! — извика им той. — Искам да ви кажа нещо!“ Спряха се. „Какво нещо, старче? Слушаме.“ — „Месия е онзи, който обича целия свят; Месия е онзи, който умира, защото обича целия свят“ — отвърна старецът. „Нищо друго ли?“ — попита Магдалена. „Не ти ли стига?“ — извика старецът ядосан. „Можем ли да влезем в работилницата ти?“ — попита пак Магдалена. „Не, не виждаш ли, ръцете ми са целите в глина? Вътре правя Месията.“

Сепна се Исус, събуди се, тялото му беше наистина съвсем леко, сякаш летеше; съмваше се; другарите му се бяха вече събудили и очите им скачаха от скала на скала, от хълм на хълм, нататък, към Йерусалим.

Тръгнаха, бързаха; вървяха, вървяха, но все им се струваше, че планините пред тях се местеха и се отдалечаваха, а пътят ставаше все по-дълъг.

— Струва ми се, че няма да стигнем никога в Йерусалим, братя; какво е това нещо, дето ни сполетя, не виждате ли? Все повече се отдалечава! — възкликна Петър отчаян.

— Все повече се приближава — възрази му Исус, — смелост, Петре; ние правим крачка, за да го срещнем, и той прави крачка, за да ни срещне; като Месията.

— Месията ли? — обади се Юда и се извърна рязко.

— Месията иде — изрече с дълбок глас Исус. — Месията иде, знаеш добре това, Юда, брате мой, ако ние вървим да го намерим, ако извършим някоя добра или смела постъпка, ако кажем някоя блага дума, Месията ускорява крачките си и иде; ако сме нечестни, лоши, страхливци, Месията се връща назад, отдалечава се. Един подвижен Йерусалим е Месията, братя, бърза и той, бързаме и ние, вървете по-бързо, да отидем да го намерим! Уповаваме се на Бога и на човешката душа, безсмъртната!

Поокуражиха се, ускориха всички крачка, Юда излезе пак най-отпред, и сега по цялото му лице се бе изписало задоволство. „Хубаво ги казва нещата — говореше си сам на себе си той и крачеше, — хубаво ги казва, прав е синът на Мария; същото ни викаше и старият равин; от нас зависи избавлението; ако скръстим ръце, никога земята на Израил няма да види избавление; ако грабнем всички оръжие, ще видим свобода…“

Говореше си сам Юда и вървеше; и изведнъж се спря, объркан. „Кой ли е Месията? — промълви той. — Кой ли? Да не би пък да е целият народ?“

Пот започна да се стича на капки по пламналото чело на Юда. „Да не би пък да е целият народ?“ За първи път му идваше наум тази мисъл, развълнува се. „Да не би пък Месията да е целият народ? — току си повтаряше той наум. — Но тогава за какво са ни всички тези пророци и лъжепророци, дето ги опипваме с мъчителна тревога, за да видим — е ли, не е ли Месията? Море Месията е народът, ти, всички ние, стига да грабнем оръжието!“

И щом си каза това, пое отново, като размахваше тоягата си във въздуха.

И както си вървеше, и се радваше, и си играеше като с тоягата с новата си мисъл, изведнъж нададе вик: пред него, върху двувърха планина, блестеше, прекрасен, снежнобял, горд, свещеният Йерусалим. Не извика на другарите си, които се изкачваха след него; искаше да му се полюбува сам, колкото се може по-дълго време, съвсем сам; заблестяха в зениците на сините му очи дворци и кули, и крепостни врати, и по средата, богоохранимият Храм, целият в позлата, кедър и мрамор.

Довтасаха и останалите другари, възкликнаха и те.

— Хайде да възпеем красотите на господарката ни^[1] — предложи Петър, добрият певец. — Давайте, момчета, всички заедно!

Хванаха се и петимата да играят хоро около Исус, който стоеше по средата неподвижен, и подеха свещения химн.

Как заликувах, когато ми казаха: „Стани,

отиваме в дома Господен!

Спряха нозете ми пред твоя двор,

Йерусалим!

Йерусалим, яка си ти крепост, мир на силните ти

кули, щастие на дворците ти!

За братята ми, за моите близки, мир, мир

над теб, Йерусалим!“